Бети Нийлс
Лунен лъч (6)

Шеста глава

Серена дълго мълча и майка й сприхаво отсече:

— Е, няма ли да ми пожелаеш щастие?

— Разбира се, мамо, пожелавам ти много щастие — рече тя с усмивка, но като че ли лицето й потъмня. — Ела във всекидневната, за да ми разкажеш всичко. Запалих печката.

Майка й седна във фотьойла и продължи:

— Сигурно си изненадана. Но ти беше толкова погълната от работата си — тонът и бе обвинителен, — че нямаше смисъл да ти говоря за това. Все пак, всичко тръгна добре. Артър — господин Хардинг, има къща в Шропшир, близо до Лъдлоу, и ти можеш да прекарваш празниците там. Ще се оженим веднага. Няма смисъл да чакаме. А къщата съм я обявила за продан.

Забеляза удивлението, изписано на лицето на Серена, и добави:

— Част от парите са за тебе, за да си наемеш апартамент. Това ще ти хареса, скъпа — ще живееш собствен живот и ще се забавляваш с приятелите си. Вече имам купувач за къщата. Ще ми се обади утре. А каквато мебелировка ти трябва, можеш да я вземеш. — Тя се засмя и добави: — Скъпа, ще трябва да започнеш да си търсиш жилище — можеш ли да си вземеш няколко почивни дни?

— Само утре.

В същия момент звънна телефонът. Серена беше забравила, че докторът обеща да й се обади.

— Серена, майка ви прибра ли се?

— Да, докторе. Благодаря ви, че се обадихте.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя, като си мислеше, че гласът й звучи както винаги. — Просто съм изморена.

— Тогава си лягайте. Трябва да бъдете в приемното отделение в осем часа в другиден.

— Кой беше? — попита майка й без особен интерес. — Докторът? Каза ли му за женитбата ми?

— Не, мамо. А къде ще се жените?

— В местната община. Купила съм си страхотни дрехи — в перлено сиво. Ти ще си там, разбира се…

— Кога ще бъде подписването?

— В четвъртък, другата седмица. Оттам заминаваме за Лъдлоу. Нали е вълнуващо! — и следващите й думи прозвучаха като обвинение. — Разбира се, не знаещ какво преживявам като живея тук сама. Върша цялата домакинска работа — пазаруване…

— Но, мамо, и аз съм живяла също тук… — беше й на езика да допълни „та аз вършех цялата работа“, но си замълча.

— Да, но ти имаш интересна работа и се срещаш с хора на твоята възраст — госпожа Праудфут говореше все по-раздразнено, — но пък никого не си довела тук. А, само доктор Тер Фолен, но ти не си негов тип. Той може да има, което момиче си пожелае.

Серена мислено се съгласи с това, но всичко, което каза, бе:

— Ще има ли много поканени на сватбата?

— Артър няма близки роднини и аз също, с изключение на по-голямата сестра на баща ти, която не ме понася.

— Леля Едит? Тя е омъжена за пастора на едно село в Дорсет, нали?

— Голяма работа. Не съм ги виждала от смъртта на баща ти.

Серена реши, че сега не е подходящият момент да казва на майка си, че леля Едит й пишеше от време на време — сухи писма, но поне се обаждаше и Серена им отговаряше.

— Лягам си — изрече майка й, като се прозяваше. — Изтощена съм, но Артър настоя да ме води на обяд утре. — Целуна Серена и добави: — Донеси ми чаша топло мляко, след като се изкъпя. Трябва да издържа на още един претрупан с работа ден… Почти съм сигурна, че този човек ще купи къщата.

Серена отиде в кухнята да приготви млякото. Добре че имаше какво да прави, защото мислите й бяха съвсем объркани. Явно бе много важно за майка й да направи, толкова дълбока промяна в живота си. Занесе млякото, заключи вратата и си легна. Стана й студено й си приготви ваната. Замисли се за предстоящия ден. Имаше доста работа за вършене — да изпере и изглади дрехите си, а трябваше и да помисли за вида си — изискваше го работата. Майка й спомена за апартамент, но Серена знаеше, че не може да си го позволи. Май щеше да наеме мебелирана стая или нещо такова.

