Борис Акунин
Азазел (5)

Глава пета,

В която неприятности дебнат героя

На улицата Ахтирцев малко живна от чистия въздух — държеше се на крака и не се олюляваше, поради което Ераст Петрович реши, че повече не е необходимо да го държи за лакътя.

— Хайде да се разходим до „Сретенка“ — предложи той. — Там ще ви кача на файтон да ви закара у дома. Далече ли сте?

— У дома ли? — в трепкащата светлина на газения фенер бледото лице на студента изглеждаше като маска. — Не, не ща у дома, за нищо на света! Хайде да идем някъде, какво ще кажете? Приказва ми се с някого. Нали видяхте… на какво ме правят. Как се казвахте? Да спомням си, Фандорин. Смешно име. Аз пък съм Ахтирцев, Николай Ахтирцев.

Ераст Петрович леко се поклони, решавайки наум сложния морален проблем: етично ли е да използва състоянието на Ахтирцев, за да измъкне от него необходимите му сведения, още повече че „прегърпеният“ си беше склонен да откровеничи.

И реши, че няма страшно, може. Изгаряше го детективската страст.

— Тук наблизо е „Крим“ — сети се междувременно Ахтирцев. — Няма нужда и от файтон, ще стигнем пеш. Вертеп е, разбира се, но имат добри вина. Хайде, моля ви, да вървим, аз черпя.

Фандорин реши да не се превзема и двамата с бавна крачка (студентът все пак залиташе) тръгнаха по тъмната уличка към блестящите в далечината светлини на „Сретенка“.

— Сигурно ме смятате за страхливец, Фандорин? — плетеше леко език Ахтирцев. — Задето не извиках графа на дуел, преглътнах обидата и се престорих на пиян. Не съм страхливец и ако ви поразкажа туй-онуй, ще се убедите. Ама той нарочно ме провокираше. Сигурно самата тя го е подкокоросала, за да се отърве от мен и да не ми се издължи… О, вие не познавате тази жена… А за Зуров да убие човек е все едно да убие муха. Той всяка сутрин се упражнява по един час с пистолета. Разправят, че от двайсет крачки улучвал петак. Че това дуел ли е? Той дори и не рискува нищо. Чисто убийство, само дето името му е красиво: дуел. А най-важното, че нищо няма да му се случи, ще се измъкне безнаказан. Вече неведнъж се е измъквал. Най-много да замине за малко в странство. А на мен сега вече ми се живее, заслужих си го.

Свиха от „Сретенка“ по друга уличка, на пръв поглед най-обикновена, но осветена не с газени, а с петромаксови лампи, и пред тях изникна триетажна къща с ярко осветени прозорци. Това трябва да е „Крим“, с примряло сърце си рече Ераст Петрович, който беше чувал много за това прочуто с гуляите си заведение.

Пред широкия, осветен с ярки лампи вход не ги посрещна никой. Ахтирцев с привичен жест бутна високата, красиво изработена врата, която леко се отвори и отвътре ги лъхна на топло, на ядене и пиене, чу се човешка глъчка и скрибуцане на цигулки.

След като оставиха на гардеробиера цилиндрите си, двамата господа се оставиха в ръцете на пъргав слуга с червена рубашка, който се обърна към Ахтирцев с „ваше сиятелство“^[1] и им обеща най-добрата, специално запазена маса.

Масата, слава Богу, се оказа до стената, далеч от сцената, където се дереше и дрънчеше с дайрета циганският хор.

Ераст Петрович, който за пръв път попадаше в такова гнездо на разврата, се озърташе на всички страни. Публиката беше много пъстра, а трезви хора май изобщо не се виждаха. Тон даваха предимно търговци и ангросисти — ясно е у кого са парите в наши дни, но имаше и господа с несъмнено дворянски вид, а някъде в дъното проблесна дори златото на флигеладютантски^[2] знак върху нечий пагон. Но колежкият регистратор прояви основен интерес към девойките, които при най-малкия жест присядаха до масите. Носеха такива деколтета, че Ераст Петрович чак се изчерви, а полите им бяха с цепки, през които безсрамно надничаха закръглени колена в мрежести чорапи.

— Уличниците ли заглеждате? — ухили се Ахтирцев, който тъкмо беше поръчал вино и печено. — Откак се запознах с Амалия, тия не ги броя дори за женски пол. На колко сте години, Фандорин?

