Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (16)

16

Зиме под Витоша се стъмва рано. Беше притъмняло, когато Стоянов спря пред Алкивиадовата врата. Художественият фенер гореше — топла светлинка посред синкаво мразовития сумрак; живо око посред мъртвилото на една зимна вечер.

Стоянов не позвъни веднага. По проверен усет той изчака минути: всяка необяснимост в действията ти предизвиква у противника безпокойство, довежда го в неравновесие.

„И — нека!“ За последните денонощия, настрани от Алкивиад, извън кръга на неговото внушение, но затуй пък в множество задълбочаващи се кръгове на трайна болка, чиято първопричина е бил Алкивиад, Стоянов неусетно измени ъгъла си на противостоене към своя някогашен приятел. Вече не Алкивиад бе слънцето, което дава светлина на едри и дребни планети. Нещо беше се разместило. Или пък — окончателно си отиде на мястото…

— Защо стоиш като просяк пред вратата ми?

Алкивиад сам избърза срещу съдбата си на прага.

Той стоеше под художествения фенер, живописно нахлузил халат върху голи рамене, разгърден. Стоянов никога не бе го виждал не светски след ония боси години, та се стъписа: халатът оставяше на показ немлада, измъчена гръд — рижата козина върху нея беше наполовина побеляла, а над нея се открояваха ключици и сухожилия, изпъкваха артериите — те пулсираха видимо.

Без да проговори, Стоянов последва приятеля си в хола. Там гореше диво някак камината, произведение на приложно изкуство. Алкивиад бе натъпкал в черната й утроба чворест дънер, който напомни на Стоянов бъдниците — коледно предзнаменование, че слънцето ще удължава плодоносния си път.

Стоянов хвърли палто на дивана, а седна пред огъня. Протегна се, втренчен в предвечното, забравено чудо: пламъка. „По-увлекателно от кино!…“ Стори му се, че да не беше случаят Сотиров, би проседял така сладко дълги часове, докато усети излекуван уморения си, отвратен мозък.

— Е?

Алкивиад простреля любовната среща между един човек, и огъня чрез този еднозвучен въпрос.

Стоянов отмести очи: насреща, опрян о камината, стоеше напълно известният нему Алкивиад. Халатът бе прихлупил онази побеляла козина и измъчена гръд. Чистото очертание на античния профил бе ненакърнено, стойката на атлет пред старт — и лека, и натегната. Всичко си беше както винаги. („Ще рече, той има едно лице за пред всекиго, а друго — само за себе си“ — отбеляза Стоянов, който ни веднъж не беше посетил приятеля си, без да се уговорят чрез секретарката.)

— Ще пиеш ли нещо? — попита Алкивиад, след като не получи отговор на своето „е?“.

— Да ти се намира домашна ракия?

— У мене се намира всичко.

Той отвори барчето. Чу се как благородно звънтяха бутилка о бутилка питие — Алкивиад търсеше между многото уиски, арманяци и бренди едно шише от олио. Наля ракия на приятеля си, а сам продължи с коняка — май вече бе изпил немалко, дъхът му тежеше от спирт.

— Наздраве!

— Наздраве!

— Дано доживеем октомври! — разговорът поде Алкивиад. — Тогава ще пием за моя петдесетгодишен юбилей. Като си помисля как исках да подаря на всички ви по този случай моето Откритие!…

Стоянов нарочно премълча.

— Уморен си, виждам — смени темата Алкивиад. — Май че следствието не върви.

— Случаят е труден за решаване, понеже извършителят отсъствува.

— Няма що, добре го нагласиха: прощалната нощ на Енгел в България. Ако не бях внезапно останал, за да направя пълни разкрития, щяхте…

— … щяхме да ти припишем вината.

— За мене то би било без значение. Ако бях отпътувал, никога нямаше да се върна.

— Така си мислел и преди двайсет и три години. А преди единайсет все пак се върна.

— И все пак не понесох наказание, макар че имах присъда в сила.

— Доколкото си спомням, ти се възползува от всеобщата амнистия.

— Частична беше.

— Ще речеш: ако и оня ден пак бе преминал отвъд, ако след около пет години би се прибрал, и втората твоя присъда някак нямаше да влезе в сила. Възможно е…

— Не — възможно, ами сигурно.