Легна си и продължи да мисли. Нямаше смисъл да се притеснява за бъдещето, просто трябваше да намери някое място за живеене, колкото се може по-бързо и да се отдаде на работата си. Майка й не й предложи да си намери работа близо до Лъдлоу, но дори и да беше — Серена щеше да откаже — това означаваше, че никога повече няма да види Марк. Усмихна се в тъмното при спомена за деня, прекаран в къщата му. С тази приятна мисъл заспа дълбоко.

 

 

Закуси сама, тъй като майка й сънено каза, когато и занесе чай в стаята:

— Тъй като си вкъщи, скъпа, трябва да ме поглезиш малко. С удоволствие бих закусила в леглото.

Серена почисти къщата и тъкмо когато, се зае с дрехите си, пристигна бъдещия купувач. Той огледа къщата, каза, че точно това търсят с жена си и че веднага ще се свърже с адвоката си. Госпожа Праудфут го попита за датата на продажбата.

— Ще се омъжвам отново и бих желала да е уредено, преди да тръгна.

— А дъщеря ви ще идва ли с вас? — попита мъжът.

— А, не. Тя си има хубава работа и ще й намерим някой удобен малък апартамент. — Каза го толкова убедително, че Серена й повярва.

Къщата бе продадена на добра цена и вероятно бе да останат достатъчно пари за малък апартамент. Когато мъжът си тръгна, тя попита:

— Да започна ли да си търся жилище, мамо, или ще ходим заедно?

— Аз ще ходя на обяд с Артър след половин час. Ти на всяка цена трябва да започнеш да търсиш нещо, което е по възможностите на заплатата ти.

— Да купя? Мамо, знаеш, че почти нямам свои собствени пари. Чух, че, каза на човека, че ще ми купиш апартамент…

— Така ли? Бях превъзбудена не знаех какво говоря. Обсъдих въпроса с Артър. Той бе на мнение, че трябва да ти вземем нещо, но аз му изтъкнах колко си независима. Ти би предпочела да наемеш нещо, нали? Ако искаш да смениш работата или жилището, ще ти бъде толкова по-лесно. Можеш да вземеш по-малките мебели — големите вървят с къщата. Разбира се, ще останеш тук, освен, ако по-рано не си намериш нещо. — Тя въздъхна. — Скъпа, престани да се тревожиш за себе си. Аз имам толкова неща, за които да мисля! А, ето го и Артър, а пък аз все още не съм готова.

Тя се отправи към стаята си, а Серена посрещна господин Хардинг. Той я попита за работата й. От думите му тя заключи, че според него бъдещето й е осигурено. Когато остана сама вкъщи, взе лист и химикал и седна — ако си запише всичко, щеше да подреди плановете си. Беше объркана, защото мислеше и за Марк. Написа улиците, които бяха близо до болницата, и на които имаше вероятност да намери апартамент. Заплатата й беше добра, а имаше и малко спестени пари. Ако Марк си отидеше в Холандия, щеше да й е трудно да си намери друга работа. Самата мисъл накара сърцето й да се свие.

Беше обед и тя реши веднага да хване автобуса до болницата. Веднъж стигнала дотам, започна търсенето. Тръгна към малките странични улички в тих квартал — на десет минути от болницата. Само че нямаше нищо свободно. Започна да оглежда магазините и обявите на прозорците на информационната агенция. Там намери няколко свободни квартири на улиците, на които търсеше. Избра си една, която според нея беше подходяща. Беше близо до болницата, което означаваше, че другите квартири вероятно са наети от медицински сестри. Квартирата представляваше голяма стая в задната част на къщата, частично обзаведена, с малка кухня и баня към нея. Наемът щеше да отнеме голяма част от заплатата й, но си заслужаваше — все пак това щеше да е домът й. След като хапна сандвич с кафе близо до информационната агенция, се отправи към улица „Парк“.

Почука и на вратата се появи висока жена на възраст между четиридесет и шестдесет години. Серена не успя да я определи точно. Гласът й бе рязък, но тих.

— Да? Аз съм собственичката — госпожа Пек.

— Давате стая под наем, госпожо Пек. Свободна ли е още?

