Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконовите ездачи от Перн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragonquest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
forri (2010 г.)
Допълнителна корекция
plamentd (2010 г.)

Издание:

Ан Маккафри. Походът на дракона

Ездачите на Перн Книга II

Първо издание

Превод: Десислава Владимирова

Редактор: Ангел Манчев

Печат „Полипринт“ — Враца

Издател: Абагар Холдинг — 1995 г.

ISBN: 954-584-134-6

История

  1. — Добавяне

Глава I

Утро в Главната Работилница — Холд Форт
Късен следобед в Уейр Бендън
Късна утрин (по Телгарско време) в Работилницата на Водача на Гилдията на Ковачите, Холд Телгар

„Откъде да започна?“, размишляваше Робинтън, Водачът на Менестрелите от Перн. Той се намръщи замислено към гладкия, влажен пясък в плитките таблички на работната си маса. Върху продълговатото му лице бяха застинали дълбоки бръчки, а очите му, обикновено сини и искрящи от вътрешна възбуда, сега бяха потъмнели от необичайна сериозност. Представи си как пясъкът го моли да бъде измъчван с думи и ноти, а самият той беше онемял — Робинтън, довереникът на Перн, сладкодумният разпространител на всяка балада, сага или песничка. В същото време трябваше да съчини балада за предстоящата сватба на Лорд Асгенар от Холд Лемос с природената сестра на Лорд Ларад от Холд Телгар. По повод последните тревожни донесения, получени от неговата мрежа от глашатаи и калфи менестрели, Робинтън реши да припомни на гостите в този подходящ момент — тъй като щяха да присъстват всички Лордове и Занаятчии — за техния дълг към Драконовите ездачи на Перн. Като тема на баладата, той избра разказа за фантастичното пътуване във времето на Лесса — Стопанка на Уейр Бендън, заедно със своята голяма златна кралица Рамот. Пернезийските Лордове и Занаятчии тогава много се зарадваха на пристигането на ездачите от петте древни Уейра, живели преди четиристотин Оборота.

Ала как да пресъздаде онези вълнуващи страховити дни, онези подвизи — в рима? Дори най-епичните акорди не можеха да опишат пулса на кръвта, секналия дъх, ледената ръка на страха и неистовата вълна на надежда през онази първа сутрин, след като Нишките бяха валяли над Холд Нерат, когато Ф’лар беше свикал всичките изплашени Лордове и Майстори в Уейр Бендън и спечели възторжената им подкрепа. Това, което беше провокирало Лордовете не бе някакво внезапно възраждане на забравена вярност, а бе изключително силното усещане за опасност, когато те гледаха безпомощно процъфтяващите си земи да почерняват от Нишките. Нишките, които бяха отписали, защото ги смятаха за мит. Ужасяваше ги и мисълта за многобройните дупки, прокопани от мълниеносно разпространяващите се спори и представата за хората, зазидани в каменните си Холдове зад дебели метални врати и кепенци. Бяха готови да обещаят на Ф’лар и душите си него ден, ако той можеше да ги защити от Нишките. А именно Лесса им донесе тази надежда, като рискува живота си.

Робинтън вдигна поглед от пясъчните таблички, а изражението му внезапно помръкна.

— Пясъкът на паметта изсъхва бързо — рече тихо той, загледан навън през заселената му се долина към пропастта, която бе подслонила Холд Форт. Искаше всичко, що ходи на два крака да е на полето, дори групичките деца, които трябваше да плевят пролетната трева, избуяла в процепите на каменната настилка и да махат мъха от стените. Миналата пролет, Лорд Гроге не би пренебрегнал този дълг, независимо колко Драконови дължини земя искаше да засее.

Лорд Гроге сега без съмнение е на полето, кръстосва от една нива на друга, яхнал едно от онези дългокраки добичета, които Сограни — Водачът на животновъдите, отглеждаше. Гроге от Холд Форт беше неуморим. Леко изпъкналите му сини очи не пропускаха неокастрено дърво или мърляво браносана леха. Беше снажен мъж с прошарена коса, която носеше вързана с чиста панделка. Имаше румена кожа, издаваща темперамента му. И ако изискваше много от холдърите[1] си, беше и много взискателен и към себе си, като не караше хората си, децата си или хранениците си да вършат нещо, което той да не може да направи. Беше консервативен в мисленето си, защото познаваше границите на собствените си възможности и това го правеше уверен в себе си.

Робинтън задърпа долната си устна, докато се чудеше дали Лорд Гроге беше изключение, като не зачиташе традиционните за един Холд задължения да изкоренява всякаква зеленина в близост до жилищата. Или това бе отговорът му на растящата тревога в Уейр Форт за огромните залесени земи на неговия Холд, които ездачите трябваше да бранят. Т’рон, Водачът на Уейр Форт и Стопанката на Мардра ставаха все по-небрежни, когато трябваше да проверяват дали Нишките, успели да оцелеят от ятото ездачи, са паднали върху гъстите гори. Но Лорд Гроге бе много стриктен, що се отнася до наземните отряди и огнехвъргачките, когато Нишките валяха над горите му. Разполагаше се отряд бегачи, разпръснати в ефикасна мрежа около неговия Холд. И докато ездачите разбираха от въздушен бой, той долу си имаше съответна наземна защита.

