Бети Нийлс
Лунен лъч (5)

Пета глава

— Обядвахте ли? — попита я докторът, когато влезе в колата.

Серена не бе имала време, но отвърна:

— Да, благодаря.

— Жалко. Аз пих чаша чай, което само ми отвори апетита.

— Всъщност не успях да хапна нищо. — А след хладния му въпросителен поглед добави: — Да, знам, но не исках… Мисля, че вие бяхте толкова любезен, нали разбирате?

— Не, не разбирам и никога не съм любезен, ако случая не го изисква. Серена не ме лъжете повече.

— Ами, никога не го правя, освен, ако случаят не го изисква.

— Няма да възниква такава ситуация. Има едно място в Хорн. За половин час ще сме там.

Той подкара колата на север от Амстердам. Ресторантът в Хорн беше много приятен и почти празен. Седнаха на маса до прозореца. Докато се хранеха, докторът й говореше за програмата им през следващите дни.

— Утре през целия ден ще бъда в операционната, а в събота ще имам два случая. Ще трябва да напишете бележките ми от тях, а през останалото време — книгата ми.

— Ще работите в неделя!?

— Не. Ще тръгнем в понеделник сутринта. Ще ви кажа точно кога по-късно.

Когато напуснаха ресторанта, вече се бе стъмнило. Отпътуваха към Фризия. Когато минаваха през малките селца, Серена се взираше през стъклото, но докторът не й разказваше нищо за тях.

— Почти стигнахме — рече докторът, когато минаваха през Франекер.

— Табелките не са надписани на холандски.

— Разбира се, не. Вече сме във Фризия, а тук всички говорят фризийски.

— А холандски?

— Разбира се, че говорят и холандски, но помежду си — не.

— А английски? Успях да науча някоя и друга фраза на холандски.

— Наистина ли? Не се притеснявайте — английски се говори и тук.

Навлязоха в Ливарден по широка улица с тухлени къщи от двете страни — също толкова живописни и красиви като тези във Ват. Докторът спря колата пред сграда с каменни колони. Това беше болницата. Беше по-голяма, отколкото Серена очакваше. Портиерът им отвори вратата и след кратък разговор с доктора, пое багажа й и тръгнаха към телефона.

— Но вие не говорехте на холандски? — забеляза Серена.

— Разбира се. Аз също съм фризиец.

След разговора по телефона отново се обърна към нея:

— Старша сестра Гримстра ще ви посрещне. Тя ще ви заведе в стаята ви. Сутринта ще ви покажат къде ще се храните и кабинета, в който ще работите. Ако срещнете някакви трудности, обадете ми се.

— Но аз не зная къде да ви намеря.

— Не, но всеки тук знае как да се свържете с мен. — Той каза нещо на портиера и продължи: — Пиет ще каже на другите портиери да се грижат за вас. Ако имате нужда от мен, но само ако е спешно, е достатъчно да им споменете само името ми.

Какво ли е да си толкова важна личност, че всеки да знае кой си? — запита се Серена. Тя му благодари и се усмихна. Пристигна и сестрата — привлекателна жена на средна възраст с леко посивяла коса и красиви сини очи. Размениха няколко думи с доктора.

— Това е Серена Праудфут — старша сестра Гримстра. Вървете с нея Серена. — Видя, че тя леко се нацупи и добави: — Ако обичате. Ще се видим утре сутринта.

Серена трябваше да подтичва, за да върви заедно със сестрата. Минаха през широк коридор от единия до другия край на болницата и се изкачиха до втория етаж.

— Това е вратата на сестринското общежитие.

Пред тях се показа също такъв дълъг коридор със стаи от двете страни. Нейната стая бе същата като другите, в които бе спала.

— Желаете ли чай? Тук има чайник и котлон.

— Колко мило от ваша страна — усмихна й се Серена. — Много ви благодаря.

— Ще ви се обадят в седем часа, а друга сестра ще ви покаже столовата. Лека нощ, Серена.

Сестра Гримстра й кимна усмихната и излезе. Серена разгледа стаята си — бяха й оставили чай, мляко и чайник. Възхити се на вниманието от страна на сестрата. Не подозираше, че такива бяха заповедите на доктора. Нещо, което тя не очакваше от него.

 

 

Сутринта млада сестра я заведе на закуска, след което сестра Гримстра й показа кабинета на последния етаж на болницата. На бюрото й бяха оставени ръкописа и достатъчно много други листа, които щяха да ангажират целия й ден.

