Ан Маккафри
Походът на дракона (13)

Глава XII

Сутринта в Уейр Бендън

Призори в Уейр Високите Хълмове

Веднага щом можа, Ф’нор напусна Съвещателната зала, за да потърси Ф’лар. Взе съдинката с отвратителните ларви, която бе оставил в една тъмна ниша в коридора на Уейра.

— Той е в жилището си — каза Кант на Ездача.

— Какво казва Мнемент за Ф’лар?

В настъпилата пауза, Ф’нор се зачуди дали Драконите си говорят един с друг така както хората говорят с тях.

— Мнемент не се тревожи за него.

Ф’нор долови лекото ударение върху местоимението и точно се канеше да запита Кант още нещо, когато малката Грал се спусна пърхайки с крила върху ралото му. Тя усука опашката си около врата му и нежно се потърка в бузата му.

— Ставаш все по-смела, мъничката ми! — додаде одобрително и леко шеговито Ф’нор.

Грал остана доволна от това и пляскайки с крилца, впи острите си нокти в дебелата подплънка, която Бреке бе прикрепила към лявото рамо на туниката му именно с тази цел. Гущерите предпочитаха да кацат на раменете, а не на ръцете.

Ф’лар излезе от спалнята, а лицето му светна от нетърпение, когато разбра, че Ф’нор е сам и го очаква.

— Носиш ли ларвите? Хубаво! Ела!

— Чакай малко… — запротестира Ф’нор и хвана Ф’лар за рамото, когато той се запъти към външната тераса.

— Ела! Преди да са ни видели! — те слязоха по стълбите без да ги види някой и Ф’лар поведе Ф’нор към новооткрития вход за Люпилните Градини. — Честно ви бяха разпределени яйцата? — попита той и се усмихна, когато Грал почти се скри в ухото на Ф’нор, докато минаваха покрай входа за Градината.

Ф’нор се усмихна:

— Гроге пое командването, както вероятно си се досетил. Лордовете от Иста и Игън — Удрберт и Лоуди, благородно се отказаха от правото си, защото смятат, че в техните земи сигурно ще има яйца, но Лорд Сангел от Бол си взе две. А Литол не взе!

Ф’лар въздъхна, поклащайки глава със съжаление.

— Не мислех, че ще вземе, но се надявах да опита все пак. Не може да замести мъртвия му Кафяв Ларт, но, е…

Вече бяха стигнали яркоосветения почистен коридор, който Ф’нор не бе виждал. Той неволно хвърли поглед надясно и се усмихна, когато видя, че достъпа до старата шпионка към Градините беше блокиран.

— Това е то начинът!

— А? — Ф’лар се сепна. — О, това ли? Да. Лесса каза, че разстройвало Рамот. Мнемент също бе съгласен — той смутено се извърна към брат си заради смесените чувства, които изпита от прищявката на Лесса и носталгичния спомен за тяхното собствено бандитско изследване на този коридор и тайното шпиониране на яйцата на Неморт. — Тук отзад има стая, която е подходяща за моята цел…

— А тя е?

Ф’лар се поколеба и изгледа Ф’нор замислено.

— Откога не ми се доверяваш вече? — попита Ф’нор.

— Първо трябва да те попитам…

— Ами питай тогава!

Те бяха стигнали до първата стая от поредицата, която Джаксъм и Фелисън бяха открили. Но бронзовият Ездач не даде време на Ф’нор да огледа странните графики на стената или изящно изработените сейфове и маси. Той бързо го поведе през втората стая и спря в голямата зала, където по пода бяха наредени множество правоъгълни каменни съдове. Явно, и други неща са били местени преди време, ако се съдеше по оставените следи в стените и пода. Ф’нор се сепна, когато видя, че в съдовете бяха посадени храсти, трева и посевни разсади. В най-големите качета имаше няколко малки широколистни фиданки.

Ф’лар махна на Ф’нор за гърнето с ларвите и той охотно му го подаде.

— Така, ще сложа част от тези ларви във всички съдове без този — каза Ф’лар и посочи един средно голям контейнер. После започна да разпределя гърчещите се личинки.

— И какво ще докажеш?

Ф’лар му хвърли продължителен и проникновен поглед, който му напомни за дните когато те се дразнеха един друг като ученици от Уейра. Ф’нор не можа да сдържи смеха си.

— И какво ще докажеш? — настоя той.

— Първо ще докажа, че южните ларви ще виреят северната почва и сред северните растения…

— И…

— И че ще могат да унищожават Нишките тук, както направиха в западните блата.

Двамата гледаха с чувства на погнуса и възхищение как гърчещата се сива маса от ларви се раздели на части и се зарови в рохката тъмна почва на най-големия съд.

— Какво?

Ф’нор се почувства ужасно объркан. В съзнанието си видя образа на Ф’лар като ученик как го кани да потърсят легендарната шпионка към Люпилните Градини. После видя Ф’лар като по-голям, в стаята с Архивите, заобиколен от плесенясали кожи, да му предлага да скочат между времето, за да спрат Нишките в Перат. Видя себе си как предлага на Ф’лар да го подкрепи, когато дойде времето Кант да лети с Уайрънт на Бреке…

— Но ние не знаем какво са направили с Нишките ларвите тогава! — каза той, припомняйки си за онзи Нишковалеж в западните блата.

— А какво друго би могло да им се е случило на Нишките в блатата? Ясно ти е като бял ден, че Валежа бе с продължителност от четири часа. А ние се бихме само два. Видя също и следите от Нишките по растенията. Видя и активизирането на ларвите. Обзалагам се, че доста си се измъчил докато намериш достатъчно, за да напълниш това гърне, защото те излизат на повърхността само когато валят Нишки. Всъщност, можеш да се върнеш назад във времето и да видиш как става това.

Ф’нор направи гримаса като си спомни, че наистина му бе нужно доста време, за да събере достатъчно ларви. Костваше му също и доста нерви, защото и той, Драконът и гущерът му бяха постоянно нащрек за някой от патрулите на Т’къл.

