Бети Нийлс
Лунен лъч (3)

Трета глава

На сутринта Серена се събуди рано, закуси с госпожа Блом и отиде при майка си да й каже добро утро.

— Скъпа, защо си станала толкова рано? — попита госпожа Праудфут. — Ще ходиш ли някъде?

— Да, ще се поразходя.

— И аз трябва да слизам долу. С господин Хардинг трябва да тръгнем след половин час. Ела да ми правиш компания, докато пия кафе.

Така че Серена отново слезе с майка си в трапезарията. Поприказваха си със семействата Лагерфелд и Тил.

Беше облечена като за дълга разходка — сако, пола и ниски обувки. Тъкмо се бе запътила към вратата, когато госпожа Блом я посрещна с думите:

— Серена, имате гост.

В стаята влезе доктор Тер Фолен. Серена го бе виждала облечен само в строги сиви костюми и бели престилки и си помисли, че вълненото сако, което носеше го подмладяваше. Това като че ли остана на заден план при мисълта, че той вероятно е дошъл, за да й възложи някаква работа. Но след като поздрави вежливо всички присъстващи, той се обърна към нея:

— Имам намерение да ви разведа из Амстердам, Серена. Освен, ако нямате други планове.

В дълбокия му глас се почувства нотка съмнение, че тя би имала някакви собствени планове. Серена се приготви да откаже, но вътрешният й глас й напомни, че така би било по-добре. Самотата, която почувства, когато майка й каза, че ще прекара деня с господин Хардинг, се стопи при появата му.

Тя дочу собствения си глас да отговаря с удоволствие:

— Не, нямам такива планове. Ще ми бъде приятно да разгледам Амстердам.

— Добре. Да тръгваме тогава, ако сте готова.

— Трябва само да взема нещо от стаята си…

Тя бързо се качи в стаята си. Оправи прическата си, сложи си още парфюм и слезе долу. Малко трудно прикриваше вълнението си, когато тръгваха.

Когато бяха вече вън, тя го запита:

— Помислих, че сте дошли да ми възложите някаква работа. Наистина ли искате да ме разведете из града?

— С вас свършихме доста работа. Така че една разходка би ви се отразила добре. — Той отвори вратата на бентлито и допълни: — А, освен това господин Хардинг можеше да вземе и вас.

— Е, не съм сигурна, че е така. Третият в компания е винаги излишен. Те двамата се разбират толкова добре. А майка ми наистина се забавлява.

— Е, да се надяваме, че и ние ще прекараме добре.

Той подкара колата. Серена все още беше учудена от неговото появяване, но мислеше да се наслади на всеки миг. Сигурно си има причина за това, помисли си тя, и вероятно я откри, като го чу да казва:

— В понеделник заминавам за Хага за няколко дни — ще оперирам и ще давам консултации. Вие ще дойдете с мен, разбира се. Ще имате стая в болницата, в която ще работя.

— Разбира се, докторе. Мама тук ли ще остане?

— Защо не? Тя се чувства добре тук.

— Да, разбира се.

— В такъв случай тя ще остане при госпожа Блом. А вие ще се върнете до края на седмицата.

— А защо ме поканихте да излезем? — изведнъж попита Серена.

— Двамата с Мюриел имахме малко време за разходки, когато идвахме тук — кратко отвърна той.

Това беше и отговорът, който тя очакваше.

Бяха стигнали центъра на града, където смятаха да паркират. Серена постоянно се озърташе, за да не изпусне някоя забележителност. Докторът паркира пред хотел „Европа“. Отвори вратата и небрежно тръгна към входа, като каза нещо на портиера.

— Ами колата ви? — учудено попита тя, като забеляза, че дори и вратите не бяха заключени.

— Ще се погрижат за това — каза той, влизайки в луксозното фоайе. — Ще я пазят, докато се върнем.

Седнаха на малка масичка до прозорец с изглед към реката.

— Ще се върнем в Амстердам в началото на следващата седмица — заговори той. — Ще бъда в болницата тук два-три дни, след което имам работа в болницата в Ливарден. Вие ще дойдете с мен, разбира се…

Серена наля кафе и му подаде чашата.