Денят мина бързо, независимо че Серена се чувстваше малко самотна. Но веселите разговори с другите сестри през обедната почивка поразсеяха това чувство.

От доктора нямаше никакво известие. Едва към четири часа един портиер й донесе купчина бележки.

— Писал ги е с лявата си ръка и със затворени очи — рече тя на празната стая. — Никога не съм виждала такива драсканици!

Отне й около час да ги разчете и препише. Привърши работата си и тъй като докторът не се появи, тя слезе във фоайето.

— Доктор Тер Фолен — каза тя и подаде записките на портиера. Той ги взе, подаде ги на колегата си и му даде някакви инструкции.

— Доктор Тер Фолен? — отново го попита тя.

— Да, госпожице. Ще ги получи.

Вечеря заедно с другите сестри. Поприказваха си, а после гледаха телевизия. Легна си с мисълта, че денят е минал добре, независимо, че не беше виждала доктора.

 

 

Когато влезе в кабинета си, ръкописът вече я чакаше върху бюрото. Писа на машината през цялата събота, с радостната мисъл, че ще е свободна в неделя. Искаше да разгледа Ливарден и да хапне нещо хубаво. Магазините щяха да се затворени, но щеше да гледа през витрините… Свърши с печатането, подреди бюрото си, покри машината и подреди ръкописа. Трябваше да го занесе на портиера, защото от доктора нямаше и следа. Вероятно беше твърде зает, помисли си тя и загаси лампите.

Но те светнаха почти мигновено след това и доктор Тер Фолен попита:

— Свършихте ли? Прекрасно! Бихте ли ми ги подала. Бъдете утре сутринта в девет пред входа!

— Още една болница? — уморено попита Серена.

— Не. Ще се насладим на няколко приятни отморителни часа, преди да се върнем в понеделник.

— Къде?

— Нека бъде изненада. — Той отстъпи, за да я пропусне пред себе си и затвори вратата.

— Удобно ли се чувствате тук?

— Да, благодаря — отвърна Серена. — Аз смятах да се разходя и… Не съм сигурна, че…

— Е, като не сте сигурна, надявам се, че можете да го отложите за някой друг път, нали?

Бяха стигнали до края на стълбището и тя се обърна, за да се прибере.

— Девет часа, не забравяйте — каза, усмихвайки й се той. — Лека нощ, Серена.

Докато вечеряше и гледаше с другите сестри някакъв стар американски филм, Серена се опита да подреди в главата си всички причини, за да му откаже.

Като помисли отново обаче, всички тези причини изглеждаха детски и смешни, още повече, че той вече бе спечелил изцяло доверието й. Щеше да си сложи плисираната пола, жакета и бялата копринена блуза, която за щастие носеше със себе си. Все още се чудеше кои обувки да обуе, когато заспа.

Беше ясна, но студена сутрин. Серена се облече, гримира се и обу ниски обувки. Закуси, оправи багажа си и слезе във фоайето. Не знаеше кога ще тръгнат, така че добре щеше да бъде да е готова. Доктор Фолен каза след няколко часа, което можеше да означава всичко. Но бентлито беше спряно пред портала, а докторът си говореше с възрастен мъж.

— Добро утро, Серена. Запознайте се с доктор Херинга, директора на болницата. — Той се обърна към мъжа. — Моята секретарка и дясна ръка — Серена Праудфут.

— Добро утро — поздрави го тя.

— Ще прекарате чудесен ден, сигурен съм. Радвам се, че се запознахме. Няма да ви отнемам от времето. — Доктор Херинга потупа доктор Фолен по рамото. — Ще се видим, преди да тръгнеш, Марк.

В удобната и затоплена кола я обзе приятно чувство. Но еуфорията й трая за кратко.

— Трябваше да облечете зимно палто — безгрижно подхвърли докторът.

— Ами, реших, че не е нужно. Пък и сама решавам какво да обличам.

— Скъпо момиче, не ми говорете така. И това е моя грижа. Не искам да имам болна секретарка. — Той спря колата и се обърна към нея: — Ще сключим ли мир?

— Разбира се, докторе — с достойнство отвърна тя и добави малко по-смело: — А къде отиваме?

— Почакайте и ще видите — лаконично отвърна той.

Излязоха от Ливарден и скоро, подминаха табелката за Докум.

— Към крайбрежието ли сме поели?

— Да.

