Чарлс Шефилд
Летен прилив (8)

Глава 6

Двадесет и девет дни до летния прилив

Умбиликал и капсулите, които пътуват по него, са съществували най-малко четири милиона години, преди хората да колонизират Добел. Подобно на всяка друга конструкция на Строителите Умбиликал е направен да бъде дълговечен. Системите работеха идеално. Той ги беше изследвал основно, но въпреки че анализите разкриваха много за производствените методи на Строителите, те не разкриха нищо за тяхната физиология или навици.

Дишали ли са Строителите? Капсулите бяха направени от прозрачен материал и нямаха никакъв въздушен шлюз.

Спали ли са Строителите, как са поддържали физическата си форма? Нямаше нищо, което можеше да се идентифицира като легло или място за почивка, или средства за отмора и тренировки.

Но Строителите сигурно поне са яли и са имали физиологични екскреции. Макар че пътуването от Опал до Куейк продължаваше много часове, нямаше никакви средства за съхранение или за приготвяне на храна, никакви средства за събиране на отходни продукти.

Единственото несигурно заключение, до което хората-инженери можаха да достигнат, беше, че Строителите са били големи. Капсулите бяха огромни — цилиндър, дълъг над тридесет метра и почти толкова широк, и целият празен. От друга страна нямаше никакво доказателство, че са били използвани от самите Строители… Може би те са били предназначени само за превозване на товари. Но ако е така, защо вътре в тях има пултове за управление, които позволяват да се променя скоростта на движение по Умбиликал?

Докато историците спореха за природата и характера на Строителите, а теоретиците се тревожеха за необяснимите елементи в тяхната култура, по-практичните умове се заловиха да пригодят Умбиликал за използване от колонисти. На Куейк имаше минерали и горива. На Опал и двете липсваха, но той предлагаше жизнено пространство и благоприятен климат. Транспортната система между двете планети беше много ценна, за да бъде оставена неизползвана.

Започнаха с комфорта, за да направят пътуването между двата модула на планетния дублет удобно. Не можеха да променят основната големина и форма на капсулите. Подобно на повечето изобретения на Строителите, те бяха интегрирани модули, неподатливи на структурни модификации и почти неунищожими. Направиха ги лесно да се затварят херметично и ги комплектуваха с шлюзове за излизане на открито и апаратура за регулиране на налягането в тях. Монтираха прости кухни, заедно с тоалетни, медицински възли и кабини за почивка. Накрая, в съответствие с дискомфорта на намиращите се на планетата хора от големи височини, прозрачните вътрешности преградиха с панели, които можеха да бъдат поляризирани до непрозрачно сиво. Главният илюминатор за наблюдение беше в горния край на капсулата.

Когато приближиха до Куейк, Ребка остана недоволен от последната модификация в тяхната кола. Докато се издигаха към Междинната станция и над нея, той се бе наслаждавал на интригуващата гледка на планетата пред тях толкова много, че бе оставил изследването на самата Междинна станция за по-късно. Смяташе, че ще продължи да вижда все повече и повече подробности от Куейк до самото кацане. Но още на неколкостотин километра над повърхността колата неочаквано се обърна с горната част надолу. Вместо Куейк, той неочаквано беше обърнат към неносещата никаква информация и направо дразнеща гледка на сменящата се облачна покривка над Опал.

— Можете ли да ни завъртите обратно? Нищо не мога да видя — каза Ребка на Макс Пери.

— Не, освен ако не искате останалата част от пътя да пропълзим като охлюви — Пери вече беше нервен от очакване. — Всеки момент ще влезем в атмосферата на Куейк. Колата трябва да бъде с долната част надолу, за да има аеродинамична стабилност, иначе ще трябва да се движим много бавно. Фактически… — той спря и лицето му се напрегна от съсредоточаване. — Чуйте.

На Ребка му трябваше един миг, за да го чуе. После ушите му доловиха съвсем слабо пронизително свистене, проникващо през стените на капсулата. Това беше първото доказателство за контакт с Куейк — триене на спускащата се капсула с разредения въздух. Скоростта на слизане трябваше да се намали.

Пет минути по-късно се прибави друго усещане. Бяха достатъчно ниско за изравняване на налягането и в капсулата започна да навлиза въздух от Куейк. Слаба миризма на сяра изпълни вътрешността. В същото време капсулата се олюля и се разтресе от напора на ветровете. Ребка усети някаква повишена сила да го дърпа надолу към тапицираната седалка.

