Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (4)

4

Щом работиш по следа, непременно улавяш най-близкия до тебе неин край, за да се върнеш назад, към началото й. „Близък, близка… Къде ги близките на Алкивиад?“ — попита се Стоянов, защото нему бяха нужни именно те, несъществуващите близки на Алкивиад.

Той задълго бе отсъствувал от земята ни и то през време, което я преобърна издъно. Заедно с нея се променяха хората й — днес бе рядкост някой от тях да помни своето някогашно, надраснато аз. Ако Алкивиад би участвувал или дори присъствувал, щеше да се изменя успоредно с всички. Както се случва, и неговите стари връзки биха излинели с годините, но непременно би ги имало.

Ала Алкивиад отсъствуваше — бе довел до съвършенство изгодното отсъствие. Той умееше да се появява съвсем точно: когато се раздават награди за надвити трудности, за изстрадани постижения. Винаги чужденец, гост при юбилейни тържества — такъв бе Алкивиад Сотиров, когото никой не запомни като боец от същия окоп, като работник на същата площадка. Той приличаше на снайпер-единак, способен да избие сам вража рота, но немислим като втори или трети в състава на тежко оръдие.

И така, Алкивиад бе отсъствувал от съдбовното усилие на тукашните хора. Във възрастта му ги нямаше ония години, през които всеки участник в прелома бе притежавал по едно обръщано палто, единствен мукавен куфар, сгъваемо легло, което денем става шкаф и маса наведнъж, квартира с обща кухня, но без баня. Тогаз бедността, теснотията дотолкоз бяха наш въздух, че не тежаха никому, понеже тежаха върху всички.

Алкивиад се завърна, след като великото усилие бе изнесено, понесено и забравено, дало право на участниците в него да заживеят другояче. Така Алкивиад вече би приел да живее. Той прие.

Ала природата не търпи празноти, та старото място на Алкивиад бе зарасло. Подир завръщането си той се вкопа, но хората наоколо му отдавна бяха образували свои кръгове — подобно на растенията, които никнат и живеят по гнезда. Затуй Алкивиад се извисяваше самотно.

Стоянов си викаше, че лично нему такава пустош би тегнала, а не си личеше Алкивиад да линее от самотия. Дотам неправдоподобно, че един ден Стоянов го запита:

— Не ти ли пречи тази безбрежна пустота? Не си ли мъчително сам?

— За разлика от кого съм сам аз? (Алкивиад натърти туй „аз“).

— За разлика от всички ни.

— По мои наблюдения е обратното: както всички. Щом приемаме да живеем, приели сме и самотата — тя е цена на съществуването ни. По твоята логика това било беда, срещу която трябва да се воюва. Но според мене самотата позволява най-пълно да принадлежиш на себе си, да разгърнеш своята личност. Битието ни затрупва с камара дребнавости, речем ли да се вградим в него чрез родителство, роднинство, любов или съпричастие дори. Неизгодно ми е: илюзия за близост срещу съвсем реални тежести. Много — за малко.

Стоянов премълча, без никак да се съгласи. Така и не узна доколко подобни мисли са били причина или последица в самотията на Алкивиад.

Тръгнеш ли по диря, подхвани я от нейния близък край! В отсамния край на Алкивиадовия живот Стоянов забелязваше само Ема Илиева.

Злите езици говореха… Какви зли езици! Беше недвусмислено, нито Сотиров, нито Илиева го криеха — връзката между двамина немлади, всякак издигнати хора. Тя бе обвита в достойнство, приличие и подчертана нетоплина — види се, така я бранеха от лепкави намеци. Без да бъде тайна, тя никога не стана сензация, нито дори предмет на одумки. Тъй като в нея не бе замесен някой трети, а Алкивиад и Ема спазваха далечно отстояние от хората, всякакви приказки за връзката им биха били безпочвени.

