Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (14)

14

„И така, споменът за нашия първи разрив само донякъде осветлява по-нататъшното развитие на случая Алкивиад. А зародишът му е навярно къде по-дълбок, недостъпен… По онова време аз пък не исках да разбера как у отделните хора е заложен най-нееднакво стремежът към изява. Неудобства, трудности, обиди — толкова чести в попрището на младия работник — аз преглъщах като неминуемо горчив залък. За Алкивиад те ще да са били зелена отрова…

Откъде иде разликата в човешките стремежи?…“

За да открие отговора поне на някои от въпросите, чийто брой растеше, наместо да намалее, вчера Стоянов се сети за Ирина.

Преди години (когато бе привлечена като свидетел по бягството на Алкивиад) Ирина отказа да свидетелствува. Сам не следовател, ами подследствен, Стоянов бе научил за отказа й с отчаяние: при разпит Ирина не можеше да не изтъкне, че Алкивиад умело бе я заблудил относно своите намерения. А колкото повече биха били измамените, подхвърлени на обществена присъда Алкивиадови близки, толкоз по-очебийно ставаше, че Алкивиад е съвършен измамник. Това облекчаваше вината „предоверяване“.

Но Ирина, кой знае защо, бе мълчала. Продължи да мълчи и когато върху й се изсипаха беди — тогаз сам Стоянов се намери на новата си, уж чудесна, а ненавистна нему служба, та се чувствуваше не по-честит от Ирина, която (бе дочул) работела като технолог в някаква козметична фабрика. Накратко: Ирина е била уволнена от факултета.

Много рядко — понеже на самия него по онуй време горчеше до повдигане всеки чиновнически ден — Стоянов беше си спомнял за жената с отчетливо изрязано, мъжествено лице, с прави рамене и прави коси, която бе срещал често нощем във факултетската лаборатория. Тя му внушаваше страхопочит, различна от отношението към Ема Илиева например — види се затуй, че двама с Ирина принадлежаха към същото поколение, че у нея Стоянов долавяше съратника. Навярно и тя — както Марин, както Алкивиад — бе яла сух комат, поръсен с червен пипер, бе носила изтънял единствен чифт обувки, които пастриш за зиме. Май че и Ирина бе загубила някого или нещо твърде рано — цялото й същество търпеше белега на подранила зрелост, на немладо-тиха твърдост. И Ирина — заключи Марин — се осъществяваше чрез добро за другите; това личеше по нейната немара към себе си.

Марин никога не бе разговарял отблизо с нея; тъй мълчаливо общуваме с някого само, ако сме го почувствували по начало близък.

На времето, узнавайки, че Ирина е отказала да бъде свидетел срещу Алкивиад, Стоянов изпита раздвоение. Той безгласно упрекна Ирина, загдето не се е погрижила за него и неговите угризения, и неговото наказание — що за другар! А от обратна страна отказът й я извиси в очите му: една жена, която не изтъква страданието си, не проси ни жал, ни прошка. Впрочем, Марин искрено почиташе Ирина, защото я имаше за мъжка жена.

Той слезе от таксито пред лекарствения институт край брега на морето. Ненужно разгледа фасадата му, която добре познаваше — индустриална естетика. Затуй пък паркът бе великолепен: спортни съоръжения, вечнозелени дървета. „И от какво страда Цветков? — рече си. — Институтът му е за приказ и показ… Да, но не! Защо академик Сотиров да бил теоретик, докато академик Цветков се чувствувал придатък към производството. А си остава неясно кой пречи на Цветков да теоретизира… Както винаги, човек най-измъчено завижда за онова, което изцяло е в собствената му воля“.

Из стълбището Стоянов изведнъж усети сърцето си; то подскачаше и прескачаше, предизвикваше плашеща болка.

„Какво ли ще бъде, ако Ирина просто ме изхвърли?“ — помисли си той пред табелката „Завеждащ секция И. Кираджиева, доктор на химическите науки“. Щом е намерила сили да потисне своя обвинителен вик срещу Алкивиад на времето, когато бе нищо и никаква, днес, от висотата на степени и звания, Ирина можеше да бъде непреклонна.

Тя вдигна глава и мярна неканения посетител през диоптрите си — премери го безцеремонно, сякаш не искаше да знае кой как би възприел подобен поглед.

Стоянов разбра, че Ирина не го позна.

— Май сме се забравили… — започна той неловко.

Ирина сне очилата, прекара ръка по челото си с откровената умора на работник, комуто е все едно, че ще оскърби някого.

— Извинете — каза рязко, — днес нямам приемен час.

— Аз съм Марин Стоянов, това може би нещо ви напомня.

— О! — само отекна Ирина.

Тя се опря назад. Слънчева стрела улучи тежките й, тъмни коси и Стоянов откри в тях голямо множество бели нишки; слънчево петно падна върху бузата на Ирина — из засада изстрели срещу иначе забулената й немладост. А Стоянов не можеше да рече защо Ирина все пак бе непроменена, досущ същата от преди близо трийсет години…

— Прощавай и седни! — покани го тя просто.

Марин седна като молител в единственото кресло срещу завеждащата секция, Марин се чудеше къде да дене ръцете си, изпотени внезапно, неуверени. Смущаваше го замисленият поглед на Ирина — тя сякаш виждаше през натрапника, далече някъде.

— Позволих си… — поде Стоянов.

— Хайде, стига церемонии! — прекъсна го Ирина без мекота. — На почивка ли си? Зимно море, а? Шега си играете вие от центъра.

— Само до шеги ми е — унило призна той. — Ирина, случаят Сотиров е отново в ход.

Изтърси това без увод, понеже бе нервен, нетърпелив и измъчен, понеже сърцето му глупаво прескачаше. Изтърси и се стъписа: ще развали целия разговор! Неучтиво щеше да го изпъди завеждащата секция.

Наместо това Ирина се изсмя с неопределен смях — Стоянов разчлени в него и надмогната болка, и излиняло злорадство, но и звънка радост от живота.