— Трябваше сам да се сетя за това. Но… Нишките няма да валят над Бендън…

— Ти ще отидеш днес следобед в Телгар и Руат, когато Нишковалежа започне. Трябва да хванеш малко Нишки.

Ако не беше игривото и иронично пламъче в очите на природения му брат, Ф’нор би решил, че той се е смахнал.

— Несъмнено — каза Ф’нор кисело — ти би трябвало да знаеш как точно може да стане това.

Ф’лар отметна косата от челото си.

— Е, чакам предложения…

— Трябва да го пообмисля след като аз ще съм този, който ще си рискува ръцете…

— Но Кант и Грал също ще ти помагат…

— Ако са достатъчно смахнати…

— Мнемент ще обясни всичко на Кант…

— Каква помощ…

— Не бих те молил, ако аз самият можех да го направя! — и търпението на Ф’лар се изчерпа.

— Знам! — отвърна Ф’нор също толкова троснато и после се усмихна, защото знаеше, че ще го направи.

— Добре — усмихна се Ф’лар одобрително. — Трябва да летиш ниско, в близост до Кралиците. Търсиш хубав дебел пасаж и после го следваш до долу. Кант е достатъчно умел, за да те доближи максимално и ти да можеш да хванеш Нишки с една щипка с дълга дръжка. А Грал ще унищожи всички Нишки, които останат и се опитат да се вкопаят. Не се сещам за друг начин. Освен, ако разбира се, не летим над някое скално плато, но дори тогава…

— Добре, да предположим че успея да хвана малко живи Нишки — и кафявият Ездач не можа да потисне тръпката, която го разтърси.

— И да допуснем, че ларвите наистина ще ги ликвидират. Тогава какво?

С едва забележима усмивка на устните Ф’лар широко разпери ръце:

— Е, тогава, сине на баща ми, ще си развъдим цял резервоар с гладни ларви и ще ги разпръснем из Перн.

Ф’нор постави двата си юмрука на кръста. Човекът май е болен.

— Не, не съм болен, Ф’нор — отговори бронзовият Ездач, като се настани на ръба на най-близкия контейнер. — Но ако бихме могли да разработим този вид защита — той вдигна празното вече гърне и го заобръща в ръцете си, сякаш то съдържаше същността на неговата теория. — Нишките ще могат да валят когато и където си искат, без да създават тези опустошения и главоболията, с които се сблъскваме.

— Забележи обаче, че няма дори и най-малкия намек за такова нещо в Архивите на Менестрела. И все пак, аз съм се питал защо ни е било нужно толкова много време, за да се разпрострем из този континент. Имайки предвид скоростта, с която населението се увеличава от четиристотин Оборота насам, защо хората са толкова малко? И защо, Ф’нор, никой не се е опитал преди да иде до Червената звезда, ако това би било просто един по-дълъг скок в между?

— Лесса ми каза за желанието на Лорд Гроге — каза Ф’нор, като се опитваше да осмисли странните, но логични въпроси на своя брат.

— Ние не можем да видим Червената Звезда и да намерим подходящи координати — продължи настоятелно Ф’лар — но Древните са имали подходящите съоръжения. И са ги запазили грижливо, въпреки че дори Фандарел не може да разбере как. Може би са ги запазили за нас? За времето, когато ние ще знаем как да преодолеем и последната пречка.

— И коя е последната пречка? — попита саркастично Ф’нор, като се сети поне за девет-десет такива.

— Знам, че са много — и Ф’лар запресмята на пръсти. — Защита на Перн при положение, че Уейровете са далеч от Нишковалежа, което може би значи, че в пръстта ще има ларви, а добре организираните наземни отряди просто ще пазят домовете и хората. Драконите са достатъчно големи и интелигентни, за да ни помагат. Ти сам си забелязала, че нашите Дракони са хем по-големи, хем по-умни от онези преди четиристотин Оборота. Ако Драконите са били създадени с тази цел от същества като Грал, те не биха пораснали до тези размери само за няколко поколения. Затова ще е било необходимо доста повече време, отколкото е необходимо на Водача на животновъдите да създаде онези дългокраки добичета.

Този проект явно е започнал преди около четиристотин Оборота. Г’нариш казва, че по негово време не е имало такива добичета. Ф’нор изведнъж осъзна, че Ф’лар намекваше и за други неща. Човекът не бе толкова сигурен, колкото изглеждаше за това, което говореше. И все пак, изтреблението на всички Нишки не бе ли изконната мисия на драконовите Ездачи? В Учебните Балади и Саги нямаше нито ред, който да намеква за нещо повече от защитата на Перн от страна на драконовите Ездачи, при преминаването на Червената Звезда. Нито намек за времето, когато всички Нишки ще бъдат унищожени.

— Не е ли възможно ние сега да живеем във време, в което крайната цел на хиляди Обороти внимателно планиране и развитие да е вече факт? — предположи Ф’лар. — Виж, не го ли потвърждават всички факти! Огромното население, изобретателността на Фандарел, откриването на онези стаи и съоръжения, ларвите… всичко…

— Освен едно — каза бавно Ф’нор и се намрази за това.

— Кое? — цялата разпаленост напусна гласа на Ф’лар и тази едничка дума бе изречена със студен дрезгав тон.

— Братко — започна Ф’нор и пое дълбоко дъх. — Ако драконовите Ездачи прочистят Червената Звезда от Нишките, то каква ще е тяхната мисия по-нататък?

Ф’лар, чието лице бе пребледняло и изпълнено с разочарование, се изправи на крака.

— Е, предполагам, че и за това имаш отговор — продължи Ф’нор неспособен да понесе разочарованието в озадачения поглед на природения си брат. — Така, къде е сега тази щипка с дългата дръжка, с която трябва да хвана Нишките?

Когато обсъдиха всички подробности и отхвърлиха всички други евентуални начини да се сдобият с Нишки, а също и как да запазят проекта си в тайна — за него знаеха само Лесса и Рамот — те се разделиха, като си дадоха дума, че ще се нахранят и ще си починат. Макар всеки от тях да бе сигурен, че другият няма да го направи.