Връзка. Ето, и Стоянов никога не я нарече в себе си любов. Струваше му се нелепо между подобни двамина да бушува, да прелива и отлива, да искри и руши тъмното, а прекрасно явление любов. Той би оскърбил и любовта, и тези двама, ако ги вземеше за влюбени. Разбира се, не бяха.

На път към Института Стоянов си призна, че срещата с Ема Илиева не го въодушевява. Представяше си как тя би отвърнала на въпросите му: не ще ги отклони с дума, а с израз на затворено достойнство. Или ще отговаря едносложно, неохотно, загледана отвъд събеседника си. После Стоянов ще се прибере в своята стая, неотнесъл ново познание за Алкивиад.

Жената, към която тръгна на разговор, не предразполагаше, вярно е. Спомни си единствения път, когато — на маса и на чаша — бе изтървал пред приятеля си:

— Вкусът ти май е така изискан, че не го разбирам.

— Не го одобряваш, по-точно — уточни Алкивиад. — Не съм забелязал досега разбиране между двама мъже по този повод.

— Естествено е. Но всеки мъж може да каже какво го привлича у дадена жена. Е, с кое ти харесва тя?

— Не твърдя, че ми харесва.

— Озовала се е под ръка, тъй ли? Туй не е избор, а леснота.

— Ами! Всъщност аз я избирах, старателно съм я търсил като свой единствен пряк сътрудник. В такъв смисъл качествата й са многобройни и редки — тя е умна, но неоригинална; работлива, но пасивна; прилежна, но нетърсеща; затворена, но светска; предана, но неизлиятелна. Да изброявам ли още?

— Описваш я тъкмо каквато я виждам: полуавтомат.

— Не си ли забелязал, че човешки качества обикновено наричаме недостатъците? Аз пък нямам час за губене. Не мога си позволи да поправям пакостите, причинени от нечии емоции. Уверявам те, Илиева изобщо не дава дефект. Тя не само нищо не ми струва — тя много ми пести. Време. Думи. Бит. Въпроси.

Стоянов разбра намека. Алкивиад ненавиждаше въпросите. Замлъкна, но не престана да разсъждава върху човещина, качества и недостатъци у жената. За да заключи в крайна сметка, че нему самия най-високо бяха стрували най-човешките черти на Мария. Дълбокото й съпричастие — Стоянов бе усещал двойно всяка своя трудност, понеже тя еднакво измъчваше и Мария. Горещата й преданост към него и децата — Мария живееше заради другите и чрез тях, а това ги задължаваше особено. През малкото вечери, когато Стоянов си разрешеше час-два на маса или на градинска пейка, той се чувствуваше чер престъпник: сега Мария носеше две пълни мрежи и щеше да загуби чантата си, сега търчеше за внучето към детския дом, сега му четеше книжка, докато се пържат кюфтетата. Тя не познаваше в неизменното си самопрахосване ни една от блажените минути, които мъжът й пооткрадваше за лична сметка.

Сега, на път към Института Стоянов си припомни оня разговор, а също и своите разсъждения по въпроса.

Той завари Ема Илиева в лабораторията и по-точно — посред остатъците от Лаборатория 86. Ема и днес бе проявила едно от ценните си качества: наместо вчерашния хаос в обширната зала владееше ред. Боксът бе опразнен от разложени биопроби, стъклените отломки бяха пометени и изнесени до последна трошка. (Нали всички експертизи завършиха до снощи.) Ако човек не бе познавал предишния живот на Лабораторията, сега можеше да я вземе за жива.

Но тя не беше. Превърната в черупка без зародиш вътре, гибелта й просто не тревожеше окото — само толкоз.

В черупката седеше Ема Илиева със своята червена фризура, неестествена липса на бръчки и прозрачен поглед. Седеше чудновато: не с лице към работната си маса, а успоредно на нея, срещу прозореца. Изразът й напомняше древна оплаквачка, чиито сълзи са пресъхнали след безмерен плач, но тя не смогва да се откъсне от рохкавата още купчина, та пусто и безсмислено клечи.

