Ан Маккафри
Походът на дракона (14)

Глава XIII

Вечерта в Уейр Форт: Шест дни по-късно

Робинтън бе изтощен. Умората, обхванала сърцето и съзнанието му не се разсея дори от тръпката, която Менестрелът обикновено изпитваше, когато яздеше Дракон. Всъщност, той би предпочел да не се налагаше да ходи в Уейр Форт тази вечер. През изминалите шест дни бе доста напрегнато. Всички реагираха различно на трагедията във Високите Хълмове. (Все от Високите Хълмове ли трябваше да идват най-заплетените проблеми на Перн?) До известна степен, Робинтън искаше наблюдението на Червената Звезда да се отложи, докато умовете и очите се прояснят и бъдат готови за това предизвикателство. И все пак, може би най-доброто решение бе този поход до Червената Звезда да се осъществи, колкото се може по-скоро… Нещо като успокоителна мярка срещу депресията, която бе последвала след смъртта на двете Кралици. Робинтън знаеше, че Ф’лар иска да докаже на Лордовете, че драконовите Ездачи наистина искрено желаят да прочистят небето от Нишките, но за първи път Водачът на менестрелите откри, че самият той няма мнение по въпроса. Не знаеше дали в този момент Ф’лар бе в състояние да вземе мъдро решение за подобна стъпка. Особено когато Бендънският Предводител още не се бе възстановил от раната, нанесена му от Т’рон. В момент, когато никой не бе сигурен и как Т’къл управлява Южния Уейр и дали въобще възнамерява да остане там, когато цял Перн бе зашеметен от битката и смъртта на двете Кралици, хората сега имаха достатъчно неща, над които да се замислят, имаха си достатъчно проблеми с Нишковалежите, възпрепятстващи сезонната работа на полето. Нека отложим походът до Червената Звезда за известно време.

В Уейр Форт пристигаха и други Дракони. Кафявият, който яздеше Робинтън се присъедини към тях. Щяха да кацнат върху Звездните Камъни, където Уонзър — стъкларя на Фандарел — бе монтирал далекогледния уред.

— Погледна ли през този апарат? — попита Робинтън кафявия Ездач.

— Аз? О, не, Майсторе! Всички това искат. Но смея да се надявам, че ще остане тук, докато дойде и моя ред.

— Уонзър за постоянно ли го е монтирал в Уейр Форт?

— Уредът бе открит в Уейр Форт — отвърна Ездачът леко оправдателно. — Форт е най-стария Уейр и П’зар смята, че уредът трябва да си остане във Форт. А и Водачът на ковачите е съгласен. Неговият човек Уонзър все повтаря, че имало основателна причина — нещо, свързано с височината, ъглите и разположението на планината на Уейр Форт. Не можах точно да разбера.

Нито пък аз, помисли си Робинтън. Но възнамеряваше да разбере. Беше се споразумял с Фандарел и Тери за обмяна на знания между Занаятите им. Перн безспорно бе загубил много от ценните си технологии, заради завистта между Занаятите. Винаги щом един майстор умре, преди да успее да предаде тайните на занаята си, жизненоважна информация изчезва безвъзвратно. Нито Робинтън, нито предшественикът му се бяха придържали към тази нелепа практика. Робинтън имаше петима старши менестрели, които знаеха всичко, което той самият знаеше. А за да е напълно сигурно, че тази информация ще бъде запазена, се обучаваха и трима обещаващи калфи.

Едно нещо е да пазиш опасните тайни, съвсем друго е да внимаваш да не изчезнат уменията на занаята.

Кафявият Дракон се приземи на скалното било на Уейр Форт и Робинтън се плъзна по мекото му рамо. Благодари на животното.

Кафявият подскочи на половин дължина от земята и се прехвърли от другата страна на скалата вътре в Конуса, за да направи място на останалите да кацнат.

По тесния парапет на билото бяха наредени светилници, очертаващи пътя до масивните Звездни Камъни, чиито черни силуети се открояваха на по-светлото нощно небе. Сред събралите се там, Робинтън различи огромната фигура на Водача на ковачите, крушообразната на Уонзър и крехката фигура на Лесса.

Върху най-голямата и най-равната скала от Звездните Камъни, Робинтън видя триножник, върху който бе монтиран далекогледният уред. В началото се разочарова от неговата елементарност — това беше просто един дебел объл цилиндър с една по-малка тръба, прикрепена към него. После той се развесели. Ковачът трябва доста да се е борил с желанието си да разглоби и този уред, за да проучи принципа на неговото устройство.

— Как си тази вечер, Робинтън? — попита Лесса, която се приближаваше към него протегнала ръка.

Той я пое и усети меката й кожа под мазолите на пръстите си.

— Мисля си, че семплите неща са най-ефикасни — отвърна той сдържано. Но не можа да издържи да не попита как е Бреке и усети как пръстите на Лесса трепнаха в неговите.

— Както може да се очаква в нейното положение. Ф’нор настоя да я доведем в неговия Уейр. Той е емоционално привързан към нея… и то не само от благодарност за нейните грижи към него, когато бе ранен. С него, Манора и Мирим, тя не остава сама.

— А… Килара?

Лесса изтегли ръката си от неговата.

— Живурка!

Робинтън не каза нищо и след малко Лесса продължи:

— Не бихме искали да загубим Бреке като жена от Уейра — тя направи пауза, а после добави малко по-рязко:

— След като сега вече е очевидно, че човек може да Впечати повече от веднъж, Бреке ще бъде представена като кандидат, когато Бендънските яйца се Люпят. Това ще бъде скоро.

— Предполагам, — каза Робинтън, внимателно подбирайки думите си — че не всеки ще одобри това отклонение от традициите.

Макар че не можеше да види лицето й в тъмното, усети погледа й върху себе си.

— Да, но този път, това няма да са Старовремците. Така си мисля, защото те са сигурни, че тя няма да може повторно да Впечати и затова са безразлични.

— Кой тогава?

— Ф’нор и Манора са абсолютно против.

— А Бреке?

Лесса нетърпеливо изсумтя:

— Бреке нищо не казва. Дори не си отваря очите. Не е възможно да спи през цялото време. А и гущерите и Драконите ни казват, че е будна. Виж сега — и раздразнението на Лесса макар добре овладяно му показа, че тя бе разтревожена за Бреке повече отколкото би признала дори пред себе си. — Бреке е също като мен — може да чува всеки Дракон. Тя е единствената жена, освен мен, която може да го прави. А и Драконите също я чуват.

Лесса неспокойно се размърда и Робинтън видя как фините й бели ръце се триеха о бедрата й от вълнение.

— Навярно това би било преимущество, ако тя е предразположена към самоубийство.

— Бреке не е… осъзната самоубийца. Тя е със занаятчийски произход, нали знаеш — каза Лесса с равен, неодобрителен тон.

— Не, не знаех — промърмори Робинтън насърчително след кратка пауза. Той знаеше, че на Лесса никога не би й минала през ум мисълта за самоубийство при подобни обстоятелства и се учуди какво общо имаше произходът на Бреке със склонността към самоубийство.

— Това й е проблемът! Тя не може целенасочено да търси смъртта, затова просто си лежи. Изпитвам невероятно желание. — Лесса сви юмруци — да я ударя, ощипя или плесна, каквото и да е, само да изтръгна някакъв отговор от нея. В края на краищата това не е краят на света. Тя може да чува другите Дракони и не е лишена от контакта с Драконовия вид, както Литол.