— На двайсет и една — добави си една година Ераст Петрович.

— А аз съм на двайсет и три и съм видял доста неща в живота. Не ги зяпайте тия продажници, не си струват нито времето, нито парите. Пък и после ви е гадно. Като ще се влюбваш — влюби се в кралица! Впрочем какви ги приказвам… Да не би да сте дошли случайно у Амалия. Омагьоса ви, нали? Тя го обича това, да си прави колекция и експонатите непременно да се обновяват. Нали знаете, като се пее в оперетата: elle ne pense qu’a exciter les hommes^[3]… Но всичко си има цена и аз моята съм си я платил. Искате ли да ви разкажа една история? Хареса ми нещо у вас, много добре умеете да мълчите. Хем и за вас ще е полезно да научите що за жена е тя. Или вече хлътнахте, а, Фандорин? Какво си шепнахте тая вечер?

Ераст Петрович сведе очи.

— Ще ви кажа нещо — подхвана Ахтирцев. — Преди малко ме заподозряхте, че от страх не съм извикал Иполит на дуел. Само че аз на такъв дуел съм бил, дето вашият Иполит не го е и сънувал. Нали я чухте как забрани да се говори за Кокорин. Има си хас! На нейната съвест тежи кръвта му, на нейната! И на моята, естествено. Само че аз моя грях съм го изкупил със смъртен страх. Кокорин ми беше състудент, и той ходеше при Амалия. Едно време бяхме приятели, ама заради нея се смразихме. Кокорин беше по-отворен от мен, пък и хубавеляк, но entre nous^[4] търгашът винаги си остава търгаш, плебей, дори да учи в университета. А пък Амалия добре се позабавлява с нас — ту с единия флиртува, ту с другия. Току почне да ти вика Nicolas, че и на „ти“ — все едно си станал първи фаворит, а после за няма нищо губиш благоволението й: натирва те за цяла седмица, хич да не ти вижда очите, и после пак „вие“, пак „Николай Степанич“. Такава й е политиката и който веднъж е клъвнал на тая въдица — няма отърване.

— А тоя Иполит какъв й се пада? — предпазливо попита Фандорин.

— Граф Зуров ли? Не знам със сигурност, но има нещо особено помежду им. Той ли има власт над нея, тя ли над него?… Ама той не е ревнив, не е там работата. Такива като нея не позволяват на никого да ги ревнува. Кралица, нали ви казвам!

Той млъкна, понеже на съседната маса шумно загълча компания пийнали търговски пътници — стягаха се да си ходят и се препираха кой да плаща. Сервитьорите на бърза ръка отнесоха мръсната покривка, донесоха нова и след минута опразнената маса вече бе заета от яко подпийнал чиновник с белезникави, почти прозрачни (сигурно от препиването) очи. До масата му тутакси приседна пухкаво кестеняво момиче, прегърна го през раменете и толкова живописно преметна крак връз крак, че Ераст Петрович не можеше да откъсне поглед от плътно опънатия на коляното червен копринен чорап.

А студентът, вече изгълтал пълна чаша рейнско вино и забучил вилицата в кървавия бифтек, не спираше:

— И сега сигурно си мислите, че Кокорин е посегнал на живота си от нещастна любов? Как ли пък не! Аз го убих, аз!

— Какво?! — не повярва на ушите си Фандорин.