Ако Ф’нор разбираше добре дързостта в този проект, то също пресмяташе пропуските и възможните грешки. А после осъзна, че пак не му бе останало време да обсъди онова нововъведение, което той самият желаеше да направи. (Все пак Кафяв да лети с Кралица е нещо далеч по-малко революционно, от идеята на Ф’лар да сложи край на вековното задължение на Уейровете). Ф’нор заслужаваше това. Доволен, че ще бъде просто най-обикновен полет, а не углавно престъпление, както би изглеждало някога, Ф’нор отиде да вземе щипката с дълга дръжка от помощничките на Манора.

Някой, вероятно Манора, бе почистил Уейра му по време на пребиваването му в Южния. Ф’нор бе благодарен за чистите меки кожи по леглата, изпраните и закърпени дрехи в раклата му и за излъсканите маси и столове. Кант избоботи, че някой бил измел пясъка от скалното му легло и сега нямало къде да си чеше корема. Ф’нор изпита съчувствие към него, докато се опъваше върху меките кожи на леглото. Белегът на ръката му го засърбя и той го почеса.

— За сърбяща козина трябва масло — каза Кант. — Дефектната козина се цепи в между.

— Я, млъквай! Имам кожа, а не козина!

Грал се появи в стаята и закръжи над гърдите му, а крилата й довяха хладен въздух пред лицето му. Тя бе изпълнена с любопитство, в което се долавяха оттенъци на тревога.

Той й се усмихна успокоително и нежно. Смръщените хълмчета около прекрасните й очи се отпуснаха и тя грациозно обходи жилището, а когато откри банята замънка от удоволствие. Той я чу как се плацика във водата и притвори очи. Нуждаеше се от почивка. Гледаше да не мисли за предстоящото изпитание следобед.

Ако ларвите наистина оживееха и ядяха Нишки, а Ф’лар успееше да убеди изплашените Лордове и Занаятчии да приемат това решение, тогава? Не бяха глупаци тези мъже! Щяха да разберат, че Перн вече не е зависим от драконовите Ездачи. Разбира се, те това и искаха. И какво, да му се не види, щяха да правят тогава драконовите Ездачи?! Лордовете Гроге, Сенгел, Несел, Мерон и Винсът щяха незабавно да спрат десятъка. Ф’нор не би възразил да учи нов занаят, но Ф’лар бе преотстъпил техния холд в Южния континент на Старовремците, така че къде Ездачите щяха да се занимават със земеделие и животновъдство? И каква стока щяха да разменят за продуктите на Занаятите?

Ф’лар едва ли си мислеше, че би могъл да се сдобри с Т’къл. Или пък… е, те не знаеха колко голям беше Южния континент. Отвъд пустините на запад и неизследваното море на изток може би имаше други гостоприемни земи. Дали Ф’лар знаеше повече, отколкото му каза?

Грал жалостиво изцвърча в ухото му. Тя се бе притиснала в коженото одеяло до рамото на мъжа, а златната й кожа блестеше от къпането. Той я погали, като се питаше, дали да не я намаже. Тя също растеше, но не с поразителната скорост, с която растяха Драконите в първите няколко седмици след Излюпването.

Е, мислите му безпокояха и нея, както и него самия.

— Кант?

Драконът спеше и това се стори някак странно успокоително за Ф’нор.

Той се настани удобно и притвори очи, решен да си почине. Тихите движения на Грал замряха и я усети да се свива между главата и рамото му. Почуди се какво ли прави сега Бреке във Високите Хълмове. Дали и нейния малък Бронзов трудно се адаптираше към живота в скален Уейр, както и Грал? Образът й изплува в съзнанието му. Но не такава, каквато я бе видял за последно — уплашена, разтревожена и мобилизирала цялата си воля, за да се справи с приготвянето на багажа, за което имаха толкова малко време, когато Т’къл връхлетя върху нищо неподозиращото селище. А си я представи такава, каквато бе след като се любиха нежна и кротка. Скоро щеше да си я вземе, само за себе си, защото тя прекалено много се беше раздала за другите. Сега сигурно спи, реши той, защото във Високите Хълмове все още беше нощ…

Но Бреке не спеше. Събудила се внезапно, по силата на навика и тя откри, че наоколо цареше абсолютната тъмнина на скалния Уейр. Огненият й гущер Бърд също се бе събудил и искрящите му очи бяха единствените светлинки в стаята. Той измънка неспокойно. Бреке го погали като се ослуша за Уайрънт, но Кралицата спеше дълбоко в каменното си легло.

Бреке се опита да заспи отново, но дори след като се застави да отпусне тялото си, установи, че е безполезно. Сега трябва да е часът на късната вахта тук във Високите Хълмове, но в Южния бе утро и тялото й все още бе настроено към този ритъм. Въздишайки се изправи и зауспокоява Бърд, който нервно се разшава. Той я придружи до ваната и охотно цопна в топлата вода, като използваше пяната от почистващите пясъци, за да се изкъпе и той. После почна да си оправя тоалета, кацнал на пейката и заиздава тихички звуци, които винаги я разсмиваха.

Донякъде бе хубаво да си станал и да се разтъпчеш без някой да ти се пречка. И без това я чакаше доста работа в новото й жилище. Трябваше да набележи най-належащите проблеми. Имаше съвсем малко прясна храна. Т’къл беше оставил само най-старите и мършави добичета, най-старите и паянтови мебели, а беше офейкал с повечето дрехи, дърва за огрев, кожи, всичкото вино. Също така бе попречил на Южняците да си вземат достатъчно от техните складове за да попълнят липсите си тук. О, ако имаха поне два часа повече на разположение тогава или някакво предупреждение…

Тя въздъхна. Очевидно Мерика е била по-лоша Стопанка и от Килара, защото Уейр Високите Хълмове бе ужасно занемарен. Холдовете, които даваха десятък на Високите Хълмове нямаше да искат да наваксат сега липсите. Може би един дискретен разговор с Ф’нор би бил от полза… Не, това предполага немарливост от нейна страна. Първо, ще опише това, което е останало, ще открие най-належащите нужди, ще види какво биха могли сами да си произведат… Бреке спря. Ще трябва да пригоди мисленето си към изцяло нов начин на живот. Живот, зависещ от щедростта на Холдовете. Защото в Южния имаха най-различни суровини. В бащината й Работилница винаги можеше да си изработиш каквото си поискаш, защото имаше всякакви подръчни материали, а ако няма такива или си ги добиваш или минаваш без тях.

