Бети Нийлс
Лунен лъч (4)

Четвърта глава

Серена тъкмо привърши с подреждането на бюрото си, когато телефонът иззвъня.

— Хванете асансьора — каза докторът — и елате на приземния етаж. — Той затвори, преди тя да успее да отговори.

На етажа я посрещна млад мъж.

— Дирк Моерман. — Той официално се ръкува с нея. — Насам — каза той и я поведе по коридор, пълнен с хора пред кабинетите.

Докторът седеше зад бюрото си и четеше бележките, дадени му от младата сестра до него. Тя се усмихна на Серена.

— Седнете на онзи стол в ъгъла, Серена — каза доктор Фолен и добави за нейна изненада: — Пихте ли вече кафе?

— Не, сър.

Той махна с ръка на сестрата, която й донесе веднага кафе, а на нея й рече:

— Изпийте го сега, защото после няма да имате време. Това е сестра Де Вриес. Тя говори много добре английски.

Серена й кимна приятелски. Докато пиеше кафето си, се опитваше да разбере какво си говореха докторът и сестрата, но единствено схващаше няколко медицински термина, които звучаха така и на английски.

В кабинета влезе доста уплашена жена. Докторът я успокои, преди да я прегледа. Серена си помисли, че той притежава чар, с който постигаше това. Стараеше се да записва правилно всички медицински термини. Толкова бе внимателен…

— Това е моят регистратор, Вилем Бакер — представи й той младия мъж, който влезе след пациентката в кабинета.

— Горката жена! — състрадателно изрече Серена.

— За радост, това се лекува.

Докторът и регистраторът прегледаха пациентката. От тихите гласове, с които говореха, Серена заключи, че са й казали, че трябва да се подложи на операция. Въпреки плача и въздишките й, докторът успя да я успокои.

После той посрещна следващия пациент — много слаб възрастен мъж със светлосини очи и спокойно лице. Двамата си поприказваха и влязоха зад преградата за преглед. Когато излизаше оттам, възрастният мъж изглеждаше весел.

— Лусиус де Грут — започна да диктува докторът. — Карцинома на белия дроб. Отказва да бъде приет за лечение. Неизлечимо. Прекрасен човек…

Наближаваше обяд, но никой не поглеждаше към часовника. Докторът бе неуморим и очакваше от другите същото. Едва към два часа приключиха прегледите. Докторът се изправи, благодари с хладна вежливост на всички и излезе заедно с регистратора.

— Дълга сутрин. Знаете ли къде ще обядвате? — попита сестра Де Вриес.

Серена поклати отрицателно глава.

— Елате с мен — усмихна й се сестрата.

Столът бе в задната част на болницата, също като в Англия, помисли Серена, докато се хранеха и разговаряха със сестра Де Вриес.

— Ще кажа на сестра Грааф да ви покаже стаята ви. Ще работите ли следобед?

— О, да. Доктор Тер Фолен иска бележките му да са готови до пет часа, освен това печатам ръкописа му.

— Той работи твърде много, така че и ние работим много — поклати глава сестрата.

— Той не е постоянно тук, нали? Какво правите, когато го няма?

— Работим, пък и докторът идва много често, понякога само за един ден — да оперира или да прегледа някой труден случай.

— И в Лондон е така — допълни Серена.

— Той е добър човек, но е твърде затворен в себе си — отбеляза сестрата, докато излизаха от стола.

После тя говори по вътрешния телефон.

— Сега ще дойде сестра Грааф. А сега трябва да се връщам — и усмихнато добави: — Утре ми е свободният ден. Ще ходя на гости в дома на годеника ми.

— Надявам се да прекарате чудесно. — Серена се почувства добре при тази новина, без да знае защо.

— А вие имате ли си приятел? Сгодена ли сте?

Серена поклати отрицателно глава и се опита да докара нещо като небрежна усмивка.

— А трябва, вие сте чудесно момиче. Така ми каза доктор Тер Фолен.

Докато Серена се чудеше какво ли означават тези думи на доктора, се появи строгата сестра.