— Не съм изненадана — съобщи тя, след като се насмя без да бърза. — Докато Алкивиад ходи между хората, ще живее и случаят Сотиров. Не е ли уморително? (За хората, искам да кажа.)

— Е — съгласи се Марин. — Лично ти и лично аз побеляхме заради този случай.

— Без него щяхме да си останем млади и хубави, а? Я, не ме разсмивай пак — ние просто живеем, това е нездравословно, както знаеш. Алкивиад е част от живота ни, нищо повече.

— Дойдох, дано науча някои подробности за него, Ирина. — (Без да ще, Стоянов говореше умолително навярно поради сърцето). — Чух, преди много години си отказала да свидетелствуваш. Допускам, че ще откажеш и сега. Моля те…

— Няма защо да ме молиш! — отново го прекъсна Ирина. (Май беше придобила началнически навици.) — Тогаз бях друга. Чувствувах другояче. И така, питайте, другарю…

— … полковник.

— Поздравления! Израсъл си високо. Значи, не си изпатил заради бягството на Сотиров.

— Това отмина.

— Нищо не отминава. Просто по-пресните беди го затрупват… Понякога съм си викала: немалко хора биха живели иначе, ако покрай тях не бе минал Алкивиад.

— Имаш предвид себе си ли?

— Предимно. Но не само себе си.

Тя сякаш се отдалечи в миналото. Стоянов продължаваше да се чувствува неканен — Ирина не му предложи пепелник, след като той тръскаше цигарата си в свита от вестник фунийка; Ирина забрави да попита дори защо пак бил в ход случаят Сотиров. Изобщо, не щеше да знае.

„И тя ще да се е вманиачила — рече си Стоянов. — И за нея светът се състои от този институт, от колегите, работните разправии и премиите. Мономан бил Алкивиад! А какви са всички около него? Кандидат-Алкивиадовци, под-Алкивиадовци, зам.-Алкивиадовци… Сърдят му се, че бил довел до съвършенство нещо, към което всички те неумело или неумно се блъскат — завиждат му за моженето, това е.“

— Цветков не ви ли осведоми какво се е случило в Лаборатория 86? — върна той Ирина към разговора.

— Цветков липсва вече четвърти ден.

„Ясно, носи се из София. Надува платната му вярата, че този път ще натопи докрай Сотиров и ще го измести. Цветков на Алкивиадово място! — луд смях в залата…“

Ирина май вникна зад израза на своя познат от младини — остро око бе придобила тази учена жена.

— Струва ми се, нямаш високо мнение за моя шеф. Ясно: ти все още споделяш присъдата на Алкивиад за Цветков: посредственост, която завижда на всеки талант. Под същото влияние — Алкивиадовото — някога и аз мислех същото за шефа.

— Туй означава, че днес мислиш другояче?

— Осем години съвместна работа ме убедиха, че съм била несправедлива към Цветков. Нему съвсем не липсват дарби. Той умее да работи в колектив и да воюва за престижа на колектива. Той е грижлив към подрастващите си сътрудници, както късно родила жена се грижи за своите деца. Има нещо… трогателно в неговата добра воля, съчетана с тъй отрицателно излъчване.

— А как ще оправдаеш прекалено трайната му вражда със Сотиров?

— Първо: тя е двустранна и за нея носи вина не само Цветков. Второ: обяснявам я с неговата откритост. Щом Цветков мисли нещо, той търси някому да го заяви — черта, която не печели симпатии.

Нека се аргументирам чрез примери — продължи Ирина, сякаш изнасяше лекция: — Ти, аз, Цветков — това сме тримата, които от най-отдавна познаваме Алкивиад. Чини ми се, преценяваме го еднакво. Но ти и аз премълчаваме своето мнение, за да не прозвучи то дребнаво, злопаметно, отмъстително. А Цветков го изказва. Това лошо ли е или хубаво?

— Както го речеш — изплъзна се от определен отговор Стоянов. — Да замълчим истината за явление, което застрашава обществото, не е гражданско. Но с туй, че се боим да не изразим някак лична неприязън, ние постъпваме граждански.

— Хм… — усъмни се Ирина. — Не виждам толкова рязка граница между гражданско и лично. Нали ако някой бъде злодей спрямо едного, той изобщо е способен на злодейство.

— Злодей ли?

„Стоп! Вече — вторият…“ Първият свидетел по случая — именно Цветков — бе изказал същото твърдение. То се стори на Стоянов голословно. Но след три дни следствие, след срещите с… „Дааа — умисли се Стоянов. — Днес едва ли бих приел Цветков с предубеждение. А защо си позволявах да бъда предубеден спрямо него?… Защото той изричаше на глас моите собствени упреци към Алкивиад. Имах основание да смятам, че и Цветков, и аз сме лично пострадали от Алкивиад, та биваме пристрастни в най-тежък смисъл… Колко точно го каза Ирина: ако някой-си рани трима или десетина души, той няма как да бъде и обществено невинен.“

Тук Стоянов се сепна — бе замълчал длъжко като за в началото на диалога:

— Лаборатория 86 е разгромена при неизяснени обстоятелства — изстреля той несръчно повода за този диалог.

— Какво му е неизясненото? — не се удиви Ирина. — Алкивиад винаги ще бъде център на сензация.

— Уви, моята професия не разрешава да се задоволя с толкоз само. Ирина, ще ми помогнеш ли?

Ирина придоби досущ Служебен вид:

— Нямам представа от Лаборатория 86. Гледаме си нашата работа, тя не е малко.

— Ти познаваш Алкивиад по-добре от всички останали, взети заедно.

— Познавах го… Ужасно отдавна.

— Не сте ли се срещали през последните единайсет години?

— Многократно, въпреки че аз го отбягвах. Не бих искала подир неприятностите, на които на времето се наядох, сега да слушам и гузни оправдания, и молби за прошка, и хладни обещания за приятелство или там каквото се полага. После, когато случайно се засякохме на някакъв прием, та трябваше да се ръкувам с академик Сотиров, бързо се успокоих: няма да има.