Но напоследък до Робинтън достигнаха неприятни слухове и то не само от Холд Форт. Откакто непрекъснато чуваше всякакви зложелателни слухове и обвинения, разпространявани из Перн, той се бе научил да отделя чистия факт от обикновената злоба, клеветата — от истинското престъпление. По принцип не се тревожеше лесно, защото с течение на времето се бе научил да пресява нещата, ала сега започваше да чувства нарастващата тревога в душата си.

Водачът на менестрелите се отпусна на стола си, загледан в яркия ден, в свежата зеленина на полята, в жълтите цветове на плодните дръвчета, в чистите каменни Холдове, подредени успоредно на пътя, водещ до главния Холд. Съзерцаваше скупчените вили на занаятчиите под широкия скат, стигащ до Големия Външен Двор на Холд Форт.

Ако подозренията се окажеха верни, какво можеше да стори той? Да напише гневна песен? Сатира? Робинтън изсумтя. Лорд Гроге бе човек, който би възприел сатирата буквално, а бе и твърде добродетелен, за да бъде критикуван. Освен това, и Робинтън се облегна на лакти, ако Лорд Гроге беше небрежен, то това бе един вид протест към небрежността на Уейра, спрямо далеч по-важни неща. Робинтън потръпна, като се сети за Нишките, ровещи в обширните иглолистни насаждения на юг.

Той трябва да изпее своето предупреждение към Мардра и Т’рон като водачи на Уейра, но и това би било напразно усилие. Мардра се беше вкиснала напоследък. Тя трябваше да покаже достатъчно разум, за да се оттегли благоприлично и да остави мъжете сами да търсят услугите й, щом Т’рон вече не я привличаше. Ако се вслуша човек в приказките на момичетата от Холда, Т’рон беше доста похотлив. Всъщност по-добре е той сам да се осъзнае. А на Лорд Гроге никак не му беше приятно, че твърде много от жените от холда му отглеждат потомството на Драконовите ездачи.

Още едно безизходно положение, помисли си Робинтън и кисело се усмихна. Нравите в Холдовете се различаваха от морала в Уейра. Може би трябва да поговори с Ф’лар от Уейр Бендън? Отново безполезно. Първо, бронзовият ездач нищо не можеше да стори. Уейровете бяха автономни и Т’рон, не само щеше да приеме за обида онова, което Ф’лар би го посъветвал. Робинтън беше сигурен, че Ф’лар би бил склонен да вземе страната на Лордовете. От месеци насам това не беше първият път, когато Робинтън съжаляваше, че Ф’лар от Уейр Бендън толкова искаше да се откаже от водачеството си, след като Лесса се върна назад във времето, за да доведе петте изгубени Уейра. За няколко кратки месеца тогава, преди седем Оборота, Перн се обедини около Ф’лар и Лесса срещу древната заплаха от Нишките. Всички — холдъри, Майстори, земевладелци и занаятчии, мислеха като един. Това единство се разпадна, след като Старовремните Предводители възобновиха традиционното си господство над прикрепените към Уейровете им Холдове. Но за четиристотин Оборота разбиранията за тази стара хегемония се бяха променили и нито една от страните не беше сигурна в каква посока.

Може би сега беше моментът да напомни на Лордовете за онези пълни с опасност дни, преди седем Оборота, когато всичките им надежди увиснаха върху крехките Драконови криле и себеотрицанието на останалите едва двеста ездачи.

Е, и Менестрелът си има своя дълг в Името на Яйцето, помисли си Робинтън и без нужда заглади влажния пясък. Неговият дълг бе да разказва.

След дванадесет дни, Ларад — Лорд на Телгар, щеше да даде природената си сестра Фамира на Асгенар — Лорд на Холд Лемос. И за всички щеше да бъде приятно, ако Водачът на Менестрелите се появи с подходящи нови песни, с които да оживи тържествата. Ф’лар и Лесса бяха поканени, тъй като Холд Лемос бе под защитата на Уейр Бендън. Очакваха се и други знаменитости от Уейрове, Холдове и Занаяти, които да почетат този чудесен случай.

— И между веселите песнички, ще си похапвам здравата! — Като се подхилкваше на тази перспектива, Робинтън вдигна писеца си.

— Трябва да измисля една нежна, но комплексна темичка за Лесса. Та нали тя е легенда вече. — Менестрелът несъзнателно се усмихна, докато си представяше нежната Стопанка, бялата й кожа, облака тъмни коси, блестящите й сиви очи. Дори усети в съзнанието си тръпчивостта на остроумните й забележки. Нямаше човек на Перн, който да не я уважава или да се осмели да предизвика неприязънта й. Така, един хубав военен мотив за Водача на Уейр Бендън с неговите проницателни кехлибарени очи, с неосъзнатото му превъзходство, с огромната енергия на жилавото му тяло, ще свърши работа. Ще може ли той, Робинтън, да извади Ф’лар от неговата апатия? Или може би напразно се тревожи за тези незначителни дрязги между Лорд и Предводител на Уейр? Ала без Драконовите ездачи на Перн земята ще бъде превърната в пустиня от Нишките, дори всеки мъж, жена и дете на планетата да се въоръжи с огнехвъргачка. Един прокопан тунел от Нишките, ще обходи всяка равнина и гора със скоростта, с която Дракона би прелетял над тях, и ще бъде погълнато всичко що расте и вирее, с изключение на масивните скали, водата и метала. Робинтън поклати глава, ядосан от собствените си фантазии. Като че ли Драконите биха могли да изоставят Перн и своя древен дълг.

