Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (15)

15

През витрината на супермаркета, отрупана с буркани зелен фасул и кутии перилен препарат, погледът на Стоянов диреше една от трите касиерки. Двете той бе отхвърлил веднага — не съответствуваха по възраст. Ще рече, оставаше онази, на неопределени години.

„Ленче!“ щеше му се да подвикне, както бе викал преди много време, когато уж случайно застигнеше покрай тараби и кофи за боклук русичката, нехубава, а с незнайно хубав глас ученичка. Сега не я извика, пречеха витрините. Пък и разочарованието, което му предстоеше, го накара да изчака пет минути: срок за оглеждане на свидетеля. Полага се.

Стоянов съзнаваше, че подир всичко, което бе изяснил лично, или което два пъти на ден му докладваше Велев, за него не бяха останали почти бели петна не само в сегашното състояние на случая Сотиров, ами и в неговото четвъртвековно развитие, та дори и в зародиша му. Четири денонощия мозъчен труд, отвъд които имаше десетилетия опит в такъв труд, вече родиха плода си — кръгъл и зрял, макар несладък на вкус. „По дяволите вкуса!“ — помисли Стоянов, комуто много се искаше сега да би било утре заран.

Съвсем наясно — както се казва — той можеше да си спести по-нататъшни разговори. Да, но как ще пропусне тъкмо Ленчето, своята ученическа изгора? Четирийсетте минути, които бе отделил за нея, трябваше да го отморят преди двубоя с Алкивиад.

Някога русите плитки днес бяха отрязани, фризирани вероятно още в събота, боядисани в тъмен махагон — разпространен цвят всред немладите касиерки, понеже младите биват платинени. Някога остричкото, но прозирно бяло, нежно като кокиче лице беше се разляло на ширина. („Ленчето — с бузи!“ — зачуди се Марин.) Днес то бе небяло, но не и запуснато. Една държелива, спретната жена, каквато трябва да бъде обслужващата ни.

Тя обслужваше сръчно, с показна лекота. Без да я чува, Стоянов узна, че касиерка номер две е вежлива — на преминаване покрай нея купувачите си излизаха почти засмени. Тя сръчно маркираше, връщаше стотинки, а лявата й ръка подаваше назад кесии, отместваше бурканите.

Вътре в кутийката на каса номер две мирно седеше момиченце, десетгодишно. С изпънати рамене, за да не разреди строя от цигари и шоколад зад гърба си, то четеше. Стоянов се умили, дето онова с русите плитки е цялото съсредоточение посред говора и теснотията. „Внученце, а?“ — не усети как се засмива отвъд стъклото Стоянов.

После влезе. Натика се непредвидливо между щандовете с ръце в джобове. „Гражданино, ако не ще правите покупки, отстранете се“ — подгони го управителят. Стоянов му показа служебна карта и го предупреди, че ще изведял за малко, като свидетел по следствие за кражба, касиерка номер две.

Взе най-изрисуваната кутия бонбони, застана пред касата. Касиерка номер две маркира, без да вдига поглед; купувачът подаде зад гърба й бонбоните на онова с русите плитки.

— Елена — рече. — Моля те, излез за половин час! Уредих с управителя.

Елена се стресна видимо. Докато той се изнизваше, за да не спира опашката, убеди се, че една касиерка трябва да извърши много нещо, преди да излезе за половин час с разрешение на управителя. Най-сетне тя наметна палто върху престилката от резедав сатен и се изправи пред Стоянов.

— Зад супермаркета има кафене — съобщи му Елена.

Предстоеше кратък разговор — Стоянов не би се разпрострял в кварталното кафене, всред пиещи боза хлапаци и майки с бебета, а особено поради неучтивия надпис: „Пушенето забранено!“ Също — и поради умореното ожесточение, което го притискаше към линолеума и застрашаваше да се излее в неразумност тъкмо след приказките на Ирина, след тъй изобилно тежки спомени.

— Касае се за брат ти, Елена — поде Стоянов не мило, както му се искаше отнапред.

Не беше крив, че Елена го посрещна, сякаш той бе купувач на кутия бонбони, а не му отправи поне два-три въпроса за здравето и фамилията. В края на краищата, не бяха се виждали дяла вечност.