— Кое, Ирина?

— Няма и не ще има гузност, извинения, обещания. Следваше да отгатна, но май ми е било нежелано да отгатна: Алкивиад не чувствува никаква вина към мене.

— Е, не! — възмути се от дън душа Стоянов. — Туй, че той не се усеща виновен пред мене, разбирам: аз му се предоверих, носейки дълг, който забранява дори да се довериш. Но с тебе, към тебе…

— Къде виждаш разлика? — зачуди се Ирина. — Аз също имах избора дали да се свържа с Алкивиад. Как ще бъде крив той, че аз съм избрала рисковано!

— Ще рече, ти… не го упрекваш! Ирина, спомни си своите пропуснати, своите горчиви години! Ти иначе би могла…

— Не бих могла, Марине — отвърна с усмивка тя, наричайки го за първи път по име. — Този избор произтичаше от същността ми.

Моите пропуснати, моите горчиви години… — изрече тя на себе си. — А как би искал ти: да не заплатя любовта си с Алкивиад ли?

— Защо той не я заплати например, а? Познавам неговите по-сетнешни жени. Без да те лаская, Ирина: ти беше истинската жена за Алкивиад. С тебе той би станал друг човек.

— Мерси! — прие Ирина с насмешка. — Но трябва да си разбрал, че животът на Алкивиад не предвижда жена. Не предвижда другиго изобщо.

— Още на времето ли ти разбра това?

Ирина се позамисли.

— Не — каза тя. — Няма влюбен, който би вникнал в тъй явна истина: че е заменим или незадължителен. Лъжех себе си и аз. Когато уверявах Алкивиад, че съм готова да бъда негов пожизнен партньор, той навярно е съобразявал: рядко ли ще намери подобна готовност?

— Не, такава готовност не би била рядка спрямо Алкивиад — потвърди Стоянов.

Потвърди, понеже се сети за Ема Илиева — себичната, логична учена, която с охота бе отдала всеки час от живота си на Алкивиад. Нямаше ли прилика — макар далечна — между първата и последната Алкивиадови жени?

А Ирина продължаваше без огорчение:

— На пръсти броя жените, които — наблюдавайки мъжки състезания — не са петимни да заложат, да презаложат, да загубят и заложат пак на коня, дето им се струва перспективен. Този женски хазарт, знаеш, е стар колкото света.

„Стоп! — рече си Стоянов. — Конят, който… Нещо подобно ми заяви Шарлота. Дали няма прилика между трите Алкивиадови жени? И как не! Нали към Алкивиад би почувствувала влечение не жена като моята например, ами от твърде определен вид: честолюбива и хазартна…“

— Тъй че не Алкивиад ме намери, но недооцени — говореше Ирина. — Аз долових у Алкивиад перспективния мъж, аз реших да заложа на него.

— Странно… — проточи Стоянов. — В спомена ми ти всякога си била… Алкивиадова жертва. Мислех си: той постъпи низко с тебе, той се отрази върху целия ти по-нататъшен живот.

— Отрази се, вярно. Въпросът е: как? Щом Алкивиад бил съсипал живота ми (викаш), то какво трябваше да си пожелая аз, за да бъдело иначе? Или — Алкивиад да не би ме изоставил, или да не бях никога срещала Алкивиад, нали?

— Тъй излиза — предпазливо се съгласи Стоянов.

— Нека разгледаме тия две несбъднати възможности. Първата: да останех с Алкивиад до ден-днешен. Е, къде й е хубостта? Алкивиад съвсем скоро би се превърнал за мене в доктор Първанов.

— Кой е той?

— Първанов, мъжът ми, етаж по-долу, три врати вляво. Няма нищо вълнуващо във връзката между нас — двама души, свикнали с недостатъците си, неразумно загрижени за бъдещето на дъщеря ни — малокръвна и изнервена. В къщи обсъждаме вяло капацитета на завода, кадрите на института, разпределението на премиални и награди. Ние пестим, харчим, обзавеждаме се, поддържаме обществени и семейни връзки, грижим се един за другиго при болест — отношения между мъж и жена, с една дума. Добри отношения, забележи! Тях ли да си пожелаех като своя връзка с Алкивиад?

— Че какво лошо има във всичко, дето изброи? — (Стоянов се смяташе длъжен да дава отпор на неправилни изказвания.)

— Нищо лошо — измънка Ирина. — Но ако бях живяла такъв живот с Алкивиад, ограбен щеше да бъде не само Алкивиад, ами и аз.

— В кое би бил пък той ограбен?

— Алкивиад не би станал каквото е.

— Ти значи знаеше отнапред какъв ще стане той!

— Долавяше се още през младостта ни, през студентството. Алкивиад, това е изявата. Афирмация и реализация, както викат сега. Затуй, дори да приемем, че заради мен Алкивиад би зачеркнал своето напиращо осъществяване, какво бих получила аз? Онова, което и без него си имам: доктор Първанов. А сега, Марине, аз имам двойно!

Досущ стъписан от труса в представите си за една измамена и напусната жена, Стоянов само успя да каже:

— Ще ми съобщиш ли какво си получила двойно?

— С удоволствие.

Тя се наведе към Стоянов, ухили се момчешки и стана ужасно привлекателна въпреки сивите си кичури.

— Първанов тъй и тъй аз притежавам, но и печалбата ми от Алкивиад е ненакърнена. През годините, които изстискват всяка жена (време за майчинство и кариера, за пестене и уреждане) аз носех и нося у себе си него: Алкивиадовското начало. То е чудовищно, когато пред него стои знакът на отрицание спрямо обществото. Но промениш ли този знак в положителен, променят се и обществените резултати. Както сам можеш да се убедиш, понеже е неловко да се хваля, нито да ти хваля секцията си, нито — института ни.