— Заповядайте. Насам. — Госпожа Пек я заведе в задната част на къщата и отвори една врата. — Сутерен — поясни тя.

Квартирата беше по-добра, отколкото очакваше — два прозореца, които гледаха към запусната градина. Стаята бе тъмна, но чиста. Кухнята също беше чиста с малка мивка и с печка. Серена огледа мебелировката — само най-необходимото — диван до стената, малка масичка, два стола и няколко етажерки. Госпожа Пек й поясни:

— В обявата пише — полуобзаведена.

— Аз имам някои неща, ще имате ли нещо против да ги донеса? Работя в болницата, оттам ще ви дадат препоръка за мен.

— Няма нужда. На първия етаж живеят три медицински сестри. Плаща се на седмица, газта — отделно. Токът влиза в наема.

— Мога ли да ползвам градината? Има ли изход към улицата оттук?

— Да, но е заключен. Вие сама ли живеете?

— Да. Възможно ли е да си взема котка?

— Да, ако седи единствено при вас.

— Тогава идвам, госпожо Пек. Не зная кога точно ще се нанеса. Може ли сега да ви платя за седмица напред, а нещата ми да бъдат пренесени по-късно?

— Устройва ме.

Когато се върна вкъщи, нямаше никой. След като хапна отново взе химикал и лист и започна да обикаля къщата. Трябваше да определи нещата, които би искала майка й да й остави.

Мислите й се насочиха към Марк и тя забрави за нещата от деня. Сега сигурно си бе вкъщи? А къде ли бе домът му? Вероятно живееше в някой от скъпите апартаменти от другата страна на Лондон. Или в къща? Сигурно не бе нужна къща за сам човек, но би ли могъл да живее в апартамент, дори и голям, при наличието на комфортната къща във Фризия?

— Защо си губя времето? — проговори тя в празната стая. — Защо ли се притеснявам за него? Той отлично се грижи за себе си и получава винаги това, което желае. За себе си трябва да се тревожа.

Майка и се прибра късно вечерта. Серена чу, че спря кола пред тях, но господин Хардинг не влезе.

Майка й беше прекарала чудесно деня — описа го в най-големи подробности.

— А ти, скъпа? Забавлява ли се?

— Наех си жилище до болницата — на улица „Парк“. Приятна стая с изход към градина. Частично обзаведена.

— Много добре. Трябва да си избереш някои неща оттук, Серена. Кога смяташ да се преместиш?

— Когато си взема мебелите оттук. Ще ти липсвам ли, мамо? — изведнъж попита тя.

— Да ми липсваш? Ами, разбира се, скъпа, но ти ще идваш по празниците при нас, пък и ние ще идваме в града от време на време. Сигурно ти харесва това, че вече ще живееш сама.

Не, че е невнимателна и неучтива — помисли Серена за майка си, — а си мисли, че да живееш сам в малка стаичка е много приятно.

— Направих списък. Погледни го.

— Скъпа, ти искаш твърде много. Все пак, можеш да ги вземеш — не струват кой знае колко. Не вземай хубавия порцелан. Доста е скъп, а има един човек от антикварния магазин в Ричмънд, който ми дава добри пари за него.

— Добре, мамо — отвърна Серена с безизразен глас.

През всичките тези години — помисли си тя, — направих всичко възможно да се грижа за нея, да я обичам, а това нищо не е значело за нея. Бих се чувствала по-добре, ако бях по-млада и по-хубава.

Серена бе разумно момиче и не се отдаде на самосъжаление. Може пък живота на улица „Парк“ да бъде интересен.

— Ще си взема котка.

— Серена, старите моми си взимат котки — с усмивка отвърна майка й.

— Ами, че аз съм стара мома. Сега ми кажи кога ще е сватбата?

— В два часа в община Ричмънд и след това ще отидем за по едно питие в хотел „Хил“. Там ще разрежем тортата и след това ще тръгнем.

Сигурно докторът нямаше да има нещо против тя да отсъства за няколко часа. После ще си отработи до късно… Изведнъж се сети, че не е купила сватбен подарък. Трябваше да избере нещо.