— Едно е сигурно, че Килара няма да мине без някой неща! — измърмори Бреке. Тя си бе сложила ездачния костюм, защото бе по-топъл и щеше да й пречи по-малко ако трябва да се рови из складовите пещери.

Не харесваше онзи с мършавото лице — Лорд Мерон от Набол, а да си му задължен би било отвратително. Все трябва да има някаква алтернатива.

Уайрънт потрепна, когато Бреке мина покрай нея, а кожата й проблесна в тъмнината. Тя толкова дълбоко спеше, че Бреке дори не се спря да я погали по муцуната. Вчера Драконът доста бе поработил. Нима бе едва вчера?

Бърд самодоволно изцвърча, когато мина покрай Кралицата и Бреке се усмихна. Той беше един сладък досадник, прозрачен като водата от басейна. Ще трябва да провери дали Ранели беше права за езерото на Уейра. Старицата снощи се бе оплакала, че водата била мръсна и то нарочно замърсена от Т’къл.

Стресна се, когато излезе на свежия студен въздух и усети ледените иглички по лицето си. Погледна към стражевия Ездач до Звездните Камъни и заслиза бързо по стълбите към Ниските Пещери. Огньовете бяха угасени, но котлите с вода бяха все още топли. Тя си приготви клах, намери хляб и плодове за себе си и месо за Бърд.

Той вече не ядеше така варварски и не се тъпчеше до безсъзнание.

Като си взе нова кошничка със светилници, Бреке отиде в складовата част, за да започне огледа си. Бърд жизнерадостно я придружаваше като кацаше там, откъдето би могъл да наблюдава действията й.

Когато четири часа по-късно Уейра започна да се раздвижва, Бреке вече бе изпълнена с презрение за предишното домакинство, но значително облекчена от ресурсите, които се оказаха на разположение. Всъщност, бе подозирала, че най-хубавите платове и кожи без да броим вината са заминали на юг с низвергнатите.

Ала водата в езерото безспорно бе замърсена от домакинските отпадъци и щеше да се наложи да се пречиства. Нямаше да става за употреба поне още няколко дни. А и не разполагаха с нищо, в което да донесат вода от близките планински потоци. Глупаво е да се изпраща Дракон само за няколко ведра, каза тя на Т’бор и Килара.

— Ще взема бъчви от Набол — обяви Килара, веднага щом се съвзе от възмущението си от безогледните действия на Т’къл.

За Бреке беше ясно, че Т’бор не бе доволен от това разрешение, но си имаше и друга работа, вместо да се занимава с Килара. Поне, помисли си Бреке, тя прояви интерес към Уейра и към някои от задълженията си.

Така че, Килара излетя от Конуса, а златното тяло на Придет блестеше на ранното утринно слънце. Т’бор пък излетя с няколко ята, за да обходи района и да се запознае с местността, за да постави патрули и сигнални огньове на подходящите места. Бреке и Ванира, с помощта на Пилгра — единствената Стопанка на Уейр, която не бе напуснала Високите Хълмове, си разпределиха работата. Пратиха учениците от Уейра да изгребат водата от езерото и други за нови запаси прясна вода.

Погълната от броенето на чувалите с брашно, Бреке не чу първия вик на Уайрънт. Бърд беше този, който й отговори с уплашен крясък и закръжа около главата на Бреке, за да привлече вниманието й.

Когато Бреке се сля със съзнанието на Уайрънт, бе поразена от непоследователността на грубите й диви чувства. Чудейки се какво ли може да се е случило на една Кралица, която допреди малко спокойно си спеше, Бреке се втурна по коридора и в Ниската Пещера бе пресрещната от Пилгра, която широко бе ококорила очи от вълнение.

— Уайрънт е готова за брачен полет, Бреке. Повиках Ездачите! Тя е на път към Градините за Хранене. Знаеш какво да правиш, нали?

Бреке изгледа потресена момичето. Като в мъгла усети как Пилгра я дърпа към Конуса. Уайрънт пищеше, докато влизаше в Градината за Хранене. Ужасените добичета панически хукнаха да бягат, оплаквайки злочестината си и добавяйки своя принос към напрежението във въздуха.

— Хайде, Бреке! — извика Пилгра, като я буташе. — Не я оставяй да се тъпче! Няма да може да лети добре!

— Помогни ми! — замоли я Бреке.

Пилгра я разтърси:

— Разбира се, не ставай глупачка! Не трябва да има други Кралици наоколо сега. Бъди благодарна, че Килара е в Набол с Придет, защото Придет също е на път да се разгони.

И като за последно бутна Бреке, Пилгра се затича към собствената си Кралица.

Ранели изведнъж се оказа до Бреке, като ядосано пъдеше огнения гущер, който летеше над главите им.

— Махай се! Махай се! А, ти момиче, отивай при Кралицата си или не си никаква Стопанка на Уейр! Не я оставяй да се тъпче!

Изведнъж въздухът се изпълни с Дракони — Бронзовите се бяха върнали. Непосредствената близост на полета и необходимостта да пази Уайрънт стреснаха Бреке. Тя се затича към Градините за Хранене, усещайки надигащото се бучене на Бронзовите и сладострастното очакване на Кафявите, Сините и Зелените, които вече бяха накацали по терасите си, за да гледат събитието. Хората от Уейра изпълниха Конуса.

— Ф’нор! Ф’нор! Какво да правя? — изстена Бреке.

И после осъзна, че Уайрънт се бе нахвърлила върху едно добиче пищейки предизвикателно. Сега Кралицата и бе станала променена и неузнаваема, побесняла не само от желанието за кръв.