— Но й трябва време, за да се възстанови от шока…

— Знам, знам! — ядно рече Лесса — но нямаме време. Не можем да я накараме да разбере, че е по-добре да върши нещо…

— Лесса…

— Стига с това „Лесса“, Робинтън! — от отражението ми светилниците, очите на жената проблеснаха гневно.

— Ф’нор е оглупял като ученик. Манора не е на себе си от тревога и за двамата. Мирим през повечето време реве, което пък разстройва трите й гущера, а това пък разстройва всички бебета и ученици в Уейра. А на всичкото отгоре и Ф’лар…

— Ф’лар? — Робинтън се приведе към нея, така че друг да не може да чуе отговора й.

— Има треска. Въобще не трябваше да идва във Високите Хълмове с тази отворена рана. Знаеш какво става с раните от студа в между!

— Надявах се, че тази вечер ще бъде тук!

Лесса кисело се засмя:

— Прибавих му приспивателно към клаха без да ме види.

Робинтън тихо изхихика:

— Обзалагам се, че си го натъпкала с упойваща билка.

— Сложих от нея и на раната.

— Той е силен мъж, Лесса, ще се оправи.

— Ами, да се оправя тогава… Ех, ако Ф’нор… — и Лесса спря.

— Държа се като уерска птица, нали? — тя въздъхна и се усмихна на Робинтън.

— Ни най-малко, скъпа Лесса, уверявам те. Обаче, Бендън днес е добре представен тук. — И той ниско й се поклони и макар тя да отмина този жест със свиване на рамене, това поне я накара да се усмихне. — Всъщност — продължи той — аз съм някак си облекчен от това, че Ф’лар не е тук, за да роптае срещу всичко, което му пречи да унищожи напълно Нишките, виждащи се през онзи уред.

— Съвсем вярно. — Робинтън долови напрежението гласа й. — Не съм сигурна…

Тя не довърши изречението си и се извърна толкова бързо да види кой Дракон каца, че Робинтън бе сигурен, че тя не одобрява намерението на Ф’лар да предприеме поход до Червената Звезда.

Внезапно жената настръхна и рязко си пое дъх.

— Мерон? Какво си мисли, че прави тук?

— Спокойно, Лесса. И аз не го харесвам повече от теб, но по-добре да го държим под око, ако разбираш какво искам да кажа.

— Но той няма никакво влияние върху другите Лордове…

Робинтън дрезгаво се изсмя:

— Скъпа моя Стопанко, като се има предвид влиянието му сред други, на него не му е необходима подкрепата на Лордовете.

Робинтън искрено се учуди от наглостта на човека да се появява на публично място едва шест дни след като са умрели две драконови Кралици, за чиято смърт и той имаше вина.

Лордът на Набол закрачи надменно към насъбралите се, бронзовият огнен гущер бе кацнал на ръката му, разперил криле, сякаш му бе трудно да поддържа равновесие. Малкото създание започна да съска, когато усети враждебността насочена към Мерон.

— А това… тази глупава тръба ще да е невероятният инструмент, който ще ни покаже Червената Звезда?! — попита сурово Мерон.

— Не я пипайте, умолявам ви! — Уонзър изскочи напред, пресрещайки Мерон.

— Какво рече? — съскането на гущера бе не по-малко заплашително от гласа на Мерон. Фините черти на Лорда се разкривиха от негодувание, а от играта на сенките, лицето му изглеждаше още по-злобно.

Фандарел изплува от мрака и застана до своя човек:

— Инструментът е нагласен за наблюдение. Ако се размести, ще отиде на вятъра неколкочасовата работа по монтирането му.

— Щом е нагласен за наблюдение, нека наблюдаваме! — каза Набол и след като войнствено огледа насъбралите се, той мина покрай Уонзър. — Е? Какво се прави сега с това нещо?

Уонзър въпросително погледна към едрия Ковач, който го освободи от задълженията му с леко кимване. Стъкларят признателно се оттегли и остави Фандарел да се заеме с Лорда. С два мазолести пръста Ковачът внимателно попипа кръглата издутина на върха на по-малкия цилиндър.

— Това е окулярът. Доближете си окото до него — каза той на Мерон.

Липсата на учтиво обръщение не убягна на Лорда. Той несъмнено изпита желание да се тросне на Ковача. Ако Уонзър му бе говорил така, той не би се поколебал и секунда, помисли си Робинтън.

Устните на Мерон се разтеглиха в подигравателна усмивка и с леко надута походка той се приближи до далекогледа. Приведе се към него, постави окото си на окуляра, а после рязко отскочи назад. За миг лицето му изглеждаше ужасено. После той неловко се засмя и погледна отново, този път по̀ за дълго. Дори прекалено дълго, според Робинтън.

— Ако образът е неясен, Лорд Мерон… — започна колебливо Уонзър.

— Млъквай! — и като нетърпеливо му махна с ръка, Мерон продължи да наднича през инструмента.

— Достатъчно вече, Мерон! — каза Лорд Гроге от Форт, когато другите неспокойно се разшаваха. — Ти гледа достатъчно. Отдръпни се, нека и други погледнат.

Мерон високомерно изгледа Гроге и после отново погледна през окуляра.

— Много интересно. Много интересно — каза той мазно.

— Това вече е прекалено, Мерон! — каза Лесса и се упъти към инструмента. — Човек не бива да злоупотребява с привилегиите си.

Той я изгледа, както се гледа паразит — студено и с насмешка:

— Кое точно е прекалено… — от устата му титлата й прозвуча като груб епитет. Всъщност позата му издаваше толкова безочлива фамилиарност, че Робинтън усети как стиска юмруците си. Изпита непреодолимото желание да изтрие този поглед от лицето на Мерон, като пътьом му смени и физиономията.

Обаче Водачът на ковачите реагира по-бързо. Двете му големи ръце притиснаха ръцете на Мерон към тялото му и с едно движение Фандарел повдигна Лорда във въздуха, а краката на мъжа подритваха на цяла Драконова стъпка над земята. След това Ковачът го понесе към края на площадката. После така го стовари на земята, че онзи уплашен изохка от болка и залитна преди да успее да запази равновесието си. Малкият гущер пронизително изписка над главата му.

— Милейди. — Водачът на ковачите се поклони на Лесса и й посочи най-любезно да заеме мястото си пред уреда.

Лесса трябваше да се повдигне на пръсти, за да достигне окуляра. Щеше й се някой да бе взел предвид факта, че не всички наблюдатели ще са високи. В мига, в който образът на Червената Звезда достигна съзнанието й, всякакви тривиални чувства като яд или раздразнение се изпариха. Ето я Червената Звезда — толкова близо, че може да я докосне с ръка. Тя плуваше в тъмното небе многоцветна като детско мигси. Странните розово-бели масиви трябва да са облаците. Странно е да се приеме, че Червената Звезда би могла да има облаци — също като Перн! Там, където облачната маса бе разкъсана се виждаха сиви петна, просветващи с метален блясък. Двата края на леко яйцевидната планета бяха съвсем бели и нямаха облачна обвивка. Също като големите ледени шапки в северните райони на Перн. По-тъмни петна се виждаха между сивите масиви. Земя ли бе това или морета?

