Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Aveu, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


Обедното слънце сипе широки огнени струи над полята, които се простират вълнисти сред групите дървета около чифлиците; посевите — зрялата ръж и жълтеещата пшеница, светлозеленият овес и тъмнозелената детелина — се разстилат като голяма пъстра наметка, подвижна и мека, върху голия корем на земята.

Там нейде, на върха на едно възвишение, се е проточила безкрайна редица крави, строени като войници; едни полегнали, други изправени, те премигват с големите си очи от силната светлина, преживят и пасат сред просторна като езеро детелинова нива.

Две жени, майка и дъщеря, вървят, поклащайки се, една след друга по тясна отъпкана сред посевите пътека към този полк от крави.

Всяка от жените носи по две цинкови ведра с дръжки от обръчи на бъчва, като по този начин ги придържа далеч от тялото си; при всяка крачка металът хвърля ослепително бели отблясъци под жарките слънчеви лъчи.

Те не разговарят помежду си. Отиват да издоят кравите. Стигат при тях, поставят на земята кофите, приближават се до първите две животни и ги заставят да станат, като ги ритат с дървените си обувки в ребрата. Кравите се изправят бавно, първо на предните си крака, после с мъка повдигат широката си задница, която сякаш е станала още по-тежка от увисналото огромно розово виме.

Двете Маливоар, майка и дъщеря, застанали на колене под самия корем на кравите, теглят с бързи движения на ръцете издутите бозки, от които при всяко изстискване изтича тънка струйка мляко. Жълтеникавата пяна се изкачва към ръба на ведрата и жените се местят от крава на крава до самия край на дългата редица.

След като издоят животното, те го отвеждат на ново място с неопасана още трева.

После се връщат обратно, като пристъпят по-бавно, натоварени с пълните с мляко ведра — майката напред, а дъщерята — отзад.

Но изведнъж дъщерята се спира, оставя ведрата на земята, сяда и започва да плаче.

Тъй като не чува вече зад себе си стъпки, стрина Маливоар се извръща и застива на място от изненада.

— Кво ти стана? — запита тя.

И дъщерята, Селеста, едра рижава мома с огнени коси, с огненочервени бузи, изпъстрени с лунички, сякаш лицето й е било напръскано с огнени капки някой ден, когато се е ресала на слънце, измърмори, хлипайки тихичко като бито дете:

— Не мога да нося повече млякото.

Майката я загледа подозрително и повтори:

— Кво ти стана?

Селеста, която се беше повалила на земята между двете ведра, отвърна, като криеше лице в престилката си:

— Много ме тегли. Не мога повече.

Майката запита за трети път:

— Кажи де, кво ти стана?

Дъщерята простена:

— Мисля, че съм бременна.

И зарида.

Старата също остави ведрата на земята, толкова смаяна, че не знаеше какво да каже. Най-сетне изговори, като се запъваше:

— Ти… ти… Бременна ли си, кучко недна? Как така?

Маливоаровци бяха богати чифликчии, хора заможни, важни, почитани, хитри и влиятелни.

Селеста заекна:

— Да, мисля, че наистина е тъй.

Майката, поразена, гледаше дъщеря си, която плачеше, строполила се пред краката й, и изведнъж попита:

— Бременна ли си? Бременна ли си? Къде пипна тая беля, мръснице?

И Селеста, тресейки се от вълнение, прошепна:

— Мисля, че в колата на Полит.

Старата се мъчеше да разбере, мъчеше се да отгатне, да узнае кой беше навлякъл тази беда на дъщеря й. Ако беше някой богат и от добро семейство момък, щяха да оправят някак работата. Тогава това щеше да бъде полубеда; Селеста не беше първата, на която се случваше подобно нещо; но все пак неприятно беше заради положението им и хорските приказки.

Тя поде:

— И кой ти направи това, мръснице?

Селеста, решена да разправи всичко, измънка:

— Мисля, че Полит.

Тогава стрина Маливоар, обезумяла от гняв, се нахвърли върху дъщеря си и започна да я бие с такова настървение, че бонето й дори падна.

Тя я удряше силно с юмруци по главата, по гърба, навсякъде; а Селеста, проснала се съвсем между двете ведра, които я предпазваха малко, криеше само лицето си с ръце.

Всички крави бяха спрели да пасат от изненада, бяха се извърнали и ги гледаха с големите си широко отворени очи. Най-крайната проточи муцуната си към двете жени и измуча.

След като удря, докато се задъха, стрина Маливоар, запъхтяна, спря да бие дъщеря си; и като дойде малко на себе си, опита се да си даде ясна сметка за положението:

— Полит ли! Боже господи, как е възможно това! Как можа с един кочияш на дилижанс! Ума ли си загуби, какво! Сигурно ти е направил някаква магия, нехранимайкото му с нехранимайко!

Селеста, която все още лежеше на земята, измърмори, забила лице в праха:

— Не плащах за колата.

И тогава старата нормандка разбра всичко.

Всяка седмица в сряда и събота Селеста носеше в близкия град продуктите от чифлика — птици, сметана и яйца.

