Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (7)

7

Основен ход в онази операция бе пак едно пътуване. Стоянов потегли, скрит в дългогодишната си битност на завеждащ патентите. Беше сигурен, че никой безпаметно влюбен не ще е отивал на среща с въжделената жена в такова състояние — неописуемо, накратко.

През часа, в който Стоянов замалко не проплака от пълнота на щастието си, той подцени друг, предстоящ час: свиждането с Алкивиад. Не помисли как ще бъде принуден със заповед да затаи всякакви обвинения, как ще трябва да изслушва и се съгласява с Алкивиада. И как изобщо от днешния ден нататък (може би дори — дълги години) ще трябва да търпи като приятел човека, който някога наистина му беше приятел. „Няма що, професия!“ — утешаваше се Стоянов, все пак неизказано щастлив, че се завърна към професията си.

Тук най-малката подробност бе измайсторена тъй, че да стъписа случайния натрапник: алейки от златен пясък между равно подбръсната трева. Цветя, чиито бои непременно бяха съчетавани по проспект. Стъпала от полиран гранит. Сграда от резедаво стъкло и алуминий. Махагонов асансьор, който те измята беззвучно като катапулта до шестия етаж. Сигнални лампи с различна сила, които лениво примигват или стряскащо пламват срещу натрапника, проникнал във фаянсовия коридор с настилка от порьозна маса. Жреците на този храм (безизразни мъже и жени, цели в бяло до връзките на обувките си или до лака за нокти) безшумно се стрелкаха от врата към врата или седяха мълчаливи, немигащи пред дневния бар от кован бакър и многобагрен кристал.

Озадачен след толкоз чак преднамерено и многозначително велелепие, Стоянов скоро съобрази: този институт още при строежа си е бил замислен като исторически. Когато едно признателно потомство го превърнеше в музей на Откритието, това би било рядко внушителен музей. На Стоянов се стори, че вижда дори и паметната плоча (най-вероятно — от едрозърнест мекозелен базалт). Над нейните гъсти, ситни редове доминираше едро едно име — Алкивиад Сотиров.

Полирана изглеждаше и секретарката, която пое визитната картичка на Стоянов, за да я отнесе отвъд тапицираната във вишнева кожа двукрила врата. Прозорците от две страни заемаха цялата стена, затуй Стоянов се почувствува увиснал под небето, залюля се над слънчевия парк със златопясъчни пътечки, сякаш боядисана трева и разпилени из нея кипариси, магнолии, нарциси. Някъде встрани се издигаха обаче множество нехудожествени халета, инсталации, газопроводи и отдушници, които повръщаха разноцветен дим — издигаше се един от заводите на концерна. Там се трудеха не в резедава среда, която попива всякакъв звук, ами всред машинен грохот и химическа смрад хилядите хора, чието недоплащане бе осигурило бъдния музей на Откритието.

— Ако обичате! — звънна секретарката.

Стоянов прекрачи прага на светилището — приемния кабинет на шефа. Там, зад старинна маса от тъмна дърворезба, в епископско кресло пред усложнен като катедрала книжен шкаф седеше първожрецът.

Стоянов бе много подготвен за една от промените на бившия си приятел, а все пак се слиса: за разлика от претенциозния потомствен рентиер и надменно научно светило (такъв го зърна Стоянов преди две години в Хага) срещу него сега се появи почти млад, някак трескаво бодър, трогателно възбуден, подвижен и неизказано приятен мъж. По риза само.

Той стана от креслото в мига, в който Стоянов прекрачи, втурна се към него с отворена прегръдка:

— Доживях! Доживяхме, Марине!

Да, Марин трябваше да бъде готов и за това: за тежка битка срещу обаянието на Алкивиад. След десет години то не само не бе помръкнало — никога през истинската своя младост Алкивиад не е бил дотолкова чаровен. „Можеше да се предвиди!“ — рече си с недоброта Стоянов, усещайки как цял омеква под натиска на туй обаяние, как цял се напъва да му устои.

Алкивиад отведе приятеля си до своето кресло (второ в кабинета нямаше, за да не се заседяват посетители навярно). Той го настани там, отвори шкафа, извади бутилка и две чаши, наля ги, добави лед.

— Нека пием! — предложи с трепетен глас и с влажни очи. — Нека отпразнуваме най-голямото в света тържество: възкръсна едно мъжко приятелство!