Щом обърна глава, пролича си колко й бе отнело последното денонощие — много. Ема Илиева беше не точно състарена или разстроена; тя някак неуловимо беше скъсила разстоянието между себе си и нещата.

— Благодаря ви — заговори първа, — че вчера вашите хора ми спестиха разпита. Не се помнех, не бях на себе си. Не бих искала колегите да ме виждат такава. Защо ще ги радвам?

— Тоест как? — привлече стол и седна до нея, а не насреща й Стоянов.

От дълга практика знаеше, че всяко противостоене в пространството поражда враждебност, дразни и затваря човека.

— Колегите не ме обичат — съобщи Илиева. — Никой никого не обича, затуй злорадството е най-сладката от всички радости. Има такава поговорка.

— Тя не е наша, както знаете.

— И така, аз съм готова — делово заяви Илиева.

— Не ми е необходим формален разпит, това ще извърши следователят. Кажете ми: в състояние ли сте да се изповядате? Ей така, съвсем. Без пощада към себе си.

— Нима някой се интересува какво мисля? — не веднага попита Ема.

— Да. Аз. Нашият разговор ще остане между нас, давам ви честна дума. Разбирам, че бихте желали да опазите Сотиров от недобро. Но за тази цел трябва да сте сигурна кое е доброто му. А не сте.

— Откъде-накъде предполагате, че бих щадила Сотиров? — удиви се жената.

— Та вие все пак… — недоизказа Стоянов.

— Аз живея с него десет години, това ли? Смятам, че за да възжелаеш злото на човека, с когото живееш, ти стигат не повече от две.

След като Стоянов призова тази жена към откровеност, длъжен беше да не се потриса пред откровеностите й. Той преглътна отговора си, който напираше, а Ема изтълкува мълчанието му посвоему:

— Не се притеснявайте! Не само не ми е неловко, дето ме изповядвате, ами напротив: отдавна имам потребност от изповед, дано привлека съчувствие към своята съдба.

— Защо не сте го потърсили?

— Бях убедена, че не ще намеря… — призна жената. — Всеки е изцяло зает със себе си, никому не е до другиго.

— Е, не съвсем — възрази Стоянов. — Аз например от трийсет години (с малко прекъсване) съм зает с чужди работи.

— Чудесно! — Ема се засмя не със своята механична усмивка. — Чудесно е, че все пак имало хора, които разговарят не за себе си. За да мога да ги занимая със себе си.

— Нима това е тъй съществено? Човек поминава и без нарочно внимание. Аз например. (Май че прекалявам с този пример.)

— Човек съществувал и без внимание, казвате — повтори жената. — Да, вие, безброй много други — също. Но случаят с мене е различен: цели десет години аз не съществувам, мене ме няма. Има още една глава, още две ръце, прибавени към главата и ръцете на Сотиров. Това позволява на Сотиров да бъде в Института си тогаз, когато дискутира в Ротердам, изнася доклад в Прага, преговаря в Осака. Това му осигурява гласен разговор със себе си, за да придобиели мислите му милиметрова точност. Помага му да изработва поне двойно — имайки две глави и четири ръце, — за да се носи славата му на неимоверно трудоспособен откривател. То му дава съюзник, комуто може да разчита и в смъртта, понеже интересите им са не сходни, ами напълно покрити. Това…

— Колкото до съюзника, току-що ме разколебахте в неговата смъртна преданост — вметна Стоянов. — Сегашните ви думи не са защита на Сотиров.

— Сегашните — да. Подир десет години, които направиха безпредметни следващите мои двайсет или трийсет години живот, имам право поне на това: измяна.

— Пардон, ама кому изменяте? — зле я разбра полковникът, свикнал да разнищва държавни измени.

— На Сотиров! — отчетливо произнесе жената. — Всеки роб се бунтува поне веднъж в живота си, чела съм някъде такава премъдрост.

— Какъв роб сте вие, Ема! Върху вас не е извършено насилие, в цялата игра сте влезли по своя воля. Моля ви, не се оставяйте на разни чувства, мене ми трябва истината за Алкивиад Сотиров.