Сега — един солиден акцент на най-големия барабан в чест на Фандарел, Водачът на Ковачите, с неговото безкрайно любопитство, с изисканата ловкост на големите му ръце, с будния му ум, търсещ вечно ефективност. Човек някак си очаква такъв огромен мъж да мисли също така бавно, както са бавни и всичките му движения. Сега — една добре — премерена тъжна нотка и за Литол, който някога е яздил Дракона Ларт от Бендън, а после при нещастен случай по време на Пролетните Игри, го е загубил. Това беше преди четиринадесет или петнадесет Оборота. После Литол напусна Уейра. Да бъде сред Драконите и техните Ездачи, това само усилваше чувството за огромна загуба. След това се зае с текстилния занаят. Беше Управител в Холда Високите Хълмове след като, когато Ф’лар откри Лесса там. Ф’лар назначи Литол за Опекун на младия Лорд Джаксъм от Холд Руат, комуто Лесса прехвърли правата си.

А и как човек би могъл да пресъздаде значимостта на Пернезийските Дракони? Нито една тема не беше достатъчно тържествена за тези огромни и в същото време толкова деликатни крилати животни, впечатвани по време на Люпенето си от хората, които ставаха техни ездачи. Хора, които се грижеха за тях, обичаха ги и бяха телепатично свързани в неразрушим съюз, непостижим на базата на обикновената реч. „Какво ли точно представляваше това“, зачуди се Робинтън, докато си припомняше младежката си амбиция самият той да стане Драконов ездач. Драконите на Перн, които можеха да се прехвърлят по един загадъчен начин между пространствата само за миг. Дори между Времената!

Менестрелът въздъхна дълбоко, ръката му се премести към пясъка и отпечата първата нота, изписа първата дума, като се питаше дали ще открие отговора за себе си в тази песен. Едва бе запълнил готовата партитура с глина, за да запази написаното, когато дочу първия дроб на барабана. Бързо се упъти към малкия външен двор на работилницата, като накланяше глава, за да разчете съобщението. Това беше неговата секвенция, но в тревожно темпо. Дотолкова се вглъби в барабанния екот, че не усети как изведнъж всички обичайни за Работилницата на Менестрела звуци секнаха.

— Нишки? — гърлото му мигом пресъхна. Нямаше нужда да поглежда в разписанието, за да разбере, че Нишките валяха по бреговете на Холд Тилек по-рано от друг път.

А отвъд долината, върху крепостния насип на Холд Форт, единственият страж продължаваше монотонната си обиколка, глух и сляп за опасността.

 

 

Следобедният пролетен въздух беше приятен и топъл. Ф’нор и неговият голям кафяв Кант излязоха от своята пещера в Уейр Бендън. Ф’нор леко се прозя и се протегна, докато не чу как изпука гръбнакът му. Целият предишен ден той беше на Поход по западния бряг в търсене на подходящи юноши и девойки, защото още едно златно яйце се втвърдяваше в Люпилните Градини на Уейр Бендън за поредното Впечатване. Уейр Бендън, разбира се, даваше повече Дракони и Кралици, отколкото петте Старовремни Уейра, помисли си Ф’нор.

— Гладен? — внимателно попита той своя Дракон, хвърляйки бегъл поглед към конуса на Уейра по посока на Градините за Хранене. Не се виждаха Дракони, които да обядват, а добичетата стояха в ограденото си пасище и дремеха на слънце.

— Спи ми се — каза Кант, въпреки че беше спал също толкова дълго и непробудно, колкото ездача си.

Кафявият Дракон отиде да се изтегне върху затоплената от слънцето тераса и въздъхна докато се отпускаше.

— Жалък ленивец! — рече Ф’нор и се усмихна топло на животното си. Слънцето беше изплувало от другата страна на огромния скален конус, който служеше за жилище на ездачите по източното крайбрежие на Перн. В скалата бяха издълбани черните отвори на всяка една Драконова пещера, а слюдата по скалите блестеше на слънцето. Придошлите пролетни води на езерото в Уейра проблясваха, а два зелени Дракона се къпеха, докато Ездачите им се излежаваха върху тревата. Зад тях, точно пред квартирите на юношите, младите ездачи бяха застанали в полукръг около своя Учител.

Усмивката на Ф’нор стана по-широка. Той лениво протегна мършавото си тяло, припомняйки си своите собствени уроци точно в също такъв полукръг преди двадесетина Оборота. Зубренето на уроците, които трябваше да повтаря като юноша имаха по-голямо значение за сегашната група ездачи. По негово време Сребърните Нишки от учебните песнички не бяха падали от Червената Звезда в продължение на повече от четиристотин Оборота, изгаряйки плътта на човек и животно и поглъщайки всичко живо, което растеше на Перн. От всички Драконови хора от единствения Уейр на Перн, само природеният брат на Ф’нор — Ф’лар, ездач на бронзовия Мнемент, бе повярвал, че в старите легенди може би е имало някаква истина. А сега Нишките бяха неоспорим факт и валяха от небето на Перн денонощно. И отново тяхното унищожение беше смисъл на живот за Драконовите ездачи. Уроците, които тези юноши изучаваха щяха да спасят един ден кожата им, живота им и което е по-важно техните Дракони.

— Учениците са обещаващи — отбеляза Кант, докато прибираше крилете си към гърба и извиваше опашка до задните си крака. Той положи голямата си глава върху предните, а многофасетното му око от страната на Ф’нор нежно проблесна към Ездача.