— Три минути — каза Пери. — Това е последното намаляване на ускорението.

Ребка го погледна. Щяха да се приземят на планета, която Пери беше описал като опасна за посетители, но в гласа и на лицето му нямаше и следа от страх. Той проявяваше нервност, но това можеше да бъде възбуда и очакване на човек, завръщащ се у дома след много дълго отсъствие.

Щом Куейк бе такъв смъртоносен капан, как беше възможно това?

Машината намали и спря. Вратата тихо се отвори. Ребка последва Пери навън и почувства, че съмненията му се потвърждават. Излязоха от капсулата и стъпиха на повърхността на синьо-сива прашна равнина, покрита тук-там с тъмнозелени храсти и охрави лишеи. Тя, разбира се, беше суха и гореща, а миризмата на сяра в следобедния въздух се усещаше прекалено силно. На по-малко от километър той съзря блестящата повърхност на вода и около нея по-високи растения, а близо до тях стадо бавно движещи се животни. Приличаха на тревопасни и кротко се хранеха.

Нямаше никакви изригващи вулкани, никакви земни трусове, никаква чудовищна подземна дейност. Куейк беше мирна, сънлива планета, дремеща в маранята. Нейните обитатели явно се адаптираха към по-високите температури, които щяха да настъпят с летния прилив.

Преди Ребка да може да каже нещо, Пери се огледа и поклати глава.

— Не знам какво става тук — лицето му изразяваше недоумение. — Казах, че ще имаме проблем и бях съвсем сериозен. Невероятно тихо е, а ни делят по-малко от тридесет дни от летния прилив, най-големия досега.

Ребка вдигна рамене. Ако Пери играеше някаква скрита игра той не можеше да я прозре.

— На мен всичко ми изглежда чудесно.

— Така е. И точно това е необичайното — Пери махна с ръка да обхване цялата гледка наоколо. — Не би трябвало да изглежда така. Бил съм тук по това време на годината много пъти. Вече трябваше да има земетръси, изригвания… и то големи. Трябваше да ги чувстваме под краката си. Трябваше да има десет пъти повече прах във въздуха — звучеше искрено объркан.

Ребка кимна, завъртя се бавно на триста и шестдесет градуса и огледа внимателно околността.

Точно пред тях се намираше широката основа на Умбиликал. Тя се допираше до повърхността, но липсваха механични въжета. Връзката беше електромагнитна, полева, създадена от богатата на метал повърхност на Куейк. Пери беше казал, че това е необходимо поради нестабилността на повърхността на планетата при наближаване на летния прилив. Звучеше приемливо и в съответствие с твърдението на Пери за действащите сили при настъпване на явлението. Защо иначе Строителите нямаше да го укрепят с истински въжета? Но само приемливостта не правеше твърдението непременно вярно.

Отвъд Умбиликал, по посока на залязващия диск на Мандъл, се простираше мрачна верига от ниски виолетово-сини планини в прашния въздух. Върховете бяха еднакви по големина и разположени необичайно равномерно. Суровият им профил и стръмен ъгъл на извисяване ги правеше да приличат на вулканични. Но Ребка не виждаше над тях никаква плащеница от пушек нито някакво друго доказателство за скорошно изригване. Той погледна по-внимателно. Почвата под краката му беше равна и без пукнатини, без никакви оголени места сред растителността, които да свидетелстват за неотдавнашно разкъсване на повърхността.

И така, това ли беше Куейк, голямата и ужасна планета? Ребка беше спал спокойно в среди десет пъти по-опасни. Без да каже дума, той тръгна към езерото.

Пери забърза след него.

— Къде отивате? — беше нервен и напрегнат.

— Искам да хвърля един поглед на онези животни. Ако е безопасно.

— Трябва да е безопасно. Но нека аз да мина отпред — гласът на Пери беше развълнуван. — Познавам терена.

Много мило и деликатно от твоя страна — помисли си Ребка. — Само че не виждам на терена нищо, което се нуждае от предварителен оглед. Тук-там по почвата имаше неголеми участъци оголени вулканични скали и надробени базалтови отломъци, сигурен знак за стара вулканична активност, а повърхността беше неравна и трудна за ходене. Но за Ребка ходенето не беше по-трудно, отколкото за Пери.