— Не свързвайте тази възвишена представа с името му! Истината за Сотиров!… Няма я.

— О, не! — отрече Стоянов твърдо. — Има една истина за всекиго от нас, иначе светът би приличал на лудница.

— А не прилича ли? — заяде се Ема. — Повтарям ви: истина за Сотиров няма. Той е всичко едновременно или временно, той преминава от образ в образ, от действие към противодействие, от умонастроения към извод и диаметрално на него решение. Той се претворява в отрицанието си тогаз, когато количеството на нещо у него премине в непредвидено качество. Той не е обвързан към никого и нищо, вечно изменчив и неуморен както самата материя. Ако на такова определение викате истина, прав сте: има я. Но то е истина за битието като цяло, не — за един човек.

Тук Стоянов се побоя, че у стъклено-никеловата дама бе настъпил внезапен порив към излияния. („Предана, но неизлиятелна“ — спомни си как приятелят му бе окачествил своята ценна находка, жената, която трябвало благодарно да се жертвува заради неговите високи интереси.)

— Не би ли могло по ред? — попита той трезво, дано я охлади. — Как влязохте в голямата игра и защо я продължихте?

Ема Илиева извъртя стола си тъй, че да седи очи в очи. Прехвърли крак върху крак, запали цигара.

— Той вече не ще забрани никому да пуши тук! — обяви тя злорадо. — Все едно е дали над това пепелище ще се издига пушек или не.

Може би цяла минута Ема мълча, наслаждавайки се на първата си цигара в Лаборатория 86, а също и като търсеше гласа, с който да изложи своята история. Улучи го — научно точен, от прилично разстояние.

И така:

— Непременно знаете, че Сотиров не беше първият мъж в живота ми, за да твърдя, че ме е подвел. Омъжих се студентка, веднага имах дете. После останах сама с детето. После се запретнах мъжки, понеже държах двете не само да ядем, но и да изплуваме над средно съществуване. За пет години завоювах име сред колегията. Бях ужасно горда от себе си.

Плановете ми за живота бяха напрегнати, но посилни; аз вече имах опит и похвати. Бях намерила свое място в туй общество. Не ме тласкаха едри амбиции. Стигаше ми, че живеем с детето охолно, спокойно, сигурно. Не мечтаех за нищо фантастично — научила бях, че всичко си носи цената, а на мене не ми се заплащаше, бях достатъчно изразходвана…

По него време се завърна Алкивиад Сотиров. Спомняте си как възприе туй събитие колегията; прибрал се е у нас ученият, чието име бе професионален мит. Той щял да продължи изследванията си над Откритието тук, с екип от наши сътрудници.

Чувах как колегите ми търсели начин да попаднат в зрителното поле на Сотиров, дано ги изберял за този екип — те се домогваха страстно към обявената, но още пуста Лаборатория 86, понеже преди Сотиров до нас дойде мълвата: „Където е Сотиров, там е и успехът.“

Тази мълва завладя колегите като вдъхнат хашиш. С всеки ден околните ми — иначе умерени и разсъдливи трудови хора — все повече напираха към лабораторията, където трябваше да се роди Откритие. А Сотиров, наместо да се осланя на препоръки и гаранции, сам взе да обикаля изследователските колективи. Когато го видях при нас (виждах го за първи път), той ми напомни купувач на души…

Жената млъкна, втренчена в мъртвото пространство, сякаш там беше се възродил образ от зловеща стара балада: някой безмерно богат, коравосърдечен търговец върви между хората и купува избрани души…

— Той бе отприщил небистрата стихия на мита, за да предизвика влечението ни към всичко трудно постижимо. Използуваше ламтежа ни да се приобщим към напредъка — той се ражда с човека, прави от мнозина озлобени неудачници или кисели завистници, но този ламтеж е основа и на цялото развитие…

— Нека се придържаме о фактите, искате ли? — прекъсна Стоянов ненужния нему монолог за прогреса.