За кратък миг Стоянов си представи що би се случило с Мария, ако я изоставеше: ще се стопи и изсъхне от самота, не ще знае къде да се дене. Дали не — поради липсата на Алкивиадовско начало? И кое да назовем така? Може би: напрежението в афирмация и реализация, неукротимото безпокойство, недоволството от всичко, вече завоювано…

— Никога ли не си пожелаваш да не бе срещнала Алкивиад? — усъмни се все пак Стоянов.

— Напротив — призна Ирина. — Имаше месеци, когато проклинах часа на нашата среща. Беше, докато си вадех хляба в козметичната работилница. Често съм повтаряла: добър, и лош труд няма. А през ония месеци разбрах, че бях говорила наизуст — непоносимо жестоко е да бъдеш откъснат от своето призвание. Страдах до лудост… (Нека не припомняме миналите си мъки, вредно е за нервите.) Искам да река, че не винаги съм била тъй мъдро пресмятаща както днес. Кълнях Алкивиад…

— А защо отказа да свидетелствуваш против него?

Ирина май беше чакала такъв въпрос. Той, види се, бе нейно отколешно угризение.

— Прощавай, Марине! — искрено го помоли за прошка. — Имах много причини да мълча… Първата: не желаех една прекалено лека развръзка. Алкивиад ми нанесе удар, отговарям с удар — сметките ни са уравнени. Не! Аз държах да стоваря цялата тежест на безмълвните си мъки върху съвестта на Алкивиад, да се превърна в кошмар за нощите му. Представяш ли си?

Тук Ирина — несъответно на потискащите си спомени — се разсмя от сърце.

— Та, представяш ли си ме? — повтори през смях тя. — Допускала съм у Алкивиад съвест… Ние по детски надценяваме своето значение за ближния — тази простичка истина ми откри доктор Първанов. Той ме убеди, че моите страдания не ще поболеят Алкивиад. И така, аз престанах да страдам.

— Сякаш нашето страдание било във волята ни!

— До голяма степен — настоя Ирина. — Ако някое дете си разбие носа, а не вижда близки наоколо, то го разтрива и продължава играта. Но мерне ли майка си на прозореца, писва с пълно гърло.

— Полезни истини пояснявал мъжът ти.

— Той изобщо е неглупав. И удивително уместен. Всичко, което той на времето правеше за мене, бе всичко, което чувствувах необходимо. А ако го погледнеш (моля те, намини към него по измислен повод — на долния етаж): нищо човек.

— Е, той ли те излекува от Алкивиад?

— Вярва, че ме е излекувал… От Алкивиад лек няма.

Туй, последното, Ирина изговори вече без усмивка. И чак подир минута поясни:

— Има нещо необратимо у нас, Марине: веднъж добитото познание. Никой знаещ не ще се върне към незнаещ. Чрез Алкивиад и аз вкусих магнетизма на стремлението, пиянството на постиженията. Този вкус ми е още в устата…

Ирина стана, уж за да си налее чаша вода. А по-право, за да прекрати една откровеност, в която неволно се изтърва. Стоянов гледаше гърба й — прешироките за жена рамене, твърде сухите крайници с ъгловати движения. „Личеше си — помисли той с топлота — още на времето се познаваше, че от Ирина ще израсне човек… Правдива и открита, отговорна. Своя — с една дума.“

— Ирина — призова я той пак, — дотук приказвахме за тебе. А би ли ми отговорила на няколко въпроса, свързани с миналото на Алкивиад?

Тя се обърна с чашата в ръка. Челото й се затвори чрез отвесна гънка; очите й косо го отблъснаха. През този неразумен отказ Ирина премина, стиснала зъби, за половин минута време.

— Защо не? — каза тя. — Питай!

— Няма как да не помниш обстоятелствата, при които Алкивиад е решил да пребяга отвъд. За мене това бягство дойде неочаквано и необяснимо. Кажи ми: не го ли предусещаше ти?

— Какво значение има това? — възкликна Ирина. — Умряла работа, минало. Чрез своето завръщане Алкивиад поправи греш…

— Преди три дни Сотиров за един косъм не повтори бягството си. Защо? — мислиш ти.

Ирина удивително не се удиви от новината:

— Разбери, Марине — разумно каза тя, — за Алкивиад са необходими доводи не за да извърши нещо, което му харесва, а за да не го извърши.

— Не, не разбирам — отрече Стоянов.

— Ето що: всеки човек пояснява мотивите на своето действие, за да добие съзнание за правота. А Алкивиад не е длъжен, понеже се е родил с такова съзнание — той винаги се чувствува най-изгодно прав.

— Тоест: мислиш, че преди бягството си не е изживял криза на раздвоение? През ония времена, Ирина, всяка едра лична вина носеше последици за мнозина. Алкивиад непременно е обмислял как неговото деяние ще се стовари върху тебе, мене, Елена.

— Непоправимо момче! — установи Ирина, имайки предвид Стоянов. — Трябва да те уверя, че Алкивиад ни за миг не се е терзал от противоречия, ни миг. Онова време, викаш… Алкивиад просто намираше, че времето греши. Защо да се съобразява с него, щом правият е той?

— И нищо у него не те подсещаше за близък основен поврат, за една откровена измяна?

— И нищо, и всичко. (Затуй между другото отказах да отговоря на въпроси, на които все пак отговарям след двайсет години: никой не би ми повярвал.)

— Моля те, бъди по-точна!

— Целият характер на Алкивиад бе ярко предупреждение, че предстои съвсем всичко; следователно — и измяна. Този характер не се роди пред очите ми — той беше налице още когато срещнах Алкивиад.

— А как да разбирам пък, че нищо не предвещавало измяна?

— Ами така: в навечерието на своето бягство Алкивиад изглеждаше както винаги — изменчив, неуловим, отдаден на себе си и в съгласие със себе си.

