Чарлс Шефилд
Сливане (3)

Глава 1

Мисълта беше отрезвяваща — да съзерцаваш цял един свят с всичките му разнообразни пейзажи и гъмжило от форми на живот. А след това да размишляваш, че си очевидно единственият от онези безчислени форми, който се поти… или трябва да се поти.

Луис Ненда изтри чело с хавлия, после избърса голите си гърди и подмишници, по които се стичаше пот. Макар че по четирийсет и два часовия ден на Дженезий още не бе пладне, температурата сигурно беше около трийсет и осем градуса. Влажно, горещо и ужасно като в парен котел. Ненда вдигна глава и потърси оранжево-жълтия диск на слънцето на Дженезий. Не можа да го види. Кръговите сингулярности, които екранираха планетата този ден, бяха силни. Видя само вихрушка от цветове с променяща се форма, която очите му не можаха да проследят.

Свирещо сумтене върна вниманието му към по-земни грижи. Шестима зардалу влачеха по равния пясъчен морски бряг за проверка десетметров цилиндър. Те не проявяваха никакви признаци на дискомфорт. Среднощно сините тела на земните цефалоподи, защитени от кожа, сякаш намазана с восък, изглеждаха нечувствителни и към горещина, и към студ.

Зардалу се спряха почтително на няколко крачки от Луис Ненда и положиха широките си глави на пясъка.

— Голямата мълчаливка го намери в един от вътрешните тунели.

Ненда погледна легналите ничком фигури, разпрострели пипала на шест и повече метра по брега. Водачът зардалу използваше стария зардалски робски език на тракания и свирения на древната Зардалска общност. Липсваше му добър технически речник, но Луис беше склонен на компромис. За него единствено важно беше отношението господар-роб.

— Тя ли ви каза да го донесете тук?

— Голямата мълчаливка ни посочи с жест. Съжалявам, господарю, но ние все още не можем да разбираме речта на Голямата мълчаливка.

— Не е лесно да се разбира Атвар Х’сиал. Може би някой ден, когато станете малко по-умни, ще започнете да я разбирате.

Луис се молеше не за първи път този ден да е колкото се може по-далеч. Ако зардалу някога разберат…

— Мислите ли, господарю, че това може да е липсващият компонент?

— Може би. Трябва да го огледам, за да мога да кажа със сигурност. Оставете го тук. Сега се върнете вътре и помогнете на Голямата мълчаливка.

— Да, господарю. Да се молим това наистина да е необходимият компонент. Заради всички нас.

Ненда наблюдаваше как зардалу се оттеглят към една от дупките, водеща към вътрешността. Не раболепничеха толкова много, както обикновено. И онова последно тракане не прозвуча толкова сервилно, колкото би му се понравило. „Заради всички нас.“ Може би си въобразяваше, но му прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като молитва.

Дори и да бе така, той беше щастлив, че се махнаха. Онези грамадни човки бяха достатъчно яки да го прехапят на две. Големите пипала можеха да откъснат един по един крайниците му. Луис беше видял подобно нещо да се случва.

И може би скоро щеше да го види отново. Или дори да го изживее.

Колко време беше минало. Ненда вдигна глава към невидимото слънце. Почти два месеца. Той и Атвар Х’сиал бяха успели да задържат зардалу, претендирайки, че знаят как да изведат „Индълджънс“ в Космоса далеч от Дженезий. Когато зардалу разберат, че и Ненда, и Атвар Х’сиал също като тях са пленници на планетата всичко, щеше да свърши.

Вината не беше в кораба. Ненда беше сигурен в това. „Индълджънс“ бе напълно годен за космически полет. Причината беше в онези проклети кръгови сингулярности, онази измъчваща очите светлина, към която гледаше сега и конструкциите на Строителите, които ги контролираха. Те не позволяваха достъпа до Космоса на нещо, което тръгва от повърхността на Дженезий. След колко време зардалу щяха да разберат факта, че Луис беше безпомощен също като тях?

Ненда отиде до оставения на брега цилиндър и седна пред единия му край. Огледа го, наведе глава между коленете си и надзърна в кухата вътрешност. Приличаше на парче стара вентилационна тръба. Можеше да лети в Космоса толкова, колкото и Луис.

Потта се стичаше по обърнатото му надолу лице и влизаше в очите му. Луис се изправи и отново се избърса с хавлията. На стотина метра от него морето беше хладно и примамливо. Той щеше да се гмурне още преди час, ако много преди това не беше научил за напастта с остри като бръснач зъби, която плуваше под спокойната повърхност. Пред него зардалу приличаха на домашни любимци.