— И ето! — като пред оживял спомен възкликна жената. — Хората около мене, убедени подир кратки надежди и дълго разочарование, че ще прекарат животец, отдаден на служба и семейство, тия хора се раздвижиха: пред тях се очертаваше възможност да станат съпричастни в Откритие, каквото пада веднъж на сто години.

По онуй време — продължи Ема — аз стоях настрана от безогледната навалица около Сотиров — жена, все пак. Второ: една трескава, изискваща всички сили работа би лишила детето ми от майка. С една дума, бях чужда на златотърсаческата шарка, от която боледуваше колегията. А Сотиров се появяваше и изчезваше из нашите стари лаборатории, той вършеше в непроницаемо мълчание своя подбор. По-късно узнах какво значение отдава той на подбора — навярно преди векове разни военачалници са издирвали така вещо личната си гвардия. После дойде денят, който раздели живота ми на две. От него нататък заживях прекрасно или мъчително, но във всеки случай необикновено.

Помня, не посмях да споделя с никого, че ме е повикал Сотиров — всеки би ми завидял. Помня, влязох в една от ония четири бараки, където започна Лаборатория 86 — там имаше едничка душа, секретарката. Изправих се пред нея сякаш бях призована от Саваота. Какво можеше да означава тази среща?

Вдадена в отдавнашния спомен, Ема променяше израз — както вода, над която се реят непостоянни ветрове. Сега лицето й изрази чудновата, обгоряла и вгорчена нежност.

— Не може да сте забравили как изглеждаше Сотиров преди десет години — каза тя. Подире му се зазяпваха дори уличните метачки, без да го знаят кой е. Ако бяхте жена, щяхте да почувствувате и как той умее — да, да, просто умее. Всеки от нас е за Сотиров обикновена или по-сложна брава, която той иска да отключи. Не разбирам защо тава му трябва, но Сотиров неотстъпно го върши. Едва ли друг би пилял такава духовна енергия за ненужен резултат: да очароваш. Но съвсем всеки, попаднал в обсега на Сотиров, непременно ще бъде съблазнен, омаян, превзет.

— Нали говорим трезво! — напомни Стоянов.

— И тъй, Сотиров ме превзе за половин час. Не употреби големи усилия — митът беше проправил пътя му. Почувствувах се така зашеметена от предложението, към което колегите ми се домогваха, че взех решение за половин час, приех.

— Не мислете, че се правя на измамена — заяви Ема. — Онази стъпка аз извърших в пълно съзнание. Усещах, че губя всичко, което бях си създала чрез потна борба с трудности, обиди, недоверие: своя уравновесен между професия, майчинство и удоволствия живот. Този покой, изработен чрез опит и разбиране, аз изпращах по дявола срещу какво? Срещу блуждаещия огън, който ще се отдалечава, докато уж го доближавам, но и от разстояние ще ме изпепели.

Изразът на Ема отново се промени: носталгия — сладка тъга, жажда по нещо, което си напил, без да се донапиеш, понеже напиване няма. С подобен израз, според Стоянов, една жена би могла да си припомня само своето сватбено пътуване из Италия през май. А Ема Илиева възкресяваше спомена за досущ различно щастие:

— Когато слязох с още двайсетина избрани колеги в Лаборатория 86, първото ми усещане беше: заложила съм всичко срещу Откритието. Бе прекрасно и богато усещане, бе време, което най-точно бих нарекла живот. Да живееш…

Тя се оборави като от сън, усмихна се смутено и продължи, отново хладна:

— Ако се питате къде е тайната в гръмкия успех на Сотиров, не пропускайте това: фанатизма. Той е фанатик на своята работа и както всеки обсебен увлича подире си другите. От Сотиров към нас преливаше такава вяра, че сполуката ни е неминуема, та ние се трудехме непомерно и непосилно, без да си поемем въздух дори лете — забравяхме отпуските си. Там е тайната на Сотиров: той не изпитва мъка, ами наслада, работейки. Той не се раздава, ами се храни, работейки. Той ни внуши своята работна страст леко, както превзема всяка височина. Сотиров има лекотата на призрак, не сте ли забелязали?

