Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Ераст Фандорин (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Азазель, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Владимир Венцелов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 52 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Деница Минчева (2011)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2020)
Издание:
Борис Акунин. Азазел
ИК „Еднорог“, София, 2002
Редактор: София Бранц
ISBN: 954–9745–49-Х
История
- — Добавяне
- — Корекция на една правописна грешка и добавени няколко ударения
Глава тринадесета,
В която са описани събитията, случили се на 25 юни
Сочното лятно слънце бе нашарило с позлатени квадрати пода на оперативния салон в централната поща на Санкт Петербург. Привечер един от квадратите, източил се в дълъг правоъгълник, се добра до гишето „Кореспонденция до поискване“ и моментално го затопли. Стана задушно и сънливо, приспивно зажужа някаква муха и служителят на гишето взе да клюма — тъкмо и потокът от посетители бе започнал да намалява полека. След още половин час главната врата на пощата ще се затвори, после остава само да се предаде отчетната книга и хайде към къщи. Служителят (впрочем, нека го наречем по име — Кондратий Кондратиевич Штукин, за седемнайсет години служебен стаж в пощенското ведомство извървял славен път от обикновен раздавач до класен чин) подаде колетче от Ревел[1] на възрастна чухонка със смешното фамилно име Първу и надникна да види дали англичанинът още чака в салона.
Англичанинът си седеше на мястото, никъде не беше мръднал. Упорита нация, брей! Беше се появил още от сутринта, щом пощата отвори врати, и както седна до стената с вестник в ръка, така си и остана на едно място през целия ден, без да пие, без да яде, дори, пардон, без да отскочи по нужда. Като побит. Изглежда, някой му е определил среща тук и е забравил да дойде, при нас такива работи стават колкото ти душа желае, а британецът отде да знае. Те са народ точен, дисциплиниран. Цял ден, щом някой застанеше пред гишето, англичанинът сякаш се изправяше на нокти, дори тъмните му очила се плъзваха към върха на носа, особено ако новодошлият мязаше на чужденец. Ама тоя, дето трябваше да се появи, никакъв не се мяркаше. Да беше вместо англичанина някой нашенец, отдавна щеше да почне да се възмущава, да вдига врява, да се оплаква на всички наоколо, а тоя се е заровил в своя „Таймс“ и си седи.
Пък може и да няма къде да иде човекът. Направо от гарата идва — ей го, така си е с пътния кариран костюм, с чантата, чакал е да го посрещнат, ама не! Какво му остава? Когато Кондратий Кондратиевич се върна от обед, чак му домъчня за сина на Албион, та прати разсилния Трифон да го пита дали не ще нещо, ама карираният само ядосано врътна глава и мушна на Трифон двайсет копейки: сиреч, остави ме на мира. Ами твоя си работа тогава.
През прозорчето надникна някакъв чичка с вид на кочияш, показа изпомачкан паспорт:
— Я виж, мой човек, за Круг, Никола Митрофанич има ли нещо?
— Откъде го чакаш? — строго запита Кондратий Кондратиевич и разлисти паспорта.
Отговорът бе неочакван.
— От Англия, от Лондон град.
Най-чудното беше, че писмо от Лондон наистина имаше — само че не на „К“, а на латинското „C“. Я го гледай ти, какъв „Mr. Nicolas M. Croog“ се извъди! Какво ли не вижда човек, ако раздава писма до поискване.
— Ама това наистина ли си ти? — попита Штукин, не че толкова се беше усъмнил, ами от любопитство.
— Аз съм, бъди сигурен — доста грубо отговори кочияшът, протегна лапата си през прозореца и грабна жълтия плик с клеймото „бърза поща“.
Кондратий Кондратиевич му подаде отчетната книга.
— Умееш ли да се разписваш?
— Що не? — и наглецът тури някаква заврънкулка в графата „получено“.
Штукин изпрати посетителя с ядосан поглед и вече по навик изви око към англичанина, ама оня беше изчезнал. Сигурно му беше додеяло да чака.