— Каквото чухте — гордо кимна Ахтирцев. — Ще ви разкажа всичко, само стойте кротко и не ме прекъсвайте с въпроси. Да, убих го и не съжалявам ни най-малко. Убих го на честен дуел. Да, честно! Защото от памтивека не е имало по-честен дуел от нашия. Когато двама се изправят пред бариерата, почти винаги има нещо гнило — единият стреля по-добре, другият по-зле, единият е по-дебел и по-лесно го уцелваш, или пък не е мигнал цяла нощ и ръцете му треперят. А ние с Пиер направихме всичко коректно. Тя вика — беше в Соколники, разхождахме се тримата в един файтон — и тя вика, значи: „Ама че ми омръзнахте и двамата, покварени богаташки хлапета, как не взехте поне да се изпозастреляте?“ А Кокорин, говедото, вика: „Като нищо ще го убия, стига да ме възнаградите за това.“ Аз не падам по-долу: „Срещу награда и аз го убивам. Тая, викам, награда е такава, че на две не се дели. Значи — единият в пръстта, ако не отстъпи.“ Дотам я бяхме докарали с Кокорин. „Хайде де, чак толкова да ме обичате?“ — пита тя. А той: „Повече от живота си“. Аз също потвърдих. „Добре тогава — казва, — аз ценя у хората само смелостта, всичко друго може да се подправи. Чуйте волята ми. Онзи от вас, който наистина убие другия, ще получи за смелостта си награда, вие си знаете каква. — И се смее: — Само че май и двамата сте фукльовци. Никого няма да убиете. Нищо не представлявате вие, освен дето бащите ви са богати.“ Аз се ядосах: „За Кокорин, викам, не отговарям, но аз за такава награда нито своя, нито чуждия живот ще пожаля.“ И тя се ядоса: „Край, омръзна ми вашето кудкудякане. Решаваме, ще се стреляте, ама не на дуел, щото после ще ни побъркат от разправии. Пък и дуелът не е сигурна работа. Единият ще продупчи ръката на другия и после ще се домъкне да ми се прави на победител. Не, ще направим така — за единия смърт, за другия любов. Както реши съдбата. Теглете жребий. На когото се падне, ще се застреля. Ама преди това ще остави писмо, та да не каже някой, че е било заради мен. Уплашихте ли се, а? Ако сте се уплашили, поне ще ви е срам да ми се мъкнете у дома, все е от полза.“ Пиер ме изгледа и вика: „Не знам за Ахтирцев, но мен не ме е страх…“ Та така се разбрахме…

Студентът обори глава и млъкна. После се посъвзе, напълни чашата си до ръба и я изпи на един дъх. На съседната маса момата с червените чорапи се заливаше от смях — белоокият й нашепваше нещо на ухото.

— Ами тогава завещанието… — подхвана Фандорин и прехапа език, понеже той уж не би трябвало да знае нищо по въпроса. Но потъналият в мислите си Ахтирцев само кимна вяло:

— Завещанието ли?… Тя го измисли такова. „Искахте с пари да ме купите? — вика. — Добре, ще дадете пари, само че не сто хиляди, както ми подхвърляше Николай Степанич (вярно, веднъж й бях намекнал нещо, насмалко да ме изгони). Нито двеста. А всичко, което имате. На когото се падне да мре, да върви гол на оня свят. Само че, вика, на мен вашите пари не ми трябват, пари си имам достатъчно. Дайте ги за някакво добро дело — на света обител или нещо такова. Да ви измолят опрощение за смъртния грях. Как мислиш, вика, Петруша, дебела свещ ще ти отлеят от твоя милион.“ А Кокорин беше атеист, от войнстващите. Ядоса се. „Само не на поповете, вика. По-добре да ги оставя на леките жени за си купят по една шевна машина и да сменят занаята. Една уличница да не остане в Москва, това ще е добро възпоменание за Пьотър Кокорин.“ А Амалия казва: „Която е тръгнала по този път, не можеш да я поправиш. Навремето е трябвало, на млади години.“ Кокорин махна с ръка: „Тогава на децата, за сираците, в сиропиталището.“ А тя чак грейна: „За това, вика, Петруша, много нещо ще ти бъде простено. Ела да те целуна.“ Пък аз се ядосах. „Ще профукат, викам, милиона ти в Сиропиталището. Не четеш ли какво пишат вестниците за държавните приюти? Пък и множко ще им дойде. По-добре да ги оставим на англичанката, баронеса Естер, тя няма да ги открадне.“ Амалия и мен ме целуна — браво, вика, хубаво да натриете носа на нашите патриоти. Това беше на единайсети, в събота. В неделя се срещнахме с Кокорин и се разбрахме за всичко. Странен разговор беше. Той уж се перчеше, глумеше се, аз повечето време мълчах, но нито веднъж не се погледнахме в очите… Сякаш бях изтръпнал… Извикахме адвокат, съставихме завещанията както си му е редът. Пиер ми е на мен свидетел и изпълнител на волята, аз на него. Дадохме на адвоката по пет хилядарки всеки, да си държи езика зад зъбите. То и за него е неизгодно да дрънка. А с Пиер се разбрахме така — той го предложи. Събираме се сутринта в десет при мен на „Таганка“ (аз там живея, на улица „Гончарная“). Всеки носи в джоба си шестзаряден револвер с по един патрон в барабана. Вървим поотделно, но тъй че да се виждаме. На когото се падне жребият, опитва пръв. Кокорин беше чел някъде за американската рулетка и му беше харесало. Дори каза: заради нас с теб, Коля, ще я преименуват на руска, ще видиш. И друго нещо каза: скучно е, вика, да се гърми човек у дома, дай накрая да си направим една разходка преко черна котка. Склоних, беше ми все едно. Да си призная, бях се скапал, мислех, че ще загубя. И в мозъка ми пулсира: понеделник, тринайсети, понеделник, тринайсети. Цялата нощ не мигнах, дори ми текна дали да не запраща в чужбина, ама като се сетих, че той остава с нея и ще ми се присмиват… С една дума, останах.