— Моля ви! — слиса се Стоянов от така неправилното твърдение. — Защо ще приписваме свръхчовешки качества на…

— … на един свръхчовек! — почти във вик допълни Ема. — Казвам ви го не като влюбена до слепота жена, а като учен: Сотиров е свръхчовекът.

— Не се съгласявам — строго отказа Стоянов. — Това, за което намеквате, е декадентство, душевно уродство, човеконенавист. То е антисоциално.

Така Стоянов заклейми схващането за свръхчовека, а също и последователите му. Но не се успокои върху стола си, който изведнъж се оказа неудобен.

— Като учена трябва да заявя, че аргументите ви не са аргументи — студено каза Ема. — Аз твърдя, че нещо съществува, а вие се горещите да го определяте. Спорът ни се разминава, понеже аз не третирам характеристиката на явлението: антисоциално, това е най-общата му черта. Но тя не го опровергава като съществуващо явление.

— И така, нека разговаряме научно — прие Стоянов.

— Именно в научен, а не в емоционален ред ви заявявам, че Алкивиад Сотиров е свръхчовек. Не ще напреднете ни сантим в познанието си за него, ако не го анализирате като такъв.

— Може би ще ми предложите и някакъв наръчник по свръхчовечество? — заяде се Стоянов.

— С удоволствие. Човешката история — като най-подръчен наръчник. Там е пълно с личности, които са смятали, че всичко им е позволено и са си позволявали много. Че всичко могат — и са могли немалко. Всеизвестно е как са завършвали. Човечеството не търпи свръхчовеци.

— Ама вие да нямате предвид лудите? — направи се, че вниква в налудничавия предмет Стоянов.

— Специфичен вид психопати, това са свръхчовеците. Те разстрелват деца, а след туй свирят на цигулка или дори на флейта.

— Говорите ми за извратени типове.

— Вие пак квалифицирате явлението, наместо да го опровергаете! — възмути се от толкоз липса на метод Ема. — Не казвам, че свръхчовекът бил душевно здрав, приятен, полезен. Аз просто ви доказвам, че го има!

— Добре, добре — съгласи се Стоянов, дано придвижи разговора отвъд свръхчовещината. — Опишете ми, моля ви, вашата по-нататъшна връзка с това изключително явление.

— Смейте ми се! — въздъхна Ема. — А на мене не ми е до смях. Всеки, през чийто живот то премине, остава като обгорял, осакатен…

Ема замълча и след малко се изсекна. (През туй време Стоянов си спомни за напалма. „Вече двама! — рече си. — Щом повече от един свидетели излязат със същото твърдение, то заслужава анализ — елементарно правило.“)

— Ние работехме с цяла душа, с цяло съзнание — продължи Ема. — Не зная какво чувствуваха колегите, понеже скоро се откъснах от тях като единствен пряк сътрудник на шефа. Но аз чувствувах как работата ми — този все по-яростен вихър на изявата, който ме понесе — образува около мене чер вакуум… Не, не точно тъй!… Това е състояние, което напомня злокачествен тумор. Отначало уродството засяга един орган и блокира само неговата функция. Но скоро пропълзява и в другите, расте, израждайки отделните човешки части в плътно корава маса с тайнствен строеж. Това е туморът: нещо единно, враждебно на всичко, което не е тумор…

Ема бе закрила лице с длани. Гласът й горчиво се изцеждаше между добре гледаните пръсти. Тя говореше като претръпнала — със студен ужас. Стоянов си рече, че едва ли случайно бе сравнила себе си с израждането на жива тъкан — една жена, която от десетилетие гледаше само умиращи и умрели, докато сама беше се поболяла… Защо, защо! В крайна сметка — за да попречи на загадъчните, неумолими разпадания, които преработват живия човек в оглупяла, жалка, смрадна и отблъскваща тлей.