Ераст Петрович със свито сърце зачака кочияша отвън. Ама че Николас Кроог! Колкото повече неща излизат наяве, толкова по-неясно става. Но най-важното: шестдневният поход през Европа не отиде напразно. Преварих го, стигнах го, хванах го! Ще има какво да представя на шефа. Само да не изтървем тоя Круг.
До тротоара дремеше наетият за цял ден файтонджия. Беше се съклетясал от принудителното бездействие и много страдаше, че беше поискал от странния господин само пет рубли — за това мъченичество можеше да поиска и шест. Съзрял най-сетне дългоочаквания си пътник, файтонджията се изпъчи и придърпа юздите, но Ераст Петрович хич не го и погледна.
Обектът излезе. Слезе по стълбите, нахлупи синя фуражка и се упъти към спрялата отстрани карета. Фандорин го последва, без да бърза. Пред каретата обектът спря, пак свали фуражката и с поклон подаде жълтия плик. През прозорчето се подаде мъжка ръка с бяла ръкавица и го пое.
Фандорин ускори крачка, за да успее да зърне лицето на неизвестния. И успя.
Седналият в каретата риж господин с пронизителни зелени очи и разсипани по бледото му лице лунички разглеждаше дали не са повредени восъчните печати. Ераст Петрович го разпозна моментално — самият мистър Джералд Кънингам, моля ви се, блестящ педагог, приятел на сираците, дясна ръка на лейди Естер.
Излезе, че кочияшът бе чакал напразно, нямаше да е трудно да се открие адресът на мистър Кънингам. Предстоеше по-спешна работа.
Кондратий Кондратиевич го очакваше сюрприз: англичанинът взе, че се върна. Само че този път бързаше страшно. Отърча до гишето за приемане на телеграми, мушна си главата през прозорчето и захвана да диктува на Михал Николаич нещо много спешно. А пък Михал Николаич също изведнъж се засуети, разбърза се, абе направо да не го познаеш.
Штукин се заинтригува. Надигна се от мястото си (слава Богу, нямаше клиенти) и все едно че се разтъпква, отиде до другия край на салона, при телеграфния апарат. Спря зад съсредоточено тракащия с ключа Михал Николаич, надникна леко и прочете набързо нахвърляното:
До Криминалното отделение на Московската полиция. Крайно спешно. За статския съветник господин Брилинг. Върнах се. Моля незабавно да се свържете с мен. Чакам при телеграфа. Фандорин.
Ето какво била работата, сега вече ми стана ясно. Штукин погледна „англичанина“ с други очи. Криминалист, ще рече. Разбойниците гоним. Хубаво.
Агентът се щура напред-назад из залата десетина минути, не повече, когато останалият пред апарата Михал Николаич му махна с ръка и му подаде лентата с телеграфния отговор.
Кондратий Кондратиевич цъфна отстрани и прочете — направо от лентата:
ДО Г-Н ФАНДОРИН. ГОСПОДИН БРИЛИНГ СЕ НАМИРА В С.ПБ. АДРЕСЪТ Е: КАТЕНИНСКАЯ УЛ. ДОМЪТ НА СИВЕРС. ДЕЖУРЕН ЧИНОВНИК ЛОМЕЙКО.
Това съобщение, кой знае защо, страхотно зарадва карирания. Той дори плесна с ръце и попита гледащия го с любопитство Штукин:
— Къде е тая „Катенинская?“ Далеч ли е?
— Никак даже — учтиво отвърна Кондратий Кондратиевич. — Много е удобно оттук. Качвате се на маршрутната карета, слизате на ъгъла на „Невский“ и „Литейний“, а оттам…
— Няма значение, имам файтон — прекъсна го агентът и хукна към вратата, размахал пътната си чанта.
„Катенинская“ много се хареса на Ераст Петрович. Изглеждаше точно като най-приличните улици на Берлин или Виена: асфалт, нови електрически улични лампи, масивни къщи на по няколко етажа. С една дума, Европа.