Намусеният му профил я накара да замълчи. Знаеше, че Докум е свързан с Англия. Сигурно искаше да й покаже нещо от града.

От двете страни на пътя бяха разположени ферми, свързани със селскостопански сгради. Движението бе слабо и селцата, през които минаваха, бяха безлюдни.

— Хората са на църква — обясни й докторът.

На Серена й се искаше да спрат в Докум, когато стигнаха там. Имаше канал, който минаваше през центъра на града, и очарователни стари сгради, но докторът продължи на север. Бяха се отклонили от главния път и се движеха по селски път близо до канал.

Стигнаха до селце, скрито зад малка гора. Църква се издигаше над малкия площад, а малките къщички наоколо бяха боядисани в ярки цветове.

— Какво красиво малко местенце — като илюстрация от приказка! Как се казва?

— Остерзум.

Селцето остана зад тях. Навлязоха в алея с каменни колони от двете страни и стигнаха до голяма къща с бели стени и зелени капаци по прозорците.

— Къде сме? — попита Серена.

— В моя дом.

Той спря колата пред масивна врата. Отвори вратата, хвана я за ръката и я поведе по чакълената пътека.

— Семейството ми — рече докторът, когато вратата се отвори и Серена видя деца, млади жени и мъже, по-възрастни хора, кучета.

Представи й сестрите си — четири млади, стройни, синеоки блондинки.

— Талита, Сана, Уибек и Приша — каза той. — Може би ще започнеш да ги различаваш по-късно.

Остави я при тях и отиде да се види с братята си. После й ги представи:

— Братята ми — Вилбрен, Кае и Стендерт.

— Не се опитвайте да запомните имената ни — каза весело Вилбрен.

— Елате да се запознаете с майка ми — покани я докторът.

Преминаха през хола — стая, каквато не си е представяла и в сънищата си — висок таван, стени, отрупани с картини с широки дървени рамки, красиви кристални полилеи. В края на хола имаше вита стълба.

Минаха през двойна врата от масивно дърво, гравирана с гирлянди от цветя по сводовете, и влязоха в светла стая с огромни прозорци. Кадифените пердета бяха в същите тонове като красивия килим, който покриваше почти цялата стая. Старо и безценно — помисли си Серена.

Четирима мъже и две жени седяха и си говореха. Най-възрастната от тях стана да ги посрещне. Косите й бяха сиви и бе облечена във френско плисе. Имаше приятно лице и нежни сини очи. Докторът се наведе и целуна майка си.

— Мамо, това е Серена. Тя работи доста през последните дни и й беше нужна промяна на обстановката.

Серена се ръкува с възрастната жена.

— Скъпа моя, вероятно ще си помислите, че Марк ви е докарал в лудница! Толкова много сме тук. Когато се връща в Холандия, се опитваме да се съберем, правим нещо като семейно тържество. А вие имате ли братя и сестри? — запита я приятелски тя.

— Не, госпожо. Живея с майка си.

— Сигурно и вие сте твърде заета. — Тя се обърна към останалите в стаята. — Запознайте се със Серена — и добави: — Това са зетьовете ми и годеника на най-малката ми дъщеря. Двете момичета са съпругите на Вилбрен и Стендерт.

Беше прекрасен ден. Серена разговаря с всички. След вкусния обяд се разходи из къщата и градината. Не успя да размени нито дума само с доктора. Изглежда я беше оставил на приятелските грижи на братята и сестрите си и скоро тя преодоля стеснението си. Дали това не беше сън — мислеше си Серена, като гледаше как докторът си играе с децата и кучетата — тази страна от личността му й бе непозната. Нямаше и следа от обичайната му студенина, безразличие и от увереността му, че тя ще стори това, което той очаква от нея. Отнасяше се към нея както към братята и сестрите си.

След чая Серена си поприказва с майка му. Някои от жените останаха с тях и плетяха, а мъжете отидоха да играят билярд. Наоколо се носеше шум от смеха на децата и лая на кучета. Серена никога не се бе чувствала толкова щастлива.

След приятната вечеря и кафето докторът се изправи и каза:

— Време е да се връщаме. Утре ще пътуваме рано сутринта.

— Ще дойдеш ли скоро пак? — попита майка му.

— Да, ще изпитвам студенти в медицинското училище в Грьонинген след две седмици.

— А Серена?