В отговор на мълчаливата молба, Ф’нор го зачеса по издутината около окото му, докато Кант не започна да мънка тихо от удоволствие.

— Мързеливец!

— Когато работя, работя — отвърна Кант. — Без моята помощ как би узнал кой момък от Холдовете става за добър ездач? А не намирам ли и девойки, от които излизат отлични ездачки?

Ф’нор снизходително се подсмихна, но истина беше, че способността на Кант да открива подходящи кандидати за бойни Дракони и за Кралици-майки беше много ценена от Драконовите ездачи на Уейр Бендън.

После Ф’нор се намръщи, като се сети за странната враждебност на дребните холдъри и занаятчии, на които попадаше в Холдовете и Работилниците на Южния Бол. Да, хората бяха враждебни, докато… докато той не им казваше, че е Драконов ездач от Уейр Бендън. А очакваше да бъде точно обратното. Южният Бол беше под опеката на Уейр Форт. Така си беше открай време и Ф’нор се ухили кисело, тъй като Предводителят на Уейр Форт — Т’рон, беше толкова стриктен и поддържаше всичко онова, което бе общоприето, обичайно и консервативно — традицията преди всичко. Уейр, който бранеше дадена територия можеше пръв да избере ездачи оттам. Ала петте Старовременни Уейра рядко търсеха кандидати извън собствените си Ниски Пещери. Разбира се, помисли си Ф’нор, Старовременните Кралици не снасяха такива големи яйца, като съвременните, нито пък толкова много златни яйца. Като си помисли човек, откакто Лесса ги доведе преди седем Оборота, в Старовременните Уейрове са били отгледани само три Кралици.

Е, нека Старовремците да се придържат към своите си методи, ако това ги кара да изпитват някакво превъзходство. Но Ф’нор бе съгласен с Ф’лар. Просто беше разумно да дадеш на своите Дракончета възможно най-голям избор. Въпреки че жените от Ниските Пещери на Уейр Бендън навярно бяха подходящи, просто нямаше достатъчно родени в Уейра юноши, които да съответстват на количеството излюпени Дракони. Значи, ако някой от другите Уейрове, може би Г’нариш от Уейр Игън или Р’март от Уейр Телгар, биха пуснали младите си Кралици във вседостъпен любовен полет, Старовремците може би щяха да забележат подобрение в размера на яйцата и на Драконите, които се люпеха. Трябва да е пълен глупак, за да чифтосва Драконите си само помежду им. Следобедният бриз промени посоката си и довя лютивите изпарения на врящо обезболяващо биле. Ф’нор изпъшка. Беше забравил, че жените приготвяха обезболяващ мехлем, който бе универсално лекарство за изгаряне от Нишки или други болезнени наранявания. Това бе и една от основните причини да замине вчера на Поход. Миризмата на билето беше всепроникваща. Вчерашната закуска имаше вкус на лекарство, а не на овесени ядки. И тъй като приготовлението на мехлема беше както досаден, така и зловонен процес, повечето ездачи бързо си намираха работа по-далеч. Ф’нор се загледа през Уейрния конус към Уейра на Кралицата. Рамот, разбира се, беше в Люпилните Градини и сега се въртеше над последното си люпило, но бронзовият Мнемент отсъстваше от обичайния си прът на терасата. Той и Ф’лар бяха заминали нанякъде, без съмнение, за да избягат от миризмата на билето, както и от непостоянния характер на Лесса. Тя съзнателно участваше дори в най-тежките задължения на Стопанка на Уейра, но това съвсем не означаваше, че те трябва да й харесват. Мехлемът си вонеше, но Ф’нор беше гладен. Не беше ял от вчера късно следобед, а тъй като имаше шестчасова разлика между Южния Бол на Западното крайбрежие и Уейр Бендън на Източното, той беше пропуснал безвъзвратно времето за вечеря в Уейр Бендън.

С едно последно почесване, Ф’нор каза на Кант, че отива за храна и тръгна надолу по каменния скат, който се спускаше от неговата тераса. Една от привилегиите на Заместник-водача на ято беше, че можеше сам да си избира жилището. И тъй като Рамот като старша Кралица би допуснала само две млади Кралици в Уейр Бендън, бяха останали две свободни квартири за жени. Ф’нор си беше присвоил едната и не беше нужно да безпокои Кант, когато искаше да слезе до по-нисък етаж. Като наближи входа на Ниските Пещери, миризмата на врящото биле накара очите му да засмъдят. Той взе малко клах, хляб и плодове и отиде да послуша Учителя. Учениците бяха застанали срещу вятъра. Като Помощник-водач на ято, Ф’нор обичаше да използва всяка възможност да преценява новите ездачи, особено онези които не бяха родом от Уейра. Животът в един Уейр изискваше известна настройка от страна на тези, които идваха от Холдовете и Работилниците.