Лесса неволно отмести глава, за да погледне към червеното кълбо в нощното небе, което толкова приличаше на детска играчка посредством магията на далекогледния уред. После, преди някой да реши, че тя е отстъпила от инструмента, отново погледна през окуляра. Невероятно! Тревожно! Ако сивите петна са земя… дали ще е възможно да се прочистят от Нишките? Ако ли пък по-тъмните са земя…

Обезпокоена, тя изведнъж силно пожела някой друг да се приближи толкова близо до този древен враг и отстъпи назад.

Лорд Гроге важно пристъпи:

— Сангел, ако обичаш!

Как може Лордът на Форт, помисли си Лесса, да се прави на домакин, когато П’зар, в края на краищата, бе действащ Предводител на Форт. Не бе достатъчно нахален да упражни правата си? На Лесса й се щеше Ф’лар да можеше да присъства тук тази вечер. Е, вероятно П’зар просто бе дипломатичен с Лорда на Форт. И все пак Лорд Гроге трябваше да се държи…

Тя отстъпи… явно уплашена… към Робинтън, чието присъствие винаги я успокояваше. Той също бе нетърпелив да погледне, но продължаваше да чака. Гроге, естествено, ще даде предимство на другите Лордове пред един менестрел, пък бил той и Водачът на менестрелите на Перн.

— Ще ми се онзи да си иде — каза Лесса и косо погледна към Мерон. Наболезиецът не проявяваше желание отново да се присъедини към групата, от която така скоропостижно бе пропъден.

Това му досадно упорство да присъства там, където явно не е желан, само увеличаваше тревогата на Лесса, обзела я при вида на Червената Звезда.

Защо трябваше да изглежда така… така безобидна? Защо трябваше да има облаци? Трябваше да е различна! Как точно, Лесса не знаеше, но трябваше да изглежда… да изглежда зловещо. А не изглеждаше зловещо. И тъкмо това я правеше по-ужасяваща от всякога.

— Нищо не виждам — оплака се Сангел от Бол.

— Един момент, сър. — Уонзър се приближи и започна да върти едно малко копче. — Кажете ми, когато образът се избистри.

— Какво се очаква от мен да видя? — попита ядно Сангел. — Тук не се вижда нищо освен едно ярко… ааа! Ооо! — Сангел се отдръпна от окуляра, сякаш Нишки го опариха. Но се върна на мястото си преди Гроге да успее да извика друг Лорд.

Лесса се почувства някак облекчена и изпита леко самодоволство от реакцията на Сангел. Щом безстрашните Лордове също бяха подвластни на видяното, може би…

— Защо блести? Откъде се взима тая светлина? Тук е тъмно! — бръщолевеше Лордът на Бол.

— Слънцето я осветява, милорд — отговори Фандарел, а сухият му глас сведе чудото до най-обикновено явление.

— Че как е възможно? — запротестира Сангел. — Сега слънцето е от другата й страна. И децата знаят това.

— Разбира се, но ние не наблюдаваме Звездата оттам. Ние сега сме под нея, в небето, така че слънчевата светлина стига до нея директно.

Сангел, изглежда, също не искаше да остави уреда.

— Достатъчно, Сангел — сопна му се Гроге. — Дай възможност и на Отерел.

— Но аз едва погледнах, а имаше и проблем с нагласяването на механизма — оплака се Сангел. Отерел свирепо го загледа, а Гроге започна да го избутва встрани и той неохотно се отмести.

— Нека Ви наглася фокуса, Лорд Отерел — промърмори учтиво Уонзър.

— Да, нагласи го. Не съм полусляп като Сангел — каза Лордът на Тилек.

— Сега погледнете оттук, Отерел…

— Смайващо, нали, Лорд Сангел? — каза Лесса, като се чудеше какво прикриваше той с тези празни приказки.

Лордът ядно се покашля, но очите му бяха неспокойни и той се намръщи.

— Не бих казал, че е смайващо, но все пак, аз едва погледнах.

— Имаше цяла вечер, Лорд Сангел.

Човекът потрепери и се загърна по-плътно в мантията си, въпреки че времето бе приятно хладно за настъпващата пролет.

— Не е нищо повече от едно детско мигси — възкликна Лордът на Тилек. — Мъгляво е. Така ли трябва да бъде? — той отмести поглед от окуляра и погледна към Лесса.

— Не, милорд — каза Уонзър. — Трябва да бъде ярко и ясно, така че да могат добре да се видят облачните образувания.

— Откъде знаеш? — попита сухо Сангел.

— Уонзър нагласи инструмента за тазвечерното наблюдение — изтъкна Фандарел.

— Облаци ли? — попита Тилек. — Да, виждам ги. По кое е сушата — тъмното нещо или сивото?

— Още не знаем — каза му Фандарел.

— Земните масиви не изглеждат така, както когато човек ги гледа летейки с Дракон — каза П’зар, Предводителят на Форт, проговаряйки за първи път.

— Всички обекти гледани от далеч по-голямо разстояние се променят дори повече — каза Уонзър със сухия тон на човек, който знае какво говори. — Например, самите планини на Форт, които са около нас се променят драстично, гледани от възвишенията на Руат или равнините на Кром.

— Тогава това тъмното нещо е суша? — Лорд Отерел се мъчеше да прикрие вълнението си. Обезкуражен е, помисли си Лесса. Тилекският Лорд трябва да се е надявал да ускори похода до Червената Звезда.

— За това не сме сигурни — отвърна Уонзър, но тонът му остана все така авторитетен. Той все повече и повече се харесваше на Лесса. Един мъж не трябва да се бои да си признае, когато не знае нещо. Една жена също.

Лордът на Тилек не искаше да остави инструмента. Може би, защото се надяваше, помисли си Лесса, че ако гледа достатъчно дълго, ще открие сносен аргумент за предприемането на похода.

Тилек най-после взе под внимание острите забележки на Несел от Кром и се отмести.

— Как мислиш, кое е сушата, Сангел? И наистина ли видя нещо?

— Разбира се, че видях. Видях облаците така ясно, както те виждам в момента.

Отерел от Тилек презрително изсумтя:

— Което не е кой знае какво, като се има предвид колко е тъмно тук.

— Видях това, което и ти, Отерел. Сиви масиви, черни масиви и облаци. Звезда да има облаци! Нещо не се връзва! Перн има облаци!

Лесса бързо прикри смеха, като се закашля при възмущението на Лорда, но улови веселия поглед на Менестрела и се зачуди каква би била неговата реакция, ако види Червената Звезда. За или против този поход щеше да бъде той? И чие становище искаше тя Робинтън да подкрепи?

— Да, Перн има облаци — говореше Отерел някак изненадан от това откритие. — И щом Перн има облаци и повече вода, отколкото суша, значи така ще бъде и на Червената Звезда…

— Не можеш да си сигурен — противопостави му се Сангел.

— Трябва да има начин да се различи сушата от водата — продължи Отерел, без да обръща внимание на Лорда на Бол. — Нека погледна още веднъж, Несел — каза той, като изблъска Лорда на Кром.

— Ей, чакай малко, Тилек! — и Несел собственически постави ръка на инструмента. Когато Тилек го блъсна, триножникът се разклати и уредът се завъртя в друга посока.