Алкивиад протегна към камината пълна чаша, за да позагрее коняка в нея.

— Завиждам ти за самоувереността! — унило завидя Стоянов.

— Нейното покритие е доказано, приятелю. Ни-ка-ква грешка за половин век живот. „Където Алкивиад, там — и победата“, това са отбелязали още пра-пра-де-дите ни. Преди две хилядолетия и половина…

— Ще ми заемеш ли до утре онази книга?

Нарочно бе избиран мигът и съотношението. Алкивиад — в дръзка атака, забравил да се прикрие; Стоянов — измамливо отпуснат. Тогаз точно той изстреля: „Ще ми заемеш ли онази книга?“

— Коя? — попита Алкивиад подозрително неподозиращ.

— Знаеш коя.

— Не зная — прекали Алкивиад със своето неподозиране.

Стоянов пристъпи към библиотеката, която обемаше две от четири стени хол, продължаваше върху две от четирите стени спалня, а също и върху трите от кабинета.

— Мисля, че трябва да я държиш в спалнята си.

Вече беше се отправил нататък, когато Алкивиад се обади:

— Това обиск ли е?

— Както го речеш. Утре заран ще си получиш книгата.

— Добре.

За мига, когато Алкивиад мина пред камината, Стоянов мярна профила му, осветлен — съвсем нов израз. Не бе допускал, че върху това изработено до съвършенство лице някога ще улови обикновен, низък страх.

— Момент! — предупреди Стоянов, че ще придружи приятеля си до спалнята.

Там Алкивиад посегна към малка ниша над леглото, изтегли едно томче. Точно каквото Ирина го описа: „Тънка, добре пазена, но отрита от употреба книга.“

Стоянов я държеше в ръце.

Почувствува неврастенично нетърпение, че не ще я разлисти още веднага. Засега мушна книгата в джоба си най-небрежно и двама се върнаха при огъня.

— Откъде знаеш за нея? — с прекалено внимание разглеждаше срещу пламъка чашата си Алкивиад.

— Професия. Моята професия е да зная.

— Да шпионираш — процеди Алкивиад. — Дори приятелите си.

Стоянов не отвърна. Той също се зае да разглежда зряложълтата ракия срещу огъня. Алкивиад трябваше да угади подигравка в туй огледално повторение на собствената си игра — преиграното спокойствие.

— Проговорила е Ирина, нали? — рече да зашемети приятеля си с досетливост Алкивиад. — Наприказвали сте се за моя сметка… Виждаш ли, прав съм бил, че приятели няма. Няма и жени.

— Вярно, няма — прие Стоянов. — За три дни и трите твои жени те предадоха.

— О, каква изненада! — разсмя се Алкивиад. — За да ми я осигуриш, си пътувал до Родопите, до морето. На твоите години — такова препускане! А можеше да си спестиш умора и простинка: жените ми нямат представа. Никога нищо не са разбирали. Те изобщо не умеят да мислят.

— Къде ще умеят!

— Просто чувам какво са ти наприказвали за миналото и сегашното ми: диспропорции, въображение, упреци. Загубили са ти скъпи часове. Всъщност никой не ме познава по-добре от самия тебе. Никога не съм крил от теб мислите си, виждането си. Дори с цената на болезнени конфликти. Помниш ли как се карахме през младите години?

— Помня… — уморено потвърди Стоянов. — Бяхме зелени, всеки вярваше, че ще убеди другия чрез крясъци. Това отмина…

— А за какво тогаз се ровиш в миналото ми? — продължи да настъпва Алкивиад. — То е ясно, оценено или опростено. Събитията от понеделник вечер нямат връзка с предишния ми живот.

— Мисля, че имат. Всяка грешка произтича от нашата сложност, от взаимоотношенията между аза и битието.

— О, разбирам те — снизходително промърка Алкивиад. — Ти все пак си длъжен да оправдаеш ролята си. Извършено е престъпление, а понеже извършителят е недосегаем, завинаги изчезнал, залавяш се за наличното — за мене.