— Аз? Ами не мисля, че ще дойда отново в Холандия. — Забеляза въпросително повдигнатите вежди на доктора и бързо добави: — Имам предвид, ако докторът не ми възложи някаква работа тук.

— Натоварва ли ви с много работа? — попита Кае. — И винаги ли се обръщате към него с „докторе“?

— Да, винаги. — Тя се усмихна на забележката на най-малкия брат, който с непринудеността си беше разтопил стеснението й.

— Не се съобразявайте с това, Серена — обади се докторът. Този разговор изглежда го забавляваше. — И ме наричайте Марк, ако желаете.

— Благодаря ви, но не мисля, че е редно.

— Напълно съм съгласна. Марк не би имал и един пациент, ако всички се обръщаха така към него. Около доктора трябва да има нещо тайнствено… — отбеляза баронесата, с което предизвика смеха на всички около масата, и добави: — Не и за мен, разбира се, но все още има хора, които обръщат внимание на това.

— Направо ми съсипахте самочувствието — закачливо подметна докторът в отговор на думите на майка си. — Добре че имам операции утре.

След веселите разговори докторът се приготви за тръгване, а Серена се ръкува с всички за довиждане.

— Прекарах чудесен ден — каза тя на баронесата. — Ще го запомня завинаги. Никога не съм предполагала, че…

Домакинята я целуна по бузата и отвърна:

— Радвам се, че дойдохте, скъпа моя, и се надявам, че ще се видим отново.

Когато се качваше в колата, Серена си мислеше, че не би желала нищо повече от това. А може би пък беше само проява на вежливост от страна на домакинята.

Освен че я попита дали е изморена и няколкото забележки за предстоящото им пътуване, докторът не пророни ни дума повече, когато се връщаха обратно. Беше вече в обичайното си настроение — затворен в черупката си.

— Много приятно момиче — възкликна баронесата, след като ги изпрати. — Напълно подходяща.

— Мамо, каква си сватовница! — отбеляза Талита. — Независимо, че наистина е подходяща.

— Разбира се, че е, скъпа моя.

— Но Марк…

— Марк иска тя да е щастлива, загрижен е за нея, но не го показва. Влюбвал се е много пъти сигурна съм, но да обичаш истински е съвсем друго нещо. Той все още не го е изпитвал.

— А Серена?

— Тя пък не може и да си представи, че някой я обича. Ще видим.

Те влязоха, а старият слуга Хаис затвори вратата зад тях.

— Хубава млада дама доведе барона. И Гиела мисли така, госпожо.

— И двамата сте прави, Хаис, наистина е чаровна млада дама. Да се надяваме, че ще я видим отново.

 

 

Пред болницата Серена се спря и се обърна към него.

— Благодаря ви за прекрасния ден, докторе. Не си спомням кога друг път съм била толкова щастлива. А семейството ви е прекрасно. Не знам много за големите семейства — добави тя свенливо, — сигурно са много весели.

— Така е — увери я докторът и пое ръката й. — Радвам се, че сте прекарали добре с нас.

— Никога няма да забравя този ден. Лека нощ, докторе. — Тя тръгна, но изведнъж спря. — Трябва ли да ви наричам „бароне“? Не знаех, че… Че сте толкова важна личност! Една от сестрите ви — не, една от снахите ви ми каза, че сте глава на семейството, че къщата и фермите наоколо са ваши и че семейството ви живее там от много години.

— Трябва да е била Себи, мърмораната. И никога не ме наричайте така, Серена. Това би било нормално във Фризия, но в болницата е немислимо.

Думите му бяха строги, но ги каза по толкова мил начин, че предизвика топлата й усмивка.

 

 

На следващата сутрин валеше и духаше силен вятър. Серена се намести в удобната седалка, подготвена за дълъг път. Докторът й беше казал, че тръгват към Булон. След като потеглиха, той й обясни:

— Ще минем през Амстердам, Утрехт, южно от Антверп и оттам към Булон.

— Но това ще ни отнеме цял ден.

— Не и с тази кола. Предполагам, че ще сте си у дома късно следобед, а може и преди това. Ще спрем за по кафе северно от Амстердам, а ще обядваме около Бреда, но ако искате някъде да спрем, не се колебайте да ми кажете.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Починете си утре — обади се докторът. — Аз няма да ходя в болницата и вие можете да си прекарате деня както пожелаете.