— Моята работа — все продължаваше Ема — ме превърна в самотница, която се стреми към самота. Чинеше ми се нелепо да седна с приятелка на разговор за децата ни, за ланшния курорт, за снощния флирт, когато същия час можех да прекарам в Лаборатория 86, да ускоря с една секунда Откритието. Имах ли право да се държа другояче?

— Задавате ми въпрос из област непозната.

— Аз ви запознах с нея. Да ви кажа ли защо не ми отговаряте? Досега виждахте нашата дейност от едната й страна: бляскавата. А току-що научихте цената на тоя блясък.

— Мммммда — тихо се съгласи Стоянов. — Чудно: знаем се с Алкивиад от детство, а той никога не ми е споменавал за цената…

— Оставете Сотиров! — почти грубо го прекъсна Ема. — Днес думата е за мене. Сега е място съчувствено да ми речете: „Как ще било дума за вас, когато вас ви няма?“ Ще бъдете прав — аз съм частица, вградена в стъклени стени, в апаратура и проби, в изчисления и изводи. Затуй от вчера не се помня от болка: освен мене и него го няма!

— Сотиров е във вилата си, вие пък какво помислихте!

— Престанете със Сотиров! Говоря, че от вчера няма Откритието. Кълна ви се; не ще го има изобщо.

— Сотиров не споделя черногледството ви. Според него загубата можела да бъде наваксана. При нови срокове, наистина.

— Странно… — процеди жената. — Не вярвам просто, че Сотиров смята да продължи. Това е… необосновано. Той прекрасно знае, че по-нататъшна работа по същия метод става безпредметна — ние загубихме аванса си.

— Разговаряхте ли с Алкивиад след разгрома?

— Не. Сега той ще избягва всички нас. Ще се събере като леопард преди скок, докато уцели бъдещото си поведение — у Сотиров нищичко не е случайно. Едва когато се почувствува изработен за този нов завой в своята съдба, той ще се появи пред публика.

— И вие ли се нареждате посред публиката му?

— Как не! — удиви се Ема. — За него никой не прави изключение.

— Може би бих разбрал тъй особените ви отношения, ако ми разкажете как възникна връзката между вас. Или ви е неудобно? Наистина. Аз съм му приятел, а вие — жена, пък ще го обсъждаме зад гърба му. Но ви уверявам…

— Не ме уверявайте! — прекъсна го Ема. — Първо: никой не постъпва с приятел или с жена както Сотиров с нас. Второ: нищо не може да бъде зад гърба му, той извършва или говори всичко с лице към залата. Впрочем, и вие, и аз знаем за Сотиров онова, което той е допуснал да узнаем.

— Смятате ли, че той укрива някоя страна от същността си?

(Още щом зададе въпроса, Стоянов го чу как прозвучава: наивно.)

— Разбира се. И по-точно: Сотиров не мами, не крие. Той играе — това е думата. Върши го тъй трайно и последователно, че съм безсилна да отгатна какво лежи под тази многопластова игра.

— Не се изразявате с особена нежност за Алкивиад — упрекна я Стоянов.

— Нали не ще се лъжем! — отхвърли упрека му с открито лице Ема. — Нямам причини за нежност към Сотиров.

— Той не е бил добър към вас вероятно.

— О, това е най-малкото — без болка потвърди Ема. — По-страшно е, че моята десетгодишна връзка със Сотиров приучи и мене да виждам света зъл. Не сте ли забелязали — Сотиров е машинно непогрешим. Никога не подценява опасност, не надценява приятелство, не се предоверява. Сотиров по принцип не допуска добро, цял е настроен тъй, че да отрази онова, което би било зло за него. Никоя човещина не ще го убеди; той непременно ще й намери низко тълкуване.

— Май преувеличавате — уж се възпротиви Стоянов, но мълком призна доколко Ема е права. — Нима Алкивиад не си дава сметка какво сте му жертвували вие например?