— Виж какво направи! — извика Отерел. — Аз само исках да видя дали ще може да се различи сушата от водата.

Уонзър се опита да мине между двамата Лордове, така че да нагласи скъпоценния си инструмент.

— Не ми е минал реда — оплака се Несел, като не искаше да отстъпи от уреда.

— Нищо няма да видите, Лорд Несел, ако Уонзър не получи възможността отново да хване на фокус Червената Звезда — каза Фандарел и любезно посочи на Лорда на Кром да отстъпи.

— Глупав си като уерова птица, Несел — каза Лорд Гроге, като го дръпна настрана и махна на Уонзър да мине.

— Тилек е глупак.

— Видях достатъчно, за да разбера, че тъмното е по-малко от сивото — оправда се Отерел. — Перн има повече вода, отколкото суша. Така е и на Червената Звезда.

— От един поглед можеш да кажеш толкова много, Отерел? — злобно провлачи Мерон от сянката, в която беше застанал и това обърка всички.

Лесса надменно се отдръпна, когато той бавно се придвижи към тях, галейки собственически бронзовия си гущер. Лесса се удиви, че малкото създание мънкаше от удоволствие.

— Ще са нужни много наблюдения от много очи — басово избоботи Фандарел — преди да можем да кажем с абсолютна сигурност как изглежда Червената Звезда. Една обща прилика не е достатъчна. Ни най-малко.

— О, наистина, вярно е — подкрепи Уонзър своя Майстор, а очите му не се отделяха от окуляра, докато той бавно въртеше уреда из нощното небе.

— Защо се бавиш толкова? — ядосано попита Несел от Кром. — Ето я Звездата. Всички можем да я видим с просто око.

— А дали ще можеш да видиш онова зелено камъче, което си изпуснал вчера по обяд в пясъците на Игън? — попита Робинтън.

— А, открих я! — извика Уонзър. — Несел скочи напред и протегна ръце към тръбата. После, обаче, рязко дръпна ръката си като си спомни какво би могло да причини едно неразумно движение. С две ръце скръстени на гърба той отново погледна Червената Звезда.

Несел, обаче, не остана дълго при уреда. Когато Отерел излезе напред, Менестрелът се оказа по-бърз от него.

— Сега е мой ред, смятам аз, след като всичките Лордове гледаха по веднъж.

— Напълно вярно — каза високо Сангел, като свирепо гледаше Отерел.

Лесса внимателно наблюдаваше Менестрела и видя как широките му рамене потрепнаха, когато той усети въздействието на тази първа среща отблизо с техния древен враг. Не се застоя дълго или Лесса може би се лъжеше, но той бавно се изправи и замислено погледна към Червената Звезда в тъмното небе над тях.

— Е, Менестреле? — попита презрително Мерон. — Нали имаш готов отговор за всеки случай!

Робинтън изгледа Наболезиеца по-дълго отколкото бе гледал Червената Звезда.

— Мисля, че е по-разумно тя да си остане там, а ние тук.

— Ха! Така си и мислех! — Мерон се хилеше и гадно ликуваше.

— Не знаех, че си мислил — отбеляза спокойно Робинтън.

— Какво имаш пред вид, Мерон? — попита Лесса с опасно напрежение в гласа — като казваш, че така си си мислил?

— Е, би трябвало да е очевидно. — Лордът на Набол не бе променил отношението си към нея, след първото оскърбително обръщение.

— Менестрелът постъпва така, както Бендън му нареди. А след като Бендън хич и не мисли да ходи до източника, за да унищожи Нишките…

— И откъде знаеш това? — попита студено Лесса.

— Освен това, Лорд Набол, на какво основание базираш твърдението си, че Менестрелът на Перн върши каквото му нареди Уейр Бендън? Защото аз настоявам или да докажеш това обвинение незабавно или да го оттеглиш! — ръката на Робинтън бе върху поясния му нож.

Бронзовият гущер на ръката на Мерон започна да съска и тревожно протегна крехките си крилца. Лордът на Набол се задоволи с една хитра самонадеяна усмивка, докато надменно продължаваше да гали гущера си.

— Говори, Мерон! — настоя Отерел.

— Ама то е очевидно. Навярно всички сте забелязали… — отвърна Мерон с пресилена любезност и се престори на изненадан на тъпотата на останалите. — Той питае безнадеждна страст към… Бендънската Стопанка.

За момент Лесса се втренчи потресена в него. Истина бе, че тя се възхищаваше от Робинтън и го уважаваше. Предполагаше, че държи на него. Винаги се радваше да го види и никога не си бе правила труда да го крие…, но Мерон бе луд. Опитваше се да подкопае авторитета на Драконовите Ездачи пред хората, с абсурдни и гадни слухове. Първо Килара, а сега…

И все пак слабостта на Килара и нейния промискуитет^[1], всеобщото становище на холдъри и занаятчии за обичаите на Уейровете — всичко това правеше неговото обвинение да звучи почти приемливо…

Сърдечният смях на Робинтън я стресна. И също така изтри усмивката от лицето на Набол.

— Бендънската Стопанка не ме привлича и наполовина толкова, колкото Бендънските вина!

По лицата на околните се изписа такова голямо облекчение, че на Лесса й бе дадено да разбере по най-лошия начин, че Лордовете почти бяха повярвали на оскърбителното обвинение на Мерон. Ако Робинтън не бе отговорил така, и ако тя бе започнала да протестира срещу това обвинение… Тя се усмихна, защото също знаеше за склонността на Водача на Менестрелите към виното и особено към Бендънското. Въобще това бе обществено достояние и звучеше доста по-правдоподобно от клеветата на Мерон. Насмешката е по-добра защита от истината.

— Освен това, — продължи Менестрелът, — водачът на Менестрелите на Перн така или иначе няма мнение за Червената Звезда, нито дори стих. Защото това… това… детско мигси го плаши толкова, че устата му пресъхва и у него се надига копнеж за Бендънско вино точно сега — в неограничени количества — в гласа на Робинтън сега нямаше и най-малката следа от насмешка. — Аз съм изцяло отдаден на историята и разказите за нашия възлюбен Перн, изпял съм твърде много балади за злото на Червената Звезда, за да искам да се доближавам въобще до нея. Дори това — и той посочи далекогледния уред — я приближи прекалено близо до мен. Но хората, които трябва да се бият с Нишките ден след ден, Оборот след Оборот, може би ще погледнат към нея с по-малък страх, отколкото бедния Менестрел. А сега, Мерон — Лорде на Набол — можеш да заложиш всяка нива, кошара или Холд на твоите земи, че Драконовите Ездачи от всеки Уейр биха искали да се освободят от задължението си да ви пазят кожите от Нишките… дори ако за това трябва да изтрият Нишките от всеки квадратен метър на тази Звезда — страстта в гласа на Менестрела накара Мерон да отстъпи назад и да плесне с ръка развълнувания си огнен гущер. — Как може ти, всички вие — и укора на Менестрела се стовари еднакво върху останалите четирима Лордове — да се съмнявате, че Драконовите Ездачи не биха били така облекчени, както вас да видят края на вековното си посвещение за вашата сигурност, да не се налага да ви бранят от Нишките ежедневно. Вие — Гроге, Сангел, Несел, Отерел, всички вие трябваше да сте разбрали това досега. А на всичкото отгоре сте си имали работа и с Т’къл и с Т’рон.