— Тя не трябва да се тъпче! — извика някой на Бреке. Друг здраво притисна ръцете й към тялото. — Не я оставай да се тъпче Бреке!

Но Бреке сега бе Уайрънт и усещаше неудържимо желание за сурово, топло месо, за вкуса на кръвта в устата си и топлината й в стомаха си. Тя не осъзнаваше какво става около нея. Нищо друго освен факта, че Уайрънт бе на път да лети и че тя Бреке е в плен на емоциите, жертва на похотта на Дракона си и че всичко това бе пълна противоположност на нещата, които бе приучена да почита и уважава.

Уайрънт вече бе изкормила първото добиче и Бреке се опита да я спре да не яде вдигащите пара черва. Бореше се и спечели, като овладя себе си и животното си, благодарение на любовния съюз между нея и Кралицата й. Когато Уайрънт се махна от окървавените вътрешности, Бреке за миг усети потните, горещи тела около себе си. Ужасена, тя погледна към кръга от бронзови Ездачи, които я бяха наобиколили, а лицата им бяха втренчени в сцената в Градината за Хранене. Съсредоточени, те излъчваха някаква чувственост, която бе преобразила иначе познатите им черти в странни и неузнаваеми.

— Бреке! Контролирай я! — извика дрезгаво някой в ухото й и стисна лакътя й болезнено.

Нещо не бе наред! Всичко това бе напълно погрешно! Абсолютно зло, изстена тя, а цялото й същество отчаяно копнееше за Ф’нор. Той беше казал, че ще дойде. Беше обещал, че само Кант ще лети с Уайрънт…

— Кант! Кант!

Уайрънт се опитваше да докопа гръкляна на добичето, не заради вкуса на кръвта, а заради желанието да разпори плътта му и да яде от нея.

Две същества воюваха помежду си, но накрая Бреке — объркана, смутена, разкъсвана от емоции също толкова яростно, колкото яростно бе разкъсвано и добичето — принуди Уайрънт да й се подчини. Но коя ли сила щеше да победи накрая? Тази на Уейра или тази на Занаята? Третата алтернатива, на която се надяваше Бреке, бе да дойде Ф’нор.

След четвъртото добиче, Уайрънт изглеждаше като нажежена. С един удивителен скок, тя се оказа в небето. Боботещи ревове закънтяха из Уейра, докато Бронзовите излитаха след нея, а повеят на крилата им вдигна прах и пясък и ги метна в лицата на наблюдаващите.

Бреке вече не съзнаваше нищо друго, освен действията на Кралицата си. Защото тя изведнъж се бе превърнала в Уайрънт, изпълнена с презрение към опитващите се да я достигнат Бронзови, докато тя летеше нагоре, на изток, високо над планината. Земята долу заприлича на черна пясъчна пустиня и само сините езера блестяха ослепителни на слънцето. Високо над облаците въздухът ставаше все по-рядък, но затова пък скоростта се увеличаваше.

И тогава от облаците под нея се появи друг Дракон. Кралица, така ярко златиста както и нея самата. Кралица? За да й прелъсти Драконите?

Пищяща от протест, Уайрънт се спусна към неканената гостенка с извадени нокти. Тялото й вече не се наслаждаваше на полета, а бе напрегнато за битка.

Тя се спусна, но натрапницата промени посоката си без усилие, извръщайки се толкова бързо, че успя да забие острите си нокти в незащитените хълбоци на Уайрънт, а младата Кралица не можа да избегне удара. Ранена, Уайрънт започна да пада, но бързо се съвзе и се гмурна в облаците. Бронзовите ги бяха настигнали и тръбяха панически. Те искаха любов. Искаха да ги спрат. Другата Кралица — това беше Придет — реши, че нападателката й си е отишла и изкусително призова Бронзовите.

Към унижението на Уайрънт се прибави и ярост. Тя изскочи от облаците и нададе предизвикателен зов.

А нейната съперница още беше там! Долу под Уайрънт! Младата Кралица прибра криле и се спусна, златното й тяло летеше с ужасяваща скорост. Атаката и беше толкова неочаквана, толкова бърза, че Придет не успя да избегне стълкновението във въздуха. Ноктите на Уайрънт се впиха в гърба й, и Придет се сгърчи, а крилата й бяха блокирани. Не можеше да се освободи. Двете Кралици започнаха да падат като Нишки, надолу към планината, придружавани от обезумелите тръбящи Бронзови.

С отчаяние породено от безумие и ярост, Придет силно се извъртя, за да се освободи и острите нокти на Уайрънт оставиха дълбоки бразди по протежение на гърба й. Но докато се усукваше, за да се изтръгне от хватката и се опитваше да набере височина, тя удари Уайрънт през едното й блестящо око.

Мъчителният писък на Уайрънт разцепи небето и в този миг във въздуха около тях се появиха други Кралици, които моментално се разделиха на групи — едната обгради Придет, другата Уайрънт.

Те неумолимо заградиха Уайрънт, принуждавайки я да отстъпи от Придет. Кръгът им като жива мрежа се затваряше все повече и повече около побеснялата и изтормозена от болка Кралица. Усещайки единствено, че е била лишена от отмъщение, Уайрънт видя един изход от кръга и като прибра криле се изплъзна изпод защитната мрежа. Отново се стрелна към другата група Кралици.

Опашката на Придет стърчеше и Уайрънт я захапа издърпвайки съперничката си от групата. Веднага след като останаха само двете, Уайрънт възседна по-старата Кралица и острите й нокти се впиха дълбоко в мускулите на крилете й, а челюстите й захапаха незащитения врат.

Те отново започнаха да падат надолу и Уайрънт не направи никакъв опит да спре това опасно спускане. Тя не можеше да види нищо, защото окото й бе ранено. Не обърна внимание на писъците на другите Кралици и на кръжащите около тях Бронзови. Тогава нещо силно я сграбчи за гърба и я задърпа нагоре.