— Елате с мен.

— Благодаря ви, сестра Грааф.

Лицето на сестрата придоби по-меко изражение при думите на Серена.

Стаята, в която я заведе сестрата, беше малка, но изглеждаше много удобна.

— Трябва да загасите осветлението в единадесет и тридесет — каза тя и си тръгна.

Серена разопакова багажа си. Мислеше си, че ако си вършеше стриктно работата през деня, щеше да загася лампата много преди това.

До пет часа привърши бележките и започна ръкописа, който беше изпълнен с неразбираеми думи, понятни единствено на кръга от професорите по медицина. Тя се стараеше много при разчитането на нечетливия почерк на доктора.

Беше почти шест часа и Серена бе вече гладна и изморена. Беше забравила да попита в колко часа е вечерята, а и никой не бе дошъл, за да й каже.

Погледна към вратата с надежда, когато тя се отвори, но в стаята влезе докторът с куп листа в ръцете и лицето й помръкна.

— Не се радвате, че ме виждате, нали?

— Бих се радвала да видя всеки. Искам да зная, докога трябва да работя и кога ще вечерям? А вие сте тук с още работа за мен!

— Не — успокоително отвърна той. — Това е работата ви за утре. Съжалявам за това, че никой не ви е казал в колко часа е вечерята. Работното ви време е до шест часа, а вечерята е в седем и тридесет. Но си помислих, че може би ще желаете да вечеряме заедно?

— Ние? Да вечеряме заедно? — изненадата й бе пълна.

— Е, трябва да вечеряме, нали? Пък и утре денят ще бъде напрегнат и няма да имам време да ви кажа какво да правите.

— Е, в такъв случай. Но няма какво да облека…

— Ще отидем в приятно и тихо място — увери я той. — Ще ви чакам след петнадесет минути в колата отпред.

Тя вече мислеше какво да облече. Спря се на зеления костюм. Изкъпа се, оправи прическата и грима си, облече се и застана пред огледалото. Не остана доволна от вида си. Полата й беше елегантна и й отиваше, но в такива дрехи никой не я беше виждал. Сложи си сакото и тръгна към болницата, но на външната врата вече я чакаше доктора.

— Свикнал съм да чакам. С четири сестри съм се научил, че жените закъсняват поне с петнадесет минути след уговореното време.

— Четири сестри? — изненадано попита тя. — А братя?

— Трима. Аз съм най-големият — с усмивка отговори докторът и допълни: — Предполагам, че сте гладна, защото аз пропуснах обеда.

Беше тъмно и Серена не знаеше къде отиват. Минаха с колата през центъра на Хага, а после поеха по широка магистрала.

— Има едно приятно място във Васенар, в покрайнините на Хага. Предполагам, че сте изморена. Да не съм ви преуморил?

— Предупредихте ме — напомни му тя. — Но работата ми е интересна. Бих искала да разбирам повече от вашата работа, но…

Колата спря пред нещо като провинциален ресторант. Това малко успокои Серена, която се притесняваше заради облеклото си. Вътре обзавеждането беше също като в странноприемница — с малки масички с цветни покривки, със запалени свещи по тях, с нисък таван. Серена въздъхна с облекчение — нещо, което не убягна от погледа на доктора.

След като изпиха шерито, разгледаха менюто. Може и да беше провинциален ресторант, забеляза Серена, но беше много скъпо. Опита се да избере възможно най-евтините ястия.

— Повярвайте — каза й той, — гъбите с чесън са много вкусни, а също и омарите. Нека аз избера вместо вас. — Не дочака отговора й и поръча за двамата, след което се облегна на стола и заговори: — Какво мислите за болницата?

Серена отдавна не бе имала толкова внимателен и разбиращ събеседник, тъй като майка й въобще не се интересуваше от работата й. Докторът внимателно слушаше откровеното й мнение и само тук и там вмъкваше по някоя дума, а ако с нещо не бе съгласен с нея, то видът му не показваше това.