 

 

Не и остана време за подарък на следващата сутрин. Вече бе седнала зад бюрото си, когато влезе госпожа Дън:

— А, върнахте ли се? — без нужда попита тя. — Имаше ли много работа? Госпожица Пейн винаги се връщаше изтощена.

— Работих много, но не съм изморена.

— Тази сутрин докторът има допълнителни прегледи. Трябва да сте там до осем и тридесет. — Тя погледна часовника си и добави: — А сега е осем и двадесет.

Госпожа Дън имаше навика винаги да изтъква очевидното.

— Ще бъда там. Госпожо Дън, искам свободен ден в четвъртък следобед. Съгласна ли сте, ако получа разрешение от доктор Тер Фолен.

— Устройва ме. Пък и вие работите само за него. Той няма да е много доволен — винаги иска хората му да са наоколо и на разположение.

Това е точно така, помисли си Серена. Но трябваше да отиде на сватбата, каквото и да кажеше той. Дано да е в добро настроение.

Но тази сутрин доброто настроение беше подминало доктора. На веселия й поздрав той измърмори нещо. После към обяд изрече само обичайните благодарности към хората, които са работили с него.

Като слизаше към столовата Серена мислеше как да уреди нещата.

— Защо закъснявате? — сърдито я запита жената, която сервираше.

— Опитайте се да попитате доктор Тер Фолен.

Писа на машината без прекъсване до пет часа. Портиерът й се обади и каза, че трябва да остави работата в хирургичното отделение, защото докторът е там. Серена написа молба за свободен четвъртък следобед поради „семейни причини“ и го закрепи най-отгоре на купчината бележки. Докторът беше там, заобиколен от сестрата и регистратора, отрупан с бележки и пишеше нещо. Вероятно мъдри неща, помисли Серена, които можеха да бъдат дешифрирани с помощта на лупа и медицински речник. Тя остави книжата върху бюрото, пожела на всички лека нощ и си тръгна. До сутринта той щеше да има време да прочете молбата й.

Вече бе стигнала изхода на болницата, когато я настигна докторът. Дишаше нормално, но явно беше тичал. Тя се направи, че не го вижда и се опита да отвори вратата. Той я спря, като я хвана за ръката.

— Какво означава това?

— Ами не е ли ясно? — попита тя учтиво. — Искам в четвъртък следобед да съм свободна.

— Прочетох го. А защо?

— Семейни работи.

Докторът очакваше да чуе причината. Семейни работи все пак можеше да означават всичко. Тя тихо каза:

— Сватба.

— Вашата?

— Разбира се, че не.

— Добре тогава, свободна сте в четвъртък. — Той й отвори вратата. — Вероятно ще ви се натрупа допълнителна работа.

— Зная — усмихнато отвърна тя. — Много ви благодаря, докторе. Лека нощ.

Вратата беше отворена, но тя не би могла да мине, без да го настъпи. Той стоеше, наблюдаваше я и изведнъж се усмихна. Това накара дъхът й да спре и леко се изчерви. Той се отмести и тя продължи по пътя си.

Майка й си беше вкъщи — седеше зад бюрото си и пишеше.

— А, ето те и теб, скъпа. Тъкмо навреме, за да ми направиш един чай. Бях толкова заета днес.

Не повече от мен — раздразнено си помисли Серена, но свали дрехите си и отиде в кухнята, за да приготви чая.

— Артър е толкова внимателен — обади се майка й. — Знам, че ще си му благодарна — уредил е пренасянето на багажа ти. Ще дойдат за него утре сутринта. Предполагам, че с нетърпение очакваш да се нанесеш.

— Ще опаковам багажа си в събота и неделя, а в понеделник след работа ще се нанеса — и с искрена тъга добави: — освен, ако не искаш да остана до сватбата.

Госпожа Праудфут бързо отсече:

— Разбира се, че не, скъпа. Не бих искала да те спирам. Всъщност, помислих си, че можеш да се преместиш преди уикенда.

— Аз съм на работа.

— Разбира се, колко съм глупава. Толкова неща има за вършене. Добре, че Артър е тук да ми помага — знаеш колко съм безпомощна в тези неща. И не забравяй, скъпа, че си винаги добре дошла в Лъдлоу. А, почти забравих — ще отсъстваме за Коледа и Нова Година. Артър смята, че топлият климат е добър за мен. Знаеш, че никога не съм понасяла зимата тук, но ти ще си прекараш добре. Има ли други момичета при теб?