Би могъл да отиде и в тунелната система и да види как се справя Атвар Х’сиал. Там щеше да е тъмно и влажно, но по-хладно.

Луис Ненда се отдалечи от вентилационната тръба и остана за момент замислен. Чувстваше се малко по-различно. Какво му ставаше? Може би от седенето с наведена глава се бе замаял. Сигурно не беше някакво нормализиране на времето. Беше по-топло от всякога. Дори имаше чувството, че темето му гори.

Той вдигна ръка и разроши тъмната си объркана коса. Пареше. Главата му беше гореща. Може би се разболяваше. Само това му липсваше, да лепне някой чуждопланетен вирус насред този пущинак, където ако нямаш човка и сини пипала, местните лекарства и болкоуспокояващи не ти действат.

Луис свали ръка от темето си. И тогава видя земята пред него да трепка. Той погледна, примигна и отново погледна. Виждаше нещо — нещо, което беше невъзможно. Виждаше сянка.

Неговата сянка. Луис се обърна и вдигна глава. Видя неекранирано слънце, ярко и блестящо. За първи път откакто той и Атвар Х’сиал бяха стъпили на Дженезий въртящата се светлина на кръговите сингулярности беше изчезнала.

В продължение на две секунди Луис гледа право в оранжевото слънце — достатъчно дълго, за да не вижда нищо, освен тъмни пулсиращи кръгове, когато престана да се взира. Още преди да бяха изчезнали, той се втурна към вътрешните тунели.

Трябваше да намери Атвар Х’сиал и да я изведе на повърхността, преди някое зардалу да види какво се беше случило и да разбере значението му.

Остатъчните отражения на слънцето го бяха заслепили и той не виждаше какво има пред него. Близо до входа на тунела се блъсна в някакво еластично тяло, което го отхвърли върху пясъка. Ненда чу ниско сумтене. Три многоставни крайника се пресегнаха и без усилие го изправиха на крака.

— Луис Ненда, пестете енергията си за по-късно — феромонното съобщение на Атвар Х’сиал стигна до него с подтекст на загриженост и предупреждение. — Страхувам се, че имаме проблем.

Гигантската сикропеанка го сложи внимателно на пясъка. Изправеното над Ненда същество наведе бялата си безока глава с чифт жълти, отворени рога под разперени като ветрило антени, дълги около метър. Главата се държеше на къса шия с червени и бели дипли, преминаваща в тъмночервен торс. Цялостното впечатление от подпряното на шест многоставни крайника същество беше кошмарно.

Но не и за Луис Ненда. Той не обръщаше внимание на анатомията на сикропеанката. Беше виждал твърде много извънземни, за да се впечатлява.

— Имаме проблем? Какъв? — беше твърде задъхан, за да може да говори, но феромонната му приставка влезе в действие.

— Вътрешността на Дженезий се променя по начини, които не мога да обясня — за разлика от робския език на Зардалската общност, феромонният език на сикропеанката притежаваше прецизност и изразителност, каквито не притежаваха и най-богатите човешки езици. Речта на Атвар Х’сиал включваше образи на срутващи се стени, затварящи се тунели и изчезващи дълбоко в планетата зали. — Ако това продължи, нашата претенция за изследване на вътрешността ще стане безсмислена. Зардалу ще искат да им демонстрираме силите, които толкова дълго твърдяхме, че притежаваме, и да ги изведем в Космоса.

— Не само вътрешността се променя — Ненда посочи нагоре, знаейки, че надипленият резонатор върху бузата на Атвар Х’сиал го облъчва с ултразвукови импулси, а жълтите рога използват отразения сигнал да изградят подробен образ. Сикропеанката можеше да „вижда“ жеста на Луис идеално, но тя не можеше да види изчезващите кръгови сингулярности и появата на голото слънце. Никой сикропеанец не може да възприема светлина или друга електромагнитна радиация с дължина на вълната под тази на топлината.

— Там горе, Ат — продължи Ненда. — Те изчезнаха. Преди две минути.

— Защо?

— Проклет да съм, ако зная. Или ако ме интересува. Но трябва да отидем при „Индълджънс“ и да излетим.

— Ами ако бъдем върнати отново на повърхността както по-рано?

— Тогава ще сме в голяма беда. Но ако вътрешните тунели вече се затварят, вече сме в беда.

— Докъдето можаха да проникнат моите сигнали, вътрешната структура на Дженезий изчезва. Сякаш направеното от Строителите там никога не е съществувало.