Вечеряха на маса близо до прозореца, откъдето можеха да виждат всичко. Серена се огледа и се зарадва, че бе избрал маса, където не можеше да бъде забелязана с какво е облечена. На пръв поглед жените в заведението бяха облечени просто, но всъщност дрехите им бяха скъпи и семпли, забеляза Серена.

Когато искаше, докторът беше приятен събеседник. Серена изяде гъбите, омарите, а после и шоколадовия сладолед.

— Не съм свикнала с това — каза тя, когато докторът й предложи втора чаша вино. — Нали знаете, че не излизам често.

— Искам утре да продължите работата си по ръкописа. Ще получите бележките ми в късния следобед…

Той продължи с детайлите — прегледи, операции, на които тя трябваше да присъства.

— Ще бъдете свободна в събота и неделя. В понеделник сутринта се връщаме в Амстердам.

Свърши приятната вечеря, помисли си Серена и го помоли да се прибират.

— Тъй като имаме доста работа утре, бих желала да се прибираме! Благодаря ви за прекрасната вечеря. — Тя отново се огледа. — В това чудесно място.

— Изглеждате много добре, Серена — откровено й каза докторът. — Пък и на мен не би ми направило впечатление дори и да бяхте облечена в чувал — което не бе съвсем истина, но когато човек има четири сестри, винаги знае какво да каже в подходящ момент. Затова бе възнаграден с най-искрена усмивка от страна на Серена.

Когато пристигнаха в болницата, докторът я изпрати до входа и се сбогува с нея. По забързаната му походка тя заключи, че вече я е забравил.

Пък и защо да ме помни? — помисли тя, когато влизаше в стаята си.

 

 

На следващия ден не го видя. Печаташе ръкописа му с желанието да разбира поне малко от написаното. След четири часа портиерът й донесе куп писма и бележки. Тя остави ръкописа с облекчение. Привърши работата си към шест и тридесет и се отправи към общежитието. Вечеря и гледа телевизия с някои от другите сестри. Когато си лягаше, взе със себе си холандско-английски разговорник. Започна с фразите в главата „Ресторанти и вечери“, въпреки че беше малко вероятно докторът отново да я покани на вечеря, но човек никога не знае… Стигна до „пържени, печени“ и заспа.

Останалата част от седмицата премина в непрекъсната работа. В петък вечер вече й се искаше да изхвърли пишещата машина през прозореца, но успя да се справи с всички задачи, които й беше поставил докторът. За нейна изненада той влезе, когато вече чистеше бюрото си и й благодари за усърдната работа.

— Ще взема тези книжа, ако са готови — каза той и ги прибра. — Бъдете готова в осем часа в понеделник. Ще отидем до болницата, но след сутрешните прегледи ще бъдете свободна и ще можете да отидете и видите майка си.

Когато си тръгна, тя загаси и напусна стаята. Спомни си, че беше забравила да му благодари за плика, който намери на бюрото си сутринта. В него имаше няколко банкноти и бележка, в която й беше написал, че вероятно очаква част от заплатата си, за да си купи желани от нея неща.

Колко приятно бе да има цял ден свободен. Предната вечер беше телефонирала на майка си, но госпожа Блом й каза, че е излязла с господин Хардинг, а уикенда щели да прекарат в Арнхем. Беше се надявала, че майка й ще дойде в Хага и ще излязат заедно, но вероятно в Арнхем щеше да й бъде по-интересно.

На другата сутрин Серена излезе рано, въоръжена с карта и пътеуказател на града. Първо влезе в Маурициус — прекрасна средновековна къща, в която имаше изложба на картини от седемнадесети век. Обядва набързо в едно от малките живописни кафета и тръгна по магазините. Беше решила да посвети неделята на разходка по църквите и парковете, така че сега денят й бе зает с ходене по бутици, магазини за бижута и кожени изделия. Пи чай на балкона на „Биенкорф“, над тезгяхите с разнообразни стоки, след което тръгна да купува подаръци — сребърни обеци за майка й, копринен шал за госпожа Блом. Обиколи и козметичните щандове и след дълго колебание си купи ново червило и крем против бръчки.