Свободата и привилегиите понякога можеха да главозамаят едно момче, особено след като се научеше да отвежда Дракона си в между. За да стигнеш, от която и да е точка на Перн до друга чрез между беше нужно време, колкото да преброиш до три. И отново Ф’нор се съгласи с идеята на Ф’лар да представя по-зрели младежи на Впечатването, въпреки че Старовремците не одобриха и тази практика в Уейр Бендън. Но в Името на Черупката, един по-голям младеж разбираше по-добре отговорността на положението си на ездач (дори и да идваше от Холд), беше емоционално по-зрял и не подценяваше значимостта на Впечатването с неговия Дракон. Можеше да схване обвързването в доживотен мисловен съюз, контакта на душите, пълното отъждествяване с животното си. Едно по-зряло момче не се увличаше. Знаеше достатъчно, за да компенсира недостатъчната инстинктивна и емоционална зрялост на Дракончето си. Малкото Драконче беше съвсем неразумно и ако някой глупав ученик оставяше животинчето си да яде прекалено много, после целият Уейр споделяше неговите мъки. Дори по-големите животни живееха, само в настоящето и малко се замисляха за бъдещето, както и почти не се сещаха — освен на ниво инстинкт — за миналото. И добре че беше така, помисли си Ф’нор, тъй като Драконите болезнено понасяха изгарянията на Нишките и може би ако паметта им беше по-силна или по-асоциативна, биха отказали да се бият.

Ф’нор пое дълбоко дъх и като мижеше от изпаренията, влезе в голямата кухненска Пещера. Вътре кипеше работа. Половината от женското население на Уейра трябва да беше заето в тази операция, помисли си Ф’нор, тъй като огромни котли заемаха всичките големи камини, издълбани във външната стена на Пещерата. Жените седяха около широките маси, миеха и режеха корените, от които се извличаше мехлема. Някои пресипваха готовия продукт в големи глинени гърнета. Тези, които бъркаха илача с дълги бъркалки, носеха маски на лицата си и често се извръщаха, за да бършат сълзящите си от острите пари очи. По-големите деца носеха въглища за огъня от пещерните складове и отнасяха готовите гърнета в пещерите за охлаждане. Всички бяха заети.

За щастие, нощната камина — най-близо до входа, се използваше за обичайните цели — огромната делва с клах и тенджерата със задушено се поклащаха на куките си и се притопляха върху въглищата. Точно след като Ф’нор си напълни чашата, чу че някой го извика по име. Докато се оглеждаше, видя кръвната си майка, Манора да му маха с ръка. Обикновено ведрото й лице, сега бе озадачено и загрижено.

Ф’нор послушно тръгна към огнището, където тя, Лесса и още една млада жена, която му се стори позната, макар да не знаеше откъде, разглеждаха едно малко котле.

— Моите почитания към вас, Лесса, Манора… — и той спря, като се опитваше да си спомни името на третата жена.

— Да беше запомнил Бреке, Ф’нор — каза Лесса, повдигайки вежди при неговия пропуск.

— Нима очакваш човек да вижда ясно на място с такива изпарения? — запита Ф’нор, като си бършеше ожесточено очите с ръкав.

— А, Бреке, не съм те виждал от деня, в който Кант и аз те взехме от занаятчийския ти Холд, за да Впечатиш младата Уайрънт.

— Ф’нор, ти си същият като Ф’лар — възкликна Лесса някак сприхаво. — Никога не забравяш името на Дракона, но не помниш името на ездача!

— Как е Уайрънт, Бреке? — попита Ф’нор, без да обръща внимание на Лессината намеса.

Момичето изглеждаше стреснато, но успя да се усмихне колебливо, после многозначително погледна към Манора, опитвайки се да отклони вниманието от себе си. Тя беше слаба и не много по-висока от Лесса, чийто малък ръст в никакъв случай не намаляваше авторитета и респекта, които излъчваше. Имаше, обаче, някаква свежест, лъхаща от сериозното лице на Бреке, обградено с тъмни къдрави коси, които Ф’нор намери за привлекателни. Той хареса и ненатрапчивото й благоприличие. Точно се чудеше как ли се спогажда тя с Килара — избухливата и безотговорна Стопанка на Южния Уейр, когато Лесса изведнъж почука празното гърне пред себе си:

— Виж, Ф’нор! Вътрешното покритие на гърнето се напука и обезболяващият мехлем си промени цвета.

Ф’нор подсвирна.

— Ще идеш ли при Ковача да го питаш какво покритие слага на котлите? — попита Манора. — Аз не бих се осмелила да използвам развален мехлем, но мразя да изхвърлям нещо без причина.

Ф’нор обърна гърнето към светлината. Матовото покритие бе набраздено от тънки пукнатини от едната страна.

— Виж какво е станало с мехлема! — и Лесса побутна една малка купичка към него.

Обезболяващият мехлем, обикновено кремаво жълт, сега беше станал червеникав. Доста заплашителен цвят, помисли си Ф’нор. Помириса го, топна пръста си в него и усети как кожата мигновено изтръпна.

— Действа — рече той и сви рамене.

— Да, но как ли би действал на отворена рана при изгаряне от Нишки с тази непозната субстанция вряла с него? — попита Манора.

— Добър въпрос. Ф’лар какво казва?

— О, той ли?! — деликатните черти на Лесса се изкривиха в гримаса. — Замина за Холд Лемос, за да види дали дърводелеца на Лорд Асгенар е направил листове от онази дървесна каша.

Ф’нор се ухили:

— Никога не е наблизо, когато ти трябва, а, Лесса?

Тя отвори уста, за да изрече язвителен отговор. Сивите й очи заискряха, но осъзна че Ф’нор нарочно я дразнеше.

