Чарлс Шефилд
Летен прилив (22)

Глава 20

Един ден до летния прилив

Когато въздушната кола издигна нос и се устреми нагоре, Дариа Ланг се почувства безполезна. Тя беше свръхтовар, баласт, неспособна да помогне на пилота, нито на навигатора, седнал пред нея. Безпомощна да окаже съдействие и да намали напрежението, тя погледна по нов начин на спътниците си.

Това беше група, обречена да живее или да умре заедно, и то скоро, преди Куейк и Опал да направят още една обиколка.

Докато колата летеше нагоре, тя изучаваше спътниците си. Всички бяха потиснати и представляваха тъжна гледка. За едно денонощие положението се беше променило и сега ги виждаше такива, каквито трябва да са били преди много години, преди Куейк да започне да играе някаква роля в живота им.

Елена и Джени Кармел, плътно притиснати една в друга, приличаха на малки, изгубени момиченца. Неспособни да намерят пътя, извеждащ от тъмната гора, те чакаха някой да ги спаси, или чудовището да дойде и да ги изяде. Пред тях Ханс Ребка беше клекнал пред пулта — малко, разтревожено момче, опитващо се да играе игра, за която още не беше дорасло. До него седеше Макс Пери, потънал сякаш в някакъв стар, мъчителен сън, който не искаше да сподели с никого.

Само Джулиъс Грейвс, отдясно на Пери, не отговаряше на тази стародавна картина. Лицето на съветника никога не бе било младо. Хиляди години страдание бяха се запечатали в чертите му и бяха го направили сурово — самата човешка история, мрачна, гневна, отчайваща.

Тя го гледаше смутена. Това не беше онзи член на Съвета на легендарния Съюз. Къде бяха добротата, оптимизмът, бликащата енергия?

Тя знаеше отговора — бяха задушени от изтощението.

За първи път Дариа си даде сметка за значението на умората в решаващите човешките дела. Беше забелязала как постепенно сама бе загубила интерес към разгадаване на тайната на Куейк и Строителите и го отдала на борбата за оцеляване. Но сега разбра, че се дължи на умората и напрежението и начина, по който те съсипваха човека.

Същото бавно изчерпване на енергията бе характерно за всички. По време, когато мисъл и бързо действие бяха жизненоважни, те се чувстваха изтощени психически и физически. Всеки един — тя сигурно не правеше изключение — бе заприличал на кретен. Можеха да бъдат съсредоточени и бдителни за няколко секунди, както беше тя в един момент по време на излитането, но щом паниката отмине, щяха отново да изпаднат в летаргия. Лицата, около нея, макар и изчистени от бялата прах, бяха бледи и измъчени.

Дариа знаеше как се чувстват те. Нейният собствен емоционален тонус беше спаднал до минимум. Тя не изпитваше нито ужас, нито любов, нито гняв. Това безразличие към живота и смъртта беше най-страшното състояние. Не се интересуваше какво ще се случи след това. През последните няколко дни Куейк не я беше поразил със своята сила, но я бе изцедил, бе я лишил от всички човешки страсти.

Дори двете извънземни бяха изгубили своята храброст. Калик беше извадила малък компютър и извършваше някакви тайни изчисления. Д’жмерлиа изглеждаше безпомощен и объркан без Атвар Х’сиал. Той непрекъснато въртеше глава, сякаш търсеше изгубената си господарка и непрекъснато триеше възглавничките на ръцете си в покритото с твърда черупка тяло.

Пери, Грейвс и Ребка се бяха сместили отпред в една седалка за двама. Близначките и Д’жмерлиа седяха зад тях, навярно много по-удобно от всеки друг, докато Дариа и Калик бяха набутани отзад в мястото, предназначено за багаж. Беше достатъчно за високия ръст на хименопта, но Калик имаше навик несъзнателно да се отърсва като мокро куче останалия по късата му черна козина прах. Това караше Дариа през цялото време да киха и да навежда глава напред, за да избегне контакта със скосения таван на колата.

Най-лошо от всичко беше, че намиращите се отзад виждаха през предното стъкло само мъничко от небето. Информацията за развитието на нещата трябваше да дойде от предупрежденията и коментарите на седящите отпред.