Понеже не можеше да вижда с дясното си око, Уайрънт трябваше да разхлаби хватката си, за да се справи с този нов враг. Но когато се извърна тя съзря едно голямо златно тяло точно под Придет. А над нея самата — Кант! Кант? Тя изсъска възмутена от подлостта му, без да осъзнава, че той всъщност се опитваше да я спаси от сигурна смърт върху опасно близките остри планински върхове. Рамот също се опитваше да спре тяхното падане, подкрепяйки с тялото си Придет отдолу, а големите й крила едва убиваха скоростта.

Изведнъж Уайрънт усети как нечии зъби се сключиха около врата й съвсем близо до главната артерия. Предсмъртният й вик секна и тя започна да се бори за въздух.

Ранена от враг, предадена от приятели, Уайрънт отчаяно се прехвърли в между, повличайки със себе си и Придет, чийто челюсти се бяха впили до смърт в най-уязвимото й място.

Бронзовият гущер откри Ф’нор, когато той се канеше да се присъедини към ятата в западните ливади на Телгар. Кафявият Ездач така се изненада като видя малкия Бронзов в Бендън, толкова далеч от своята господарка, че в началото не успя да схване мислите на обезумялото създание.

Но Кант успя.

— Уайрънт се е разгонила!

Всички останали мисли бяха забравени и Ф’нор побягна с Кант към терасата. Грал се притисна към рамото му и толкова здраво усука опашката си около врата на Ф’нор, че той трябваше насила да я разхлаби. После пък Бърд не искаше да кацне и бяха изгубени ценни минути, докато Кант успее да успокои малкия Бронзов, че да може да се подчинява на заповеди. Когато Бърд най-после кацна, Кант толкова мощно затръби, че Мнемент се обади от терасата си, а Рамот изрева от Люпилните Градини. Без да мисли за ефекта от тяхното прибързано напускане или за необикновеното поведение на Кант, Ф’нор накара Дракона си да излети. С малката частица разум останала недокосната от емоциите се опитваше да прецени колко време е било нужно на мъничкия Бронзов да стигне до тук, колко време Уайрънт е вилняла в Градините за Хранене, преди да излети и кои Бронзови бяха сега във Високите Хълмове. Беше благодарен, че на Ф’лар не му бе останало време да обяви вседостъпните полети, защото щяха да присъстват животни срещу които Кант не би имал шанс.

Когато те се появиха в небето над Високите Хълмове, Ф’нор разбра, че най-лошите му страхове са се сбъднали. Градината за Хранене представляваше кървава гледка и нито една Кралица не се хранеше там. Нямаше Бронзови сред Драконите, които се бяха наредили в кръг по терасите на Уейра.

Без да чака команда Кант се заспуска със смайваща скорост към земята.

— Бърд знае къде е Уайрънт. Той ще ме заведе.

Малкият Бронзов скочи на врата на Кант и с острите си нокти здраво се захвана за него. Ф’нор се плъзна от раменете на Дракона, олюля се и се отдръпна от пътя му, така че Кафявият дракон отново да може да излети.

— Придет също се е разгонила! — мисълта и уплашения писък на Кафявия прозвучаха едновременно. От хълмовете другите Дракони му отговориха и тревожно протегнаха криле.

— Извикай Рамот! — викна Ф’нор мислено и на глас, а тялото му се бе парализирало от шока. — Извикай Рамот! Бронзови ездачи! Придет също се е разгонила!

Хората от Уейра наизскачаха от Ниските Пещери, а Ездачите се появиха на терасите си.

— Килара! Т’бор! Къде е Пилгра? Килара! Върина! — крещеше панически той и чувстваше, че се задушава от ужас. Хукна към Уейра на Бреке, като разблъскваше хората, които се тълпяха около него и искаха обяснение.

Придет се е разгонила! Как е могло да се случи? Дори най-тъпата Стопанка знае, че не трябва да държиш Кралица близо до Уейра по време на брачен полет на друга, освен, ако нямаше яйца, за които да се грижи. Как е могла Килара…?

— Т’бор!

Ф’нор изкачи стълбите и хукна по коридора така стремително, че ранената му ръка го заболя. Но поне болката прочисти главата му от паниката. Точно, когато се втурна в Уейра, ядосаният вик на Бреке го закова на място. Бронзовите ездачи се бяха събрали около нея и показваха признаци на прекъснат любовен полет.

— Какво прави тя тук? Как смее? — пищеше Бреке с глас пропит от страст и ярост. — Това са моите Дракони! Как смее тя! Ще я убия! — тирадата й прекъсна и тя нададе пронизителен писък от болка, после се преви надве и вдигна дясното си рамо, сякаш за да предпази главата си.

— Окото ми! Окото ми! Окото ми! — Бреке закри дясното си око, а тялото и се загърчи в несъзнателна и неконтролируема имитация на въздушния бой, на който мислено присъстваше.

— Ще я убия! Ще я убия! Не! Не! Тя не може да ми избяга! Махайте се! — Внезапно лицето на Бреке стана лукаво и цялото й тяло се заизвива чувствено.

Сега бронзовите Ездачи се промениха, вече не бяха изцяло във владение на странния умствен контакт със своите животни. Страх, съмнение, нерешителност и отчаяние се изписаха на лицата им. Някаква част от човешкото съзнание се бе възвърнала и се бореше с впечатленията на Драконите в прекъснатия любовен полет. Когато Т’бор протегна ръка към Бреке, в очите му се четеше човешки страх.

Но тя все още бе изцяло отдадена на Уайрънт и невероятния триумф на лицето й отразяваше успеха на Кралицата й да се измъкне от мрежата около нея и да изтегли и Придет.

— Придет също се е разгонила, Т’бор! Кралиците се бият! — извика Ф’нор.

Един Ездач започна да крещи, а писъкът му прекъсна връзката на други двама с Драконите им и те зашеметени се втренчиха в разкривеното тяло на Бреке.

— Не я докосвайте! — извика Ф’нор и се опита да попречи на Т’бор и другия мъж, запътили се към нея. Той се премести възможно най-близо до Бреке, но блуждаещите й очи не можеха да видят нито него, нито каквото и да е друго в Уейра.