— Същият си като него! — рече тя, като се усмихна към високия Заместник-водач, който толкова приличаше на нейния партньор. Въпреки че двамата мъже приличаха на баща си по гъстите черни коси, изразителните черти на лицата, стройните тела (Ф’нор имаше по-ъгловата и по-широка фигура, така че изглеждаше някак недовършен), те бяха различни по характер и индивидуалност. Ф’нор бе по-малко затворен и по-сговорчив от природения си брат Ф’лар, по-голям с три Оборота. Стопанката на Уейра понякога се усещаше, че гледа на Ф’нор като на придатък на брат си и може би заради това се шегуваше и закачаше с него. А тя не беше в приятелски отношения с много хора.

Ф’нор й върна усмивката и насмешливо се поклони в отговор на комплимента й.

— Добре, съгласен съм да изпълня поръчката ти и да ида до Ковачницата. Аз се водя на Поход в момента, мога да търся в Холд Талгар, както навсякъде другаде. Р’март не е и наполовина толкова сприхав, колкото някои от другите Старовремски предводители. — Той свали гърненцето от куката, надникна още веднъж вътре и като огледа набързо оживеното помещение, поклати глава:

— Ще отнеса това гърне на Фандарел, но ми се струва, че вие вече имате достатъчно мехлем да намажете Драконите във всичките шест, извинете, седем Уейра. — Той се усмихна на Бреке, защото момичето изглеждаше притеснено. Лесса ставаше сприхава, когато някаква друга работа й отвличаше вниманието от Рамот, която сега се суетеше като първескиня над последното си люпило. Това допълнително изнервяше Лесса. Необичайно бе една Стопанка от Южния Уейр да се занимава с варене на отвара в Бендън.

— Един Уейр постоянно има нужда от мехлем — каза енергично Манора.

— Това не е единственото напукано гърне — намеси се сухо Лесса. — И ако ще трябва да берем още биле, за да наваксаме това, което загубихме, то…

— В Южния Уейр расте втората реколта — предложи Бреке и се смути задето се обади.

Ала погледът, който Лесса на свой ред хвърли към Бреке, бе изпълнен с благодарност:

— Нямам намерение да ви ощетявам, Бреке, защото всеки глупак, който не може да се бие с Нишките, идва да се лекува все при вас, в Южния Уейр.

— Ще отнеса гърнето! Ще го отнеса! — шеговито ги увери Ф’нор.

— Но първо трябва да подложа нещо повече от чаша клах.

Лесса примигна към него. Погледът й се плъзна към входа, където късното следобедно слънце огряваше пода.

— Едва прехвърля пладне в Холд Телгар сега — добави той търпеливо. — Вчера цял ден бях на Поход в Южния Бол, така че режима ми е изостанал с часове — той сподави една прозявка.

— Бях забравила. Попадна ли на някой?

— На Кант дори не му трепна ухото. А сега нека се нахраня и да се махна от тая воня. Направо не знам как я търпите!

Лесса изсумтя:

— Търпим я, иначе не се траете като почнете да мрънкате, че нямате достатъчно мехлем!

Ф’нор се усмихна на Стопанката на Уейра, чувствайки удивения поглед на Бреке при тази размяна на незлобливи закачки. Той искрено харесваше Лесса като човек, не само като ездачката на Старшата Кралица на Бендън. От сърце одобряваше трайната привързаност на Ф’лар към Лесса, не само защото Рамот не би позволила на друг Дракон освен Мнемент да лети с нея. А и защото Лесса беше най-подходящата Стопанката на Уейр Бендън, така както Ф’лар — най-подходящият за Предводител. Те много си подхождаха. От това печелеше Уейра, а оттам и цял Перн. Печелеха също и трите Холда под закрилата на Бендън. После Ф’нор си спомни за враждебността на хората от Южния Бол вчера, докато не научиха, че той е бендънски ездач. Точно се канеше да спомене това на Лесса, когато Манора прекъсна потока на мислите му.

— Много съм обезпокоена от тази промяна в цвета, Ф’нор — каза. — Ето! Покажи ги на Майстор Фандарел — и тя сложи две малки гърненца в един по-голям съд. — Той съвсем точно ще види настъпилата промяна. Бреке, ще бъдеш ли така добра да сервираш на Ф’нор?

— Няма нужда — каза припряно Ф’нор и се оттегли, а гърнето се поклащаше в ръката му. Той все се дразнеше, че Манора, която бе само негова майка, така и не можа да се отърси от схващането, че той е неспособен да се оправя сам. Но, разбира се, доста бързо успя да накара хранениците си сами да се грижат за себе си, както беше сторила и неговата помайчима.

— Да не изтървеш гърнето, когато влезеш в между, Ф’нор! — беше прощалният й съвет.

Ф’нор вътрешно се усмихна. Майката си остава майка, реши той, тъй като и Лесса бе същата към Фелисън — единственото дете, което бе родила. Съвсем правилна бе практиката в Уейровете да се отглеждат храненици. Фелисън — най-подходящият момък, който бе виждал през всичките тези походи; способен да Впечати бронзов Дракон, се разбираше далеч по-добре с кротката си помайчима, отколкото би се разбирал с Лесса, ако тя го отглеждаше.

Докато си сипваше от задушеното, Ф’нор се чудеше на женската упоритост. Момичетата непрекъснато го молеха да дойдат в Уейр Бендън. Тук от тях не се очакваше да раждат дете след дете, докато се износят и остареят. Жените в Уейровете си оставаха дееспособни и привлекателни. Манора беше живяла два пъти повече, отколкото, например, последната жена на Лорд Сихър от Битра, ала в същото време изглеждаше по-млада. Е, един ездач предпочиташе да си търси сам любовниците, а не те да му се натрапват. Точно сега в Ниските Пещери имаше достатъчно свободни жени.