С приближаването към водата теренът стана по-равен. Близо до езерото свежа тъмнозелена морава, която беше успяла да намери опора върху сухите иначе скали. Малките животни, всичките тревопасни, побързаха да потърсят укритие в нея от приближаващите странници. Тревопасните останаха там, докато двамата мъже не се приближиха на няколко метра, после се промъкнаха боязливо към езерото. Бяха същества с много крака, със загладени овални гърбове и радиална симетрия, с усти, разположени по цялата им обиколка.

— Знаете какво ме смущава, нали? — неочаквано попита Ребка.

Пери кимна.

— Всичко това — Ребка посочи растителния и животински свят около тях. — Твърдите, че когато наближи летният прилив, хора не трябва да идват на Куейк. Уверявате ме, че не можем да оцелеем тук, от което се предполага, че трябва да съобщя на Джулиъс Грейвс и на другите, че не им се разрешава посещение и с това да загубим приходите, които ще донесат тези посещения за Добел. А те стоят тук — той посочи животните, които бавно отиваха към водата. — Очевидно за тях оцеляването не представлява никакъв проблем. Какво могат те, което ние не можем?

— Две неща — двамата бяха достигнали до езерото. Поради някаква причина, Пери вече се бе отърсил от своята нервност. — Преди всичко те напускат твърдата повърхност на Куейк по време на летния прилив. Животните, които ще срещнете на Куейк или умират преди летния прилив и след преминаване на лятото навсякъде се излюпват снесените от тях яйца, или прекарват в летаргия… Скриват се за през лятото. Всички онези тревопасни са амфибии. След няколко дни част от тях ще влязат в езерото, ще се заровят дълбоко в тинята на дъното и ще прекарат в сън, докато стане отново безопасно да излязат. Ние не можем да направим това. Най-малкото вие и аз не можем. Може би сикропеанците могат.

— И ние можем да направим нещо подобно. Можем да създадем жизнена среда, куполи на дъното на езерото.

— Добре. Ние бихме могли, но аз се съмнявам, че Дариа Ланг и другите ще се съгласят. Във всеки случай това е само половината от историята. Аз казах, че те правят две неща. Другото, което правят, е, че бързо се размножават. Всеки сезон по едно голямо ново котило. Ние можем да се чифтосваме колкото си искаме, всеки ден, но не можем да създадем такова потомство — в шегата на Пери нямаше хумор. — Тук те са принудени да го правят. Годишната смъртност на животните и растенията на Куейк е над деветдесет процента. Еволюцията наистина е свършила добра работа, така че те максимално са се адаптирали. Въпреки това девет от всеки десет ще умрат по време на летния прилив. Искате ли да опитате при такъв шанс? Ще позволите ли Дариа Ланг и Джулиъс Грейвс да рискуват?

Това беше силен аргумент… ако Ребка искаше да приеме твърдението на Пери за опасностите на летния прилив. А досега той не бе пожелал това. Едно по-голямо приближаване на Мандъл, в съответствие с твърденията на Пери за въздействието на летния прилив, ще предизвика големи приливни вълни върху Куейк. В това никой не би могъл да се съмнява. Но не беше ясно колко от тези земни приливни вълни ще повредят повърхността. Флората и фауната на Куейк беше оцеляла в продължение на повече от четиридесет милиона години. А това включваше безброй големи сближавания, макар че не е имало хора, които да ги регистрират. Защо да не оцелее с лекота още веднъж?

— Да тръгваме — Ханс Пери беше решил.

Мандъл скоро щеше да залезе и той искаше да напуснат планетата, преди да останат само на слабата светлина от Амарант. Ребка беше убеден, че Пери не му казва всичко. Мъжът явно имаше свои собствени причини да се опитва да държи хората настрана от Куейк. Но дори Макс Пери да беше прав, Ребка не можеше да оправдае изолирането на Куейк. Просто не съществуваше доказателство, което той може да изпрати на правителството на Фемъс Съркъл, че този свят наистина е опасен.

Всички аргументи изглежда доказваха точно обратното. Местните животни може би имаха трудности с оцеляването през летния прилив, но те не притежаваха човешките знания и ресурси. Като изхождаше от онова, което можа да види, Ребка реши да остане тук през летния прилив.