— Добре — въздъхна Стоянов, защото съвсем подобни впечатления имаше и той, та Ирина никак не му помагаше. — Нека минем към следващия въпрос. Алкивиад всякога и за всяка среда е представлявал адска машина, курдисана на незнаен час. Това му е носило трудности, врагове. Днес той ги преодолява като нищо, за забава едва ли не. Но преди четвърт век те можеха да спрат възхода на един Алкивиад.

Питам те — натърти Стоянов: — не смяташ ли, че разривът между Алкивиад и нашето общество е имал за основа някои отрицателни черти на етапа?

— Всеки млад учен прегазва през трудности, не по-дребни от Алкивиадовите тогава — внезапно остро заяви Ирина, спомняйки си своите собствени. — Понякога, дори бива прегазен, нали живеем живот, а не идилична поема, нито героична симфония. Освен туй, чертите, за които спомена, бих отнесла не към оня етап, а към човеците изобщо.

Защо не искаш да чуеш! — още по-остро настъпи Ирина: — двигател за действията на Алкивиад е сам Алкивиад. Някои го наричат индивидуалист — бледо, бледо! Къде по-вярното е: единак. Туй негово качество до някое време осигури предимството му над всички нас, възпитани в колективизъм, разпилели силите си в грижа за другите. Но същото то предизвика съдбоносна грешка в сметките на Алкивиад — не си ли анализирал това?

— Имаш предвид, че ние по-скоро, отколкото смяташе той, наваксахме своето изоставане ли? Да, Алкивиад не ни дооцени. Той не пресметна, че в своето усилие нагоре не би бил единствен и че е невъзможно напрежението на милиони хора да не доведе до огромен, бърз резултат.

— Права си — съгласи се той с Ирина: — Алкивиад се излъга и призна това чрез завръщането си. Както да го украси като благоволение към нас, то си остава негова капитулация.

— Така е… — умислено проточи Ирина. — Алкивиад се е родил единак през време, когато всеки винт и таблета цяр са плод от колективен ум, от ръководени действия. Алкивиад е недоразумение, Марине. Би ли измислил нещо по-жестоко за човека от туй: да не улучи своето време?

— Викаш, че се е родил рано, а? Той сам ми го заявяваше на смях: „Живея рано, светът не е дорасъл до моята мяра“.

— Греши! Сотиров се е родил твърде късно. Още преди векове загина светът на единаците. През древни времена отделната личност (волева, честолюбива и одарена колкото Алкивиад) би могла да изживее живота, който опитва да си изработи той сега. Тъжно закъсняло явление…

Стоянов долови, че Ирина ще се отбие в ненужни исторически примери, та я изпревари:

— Викаш: роден подир времето си… И ти си насъчинила немалко около случая Сотиров. Напоследък съм свидетел как в съзнанието на всеки, с когото Алкивиад има общо, неговият образ предизвиква верижна реакция на фантазията. Дори у хора без фантазия.

— Каквато съм аз — не се оскърби Ирина. — А защо да било налице въображение? Загдето слушаш неправдоподобни разкази, тъй ли? Няма нищо неправдоподобно, което да не бъде някъде, някога, някак си истина…

И после, аз притежавам доказателства — най-внезапно съобщи Ирина.

— За кое, моля?

— За туй, че Алкивиад е закъснял с раждането си.

— Прощавай, но доказателствата ти ще бъдат пак фантазия.

— Не бъди дотам сигурен! Аз имам нещо, неизползувано до днес в случая Сотиров: саморазкритията на Алкивиад.

— О, той е богат на тях! Алкивиад изобилно и често се саморазкрива, понеже — както отбеляза ти — е лишен от чувство за вина.

— Нямам предвид това. — Ирина се наведе над бюрото си и почти прошепна своя въпрос: — Той разказвал ли ти е за Алкивиад?

— Само това и прави: да занимава всеки събеседник със своята работа, успехи и препятствия, с плановете си. Чула ли си от него обратното: да говори за другиго?

— Пак не ме разбра! Думата ми е не за Сотиров, ами за Алкивиад.

— Кой е той, за бога! — Стоянов явно беше в края на търпението си.

— Алкивиад Велики, античен герой. Как може да не си чел!

— Ха, туй ми останало! Ако такива като мене четяха биографии на антични герои, кой ще се занимава със съвременните злодеи?

— Знаех си! — възкликна Ирина. — Сигурна бях, че съм едничкият свидетел по случая Сотиров, който държи ключа му: Алкивиад Велики. Само пред мене Сотиров е изговарял това име… Беше още млад, влюбен и доверчив, отпуснат върху рамото ми, непресмятащ добре.

— Не си го представям такъв, честна дума.

— Е, не ме разбирай буквално. Той просто беше по-откровен от сега. Тогаз неведнъж ми разказваше как…, че… Глупаво е… Не ме гледай така глупаво, Марине! Разсъди дали преди двайсет и три години бих могла да заявя пред следователя: „Сотиров се отъждествява с Алкивиад Велики“. Веднага щяха да ме отведат в лудница.

— Ирина, как си иначе?

Стоянов бе вперил очи в порозовелите страни, в нездраво блесналия поглед на завеждащата секция.

— Виждаш ли! — съкрушено му натякна тя. — И ти ме взе за луда. А не съм; да ти представя ли подробни изследвания, правих ги есенес за диабета?

— Моля, няма нужда. Мъжът ти е лекар, нали?

— Лекар е. Върви и го питай дали съм с ума си.

— Моля, няма нужда. Но ти ужасно ме стресна.

— То си е за стряскане — потвърди Ирина. — Трябваше да ти поднеса всичкото по-внимателно… Ето що: ще се наложи да прочетеш животописа на Алкивиад Велики. Сотиров (от тук нататък ще го наричам по презиме, за отлика от героя) преди четвърт век лично ме запозна с Алкивиад. Той смяташе и дори вярваше: родителите му не случайно били избрали за първородния си син тъй странно, забравено отдавна име. Било въпрос на… предопределение. Ти не си ли се питал откъде у него — името Алкивиад?