А на сутринта стана тъй. Пиер дойде — докаран, с бяла жилетка, много весел. Той си беше късметлия, явно разчиташе, че и този път ще му провърви. Хвърлихме заровете у дома, в кабинета ми. На него му се падна девет, на мен три. Аз си бях готов за това. „Никъде няма да ходя — викам. — По-добре тук да си пукна.“ Врътнах барабана, опрях дулото в сърцето си. „Стой! — вика Пиер. — Недей в сърцето. Ако куршумът кривне, ще има много да се мъчиш. По-добре е в слепоочието или в устата.“ „Благодаря, не ми бери грижата“ — казвам и така го намразих в този миг, че ми идеше да го застрелям без никакви дуели. Обаче послушах съвета му. Никога няма да забравя онова изщракване, най-първото. Така ми изтрещя ви ухото, че…

Ахтирцев потръпна и си наля още. Певицата, дебела циганка със златист шал на раменете, поде с ниския си глас нещо протяжно, сърцераздирателно.

— Чувам гласа на Пиер: „Добре, мой ред е. Да вървим навън.“ Едва тогава разбрах, че съм жив. Качихме се на Швивая горка, хълма, откъдето се вижда целият град. Кокорин напред, аз на двайсетина крачки след него. Той застана за малко на края и се загледа надолу, тъй че не виждах лицето му. После вдигна револвера тъй, че и аз да виждам, врътна барабана и право в слепоочието — щрак! Ама си знаех, че нищо няма да се случи, хич не се и надявах даже. Хвърлихме отново заровете, пак на мен се падна. Слязох към Яуза, нямаше жива душа наоколо. Качих се на парапета на моста, че да цопна право във водата… Пак ми се размина. Мръднахме настрани, Пиер казва: „Нещо ми доскучава. Я да поуплашим хората.“ Смело се държеше, признавам му го. Излязохме на улицата, а там вече и минувачи, и файтони. Аз пресякох на другия тротоар. Кокорин сне шапка, поклони се надясно и наляво, вдигна ръка, завъртя барабана — нищо. Наложи се бързо да се омитаме оттам. Викове, крясъци, дамите пищят. Свихме в един вход, вече на „Маросейка“. Пак хвърлихме заровете и какво мислите? Пак аз! Той хвърля две шестици, аз — двойка, честна дума ви казвам. Край, мисля си, finito^[5], по-символично от туй — здраве му речи. За един всичко, за друг нищо. Третия път се гърмях пред „Козма и Дамиан“, там са ме кръщавали. Застанах на входа, раздадох на просяците по рубла, свалих си фуражката… Отварям очи — жив съм. А един юродив ми вика: „Душата ти смъди, Господ ще прости.“ Душата ти смъди, Господ ще прости, запомних го. Както и да е, и от там се махнахме. Кокорин избра едно по-шик място, до Галофтеевския безистен. На „Неглинная“ влезе в сладкарницата, седна, аз стоя отвън пред витрината. Каза нещо на дамата на съседната маса, тя се усмихна. Той вади револвера, гледам, натиска спусъка. Дамата още повече се засмя. Прибра той револвера, поприказва си нещо с нея, пи кафе. А аз съм изтръпнал и нищо не усещам. Само едно ми е в главата: пак трябва да теглим жребий…

Хвърлихме заровете в „Охотний ряд“, до странноприемница „Лоскутная“, и този път се падна на него. Седмица и шестица, само една точка разлика. До Гуровската гостилница вървяхме заедно, а там, дето строят Историческия музей, се разделихме — той влезе в Александровската градина и тръгна по алеята, а аз по тротоара, оттатък оградата. Последното, което ми каза, беше: „Големи сме глупаци, Коля. Ако и този път ми се размине, пращам всичко по дяволите.“ Искаше ми се да го спра, Бога ми, исках, но не го спрях. И аз не знам защо. Глупости — знам, ама лъжа. Мина ми такава една подла мисъл. Нека още веднъж врътне барабана, пък ще видим. Може и да приключим… Само пред вас, Фандорин, си го признавам. Все едно съм на изповед…