Дзънннн! — каза кристалът. Стоянов примижа, дано задържи тъй ласкавия звук. А също — и за да отбележи по-точно в себе си как пропуска (опразнен от всякакъв пълнеж) неповторимия миг за разплата. През оня миг Марин — ако не би бил капитан Стоянов, закъснял боец на действителна служба — трябваше да отвърне: „Никой приятел не причинява на приятеля си страданието, което ми причини ти. Замисляш ли се как изкривиха моя живот годините, през които се влякох, отстранен насила от борбата — смисъл на всеки мой час? Давех се в самота и бездействие, в недоверие и неувереност — мразех се и жалех себе си. Отговори — изисквам това! — кое ти даде право да…“

С така по юношески гръмки думи трябваше да бъде запълнен мигът, който Стоянов нарочно пропусна, замижал, за да ги произнесе поне мислено. После каза „наздраве!“

— Наздраве! — заслушан в гласа си повтори Алкивиад — Откога не съм изричал на наш език „наздраве!“

Стоянов остави да увисне във въздуха може би разкаяние или самоупрек. Упорито си повтаряше указанията: „Никакви спорове, парливи въпроси, укори и спомени! Само — конкретни условия и срокове!“ Но онова, което последва, можеше също да се предвиди: Алкивиад сам поде парливите въпроси.

— Колко хубаво и колко страшно е, че не питаш!…

Той крачеше из кабинета, където нямаше второ кресло; отпиваше по малко и говореше, говореше.

— Хубаво е, понеже ми спестяваш унижението да те моля за прошка, да те уверявам, че самият аз не по-леко от тебе съм понесъл изтеклите десет години. (Вероятно отвън то и не личи, кой ще подозре под световните лаври на Сотиров така свирепа, неизлечима носталгия?) А е страшно мълчанието ти, понеже ми отнема правото да се оневиня. Ти справедливо ме оставяш под товара на безмълвните си упреци, но те заклинам: постави угризенията ми срещу своето страдание! Честна дума, везните ще се изравнят.

Стоянов пиеше мълчешката. Бе съжителствувал твърде трайно, макар и на ум с отсъствуващия, та сега сбъдването му поднесе нещо, на което предварително бе сит и в чийто вкус веднага отличи подправката лъжа.

Алкивиад не би бил Алкивиад, ако за полумиг не усетеше как разточителното му покаяние сякаш отскача о стена — невярата. Алкивиад не би бил Алкивиад, ако употребеше повече от миг, за да промени посоката на настъплението:

— Чувствувам — изрече той проникновено, — не ми вярваш. Викаш си: който измами веднъж, би мамил многократно. Доказано правило…

Алкивиад направи още няколко крачки из кабинета си, спря пред Стоянов и най-решително му предложи:

— Ела и виж кое ме оправдава! Пред твоето оскърбено приятелство, пред всички близки у дома. Пред онова, което се нарича родина и което не смея да нарека, защото ми звучи декоративно до фалш. Ела!

Двама слязоха два етажа по-ниско. Изминаха болнично порцелановия коридор с мигащи сигнални лампи над всички врати — като че ли невидими злодеи разговаряха телеграфно пряко пустотата, препредаваха си тайни вести и заповеди. Едничкият срещнат — мъж цял в бяло — застана мирно до стената, докато шефът го отмина без поздрав.

Алкивиад отключи вратата в дъното. Зад нея — втора, масивна. „Като в банков сейф“ — рече си Стоянов.

Когато светна, видя се, че са в помещение без прозорци. Нежива тишина бе залостена в малката кубатура. Край стените — по новички, сякаш непипани пултове — се нижеха многоцветни бутони. А посред пространството (нереално изолирано пространство, където човека избиваха тръпки на затворнически страх) се издигаше висок и дебел цилиндър.

— Ето го! — положи любяща длан върху цилиндъра Алкивиад. — Ето оправданието ми срещу всичко, в което ме обвинихте.

— Надявам се, че ще ми обясниш връзката между…

— Електронен микроскоп — заобяснява Алкивиад (но не каквото го питаха). — Един от двата в новата серия, производство на най-известната японска фирма. Повишена селективност, скок в разделителността.

— Спести си описанието! Лично аз от единайсет години следя новите патенти.

— Нека тогава ти кажа, че моята хипотеза (такава, каквато се роди още у нас) можеше да бъде проверена, доказана, развита и изведена само след продължителната ми близост с туй чудо.