„Мале моя! — рече си Стоянов, докато Елена явно обмисляше поведение за пред тайни органи. — Това ли остана от Ленчето? Животът — както изглежда — не ни променя, ами ни убива… Ленчето наистина е мъртво, а документите му за самоличност е откраднала тази грубовата и простовата, оправна, но корава жена… Не нея, разбира се, съм обичал преди трийсет и пет години. Не нейният глас ме е карал да благоговея пред изкуството… Изкуство тогаз то още не беше, не знаех, че го имало — бе песен. Непонятна, сладко пронизваща болка… Повече от глада дори онази красота — смутно жаждана, пък недостъпна за сиромашкото момче — ме заразяваше с бунт. Вменяваше ми дълга да изтребя всичко грозно, за да я защитя…“

— Трябва да кажа, че нямам нищо общо с академик Сотиров. Ни за добро, ни за лошо — враждебно от първата дума се затвори Елена.

— Хайде, Ленче, не се дръж като пред следовател. Нищо не знаеш, зная. Интересуват ме отношенията между брат ти и тебе преди много години.

Жената безразлично сви рамене. От Стоянов не убегна, че през стъклената врата тя следеше всички събития около каса номер две: съседните опашки бяха се удължили заради отсъствието на трета касиерка; момиченцето с руси плитки вече не четеше мирно, ами се въртеше и зяпаше.

Понеже времето бе късо, Стоянов слезе степен по-ниско и изрече задушевно:

— Помниш ли колко бях влюбен в тебе?

Въпрос, който съживява и мъртва жена.

Касиерката с махагоновите коси се усмихна обаче криво, отпи кафе, като претенциозно — за пред издигнат събеседник — щръкна с кутре над дръжката на филджана.

— Помня — потвърди тя. — Сякаш не е било.

— Ти пееше така чудесно! Пееш ли още понякога?

За първи път откак заговориха, Елена вдигна очи, а Стоянов усети: Ленчето оживя.

— Пея… — засмя се тя некриво. — При „Хранителни стоки“ си имаме хор. И соло пея… Лани ме наградиха.

Това, последното, тя май че би премълчала, ако някой по-често я изтръгваше от каса номер две. В пролуката временце за едно троеточие Елена бе съобразила, че навярно до пенсията й никой не ще се изправи пред нея с кутия бонбони за внучето и не ще я попита дали пеела. Тази боязън разкопча стиснатите й зъби.

Стоянов не бе проумял твърде очебийна работа, докато си гледаше работата: в негово лице тия хора — Цветков, Ема, Шарлота, Ирина или Елена — с невярваща радост откриваха изповедника, на когото нямаме ни право, ни надежда днес. „Да не умреш непитан“ — такава е задължителната човещина, която споменават само народни приказки. А културният човек често си мре непопитан, освен ако преди туй не е бил под следствие.

Вече трети ден Стоянов вървеше и питаше: „Какво мислиш ти за Алкивиад?“ Някой искаше да знае какво мислиш точно ти — едър подарък, дето всички разпитвани отдавна бяха се уморили да очакват. Затуй — след като го посрещаха със законно недоверие — те всички проговаряха. Приказваха повече, отколкото бе нужно на Стоянов, описваха разточително себе си и своята драма. А той търпеше не само по професионален навик — търпеше най-човешки. Би се провинил, ако пререже с „изтече ми времето“ една веднъж отприщена изповед.

Кому иначе да заяви Елена „лани ме наградиха“, а?

— Честито! — поздрави я Стоянов и дори се ръкува.

Елена без шега пое ръката му.

— На времето, когато учехме в Карнобат, бях сигурен, че ще запишеш консерватория. Ей така, колкото да те школуват и оформят — ти вече всякак беше певица.

— Още едно кафе ще може ли? — плахо попита Ленчето. — Към шест часа се уморявам, смяната ми започва от два.

Та, за консерваторията, казваш… — побърза тя да се върне на въпроса, преди Стоянов да го е забравил заради кафето. — Аз много исках!… А татко нямаше пари за двама ни наведнъж. Трябваше да изчакам брат си. После мама заболя задълго, после умря татко. Не, по него време вече работех, не чаках.

— Но Алкивиад тогаз бе завършил, сам той се улови на работа.

— Е, какво от туй?

— Тоест, как какво? Нали си чакала него, парите преди това са трябвали нему. Редно беше веднага да те вземе при себе си в София, да кандидатствуваш, да учиш.

— Не, не можеше — тихо възрази Ленчето. — Той беше много зает, припрян, претоварен. Квартирата му — тясна, а работеше и нощем. Парите — никакви.