— Ами мама? — попита тя неспокойно. — Не мога да я оставя тук сама.

— Но вие я оставяте сама всеки ден, нали? И тя изглежда се чувства добре и без вас.

— Но вие знаете, че…

— Знам по-добре от вас — прекъсна я той, като пренебрегна сърдития й тон. — Не искате да ми повярвате, но тя е здрава колкото вас. Мисля, че е отегчена и от липса на занимание е съчинила тази болест. И не ме гледайте така — майка ви е чаровна жена и все още изглежда добре. Тя ще се омъжи отново.

— Е — въздъхна тя, — честно да си кажа аз никога…

— Прави ми впечатление, че сте откровено момиче, така че отговорете ми честно. — Топлотата в думите му я накара да трепне. — Майка ви е щастлива в компанията на господин Хардинг, нали? А поканиха ли ви днес да отидете с тях?

— Не, не ме поканиха — отвърна бавно тя.

— Добре. Сега, след като изяснихме този малък проблем, да се постараем да прекараме добре уикенда.

Той я заведе в Мунтплейн, като й разказваше историята му, а после завиха по Калверстраат — тясна дълга уличка, претъпкана с хора. Серена с удоволствие разглеждаше елегантните магазини, а докторът търпеливо я чакаше.

— О, съжалявам, сигурно магазините ви отегчават, но не съм разгледала много и…

— В Хага също има чудесни магазини. Ще ги разгледаме и тях — и като взе ръката й, поеха по друга улица.

— Бегинстег — обясняваше й той, — по нея има няколко сиропиталища, най-старото, от които е от четиринадесети век, и църква, която се е пренесла във вашата страна през седемнадесети век.

Разходиха се и из Бегинхоф, който бе прекрасен на фона на есенното небе. Серена усети присъщото спокойствие на квартала.

— Кой живее тук сега? — попита тя.

— Уважавани вдовици и стари моми. Харесва ли ви?

На лицето й бе изписано удоволствие.

— Карате ме да се чувствам удовлетворена — отвърна тя.

— Най-накрая да сме единодушни за нещо. Сега ще посетим музея на Рембранд. Той е в еврейския квартал, а там има и други интересни сгради.

Музеят беше затворен, когато пристигнаха, но докторът почука на вратата и им отвориха. Поканиха ги и те влязоха.

— Това е господин Вриес, уредник на музея — представи го докторът. — В момента е затворено, но благодарение на неговата любезност ще можем да разгледаме музея за половин час.

Господин Вриес се здрависа с доктора и се оттегли.

— Приятел ли ви е?

— Да, а сега елате и вижте това…

След половин час господин Вриес се присъедини към тях.

— Ще ви трябват два-три дни, за да разгледате всичко — извинително каза той.

— Половин час е повече от нищо — отвърна любезно докторът. — Много съм ви благодарен…

— Аз трябва да съм ви благодарен — вие спасихте живота на жена ми.

— Радвам се да го чуя. А сега трябва да тръгваме.

— Да не би той да отвори музея само заради нас? — попита Серена, когато тръгнаха.

— Да — отвърна докторът и махна на едно такси. — А сега е време да се поразходим по каналите.

Екскурзоводната лодка беше почти празна. Серена гледаше красивите стари къщи наоколо. Екскурзоводът обясняваше всичко на три езика и докторът мълчеше. Той се бе вгледал в лицето й и се чудеше защо я бе взел за съвсем обикновено момиче. Заостреният й нос му се стори очарователен, а очите й наистина бяха прекрасни с тези дълги мигли. Още не можеше да си обясни как му хрумна да излезе с нея, пък и вече малко съжаляваше за това. Можеше да прекара уикенда във Фризия с майка си, да посети братята и сестрите си, да се види с двама-трима приятели, а вместо това бе излязъл с това момиче, което живееше скучно с егоистичната си майка.

Той се усмихна при тази мисъл и Серена, поглеждайки към него, му отвърна на усмивката, като се надяваше, че все пак не му е толкова скучно с нея.

