Чарлс Шефилд
Сливане (2)

Въведение

Разширяващата се наследена вселена

Когато Айнщайн през 1915 година публикува в окончателна форма уравненията на общата теория на относителността, той ги използва за изучаване на цялата Вселена. Скоро той открива нещо изненадващо и смущаващо. Според тях никоя материална Вселена не остава неподвижна. Тя или се разширява, или се свива.

За да преодолее този проблем, Айнщайн въвежда в своите уравнения един член, който нарича „космологическа константа“. Десет години по-късно е открито, че Вселената наистина не стои неподвижна. Далечните галактики се отдалечават. Вселената се разширява. Тогава Айнщайн пише, че въвеждането на космологическата константа е най-голямата грешка в живота му. Без нея е можел да предскаже разширяването на Вселената много преди то да бъде измерено, но е проиграл шанса си. Веднъж въведена, за да ограничи разширяването на Вселената, космологическата константа се превърна в чудовище, което е трудно да бъде убито… Тя съществува и до днес.

Това не накърнява репутацията на Айнщайн. Той ще бъде почитан, докато има хора, които се занимават с физика. Всеки писател обаче, който описва Вселената, се натъква на един и същ проблем — вселената на въображението иска да се разширява и прави това в няколко различни посоки. Това разширение може да достигне дотам, докъдето се простира фантазията на автора, без да е необходимо той да го контролира.

Наследената Вселена започна с едно просто наблюдение — във физиката няма теория, която да казва, че един обект не може да изчезне от време-пространството^[1] в една точка и мигновено да не се появи в друга. Квантовата теория подкрепя тази гледна точка. Елементарните частици^[2] непрекъснато изчезват от едно място и се появяват на друго, без някой да може да обясни как се извършва този преход. Теорията на относителността изключва ускоряването на един предмет до или над скоростта на светлината, както и изпращането на сигнали през обикновеното пространство със свръхсветлинна скорост. Но мигновеното изчезване и появяване отново на друго място не се изключва.

Така че да допуснем, че структурата на време-пространството е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед, и някои места могат да бъдат достигнати от други точки без пътуване в общоприетия смисъл на думата. Вие можете да наречете тези специални места космически канали^[3] или времепространствени сингулярности^[4]. Аз ги наричам възли на мрежата Боуз.

Тази идея има едно очевидно следствие — междузвездните пътувания стават много по-лесни. Вселената, или най-малко леснодостъпната Вселена, силно се разширява.

Има и две други не толкова очевидни следствия. Ако само определени места могат да бъдат възли на мрежата Боуз, идеите, вложени в научната фантастика за междузвездните пътувания, трябва да се променят.

За да разберем защо е така, да предположим, че имаме три звезди, разположени във върховете на един триъгълник, всяка една на петстотин светлинни години от другите две. Нека две от звездите да лежат на няколко милиарда километра (което е само няколко светлинни часа) от два възела на мрежата Боуз. И нека другата звезда да е на цяла светлинна година от най-близкия възел Боуз. След усвояване на пътуване по мрежата Боуз първите две звезди стават близки съседи. Между тях може да има чести търговски и редовни пътнически пътувания.

Третата звезда обаче ще изглежда за другите далечна. Един пътник, който отива до най-близкия до нея възел Боуз, ще трябва да пътува много години с подсветлинна скорост, за да достигне тази звезда. Така разстоянието между различни точки в Галактиката вече не се изразява с величини, в зависимост от фактическите разстояния между тях. Важно е единствено разстоянието на точките до възела Боуз.

Дотук добре. Имаме един доста прост факт, който позволява бързи междузвездни пътувания. Какво е другото важно последствие? Преди откриване на мрежата Боуз хората пътували спокойно до звездите в състояние на летаргия или като използвали роботизирани космически кораби. По необходимост процесът бил бавен. Най-близките звезди са отдалечени на светлинни години, а се пътувало със скорости, по-малки от скоростта на светлината. Обикновено пътуванията продължавали стотици години.

Но сега съществува възможност за извършване на преход от един възел Боуз до друг, отдалечен на много светлинни години за нищожно кратко време. Когато бавните кораби, които пълзят през Космоса, достигнат до крайната точка на своя маршрут, те ще намерят там очакващи ги хора.

Това ще предизвика голям шок. Но има и нещо още по-лошо. Пътуващото през галактиката човечество ще открие, че тя не е лишена от интелигентни същества. След като излезем от „кролспейс“, неколкостотин светлинни години от Спиралния ръкав, изследвани от кораби пътуващи с подсветлинна скорост, ние срещаме същества не по-малко интелигентни от нас… със също толкова високо мнение за себе си.

Тези извънземни имат свои собствени сфери на влияние. Сикропеанската федерация лежи приблизително по посока на галактическия център (Вж. картата) и в нея живеят половин дузина интелигентни видове. Четвъртият съюз, друг независим регион, е владение главно на хората. Центърът му е на Сол и се застъпва отчасти по територия с федерация, известна като Фемъс съркъл, и се простира встрани на земното нощно небе, обхванато от Алдебаран, Бетелгьос и Епсилон Орига. Много сравнително интелигентни извънземни могат да се срещнат в Четвърти съюз, но нищо така страхотно — или опасно — като сикропеанците.

Зардалската общност лежи в различна посока, към Арктъръс, макар че започва далеч зад тази звезда. Първите заселници на зардалската територия — зардалу, са сега (слава на Небесата!) изтребени, но навремето са били бичът на Спиралния ръкав. Тесен коридор на Зардалската общност достига също до Фемъс съркъл. Последната група светове е така разположена, че за нея могат да се бият основните видове — ако някой от тях е достатъчно глупав да желае да владее такъв лишен от блага, мрачен и изостанал регион.

Из различните региони са разпръснати загадъчни конструкции на изчезнала древна раса, известна като Строителите. Предназначението на някои от тези древни артефакти повече или по-малко може да се предположи, но по-голяма част си остават абсолютна загадка. Естествено и хора, и извънземни имат голямо желание да разгадаят древните конструкции на Строителите, а също и къде са отишли самите те. В опит да постигнат това някои от тях се събират на звездната система Добел, за да присъстват на природно явление, известно като Летен прилив.

Те се срещат, влияят си взаимно и на това място излизат от контрол. Хора, сикропеанци, зардалу, хименопти, ло’фтианци, варнианци, дитрони, декантил мирмекони, берсианци и чизъм полифеми се мамят и беснеят, като влизат в схватки из целия Спирален ръкав. Те изследват артефактите на Строителите: Сентинел, Ленс, Торвил Анфракт, Серенити, Кокун, Умбиликал, Елефант, Парадокс, Окото на Гаргантюа, Фламбо, Касп, Дендрит, Глистър, Лабиринт и голямо разнообразие от фейджи. Движени от страх, алчност или любопитство, те посещават много планети: Тюфел, Стикс, Куейк, Парчето на Дарби, Опал, Миранда, Сентинел Гейт, Кер, Бридъл Гал, Политоп, Рамбълсайд, Дженезий, Сколдуорд, Света Джером, Терминъс, Следата на Пеликан, Злочестината на Мериман, Шаста, Гризел и Пепърмил.

Започнала като една книга, „Летен прилив“, тази история е последвана от втора, „Отклонение“. После се появява и трета, „Превъзходство“. И накрая държите четвъртата — „Сливане“.

Обърнете внимание, казах накрая. С тази четвърта книга тетралогията е завършена. Наследената Вселена — най-сетне — е обозрима.

Предполагам.

Приемам.

Надявам се.

Някой ще бъде ли така добър да ми услужи с космологическата константа?