— Колко струваше единият хляб! — възмути се Стоянов, но веднага се сети: — Защо не потърси мене?

— Търсих те. Ти не беше в България. Знам, мислиш си, че не съм настоявала, че лесно съм клекнала да плача. Не е вярно. Борих се аз… Ама майка ми — болна. Татко — стар, без пенсия. Трябваше да работя.

Тя седеше пред второто, недокоснато кафе. Седеше с ръце в скута, както отпочиват жени от копан или беритба — имаше нещо до ридание трогателно и в прегорялата й мъка, и в премълчания упрек срещу силните. Срещу най-силния: Алкивиад.

— Хубаво, де! — кипна Стоянов. — Че аз се завърнах подир четири години, защо не ме потърси пак?

— Вече бях омъжена, с малко дете. Мъжът ми се премести в София, събирахме пари за апартамент. Събрахме. Синът ми е инженер.

— Кажи ми — натърти Стоянов: — Някога не си ли корила брат си за всичко, което…

— Кое всичко? — с ненадейно гордо предизвикателство отби Елена. — Ако за брат ми важеха недоучени сестри и болни майки, апартаменти и деца, щеше ли да стане академик Сотиров? Цял свят се надява на брат ми — какво знача аз?

Май излъга, че лично нищо не значела; такава истина няма. Елена преглътна на сухо, възбудено взе да мести чинийките. „Милата! — рече си Стоянов. — Колко не умееш да лъжеш! Как ли е млял животът душица като тебе…“

— Сотиров нищо не би загубил, ако ти помогнеше, когато стана богат колкото всички нас наедно. Била си едва двайсет и пет годишна, можеше да започнеш отново.

— Не би загубил!… — повтори несъгласно Елена. — Ами вниманието, грижите? Той не може да ги търпи, знаеш. Пък и мене знаеш: аз не умея да започвам отново, Марине. Моят живот е като броеница, нанизана на една връв — зрънце подир зрънце… Не, съвсем никой не ми е крив. Трябваше ми да мисля, че не съм попречила на брат си — ето, мисля си го с право. Трябваше ми да догледам и погреба майка ни — и то стана. Нужно ми беше да не откажа нищо на детето си — и това е вярно. Ще рече, взех и дадох.

— Виж, за вземането не съм сигурен — усъмни се Стоянов.

— Каквото всички, туй и аз — неопределено обобщи Елена.

А Стоянов бе отвикнал — особено през последните дни, докато се натъкваше все на полу-Алкивиадовци и кандидат-Алкивиадовци — да открива примирение. Ако погледнеш — вековна човешка черта: „каквото бог дал“. Днес и тук обаче тя се изявяваше непоносимо.

— Не съм съгласен! — отсече Стоянов. — Ти беше създадена за по-добро, Ленче.

— Няма полза от такива мисли, Марине — неохотно възрази тя. — По-леко ли ще ми бъде, ако все пресмятам как бил ме изиграл животът? Не. Затуй си и викам: така трябваше.

— Не ми приказвай глупости! Никой няма право да жертвува близките си за своята слава.

— Не е вярно! — Елена внезапно показа изненадващо хубави за годините си зъби. — Една певица повече или по-малко, много важно! А Алкивиад Сотиров ще открие лек против склерозата. Такъв бил, онакъв. Грижовни или съвестни има хиляди, каква полза от тях? Полезни са на трима души. Пък брат ми…

Моят мъж умря от склероза на миокарда преди две години — съобщи Елена и отклони поглед. — Ако Алкивиад би сколасал по-рано…

— И кака я мъчи склерозирано сърце — вметна Стоянов, сякаш това би утешило Елена.

— Виждаш ли? Затуй една молба имам към брат си: нека зареже всички и всичко, да бърза колкото може! Ще смогне, сигурна съм. Той е ужасно работлив, инат е от момче.

— Какъв беше като момче? — пряко пристъпи Стоянов.

— Инат. Каквото рече, направи го. Себе си знаеше той и никак не се оглеждаше наоколо. Какво друго да ти кажа?… Когато помисля за брат ми през детинството ни, просто нищо не помня. Сякаш не го е имало. Чинеше ми се, че той влиза и излиза, яде или чете, а е другаде… Мразеше дома ни, мразеше всички нас.

— И таз добра! — възнегодува Стоянов. — Че никой не си избира рода нито дома, а им е длъжен.