— На всички ви е ясно какво правят Нишките с човека. И знаете какво става, когато умре Дракон. Или и това трябва да ви напомням? Наистина ли смятате, че Драконовите Ездачи биха искали нещата да продължат постарому — в тези условия? Каква полза ще извлекат от това? Не голяма! Не голяма! Раните, които те понасят струват ли колкото няколко торби зърно или един нож от Ковача? Дали смъртта на един Дракон би могла да се компенсира със стоки или с мършави добичета?

— Щом е имало инструменти, които позволяват на човек да наблюдава тая дреболия на небето с немощните си очи, защо още имаме Нишки? И дали е само въпрос на определяне на координати и на едно по-дълго пътуване? Възможно ли е Драконовите Ездачи да са се опитвали и преди? И да са се провалили, защото тези сиви масиви, които виждаме толкова ясно, може да не са вода или суша, а неизмеримо количество Нишки — горещи и сгърчени — чийто най-горен слой по силата на някакво загадъчно явление, в даден момент да се отделя и да пада върху нас? Възможно ли е макар да има облаци, те да не се състоят от водни пари, както тези на Перн, а от нещо смъртоносно, далеч по-опасно за нас, отколкото Нишките? Можем ли да сме сигурни, че няма да открием костите на отдавна загубени Дракони и Ездачи някъде из тъмните петна на тази планета?

Има толкова много неща, които ние не знаем затова мисля, че е по-разумно да запазим това разстояние помежду ни! Но мисля, че времето на мъдростта е отминало и сега ние ще трябва да разчитаме на лудостта на смелите и да се надяваме, че такива действия ще удовлетворят и тях и нас! Защото аз мисля, — и Менестрелът бавно се извърна към Лесса — макар сърцето да ме боли и да ме е страх до смърт, че Драконовите Ездачи на Перн все пак ще отидат до Червената Звезда.

— Такова е и намерението на Ф’лар — каза Лесса със силен глас, в който се усещаха метални нотки. Главата и бе вдигната, а раменете изправени. За разлика от Менестрела тя не би могла да признае страха си дори пред себе си.

— Да — избоботи Фандарел и бавно закима с глава — той сам нареди, аз и Уонзър да направим редица наблюдения на Червената Звезда, така че да може да бъде организиран поход, колкото е възможно по-скоро.

— И колко време ще трябва да чакаме този поход да се състои? — попита Мерон, сякаш думите на Менестрела въобще не бяха изричани.

— Хайде стига, човече, да не би да очакваш някой да ти даде дата или точен час? — попита Гроге.

— Та Уейр Бендън е толкова сведущ в определянето на часове, дати и графици, нали? — отговори Мерон толкова мазно, че на Лесса й се щеше да издере лицето му.

— Но пък ти спасява добивите и печалбите, Набол? — вметна Отерел.

— И все пак някаква представа, Стопанко? — попита Сангел загрижено Лесса.

— Трябва да завършим наблюденията си — нервно се обади Уонзър. — Би било безумие… лудост… докато не изследваме цялата Червената Звезда и не скицираме отделните масиви. И не разберем колко често облачността ги покрива. О, ще е необходимо да се направят доста предварителни изследвания. А после, известни предпазни…

— Разбирам! — прекъсна го Мерон.

Този нямаше ли да престане да се усмихва? И все пак, помисли си Лесса, иронията му можеше да заработи в тяхна полза.

— Това би могло да бъде един доживотен проект — продължи той.

— Не и доколкото познавам Ф’лар — рече сухо Менестрелът. — Наскоро си мислих, че Бендънският Предводител приема тези последни капризи на Нишките — нашата древна заплаха — като лична обида, след като е вярвал, че валежите са прилежно описани по време и място.

В тона на Менестрела имаше толкова добродушна насмешка, че Отерел от Тилек изсумтя. Лорд Гроге изглеждаше замислен, вероятно още не се бе съвзел от укорите на Ф’лар онзи ден.

— Лична обида за Бендън? — попита слисан Сангел. — Но от Обороти насам няма отклонения в тези графици. Аз самият съм ги използвал и доскоро в тях нямаше грешки.

Мерон тропна с крак, преструвките му изчезнаха:

— Вие всички сте глупаци! Оставихте Менестрела да ви омае със сладки приказки. Никога няма да видим края на Нишките. Нито сега, нито в бъдеще. И ще си плащаме десятък на безотговорните Уейрове и ще зависим от Драконовите Ездачи и жените им, докато тази планета се върти около слънцето. И нито един от вас, велики Лордове, няма куража да ускори този поход. Не ни трябват Драконовите Ездачи. Не ни трябват. Имаме си огнени гущери, които ядат Нишки…

— Тогава да уведомя ли Т’бор от Уейра Високите Хълмове да не слага повече патрули в Набол? Сигурна съм, че той ще бъде облекчен — попита сладко Лесса.

Наболезийският Лорд й хвърли поглед на най-искрена омраза. Огненият му гущер се напрегна и изсъска готов да нападне. Един-едничък звук от Рамот почти проглуши ушите на всички. Огненият гущер изчезна с писък. Сподавяйки ругатните си, Мерон хукна по осветената пътечка към мястото за кацане, като сипкаво зовеше за Дракона си. Зелената му се появи толкова бързо, че Лесса бе сигурна че Рамот я бе извикала, дори след като бе предупредила малкия гущер да не напада Лесса.

— Няма да нареждате на Т’бор да спре патрулите в Набол, нали? — попита Несел от Кром. — В края на краищата моите земи граничат с неговите…

— Лорд Несел — започна Лесса с намерението да го успокои, че тя няма такива правомощия първо и второ…

— Лорд Несел — повтори тя и му се усмихна — вие видяхте, че Лорда на Набол в края на краищата не го пожела. Въпреки че… — и тя драматично въздъхна — ние доста пъти сме били изкушавани да го накажем за вината му за смъртта на двете Драконови кралици — тя окуражително се усмихна. — Но има стотици невинни хора по неговите земи и по земите, граничещи с тях, които не можем да позволим да страдат заради неговото… неговото… как да се изразя… неговото неразумно поведение.

— Което ми напомни да попитам — каза Гроге като припряно си прочисти гърлото — какво бе направено с онази… онази жена Килара?

— Нищо — каза Лесса с твърд равен глас, като вярваше, че така ще сложи точка на въпроса.

— Нищо ли? — Гроге бе вбесен. — Тя причини смъртта на две Кралици, а вие нищо не сте й сторили…

— А Лордовете направиха ли нещо за Мерон? — попита тя и строго огледа четиримата присъстващи. Настъпи дълга пауза. — Трябва да се връщам в Уейр Бендън. Там наближава зората и скоро ще застъпва новата вахта. А и пречим на Уонзър и Фандарел да продължат наблюденията, които ще направят възможно това отиване до Червената Звезда.

— Преди да окупират това нещо, бих искал отново да погледна — каза високо Отерел от Тилек. — Очите ми са силни…

Лесса бе смъртно уморена, когато извика Рамот при себе си. Искаше да се върне в Уейр Бендън не толкова защото й се спеше, а за да се успокои за състоянието на Ф’лар. Мнемент беше с него, вярно, и щеше да докладва всяка промяна в състоянието на Ездача си, но…

— А и аз щях да ти кажа. — Рамот изглеждаше леко обидена.