Нищо, аз съм готов и на обвинение, и на присъда — ведро заяви Алкивиад. — Готов съм! Ще има скандал. (Казвам го, не за да ви сплаша, той е просто неминуем): един наш академик, директор на институт, член на множество международни учени корпорации, ще бъде съден политически. Чудесно си представям гъстото шумолене на безброй вестници и списания, пискливите информации по етера. Представям си чудесно резолюциите, отправени до световната организация за защита на човешките права: Алкивиад Сотиров, откривателят на лек срещу склеротична старост, е изправен пред съда! Спасете Алкивиад Сотиров!

Чудесно си го представям!

Туй „чудесно!“, повторено и потретено със сладострастие, се заби в слуха на Стоянов. „Стоп! — заповяда си той. — Тук нещо има. Чудесно било кое? Вестникарският шум, клеветите по етера, всемирният вик: спасете Сотиров! Ще рече…, той желае именно това: по-ли-ти-че-ски скандал. Слабичко го е измислил, слабо… И така: щом на Алкивиад е нужен скандалът, аз му го отказвам категорично.“

— Както забелязваш, разузнавачо, готов съм! — Алкивиад отмести нестоплен от огъня поглед към приятеля си. — Много пъти съм започвал отново, ще започна още веднъж. Докато топла кръв храни мозъка ми, Откритието не е загубено.

— Искам да те успокоя, ако изобщо си тревожен — вяло поде Стоянов: — Не те застрашава скандалът, който предвиждаш. Нашият труд все пак не отиде напусто: достигнахме решение.

— Ще замажете работата, така си и мислех — изсмя се Алкивиад. — Уви, то е невъзможно: прекалено много хора са научили за разгрома, градът се тресе от фантастични слухове. Навярно сте регистрирали телефона ми: звънеше денонощно. Та, как ще потулиш скандала, да чуя?

— Не ще го потулвам. Просто интересът на обществото, възмущението му ще се насочат не към тебе, а към извършителя. Ти не си дори негов съучастник, ами жертва. Не си консумирал престъпление, пък за замисъл не наказват.

Никой не би забелязал, че докато успокояваше приятеля си, сам Стоянов цял беше бойна готовност. Тъй клечи котка пред миша дупка — забила поглед в тъмния отвор, където още няма ни движение, ни звук, а зверът свива уши и настръхва мустаци, всяко негово мускулно влакно съдържа вече скок, очите му са светкавична бленда, той е превърнат в сгъстено, макар неизвършено още убийство.

Сега точно такова усещане овладя Стоянов. До мисълта му от много далече се проби извънразумното заклинание на Ирина: „Отмъсти“ Не се подчиняваше ней, нито на молбата на Велев: „Проследете реакциите му!“ Сам Марин беше се събрал в своя предълго потискан порив: да опровергае явлението Алкивиад.

Като наблюдаваше Алкивиада през премрежени клепачи, скрит във вялостта си, Стоянов долови: у Сотиров подскочи напрежението. Той също го криеше под разсеяност, но (нали човек никога не успява да изключи, че е наблюдаван), забележимо преигра:

— Какво искаш да речеш? — попита Алкивиад, уж неразбрал досущ проста за разбиране работа.

— Рекох, че негодуването, което изригна по повод разгрома на оня храм, откъдето чакахме спасението си, туй негодуване ще се излее върху истинския виновник: господин Енгел.

— Така… — пресметна нещо Алкивиад. — Но за обществото един отсъствуващ е несъществуващ. А аз съм тук и то особено ще внимава в мене.

— Не бой се! — разубеди го Стоянов. — Около тебе изобщо не ще допуснем шум, ще го отвлечем към шумния процес на Енгел. Съобщавам ти това строго секретно, ако до два дни нашият план се окаже на пазара, ще си го издал само ти.

Дотук Алкивиад не постави въпроса, който всякак трябваше да зададе още преди три реплики: „Как ще съдите един отсъствуващ?“ Той и сега се закачи за подробност:

— Защо точно до два дни?

— Тогаз ще арестуваме Енгел.

— Ще арестувате… Енгел! Ще се изложите на международни протести, отвличайки чужд поданик! Заслужава ли един криминален тип риска…

— Нищо не рискуваме, успокой се! Самият Енгел ще влезе в ръцете ни на наша земя.

— Ти смяташ престъпниците за агънца. Едва неделя подир едно вулгарно престъпление извършителят ще се завърнел на мястото му, как не! Никога и за нищо Енгел няма да прекрачи границата ни, мога да се обзаложа срещу Откритието.