В неделя започна с църквите. Първо посети „Свети Якобс“, а после — „Свети Дух“. Оттам се отправи към малък ресторант на площад „Клостеркерк“ и там обядва супа от грах с малки резенчета шунка и салам.

Отдавна искаше да посети Мадуродам. Той наистина беше толкова красив, колкото й го описаха сестрите — миниатюрен град с осветени улици, красиви канали, прекрасни къщи-театри и множество магазини. Беше забравила за времето, но настъпването на студената нощ й напомни, че трябва да се прибира. Върна се с трамвай в центъра на Хага и пи чай в елегантно заведение. Прекрасен уикенд, отбеляза си Серена като влизаше в стаята си.

В понеделник сутринта беше точна, но докторът я чакаше вече в колата.

— Не съм закъсняла… — започна тя.

— Добро утро, Серена. Не, аз подраних, тъй че се успокойте и ми разкажете как прекарахте уикенда.

Доктор Фолен беше дружелюбен и тя с радост заразказва преживяното, като внимаваше да не го отегчи.

— Трябва да прекарам няколко дни в Ливарден във Фризия — каза той, когато вече влизаха в Амстердам — имам лекции и консултации. Оттам се прибираме в Англия. Вие ще дойдете с мен — това ще е добра възможност да се справите с ръкописа.

— Да, докторе — тихо отвърна тя. — А майка ми?

— Предполагам, че тя няма да има нищо против да остане още някой друг ден в Амстердам? Ще я вземем на връщане. Можете да го обсъдите с нея днес.

— Да. А кога смятате да ходите във Фризия?

— Ами, днес е понеделник. Трябва да съм там в петък — значи тръгваме в четвъртък вечерта. Ще ви настанят в стаите на сестрите. Ако няма някакви пречки, оттам тръгваме следващия понеделник. Съжалявам, но в момента не съм напълно сигурен.

Настъпи тишина, докато спряха пред входа на болницата.

— Ще ви чакам след двадесет минути в кабинета — каза й той. — Имам прегледи.

През този ден имаше много пациенти. Серена изпълни бележника си със записки. Просто се молеше докторът да не й ги поиска напечатани до пет часа. Най-сетне прегледите свършиха.

— Можете да отидете до госпожа Блом след обяд. До утре няма да имам нужда от вас — напечатайте каквото можете дотогава. Утре сутринта ще имам операция. За вас — писма след обяд.

Серена почисти стаята си, обядва набързо, хвана такси и се озова пред вратата на пансиона точно за следобедния чай. Посрещнаха я топло.

— Серена, тъкмо свалям чайника! Съблечете се и отидете в хола. Аз ще се погрижа за багажа ви — усмихнато рече госпожа Блом. — После ще ми разкажете всичко, нали?

Този ден всички се бяха събрали в хола. Отвърна съвсем тихо на всички поздрави и се отправи към майка си.

— Скъпа — възкликна госпожа Праудфут, — колко се радвам, че те виждам. Изглеждаш ми малко уморена. Добре ли прекара? Запозна ли се с нови хора? Разгледа ли много места? — Тя дръпна стола до себе си и добави: — Ела, седни до мен. Аз прекарах прекрасна седмица. Ние — аз и господин Хардинг, ходихме къде ли не.

Серена си поприказва и с останалите — господата Ван Тил и Лагерфелд и съпругите им. После госпожа Праудфут се извини и каза, че ще се качи с дъщеря си горе да й помогне с багажа — нещо, което никога не бе вършила. Серена разбра, че го прави, за да си поприказват, а това бе добра възможност да й каже за пътуването си до Фризия. Пък и тя се чувстваше толкова добре в пансиона.

— Мамо — започна Серена предпазливо, — мислех, че ще се прибираме тази седмица, но докторът ще ходи в Ливарден и аз трябва да съм с него. Нали нямаш нищо против да останеш тук още няколко дни.

— Разбира се, скъпа, това е много хубаво. Господин Хардинг се връща в Англия в сряда и ще ме закара с колата си, знаеш колко мразя да пътувам със самолет.