Стоянов от проста учтивост отдели внимание на чудото — бял кюнец, снабден с ръчки или кранове.

— Навярно много увеличава — подцени го той ехидно.

— Молекулярно равнище. Под него органична клетка изглежда колкото слива. Искаш ли?

— Благодаря, виждал съм. Та, каква била връзката между електронния микроскоп и твоето…

— Моето отлъчване, нека го назовем. През изтеклите години дочувах обидни определения за една според мене естествена стъпка: да преминеш от тука — там. По-точно: от там — тук. А?

Стоянов не отвърна.

— Разбирам, не си съгласен с мене — отгатна Алкивиад. — Добре, ще преглътна обидата си. Ако един от двама ни — родината или аз — трябва да се смири пред другия, туй ще бъде Алкивиад Сотиров.

— Ще преразгледаме основно твоя случай — бе задължен да съобщи Стоянов. — Но понеже е дума за съдбоносна крачка в твоя живот може би ще ни кажеш: кое те кара да преговаряш с нас?

— Научно-техническата революция — не се поколеба ни миг Алкивиад.

— Моля те, внеси някакъв ред между това туловище, решението ти да избягаш от нас, новото ти решение да се завърнеш, и научно-техническата революция. Пълна неразбория!

— Вината е моя. Вълнувам се прекалено, за да изразя плавно мисълта си.

Алкивиад поседна върху пулта и покани Стоянов, до себе си, преди да продължи:

— И така, ето връзката: преди години аз нямах работа в страна, която разполагаше с един-два електронни микроскопа остарял тип.

— Е? — отекна късо, но свирепо Стоянов, защото си спомни колко пот бе струвал на хората по онова време всеки валутен лев.

— Думите ми ти звучат чудовищно — пак отгатна Алкивиад, — но приеми веднъж завинаги: ти и аз принадлежим към различни човешки породи. Тебе води убеждението, а мене — търсенето. Което ще рече: за тебе истината вече е дадена, ти си посветил живота си на нейното тържество. Аз посветих своя живот да търся непознати още истини. Има разлика, нали?

— Качествена — съгласи се Стоянов.

— Не можех да опропастя години, за да съм уговорел някого горе колко необходимо би било (не за мен, а за науката, за човечеството) да добия съвременна апаратура, кредит, екип от сътрудници.

— Защо си сигурен, че онзи някой не би те разбрал?

— Би, естествено! Но — подир години. Въпросните години вие употребихте да кооперирате и механизирате селото, да индустриализирате и модернизирате производството. Това изстискваше всички средства и беше реално по-неотложно от някакъв институт по склерозата.

— Но ти изобщо не сподели у нас своето хрумване да търсиш универсален антисклеротичен препарат. Откъде тогаз знаеш, че щяха да ти бъдат отказани средства?

— Можеше да се предвиди… Какво бих спечелил, ако разкриех идеята си? Бих дал на немалобройните свои врагове допълнителен коз срещу мене — щяха да се разтичат като хлебарки, дано изгризат още в зърното и тази идея. Или пък (в добър случай) биха я иззели и представили за своя, като дори не ме включеха в колектива по разработката й. Защо да рискувам Откритието? Не питам как ти би постъпил на мое място — познавам твоята ангажираност. Но ти повтарям: за тебе истината е вече дадена, а аз можех да я търся само там, където на часа бих се сдобил ето с това!

Алкивиад май че натисна някакъв бутон, защото в изолираното от света помещение нахлу нереален живот: тихо, постепенно растящо бучене, което пулсираше, сякаш живо същество се готви за привичен труд, сякаш се заема да го свърши, задъхва се до изнемога, но работи послушно. По пултовете тук и там просвятваха криви; автоматични звуци бележеха промените в режима на действие, в напрежението.

— Чуваш ли го? — попита Алкивиад с усмивка, с каквато млада майка се вслушва в първото гукане на първото си чедо. — То действува по-усърдно и точно от всякакъв човек, то открива мироздания там, където ти и аз бихме видели къс мърша или шепа помия. Без него Алкивиад Сотиров би бил сляп и глух, с пресечени ръце. Без него днес хората нямаше да знаят много за причините на смъртта. То може да разгледа клетка, а ние — не.