— Не се обзалагай! Вдругиден следобяд пред хотел „София“ Енгел ще се яви на особено важна за него среща. В деветдесет и девет от стоте ти гарантирам, че ще го приберем. Въз основа на твоите разкрития. Една очна ставка ще довърши останалото: Енгел ще бъде принуден да признае вината си. Осем до десет години затвор се полагат по закон на господин Енгел.

— Уверен ли си, че Енгел ще дойде на срещата? — прекалено спокойно се осведоми Алкивиад.

— Ни-ка-кво съмнение.

— Непонятно!… — умисли се Алкивиад. — Енгел трябва да бъде сигурен, че щом не потеглих с него, аз съм имал своя сметка. Следователно: аз съм го разкрил. Моите показания са достатъчни, за да го вкарат в затвора за десет години, а той…

— Не са достатъчни. Какво си въобразяваш, за бога! Ако свидетелствувам, че си застрелял майка си, това стига ли, за да бъдеш обесен?

— С тази разлика, че майка ми не е застреляна. А Лаборатория 86 е разгромена.

— Защо да бъде от Енгел? — ще запита с основание всяка защита. Не неин дълг е да докаже, че Енгел не е престъпник. Ние сме длъжни да докажем обратното. За щастие ти си налице, налице е и цялата истина, която изтънко помниш. Нея Енгел няма как да отрече.

— Нямало как! За идиот ли го вземаш? — грубо възрази Алкивиад.

— Нека ти съобщя като професионалист: никой не успява да се скрие при очна ставка, никой. Както и да изработиш фалшива версия, изключено е да я отстоиш под натиска на вече установената истина. Ден, втори, седмица, ако трябва, ти ще седиш срещу Енгел и ще му припомняш всяка ваша среща, всяка дума, която сте разменили, всяка подробност в обстановка, условия, динамика. Той ще рухне, сто на сто!

— Смяташ, че ще капитулира при очната ставка? — отново спечели половин минута време Алкивиад.

Тази половин минута бе необходима и на Стоянов. „Стига! — рече си той. — Ако когато дойдох имах сто процента увереност, тя вече е сто и едно на сто. И тъй, започва настъплението. Отначало — чрез далечен обход…“

— От какво всъщност се боиш? — запита невинно той.

— Аз да се боя? — възкликна Алкивиад с цялата ирония, на която бе способен.

— Няма защо, вярно. Задържането на Енгел разработихме до подробности. В понеделник заран ще направим очната ставка. Бързаме, за да уловиш поне края на конгреса — твоята поява там ще опровергае разни слухове за ареста ти.

— Бихте ме пуснали? — учуди се Алкивиад.

— А защо не? След като предаде Енгел, ти загуби кредита си пред концерна. Нямаш избор, казва се в подобни случаи.

— Нямам избор, а? — повтори през зъби Алкивиад. — На ваше място не бих бил сигурен.

Стоянов знаеше от години, че за Алкивиад Сотиров този въпрос — за свободния избор, за свободата на избор и за избора на свобода — беше мирогледно основен. Зрелият човек обикновено съзнава, че свободен избор имат едничко самоубийците, а Алкивиад упорито изтъкваше, че винаги е имал и ще има такава свобода.

— Каквото и да говориш, аз имам избор — настоя Алкивиад и сега. — Аз мога да избера частно съществуване, например: академик Сотиров се е оттеглил. Мога да поема курс лекции в някой голям университет на Запад: академик Сотиров желае да предаде опита си на младите. Мога да стана…

— За да станеш това или онова, ти трябва да се откажеш от Откритието. Откритието — ето твоята принуда. Ти си ужасяващо несвободен, Алкивиаде.

— Казваш го на мене, избирал неведнъж родини, домове, работни места, жени, сътрудници? Чий живот е бил така богат на изгодни промени?

— Не ги виждам. Ти може да промениш десет родини, неизменно си остава, че нямаш родина — връзката с една земя, която човек е приел за кръвно своя. Може да смениш двайсет жени, непроменени остават отношенията ти с всяка от тях — липсата на отношение по-право. Ти може да оглавиш, а сетне да напуснеш двайсет института, но всеки от тях най-задължително ще работи над Откритието. То определя твоите уж избрани местожителства, налага ти с коя жена да спиш, уточнява напрежението на всеки твой час.