Домът на Сиверс с каменни рицари на фронтона и с ярко осветен въпреки светлата вечер вход беше особено хубав. Че къде другаде да живее такъв човек като Иван Францевич Брилинг? Беше напълно невъзможно да си го представиш да обитава някаква съборетина с прашен двор и ябълкова градинка отзад.
Услужливият портиер успокои Ераст Петрович — каза, че господин Брилинг си е у дома: „едва-що преди пет минути се прибраха“. Днес на Фандорин всичко му вървеше като по вода, всичко ставаше от раз.
Вратата отвори самият Иван Францевич. Още не беше сколасал да се преоблече, беше свалил само редингота, но под високата колосана яка проблясваше дъгоцветният емайл на чисто нов Владимирски кръст.
— Аз съм, шефе! — радостно провъзгласи наслаждаващият се на ефекта Фандорин.
Ефектът действително надмина всички очаквания.
Иван Францевич буквално се вцепени и само размаха ръце, сякаш искаше да каже: „Свети Боже! Махни се, Сатана!“
Ераст Петрович се засмя:
— Май не ме очаквахте?
— Фандорин! Откъде се взехте? Вече не вярвах да ви видя между живите!
— Защо чак така? — с известно кокетство запита пътешественикът.
— Ама как… Изчезнахте безследно. За последен път са ви видели в Париж на двайсет и шести. Не сте пристигали в Лондон. Отправих запитване до Пижов — отговарят ми, че и той е изчезнал безследно, търсят го с полиция!
— Изпратил съм от Лондон подробно писмо до московското Криминално управление. Там пише и за Пижов, и за всичко останало. Би трябвало да пристигне днес или утре. Не знаех, че сте в Петербург.
Шефът се смръщи загрижено:
— Ама вие не приличате на себе си. Да не сте болен?
— Честно казано, съм страшно гладен. Цял ден дебнах в пощата, троха не съм турил в устата.
— Дебнали сте в пощата? Чакайте, недейте да разправяте. Ще направим така. Първо по един чай със сладки. Моят Семьон, мерзавецът, се е запил трети ден, така че аз си домакинствам. Храня се предимно с бонбони и сладкиши от Филипов. Обичате ли сладко?
— Много — разпалено потвърди Ераст Петрович.
— И аз така. Сирашките години се обаждат. Нали не възразявате да седнем в кухнята, по ергенски?
Докато вървяха по коридора, Фандорин успя да забележи, че жилището на Брилинг, макар и не много просторно, е обзаведено много практично и акуратно, с всичко необходимо и нищо излишно. Особено впечатление му направи някакво лакирано сандъче с две черни метални фунии, закачено на стената.
— Това е едно истинско чудо на съвременната наука — поясни Иван Францевич. — Нарича се „апарат на Бел“. Току-що ни го изпрати нашият агент от Америка. Там имат един гениален изобретател, мистър Бел, благодарение на когото сега може да се води разговор от значително разстояние, чак до няколко километра. Звукът се предава по жици, подобни на телеграфните. Това е опитен образец, още не са започнали производство. В цяла Европа има само две линии: едната е прокарана от моето жилище до секретариата на началника на Трето отделение, втората е инсталирана в Берлин между кабинета на кайзера и канцеларията на Бисмарк. Така че не изоставаме от прогреса.
— Страхотно! — възхити се Ераст Петрович. — А добре ли се чува?
— Не много добре, но се разбира. Понякога слушалката много пращи… Не бихте ли предпочели оранжада вместо чай? Че аз не се оправям много-много със самовара.
— Предпочитам, разбира се — увери шефа си Ераст Петрович и Брилинг като един вълшебник сложи на масата бутилка портокалова лимонада и чиния с еклери, кошнички с крем, марципани и пурички, с бадемови стърготини.