То продължаваше да сърцебие, покорно на Алкивиадовата ръка, която го пробуди за работа. Задръстваше въздуха в затворническата килия с шепоти и с почти човешка топлина — искаше да му подадат още ток, за да повиши пулса си. Искаше да му поставят задача, за да не се задъхва напразно.

— Подай му! — въпреки себе си произнесе Стоянов.

— Рано е. То се настройва половин час.

Двама помълчаха, заслушани в изкуствения живот наоколо им. Докато Стоянов все пак наруши заповедта — подведе го тази кошмарна нереалност:

— Заради това нещо (неживото, пък било то по-съвършено от тебе, мене и човека изобщо) ти обърна гръб на цяла една родина…

— Да. Нека тя ме съди!

Не може да бъде възпроизведен гласът, с който Алкивиад изрече тези думи. В него имаше вина и разкаяние, крещяща болка и надчовешки хлад. Той се обърна с лице към тъмничната стена, сякаш, вече заключен, излежаваше присъда.

— Май се разбрахме да не споменаваме миналото — напомни Стоянов.

— Няма — прие Алкивиад. И продължи, отново ведър: — Но светът не стои, а се движи! Възхитително бързо през последните години крачи и страната ни. Мислиш, че не следя какво става там ли?

Там става научно-техническа революция — обяви Алкивиад, сякаш той, а не Стоянов пристигаше от България. — Моята родина не е вече боса и проста. Приеми почитанията ми като един от онези, на които тя дължи скока в растежа си! Казвам го без ирония, принуждават ме да ти сваля шапка фактите — да, да, на тебе, който винаги си бил по-слаб ученик, докато аз обирах медалите.

— Ще бъда искрено доволен, ако искрено си разбрал, това, което заяви — усъмни се Стоянов злопаметно.

— Знаеш, човек завижда за ония успехи, които би желал да си запише лично. Лично аз съм аполитичен. За мене дори е удобно, че по света ходят даден процент Маринстояновци. Тяхната ангажираност осигурява напредъка на обществото, а моят труд би бил невъзможен без високо материално развитие. Ще рече, ние щастливо се допълваме — множеството Мариновци и единиците Алкивиад. Защо тогаз да не се радвам искрено, че ти и още милиони като тебе сте издигнали страната ни там, където вече мога да вляза в действие? Преди дванайсет години замислих бягство, а преди единайсет го извърших само затуй, че не виждах простор за себе си в една изостанала земя. Днес от сърце се стремя към нея: тя ми е по мярка.

„Какво не бих дал срещу разрешението да му стоваря един! — помисли си Стоянов. — Само един, с все сила!…“

Наместо така жадувания удар, той описа несигурен кръг около пулсиращия вакуум в микроскопа, изпука: пръстите на лява и дясна ръка — противен навик, знаеше си, та се надяваше да достави поне дребно неудоволствие на Алкивиад. Но Алкивиад и не чу туй противно пукане. Усмихнатото му неестествено младо лице изразяваше великодушна прошка: родината бе излязла из бедност и простотия, Алкивиад я признаваше.

Докато Стоянов кръжеше около микроскопа — друга линия за движение тук нямаше — спомените му се застъпваха по петите диво и несвързано: заринати в бомбени развалини улици, бомбени трапища, из които бликаше като сирашки изобилен плач — водица, а вода в тръбите нямаше. Градът смърдеше със сто хиляди клозети, триста хиляди души стояха на опашки с ръждиви кофи и нащърбени кани. Тази вода те не успяваха да превърнат в друго, чаени листчета не бяха докосвали от години, вкусът на захарта бе забравен, кафето — приказка от хиляда и една нощ.

Пет години по-късно. Из града се тътреха селяни в шаяк, наследен от дядо, в нещавени цървули — те продаваха тънка и жилава солена сланина, повече сол отколкото сланина, срещу половин градска заплата за кило, а търсеха да купят купонен хляб. В напъна да се отърси от хилядолетния нагар на синорите земята сякаш беше се обърнала с дъното нагоре, та не щеше да ражда. Едните господари бяха изтървали юздите й, а другите още не бяха ги уловили — някога възпяваният чернозем се държеше разюздано, отхвърлил всякакви задължения към човека. Праз и зеле, малко ряпа — оттогава престанахме да ядем праз, зеле и ряпа, понеже им се наядохме завинаги.