— Че какво съм му жертвувала аз? — безискусно се изненада жената. — Станах негова сътрудничка, понеже ме съблазни тръпчивият хазарт на откривателството. Станах негова любовница, за да споделя живота му, богат на разнообразие, слава и перспективи. Откъснах се от детето си, за да отдам всеки миг на гонитба, която ме издигна. Отдалечих се от своите колеги, защото общуването с тях не ме обогатява вече — аз стоя високо над тях, редом със Сотиров.

Ако днес ме виждате окрадена и злощастна, то е, загдето моята сметка излезе крива…

— Смайвате ме! — кротко заяви Стоянов, наистина смаян от тъй безпощадни самоизобличения. — Лично аз бих търсил по-красиви и дори трагични черти във връзката ви с Алкивиад. Бих й намерил дълбоко човешко обяснение.

— Някога го намирах и аз — предаде се Ема. — Но днеска — не. От отдавна — не, всъщност.

— Все пак сте горда, нали, че човек като Сотиров ви е избрал и то двойно: за сътрудник и жена.

— Не, не двойно. Едното е последица от другото. Сотиров живее с мене, понеже съм едничкият човек, и без туй пропуснат в храма на Откритието. Такъв сътрудник трябва да бъде кръвно обвързан с шефа си, иначе би заговорничил, клюкарствувал или предателствувал зад гърба му. Сигурният начин, който приковава някого о тебе, е вековечен, знаете. Извън всичко, аз се ползувам с политическо доверие. Аз съм щитът, който отбива от Сотиров всякакви подозрения в нелоялност към нас. Също — удобно.

— Никой не му е намеквал недоверие, моля ви!

— Смятате ли, че това го успокоява? Той усеща, че е заслужил недоверие с целия си живот. Когато един човек е така показно, така изгодно неангажиран, той ще бъде, винаги чужд за ангажираните хора. И ето, Сотиров се обвързва с мене, дъщеря на борци, многократно изпълнила обществени поръчения. „Щом Сотиров взе Ема Илиева…“ — ще каже всеки и ще снеме от него твърде законни подозрения.

— Ние отдавна сме наясно, че Сотиров е аполитичен. То се случва при някои учени.

— Съвсем вярно. Такъв е един от принципите му: никаква политика! Но по същество и това е политическо верую. Ще рече, Сотиров също има убеждения.

— Смятате ли, че те ни вредят?

— Не думите или поведението — целият живот на Сотиров е обществено вреден пример. Той ни кара да се усъмним в нашите ценности, доказвайки как свръхчовекът употребява човеци за своя висш интерес.

— Ето що, Ема — каза Стоянов сериозно: — Упреците ви срещу Сотиров са тежко обвинение. То се нуждае от доводи, по-разумни от този, дето Алкивиад бил свръхчовек.

— Доводът сме вие, аз, още мнозина. Малко ли е?

— Някак неопределено. То оставя открит въпроса: защо се съгласявахте на съжителство с човек, когото…

— Защо не! — отметна глава Ема и напомни искрящите предизвикателства на Алкивиад, но неискрящо. — Ако сте забелязали, някои двойки, които биват заедно, се мразят — по разен начин и в разна степен. А настояват да останат заедно. Защо? Понеже има защо. В моя случай има. Поне — имаше. До вчера.

— Просто се правите на по-лоша, отколкото сте, Ема. Бихме заглъзнали много кално, ако поне умните хора не се бунтуваха срещу злото. Затова именно нашето време надхвърля по доброта всички предходни времена. Не се заблуждавайте: вие също се бунтувате.

— Бунт!… — произнесе жената мечтателно. — Не, аз си давам сметка, че съм окована о Откритието. Това беше втората причина да продължавам играта.

— Ако приемем за първа всички изброени от вас съблазни, към които аз бих добавил още една, основна: съблазънта да помогнеш, необходимостта да извършиш добро.

— Защо не споменахте за нея, Ема?