А понякога те пристигаха твърде късно.

— Извинявайте — извика Пери две секунди след като колата се бе завъртяла, наклонила и пропаднала петдесет метра от ужасен порив на вятъра. — Много лошо.

Дариа Ланг потри глава и се съгласи. Вече се беше ударила в твърдия пластмасов таван на товарния отсек. Натъртването щеше да е за предпочитане, ако изобщо останеше жива.

Дариа се наведе напред и хвана главата си в ръце. Въпреки шума, опасността и нестабилността на движението, мислите й смениха посоката си. Предишният й живот като учен археолог на Сентинел Гейт сега й изглеждаше съвсем безхаберен. Колко пъти при създаването на каталога за артефакти „Ланг“ тя спокойно беше задрасквала цели експедиции с единствената бележка:

Няма оцелели.

Чиста и ясна фраза, която не изисква никакво обяснение, не се нуждае от никакъв коментар. Елементът, който липсваше, беше трагедията и безкрайното субективно време, необходимо, за да се случи събитието. Бележките „Няма оцелели“ говореха за загиване на група хора, изгаснали бързо и безвъзвратно, както изгасва пламъкът на свещ. Далеч по-вероятни бяха ситуации като настоящата — бавно загубване на надежда, след като групата се е хващала за всяка възможност и е видяла как всички се осуетяват.

Духът на Дариа падна още повече. Смъртта рядко биваше бърза и безболезнена, освен ако не дойдеше изненадващо. По-често тя беше бавна, мъчителна и унизителна.

— Хей, вие там отзад, пригответе се — гласът на Ханс Ребка прозвуча без нотка на обреченост и поражение, изваждайки я от отчаянието. — Движим се много ниско и много бавно. Има опасност да останем без енергия и да закъснеем. Така че трябва да се издигнем над облаците. Хванете се здраво. За няколко минути ще наберем височина.

Да се хванат! За какво? Но думите на Ребка и неговият бодър тон показаха, че не всички се бяха отказали от борбата.

Засрамена от себе си, Дариа се опита да се притисне по-плътно в багажното отделение, докато колата си запроправя път през неравния долен слой на облаците. Плътното сияние навън беше заменено от слаба мътна светлина. Последва силно разтърсване, блъскане и произволно подмятане на претоварения съд из небето като хартиено оригами. Независимо какво правеха Ребка и Пери на пулта за управление, колата беше прекалено претоварена, за да маневрира добре.

Дариа се опита да определи движението, но не успя. Тя не можеше да каже дали се издигат или падат спираловидно. От тавана на колата върху главата й падаха парчета от облицовката. Точно когато беше сигурна, че следващият сблъсък ще я събори в безсъзнание, четири съчленени ръце я хванаха здраво през кръста. Колата промени посоката, спусна се надолу и се разтресе. Тя хвана мекото, топчесто тяло и се вкопчи отчаяно в него.

Калик я притискаше към стената. Тя зарови лице в кадифената козина и запъна крака в пода. Притиснати един в друг и в стените на колата, тя и Калик поддържаха някаква стабилност. Дариа се чудеше дали тръскането някога ще спре.

— Почти стигнахме. Закрийте очи! — прозвуча в кабината гласът на Ребка по интеркома миг преди сътресенията да намалеят.

Когато полетът стана по-плавен, ослепителна светлина заля колата и прогони дифузното червено-кафяво сияние.

Дариа чу силно пръхтене отдясно. Д’жмерлиа се въртеше на седалката си и се мъчеше да погледне назад.

— Калик иска да ви предаде скромните си извинения — каза той — за онова, което ви стори. Тя ви уверява, че при нормални обстоятелства никога не би докоснала тялото на по-висше същество. И се пита дали вие бихте били така добра да я пуснете.

Дариа разбра, че тя още е вкопчена в козината на хименопта и веднага я пусна смутена. Калик беше прекалено учтива, за да каже нещо, но Дариа видя в очите й неподправена паника.