— Няколко сестри от болницата.

— Нали ти казах — победоносно изрече тя. — Знаех, че ще си намериш нещо, което да ти хареса. Жалко, че нямам време да дойда да го видя, преди да тръгна. Пък и ти сигурно не би искала посетител, преди да си се установила.

Серена напълни чашите с чай отново и майка й продължи:

— Вече ти споменах, че ще ти оставя пари за апартамент. Сега имаш достатъчно, нали? Ще мине известно време, преди да ги получа, но няма да забравя. Ако изпаднеш във финансови затруднения, винаги можеш да ми се обадиш.

Седмицата бавно изтече, изпълнена с доста работа. Освен обичайните поздрави сутрин и вечер Серена не си размени нито дума повече с доктор Тер Фолен.

Уикендът Серена прекара в опаковане на багажа, а в събота отиде на улица „Парк“, за да подреди доставените мебели. Стаята придоби по-добър вид, след като сложи малкия фотьойл, масичката до леглото и цветния килим, който майка й никога не бе харесвала. Закачи две картини, подреди си сервизите и кухненските принадлежности, постави абажури, покри дивана. После тръгна по магазините за хранителни продукти, уреди доставянето на млякото и си купи букет от красиви жълти и червени гергини. Щяха да освежат стаята. Реши, че е имала късмет с жилището, а и наемът беше разумен. Заключи вратата и си тръгна обратно към Източен Шийн.

Майка й, й беше казала, че ще си бъде вкъщи в неделя. Господин Хардинг беше отишъл да се види с негов приятел и тя бе заявила, че ще прекара деня със Серена. Но вместо това откри бележка от майка си, че Артър й се обадил и я убедил, че уикенд сред природата ще й се отрази добре.

„Така че ще се върнем утре и ще вечеряме заедно“ — завършваше бележката. Тъй че Серена можеше да прекара събота вечер пред телевизора и да си легне с книга в ръка. Беше сама и нямаше смисъл да става рано в неделя сутринта.

Прочете вестниците, обиколи къщата и направи кейк, защото майка й беше споменала, че ще вечерят заедно — значи трябваше да приготви нещо. Взе от хладилника продукти за плодова пита и салата. После отиде в стаята, за да се увери, че е взела всичко за новото си жилище.

Беше късно вечерта, когато майка й и господин Хардинг се прибраха.

— Скъпа, тук сме! Беше късно и спряхме по пътя да вечеряме. Ти сготви ли си нещо?

Серена излезе от кухнята, целуна майка си и поздрави господин Хардинг.

— Не, мислех, че ще вечеряме заедно, не се притеснявай — ще си сваря яйца.

На разтревожения поглед на господин Хардинг тя отвърна с усмивка и се върна в кухнята. Опита се да забрави обидата, като се захвана с готвене. Сложи мляко, масло и яйца в тигана. Изчисти масата и си приготви салата. Извади си бутилка шери и си наля една чаша. Яденето беше почти готово, когато госпожа Праудфут влезе в кухнята.

— Скъпа, мислех, че правиш кафе…

Серена отпи голяма глътка и отвърна:

— Вечерям, мамо.

Каза го безгрижно, но в момента й се плачеше. Вместо това си наля трета чаша. Щеше да съжалява за думите си после. Мислите й се насочиха към доктор Тер Фолен — щеше да го види сутринта, единствено това очакваше с нетърпение. Изяде яйцата, докато майка й приготвяше кафето, мърморейки колко са неблагодарни децата и колко е изморена. Серена, обзета от мисли за Марк, почти не я чуваше.

 

 

На следващата сутрин, преди да излезе занесе чаша чай на майка си. Увери я, че ще присъства на сватбата в четвъртък.

— Как ще се справя сама? — промърмори тя безпомощно. — Предполагам, че би могла да идваш след работа? Трябва да си събера багажа.

Серена твърдо отказа, като в същото време осъзна, че става коравосърдечна.