— Яжте — каза Иван Францевич. — Аз междувременно ще ви въведа в нашите работи. После ще дойде и вашият ред да се изповядате.
Фандорин кимна с пълна уста, брадичката му беше омазана с пудра захар.
— И тъй — започна шефът. — Доколкото си спомням, вие отпътувахте с дипломатическата поща от Петербург на двайсет и седми май? Веднага след това тук се разиграха интересни събития. Дори съжалих, че ви пуснах — хората ми се брояха на пръсти. Успях да изясня чрез агентурата, че преди време в Москва била образувана малка, но извънредно активна група революционери радикали, истински безумци. И докато обикновените терористи си поставят задачата да изтребват онези, „що ръцете си багрят в кръвта“, сиреч, висши държавни чиновници, тия са решили да подхванат „ликуващите и празнодумците“.
— Как го казахте? — не разбра запленен от нежния еклер Фандорин.
— Това е от едно стихотворение на Некрасов: „От ликуващите, празнодумците, що ръцете си багрят в кръвта, отведи ме, де гинат безумците за великото, за любовта.“[2] Та така, нашите гинещи „за великото, за любовта“ си поделили специалностите. На главната организация се падат ония, „що ръцете си багрят“ — министри, губернатори, генерали. А нашата московска фракция решава да се заеме с „ликуващите“, на които викат също така „тлъстите и ситите“. Както научихме от агент, внедрен в групата, фракцията е избрала названието „Азазел“ — в знак на богоборческа дързост. Планирали са цяла поредица убийства сред „златната младеж“, „паразитите“ и „пропиляващите живота“. Към „Азазел“ се присъединява и Бежецкая, която най-вероятно е емисар на международна анархистична организация. Организираното от нея самоубийство, а фактически убийство на Пьотър Кокорин, е било първа акция на „Азазел“. Предполагам, че имате какво да ми разкажете за Бежецкая. Следващата жертва е Ахтирцев, който е интересувал заговорниците много повече от Кокорин, понеже се пада внук на Канцлера княз Корчаков. Както виждате, млади приятелю, замисълът на терористите е безумен, но същевременно дяволски точно пресметнат. Преценили са, че наследниците на важни персони са много по-незащитени от самите персони, а пък ударът срещу държавната йерархия си е пак толкова мощен. Така например княз Михаил Александрович е толкова потиснат от смъртта на внука си, че почти се е оттеглил от важните дела и сериозно обмисля оставката си. А е един от най-заслужилите люде, които в голяма степен са определили облика на съвременна Русия.
— Какво злодейство! — възмути се Ераст Петрович и дори остави в чинията недояден марципан.
— И когато успях да науча, че крайната цел на дейността на „Азазел“ е била убийството на престолонаследника…
— Не е възможно!
— Уви, възможно е. Накратко, когато това стана ясно, получих нареждане да преминем към решителни действия. Наложи се да изпълнявам, макар че бих предпочел отначало да си изясня напълно картината. Но вие и сам разбирате, че когато под заплаха е животът на негово императорско височество… Проведохме операцията, но не мина съвсем гладко. На 1 юни терористите трябваше да се съберат в една вила в Кузминки. Нали си спомняте, разправях ви. Обаче вие бяхте завладян от вашата идея. Е, какво? Напипахте ли нещо?