— Благодаря ви. — Чудеше се какво още да добави, но не й дойде наум нещо разумно. Гледаше навън дъждовния ден с убеждението, че напуска Холандия с неохота. Отчасти, защото бе видяла какъв може да бъде животът в голямо семейство. И че хората могат да са щастливи в него.

Спряха за кафе в Хорн. Хотел „Кайзерскруп“ беше стар, а ресторантът му — приятен, но не се бавиха много и след двадесет минути бяха отново на път.

Колкото повече се приближаваха до Амстердам, толкова по-натоварено ставаше движението. Не влязоха в града, а продължиха по околовръстната магистрала за Утрехт. Южно от Бреда докторът спря.

— Тук има ресторант — „Мирабела“. Сигурно сте гладна — и усмихнато добави: — Аз със сигурност съм!

Обядваха и след освежителната чашка кафе поеха отново на път.

— Остава ни още малко — увери я докторът. — Не сте уморена, нали?

Дори и да беше, нямаше да му каже. Той си бе планирал пътя и нямаше да е добре, ако го забави. Минаха през Антверп, Лил и накрая стигнаха Булон.

Все още валеше и бавно настъпваше мрак. Качиха се на ферибота и не след дълго стигнаха Дувър. След бързото минаване през митницата излязоха на магистралата за последната част от пътуването. Като влизаха вече в покрайнините на Лондон, Серена каза:

— В болницата ли отивате? Може ли да ме оставите някъде наоколо?

— Не отивам там. Ще ви оставя у вас. — Той говореше с онзи тон, който не търпеше противоречие, пък и щеше да е добре да я остави пред тях.

Източен Шийн зле контрастираше при мисълта й за Остерзум, а къщата им и изглеждаше малка и неприветлива. Беше тъмно и той рязко попита:

— Никой ли няма у вас? Майка ви не знае ли, че се връщате днес?

— Опитах се да се свържа с нея вчера и завчера по телефона, но я нямаше и… Предполагам, че е на гости и ще се върне за вечеря.

Тя излезе от колата.

— Не искам да ви оставям сама — каза той, изваждайки багажа й.

— Често се прибирам, когато мама я няма. Не се безпокойте.

Въпреки това той взе ключовете от ръцете й, отвори вратата и светна лампите. Стаите бяха чисти, но нямаше и помен от посрещане или приготвено ядене. Той бавно изрече:

— Мисля, че е по-добре да дойдете с мен и ще ви върна обратно, когато майка ви се прибере.

— Много мило от ваша страна, но не е необходимо — добре съм.

— Искате да си вървя?

— Да.

В момента, в който го каза, знаеше, че не е истина. Изведнъж самата мисъл, че няма да го види цял ден й се стори непоносима. Разбира се, че не искаше той да си отиде. Тя искаше той да остане с нея до края на живота й. Тази мисъл я шокира — разбра, че е влюбена в него.

— Моля ви, вървете си и благодаря ви, че ме докарахте у дома — трескаво изрече тя.

Стоеше близо до нея и я гледаше в очите.

— Ще се обадя по-късно, за да съм сигурен, че всичко е наред.

И изведнъж се наведе към нея и я целуна, след което бързо отвори вратата и излезе.

Тя затвори вратата и застина. Защо ме целуна? — мислеше си замаяна Серена и тогава видя отражението си в огледалото. Като че ли това беше отговорът — беше пребледняла и имаше много изморен вид. Това явно беше целувка от състрадание. Както би постъпил някой добър човек, като види малко коте или загубено куче — би го погалил. Тя избърса сълзите си с все още несвалените ръкавици, които оставиха две тъмни следи по бузите й. Сълзите няма да помогнат — реши тя. Отиде в стаята си, разопакова багажа си и се изми. Слезе до кухнята и напълни чайника. Чаят щеше да я накара да се почувства по-добре. Вероятно майка й не я очакваше. Може и писмото, което й изпрати, да не е пристигнало. Отиде във всекидневната и запали газовата печка. Писмото й беше оставено върху масичката в ъгъла. Качи се в стаята на майка си — всичко си беше както преди.

Когато входната врата се отвори, се върна в хола.

— А, ето те и теб, скъпа — поздрави я майка й. — Къщата е направо ледена. — Тя потрепери. — Ще настина!

Серена я целуна.

— Забрави ли, че се връщам, мамо?

— Ами, не, скъпа, само че правя някои приготовления — и изведнъж се засмя. — Имам изненада за теб, Серена! Ще се омъжа за господин Хардинг, за Артър!