Още три години. Жените вече имаха по два комбинезона, новородените получаваха истински пелени — те така и навлязоха в живота, повити в чисто бяло, докато на родителите им все още по много не достигаше: ток, захар, гьон, домати, жилищна площ, вълна. Пред очите на Марин стоеше бременна жена в мъжки обувки, държеше картонче за кило бял боб, крепеше се с мъка, понеже й бе неловко да напомни, че е бременна, а хората — зли от чакане, уморени от нямане — се правеха, че не виждат корема й.

Още три години. Да, вече имаше. Имането идеше някак неравномерно, с трусове и блъскане, то се появяваше от единия край, а изчезваше от другия, помагаха му, стиснали зъби, като внасяха по една заплата за новия завод или копаеха по един месец безплатно. Хората взеха да напускат квартирите с по семейство във всяка стая, пълнеха блоковете по семейство в апартамент. Още години помежду тия блокове се мръщеше и плюеше лепкава кал кърът; токът гаснеше; кихаше ръждива водата; асансьорът злонравно се заклещваше насред етажите; децата в индийска нишка цепеха полуполето-полуграда, за да стигнат до училище.

Сетне вече го обърнахме на супермаркети и битови механи, на международни курорти с бар-казина, на ежемесечни фестивали и много естрадни певици.

Ония, които петнайсетгодишни бяха стояли в опашка за вода с ощърбена кана, които нямаха свое ъгълче за домашни упражнения в общата стая, завършиха университет с по две бригади годишно, преминаха аспирантура добре облечени, комфортно пътували, чели в мраморни библиотеки, а сега бяха преситени от зло и добро старши-научни сътрудници. Многоезични, взискателни, високостандартни. Техният дори не четирийсет годишен живот бе огнеупорна и ветроупорна нишка, опната между две епохи…

Вакуумът в кюнеца от благородна стомана пулсираше, нетърпеливо готов за съвършенства. А около него кръжеше един от ония, изпили до дъно чашата на своето поколение — историческа, сладко-горчива смес.

Стоянов помнеше баща си, фурнаджията, винаги бял от брашно, опърлен, спечен и изсъхнал поради дълго общуване с огъня. Фурнаджията едва четеше, а от цялото писмо умееше числата до сто. Всеки миг, свободен от работа, той използуваше за сън — за да навакса телесно гориво, нужно за утрешния хляб. А на момчето се чинеше, че баща му сам се пече, превръща се в храна за хората.

Стоянов помисли за децата си — ония много узнали, искащи и можещи млади хора. Те изглеждаха точно тъй, както един някогашен студент беше си представял немислимите върхове на човешко достойнство, на удобство, безгрижие, сигурност. Сегашните студенти някак присъствуваха навсякъде из света, научаваха и умееха почти без усилие — под ръка им беше всичко. Те не познаваха едно: цената на хляба.

Фурнаджията Стоян, умрял четирийсет и седем годишен от астма — пещта наистина бе го опекла в храна за недоялите. Стоян Стоянов, студент по медицина в Москва, утрешен началник и небрежен собственик на апартамент, кола, учена жена. За него едничка ценност бяха минутите — време за постигане на по-висше знание.

А помежду двамата — дядо и внук — стоеше той, Марин Стоянов. Историческият скок в качеството човек бе изработен от неговото поколение. Нему се дължеше всичко, което минава за чудо и което всъщност е плътен концентрат от усилия и добра воля, от разум и преданост.

За тия броени, а странно дълги поради гъстото си съдържание мигове Стоянов преля от гордост, че принадлежи към своето поколение и че изобщо принадлежи. „Ако не бяхме ние, днес Алкивиад не би се стремил към родината, която едва преди десетилетие отхвърли. Но кой е той, та така нагло назовава цената на безценната си личност? Придирчив избирач на родини, що ли? Всички ние се съгласихме, ще рече, да свием собствените си възможности в калъпа на тесни условия, а Алкивиад Сотиров не пожела. С кое право? С правото на изява…“

Алкивиад видимо следеше отблясъците от силни чувства в израза на своя бивш приятел. Не стана ясно дали намира тия чувства смешни и дали те изобщо го засягат. Алкивиад май се досещаше, че Марин Стоянов не ще им даде воля, понеже това му е забранено. Затуй търпеливо изчака приятелят му да се разговори на ум, после се обади:

— И тъй, какви са вашите условия?