После тя сякаш подскочи, а лявото й око се разшири от сатанинска радост, устните й оголиха зъбите й, захапали въображаемия враг, а тялото й дъгообразно се изви от усилие и напрежение.

Тя изведнъж изсъска и изви глава настрани, за да погледне през дясното си рамо, а на лицето й се изписа недоверие, ужас и омраза. Внезапно тялото й бе разтърсено от силна конвулсия. Тя отново изпищя, но този път това бе предсмъртен писък на невероятен ужас и силна агония. Едната й ръка се премести към гърлото й, а с другата заудря по невидимия нападател. Повдигна се на пръсти и се изпъна до краен предел. С вик, който приличаше повече на издихание тя се извъртя. В очите й отново надзърна душата на самата нея — на Бреке — изтерзана и ужасена. После клепачите й се отпуснаха, тялото й се олюля и тя припадна, а Ф’нор едва успя да я хване навреме.

Каменната настилка на Уейра сякаш ечеше от погребалната песен на Драконите.

— Т’бор, изпрати някой да доведе Манора! — извика дрезгаво Ф’нор, докато носеше Бреке към дивана. Тялото й беше толкова леко в ръцете му, сякаш всичката кръв е била изтеглена от него. Той здраво я притискаше към гърдите си с едната си ръка, а с другата затърси пулса на шията й. Усети го… съвсем слаб…

Но какво се бе случило? Как е позволила Килара на Придет да се доближи до Уайрънт?

— Загубихме и двете! — каза Т’бор докато залиташе из стаята и после се отпусна върху раклата с дрехи, като трепереше неудържимо.

— Къде е Килара? Къде е тя?

— Не зная. Излязох тази сутрин да назнача патрули. — Т’бор потърка лицето си. Шокът бе изтрил руменината от него. — Езерото беше замърсено…

Ф’нор струпа кожи около неподвижното тяло на Бреке. Задържа ръка на гърдите й и усети как те едва-едва се повдигаха.

— Ф’нор?!

Беше Кант, зова му бе толкова слаб и толкова жалостив, че Ездачът стисна очи от болката в гласа на Дракона.

Усети как някой стиска рамото му. Отвори очи, за да види съчувствието на лицето на Т’бор.

— Нищо повече не можеш да направиш за нея сега, Ф’нор.

— Тя ще иска да умре! Не й позволявай! — каза той. — Не оставяй Бреке да умре!

Кант беше на терасата, очите му бяха помътнели и той изтощено се полюляваше. Ф’нор обгърна сведената му глава с ръце, взаимната им скръб бе толкова силна, че всеки можеше да почувства болката им.

— Беше твърде късно. Придет се беше разгонила. Твърде близо до Уайрънт. Дори Кралиците не можаха да помогнат. Опитах се, Ф’нор, направих всичко възможно. Тя… тя падаше толкова бързо. А после се нахвърли върху мен. Те отидоха в между. Не можах да ги последвам там.

Дракон и ездач останаха неподвижни…

 

 

Лесса и Манора ги видяха, когато Рамот влезе в Конуса на Високите Хълмове. При рева на Кант, Рамот беше излязла от Люпилните Градини и високо зовеше ездачката си, за да иска обяснение за подобно поведение.

Но Ф’лар, смятайки че Кант е тръгнал да изпълнява поръчката му я бе успокоил, докато тя после не им каза, че Уайрънт се е разгонила. Рамот мигновено узна, когато и Придет се разгони и излетя към Набол чрез между, за да попречи на смъртоносната битка, ако може.

Веднага щом Уайрънт завлече Придет в между, Рамот се върна в Бендън за Лесса. Бендънските Дракони бяха започнали да оплакват загиналите Кралици, така че скоро целия Уейр узна за бедствието. Лесса се забави само докато Манора си събере лекарствата.

Когато те двете стигнаха терасата на Уейра на Бреке и видяха неподвижните опечалени хора, Лесса тревожно погледна към Манора. Имаше нещо опасно в подобна неподвижност.

— Те заедно ще преодолеят болката си. Сега са заедно повече от всякога — каза Манора с глас, който наподобяваше на груб шепот.

Тя тихо мина покрай тях, отпуснала рамене и привела глава, докато бързаше по коридора към Бреке.

— Рамот? — каза Лесса и погледна към Кралицата си застанала върху пясъците. Тя не се съмняваше в мъдрите думи на Манора, но да види Ф’нор толкова… толкова съсипан… това я бе разтърсило. Той толкова приличаше на Ф’лар…

Рамот тихо измънка и прибра крилата си. По терасите около Конуса, другите Дракони стояха оклюмали.

Когато Лесса влезе в Пещерата на Уейра, тя бързо извърна поглед от празната кушетка на Кралицата и после се спря на място. От трагедията бяха изминали едва няколко минути и деветте бронзови Ездачи все още бяха в жесток шок.

Както и би могло да се очаква, осъзна Лесса, с дълбоко съчувствие. Да изпиташ тръпката на любовния полет, а после тя да бъде заместена от болка и разочарование, задето си загубил две Кралици в едно и също време! Независимо дали един Бронзов е спечелил Кралицата в полета или не, съществуваше неуловима и дълбока привързаност между Кралицата и Бронзовите от Уейра й…

Обаче, заключи Лесса енергично, все някой в този помръкнал Уейр трябваше да е запазил част от разума си, за да бъде от полза. Лесса рязко прекъсна потока на мислите си. Та нали самата Бреке бе най-благонадеждния човек, а сега и тя…

Тя се извърна, за да потърси някакви успокоителни за Ездачите, когато дочу нечии забързани стъпки и запъхтяно дишане. Два зелени огнени гущера се спуснаха в Уейра, закръжаха и зацвърчаха развълнувано, а веднага след тях се появи тичешком едно младо момиче. То едва носеше една тежка табла и тъй като плачеше дъха му излизаше на пресекулки.