— А ще се справиш ли сама вкъщи? Аз ще се върна до една седмица.

— Ще се справя много добре — рязко отвърна майка й. — Знаеш, че не съм толкова възрастна, Серена! — Тя се погледна в огледалото и поглади косата си.

— Ще кажа за това на доктора.

— Защо да го безпокоиш? — намръщи се госпожа Праудфут. — На него трябва да му е все едно дали ще остана, или не. Кажи му го в сряда — даже по-добре да му напиша една бележка и ти ще му я дадеш.

— Много добре. Жалко, че не можахме да излезем някъде заедно, да разгледаме магазините.

— А, тъкмо ми напомни — купих си прекрасна рокля в Арнхем — каза тя и се отправи към вратата. — А сега те оставям да се оправиш тук, скъпа. Ще се видим на вечеря. Ще останеш ли?

— Само за следобеда. Сутринта рано съм на работа. Докторът ме пусна, за да се видим.

— В такъв случай ще му напиша няколко реда, че довечера ще си лягам рано. Знаеш колко ужасно се чувствам, когато не съм спала. Пък и ще излизам утре вечер.

Когато тя излезе, Серена седна на леглото си. Плачеше й се, но нито беше време за това, нито подходящото място. Би трябвало да е доволна, че майка й отново бе щастлива след толкова години. Но не беше. Беше наранена и самотна. Свърши с багажа. Оправи прическата и грима си и слезе долу.

Сбогува се с майка си, взе писмото за доктора и взе багажа си. В този момент си помисли кой ли се грижеше за костюмите на доктора. Той винаги изглеждащ безупречно.

 

 

В девет часа на бюрото й вече я чакаше куп с писма и бележки. Там беше и ръкописът. След като се върна от обедна почивка, положението беше същото — този път бяха бележките от сутрешната операция. Привърши с тях към пет и тридесет и тъкмо се зае с ръкописа, когато докторът влезе.

— Ще подпиша всичко сега. Предполагам, че ще ги вземете с вас надолу — бяха обичайните му думи.

— Да, сър. — Също обичаен отговор.

— Добре ли е майка ви?

— Да, благодаря. Помоли ме да ви предам това писмо.

След като привърши работата си докторът отвори писмото. Серена се опита да разбере нещо за съдържанието по изражението на лицето му, но то въобще не се промени.

— Нямате нищо против да останете още няколко дни, нали? Майка ви изглежда си е направила собствени планове.

— Разбира се, че ще остана. Майка ми дойде благодарение на вас. Тя е толкова щастлива.

— И не боледува повече — иронично подметна докторът. Подписа книжата. — Трябва да тръгвам, вече закъснявам. А какво правите вечер, Серена?

Тя се учуди и леко се запъна с отговора.

— Вечеря, телевизия и се опитвам да науча и някоя друга фраза на холандски…

Той й пожела лека нощ, като не забрави да й напомни за задачите за следващия ден. Дните минаваха бързо. В сряда се обади на майка си.

— Ще ти се обадя вечерта — каза й Серена.

— Недей, скъпа. Ще бъда изморена от пътуването. Дай си телефонния номер, аз ще ти се обадя.

— Заминавам за Фризия в четвъртък — напомни й тя.

— Ще се свържа с теб сутринта — и затвори.

В четвъртък сутринта бяха последните прегледи и на Серена й се стори, че има повече пациенти от всякога. Трябваше да тръгнат в шест часа от болницата и тя се обади на госпожа Блом. Преди това бе говорила с майка си.

— Ще се видим скоро, скъпа — безгрижно й рече тя, — и гледай да се забавляваш.

Като гледаше купищата бележки, които я чакаха, едва ли щеше да има много време за забавление. А така щеше да бъде във Фризия, и в Лондон. Но пък нямаше за какво да се оплаква. Заплатата й беше добра, имаше си дом и компанията на майка си.

Парите щяха да й стигнат за всички дрехи, които искаше да си купи, и да внася повече в семейния бюджет. Покри машината и се приготви за тръгване.