— Лесса! — тихият глас на Менестрела стигна до нея. — Подкрепяш ли тази експедиция?

Тя го погледна. Лицето му бе осветено от лампите на пътечката и изглеждаше безизразно. Тя се зачуди дали той наистина мислеше това, което каза там на Звездните Скали. Робинтън умееше да се преструва с лекота и често настояваше за неща, които бяха в разрез с неговите собствени убеждения. Тя понякога се чудеше какви бяха истинските му мисли в действителност.

— Плаши ме. Плаши ме, защото ми се струва невероятно никой да не е опитал преди това. Някога. Просто не изглежда логично…

— Има ли кожа, в която да се споменава, че някой друг освен теб, е ходил толкова далеч напред или назад във времето?

— Не — трябваше да признае тя. — Толкова далеч не. Но пък, тогава не е имало такава нужда.

— А сега има ли нужда да се предприема този поход?

— Не ме обърквай повече. — Лесса вече не знаеше какво да мисли или какво да чувства, не знаеше какво мислят и чувстват другите и дали трябва или не… После видя милото, тревожно изражение на лицето на Менестрела и импулсивно стисна ръката му. — Как можем да знаем? Как можем да сме сигурни?

— А беше ли сигурна, че точно ти ще намериш отговора на онази „Песен с Въпросите“?

— Нова „Песен с Въпроси“ ли имаш за мен?

— Въпроси, да — той й се усмихна и нежно покри ръката й със своята. — Но отговор? — той поклати глава и отстъпи назад, когато Рамот кацна.

Но неговите въпроси трудно се забравяха, както и онази „Песен с Въпросите“, която я бе отвела назад във времето.

Когато се върна в Бендън, откри, че кожата на Ф’лар пареше и той спеше неспокойно. Въпреки че искаше да спи на широкия диван до него, не можа да се унесе. Отчаяна, че не може да спре да се тревожи… за Ф’лар, за неопределеното, непознато бъдеще пред тях… тя стана и отиде в Уейра. Рамот се събуди и сънливо постави предните си крака като люлка. Люляна в топлата прегръдка на Дракона си, Лесса най-после заспа.

На сутринта Ф’лар не бе по-добре. Бе раздразнителен от треската и разтревожен от разказа й за наблюдението.

— Не мога да си представя какво си очаквал да видя каза тя с известно раздразнение, след като търпеливо му бе описала за четвърти път това, което бе видяла през далекогледния уред.

— Очаквах… — той направи многозначителна пауза да намериш някакви… някакви характерни белези, по които Драконите да успеят да се ориентират, когато ще летят през между до Звездата — той издърпа кожата, която му служеше за завивка и отметна един непокорен кичур от очите си. — Трябва да изпълним обещанието, което сме дали на Лордовете.

— Защо? За да докажем, че Мерон греши?

— Не. За да докажем, че е или не е възможно да се отървем от Нишките завинаги — той се намръщи, сякаш тя трябваше да знае отговора.

— Мисля, че все някой трябва да се е опитвал да открие това и преди — каза тя отегчено. — А Нишките все още съществуват.

— Това нищо не значи — парира я той с толкова гневен тон, че се закашля, а това се отрази доста зле на ранените мускули на корема му.

Лесса веднага застана до него, подавайки му чаша вино, подсладено и подправено с плодов фелисен сок.

— Трябва ми Ф’нор — каза кисело той.

Лесса го погледна. Спазмите от кашлицата го бяха изтощили.

— Ако успеем да го отделим от Бреке.

Устните на Ф’лар се изопнаха.

— Да не би да искаш да кажеш, че само ти — Ф’лар, Предводителят на Бендън — можеш да пренебрегваш традициите? — попита тя.

— Това не е…

— Ти се тревожиш за твоя проект, затова накарах Н’тон да се снабди с Нишки…

— Н’тон? — очите на Ф’лар се разшириха от изненада.

— Да, той е добър момък и съдейки по това, което чух снощи в Уейр Форт той има дарбата да е винаги там, където е необходим.

— И…?

— И? Ами, когато следващата Кралица в Уейр Форт излети за любовен полет, той несъмнено ще поеме Водачеството. Което е било и твоето намерение, нали?

— Нямах това предвид. Говорех за Нишките.

Лесса усети как стомаха й се преобръща при спомена.

— Както си мислеше и ти, ларвите излязоха на повърхността в мига, в който поставихме Нишки в почвата. Не след дълго вече нямаше и следа от Нишките.

Очите на Ф’лар заблестяха и той тържествуващо се усмихна.

— Защо не ми каза по-рано?

Лесса постави юмруците си на кръста и го възнагради с един от най-строгите си погледи:

— Защото имаше и други неща, които ангажираха времето и мислите ми. Това не е нещо, което да може да се обсъжда открито пред хората, все пак. Дори пред такива предани Ездачи като…

— Какво каза Н’тон? Стана ли му ясно какво се опитвам да направя?

Лесса замислено изгледа своя партньор:

— Да, стана му ясно и затова го избрах да замести Ф’нор.

Това изглежда успокои Ф’лар, защото той се облегна на възглавницата си с дълбока въздишка и затвори очи.

— Той е добър избор. Прекалено добър, за да бъде само Предводител на Уейр Форт. Той би се справил. Ето това ни е нужно най-много, Лесса. Хора, които мислят, на които може да се разчита. Имало е такива хора и преди — очите му се отвориха, засенчени от неопределен страх и тревога. — Кое време е сега в Уейр Форт?

Лесса бързо пресметна:

— Четири часа преди зазоряване.

— Ох, искам Н’тон тук, колкото се може по-скоро!

— Чакай малко, Ф’лар, той е Ездач на Форт…

Ф’лар сграбчи ръката й и я придърпа към себе си:

— Не разбираш ли? — попита той дрезгаво и с плашеща настоятелност. — Той трябва да знае! Да знае всичко, което аз планирам. Така, ако нещо се случи…

Лесса неразбираща се втренчи в него. После се вбеси, задето я бе изплашил и се ядоса от неговото самосъжаление, като в същото време се ужасяваше, че наистина може да е фатално болен.

— Ф’лар, вземи се в ръце! — каза тя раздразнено. Мъжът гореше от високата температура.

Той се отпусна на леглото и замята глава насам-натам.

— И преди са ставали такива неща. Знам. Искам Ф’нор тук и не ме интересува как ще роптае.

— Пристигат Лиот и една Зелена от Телгар — обяви Мнемент. Фактът, че Мнемент не изглеждаше ни най-малко притеснен от бълнуванията на Ф’лар, успокои Лесса.

Ф’лар извика сепнато и обвинително загледа Лесса.

— Не ме гледай така! Не съм пращала да викат Н’тон. Та там още не е настъпила зората.

— Зелената е куриер и човекът, който води е много развълнуван — докладва Мнемент и в тона му се долавяше леко любопитство.

Рамот, която бе отишла в Люпилните Градини, след като Лесса се събуди, избоботи за поздрав на бронзовия Лиот.

Н’тон се появи откъм коридора, придружен от Уонзър, със сигурност последния човек, който Лесса очакваше да види. Овалното лице на малкия човек бе зачервено от възбуда, а очите му искряха макар и кървясали от умора.