Клахът със същия успех можеше да мине и за лекарство. Не можа да го изпие. Набързо изгълта задушеното, като се опитваше да не усеща вкуса му. Може би ще успее да хапне нещо в Ковачницата на Холд Телгар.

— Кант! Манора има една поръчка за нас — предупреди той кафявия Дракон на излизане от Ниската Пещера. Чудеше се как жените издържаха тая миризма.

И Кант се чудеше, понеже изпаренията му пречеха да подремне на топлата тераса. Беше доволен, че се намери повод да се махнат от Уейр Бендън.

Ф’нор изплува в утринното небе над Холд Телгар и насочи кафявия Кант покрай дългата долина към разпръснатите постройки в ляво от водопада.

Слънцето осветяваше водните колела, които неспирно се въртяха, задвижвани от буйните води на каскадата, а те задвижваха чуковете в Ковачницата. Ако се съдеше по рехавия черен дим, излизащ от комините и на каменните сгради, цеховете за топене и обогатяване на метала работеха на пълни обороти.

Когато Кант се спусна по-ниско, Ф’нор видя в далечината облаци прах, което значеше че поредната доставка сурова руда пристигаше от последното пристанище на голямата Телгарска река. Идеята на Фандарел да сложи колела на шлеповете, бе съкратила наполовина времето необходимо да се превози рудата надолу по течението, от дълбоките мини на Кром и Телгар до занаятчийските работилници на Перн.

Кант избоботи за поздрав, на който моментално бе отговорено от други два Дракона — зелен и кафяв, кацнали върху една малка тераса над главната Работилница.

— Бет и Севънт от Уейр Форт — каза Кант на ездача си, но имената не бяха познати на Ф’нор.

Мина времето, когато човек можеше да познава всички Дракони и ездачи на Перн.

— Ще отидеш ли при тях? — попита той големия кафяв.

— Те са си заедно — отвърна Кант толкова натъртено, че Ф’нор се засмя.

Зелената Бет се бе оставила на ласките на кафявия Севънт. Като гледаше яркия й цвят, Ф’нор си помисли, че ездачите им не е трябвало да извеждат девойката от Уейра в това състояние. Докато той ги наблюдаваше, кафявият Дракон протегна крило и ревниво покри зелената.

Ф’нор погали хълмистия врат на Кант по първата издутина, но Драконът нямаше нужда от утеха. В края на краищата, не му липсваха партньорки, помисли си Ф’нор леко суетно. Зелените предпочитаха кафяв, който беше голям колкото повечето бронзови на Перн.

Кант се приземи и Ф’нор бързо скочи. Прахът вдигнат от крилете на Дракона, образува завеса, през която Ф’нор трябваше да мине. Под откритите навеси, които подминаваше по пътя към Работилницата, хората бяха заети с множество задачи, повечето добре познати на кафявия ездач. Той се спря до един навес, като се опитваше да проумее защо потните мъже намотаваха метална спирала върху една плоскост, когато осъзна, че материала ще се пресова за фина тел. Точно се накани да ги поразпита и забеляза намусените и неприветливи изражения по лицата им. Кимна любезно и продължи по пътя си, смутен от безразличието… не, раздразнението породено от присъствието му. Започваше да съжалява, задето се съгласи да изпълни поръчката на Манора. Ала Майстор Фандарел бе всепризнат авторитет по въпроса за металите и би могъл да каже защо големият котел най-неочаквано промени цвета на жизненоважния обезболяващ мехлем. Ф’нор разклати съда, за да се увери че двете гърнета бяха вътре и се захили на притеснения си жест. За момент изпита онова момчешко усещане за страх, че е изгубил нещо което са му поверили.

Входът към Главната Ковачница беше внушителен — през масивния портал можеха да минат едно до друго четири добичета, без да се ожулят. Дали за всички Ковачи на Перн са нужни врати като тази? — зачуди се Ф’нор, докато голямата паст на вратата го погълна с огромните си метални крила. Едновремешната Ковачница сега беше пригодена за нуждите на всички занаятчии. По грънчарските колела и тезгясите мъжете полираха, гравираха и слагаха последните щрихи върху готовите съдове. Слънчевата светлина струеше през издълбаните високо в стените на сградата прозорци. Кепенците в източната част бяха осветени от утринното слънце, а оръжията и металните изделия, по откритите лавици в средата на голямата Зала, блестяха.

Отначало Ф’нор си помисли, че неговата поява бе причина всички действия вътре да престанат, когато забеляза двама Драконови ездачи да заплашват Тери. Изненадан от напрежението в Залата, сега Ф’нор се обезпокои и от това, че Тери е център на инцидента, тъй като бе Първи помощник на Фандарел и неговия най-старши рационализатор. Без да се замисля, Ф’нор прекоси Залата, а токовете на ботушите му хвърляха искри по настилката.

— Добър ден и на теб, Тери, и на вас, господа — каза Ф’нор, като небрежно отдаде чест на двамата ездачи. — Ф’нор от Бендън, ездач на Кант.