— Ние сме длъжни да обясним на хората шансовете за оцеляване — продължи той, — макар че не бива да се поставяте в ролята на техни бавачки. Ако те решат да дойдат тук, след като са запознати с опасностите, ние нямаме право да ги спираме.

Изглежда, Пери не го слушаше. Той се оглеждаше, мръщеше се, току поглъщаше нагоре към небето, а после към земята и към далечната линия на хълмовете.

— Няма начин това да може да се случи. Знаете го — каза той. Гласът му звучеше объркано. — Къде отива всичко това?

— Какво е „всичко това“, което „отива“? — Ребка беше готов да спори.

— Енергията. Приливните вълни носят енергия… от Мандъл и Амарант, от Гаргантюа. И никоя от тези енергии не се проявява навън. Това означава, че съществува някакъв свръхмощен вътрешен акумулатор…

Той беше прекъснат от блясъка на червено зарево на запад. Двамата мъже погледнаха нататък и видяха, че в далечните планини между тях и залязващата сфера на Мандъл се бе появила линия от тъмни, разпростиращи се по целия фронт фонтани, които бълваха огън.

Секунди по-късно се чу и звукът. Земният трус последва след малко, но животните не го изчакаха. При първия ярък блясък те се втурнаха към водата, движейки се много по-бързо, отколкото Ребка си представяше, че е възможно.

— Избухнаха! Сега ще полетят камъни! — Пери крещеше през гръмотевичния грохот. Той посочи димящите кратери. — Разтопената лава, лесно можеше да стигне до нас. Хайде!

Той затича към Умбиликал, докато Ребка още се колебаеше. Линията на изригванията беше странно правилна, всеки трети връх избухваше. Той погледна бързо на другата страна… Беше ли водата сигурно убежище? Не можа да си отговори на този въпрос и последва Пери. Земята започна да се люлее, да се издига и снишава така, че той едва пазеше равновесие. Почувства, че трябва да намали скоростта, докато светещата изхвърлена маса от полуразтопена скала с размери на въздушна кола падаше и цвъртеше на двадесет метра от него.

Пери беше вече в капсулата в основата на Умбиликал и държеше долния входен люк широко отворен.

Ребка се хвърли през него с главата напред, рискувайки достойнството си за сметка на бързината.

— Добре. Вътре съм. Тръгвайте!

Пери се спусна по стълбата към кабината за управление и наблюдение и колата се понесе нагоре, преди Ребка да се е изправил и огледал за наранявания. Вместо да затвори люка и да последва Пери, той се обърна и го остави отворен около една стъпка, после надникна навън.

Върху площта, която току-що бяха напуснали, продължаваха да падат свистящи парчета скала и лава. Когато лавата заля храстите и сухата земя, лумнаха пламъци. Той чу случайни парчета да се удрят хаотично в Умбиликал над и под тях. Те не можеха да нанесат на капсулата никаква вреда, освен ако някое не влезе през полуотворения люк. Той обаче щеше да има достатъчно време да го види и да затвори.

Най-уязвими на планетата бяха въздушните коли. Те стояха подредени в права линия в основата на Умбиликал, построени от хора и докарани от Опал за използване на място. Докато Ребка наблюдаваше какво става, димящо парче скала профуча към горния край на една от тях. Когато то отскочи настрана, без да я повреди, Ребка разбра, че колите са под защитен лист от прозрачен материал, като онзи, на Строителите… свален вероятно от Междинната станция.

Той погледна към хоризонта. От сегашната им височина от двеста-триста метра можа да обгърне с поглед Куейк. Повърхността на планетата беше в пламъци. По цялото протежение до далечните върхове избухваха малки огньове. Издигащият се пушек донесе до ноздрите му остра миризма, смолиста и ароматична. Земята под него трептеше от топлина, обвита в пелена от прах.

Беше ясно, че източникът на бедствие е ограничен до единичната линия от вулкани, които лежаха между тях и светещият ниско на запад диск на Мандъл. Над всеки трети връх се виеше тъмна струйка пара и се издигаше чадър от пушек. Но силата на изригванията започна да намалява. Вече не излизаха червено-оранжеви облаци от дим, във въздуха летяха по-малко камъни. Тревопасните отдавна бяха изчезнали, вероятно скрити в дълбините на езерото. Те знаеха кога да излязат отново.

Пери беше изоставил пулта за управление и беше клекнал до Ребка. Движението на колата нагоре по Умбиликал беше престанало.

