Чарлс Шефилд
Сливане (9)

Глава 7

Дариа имаше нужда от факти, но в момента искаше нещо много по-лично.

Не бе виждала Ханс от началото на семинара. Доколкото знаеше след първите няколко минути, той беше излязъл. Беше обаче съвсем лесно да научи в коя квартира за гости е настанен всеки посетител. Тя провери централната регистрация. Ханс имаше самостоятелно бунгало за един човек в залесената част зад главния комплекс на института.

Макар че валеше и вече беше тъмно, Дариа не искаше да губи време и да се връща да се преоблича. Нощта беше хладна, но тя прие с благодарност вятъра като сила, която може да отвее тревогите й. Вървеше бавно, вдигнала нагоре лице към ръмящия дъжд. Щеше да й бъде трудно да реши какво да каже на Хапс, без да прозвучи като хленч на неудачник. Беше ли отишъл той в залата, за да види и чуе какво точно се беше случило? Не знаеше.

Дариа се почувства виновна. Преглеждането на старите й бележки след семинара, след това изтърваването на нервите на глупавата вечеря на Мерада, преди още да беше сервирано… Беше твърде заета, за да помисли какво върши Ханс. Може би сега трябваше да компенсира всичко това.

Когато беше на петдесетина метра от бунгалото, дъждът се усили и се превърна в порой. Дариа се затича към покрития вход. Задъхана, тя остана няколко минути, заслушана в шума от падащия дъжд и ромола на водата във водосточния улей.

Вратата не беше заключена. Това беше необичайно за Ханс. Дори беше леко открехната. Вътре беше тъмно, но бунгалата за гости имаха стандартен план. Дариа познаваше разположението. Очите й се адаптираха към тъмнината. Тя мина тихо през отворената дневна в спалнята, без да включи никаква лампа. Видя леглото и един бял чаршаф върху него, изпод който се показваше гол крак.

Дариа хвана палеца и леко го дръпна, после пръстите й се придвижиха нагоре по глезена.

— Ханс? Трябва да говоря с теб. Мисля, че се държах като глупачка.

От другия край на леглото се чу въздишка. В същия момент Дариа разбра, че нещо не е наред. Кракът на Ханс Ребка беше твърд и костелив, а кракът и глезенът, който държеше, беше гладък и мек.

— Кой е? — попита един женски глас.

Кракът се измъкна от ръката на Дариа. Жената се изправи и в другия край на леглото се появи бяло като петно лице.

— Какво, по дяволите, правите?

Лампата светна и Дариа се намери лице в лице с Глена Омар.

— Извинявайте. Мислех, че това е квартирата на Ханс Ребка.

— Вярно е — Глена издърпа чаршафа да покрие голите си гърди и рамене. — Никога ли не сте чували за интимно уединение?

— Какво правите тук? — на Дариа й се стори, че другата жена изглежда повече доволна, отколкото ядосана. — И къде е Ханс?

Знаеше отговора още преди Глена да бе отметнала русите си коси, казвайки:

— Тук. В банята.

Дариа чу шум от течаща вода. Беше го взела за шума на дъжда навън. Тя отиде до вратата на банята и влезе вътре.

Ханс стоеше до умивалника в профил към Дариа и бършеше ръцете си с кърпа. Беше гол и не се обърна, но сигурно я беше чул да влиза, защото каза:

— След десет секунди излизам. Не се бой, няма да избягам.

Той се обърна усмихнат, но усмивката му веднага се превърна в гримаса.

— О, не!

— О, да. Копеле!

Дариа го огледа от изплашеното и разтревожено лице до костеливите колене и прекалено големи стъпала. Докато го гледаше, всички признаци на сексуална възбуда у него изчезнаха.

— Трябваше да се досетя. Това, което се говори за мъжете от Фемъс съркъл, е вярно. Безчувствени, неверни, сексуални маниаци… Мислех, че ти и аз означаваме нещо един за друг.

— Така е. Дариа…

Тя вече беше тръгнала към спалнята. Той остави без внимание Глена и се втурна подир нея.

— … къде отиваш?

— Заминавам. Напускам и този мръсен институт, и тази скапана планета. Не се опитвай да ме следваш. Върни се при твоята… уличница.

— Но къде отиваш?

Ставаше студено, а Ханс беше гол и бос. Подхлъзна се на мокрия торф и падна в калта. Не виждаше нищо.

— Почакай една минутка, ще дойда с теб.

— Няма да дойдеш. Не те искам около мен. Не искам да съм на един и същ свят с теб.