Докато говореше, Атвар Х’сиал действаше. Без да иска одобрение от Луис Ненда, тя го хвана здраво с два предни крайника, вдигна го и с широко разперени зад нея атрофирали защитни крила се понесе с дълги грациозни скокове към повърхността. При всеки скок Луис оставаше без дъх, но не възропта. При полет една сикропеанка е много по-бърза, от който и да било човек.

 

 

„Индълджънс“ лежеше по средата между гъсталака от гигантски мъховидни растения и пет стърчащи кули от пясъчник — жилища на възрастни зардалу. Когато Атвар Х’сиал го пусна на земята, Ненда разтри натъртените си ребра — не разбира ли тя силата си? — и погледна кулите. По това време на деня повечето зардалу трябваше да са в океана или да работят в тунелите във вътрешността. Има си хас днес да им е почивен ден!

Добре поне, че „Индълджънс“ беше непокътнат. Но както и през последните два месеца, корабът беше безполезен. Ненда бе проверявал всеки ден двигателите. Бяха в идеално състояние, с достатъчна мощност. Имаше само един проблем — не можеха да издигнат кораба над повърхността на планетата. Нещо — кръговите сингулярности или по-вероятно конструкциите на Строителите, които ги контролираха — осуетяваше всеки опит за излитане.

— Бързо, Луис Ненда. Сега не е време за самонаблюдение.

Бяха минали не повече от две секунди, откакто Атвар Х’сиал го беше оставила на земята с полусмазан гръден кош.

— Слез от гърба ми, Ат. Дай ми възможност да дишам — Ненда отвори люка. — Ако и този път не можем да излетим, това ще е последното ни самонаблюдение.

Командата за излитане беше въведена в компютъра отпреди два месеца. Навигационната система беше заредена и готова. Две секунди след отварянето на люка Луис седеше на пилотската седалка. За нещастие двигателите на „Индълджънс“ достигаха пълна мощност минимум за три минути, а това съвсем не ставаше тихо.

Три минути. Три минути чакане, гледане в екраните и чудене кога първата среднощно синя глава ще надзърне любопитно от някоя от кулите или ще се подаде от спокойното море.

— Какво ще правим, ако двигателите и този път откажат, Ат? — беше ли това извитият край на дълго пипало или просто синя вълна?

— Ще накажем зардалу. Ще ги обвиним, че не са помагали достатъчно при възстановяването на кораба.

— Правилно. Успех.

Беше пипало. От повърхността на водата се подаде глава. Четири зардалу плуваха бързо към брега. Следваха ги половин дузина други. Те сигурно бяха усетили вибрациите и знаеха, че идват от двигателите на „Индълджънс“.

Оставаше още една минута до излитане. Дали да изпрати Атвар Х’сиал при оръжейната система на кораба? Може би ще успеят да ги придумат още веднъж — да убедят зардалу, че им трябват само още ден-два, за да ги изведат в Космоса. Но това трябва да стане извън кораба, без използване на оръжия…

— Минавало ли ви е през ума, Луис Ненда, че ако се издигнем в орбита и напуснем Дженезий, отново ще си тръгнем с празни ръце? — Атвар Х’сиал беше клекнала до него. Ехолокационното й зрение беше безполезно за гледане на ставащото вън от кораба. — Ние не проявихме предвидливост да внесем в „Индълджънс“ образци от техника на Строителите. Нямаме дори зардалу като трофей. Вината е моя.

Тридесет секунди до стартиране. Мощността достигна шейсет процента. Целият корпус се разтресе. Зардалу излязоха от водата и се втурнаха по брега към кораба. Най-близкото беше на по-малко от четирийсет метра. Други изскачаха от кулите от пясъчник. А Атвар Х’сиал се оплакваше от липса на сувенири!

Ненда стискаше лостовете за управление много по-силно, отколкото беше необходимо.

— Ат, можеш да вземеш моя дял от трофеите. Всичките! Аз ще бъда щастлив да си измъкна задника оттук само с шапка на глава. Дръж се здраво. Ще се опитам да излетя.

Най-близкото зардалу вече протягаше дългите си пипала към кораба. Достигнатата мощност беше по-малко от седемдесет процента под номиналния минимум. Ненда подаде команда за излитане, „Индълджънс“ потръпна и се издигна метър над повърхността. Задържа се един миг, после лениво се килна и се спусна надолу към меката земя.

Твърде скоро!

Препоръчваше се изчакване четирийсет секунди до повторното включване на двигателя. Ненда изчака една четвърт от това време. Беше чул нещо да чука по люка и да завърта дръжката. Той изскърца със зъби и повтори командите за излитане.