— Какво ще се питам? Питал съм него. Още в Карнобат, като деца, нашето ято налиташе върху бялата врана, кълвеше я: „Кивчо, Ади, Алчо, бе!“ Половината шеги, които можеше да измъдри детският ни ум, имаха, за повод туй необичайно име: Ал-ки-ви-ад! Из нашия, край го нямаше. Сетне научих, че го нямало и в цялата страна, и по света. Може би в самата Гърция то да се среща нарядко, но иначе — никак… Та, питал съм съученика си: „Откъде у тебе тъй надуто име?“ Той ми отговаряше неохотно; виках си, че се срамува, загдето родителите му с лека ръка са го отчуждили от всичките нас — Ивановци, Петровци, Митковци. Допусках, че дължи това на майка си. Ти не я знаеш, но затуй пък цял Карнобат я сочеше с пръст — чудновата жена беше.

— Сотиров никога не ми е описал майка си, както и да го разпитвах. Чинеше ми се, че неизречено мрази своето семейство, че се срамува от произхода си. А какво има там за срам? Майка — учителка, баща — аптекар. Най-нормален произход, неопетнен политически и имуществено. Били са, види се, бедни.

— Бедни те бяха вярно е. Кой ще купува специалитети или ще носи рецепти в аптеката на една паланка, където аспиринът бе въпрос на излишество? Впрочем, бащата на Алкивиад дремеше зад тезгяха си, редом с прашасалите буркани, клеясалата везна и гипсовия бюст на Ескулап, който бездушно наблюдаваше цялата тази здравна мизерия. В петъчен ден горкият аптекар окачваше катинара на дюкяна си и се присламчваше към първия добре спечелил джамбазин, дано оня го почерпи една ракия без мезе. Тъй се влачеше през живота Сотиров-баща: мълчалив, надменен, а унизен… Алкивиадовата майка пък напуснала гимназията, щом се омъжила: на един аптекар не се полагаше жена, която печели — туй би го изложило пред карнобатското общество. Както ти казвам, Алкивиад беше беден почти колкото нас — босата команда. Но иначе стърчеше къде над командата — баща и майка висшисти, моля! Двама души, които явно бяха очаквали повече от живота, преди той да ги запрати в калната, сънлива паланка с полуграмотно население, чийто елит съставяха мелничари, джанбази, кулаци. Всички ние (синове на ратаи или работници) бяхме равни помежду си — деца на битите в живота. Също беден, Алкивиад носеше съвсем друго самочувствие: бе син на образовани хора.

— То му личеше и по-късно, през студентството: Сотиров беше много чел, много научил и изобщо стоеше над всички нас. Туй му придаваше някакво високомерие.

Спомням си първите наши разговори — продължи Ирина. — Бяхме още просто познати момче и момиче, дрипава следвоенна студенция. Сотиров имаше обичай да вмята в тия разговори въпроса: „Навярно не си чувала, а?“ Например: „Довечера в програмата е Фридман Бах, навярно не си чувала?“ Уви, не бях. Къде е Панагюрище и от майка тъкачка да узнаеш, че освен великия Йохан Себастиан имало и по-малък: Фридман. Но Сотиров беше безжалостен, той не пропускаше да подчертае превъзходството си. Докато (щом долових, че ме предпочита пред другите момичета от курса) му се озъбих: „Е, и какво, че знаеш повече от мене? То не е дотам трудно — кой и кога се е постарал да ме образова?“

— Спомняш ли си какво ти отвърна Сотиров?

— Нали си забелязал: когато някоя реплика или въпрос не са му по вкуса, той не отговаря, а се усмихва с онази винаги еднаква — лъчезарно студена, нищо не означаваща усмивка, която сякаш заявяваше „ето ме, това съм аз, такъв съм, ако щете“. Не те ли е вбесявал чрез нея?

— Твърде често. Тя е част от обаянието му, неговата усмивка, която казва: „това съм, такъв съм, ако щете“.

— И тъй нека ти разкажа как се запознах с Алкивиад Велики — върна се към своите разкрития Ирина. — Повода не помня. Във всеки случай Сотиров неведнъж беше ми загатвал шеговито за връзката между себе си и прословутия античен… (Да го нарека герой не върви. Не — и държавник, нито пълководец. Няма точна дума за Алкивиад Велики, той е… Най-добре прочети животописа му, назови го някак самичък!)

При петото или шесто споменаване за Алкивиад усетих как захапвам въдицата от любопитство. Нима Сотиров сериозно настояваше на абсурдната си връзка със загиналия преди две хилядолетия и половина Алкивиад? Възможно ли бе човек вменяем да отдава значение на нещо случайно: еднаквото име?

Спомням си — сякаш е било вчера — своето запознанство с Алкивиад… Тогаз ние работехме кандидатските си дисертации — работехме ги успоредно, но за мене важеше успехът на Алкивиадовата, не на моята. А през оная вечер аз оставих своя човек самичък в лабораторията, защото току-що бях получила животописа на Алкивиад Велики, придружен със странен намек, от който настръхнах: „Тази книга ще ти обясни много нещо, Ирина“ — каза ми Сотиров.

Помня тока, който той ми предаде чрез тънката книжка с износени ръбове — често препрочитана, угадих аз. Помня (след като измислих защо веднага трябва да си ходя), отнесох я в квартирата си по преки улици. Сварих си чай от риган, туй ни беше чаят. Седнах и потънах в книгата…

Ще я прочетеш и ти, уверена съм. В края й и ти ще си речеш като мене: „Това е той!“ Марине, това действително бе образът на Сотиров — неговият характер, похвати, отношение към света и към хората. Никога не беше ми минавало през ум, че един човек можел да се повтори!…

Не ме гледай, сякаш съм побъркана, не съм! Поколението ни бе първото, отхранено с материализъм. Ние бяхме крайно крайни — както всеки новопокръстен — в своята вяра. У нас нямаше кътче, незапълнено с научно убеждение, нито подмоли, където да се утаи мистицизъм. Без сянка от мистика, трезво и твърдо аз все пак установих: това е той! Просто го познах. В подробности.