— Кой ще се грижи за теб… Кой ще те предпазва от беди?

— Мога и сама да се грижа за себе си. Махни се и ме остави на мира.

Дариа затича. Ханс направи две крачки след нея. Този път се препъна в едно коренище и отново падна. Когато се изправи, не можа да види нито нея, нито пътеката.

Накуцвайки, той се върна в бунгалото. Вратата беше широко отворена. Била ли е отворена, когато е дошла Дариа? Беше съвсем сигурен, че я бе затворил и заключил. Ханс отиде банята и разтри ожуленото си бедро. Глена все още лежеше, удобно свита в леглото, дръпнала чаршафа до очи. И се кикотеше.

— Трябва да се видите. Косата ви е вир-вода, целите ви гърди и ръце са кални. Приличате на дивак от Фемъс съркъл.

— Да. Истински комедиант — Ханс седна на края на леглото. По дяволите!

— И за какво беше всичко това?

— Знаете достатъчно добре.

— Предполагам, или по-точно досещам се. Вината е изцяло на лошата малка Глена, нали? Казали сте й, обзалагам се, че вие нямате нищо общо с това — един крак се подаде изпод чаршафа и голите пръсти се плъзнаха по крака на Ханс.

— Нищо не съм й казвал. Тя не пожела да ме чуе. Точно сега не може да ме понася — пръстите на Глена се плъзнаха по-високо по бедрото и Ханс се намръщи. — Престанете. Какво сте вие, разгонена женска?

— Може би. Опитайте и ще разберете. Но разбирам мъжете. И ни най-малко не съм ви ядосана. Елате в леглото.

Ханс се изправи. Изражението на Глена се промени от интимно на загрижено. Когато Ханс тръгна към дневната, тя отхвърли чаршафа.

— Къде отивате?

— Трябва да се обадя по телефона. Съвсем кратко.

— На Дариа Ланг?

— Не. Не на Дариа Ланг. Тя няма да говори с мен. Успокойте се. Ще говоря само една минута.

— Добре. Една минута, не повече — гласът на Глена премина в самодоволно мъркане и тя се пъхна отново в леглото. — Не зная как е на световете на Фемъс съркъл, но в нашето общество се смята за неучтиво да се остави една дама самичка, след като е била възбудена.

 

 

Ханс не беше излъгал, когато каза, че трябва да се обади, но онова, от което имаше по-голяма нужда, беше време да помисли — да помисли без Глена, притисната до него, да му обърква мозъка.

Как се беше набутал в тази ситуация? Не беше достатъчно да каже, че Глена е толкова секси, пищна и желаеща жена, каквато човек може да се надява да срещне. Преди да напусне Фемъс съркъл това щеше да е съвсем достатъчно, но вече не беше.

Защо тогава не беше изчакал до института, докато работата на Дариа с Куинтъс Блум и професор Мерада свърши?

Той имаше едно обяснение, но то не беше такова, че да го направи щастлив. Не можеше да отрече, че се чувстваше сексуално възбуден дори преди да срещне Глена. Но това не беше причината, поради която двамата се оказаха в неговата спалня. Причината беше, че той беше разсърден — на Дариа.

Когато бяха из пустошта на Фемъс съркъл или Серенити, или се мъчеха да се спасят от зардалу, или да напуснат Торвил Анфракт той беше съвсем добър за нея. Но щом се върна на своя роден свят, Сентинел Гейт, нещата се промениха. Тя го изолира. Предпочиташе снобските си интелектуални приятели… за които той не беше достатъчно цивилизован, за да им бъде представен.

По време на семинара беше решил, макар и несъзнателно, да си отмъсти. Щеше да й покаже. Имаше други жени, изискани и привлекателни, които щяха да го приемат, дори по завишените стандарти на свят като Сентинел Гейт. В момента, в който срещна Глена Омар, беше разбрал, че тя го намира за интригуващ. Беше време и Дариа да го научи.

За нещастие тя беше научила точно това, но не при избрани от него обстоятелства.

Нарочно ли Глена беше оставила вратата отворена? Беше ли тя от жените, които се възбуждат от риска да бъдат открити, както опасността винаги възбуждаше него?

Ханс гледаше през все още отворената врата към леещия се дъжд. Той искаше да каже на Дариа какъв глупак е и колко съжалява, но в тъмнината и под проливния дъжд нямаше представа как да я намери. Трябваше обаче да опита. Щеше да се облече и да каже на Глена да си върви.