След разходката по каналите, обядваха в грил ресторант пържола, грах и картофи. Серена изяде всичко, изпи предложеното й вино и когато пиеше кафето имаше доволен вид. Докторът може да бъде толкова забавен, когато поиска, и маниерите му бяха отлични — помисли си тя.

— Къде другаде ще ходим сега? — попита го тя като малко послушно момиче.

— В музеят Рийкс. Мисля, че трябва да се види от всеки, който идва в Амстердам.

— Да — картини от шестнадесети и седемнадесети век, но нямаше ли там и галерии с порцелан и сребро?

— Наистина има, но много туристи забравят за тях. Ако сте готова, да тръгваме.

На улицата Серена отново вървеше до него.

— Вие, разбира се, ще излизате тази вечер? — спокойно го попита тя.

— Защо ми задавате този въпрос?

— Вие познавате много хора тук, имате семейство, сигурно не искате да пропилявате вечерта си. — Ядосаният му вид не я стресна.

— Да не би да казвате, че в момента си губя времето?

— Не, за Бога. Това би било крайно невъзпитано от моя страна, нали? Прекарвам чудесно и съм ви много благодарна за това. Но ако бях на ваше място, не бих излязла с момиче като мен.

— И защо не?

— Ами, първо, вие познавате града, нали? Пък и аз не съм привлекателна, забавна…

— Какво отвратително момиче сте!

— Така ли? Не искам да съм, но ще се спогодим по-добре, ако аз съм си аз и вие сте си вие. — Тя го погледна с безпокойство. — Нали разбирате?

Той спря да се смее.

— Отвратително момиче ли казах? Ще го кажа пак поради липса на по-подходяща дума.

Той я хвана за ръката и я поведе към музея, където прекараха повече от два часа. През цялото време той внимателно й разказваше историята на портрети, пейзажи, порцеланови и сребърни предмети. Вече падаше мрак, когато излязоха от музея.

— Чай? — попита той, когато пресичаха улицата. — Пък и трябва да знаете, че до срещата ми довечера има доста време.

— Тогава с удоволствие бих пила чаша чай.

Пиха чай в елегантния „Тийс“. Серена се стараеше да не се бави много, което не убягна от погледа на доктора. На връщане наеха такси до хотела, почакаха да им докарат бентлито, след което пристигнаха пред пансиона.

Докторът й пожела лека нощ и учтиво изчака, докато тя влезе вътре.

— Добре ли прекарахте? — попита я госпожа Блом. — Всички излязоха да вечерят навън, но аз ще ви приготвя нещо вкусно.

— Не съм гладна, госпожо Блом. Но може сандвич или нещо такова.

— Сандвич, да, и разбира се купичка от моята прекрасна супа, кафе — също. Ще има интересни предавания по телевизията. Съблечете се и след това слезте.

Серена се качи в стаята си. Къщата беше празна, в стаята й бе хладно. Тя си съблече палтото и се погледна в огледалото.

— Учудена съм, че прекара целия ден с теб, скъпа — заговори тя на отражението си. — Сигурно е умрял от скука. А къде ли ще ходи тази вечер? Вечеря? Танци? Театър? С някое прекрасно създание…

Не можа да си отговори на въпросите.

Когато слезе долу, госпожа Блом я попита:

— Добре ли се чувствате? Да ви правя ли компания…

— Добре съм, госпожо Блом. Ще погледам телевизия, а вечерята бе много вкусна, благодаря ви.

По телевизията имаше оживена дискусия между няколко умно изглеждащи мъже, но се говореше на холандски. В момента за нея това нямаше значение. Имаше за какво да мисли — за каналите, за прекрасните къщи около тях, за музеите, за хотела и разбира се — най-вече, за доктора. Сигурно вечеря в момента — помисли си тя, — а пред него стои елегантно красиво момиче, което го нарича „скъпи“… А как беше „скъпи“ на холандски? — Тази мисъл я разсмя. — Ресторантът сигурно е блестящ, има свещи по масите и тиха музика. Почувства тъга, особено при мисълта за доктора.