— Кажи на Калик, че й благодаря, задето ме хвана. Онова, което направи, много ми помогна и не е необходимо да се извинява. И не приемам разделението на висши и низши същества — добави тихо Дариа.

Смутена или не, Дариа беше започнала да се чувства малко по-добре. Полетът беше по-плавен, макар свистенето на въздуха да показваше, че се движат много по-бързо. Дори болката и умората й малко намаляваха.

— Току-що почти удвоихме скоростта на въздушната кола и издигането трябва да бъде плавно — гласът на Ребка по интеркома изглежда оправдаваше промяната в настроението й.

— Но преминаването през облаците беше трудно — продължи той. — Комендант Пери преизчисли разхода на енергия. За разстоянието, което трябва да изминем, не разполагаме с никакъв резерв. Малко ще намаля скоростта и ще изключа кондиционера, след което тук, отпред, ще стане доста лошо. Бъдете готови да си смените местата и се погрижете да пиете много вода.

На Дариа Ланг не й беше минавало през ум, че нейната ограничена видимост към небето може да се окаже предимство. Когато температурата вътре в колата започна да нараства, тя беше щастлива, че седи отзад. Хората отпред дишаха същия задушлив въздух като нея, но бяха изложени на директната, трудно поносима слънчева светлина.

Тя почувства пълния ефект от това, едва когато трябваше да си сменят местата и да се придвижи из препълнената вътрешност. За това се изискваха едва ли не акробатски умения. Когато това все пак стана, Дариа се намери на предната седалка до прозореца. За първи път от излитането можеше да види нещо повече, отколкото вътрешността на колата.

Движеха се точно над облаците, които улавяха и разпръсваха като морски прибой светлина от заслепяващо златно и тъмночервено. Мандъл и Амарант бяха почти срещу тях и сипеха жар върху колата с ярост, неизпитвана никога на защитените от облаци повърхности на Опал и Куейк. Двете звезди бяха пораснали до гигантски, ослепително ярки кълба на фона на почти черното небе. Дори при включени на максимум фотоекрани хвърляната от звездните партньори светлина беше много ярка, за да се гледа в нея.

Пот течеше на ручейчета по лицето на Дариа и мокреше дрехите й. Докато наблюдаваше положението на Мандъл и Амарант, картината на небето се промени. Всичко ставаше изключително бързо. Когато двойката слънца и Добел забързаха към точката на най-голямо сближение, тя почувства стремителния темп на събитията.

Но те не бяха единствените играчи.

Дариа присви очи и погледна настрани. Гаргантюа беше там, бледа сянка на Мандъл и негов спътник-джудже. Но това също щеше да се промени. Скоро Гаргантюа щеше да стане най-големият обект на небето над Куейк, премествайки се по-близо от всяко друго небесно тяло в звездната система, съперничеща по сила на приливната вълна на Мандъл и Амарант.

Тя погледна надолу, чудейки се какво става под тези бушуващи облачни слоеве. Скоро ще трябва да се спуснат през тях, но може би скритата долу повърхност вече няма да позволи кацане. Или може би корабът, който търсеха, вече е изчезнал, погълнат от някоя огромна земна пукнатина.

Дариа отвърна глава от прозореца и затвори възпалените си очи. Яркостта на светлината навън беше непоносима. Тя не можеше да издържа на топлината и изсушаващата радиация, но нямаше избор.

Само че нямаше избор.

Погледна вляво. Калик беше до нея, клекнала ниско на пода. На пилотската седалка, Макс Пери държеше квадратно парче непрозрачна пластмаса пред лицето си като частична защита срещу силното облъчване.

— Още колко? — въпросът прозвуча като слабо хриптене.

Дариа не можа да познае собствения си глас. Не беше сигурна дори за какво пита. Дали искаше да попита още колко остава, докато си сменят отново местата, докато пристигнат или докато всички умрат?

Нямаше никакво значение. Пери не отговори. Той просто й подаде шише хладка вода. Тя отпи голяма глътка и го подаде на Калик. Не й оставаше да прави нищо друго, освен да седи, да се поти и да издържи, докато дойде време да си сменят местата.