— Добре — Ребка се приготви да затвори люка. — Убедих се. Няма да настоявам за разрешение хора да идват на Куейк по време на летния прилив. Да се махаме оттук. Връщаме се на Опал.

Но Пери държеше вратата отворена и клатеше глава.

— Аз пък бих желал да се върна долу.

— Защо? Да загинете ли искате?

— Не, разбира се. Искам да видя добре какво става и наистина да го разбера.

— На Куейк наближава летния прилив, коменданте. Това става. Започват да изригват вулкани и да стават земетръси точно както казахте.

— Не, не стават — Пери беше повече замислен, отколкото разтревожен. — Има някаква загадка. Не забравяйте, че съм бил на Куейк по това време много пъти. Това, което току-що видяхме, е нищо, просто фойерверки. Трябваше да има по-голяма активност, много по-голяма. Когато пристигнахме, повърхността беше спокойна, а трябваше през цялото време да се люлее. Изригванията изглеждаха впечатляващи, но земните трусове не бяха нищо. Вие видяхте колко бързо затихнаха — той посочи към люка. — Погледнете, сега всичко е отново тихо.

— Аз не съм геолог, но се случи това, което се очакваше — Ребка не можеше да разбере какво се върти в главата на Пери. Искаше ли той по време на летния прилив там да има хора или не искаше? Сега, когато имаше основателен аргумент против допускането на хора, Пери изглежда беше променил мнението си. — Нормално е напрежението да нарасне и след това да спадне. Вътрешните сили нарастват известно време, докато достигнат критична стойност, и след това намаляват. Тишината е впечатляваща.

— Не и тук — каза накрая Пери и затвори люка. — Не и по време на летния прилив. Помислете за това, капитане. Това не е обикновена планетарна вулканична дейност. Опал и Куейк се завъртат един около друг на всеки осем часа. При всяко завъртване приливните вълни от Мандъл и Амарант напират. При нормален летен прилив тези сили са огромни, а голямото сближение ги прави още по-силни… стотици пъти по-силни от тези през останалата част на годината.

Той седна в товарен трюм и впери поглед в стената. След малко Ребка се качи в контролната каюта и сам поднови издигането на капсулата. Когато слезе отново долу, Пери не се бе помръднал.

— Хайде, елате на себе си. Вярвам ви. Приливните сили са мощни, но това е вярно както за Куейк, така и за Опал.

— Така е — Пери най-после стана и се изправи. Но на Опал ефектът е по-слаб. Повърхността на океана свободно се деформира и всеки четири часа достига нови високи приливи и ниски отливи. И промените на морското дъно — морски земетръси и изригвания — биват амортизирани от водата над тях. Но на Куейк няма океани, които да намалят този ефект. По това време на годината Куейк трябва непрекъснато да е активен. А не е. Така… Тогава къде отива цялата енергия?

Пери се изопна на седалката и се намръщи.

Ребка се чувстваше странно неудовлетворен, когато скоростта на колата нагоре нарасна и се чу тихо свистене от бързото движение през атмосферата на Куейк. Той беше посетил Куейк и лично беше видял доказателството. Мястото наистина изглеждаше толкова опасно, колкото бе предупреждавал Пери. И все пак Пери не беше изплашен от Куейк. Ни най-малко. Той искаше да се върне там… макар че все още имаше изригвания.

Ребка достигна до заключението, че ако трябваше да разбере Пери, трябваше да разполага с повече данни. Той седна и загледа по-младия си партньор.

— Добре, комендант Пери. Значи мястото не изглежда така, както сте очаквали. Аз не мога да преценя. Кажете ми, тогава, как обикновено изглежда Куейк през това време на годината?

Беше погрешен въпрос. Концентрираният замислен вид на Пери изчезна. На лицето му се появи неопределена тъга. Ребка седеше в очакване на отговор, но след няколко минути разбра, че няма да го получи. Въпросът, вместо да изкара Макс Пери от замечтаността му го тласна още по-дълбоко в нея. Мъжът беше изпаднал в някаква странна амнезия и нерадостни спомени.

Спомени за какво? Сигурно за Куейк по време на летния прилив.