Колкото и странно да бе, Марк Тер Фолен, виден хирург, човек с благородно потекло, мислеше в този момент за Серена. Странно, тъй като вниманието му трябваше да е ангажирано от красивата жена пред него. Тя тъкмо му описваше пътешествията си из Южна Франция. Ако бе Серена, помисли си той, нямаше да има мелба пред нея с оправданието, че поддържа линия, а някое хубаво ядене. Леко се намръщи като си спомни, че бе очаквал деня му с нея да е скучен, но всъщност му беше приятно.

— И аз се намусих — каза в този момент момичето срещу него. — Да чакам повече от час самолета. Толкова мразя изморителни пътувания. Колко време ще останеш тук Марк? Не сме се виждали толкова отдавна.

— Няколко дни ще бъда в Хага, после в Ливарден и Лондон.

— Работиш прекалено много. Имаш нужда от жена, която да се грижи за теб.

— Твърде съм зает за това. Ще танцуваме ли?

 

 

Серена се събуди доста рано сутринта и влезе в стаята на майка си. Тя спеше дълбоко и затова реши да слезе долу. В салона всичко беше готово за закуска.

— Добре ли спахте? — попита я госпожа Блом. — Мисля, че другите ще станат след доста време — снощи се прибраха късно. Днес майка ви ще ходи с господин Хардинг в Скевенинген. А вие?

— Не, вероятно…

След закуска отново се качи в стаята на майка си. Тя тъкмо вдигаше сънената си глава.

— Скъпа, ти си станала толкова рано? Сигурно ще ходиш на някое интересно място, нали? Трябва дълго да си поприказваме тази вечер.

— Да, мамо. Приятен ден.

Денят трябваше да бъде запълнен някак и тя реши да отиде на църква. Само че в коя? Естествено в Английската църква в Бегинхоф.

— Ще се върна за обяд — каза тя на госпожа Блом.

Облече палтото си и излезе. Забърза по улицата. Помнеше пътя от разходката с доктора. Скоро стигна до църквата. Намери си място и седна, като дишаше тежко, тъй като почти пробяга последните метри. Серена се огледа. Паството беше доста голямо. Състоеше се предимно от възрастни хора с малки деца. Изведнъж погледът й се спря върху позната едра фигура — фигурата на доктор Тер Фолен. Хората коленичиха и Серена използва възможността да го разгледа. Той беше с гръб към нея и не можеше да я види, за нейно облекчение. А в момента, в който службата свърши, щеше да изтича навън. Тя се изправи заедно с всички други и докато пееше химна си мислеше, че ще й бъде неудобно, ако я срещне. Той дори можеше да си помисли, че тя го следи!

Докато слушаше проповедта, си мислеше как най-бързо да излезе. Но докторът я забеляза и я изчака пред църквата.

Серена вървеше право към него. Като го видя, рязко спря.

— Въобще не очаквах да ви видя — откровено рече тя.

Той въобще не й каза, че бе дошъл с предчувствието, че ще я види тук.

— Какво ще кажете да отидем да изпием някъде по чашка кафе?

Серена имаше намерение да откаже, но не успя. Той просто я хвана за ръката и я поведе към кафетерията отсреща.

— И какво възнамерявате да правите днес? — попита той на масата. — Излет с майка ви?

— Най-вероятно да — бързо изрече тя.

— Не забравяйте, че трябва да сте готова с багажа си. Утре в осем часа тръгваме за Хага. Не ме карайте да ви чакам.

— Госпожица Пейн някога карала ли ви е да чакате? — замислено попита тя.

— Никога.

— Ами, ако аз ви накарам?

— Просто не съществува такава възможност. — Той бе толкова сигурен, че тя несъзнателно се съгласи.

Мястото беше приятно, но тя отказа повече кафе, учтиво благодари и си тръгна. Вървеше бързо, като че ли искаше да направи впечатление, че знае точно къде отива, но всъщност се бе загубила сред тесните улички наоколо. След дълго лутане стигна до площад Дам. Беше почти дванадесет часа, а тя не знаеше накъде да върви. Появи се такси и тя успя да го спре. Даде адреса си с точно научените думи на холандски.