Ахтирцев отново обърна чашата, очите му зад пенснето се зачервиха и помътняха. Фандорин чакаше, затаил дъх, макар че в общи линии беше наясно с последвалите събития. Николай Степанович извади от джоба си пура, запали клечка с трепереща ръка. Дългата дебела пура удивително не отиваше на грозноватото му момчешко лице. Ахтирцев отпъди с ръка облака дим пред лицето си и рязко се изправи:

— Келнер, плаща! Не мога повече тук. Шум, задух. — Той дръпна копринената връзка на врата си. — Да идем някъде другаде. Или просто да се поразходим.

Спряха на стъпалата пред входа. Уличката беше мрачна и пуста, прозорците на всички сгради освен „Крим“ бяха угаснали. Газената светлина в най-близката улична лампа трептеше и мигаше.

— Или вше пак да ше прибираме? — избъбра Ахтирцев, стиснал пурата със зъби. — Тук жад ъгъла трябва да има файтони.

Вратата се отвори и отзад се появи с килната фуражка белоокият чиновник от съседната маса. Той гръмко хлъцна, бръкна в джоба на мундира си и измъкна пура.

— Ако обичате огънчето? — приближи се той до младежите. Фандорин долови лек акцент, остзейски или чухонски^[6].

Ахтирцев се потупа по единия джоб, после по другия, кибритът изтропа някъде. Ераст Петрович търпеливо чакаше. Внезапно във външния вид на белоокия настъпи някаква неразбираема промяна. Той видимо се сниши и се килна встрани. В следващия миг в лявата му ръка някак от само себе си израсна широко и късо острие и чиновникът с икономично, почти каучуково движение заби камата в десния хълбок на Ахтирцев.

Последвалите събития се развиха много бързо, за около две-три секунди, но на Ераст Петрович му се стори, че времето е спряло. Той успя да забележи много неща и да помисли за много неща, само дето нямаше възможност да помръдне, сякаш светлинният отблясък върху стоманата го беше хипнотизирал.

Преди всичко Ераст Петрович си помисли: удари го в черния дроб и в паметта му, ни в клин, ни в ръкав, изскочи изречението от гимназиалния учебник по биология — „Черният дроб е жлеза в коремното тяло, която отделя кръвта от жлъчката.“ После видя как умира Ахтирцев. Ераст Петрович никога не беше виждал как се умира, но кой знае защо веднага осъзна, че Ахтирцев е именно мъртъв. Студентът оцъкли очи, устните му се издуха конвулсивно и между тях проби тънка струйка тъмновишнева кръв. Много внимателно, на Фандорин дори му се стори изящно, чиновникът изтръгна острието, което вече не блестеше, бавно се извъртя към Ераст Петрович и лицето му се озова съвсем близо: светли очи с черни точки на зениците, тънки безкръвни устни. Тези устни трепнаха и отчетливо произнесоха: „Азазел.“ И тогава времето спря да се разтяга, сви се като пружина, разтвори се отново и нанесе парещ удар в дясното подребрие на Ераст Петрович, толкова мощен, че той падна назад и силно си удари главата в парапета на стълбището. Какво става? Какъв „азазел“? — помисли си Фандорин. — Да не би да сънувам? И още си помисли: Той уцели с ножа „Лорд Байрон“. Китовия бален. Талия на оса.

Вратата се разтвори рязко и навън със силен смях се изсипа шумна компания.

— Охо, господа, ама тук е истинско Бородино! — весело се провикна някакъв търговец. — Падат, миличките! Не умеят да пият!

Ераст Петрович се хвана се за горещия и мокър хълбок и се надигна да види белоокия.

Но чудна работа, наоколо нямаше никакъв белоок. Ахтирцев лежеше където беше паднал — напряко през стъпалата, по очи, наблизо се валяше отхвърчалият му цилиндър, но чиновникът беше изчезнал безследно, беше се разтворил във въздуха. И по цялата улица не се виждаше жива душа, само мъждивата светлина на фенерите.

Изведнъж уличните лампи взеха да се държат странно — завъртяха се, политнаха в кръг и стана много светло, а след това съвсем тъмно.