— Ирина, извини ме, но всичко, което научавам, е дотам необикновено, че ще потрябва време да го смеля. От където и да го подхвана, то се изплъзва към мистика.

— Почакай! Ти всъщност го взе от една страна: свърза го с представата прераждане. Нека бъда откровена: тая представа взломи и моето съзнание тогаз, но не за по-дълго от секунди. Първият порив на мислите ми наистина беше: „Преродил се е!“ И мигновено такава подмисъл изчезна, за да не се върне никога — бях я изчистила без остатък. Затуй пък веднага се запретнах да търся материалистическо обяснение за поразителното сходство в характера и проявите на двама едноименници разделени от две хиляди и петстотин години история; да разгадая човека, който бе за мене любим, приятел, съработник. Седях и търсех чист, научен извод.

— Намери ли го? — без да ще със спрян дъх попита Стоянов, комуто такива търсачески състояния бяха до немай-къде познати.

— Намерих! — тържествено обяви тя. — Онази книга бе издадена през 1898 година. Макар грижливо пазена, онази книга имаше отрити ръбове. Да си я купил в Карнобат бе невъзможно. Тя ще да е била донесена там. От кого? От майката на Сотиров — заключих аз, — която е следвала в София класическа филология, за да зареже учителството, щом се задоми и да остане до края на дните си сурово-кисела, до злост неосъществена жена. Тя е внесла в дома на аптекаря петдесетина книги — имането си, натрупано през четирите неповторими години на учение в столицата, ах, в столицата! Тя именно е наложила на оня безцветен и безсловесен аптекар първото им дете да носи абсурдното име Алкивиад.

— Права си… Как наистина не съм се сетил, че Сотиров дължи своето име на майчината си професия!

— Нали? Види се, Алкивиад Велики е бил за майка му страстно любим образ. У него (в противовес на глухото, бедняшко и грубовато окръжение) тя ще да е виждала мъжа — големия мъж, комуто бива позволено всичко, който си играе с народи и владетели, понеже цял е в изявата! Необвързан и неспрян, имащ и можещ… Личността мъж. Въобрази си само!…

— Мъжа ли?

— Нея. Онази полуучена класичка, надменна собственица на петдесетина книги, която са заключили в Карнобат през двайсетте години на века. Тя погубва женския си живот до смачкания аптекар, брои стотинки и кърпи чорапи, и готви постно зеле по цяла зима. Тя едва е надникнала в познанието (неизбродимото злачно поле, където разгръщат дарби и се записват в историята великите мъже на съвременността й). Надникнала е, а нищета и нужда са я дръпнали назад, към кулашко-ратайския Карнобат. Представяш ли си каква компресия е отровила кръвта й?

— Що за компресия? Шофьорски работи.

— Компресията означава всяка мощност под налягане; сила, по принуда окована в пространство без излаз. Тя се сгъстява и освирепява точно загдето е натясно.

— Знам де, но къде забелязваш компресия?

— У Алкивиадовата майка, която синът й никога не споменава, с която се раздели при записването си в университета и вече не посети до смъртта й. Тя научи със закъснение от цял месец, че нейният едничък, обичан до безпаметство син е преминал отвъд, без да й рече едно сбогом, без да поиска благословията й. Тя — както узнах случайно — не проронила думица на укор. Нещо повече: долавяйки колко слабо Сотиров държи на нея, тя ни веднъж не му е напомнила за себе си. Това трябва да наречем любов: да спестиш някому дори мисълта, че съществуваш!… Всъщност — проумях по-късно — тази майка се е чувствувала не съучастник, а двигател в драмата Алкивиад. Нали ней Сотиров дължи компресията, която го създаде?

— Честна дума, ще се побъркам! — изпъшка Стоянов. — Ами че аз, за разлика от тебе, познавам Алкивиадовата майка. Тя ни се чинеше много особена, вярно. По-право тя някак отсъствуваше от Карнобат, където до края на дните си нема̀ ни една приятелка, ни един признателен ученик. Беше учителствувала две-три години едва, а кой ли помни с добро даскала по латински и гръцки — знания ненужни, пък трудни… Алкивиадовата майка сновеше като сянка до месаря, до бакалина — досущ враждебна и чужда на всички нас. Няколко пъти съм чувал гласа й: неприятно рязък, натрапчиво властен, жесток глас…

— И така, бившата учителка по гръцки отчаяно е заклела съдбата да сподоби сина й с всичко, което е отказала на самата нея: дива изява, безогледен растеж и вилнеж, слава и почести. Името Алкивиад е суеверно заклинание и разумно предначертание да бъде повторен Алкивиад Велики.

— Тя значи била луда! — внезапно осмисли Стоянов фантастичните разкрития на Ирина. — Пък не й личеше. Отвън изглеждаше нормално.

— Почти нормално е една майка да прехвърли своята грамадна, но неразходвана енергия върху сина си.

— Е, какво ми обясни ти? — разочарова се Стоянов. — Че малко ли мъже са майчини творби? Пълно е с такива маниачки, дето осакатяват собствените си деца чрез своите неосъществени амбиции. Добре, приех: Алкивиад бил творба на майка си, точка.

— Не. Запетая. След като е нанесла основните черти върху младата личност на сина си със своя жесток (както ти каза) глас, тя го е предоставила на книгата — животописа на Алкивиад Велики. Сотиров тогава надали е бил повече от дванайсетинагодишен, умно, развито и впечатлително момче. Пред алчното му въображение са се ширнали ония ми ти неизмерими простори за мъжко честолюбие; примамил го е един пример, който две хилядолетия и половина предизвиква и плаши хората. Момчето е било обсебено от Алкивиад.

— Надявам се, не ще твърдиш, че всеки, прочел животописа на този известен мъж, ще получи шок, а?