Загуби представа за времето. Знаеше, че сяда на мястото отпред най-малко три пъти. Имаше чувство, че са минали седмици, докато най-после Джулиъс Грейвс я разтърси и предупреди:

— Пригответе се за турбуленция! Спускаме се през облаците.

— Вече? — прошепна тя. — Значи слизаме.

Не можеше да чака повече. Независимо какво щеше да се случи след това, щеше да се спаси от мъчителното печене под двете слънца. Сигурно щеше да ги сънува до края на живота си.

— Не. Не там — гласът на Грейвс звучеше така, както и нейният. Той избърса потта от плешивата си глава. — Енергията свършва.

Това привлече вниманието й.

— Къде сме?

Но той се беше обърнал на другата страна. Елена Кармел на седалката зад нея, се наведе напред и й отговори:

— Ако уредите отчитат правилно, много близо. Почти до кораба.

— Колко близо?

— Десет километра. Може дори и по-малко. Зависи колко енергия е останала за използване в режим на летене на въздушна възглавница.

Дариа не каза нищо повече. Десет километра, пет километра… какво значение имаше? Тя не можеше да извърви и един километър дори ако от това да зависеше животът й.

Но един глас вътре в нея изненадано се пробуди: Може би само ако от това зависи животът ти. Щом младата, объркана Елена Кармел може да намери сили, защо ти да не можеш?

Преди да има време да спори със себе си, колата се гмурна в облаците. Няколко секунди не можеше да си позволи каквото и да било.

Ханс Ребка беше решил да запази енергия за въздушната кола за по-късно и не желаеше да се откаже от това само за да направи кацането по-меко. При бързото слизане въздушната кола беше подмятана по небето като коркова тапа от морски вълни. Но това не трая дълго. За по-малко от минута те достигнаха долния край на облачния слой.

Всички проточиха вратове напред. Каквото и да ги очакваше, не можеха да се върнат горе.

Беше ли звездният кораб все още там? Имаше ли твърда повърхност около него, на която да се приземят? Или бяха избягали от изгарящите лъчи на Мандъл и Амарант само за да загинат на Куейк в потоци разтопена лава?

Дариа гледаше, без да може да отговори на тези въпроси. Гъст пушек закриваше повърхността под тях. Предполагаше се, че са над склоновете на котловината Пентаклайн, но можеха да са навсякъде другаде на планетата.

— Е — каза тихо Ханс Ребка, сякаш говореше на себе си, — добрата новина е, че не се налага да вземаме решение. Погледнете уреда за енергия, Макс. Сочи на червено. Слизаме, независимо дали искаме или не — той повиши глас: — Слагайте респираторите!

След миг те се гмурнаха в синьо-сивия пушек, който се кълбеше около колата, гонен от ветрове, толкова силни, че се видя принуден да нареди:

— Обратна тяга! Ще се приземим колкото е възможно по-бързо, преди вятърът да ни издуха обратно до Умбиликал.

— Къде е корабът? — попита Джулиъс Грейвс, свит зад Дариа в тясното багажно помещение.

— На два километра пред нас. Не можем да го видим, но аз мисля, че е все още там. Улавям радарно отражение. Не можем обаче да достигнем оголената скала, където стои корабът, така че ще трябва да се приземим на склона на котловината. Пригответе се. Височина двайсет метра… петнайсет… десет. Готови за приземяване.

Бурният вятър изведнъж стихна. Пушекът около тях изтъня. Дариа виждаше земята от едната страна на колата. Беше гола и спокойна, но от дузина малки отвори на повърхността, разпръснати по склона на котловината Пентаклайн, като драконово дихание излизаше пара. Гъстата растителност, която Дариа очакваше да види в долината, я нямаше. Виждаше се само сива пепел и изсъхнали стебла.

— Километър и половина — гласът на Ребка прозвуча спокоен и далечен. — Пет метра по алтиметъра. Енергията свършва. Изглежда ще трябва малко да походим. Три метра… два… един. Хайде, красавице! Накарай ни да се чувстваме горди.

Летният прилив започваше след три часа. Въздушната кола докосна като пеперуда изпускащия пара склон на котловината Пентаклайн.