— О, Стопанко на Уейра, това е най-вълнуващата новина, която можете да си представите! Наистина вълнуваща! — избърбори Уонзър и размаха под носа й един голям лист. Тя успя да различи някакви кръгове.

После Уонзър видя Ф’лар и цялото въодушевление изчезна от лицето му, когато осъзна, че Предводителят бе много болен. — Сър, нямах представа… не бих се осмелил…

— Глупости, човече — ядно каза Ф’лар. — Какво те води насам? Какво има там? Дай да видя! Намери ли координати за Драконите?

Уонзър изглежда не можеше да реши как да постъпи, затова Лесса взе инициативата в свои ръце и го поведе към леглото.

— Какво има на този лист? А, това е Перн, а това е Червената Звезда. Но какви са тези другите кръгове, които си отбелязал?

— Не съм сигурен, че знам, милейди, но ги открих, докато снощи внимателно изследвах небето… по-точно тази сутрин. Червената Звезда не е единственото тяло над нас. Ето и това тук, то се вижда на зазоряване, нали Н’тон? — младият Бронзов ездач сериозно кимна, но в сините му очи проблесна весело пламъче, породено от обясненията на стъкларя. — И съвсем слабо, но все пак видимо е ето това тяло тук — то е нашия трети небесен съсед на североизток, ниско над хоризонта, после — право на юг. Идеята да огледаме натам бе на Н’тон — открихме това по-голямо небесно тяло и тези необичайни обекти, които се движат около него със забележима скорост. Ха, небето на Перн е пренаселено! — тревогата на Уонзър бе толкова комична, че Лесса едва сподави смеха си.

Ф’лар пое листа от стъкларя и започна да го изучава, а Лесса настани Уонзър на една табуретка до болния. Ф’лар замислено почукваше по листа, сякаш от този допир обектите щяха да станат по-реални.

— Значи в небето над нас има четири звезди?

— Всъщност, те са много повече, сър — отвърна Уонзър.

— Но тези — и зацапаният му показалец посочи трите новооткрити планети — се виждат съвсем ясно през далекогледния уред. Другите са просто ярки точици светлина, като всички звезди. Тогава би трябвало да се допусне, че трите също са притегляни от нашето слънце и се въртят около него, както и ние. Защото не виждам как биха могли да избегнат силата, с която слънцето притегля нас и Червената Звезда… сила, която ние знаем, че е огромна…

Ф’лар вдигна поглед от грубата скица с ужасено изражение на лицето си:

— Ако те наистина са толкова близо, тогава дали Нишките идват от Червената Звезда?

— Олеле! — тихо изстена Уонзър и възбудено затърка връхчетата на пръстите си с палец.

— Глупости! — каза Лесса толкова уверено, че тримата мъже изненадано я погледнаха. — Нека не усложняваме нещата повече, отколкото, трябва. Древните са знаели достатъчно и щом са успели да конструират далекогледния уред, то те положително са могли да установят, че именно Червената Звезда е източника на Нишките. Ако беше някое от онези другите тела, те щяха да споменат за това. А и Нишките валят, когато Червената Звезда доближи Перн.

— На онази скица в Съвещателната Зала на Уейр Форт имаше чертеж на небесни тела и орбитите им — рече замислено Н’тон. — Само че там са изобразени шест тела — очите му внезапно се разшириха и той бързо погледна към листа в ръката на Уонзър — едното от тях, което е най-близко до последното, има множество малки сателити.

— Тогава ние виждаме всичко това с нашите собствени очи сега, така че за какво е цялата тази тревога? — попита Лесса, като взе стомна с клах и чаши, за да сервира на новодошлите. — Ние току-що открихме за нас самите какво са знаели древните и какво са начертали на онази стена.

— Едва сега — каза тихо Н’тон — узнахме какво означава онзи чертеж.

Лесса му хвърли продължителен поглед и почти преля чашата на Уонзър.

— Наистина. Познанието идва с опита, Н’тон.

— Както разбирам и двамата сте прекарали нощта до този далекогледен уред? — попита Ф’лар и когато те кимнаха той продължи. — А Червената Звезда? Видяхте ли нещо, което би могло да ни заведе до нея?

— Колкото до това, сър, — отговори Н’тон след като въпросително погледна Уонзър — има едно странно оформено изпъкнало образувание, което ми напомня полуострова Нерат, само дето острият му край сочи на изток, вместо на запад — гласът му постепенно заглъхна и той стеснително сви рамене.

Ф’лар въздъхна и отново се облегна назад, а цялата възбуда бе изчезнала от лицето му.

— Но този детайл е съвсем недостатъчен, а?

— Все пак сме гледали само една нощ — побърза да уточни Н’тон.

— Съмнявам се, че следващите нощи ще променят гледката.

— Напротив, Предводителю на Уейр — каза Уонзър, а очите му се разшириха.

— Червената Звезда се върти около собствената си орбита, така както и Перн.

— Но все пак е прекалено далеч, за да могат да се различат каквито и да са детайли — каза твърдо Лесса.

Ф’лар ядосано се втренчи в нея:

— Ех, да можех да видя сам…

Уонзър ведро го погледна:

— Ами, знаете ли, че се канех да използвам лещите от увеличителя. Разбира се, няма да можем да получим тази подвижност, която има древния уред, но преимуществото е, че аз бих могъл да монтирам този уред върху вашите Звездни Камъни. Доста е интересно, защото ако сложа един на Наблюдателната Скала и друг на Показателната Скала, вие ще видите… или, но пък при това положение нищо няма да видите, нали?… — малкият човек изглежда се разколеба.

— Какво няма да видим?

— Ами, тези скали са разположени така, че от тях Червената Звезда може да се види само по време на зимното слънцестоене, така че ъглите, разбира се, ще са неточни за друго време на годината. Но пък тогава бих могъл… не — лицето на Уонзър се навъси. Само очите му шаваха неспокойно, отразявайки безбройните възможности които той пресяваше в главата си. — Е, ще помисля за това. Но съм сигурен, че мога да измисля начин и Вие да наблюдавате Червената Звезда без да се местите от Бендън.

— Сигурно си изтощен, Уонзър — каза Лесса преди Ф’лар да успее да зададе нов въпрос.

— О, това не е важно — отвърна Уонзър като мигаше, защото едва нагласяше от умора очите си на фокус.

— Разбира се, че е важно — каза твърдо Лесса и пое чашата от ръцете му, като почти насила го вдигна от табуретката. — Майстор Уонзър, мисля, че няма да е зле да подремнете малко тук в Бендън.

— О, бих ли могъл? Много ме плашеше мисълта, че мога да падна от Дракона в между. Но това не може да се случи, нали? О, не мога да остана. Ангажирал съм Дракона на Работилницата. Наистина, може би е по-добре просто да…

Гласът му заглъхна, когато Лесса го поведе по коридора.

— Не си е лягал още от онзи ден вечерта — каза Н’тон като гледаше добродушно след Уонзър.

— Няма ли начин да идем до Червената Звезда чрез между?

Н’тон бавно поклати глава:

— Не и като се има предвид това, което видяхме тази нощ… снощи. Същите тъмни очертания на червеникавите масиви бяха обърнати към нас през по-голямата част от времето, през което наблюдавахме. Точно преди да решим, че и Вие трябва да научите за другите планети, погледнах за последно и онова изпъкнало образувание подобно на нос Нерат, бе изчезнало, оставяйки след себе си само една неясна сиво-червена следа.