— Не твърдя. Дори си мисля, че за мнозинството Алкивиадовият пример ще бъде по-скоро отблъскващ: образът на човека, който прекрачва всички ценности, който къса всички връзки, за когото няма мярка извън собствената му личност. Прочети и ще си кажеш, уверена съм: Алкивиад Велики е герой необикновено мащабен, може би трагичен, но във всеки случай несимпатичен.

— И Сотиров е бил подчинен до пълно сливане от този несимпатичен герой?

— Въпрос на избор. Не ти съобщавам откритие: големите реализатори едва ли са били и приятни хора. Отгатвам го, наблюдавайки дори дребните реализатори. Те понякога жертвуват у себе си човешкото, тоест разбираемото, тоест симпатичното. За да се реализират.

— И си убедена, че още дванайсетгодишен Сотиров е направил такъв избор? Та по него време аз чудесно го помня — момче като момче, само дето четеше много, а не обичаше да разказва какво чете.

— Там, в четенето, е бил вторият му живот, скрит от вас. В него е донабирал компресия, необходима за взрива на един малък Алкивиад.

— Излишно усложняваш нещата, Ирина! — вразуми я Стоянов. — Алкивиад Велики и Алкивиад Малки, тема за роман в два тома едва ли не. Истината непременно е по-простичка.

— Е — не се докачи от насмешката му Ирина. — А именно: с животописа на Алкивиад момчето е получило конкретен чертеж за мислене и действие. (Сега на това викат: самопрограма. И го смятат за метод с бъдеще). Повтаряйки едно чуждо откритие — как да живееш безогледно, успешно и изгодно — Сотиров ни припомня Алкивиада.

— Не е ли материалистическо моето обяснение за сходството между Великия и Малкия, а? — попита Ирина.

— Почакай!… — все още не отстъпваше Стоянов.

— Въобрази си го картинно: четирийсет и първа година, Карнобат. Време и място, които ти издъно познаваш.

— Да, въобразявам си го! — с непредвидена стръв избухна Стоянов. — Същото време и място родиха друг един герой, пък нека бил небляскав: Кирил…

Изрече го сякаш под налягане — сбитото до полуда налягане на вече денонощия, през които бе дума за едно и също: анализа на човека, когото сега откровено ненавиждаше. Туй едно и също точно в мига се нави до някакъв предел.

И се скъса.

Марин Стоянов не си даде сметка, че се е скъсало не то, а нещо у него самия — юздите, които бяха държали съзнанието му впрегнато в товара на дълга.

Марин току-що се озърна. Толкоз трябваше — озъртане от лична гледна точка — за да види как двамина умни и делови петдесетгодишни уморени хора седяха на доуморителен разговор през работно време, не защото си нямаха работа. Те, видите ли, копаеха, пресяваха и обобщаваха, дано изяснели явлението Алкивиад — антично, а може би и днешно. Ирина патеше от диабет, а Стоянов от сърце, но посвещаваха часове умствен труд, досада, без раздразнение, за да поднесат на обществото приемливия завършек на случая Сотиров.

Докато…

Там, тогава израсна и Кирил — повтори Стоянов това име, също като заклинание.

А Ирина бе млъкнала. Очите й кръгло се вторачиха сякаш в третия присъствуващ. Тя се уплаши не от призрака на Кирил, ами от себе си — от неуместната до неприличие горещина, с която бе почти оправдала мита за Алкивиад.

— Прощавай, Марине! — прошепна Ирина за втори път през тоя разговор.

— Защо ще прощавам аз? — попита той дрезгаво. — И на двама ни, и на мнозина още нека прости Кирил! Забравихме някак естествено за какво умряха хора преди двайсетата си година: за хляб, труд, почивка, учение. Неловко е да се говори дори… Наядохме се, отпочинахме си, забравихме… Четвърто денонощие Сотиров пак ни разиграва — тебе, мен, други още. Сякаш сме тор, върху който той расте, цъфти без плод и се усмихва с неотразим чар: „това съм, такъв съм, ако щете!“

— Хубаво, де! — прекрати избухването му Ирина. — А защо го щадиш, наместо точно сега да му нанесеш удара, който си е заслужил от преди четвърт век? Защо търсиш да го обясниш и проумееш корена му? Кого се е опитал да разбере той, кога се е спрял пред твоята или моята драма?

Ако ме чуеш: удари! — почти извика Ирина. — Не намирай мира, докато не ни отървеш от Алкивиад! Това е твой дълг.

— Ирина, опомни се! — строго й напомни той.

— И защо не! — продължи тя неразумно. — Преди да дорасте до профилактика там или до обществена сигурност правосъдието е било пряка, огледална мъст, която трябва да върне върху злодея причинената от него болка. Око за око, зъб за зъб…

Подобни мисли Марин никога не би изказал, но не почувствува и правота да ги оспори. Той мълчеше тежко, без да долови, че Ирина долавяше какво става с нейния приятел от младини. И че сама се оборави от неистовия си стародавен, не на място днес призив към разплата.

— Не ми обръщай внимание, Марине! — рече тя примирено. — Просто за миг се оставих да ме подведе чувството за несправедливост. То е детинско. Възрастният съзнава, че равновесие има при големите числа — в рамките на обществото например. Не бива да търсим справедливост във връзката между двамина. Там я няма… Целия ми живот е свидетелство, че я няма.

Туй заключение сякаш отне на Ирина всичко, което тя се стараеше да излъчи дотук: самоувереност, доволство от едно промислено битие. И Ирина, както всеки из Алкивиадовия път, бе обгорена. И тя, както другите, все пак призна своите скрити рани.

— Прощавай и сбогом! — надигна се Стоянов.

— Прощавай и сбогом! — отекна Ирина, но не се надигна.

Добре, че на прага той се досети — иначе краят на разговора им дълго би го преследвал като угризение; Стоянов произнесе нещо, необичайно за наши дни:

— Винаги и във всичко можеш да разчиташ на мене, Ирина.

Разорително щедро, но безопасно обещание: той бе повече от сигурен, че Ирина не ще го потърси.