— За брат ми това не важи — убедено заяви Елена и си пролича, че отдавна го е приела. — Прав беше той: ние не му бяхме по мярката. Алкивиад по грешка беше се родил между нас, той нямаше нищо общо.

Излишно бе да подбуждаш към бунт Елена. Преклонението и пред колоса, който случайно се е родил от същата майка, бе непоклатимо. Затуй Стоянов побърза да довърши:

— Какво знаехте за живота му в София, как научихте, че се е махнал от нас?

— Ами… чувахме, че му било потръгнало, това е. Татко и аз го навестихме по него време — добре беше, работеше много. Просто не можехме да го видим; винаги биваше някъде… После мина още време — мама заболя, та не успявах да пиша често на брат си. Изведнъж научихме от милицията, че бил избягал.

— Имахте ли неприятности по това?

— Не. Какво значехме ние, Марине? — искрено се удиви Елена. — Всеки знаеше, че Алкивиад не се е прибирал в Карнобат, откак влезе в университета. Бяха проверили, че не сме получавали от него и пари. Не ни побутнаха. То и — накъде ли? Нямаше къде по-долу. А щом много закъсаш, непременно ще се намери човек. Имаше един началник, забравих му името. Разследва случая, сам видя, че се нуждаем. Намери ми по-висока служба, премести мъжа ми в София. Ще рече, не само не пострадахме покрай брат ми, ами се поотръскахме.

— А кога ви се обади от чужбина той?

— Подир време. За една Нова година получихме картичка. Мама вече беше починала — така си и умря без хабер от Алкивиад. А дали помниш как го обичаше?… Ето, и аз съм майка. Да ти река, не чак така обичам сина си. Нейното беше… лудост просто, болест.

Стоянов се доувери, че работата му тук не е свършена, ами досущ безплодна: Елена изобщо не познаваше висотата, на която живееше брат й. Елена примирено бе наторила чрез себе си почвата, върху която неизменно зеленееше Алкивиад. Саможертвата й отначало ще да е била несъзнателна — възрожденски традиции, женско безличие и безсилие. Много по-късно (научавайки каква историческа задача си е поставил нейният непознат брат), тя беше осмислила тази саможертва, бе намерила оправдание за предполагаемата съвест на Алкивиад.

Банална картина.

Стоянов извади цигарата, която щеше да запали навън, но нещо се досети:

— А какви са отношенията ти с Алкивиад след завръщането му? Сега вече не би му струвало да се разплати с тебе.

— Ами, разплащане! Аз съм си получила своето. Син ми влезе в политехниката на трето място — не ни потрябва помощта на брат ми. Като отличник го разпределиха в завода за електроника — и тук поминахме без бате. Ожени се за момиче с апартамент — защо да търся брат си? Аз съм нашироко, откак овдовях, взех внучката, раздумваме се. Вечер си пея в хора, пътувам по концерти и състезания, лете получа карта за море. За какво — кажи ми! — да безпокоя Алкивиад?

— Вярно — съгласи се Стоянов, без да бъде съгласен.

Той се сбогува завинаги с Ленчето — не, с Елена, която бе откраднала документите за самоличност на онова, някога хвъркато песнопойче с вдъхновено лице, на някогашната свенливо обичана аптекарска щерка. Стоянов беше дълбоко възмутен: ако касиерка номер две не би се родила сестра на оногова гения, то животът й нямаше да бъде раняваща, макар смирено приета драма. Елена не би била цялата самодейност, ами щеше да пее в операта, да се боядисва пепеляво руса, да носи визон и да изглежда трийсетгодишна. Би обиколила световните хотели, би летувала по Адриатика или на Балатон…

Дали би била и по-щастлива?

Едва ли. Щастието не е даденост, ами усещане… Елена просто бе решила — напук на насмешливата съдба — да извлече щастие от своето апартаментче и ученолюбив син, от здравата си внучка и спевките на самодейността.

„Ленчето е взела и дала“ — повтори си Марин нейния извод, за да приключи. Въпреки че все пак не проумя какво е било нейното взето. Вероятно: спокойна съвест.

Той скоро и май че завинаги престана да мисли за Елена. Караше колата си през новите квартали — този път без да им се радва. Излезе на шосето, което опасва града като халтав колан; отби към планината. Там някъде, посред градини и живи плетове, елхови китки и повесма бръшлян Стоянов се отби при поста.

— Повикайте Велев! — нареди. — Нека ме почака, не ще се забавя.