— О! — извика то като видя Лесса. Сподави хлипането си, опита се да се поклони и да забърше нос в рамото си едновременно.

— Е, ти си умно дете — каза живо Лесса, ала не без съчувствие. Тя хвана таблата от едната страна и помогна на момичето да я сложи на масата. — Силни питиета ли носиш? — попита тя и посочи към глинените бутилки без етикет.

— Всичко, което успях да намеря — изхлипа тя.

— Ето — и Лесса протегна към нея една полупълна чаша, като кимна към най-близкия Ездач. Но детето стоеше неподвижно и втренчено гледаше към завесата, лицето й бе изкривено от скръб, а сълзите незабелязано се стичаха по бузите й. Тя така яростно кършеше ръце, че чак кожата по ставите на пръстите й беше побеляла.

— Ти ли си Мирим?

Детето кимна без да отделя поглед от затворения вход. Зелените кръжаха над нея и притеснението на момичето се бе предало и на тях.

— Манора е при Бреке, Мирим.

— Но… тя ще умре. Ще умре. Казват, че ездачът също умира, когато умре Дракона му. Казват…

— Всички изобщо казват твърде много неща — започна Лесса и тогава Манора се появи на входа.

— Ще оживее. Сега сънят е най-доброто лекарство — тя пусна завесата да се затвори и погледна мъжете. — На тези тук също им трябва един хубав сън. Върнаха ли се Драконите им? Коя е тази? — Манора нежно докосна бузата на Мирим. — Мирим? Чух, че си имаш зелени гущери.

— Мирим бе достатъчно съобразителна да донесе напитки — каза Лесса и улови погледа на Манора.

— Бреке… Бреке би искала… — и момичето не можа да продължи.

— Бреке е здравомислещ човек — каза живо Манора и бутна в ръцете на Мирим една чаша, като й посочи един от Ездачите. — Сега ни помогни. Тези мъже имат нужда от помощта ни.

Като в мъгла, Мирим тръгна напред съвземайки се, когато бронзовият Ездач също не можа да хване чашата.

— Милейди — измърмори Манора. — Трябва ни Предводителят на Уейра. Иста и Телгар вероятно вече се бият с Нишките и…

— Тук съм — каза Ф’лар, застанал на входа на Уейра.

И също ще ударя една глътка. Студът от между е чак в костите ми.

— Тука си имаме достатъчно глупаци — възкликна Лесса, но лицето й се проясни когато го видя.

— Къде е Т’бор?

Манора посочи стаята на Бреке.

— Добре. Къде тогава е Килара? — студът от между беше и в гласа му.

До вечерта в деморализирания Уейр Високите Хълмове бе въдворен известен ред. Всички бронзови Дракони се бяха прибрали, бяха нахранени и бронзовите Ездачи се прибраха по Уейровете си със своите животни, достатъчно упоени, че да заспят.

Килара бе открита. Или по-скоро върната от зеления Ездач, назначен в Набол.

— Някой друг трябва да бъде назначен там — каза мъжът, а лицето му бе мрачно — само не аз и моята Зелена.

— Докладвай, моля те, С’горал! — кимна му Ф’лар с разбиране.

— Тя пристигна в Холда тази сутрин с някаква история, че езерото тук било замърсено и нямало бъчви в които да се донесе вода. Спомням си, че си помислих че Придет изглежда прекалено ярка, за да бъде извеждана от Уейра си. Изглеждаше и нервна, но понеже послушно застана при моята Зелена на хълма, аз отидох да уча онези холдъри как да се оправят с огнените си гущери. — С’горал очевидно не е бил от голяма полза за учениците си. — Тя се прибра с Наболския Лорд. По-късно видях гущерите им да се припичат на слънце на терасата пред спалнята на Лорда — той направи пауза, огледа слушателите си и придоби още по-мрачен вид. — Точно реших да си почина, когато моята Зелена извика. Съвсем сигурно бе, че имаше Дракони високо над нас. Разбрах, че това е любовен полет, не можеш да го сбъркаш. Тогава Придет започна да тръби. Следващото нещо, което си спомням е как тя се нахвърли върху най-хубавите животни на Набол. Изчаках малко, сигурен, че тя разбира какво става, но от нея нямаше ни следа и аз тръгнах да я търся. Телохранителите на Мерон стояха пред вратата — Лордът не искал да бъде безпокоен. Е, обезпокоих го. Възпрях го да върши това, което вършеше — а това което вършеше бе, че разстройваше Придет! Това плюс факта, че тя самата бе на път да се разгони и, че вижда любовен полет точно над нея, я е влудило. Не може така да се отнасяш с Дракона си! — и той поклати глава. — Нищо не можехме да сторим аз и моята Зелена, затова излетяхме за Уейр Форт да извикаме кралиците им. Но… — и той безпомощно разпери ръце.

— Постъпил си, както трябва, С’горал — каза му Ф’лар.

— Нищо друго не можех да сторя — настоя човекът сякаш не можеше да се отърси от чувството си за вина.

— Имали сме късмет, че изобщо си бил там — каза Лесса. — Можеше никога да не узнаем къде е била Килара.

— Искам да знам какво ще стане с нея… сега? — полузасраменото, полувиновно изражение на лицето на Ездача изчезна и той погледна сурово към тях.

— Не е ли достатъчна загубата на един Дракон? — стреснато попита Т’бор.

— И Бреке загуби Дракона си, — отвърна ядно С’горал — а тя е действала, както трябва!

— Нищо не може да се реши в състояние на афект, С’горал — каза Ф’лар и се изправи. — Не сме имали такива прецеденти… — той спря и се извърна към Д’рам и Г’нариш. — Поне не в нашето време.

— Нищо не трябва да се решава в състояние на афект — повтори Д’рам — но в нашето време са ставали такива инциденти — неочаквано той се изчерви. — По-добре да оставим няколко Бронзови тук, Ф’лар. Мъжете и животните на Високите Хълмове утре вероятно няма да са във форма. А при тези всекидневни Нишковалежи, нито един Уейр не може да си позволи да отслабва бдителността си. По каквито и да е причини!