Фандорин измуча нещо с пълна уста, насили се да преглътне голямо парче вафла с крем, но Брилинг се засрами:
— После, после, моля ви. Нахранете се. И така. Обкръжихме вилата от всички страни. Наложи се да действаме само с петербургските си агенти, без да привличаме московската жандармерия и полиция — трябваше на всяка цена да се избегне разгласата — Иван Францевич въздъхна ядосано. — Моя е вината, бях прекалено предпазлив. Накратко, поради липса на хора не успяхме да осъществим прецизно акцията. Започна престрелка. Двама агенти бяха ранени, един — убит. Никога няма да си го простя. Не успяхме да заловим никого жив, останаха само четири трупа. Единият прилича по описание на вашия човек с белезникавите очи. Впрочем той фактически не ни е оставил очи за разпознаване — отнесъл е половината си череп с последния куршум. В мазето открихме лаборатория за производство на адски машини, разни документи, но както вече казах, много неща от плановете и връзките на „Азазел“ си останаха тайна, при това, боя се — завинаги. Въпреки това Негово величество, канцлерът и шефът на жандармския корпус оцениха високо нашата московска операция. Споменах пред Лаврентий Аркадиевич и за вас. Вярно е, че вие не участвахте във финала, но ми бяхте от голяма полза по време на разследването. Ако не възразявате, ще работим заедно и занапред. Поемам съдбата ви в свои ръце… Хапнахте ли? Хайде сега разказвайте. Какво става в Лондон? Успяхте ли да откриете следите на Бежецкая? Какви са тия щуротии с Пижов? Убит ли е? Карайте поред, само поред, да не изпуснете нещо.
Колкото по̀ напредваше разказът на шефа, толкова по-силна завист пламтеше в погледа на Ераст Петрович и собствените му приключения, с които доскоро толкова се бе гордял, бледнееха и се смаляваха в очите му. Покушение срещу престолонаследника! Адска машина! Съдбата злобно се бе надсмяла на Фандорин, беше го подмамила със слава и го беше отклонила от главния път към жалки околни пътеки.
Все пак той подробно разправи пред Иван Францевич своята епопея. Само малко позамъгли обстоятелствата, при които се бе лишил от синята чанта, и дори леко се изчерви, което май не убягна от вниманието на мълчаливо и навъсено слушащия Брилинг. Но към финала Ераст Петрович се окопити, оживи се и не се въздържа от ефектния завършек:
— И тогава видях тоя човек! — възкликна той, стигнал до сцената пред петербургската поща. — Вече знам в чии ръце са и съдържанието на синята чанта, и всички нишки на организацията! „Азазел“ е жив, Иван Францевич, но той е в ръцете ни!
— Хайде говорете де, дяволите ви взели! — кресна шефът. — Стига детинщини! Кой е тоя човек? Къде е?
— Тук, в Петербург — наслаждаваше се на реванша си Фандорин. — Някой си Джералд Кънингам, главен помощник на въпросната лейди Естер, върху която нееднократно обръщах вашето внимание. — На това място Ераст Петрович деликатно се прокашля. — Ето че и въпросът със завещанието на Кокорин се разкри. Ясно е вече защо Бежецкая подтиква своите поклонници тъкмо към естернатите. Ама как се е уредил само тоя рижият! Какво прикритие си е намерил, а? Сирачета, филиали из целия свят, една алтруистично настроена баронеса, пред която се отварят всички врати. Хитър господин, не може да му се отрече.
— Кънингам? — гласът на шефа беше развълнуван. — Джералд Кънингам? Ама аз добре познавам тоя джентълмен, членуваме в един клуб с него. — Той разпери ръце. Наистина твърде интересен субект, но изобщо не мога да си представя да е свързан с нихилистите и да убива действителни статски съветници.
— Ама той не убива, не убива! — възкликна Ераст Петрович. — Това ми беше първата мисъл, че списъците съдържат имена на жертви. Казах ви го, за да имате представа какво съм си мислел. Ама после, когато се друсах във влака през цяла Европа, изведнъж ми просветна! Ако това е списък на бъдещите жертви, за какво пишат дати? Хем все минали дати? Не пасва! Не, Иван Францевич, друга е работата тук!
Фандорин чак скокна от стола — толкова го втресе от собствените му мисли.
— Друга ли? Каква друга? — присви светлите си очи Брилинг.