Ханс се обърна към спалнята и видя, че тя стои тихо на вратата. Беше се увила свенливо с един чаршаф от леглото.

Той въздъхна. Беше ядосан, но трябваше да се ядосва на себе си, не на Глена Омар.

— Колко дълго стоите там?

— Само минута-две — тя пристъпи към него. — Не искам да ви преча. Изглеждате толкова разстроен.

— Разстроен съм. Мисля, че е по-добре да се облечете и да се махнете от тук.

— Зная — тя държеше в ръце роклята и обувките си.

— Ако не възразявате, ще взема със себе си чаршафа и тези неща. Във всеки случай дрехите ще се намокрят дори да ги облека.

Гласът й беше печален като леещия се навън дъжд. През отворената врата духаше студен вятър и тя потрепери. Глена пристъпи до прага и се поколеба.

— Добре ли сте? — Ханс отиде при нея. — Този чаршаф няма да е достатъчен. Мисля, че трябва да ви намерим нещо непромокаемо. Ще потърся и чадър.

— Не е от това. Искам да кажа, че не е от студа или дъжда.

— Тогава какво има?

— Причината е в мен. Ханс, много съжалявам. Вината е изцяло моя. Когато се срещнахме днес, аз се чувствах самотна и ужасно потисната, а вие бяхте любезен към мен. Вие сте много привлекателен и секси мъж, но повече от всичко имах нужда от компания. Имах нужда от някого, с когото да поговоря, някой да ме прегърне и да ми каже, че не съм си объркала напълно живота…

Ханс се ужаси, като видя как очите на Глена се пълнят със сълзи. Чувстваше се по-добре подготвен да се справи с нападащи зардалу, отколкото с плачеща жена. Опита се нерешително да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не. Сега си отивам. Проблемът не е твой, а мой.

— Ако излезете така, ще настинете. Вече треперите — той я прегърна през раменете и се опита да я отведе от вратата. — Поне пийнете нещо горещо да се стоплите, преди да излезете.

— Не мисля, че трябва. Професор Ланг…

— Тя няма да се върне — „това е повече от сигурно“ — помисли си мрачно той. — А дори и да се върне, ние няма да правим нищо лошо.

— До-о-о-обре — Глена се остави да бъде въведена в дневната. — Не искам обаче алкохол.

— Нещо да хапнете? — чувството за вина към Дариа по някакъв необясним начин се превръщаше в чувство на вина и към Глена.

— Не. Онова, от което наистина имам нужда, е някой да ме прегърне за няколко минути, докато се стопля. След това ще си отида. Ще направите ли това за мен? Искам да кажа, че не сте длъжен да го правите и всъщност аз нямам право да ви моля за това.

— Няма нищо. Нека седнем, докато се почувствате по-добре.

Ханс имаше предвид да седнат в дневната, но Глена го заведе в тъмната спалня. Тя сложи ръка върху бузата му, а после и върху гърдите.

— Но вие сте замръзнали! А пък аз се оплаквах, че ми е студено. Хайде — тя отметна завивките. — Легнете до мен. Двамата ще се затоплим и след това си отивам.

Той беше гол, ожулен и кален, косата му беше още мокра. Трябваше да вземе горещ душ, но Глена стоеше и го чакаше до леглото.

— Няма нищо — каза тя. — Единственото, което искам, е малко да ме подържите в обятията си. Ще бъдете в пълна безопасност.

Ханс не беше сигурен. Той с нежелание легна на леглото и чу как Глена изписка, когато изстиналият му студен крак я докосна. Тя изобщо не беше студена. Той усещаше как тялото й излъчва топлина. Тя дръпна завивките над тях и се премести по-близо.

— Така е по-добре, нали? — попита Глена и въздъхна доволна. — Знаете ли, чувствам се изтощена. Но по-добре да не униваме. Ще си сложите ли ръцете около мен, само за малко? После ставам и си отивам.

След още две минути Ханс направи онова, което тя искаше. Одеялото се беше смъкнало от тялото на Глена. Той се отдръпна от нея с намерението да я завие, но забеляза, че очите й са затворени, а устните леко разделени. Дишаше равномерно и дълбоко.

След момент на колебание той се пресегна и изключи нощната лампа до леглото. Не изглеждаше правилно да я тревожи. Няколко минути почивка, докато двете тела се стоплят нямаше да навреди на никого. След известно време дъждът щеше да спре и Глена можеше да си тръгне.

Ханс въздъхна и затвори очи.