— Толкова се притесних — каза госпожа Блом, когато Серена се прибра. — Помислих, че сте се загубили.

— Ами, за малко. Надявам се, че не съм накарала всички да ме чакат.

— Не, те са в Скевингенен.

— Съжалявам, ако трябва само за мен да приготвяте обяд.

— Няма проблем. Имам супа за вас и сирене. А вие ще излизате ли днес?

— Не. Ще си приготвям багажа за утре.

— Нямате нищо против, ако отида в сестра ми, нали?

— Разбира се, че не.

В пансиона беше много тихо. Серена си приготви багажа, направи си чай и седна пред телевизора. Часовете бавно течаха и тя се зарадва, като чу стъпките на госпожа Блом. След около два часа пристигнаха и майка й с господин Хардинг.

— Здравей, скъпа — поздрави я госпожа Праудфут. — Добре ли прекара деня? Отдавна не съм се чувствала толкова щастлива… Но сега съм уморена. Бъди добро момиче и качи багажа ми горе. — Тя седна и се обърна към господин Хардинг: — Ела, седни при мен и ми разкажи повече за краля на Прусия — Уилям Първи, и за края на наполеоновите войни.

Малко след това Серена й съобщи за пътуването си до Хага.

— Хага? Но защо, скъпа? Знам, че докторът ще работи там, но ти можеш да се връщаш всеки ден.

— На петдесет мили е оттук, мамо, пък и ще бъда там само една седмица.

— И аз няма да видя нищо от града? — въздъхна майка й.

Господин Хардинг спаси положението:

— Маргарет, обещавам, че нищо няма да пропуснеш. Мисля да ходя там и ще бъде чудесно, ако дойдеш с мен.

Госпожа Праудфут се усмихна.

— Наистина, Артър, ще бъде чудесно да отида с човек, който ще ми обясни всичко за забележителностите. — Имаше леко тъжен вид. — Винаги съм живяла толкова затворен живот.

Серена въздъхна с облекчение, но в същото време й стана тъжно, защото майка й не я попита как е прекарала деня. Но това нямаше значение, тъй като, с изключение на половината час, прекаран в компанията на доктора, денят беше скучен.

 

 

Когато докторът пристигна на сутринта, Серена беше готова. Сбогува се с майка си и обеща да й се обажда всяка вечер. Докато излизаха с колата от градския трафик, и двамата мълчаха.

— Имам прегледи днес и ще искам да си водите бележки — каза докторът, когато бяха вече извън града. — Ще искам всичко да е напечатано до пет часа, а за книгата, която пиша — печатайте колкото можете, докато свърша работата си в болницата.

— А кога ще стане това? — попита Серена.

— Около шест часа — отвърна той безгрижно.

— Добре. А къде ще отседна?

— В общежитието на сестрите — на стотина метра е от болницата. Там има и стол. Всичко това вече е платено. Утре ще бъда в педиатрията и вие трябва да сте с мен.

— Очакват ви напрегнати дни?

— И вас, също. Да не ви тежи тази работа?

— Разбира се, че не. След като госпожица Пейн се е справяла, значи и аз мога.

— Повярвайте ми Серена, ако не се справяхте добре, щяхте вече да сте в Англия.

— Поласкана съм.

— Никога не лаская.

Изражението му бе толкова строго, че тя се въздържа от други въпроси.

Болницата в Хага беше просторна и модерна. Строга жена в старомодна сестринска престилка и бяла шапка посрещна Серена.

— Елате с мен — каза тя с тон, който изключваше всякакво несъгласие.

Тя преведе Серена през няколко коридора и стълбища и й посочи кабинета, в който щеше да работи. Посочи и банята.

— Ще дойде човек, който да ви покаже къде ще обядвате.

— А къде е моята стая?

— След обяда ще ви я покажат и ще ви оставят багажа там. Надявам се, че ще прекарате добре тук.

— Разбира се — отвърна Серена, но не беше убедена в това.