„Индълджънс“ потрепери и започна колебливо, пиянски да се издига. Ненда наблюдаваше на екраните бягащата повърхност. Издигнаха се на метър… на два… ала все още бяха в обхвата на протягащите се пипала. Бреговата линия се приближаваше. Корабът се отклони встрани и продължи бавно да се издига. Мощността на двигателя наближаваше осемдесет процента.

— Ще успеем, Ат. Издигаме се и над нас няма нищо, което да ни спре — Ненда погледна екрана. — Почакай. Имаме проблем. Точно на брега има цяла верига зардалу. Може би сме достатъчно ниско и ще могат да ни хванат.

— Какво правят?

Ненда присви очи. Той не говореше робския език на зардалу така добре, а езикът на тялото беше още по-труден за разчитане. Но протегнатите пипала и горните две, вдигнати високо над главите с широко разтворени зейнали човки, бяха успокоителни признаци.

— Няма да повярваш, Ат! Поздравяват ни.

— Така и трябва да бъде. Не демонстрираме ли пред тях, че както обещахме, можем да напуснем повърхността на Дженезий и да отидем в Космоса?

— Да. Но като разберат, че нямаме намерение да се върнем, едва ли биха ни поздравявали така възторжено. Те се надяват да ги измъкнем от планетата и да ги отведем обратно в Спиралния ръкав. Като разберат, че сме ги излъгали, ще побеснеят.

— Може би.

Корабът равномерно се издигаше, махащите зардалу се виждаха като сини точки на сиво-кафявия бряг. Атвар Х’сиал се настани по-удобно до Ненда.

— Но те трябва да са ни много благодарни.

— Хм?

„Индълджънс“ се движеше по-бързо над плътната мъгла на ниската атмосфера на Дженезий. Луис се извърна към сикропеанката до него. Беше започнал да се тревожи за следващия ход. Може би вече бяха извън планетата, но все още бяха дълбоко в обърканото време-пространство на Торвил Анфракт.

— Аз твърдя, че те трябва да ни бъдат благодарни — феромонното съобщение съдържаше обертон на сънливо задоволство. Нямаше никаква следа, че само преди минута Атвар Х’сиал е била изправена пред опасността да загине. — Помислете си само, Луис. Ние бяхме много добри към тях. Не ги изтребихме, макар че самото споменаване на зардалу буди страх в целия Спирален ръкав. Нито ги осакатихме, въпреки че те имат навика да постъпват така с робите си. Не отнехме и най-ценните им придобивки… Недалновиден пропуск от моя страна, признавам, за който поемам цялата отговорност. И дори напускаме тяхната планета.

— Ти си самото милосърдие, Ат.

— Според зардалските стандарти ние сме господари и двамата се проявихме като любезни и великодушни — Атвар Х’сиал се наведе по-ниско до пода на кабината. — Ние обаче направихме едно друго нещо за зардалу, което не ми е толкова приятно. Показахме им, че пътят от Дженезий към Космоса е отворен.

— Не е наша заслугата, че сингулярностите са изчезнали. Просто се случи. Може би ще се появят отново — Ненда улови друг полъх на феромони с безпогрешно молекулярно съобщение. — Ей, по-добре е да не заспиваш. Сега не е време за сън. Още сме по средата на Анфракт. Вероятно той също се променя. Летателният план, който изготвихме, може да не ни изведе навън.

— Ние се измъкнахме от Дженезий — сикропеанката затваряше двойката жълти рога, тоест изключваше ехолокаторните приемници. Дългите метър антени върху главата й прибраха нежните, прилични на ветрило приемници. — Не се съмнявам, че вие ще намерите път да се измъкнем от Торвил Анфракт. Събудете ме, когато излезем. Тогава ще изчисля траектория, която да ни отведе до „Хев-ит-ол“.

— Не се опитвай да се откачиш с приказки за моя кораб — Ненда се обърна да погледне Атвар Х’сиал, която беше разпростряла удобно на всички страни шестте си многоставни крайника. — Трябва да стоиш будна и нащрек. Ако не мога веднага да изляза от Торвил Анфракт, опитът може да е фатален.

— Също и за вас — тънкият хобот на сикропеанката се изви надолу и се пъхна в торбичката в долния край на надиплената буза. — Вие трябва да сте поласкан, Луис — каза сънливо тя, — и доволен, че ви имам такова доверие. И, разбира се, че разчитам на вашето добре развито чувство за самосъхранение.