— Свършвам около шест и тридесет, мамо, и ако дойда не бих могла да се върна обратно на улица „Парк“.

Целуна я, взе си куфара и тръгна за работа.

Доктор Тер Фолен беше в обичайното си настроение — вежлив и студен. „Добре, така да бъде“, помисли си Серена, когато влезе в кабинета му. Двамата играеха по-добре играта.

Но деня не бе за игра. Работи непрестанно. Остави последните бележки в консултантския кабинет в шест часа. Пое тежкия куфар и се отправи към къщи.

Той стоеше точно пред портала, говореше си с регистратора и когато тя мина покрай него, рече:

— Прибирате ли се Серена? Много поздрави на майка ви.

Тя му благодари и побърза да отмине, преди той да е успял да я попита нещо друго. После си спомни, че спирката за Източен Шийн бе надясно от изхода, а сега трябваше да върви в противоположна посока и ако той я видеше…

Отправи се към спирката за Източен Шийн, подмина я, пресече улицата и хвана автобуса за улица „Парк“. Реши за в бъдеще да взема разстоянието пеша.

Къщата изглеждаше добре. Изкачи предните две стъпала и отключи входната врата. Навсякъде светеше, а вътре бе топло и приятно. И в стаята не бе зле. Запали лампите и газовия котлон, дръпна пердетата и си приготви вечеря. Докато ядеше, се оглеждаше наоколо. Столовете и масите, които беше донесла, подхождаха на стаята, а телевизорът, който в последния момент майка й доста неохотно се бе съгласила да й даде, придаваше приятното впечатление, че някой живее тук. Изми, подреди всичко за сутринта и пусна новините в девет часа.

По-късно, когато си легна, я обзе неприятното чувство, че се е отделила от нещо. Не бе останало нищо от предишния й живот. Трябваше да започне всичко наново.

— И ще го направя! — заяви тя на глас.

В сряда, тъкмо привършваше работата си, когато в стаята влезе доктор Тер Фолен. Резкият му въпрос: „Какво става Серена?“ я изненада. Тя мълчеше и дълго го гледаше, преди да отговори:

— Какво да става? Нищо.

Той повдигна рамене и допълни:

— Няма значение. Сам ще разбера.

— Няма нищо за откриване… — бързо изрече тя.

Той се усмихна. Тази усмивка не беше много приятна, помисли си Серена. Спомни си предупреждението му никога да не го лъже. Независимо, че не бе кой знае каква лъжа, тя се почувства виновна. Той забеляза изчервяването й и каза:

— Мисля, че ви казах да не ме лъжете, Серена. Така че не бих си губил времето, ако бях на ваше място.

Тя се сепна от това, че той прочете мислите й, но нямаше какво да му отговори. Той излезе, без да каже нищо повече. Обзе я съмнение, че той вероятно ще разбере за майка й, но не знаеше как щеше да стане това.

Върна се в стаята си и започна да приготвя дрехите си за сватбата на другия ден — зимното й палто не беше ново, сакото нямаше да отива на зелената рокля, но кадифената й барета беше в тон с палтото, а обувките и ръкавиците й бяха в добро състояние.

Захвана се да чисти мебелите и се опита да не мисли за доктора.

 

 

Беше студен ясен ден. Серена работи усилено цялата сутрин, за да може да свърши повече работа и точно на обяд привърши. Хапна набързо сандвич, после хвана автобуса и пристигна в общината точно навреме.

Майка й наистина изглеждаше чудесно — бе облечена в бледорозово и носеше букет виолетки. На церемонията присъстваха няколко души. Серена ги познаваше и после на чашка шампанско в хотела си поприказва с тях. Съгласи се с мнението на гостите, че майка й изглеждаше млада, колкото дъщеря си, й какъв късмет бе имала тя самата — имаше хубава работа и апартамент.

Господин Хардинг отведе булката след около час и всички се разотидоха. Беше почти четири часът и Серена хвана автобуса към болницата. По-голямата част от персонала вече си бе отишъл, но тя беше обещала, че ще си довърши работата. Отвори машината, съблече си палтото, хвърли го на стола и седна.

Докторът беше удържал на думата си — беше се събрала голяма купчина от бележки. Серена се захвана с работата.