— Трябва да има някакъв начин да отидем до Чернената Звезда.

— Сигурен съм, че ще го намерите, сър, когато се почувствате по-добре.

Ф’лар се намръщи и си помисли, че Лесса вярно бе охарактеризирала младия мъж. Той съвсем умело бе изказал увереност в превъзходството на Ф’лар, наблягайки на факта, че само лошото здраве му пречи да предприеме незабавни действия и че болестта все пак е нещо преходно.

— След като в този случай нещата стоят така, тогава да говорим за друго. Лесса каза, че ти си доставил Нишки. Видя ли как тези блатни ларви се справят с Нишките?

Н’тон бавно кимна, а очите му искряха.

— Ако не трябваше да оставя Южния континент на отцепниците, щях да излетя на Поход, за да открия границите на неговите земи. Ние още не знаем, докъде се простира той. Изследването бе стигнало на запад до пустините и на изток до морето. Но може би съществуват и други райони, пълни с ларви, освен западните блата. — Ф’лар поклати глава. Самият той усети раздразнението в гласа си. Пое въздух и се застави да говори по-бавно и по-спокойно:

— От седем Оборота в Южния валят Нишки, а няма нито едно-едничко вкопаване. На наземните екипажи никога не се е налагало да горят земята. А дори при най-внимателните, най-опитните и най-добре виждащите Ездачи, се случва известно количество Нишки все пак да стигнат до земята. Т’бор твърди, че никога не е имало никакви вкопавания, след Нишковалеж. — Ф’лар се намръщи. — Вярно, че ятата му са ефективни и Нишковалежът на юг е слаб, но все пак ми се иска да знам.

— И какво щеше да си помислиш? — попита Лесса с присъщата си рязкост, когато се върна при тях. — Нищо. Защото, когато Нишките започнаха да валят извън графика, ако ти беше при западния валеж, нямаше да успееш да съпоставиш информацията.

Тя беше права, разбира се, но Н’тон се разкъсваше между съгласието си с нея и съчувствието си към Ф’лар. Предводителят на Уейра мълчаливо се ядосваше на своята болнавост. Трябваше да е на крак и да си върши работата, а не да е принуден да разчита на наблюденията на другите в този толкова критичен момент.

— Сър, през Оборотите през които съм бил Ездач — каза Н’тон, внимателно обмисляйки думите си — научих, че нищо не се прави безцелно. Мислех, че баща ми е глупак, задето все твърдеше, че човек щави кожата по един начин, но по друг я изтегля след като е добре накисната. Сега разбирам какво искаше да каже той — че всичко си има ред, причина, свой ритъм. — Той направи пауза и Ф’лар го подкани да продължи. — Най-много се интересувах от методите на Водача на ковачите. Този човек мисли непрестанно — очите на младия мъж заблестяха с толкова голямо възхищение, че Ф’лар се усмихна. — Боя, се да не стана досаден, но научих толкова много от него. Достатъчно, за да разбера, че има бездни в познанието, които са били предадени и на нас. Достатъчно, за да разбера, че може би Южният континент е бил напуснат, за да се оставят ларвите да се развият там, на спокойствие…

— Искаш да кажеш, че щом като древните не са могли да стигнат до Червената Звезда, — възкликна Лесса — те са развъдили ларвите, за да защитят нивята?

— Та нали те са създали Драконите от огнените гущери? Защо да не са създали ларвите като наземна защита? — и Н’тон се усмихна на причудливите си идеи.

— Звучи логично — каза Лесса и погледна с надежда към Ф’лар.

— А това, разбира се, обяснява защо Драконите не са ходили до Червената Звезда. Просто не е било нужно, след като е била осигурена защита.

— Тогава защо в северния няма ларви? — попита заядливо Ф’лар.

— Ха, просто някой не е доживял, за да предаде знанията си или да развъди ларвите, да ги разпространи или кой знае защо. Кой би могъл да каже? — Лесса разпери ръце. За Ф’лар бе ясно, че тя предпочита тази теория, за да може коварно да осуети желанието му да отиде до Червената Звезда.

Той искаше да вярва, че ларвите са отговора, но този поход трябваше да се състои. Дори само, за да успокои Лордовете, че на Драконовите Ездачи може да се вярва.

— Все още не знаем дали ларвите могат да виреят извън блатата? — припомни й той.

— Нямам нищо против да се промъкна там и да разбера — каза Н’тон — познавам Южния много добре, сър. Вероятно толкова добре, колкото и южняците, по-добре и от Ф’нор дори. Искам да получа разрешение да отида на юг и да проверя. — Когато Н’тон видя, че Ф’лар се колебае, а Лесса се мръщи, той побърза да продължи:

— Мога да избягна патрулите на Т’къл. Той сигурно само се е заканвал.

— Добре, добре, Н’тон. Иди. Истината е, че нямам кого другиго да пратя — и Ф’лар се опита да не се дразни, задето Ф’нор се бе забъркал с жена. Той преди всичко беше Драконов Ездач, нали? После Ф’лар потисна тези егоистични мисли. Бреке също беше Драконов ездач и не по нейна вина (и Ф’лар пак се ядоса задето не бе следил по-отблизо действията на Килара, макар че бе предупреден) е лишена от Дракона си. Ако намираше утеха в присъствието на Ф’нор би било непростимо да я лишават от неговата компания.

— Върви, Н’тон, провери на място! И донеси ларви от различни места. Ще ми се Уонзър да не беше разглобявал другия уред! Можехме отблизо да разгледаме ларвите. Водачът на животновъдите е глупак. Ларвите може да не са едни и същи по различните места.

— Ларвите са си ларви — смутолеви Лесса.

— Добичетата отглеждани в планините са различни от тези в равнините — каза Н’тон. — Фелисните дървета на юг са по-големи и с по-хубави плодове от най-добрите на Нерат.

— Знаеш твърде много — отвърна Лесса и се засмя, за да смекчи язвителността в думите си.

Н’тон се ухили:

— Та аз съм Бронзов ездач.

— Най-добре ще е да тръгваш. Не, чакай! Сигурен ли си, че във Форт няма да имат нужда от теб и Лиот за Нишките? — попита Ф’лар, като му се искаше да се отърве от този пращящ от здраве младок, който само подчертаваше неговата болнавост.

— Ни най-малко, сър. Там все още е нощ.

Този ентусиазъм още повече подчерта младостта му и Ф’лар му махна да тръгва, като се опитваше да потисне завистта си с благодарност. В мига, в който той си тръгна, Ф’лар ядосано изруга, а това незабавно накара Лесса да отиде при него.

— Ще се оправя, ще се оправя! — гневеше се той.

Хвана ръката й и я притисна към бузата си, благодарен за хладината на пръстите й.

— Ще се оправиш, разбира се. Ти никога не си боледувал — тихо проговори тя, милвайки челото му с другата си ръка. После гласът й стана закачлив. — Ти си един глупчо. Иначе нямаше да ходиш в между и да оставиш студа да проникне в раната, че да развиеш треска.

Успокоен, както от хапливата й насмешка, така и от хладината на нежните й ласки, Ф’лар си легна с желанието да заспи. Да спи, за да оздравее.