Ребка предпочете да замълчи. Вместо това, изруга наум, загледан нагоре по Умбиликал към далечния възел на Междинната станция. Беше принуден да признае неприятната истина, че искаше да изпълнява длъжността на бавачка, което би прекъснало най-интересния проект в неговата кариера. Той беше обиден, че е откъснат от Парадокс, обиден, че е назначен на Добел, обиден на Макс Пери, че трябва да се тревожи за кариера си, прекъсната от един дребен бюрократ.

Но гордостта не му позволяваше да изостави задачата, докато не разбере със сигурност какво беше разстроило мъжа срещу него. Защото Пери беше разстроен, макар външно да не го показваше.

Едно нещо вече беше ясно. Онова, което беше разстроило Пери живееше на Куейк, в непосредствена близост с летния прилив.

Което означаваше, че Ребка непременно щеше да се върне на мястото, и то по време, когато всички доказателства потвърждаваха, че хора не биха могли да оцелеят.

Артефакт: Умбиликал

УКА #269

Галактически координати: 26,837.18617,428.947 363.554

Име: Умбиликал

Връзка звезда-планета: Мандъл-Добел (дублет)

Възел за достъп Боуз: 513

Предполагаема възраст: 4.037 и 0.15 милиона години

Изследователска история: Открит чрез дистанционно сензорно наблюдение по време на пилотиран от Мандъл полет на малка височина за събиране на информация през Е. 1446. Първото проучване отблизо, извършено от полет с екипаж на малка височина за събиране на информация през Е. 1513 (Добел и Хинчклиф), първо посещение на колониален кораб през Е. 1668 (клас „Скайскан“, Уу и Танака). За първи път използван за заселници на Добел, Е. 1742. Като работна система се използва редовно от Е. 1778.

Физическо описание: Умбиликал представлява транспортна система, която свързва планетарния дублет на системата Добел, Опал (първоначално Еренкрещер) и Куейк (първоначално Кастелнуово). Дванадесет километра дълъг и четиридесет до шестдесет метра широк, Умбиликал представлява цилиндър, който е дислоциран постоянно на Опал (за морското дъно) и закрепен електромагнитно за Куейк. Закрепването към Куейк се прекъсва при най-голямото приближаване на системата Добел по високата ексцентрична орбита до планетата Мандъл. Това най-голямо приближаване се получава на всеки 1.43 стандартни години.

Посредством Уинч, използвайки сингулярност пространство-време (предполага се, че е артефакт), се постигат промени в дължината на Умбиликал, чрез което той автоматично се адаптира към промените на разстоянието Опал-Куейк. Освен това Уинч позволява автоматично издърпване на Умбиликал от повърхността на Куейк по време на максимален прилив причинен от Мандъл (летния прилив). Техниката за управление е разчетена функционално, но не е открит никакъв пусков сигнал (например времеви или някакъв друг). Междинната станция (9,781 километра от центъра на масата на Опал, 12,918 километра от центъра на масата на Куейк) позволява добавяне или махане от Умбиликал на полезни товари за пренасяне до или сваляне в произволното пространство.

Бележка: Умбиликал е един от най-простите и най-разбираеми от всички артефакти на Строителите и по тази причина за повечето сериозни изследователи на технологията на Строителите е по-малко интересен. И все пак той самият представлява някаква загадка, тъй като, макар и прост, е едно от последните творения на Строителите (построен преди по-малко от пет милиона години). Някои археолози-аналитици предполагат, че този факт бележи началото на западане на обществото на Строителите, кулминиращо в краха на тяхната цивилизация и изчезването им от полето на галактическата наука преди повече от три милиона години.

Физическа природа: Без дефектни твърди въглеродни поддържащи въжета със стабилизиращи мюонни^[1] връзки. Напрегнатостта на въжетата е измерима с тази на човешките и сикропеанските височинни експериментални аеростати, но не ги надвишава.

Тягата на транспортната кола се осигурява от линейни синхронни двигатели с конвенционална силова предавка. Техниката на прикачване на колата към въжето е неясна, но е сходна с мрежите в свободното пространство на системата Кокун (Вж. Кокун, статия 1).

Природата на Уинч също е спорна, но вероятно това е артефакт на Строителите, а не естествена даденост на системата Добел.

Предполагаема цел: Транспортна система. До пристигането на хора системата е била използвана най-малко три милиона години. Съобщава се, че понастоящем е в редовна експлоатация. Няма никакво указание за други по-ранни приложения.

Из „Универсален каталог на артефактите“

Четвърто издание