Тя тръгваше още в седем часа с две големи кошници, в едната — млечните продукти, а в другата — птиците; излизаше на шосето и чакаше пощенската кола от Ивто.

Поставяше товара си на земята и сядаше в крайпътната канавка, а в това време кокошките с късите си и остри човки и патките с широките си и плоски човки провираха глави през върбовите пръчки и пулеха кръглите си, глупави и удивени очи.

Каруцата, някакъв жълт сандък, покрита с черна кожа, пристигаше скоро, като подмяташе задницата си в такт с неравния тръс на една бяла кранта.

И Полит, кочияшът, пълен и весел момък вече с коремче, макар че беше млад, толкова изпечен от слънцето, обгорял от ветровете, заливан от проливни дъждове и зачервен от ракията, че лицето и вратът му бяха добили керемиден цвят, извикваше отдалеч, като плющеше с камшика си:

— Добър ден, госпожице Селеста. Как е здравето?

Тя му подаваше една след друга кошниците си, които той нагласяваше върху покрива, и след това девойката се качваше в колата, като повдигаше високо крак, за да достигне стъпалото, показвайки здравите си прасци, обути в сини чорапи.

И всеки път Полит подхвърляше една и съща шега:

— Брей, никак не са отслабнали!

А тя се смееше, намирайки това забавно.

После кочияшът изкрещяваше едно: „Дий, конче!“, и мършавият кон тръгваше отново на път. Тогава Селеста изваждаше от дъното на джоба портмонето си, измъкваше бавно от него десет су — шест за нея и четири за кошниците — и ги подаваше на Полит през рамото му. Момъкът ги вземаше и казваше:

— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?

И се смееше от сърце, като се извръщаше към девойката, за да може да вижда по-добре.

Сърцето я болеше просто да дава всеки път половин франк за три километра. Особено пък когато нямаше дребни, тя изпитваше още по-голяма мъка — едва се решаваше да подаде цяла сребърна монета.

И веднъж, тъкмо когато се готвеше да плати, девойката попита:

— На такава редовна клиентка като мен не би ли трябвало да вземате само шест су, а?

Той започна да се смее:

— Шест су ли, красавице? Не, вие наистина струвате повече.

Тя настояваше:

— Това прави не по-малко от два франка месечно за вас.

Той извика, като шибна крантата си:

— Слушайте, аз съм сговорчив човек. Ще се возите всеки път без пари за едно забавление.

Тя запита с глуповато изражение:

— Какво е това, дето казвате?

Той се разсмя така силно, че се закашля от смях:

— Забавление значи забавление, дявол да го вземе! Как се забавляват момче и момиче, когато са само двамата и без музика.

Тя разбра, изчерви се и заяви:

— Не съм от тях, господин Полит.

Но той съвсем не се смути и все по-развеселен и по-развеселен повтаряше:

— И вие ще стигнете до това забавление между момче и момиче, красавице.

И оттогава всякога, когато тя му плащаше, момъкът беше свикнал да я пита:

— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?

Девойката беше започнала да отговаря също шеговито:

— Днеска не, господин Полит, но в събота непременно.

И той извикваше все тъй засмяно:

— Съгласен за събота, красавице.

Обаче в себе си Селеста си беше направила сметка, че за две години, откакто пътуваше с колата, беше платила цели четиридесет и осем франка на Полит, а четиридесет и осем франка на село не се намират на улицата; тя пресмяташе също така, че за още две години щеше да плати почти цели сто франка.

И тъй, през един пролетен ден, когато двамата бяха съвсем сами, и той запита както обикновено:

— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?

Тя отвърна:

— Както желаете, господин Полит.

Той никак не се учуди и прекрачи задната седалка, като измърмори с доволен вид:

— Е, добре тогава. Аз си знаех, че така ще стане.

И старият бял кон заподскача така лекичко, сякаш танцуваше на място, глух за виковете, които долитаха от време на време от дъното на колата: „Дий, конче! Дий, конче!“

Три месеца по-късно Селеста откри, че е бременна.

* * *

Тя разказа с плачлив глас всичко това на майка си. Старата, пребледняла от ярост, запита:

— Колко пари станаха досега?

Селеста отговори:

— За четири месеца това прави осем франка горе-долу.

Тогава селянката изпадна в див бяс, нахвърли се отново върху дъщеря си и я би, докато се задъха. След това, като се посъвзе, запита:

— Каза ли му, че си бременна?

— Разбира се, че не съм му казала.

— Защо не си му казала?

— Защото сигурно щеше да ме накара пак да плащам.

Старата се замисли, след това взе ведрата и каза:

— Хайде, ставай и се помъчи да вървиш.

И като помълча малко, додаде:

— И не му казвай нищо, докато сам не забележи, за да използуваме още шест, а може би и осем месеца.

Селеста стана, все още плачейки, разрошена и с подуто лице, и като тръгна отново с тежки стъпки, измърмори:

— Разбира се, че няма да му кажа.

Край
Читателите на „Признанието“ са прочели и: