Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (6)

6

Завои, завои, завои… Оплешивяла, мъртвешки черна гора, а отвъд нея — баири; там снегът беше пресечен от кални ивици и голи драки, изранен от оврази. „Безутешна зима. Не — както ония зими, когато бяхме малки, тогаз снегът бе дебел, мек, пухкав. Ситна захар, слънчево сияние и нежна синева. Тогава пътищата бяха чисти — тънички като черта коловози, между тях тук-там зеленееха и димяха с лъкатушен пушечец купчини конски тор. Врабците се грееха около него, човъркаха го за зърна и пронизително цвъртяха…

Защо отдавна няма чисти зими? Защо зимните пътища станаха кашкаво-сиви? Къде ли се греят сега врабците зиме, след като не ще намерят конски тор, домашни комини?…

Защо отдавна има командировки наместо пътешествия? Преди трийсет години навличахме върху себе си всичко, което притежаваме, за да се защитим срещу мраз — той владееше еднакво по заседания, вечерни гимназии, митинги и конференции; грабвахме мукавеното куфарче и с триста мъки се наблъсквахме във влака. Изнемощял от задуха и правехт локомотив, стърчене на крак и на ребро в коридора със счупени прозорци, свистене на зъл вятър през протрити ръкави, сърбеж на премръзнали мокри стъпала — всичко туй беше оптимистично до песен: пътуваш! Животът бе някъде напред…“

От десетилетия вече пътищата само претоварваха Стоянов с напрежение, с неочертана опасност, с напъни да изведе нещата до добър край или пък с боязън, че не ще ги изведе. Той беше пътувал с най-бързите експреси и спално, беше летял с последен модел каравели, облечен по-скъпо, отколкото му харесваше. Бе преминавал граници на шлеп или с джип — цивилен войник, безсрочно призован в студената война.

И днешното пътуване с тъй много завои Стоянов възприе като черно число в календара — работата, която сам си предначерта, взе да боксува още при първите ходове. Вчера Цветков необосновано заяви, че Алкивиад бил злодей, а Ема настояваше несвястно: свръхчовек. „Както потръгна, ще си съставя не психологически портрет на Алкивиад, ами сценарий за мултфилм: героят неумерено преминава от образ в образ — благодетел на цяло човечество, предрешен Луцифер, вечнозелен Дориан Грей, обръснат Сатана…“

Снощи, когато се прибра от Лаборатория 86 в кабинета си и се запретна да обобщи казаното от Ема, Стоянов си даде сметка, че то едва ли ще го ползува особено. Твърде слаби надежди му вдъхваше и предстоящият разговор с Шарлота Шеринг. Пребогата чужденка, светска дама без отношение към нечии (към всечии, всъщност) усилни делници.

И така снощи Стоянов насмалко не се отчая — не беше ли си поставил отново задача, грешна по условие? Какво вярваше, че ще научи от хората, живели до Сотиров, когато сам той — Марин Стоянов — би трябвало по-добре от тях да…

„Стоп!… Разбира се, аз. Всички останали са били по-краткотрайни Алкивиадови спътници, поставени в удобна или в зла зависимост от Алкивиад. Докато аз… Ами, не съм бил поставен! Нали и крахът, и реабилитацията ми дойдоха от случая Сотиров и ме накараха да разместя някои ценности, да се усъмня в уж непоклатими представи. Да усещам винаги вкус на пепел, когато…

Стоп! Вкус на пепел. Обгоряло до горчилка. Напалмът!…“

На туй място снощи Стоянов заряза анализа, изправи се пред нощния прозорец, а не погледна навън. Той честно призна пред себе си, че сам е минат под напалмов огън — въпреки всички удари, с които е богато всекидневието на боеца, оня млад боец воюваше невредим, чудодейно читав до часа, когато в него стреляха от много близо, от упор. Бе стрелял приятелят Алкивиад.

Въпреки туй Марин не падна; задържа го прав убеждението му, втъкано в цялата негова природа, сякаш кръвен състав. Марин продължи да крачи, куцайки, още по-настойчиво предан, ненаграден, а награждаващ себе си чрез тази преданост.

Походната колона скоро го задмина, той се влачеше подир строя и прахосваше цели пълнители от добра воля там, където би поминало с един куршум. Стиснал зъби, криеше как пари раната му, не разчиташе на помощ и прошка, нито на доверие.

Онези години — цели единайсет — Стоянов нямаше да забрави. Те хвърлиха необяснимо тежка сянка и върху следващите единайсет — слънчево, зряло време, сполуки на майстор, признание от бившите другари, които пак станаха другари. Но хубавите години не заличават лошите. Хората великодушно не напомнят твоя някогашен провал, ала споменът за него те съпътствува, отнема ти самоувереност, кара те да подозираш себе си в смешни грешки и да обмисляш всяко свое движение. Какъв акробат ще ми бъдеш ти, ако си загубил сляпата обсебеност, дето те задържаше на главоломна височина, както лунатик?

Днес например, докато вземаше завоите из пътя до оня прочут ски-курорт в Родопите, Стоянов пак трябваше да замести с нещо помръкналата вяра в своя усет: с враждебен разпит на себе си. Длъжен бе да застане мирно пред полковник Стоянов и да му разкрие с точност всичко, което знаеше за Алкивиад.

След провала си в своята едничко истинска професия Стоянов постъпи на работа чужда, несъответна с дългата му подготовка и опит: патентоване на нашите рационализации или открития. На тази служба той изкара единайсет бездънни години, като движеше преписки и следеше световните справочници, свикваше комисии и изслушваше експертизи. Боец не само по професия, а по призвание, Стоянов възненавидя от първия ден иначе завидната си длъжност. Някъде, ех, някои дерзаеха и рискуваха, проверяваха себе си в умни схватки, принасяха тайни, но скъпоценни печалби — разплащаха се с мъртвите и служеха на живите, които не подозират това, ами са заети да свикват комисии и изслушват експертизи например. Обидно.

При една от честите си командировки до Хага Стоянов прочете в тамошен вестник: „Международен конгрес по микробиология.“ Би отминал съобщението, ако дъхът му не спря при името Алкивиад Сотиров.

Кафенето със стари липи и дантелени масички бръмчеше наоколо му. Из улицата се свличаха в лавина коли. Гъмжеше от припряно настървен търговски свят. А Стоянов усещаше как вестникът ей сега ще пламне в ръцете му, та трябва бързо да го хвърли и стъпче.

Не само бившето началство бе забранило на Стоянов да следи по-нататъшното развитие на случая Алкивиад — Стоянов лично си забрани това. Изтласка из съзнанието си името, което го преследваше с не дори зла, ами с пренебрежителна насмешка и му налагаше въпроси към човека изобщо.

Сотиров беше тук — оказа се. В Хага, на конгрес. Може би е отседнал в насрещния хотел с ранно барокова покафеняла фасада и оранжеви щори. Може би в някоя от стаите насреща той се преобличаше за коктейл у кмета или пък разискваше учени въпроси в кръг от колеги върху терасата на друго кафене с дантелени масички.

Без да ще, Стоянов се огледа — бе очаквал да види въплътен призрака Алкивиад. За късия миг на безволие и охлабена забрана той осъзна, че никога и никак не е успял да заличи Алкивиад, че между тях двамата зрее трайно нещо недозряло, горчиво и сладко, но непременно отровно.

Това беше естествено: Стоянов против себе си се раздели със своето призвание — истинският му живот спря там. Стоянов можеше да го започне отново само чрез същия двубой — едно негово за години замразено продължение.

Той промисли тази чудновата истина върху терасата на някакво чуждо кафене. Стана и цяла вечер вървя покрай оживения канал, без да вижда и чува — както през ония прекрасни години на всепоглъщаща борба. „Че какво пък! — рече си накрая. — Без разрешение, без заповед аз пак мога да продължа двубоя. Кой ще ми запрети да воювам на ум с Алкивиад?… И тъй, нека най-напред си изясня разположението на противника.“

Приличният господин, който честичко пребиваваше в Хага по патентоване на българските рационализации, разучи програмата на научния конгрес. Закриването предстоеше в неделя — публично представление, на което се допускат и непосветени. Стоянов си купи бинокъл и едва дочака неделята. На площада пред ренесансовия ратхаус той предвидливо се наблъска всред тълпата студенти. Познаваше противника: Алкивиад не се е озъртал, когато играе величие.

Алкивиад Сотиров наистина не се озърна, когато слезе от ситроена си — тъмносиня с бял покрив кола. Тъмносиво каре на костюма над сребристосива риза — изящно съчетание. Сотиров бе спрял край най-гъстото в студентската тълпа, но тя се отдръпна пред световната му слава. Младежта се раздвои в шпалир, към известния учен се източиха млади, светли и светнали лица. Висок шепот: „Той ли е?“ — „Той е!“

Полугърбом Сотиров предложи ръка на онази, която бе ощастливил със световното си име — висока, суха, бежова, остра жена. Тя не забелязваше мъжа си и той не забелязваше нея. Двама те — всеки за себе си — извървяха пътеката посред шпалира.

Иззад студентските гърбове Стоянов разузна диспозицията на противника: противникът се чувствуваше превъзходно.

Онзи, който в революционната си родина убедително бе наподобявал работнически интелигент със своя напорист, небрежен израз, с рязката горещина на поведението си, сега убедително изглеждаше потомствен рентиер. Никой не би съзрял под изискано господарското държане едно в миналото полуселско-полуградско момче, босо лете, кално зиме, хранено с домашен хляб и предимно недохранено. Никой не би разкрил под тази мирова известност един премръзнал, мършав аспирант в голф и винтяга, който нощуваше из окъртените лаборатории, като си постилаше върху голата маса черджица, тъкана от баба.

Днес противникът се чувствуваше превъзходно между шпалира от млади хора, които пламенно мечтаеха да дорастат до Алкивиад, а си знаеха, че не ще смогнат: такъв се ражда наведнъж и веднъж в полувек например.

Стоянов си намери такова място в залата, откъдето да следи Алкивиад. Подобно на свита, две дузини учени съпроводиха Сотиров и съпруга до креслата им, стълпиха се около тях в почит и постояха прави, после седнаха наблизо, дано не пропуснат ни една дума на научния първенец. А Алкивиад се държеше съвсем непринудено под потопа раболепие и угодливост. Без да го чува, Стоянов отгатваше, че той бе разлял очарованието си — ту мелодията, ту мълнията на неговата богата гама замайваше или стряскаше.

Щом старият президент, сбогувайки се сдържано, призова на свое място избрания снощи с тайно гласуване нов президент, Сотиров стана. С достолепие вървеше той към трибуната, сетне промълча цяла минута, докато наложи в залата тишина.

„Дами и господа, колеги!“

Все така без прилагателни, като пазеше мяра и безстрастие, президентът обеща пред световната колегия да отделя сили за съживяване на донякъде замрялата през тия последни години асоциация. Останалия час той употреби, за да очертае перспективите на Откритието.

След своята раздяла с Алкивиад Стоянов бе дочувал тук и там легенди за отсъствуващия — София обича да говори големи работи: Сотиров бил постигнал непостижими върхове, заслугите му били всепризнати. Стоянов слушаше, а никак не успяваше да свърже момчето от спомените си с представата за нещо световно — всяка мълва преувеличава, разбира се.

Възможно ли би било например Сотиров да разработвал универсален препарат срещу склероза? Ами че тя е неминуемата наша старост, отчаяние на тъканта, умора на всяка отделна клетка — незаличим белег, че времето си тече. София сама раждаше легенди за беглеца, изобразяваше го като маг някакъв. Щял да отмени вдетинената, треперлива старост, онова гниене приживе — как не!

Но кой някога ще попречи на хората да вярват? Те силно искаха наивната приказка да излезе истина. Те отдалече пожелаваха на своя съотечественик дано сполучи ден по-рано — би било чудесно за всички стареещи.

„Как не!“ — отговаряше им Стоянов с недоверие към човека, който бе го измамил. Затуй пък в Хага, посред учените мъдреци, които никой не ще измами, Стоянов се вслуша: Алкивиад високо и в пълно съзнание обещаваше победа над склерозата. Без да довникне в речта му, предназначена за специалисти, Стоянов се увери: не наивни слухове, ами истина говореха кафенета и градинки, коридори на поликлиники и следобедно гости.

Алкивиад осведомяваше колегията за своите досегашни постижения в търсене на една сложна вирусна комбинация, която не дори стимулирала, а пряко причинявала стихийна склероза. Фактът, че това заболяване нападало (макар — по изключение) човека в разна възраст и при нееднаква скорост на развитие, такъв факт бе подсказал, че не бива да смятаме склерозата за естествен и неизбежен процес на стареене. Тя непременно си имала причинител, който ще може да бъде атакуван чрез нов лекарствен препарат от типа на антибиотиците.

Пред световния колегиум Алкивиад изложи доказателства за правотата на своята хипотеза — все още недостатъчни, за да я превърнат в научна истина: той бил предизвикал склероза чрез присаждане на заболяла тъкан, състарил изкуствено млади опитни животни. Алкивиад изтъкна и своите големи трудности; тях той дължал на все още недоразвитата микроскопия, на ограничените ни познания за клетъчния състав и строеж. Въпреки всичко институтът му вече регистрирал успехи при лечение на бъбречна склероза. Впрочем, Сотиров вярвал, че добиването на универсален противосклеротичен препарат е предстоящо.

Почти без уговорки той постави и срока на Откритието: до шест-седем години.

Стоянов усещаше ушите си горещи и червени от вълнение. Едва след високоучената реч той се сети да хвърли поглед наоколо: една малка част човечество сякаш приемаше със слуха на цялото, застрашено от склеротично дълголетие човечество, обет за своето близко спасение. Изправен сякаш пред историята бе човекът, доближил разгадката на онази тайна сила, която често и безредно разхвърля между хората кошмарно дълга, унизителна и обезобразяваща смърт.

На Стоянов се стори, че хилядата души са готови да понесат на ръце жреца, който им обещаваше най-високия за човеците дар: да умреш млад, хубав и умен на седемдесет-осемдесет години. Всеки от тия професори или академици сега се питаше: „Дали ще утрая с ума си шест-седем години още?“

А Стоянов тогава не помисли за своята предстояща склероза и за срока, в който би бил отърван от нея. Новороденото му решение да продължи мълком своята битка с Алкивиад го владееше изцяло: Стоянов следеше противника.

Годините много и много бяха променили Алкивиад. Големите очаквания, които бяха негов жребий още през юношество, се сбъднаха при първите му стъпки в науката — Алкивиад бързо се открои всред родната научна среда. Но каква ли беше тогаз тя? Дузина учени, предимно наследство от миналото. Друга част — малка — бе млада. Трогателно възторжена и недоука, тя заместваше познанията с пламенна вяра, пък вярата никак не замества познанията.

По него време Стоянов си викаше, че високото самочувствие на Алкивиад е недотам оправдано. След раздялата им Стоянов си викаше, че Алкивиад беше се надценил, подведен от измамно съотношение — то му позволи да се чувствува по-талантлив, отколкото беше. Ала сега вече Алкивиад не можеше да носи фалшива цена — тук бяха събрани познавачи.

Марин Стоянов сложи бинокъла в джоба. Извини се на замръзналите в съсредоточение студенти. Излезе из старинната зала, из ренесансовия ратхаус. Би нарекъл себе си проклет пушач на марихуана — само наркоманът се стреми към отрова тъй, както Марин отново се беше увлякъл в проблема Алкивиад.

Обратът дойде неочаквано — така бива с всичко, което сме жаждали прекалено дълго: един ден бившият съвипускник на Стоянов, когото никакви Алкивиадовци не бяха спънали из пътя, та си напредваше най-гладко, нареди да му извикат завеждащия международното патентоване.

Стоянов нарочно не бе стъпвал в Министерството единайсет години. Не искаше да се яви като посетител или просител там, където бе вземал стъпалата през две, за да ускори текущата операция, за да оповести пред едного или трима другари последната си сполука: „Готово! На всичко отгоре съм и жив!“

Цяло десетилетие неговата едничко истинска работна среда присъствуваше нежелано и измъчващо само в редки сънища.

Още на пропуска усети как губи сили, как се сковава, дано прикрие нещо-си; премълчаваната пред всекиго носталгия беше го подкопала: „Никога, съвсем никога вече не ще работя тук, така както е било — разкошно и неспокойно, трудно и прекрасно…“

Я! Никаква чакалня — бившият съвипускник, а сега полковник го чакаше при секретарката. Приятел който не потърси приятеля си единайсет години, сам презает, сложи ръце върху раменете на завеждащия патентите, обърна го към светлината:

— Значи остарявали и чиновниците, а? Ние пък все се лъжем, че ни дояжда точно нашата работа.

Стоянов пак седеше в кабинета, където много пъти бе докладвал, изслушвал условие на задача, получавал повишения и награди или търпял упреци. Почувствува това, на което вероятно се вика тревълнение. И докато сърбаше прекалено сладко кафе, той се постара да вземе разстояние от своите неподходящи за почти четиридесетгодишен мъж чувства.

— Дали се досети по какъв повод те каня? — попита бившият приятел.

Стоянов нямаше представа.

— По случая Сотиров.

Добре че Марин не изтърва чашата, иначе би потвърдил доколко наистина е чиновник.

— Въобразяваш ли си? — продължи полковникът. — Получихме вести от Сотиров.

— Навярно сте ги получавали периодично през изтеклите години. Сотиров знаеше много, можеше много, за да си излезе тъй просто из кръга на нашите интереси.

— Наблюдавали сме го, но не отблизо. Институтът към концерна е секретен, а защо да проникваме? Ако Сотиров постигне Откритието, то ще ползува и нас. Да го крадем не е наш стил, не ще печелим милиони срещу човешка драма. Междувременно (докато ти беше настрана) информацията ни за Сотиров е бегла: той безусловно напредва — това се говори и на улицата. Срокът, който бил си поставил пред някакъв конгрес, намалява — остават пет години. Концернът не жали средства, а Сотиров получава помощи и от международни фондации. Засега резултатите му са най-убедителните, сравнени с онова, което публикуват двата други центъра със същата задача. Толкоз знаем по въпроса, не е много.

— А защо не сме задълбочили информацията си? (Едва сега Стоянов се увери в твърдостта на своя глас).

— Бяхме решили, че няма смисъл. Ако Сотиров си беше седял у нас, ако тук би създал работен екип и изследователски институт, щяхме да вземем участие в състезанието — по него време другите два центъра бяха в зародиш. Но това, че Сотиров заработи другаде, се оказа решаващо: нямаше кой да настоява за такъв институт.

— И без туй лъжицата не е за наши уста.

— Колкото до устата, не съм съгласен: една малка страна няма средства за ракетно строителство например, но при откритие, за което трябват поносими пари и много ум, малоброен екип и малко късмет, то е напълно по силите.

— Ако съм извикан, за да ми натяквате моите грешки, излишно беше: заплатих ги. Нещо, което не ме утешава, честна дума.

— Ти пък! — искрено се изненада полковникът. — Какво ще се обиждаш? Загубата овехтя, та вече не ни боли. Бихме поминали всякак и без нашата наука да си запише Откритието. Въпросът е там, че ако можем да го осъществим именно ние, глупаво ще бъде да се откажем, нали?

— Кой поставя такъв въпрос? — настръхна Стоянов.

— Поставя се обективно. И по-точно: поставил го е Алкивиад Сотиров.

— Не може да бъде! — предвидливо сложи чашката Стоянов, защото усети тръпки навсякъде, както комарджия при вида на зарове. — Това е недоразумение, обзалагам се! Някой си е въобразил.

— Посредникът е лице без въображение. Представител на завода за телфери, нормално момче. При последната си командировка присъствувал на някакъв коктейл в нашето посолство там. Запознали го със световния учен. (Не ти е известно, че посолството ни кани Сотиров, че той нерядко се отзовава.)

— Странно: смее да заявява връзки с нас… Туй едва ли харесва на господарите му.

— Е, е — господари! Забрави тая терминология от студената война. Както личи, Сотиров не държал да хареса на господарите си, нека речем. Както знаеш, той винаги е подчертавал своята независимост. Някои му вярват.

— Всяко доверие в Алкивиад е убийствена по последици грешка! — предупреди Стоянов с много лично отношение.

— Вярват на неговата независимост, искам да кажа. Тя е твърде театрална. Поддържа я въпреки някои неудобства и дори рискове за себе си. Повечето емигранти избягват връзки с посолствата ни — боят се, както всеки гузен. Сотиров не се бои.

— Колкото до това, признавам му: Алкивиад никога не изпитва страх, гузност, угризения.

— И тъй, Сотиров съобщил на представителя по телферите, че желае да преговаря с нас.

— С нас означава с кого именно? — продължаваше да не вярва на слуха си Стоянов.

— Със страната. Изобщо.

— Побъркал се е! — съкрушено възкликна Стоянов, усещайки как сам се побърква. — Хората, които той злепостави, все още не са мъртви. Работата, на която навреди, не беше негова лична работа. Преминаването на Сотиров отвъд изтъкна колко мизерна е страната, която не предоставя на един гений условия за изява. Контрактът му там подчерта какви условия намира същият гений всред тамошна действителност. Постъпката му — както и да я преоценяваме — бе удар срещу нас. И то какъв!

Полковникът седеше насреща, внезапно изстинал. Стоянов си спомни: сам той, когато принадлежеше към онази професия, изстиваше при досег с излишни вълнения.

— Нека не се убеждаваме в истини, в които двама сме еднакво убедени! — все пак търпеливо рече полковникът. — Да търсим етика у един изменник е нелепо. Да натякваме цената, която липсата на етика у него ни струва, е късно — нали вече сме я изплатили. Изобщо всичко, което ти би напомнил във връзка със Сотиров, не заслужава внимание по съществена причина: то е минало! Извиках те, за да обмислим възможната бъдеща полза за нас от Алкивиад Сотиров.

А сега те моля пак да ми говориш на „ти“! — заповяда бившият приятел.

Стоянов не отговори нищо — човек се стряска не толкоз от ужасни работи, ами от сбъдването. Онова, към което той извънразумно беше се стремил след конгреса в Хага (да бъде отново участник в случая Сотиров, да продължи работа над проблема Алкивиад) се сбъдваше ей сега, днес. Знаеше си, че никога не биха му предали ръководството по тази задача, но му искаха съвет, мнение. Стоянов щеше да бъде въведен в операцията и така — да повлияе над изхода й.

— По наша преценка операцията трябва да се възложи на тебе.

Стоянов много се убоя, че ще стане за смях поради желанието да изплаче някак своята десетгодишна черна мъка, че заседаваш и подписваш, докато другите мъже се бият. Затуй бързо потисна това желание.

— Ще рече ли?… — изговори той наполовина.

— Ще рече, че се завръщаш между нас, капитан Стоянов. (Не ще останеш задълго капитан, не ти стои на годините.) А? — поиска за лице съгласие полковникът, понеже при повиквателна съгласие не искат.

— Пък и питаш! — Това бе въздишка от много дълбоко. — По-добре попитай как изкарах единайсет години.

— Случва се, случва — успокои го полковникът с щедростта на човек, комуто не се е случило.