— Б’най от Форт, ездач на Севънт — каза по-високият и по-побелелият от двамата ездачи. Явно бе възмутен от прекъсването. В едната си ръка държеше сложно инкрустиран със скъпоценни камъни поясен нож, като го пошляпваше в дланта на другата.

— Т’реб, също от Форт, ездач на Бет. И ако Кант е бронзов, дръж го настрана от нея!

— Кант не си присвоява чужди права — отговори Ф’нор като се усмихна само с устни, но си отбеляза че Т’реб е ездач, комуто любовните работи на Дракона му, силно влияеха на настроението му.

— Човек никога не знае на какво точно ги учите в Уейр Бендън — рече Т’реб с едва прикрито презрение.

— На обноски, между другото, когато говорят с Помощник-водач на ято — отговори Ф’нор все още любезен. Но Т’реб остро го изгледа, като усети леката промяна в настроението му. — Добри ми Майсторе Тери, може ли да поговоря с Фандарел?

— Той е в кабинета си…

— А ти ни каза, че не бил наблизо! — прекъсна го Т’реб и го сграбчи за престилката от кожа на уер.

Ф’нор реагира мигновено. Кафявата му ръка стисна като клещи китката на Т’реб, пръстите му се впиха в сухожилията толкова силно, че ръката на зеления ездач временно изтръпна.

Освободен, Тери отстъпи назад, очите му горяха, челюстта му се стегна.

— Има още доста какво да се желае в обноските на Форт Уейр! — каза Ф’нор, а зъбите му се оголиха в усмивка, толкова сурова, колкото и хватката, с която държеше Т’реб. Но сега пък се намеси другият ездач от Форт.

— Т’реб! Ф’нор! — И Б’най застана между двамата. — Зеленият му Дракон е много нервен. И той нищо не може да стори.

— Тогава е трябвало да си остане в Уейра.

— Бендън не може да дава акъл на Форт! — извика Т’реб, като се опитваше да мине покрай партньора си, а ръката му стоеше върху ножа на пояса.

Ф’нор отстъпи назад, като правеше усилие да се успокои. Цялата тази случка бе нелепа. Драконови ездачи не се караха на публично място. И никой не можеше да се държи по такъв начин с един Помощник-майстор. Отвън Драконите зареваха. Като не обръщаше внимание на Т’реб, Ф’нор рече на Б’най:

— По-добре се махайте оттук! Тя е много разгонена!

Но опърничавият Т’реб не можа и сега да се сдържи:

— Не ми казвай какво да правя с Дракона си, ти…

Обидата се изгуби във втория вик на Драконите, към който и Кант добави своя рев.

— Не ставай глупак, Т’реб! — каза Б’най — Хайде! Идвай!

— Нямаше да съм тук, ако ти не искаше този нож. Взимай го и да тръгваме!

Ножът, който Б’най държеше, сега лежеше на пода до крака на Тери. Занаятчията си го прибра толкова бързо, че Ф’нор едва сега проумя защо беше това напрежение одеве в Залата. Явно ездачите са се канили да си присвоят ножа, но неговата поява бе осуетила намерението им. Той беше подочул, че напоследък стават твърде много такива грабителства.

— Най-добре си вървете! — каза той на ездачите и застана пред Тери.

— Дойдохме за ножа! Ще си отидем само с него! — извика Т’реб и като се хвърли неочаквано напред, промуши се покрай Ф’нор, сграбчи ножа от ръката на Тери и изтегляйки острието, поряза палеца на ковача.

Ф’нор отново сграбчи ръката на Т’реб, като я изви, за да го принуди да пусне ножа. Т’реб издаде гъргорещ звук на ярост и преди Ф’нор да успее да се дръпне или пък Б’най да се намеси, побеснелият зелен ездач заби в рамото на Ф’нор собствения си нож, като злобно го натисна, докато острието стигна костта.

Ф’нор се олюля, усещайки гадене и болка, дочу протестния вик на Кант, дивия рев на Зелената и тръбенето на Кафявия.

— Махай го оттук! — задъхано каза Ф’нор на Б’най, докато Тери се опитваше да го задържи.

— Омитайте се! — повтори ковача със суров глас. Той настоятелно махна на другите занаятчии, които сега решително тръгнаха към ездачите. Но Б’най грубо издърпа Т’реб извън Залата. Ф’нор се възпротиви, когато Тери се опита да го заведе до най-близката пейка. И без туй бе достатъчно лошо дето ездач напада друг ездач, но Ф’нор бе още по-шокиран от това, че един ездач не обръща внимание на неотложните нужди на животното си, заради една лъскава дрънкулка.

Сега вече в пронизителния вой на зелената звучеше истинска тревога. На Ф’нор му се искаше Т’реб и Б’най да се качват на Драконите си и да се махат. Една сянка се мярна до големия портал на Ковачницата. Беше Кант, който уплашено мънкаше. Изведнъж гласът на зелената стихна.

— Отидоха ли си? — попита Ф’нор Дракона.

— Надалече — отговори Кант, като проточи шия, за да погледне ездача си. — Ти си ранен.

— Добре съм. Добре съм — излъга го Ф’нор и се отпусна в прегръдката на изплашения Тери. Губейки съзнание, усети, че го вдигат, а после почувства и твърдата пейка под гърба си, преди зашеметяващият шок и болката да го надвият. Последната му съзнателна мисъл бе, че Манора ще се ядоса, задето той първо не се срещна с Фандарел.

Бележки

[1] Холдъри — жителите на даден Холд. — Б.пр.