— Все още — много общи. Излишно е да те уверявам, че сме в състояние да ти предоставим работни условия, равни на тукашните поне. В това непременно сам си се уверил, щом пожела да преговаряш с нас. Открит обаче е въпросът дали твоите постижения ще ни убедят, че перспективата си струва парите, хората.

— Ще рече, тепърва бихте решавали дали да има или да няма институт под мое ръководство? — осведоми се Алкивиад.

— Да. Решението трябва да има конкретен повод. Той не съществува, докато ти не бъдеш у нас. Ако е вярно, че твоите резултати били най-добрите в света, няма какво да те плаши.

— Вие се съмнявате, тъй ли?

— Не се съмняваме, ами не знаем. Срещу честна дума никой не би отпуснал десет милиона, съгласи се. Щом дойдеш, ще образуваме комисия, като привлечем специалисти от всички наши страни. Меродавно ще бъде нейното мнение.

— Тоест, следва да поема риск: ще зарежа тукашния си институт, преди да съм сигурен, че ще оглавя нов.

— Риск е точната дума. Тук вече те носи инерция, там ще бъдеш преценяван на нова сметка. Но ако постиженията ти са извън съмнение, какво рискуваш всъщност? Концернът би те наел повторно, щом не те наемем у нас.

Стоянов преднамерено бе влязъл в тон с Алкивиад: търгуваше по всички правила, срещу сметката излизаше с натиск.

— Така ли разсъждавате сега?

Стоянов долови в това възклицание нещо крайно рядко за Алкивиад: чувства! Разочарование ли, изненада ли?

— Вие — продължи Алкивиад, — които нарекохте моето преместване измяна, сега допускате аз да бъда наеман и освобождаван, за да съм си търсел изгодни условия.

— Защо не? Днес ние не разчитаме на тебе като на гражданин. Ти не се прибираш в родината си, ами на място, което ти понася.

— Така разсъждавате вие!!! — (Е, наистина великолепен изблик на негодувание.) — Според вас съм вещ за купуване, тъй ли?

— Не ние дойдохме като купувачи, а ти ни извика като продавач. Нека се държим мъжки: не в тази витрина, където си изложен за наддаване, подхожда да плискаме емоции.

— Аз ли съм изложен за наддаване!

— Да — кораво натърти Стоянов. — Иначе не бихме разговаряли тук, където стените непременно чуват. Ти си решил или да повишиш цената си пред концерна, намеквайки, че готвиш нов контракт другаде, или вече си решил да дойдеш у нас, та противодействието на концерна не те интересува. Трето обяснение не намирам.

— Ами ако преди да се озова у дома, ти научиш, че Алкивиад Сотиров е загинал при злополука или се е отровил с консерви? Тогава какво ще речеш?

— Тогава ще река, че е съществувало онова трето, което сега изключвам: непресметлива носталгия. Но — прощавай! — не ще повярвам в носталгията ти, преди да науча, че си претърпял фатална злополука или си се отровил с консерви.

— Красиво! — изсмя се Алкивиад: — Заявяваш ми в очите, че само моята смърт би те убедила в искреността ми.

— Нали тебе убеждава винаги и само логиката? Според нея няма достатъчно категорично доказателство за преданост извън смъртта. Хайде да не се увличаме в мелодрами: ти не ще умреш. Съвсем изключено е онова трето, в което искаш да ме накараш да вярвам. Остават двете: освежаваш помръкналата си цена или си преценил къде са по-добрите за тебе условия.

Колко излишен е този разговор, Алкивиаде!

Половин минута мълчание. Стоянов усещаше кръвта под кожата си както атлет подир бягане; уж необратимо загубената самоувереност, която води боеца напред през баражен огън и бодливи телове, беше се върнала. Без заповед, тласнат от едната интуиция, Стоянов бе нанесъл не разумен, а решаващ за успеха удар. Доказваше това половин минутата, през която Алкивиад се предаде:

— Всякакъв разговор е излишен наистина — съгласи се той със своята обезоръжаваща променливост. — Разбира се, че вече съм решил да се прибера у дома, щом изобщо приказваме. И така, аз поемам риска.

— Не би ли имало пречки да преминеш при нас?

— Какви пречки? — попита Алкивиад надменно, с което показваше, че не познава и не признава спънки из своя път.

— Най-предметни: в ей това предприятие, института ти, концернът е вложил луди пари. Ще ги прежали без съпротива, тъй ли?