Е, къде я показната ти свобода? — всъщност не питаше Марин. — Наглед завидното многообразие на твоя живот е смяна на панаирджийски декори, докато самото действие е едно и също до отчаяние: ти си роб на своята изява.

Подир немалко полуистини Марин най-сетне бе стигнал до нова и плътна представа за Алкивиад. Уплътниха я чрез правдивостта си Алкивиадовите жени, а също и… Цветков. Да, да, Цветков, чиито недоказани сигнали приличаха на клевета — те са били интуитивен отпор срещу явлението Алкивиад.

Странно… Хората, с които Стоянов бе говорил напоследък, разкриваха себе си, а обясниха Алкивиад. Как стана то?… Дали техните думи — изповядана в монолог драма — не дадоха право на Марин да промисли своята? Като преоцени придирчиво многолетните си спомени за Алкивиад, той състави истината.

Това, че Алкивиад чу част от нея изречена, го накара да занемее за минута поне. Ще рече, някой все пак бе прозрял под пластовете негова самозащита. Този някой беше снизходително отминаваното бедняшко момче, подценяваният от световния учен неуспял… полицай ли там, шпионин ли да кажем. Към тогова човека Алкивиад бе се отнасял небрежно, служеше си с него или го предоставяше на провала му, взимаше го повторно за приятел, когато туй се окажеше изгодно, но Алкивиад всякога бе го смятал за низш, ограничен, вярващ, съвестно отдаден на една идея.

Тоест: ако преди години Стоянов сгреши съдбоносно, като се довери на Алкивиад, то сега Алкивиад бе допуснал грешка, подценявайки по навик от момчешки години своя по-слаб съученик. Ами… в такъв случай Стоянов може би изобщо твърде много бе разбрал и узнал, а това променяше съотношението…

— Нека оставим отвлечените спорове, Марине! — предложи Алкивиад примирително. — Имаме си обща грижа: следствието. Ти сериозно ли твърдиш, че Енгел щял бил да се върне у нас вдругиден?

— Нима ми е до несериозни приказки, помисли си!

— Но откъде и как можеш да бъдеш тъй сигурен?

— Не съм длъжен да откривам тайни, дори съм длъжен да ги пазя. Потърпи до понеделник заран!

Е, аз да потеглям — Стоянов заяви това без връзка, за да покаже, че срокът на Алкивиад изтече.

Стана, бавно закопча палтото си, доизпи на крак ракията. Нещо у него трепереше ситно, вътрешният му часовник май че: още две минути, още една и половина, още една!… Алкивиад понасяше туй скъсяване съвсем равнодушно. Той също се подигна, разкърши гръб.

— Тръгваш си, тъй ли? — попита домакинът, колкото да не мълчи. — Не те спирам, навярно си по-уморен от мене, нали аз си седя на топличко.

Говореше това, изпровождайки госта. А всяка крачка от късия им път през хола и мраморното антре, пряко външната площадка и под перголата се стори на Стоянов нестинарство. Нима Алкивиад наистина нямаше повече въпроси, дали наистина не го плашеше тегостта на двете следващи денонощия?

Изглежда — не. Алкивиад пристъпваше до приятеля си равно, отметнал глава, взрян в редките звезди — облаците бяха протънели.

— Лека нощ и имай трийсет и шест часа търпение! — пожела му Стоянов, вече в колата.

— Лека нощ и ще имам — обеща Алкивиад.

Той стоеше, огрян от художествения фенер, сам и самичък посред полето под планината, човек, когото нищо до тук не огъна. Не — Алкивиад, ами почти Прометей.

„В крайна сметка Велев не позна — рече си Стоянов. — Не се е родил онзи, който ще напипа грешка в системата Алкивиад… Скоро ще гледам как капитанът пали цигара от цигара, докато му анализирам тазвечершната среща. Съвсем честно: в нея имаше мигове, когато вярвах, че Алкивиад ще излезе из Алкивиадството си, че няма сили да го носи по-нататък… Нейсе, за нас това не е решаващо…“

Запали, но потрябваха минути за загряване — минус два градуса. Моторът мъркаше успокоително, а Стоянов се успокояваше след своето разочарование: „Нека си призная — много ми се искаше Алкивиад да…“

— Марине!