— Че какво ме засяга съпротивата му? Какво ме интересуват неговите милиони? През единайсетте години тук аз не само съм отработвал съвестно заплатата си, но дадох и производствени резултати.

— Междинни, междинни. Концернът е авансирал средства не срещу междинните, а срещу крайния: Откритието. Как смяташ да изнесеш него?

— Свещена простота! — обърна очи към пластмасовия таван, търсейки едно незримо небе Алкивиад. — Ти си представяш Откритието като нещо, което трябва да открадна, да напъхам в буркан и да прехвърля нощем тайно отвъд. А то е тук!

И Алкивиад опря пръсти о двете си слепоочия.

Стоянов помнеше Алкивиадовите ръце през дългата раздяла с него — бяха останали същите. Несъответни на останалото — безупречно по пропорции, линии и цветове човешко същество — те по-скоро приличаха на длани и пръсти на черноработник. За разлика от останалото, което служеше не да изрази, а да заблуди света по истината за Алкивиад, тия ръце го издаваха. Те бяха изваяни — не, ами изсечени от фанатичен, ни час не прекъснал труд. Те излъчваха безогледна сила и алчност — алчност за действие.

„Странно! — помисли Стоянов. — Целият той днес е още по-изискан, по-чаровен напук на годините. А защо ли не е направил нищо, за да бъдат изискани и ръцете му? Защо чрез тях издава черта, която иначе умело крие: това, че при крещящото си безстрастие все пак има една страст — труда…“

От ръцете погледът на Стоянов премина към черепа, о който бе опрял пръсти Алкивиад. Навярно поради необичайната среда, затлачена от пулсации, автоматичен пукот и призрачно припламващи сигнали, Стоянов видя като под рентген мозъка, заради който бе дошъл. Скрит в костена кутия и под вълниста пепеляворуса, недокосната от възрастта коса, зад чело, ненабраздено след две десетилетия упорна мисъл — там беше скъпоценният мозък. Той съдържаше опит и перспективи, които можеха да спасят човечеството от старчески страдания.

Двамата вървяха из златопясъчните алеи, из улиците. Алкивиад така и излезе по риза; той крачеше точно както много отдавна, изправен, отметнал глава, с неравна стъпка. Стоянов си спомни тази негова особеност — Алкивиад не позволяваше еднообразие дори на походката си, ами сякаш промисляше и изнамираше поотделно всяка своя крачка. Точно както много отдавна минувачи се обръщаха подир него. Това винаги бе дивило Стоянов; разсеяни или угрижени, недовиждащи или залисани хора отделяха внимание на един случаен непознат.

Стоянов спря пред сергия за цветя — поетично ярка палитра, изтървана върху скуката на града. Посегна към връзка зюмбюли — едничкото цвете тук, което му напомни Тракия.

— За какво — цветя? — попита Алкивиад.

— За жена ти. Навярно си я предупредил. Цветята в такъв случай са задължителни.

— Моля те, спести си труда! — разсмя се Алкивиад. — Понеже аз пък ще ти спестя жена си. Не подозираш каква благодарност ми дължиш.

Вървешката и без букет, Стоянов се поддаде на онази лесна интимност, която Алкивиад налагаше всекиму, щом пожелаеше да я наложи:

— Що за човек е тя?

— Шарлота Шеринг ли? Просто: жена ми. Струва ми се, че е умна. Често — тактична. Виж, хубава не е и никога не е била. Засега се занимава със себе си, понеже разбра колко безсмислено е да се занимава с мене.

— Говориш за нея като за слабо позната.

— Че каква да бъде? Всеки от нас е чужденец. Непознат и непознаваем.

— Е, не бих казал. Уви, прекалено изтънко познавам жена си.

— Развеждал ли си се? Не. Банкрутирал ли си? Не. Заболял ли си от рак? Не. Какво знаеш за жена си тогава? Бил си свидетел на реакциите й при тясно определени условия — при дузина ситуации. Ако можеше да нагласяме живота и да поставяме, дадена личност посред различна експериментална среда, бихме добили относително познание за някого. Останалото е договор между двамина — при мене той е търпим. И оправдан.

— Никога ли не си я обичал? Не си ли разчитал на нея?

— Човече! — дори се спря, за да даде воля на смеха си Алкивиад. — Що за безвкусен разпит! Как искаш да ти отговоря на въпроси, над които не съм се замислял? И какво отношение може да има това към мене?

— Та нали ще приемем жена ти у дома си, бих искал да науча за нея нещо повече.

— Смяташ ли, че тя би била необходима у нас?

— Тоест, как? Да не си въобрази, че ще те принудим да зарежеш жена си, загдето била дъщеря на капиталисти?

— Може би аз сам се надявам да ме принудите — топло си призна Алкивиад. — И изобщо: за какво би ми послужила там една акционерка на концерна?

— Хайде, хайде! — строго отклони Стоянов въпроса.

— Ще те моля (ако въпреки всичко тя не бъде на тенис или на някакво снобско парти, ами в къщата си), да не произнасяш „хайде, хайде!“ Лично аз дълго не му отвикнах и го вмесвах в чуждите езици. А жена ми е алергична на всичко, свързано с моята националност; по тази причина мрази и „хайде“ — една от две-трите наши думи, които различава. Едва ли би сдържала хаплива забележка, а на тебе ще ти стане неприятно — все пак сме в нейния дом.

— Та ти не си укрил от госпожата своята националност! — вметна Стоянов (особено чувствителен на дадена тема). — Защо не си е прибрала някой англофренец, нямаше да има алергии.

— О, недей да учиш на добра сметка ония, които поне четири поколения си правят сметката! Шарлота Шеринг чудесно знаеше защо внася в дома си нещо толкова изгодно, колкото съм аз. Работата е, че би искала нищо пък да не й напомня кой съм бил преди да стана зет на фармацевтичния концерн. А то е страната ми, езикът ми, моите роднини, моите спомени.

— Нелеко условие. Че и унизително. Не вярвам да си го изпълнил.

— Разбира се, не. Алкивиад Сотиров не изпълнява условия. Ако отстрани изглежда, че се съобразявам с Шарлота, то е по съвпадение: самият аз нямам спомени и роднини.

— Да, майка ти била починала, лека и пръст! Но Ленчето трябва да…

— Сестра ми не ми отправи нито ред цели пет години — с внезапно зъл глас го прекъсна Алкивиад. — А от три насам съм получил няколко честитки за нова година или за рожден ден. Ще рече, аз наистина нямам роднини.

Стоянов преглътна: стори му се страшно някой да записва жив човек сред мъртвите само затуй, че живият бил си позволил поведение, нежелано за другия. Стоянов си спомни сега и живо заровената — слабичко, некрасиво (за разлика от своя прехубав, даровит брат), плахо момиче с невероятно силен за крехкостта му глас.

Ленчето често пееше романси по ученическите вечеринки, пееше вдъхновено, като осенена. Тогаз нейната плахост изчезваше, и наместо ръбатото, ъглесто момиче върху подиума в гимнастическия салон, където смърдеше на подово масло и юнашка пот, кацваше дивно непозната, могъща в своето тайнствено родство с музиката жрица — наистина на жрица я оприличаваше съученикът и Марин. Тези нейни редки, чудодейни превъплъщения, гласът й, в чиято стихия и обаяние прозираше нещо алкивиадско, предизвикаха Мариновата първа любов. Стига здравото, несложно чувство, което момчетата изпитват към някоя съученичка, да би било любов. Това чувство Марин на времето не изрази, камо ли да сподели, но години по-късно, из чужди, жалки или разкошни хотели, където по принуда прекарваше будни нощи без да бъде уверен, че ще доживее до разсъмване, той не веднъж бе мислил за Елена. Може би го блазнеше пребогатото „ако“, което предполага множество развития, тъкмо понеже ни едно от тях не се е развило в действителност.

Ако Марин би се обяснил, ако Елена би му отговорила, ако би го чакала той да учи нагоре-надолу, да пътува по своите мъжки дела, да се завръща нетърпелив и все по-влюбен; ако тя през туй време би израсла знаменита певица, ако би пяла с отчаяние, родено от раздялата, със страст към отсъствуващия любим, ако… Ето такива сладки, неродени възможности обмисляше Марин, за да запълни своите настръхнали нощи на вража земя.

Тъй или иначе за него Елена бе жива — живееше в несбъднатото и проиграно, — докато Алкивиад беше я погребал под груба забрава: аз нямам роднини.

— Излязохме късметлии! — заяви Алкивиад внезапно. — Колата на мадам не е пред къщи, мадам е на парти. Ще те моля да се чувствуваш у дома си, защото аз не се чувствувам.