— Мисля, че това е списък на членовете на мощна международна организация. А вашите московски терористи са тяхното най-малко, микроскопично звено. — Тези думи извикаха на лицето на шефа такъв израз, че Фандорин изпита недостойно злорадство — едно чувство, от което веднага го хвана срам. — Централна фигура в тая организация, чиято основна цел засега не ни е ясна, е Джералд Кънингам. И двамата сме се виждали с него. Доста необикновен господин, бих казал. „Мис Олсен“, ролята на която от тоя юни играе Амалия Бежецкая, е регистрационен център на организацията, нещо като личен състав. Там пристигат сведения от цял свят за промяна в служебното положение на членовете на тази общност. „Мис Олсен“ редовно, веднъж в месеца, препраща новите сведения до Кънингам, който от миналата година се е настанил в Петербург. Бях ви споменал, че в спалнята на Бежецкая има метална каса. Вероятно в нея съхраняват пълния списък на тоя „Азазел“ — по всичко личи, че организацията наистина се нарича така. Или пък е някакъв лозунг, нещо като заклинание. Аз на два пъти чувах тая дума и двата пъти — преди да бъде извършено убийство. Като цяло доста прилича на масонска ложа, само не е ясно какво общо има тук един паднал ангел. А размахът им е по-сериозен и от масонския. Помислете само — четирийсет и пет писма само за един месец! И все хора от сой — сенатор, министър, генерали!
Шефът търпеливо гледаше Ераст Петрович и очакваше продължение, понеже младият му подчинен явно не беше довършил мисълта си — намръщен, той напрегнато обмисляше нещо.
— Иван Францевич, мисля си за Кънингам… Нали е британски поданик, не можем току-тъй да нахълтаме у тях за обиск…
— Общо взето, така е — ободри го шефът. — Продължавайте.
— А докато получите разрешение, той така ще скрие писмото, че няма да докажем нищо. Пък и не знаем какви връзки има във висшите сфери и кой би ходатайствал за него. Тук май ще трябва да се пипа много внимателно. Може би първо да дръпнем руската част от веригата, да я изтеглим брънка по брънка, какво ще речете?
— И как предлагате да го направим? — живо се заинтересува Брилинг. — Да установим тайно наблюдение? Вижда ми се разумно.
— Може и чрез наблюдение, но ми се струва, че има и по-сигурен начин.
Иван Францевич помисли известно време и разпери ръце, сякаш се предава. Поласканият Фандорин тактично намекна:
— Ами действителният статски съветник, получил тоя чин на 7 юни?
— Да проверим височайшите заповеди за повишение? — плесна се по челото Брилинг. — За първата декада на юни например? Браво, Фандорин, браво!
— Точно така, шефе. Дори не и цялата декада, а само от понеделник до събота, от трети до осми. Един новоизлюпен генерал едва ли ще крие по-дълго толкова радостна вест. Пък и за една седмица в цялата империя колко ли нови действителни статски съветници ще произведат?
— Може да са двама-трима, ако е плодоносна седмицата. Не съм се интересувал специално.
— Значи това е, следим ги всичките, проверяваме им служебните досиета, приятелските им кръгове и прочие. Като нищо ще засечем нашия „азазелец“.
— Та казвате, всички изровени от вас сведения са изпратени по пощата до московското Криминално управление? — по навик ни в клин, ни в ръкав попита Брилинг.
— Да, шефе. Писмото трябва да пристигне тия дни. Да не подозирате някого от чиповете на московската полиция? Аз за по-сигурно надписах плика: „За негово високоблагородие статския съветник Брилинг собственоръчно, ако отсъства, да се предаде на негово превъзходителство главния началник на полицията.“ Тъй че няма да посмеят да го отварят. А пък главният началник на полицията, ако го получи, веднага ще се свърже с вас.
— Разумно — одобри Иван Францевич и задълго се умълча, вперил поглед в стената. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.
Ераст Петрович седеше, без да диша: той знаеше, че шефът претегля всичко казано и сега ще огласи своето решение — съдейки по физиономията му, вземаше го доста трудно.
Брилинг въздъхна шумно и горчиво се усмихна на някаква своя мисъл.
— Добре, Фандорин, поемам отговорността. Съществуват болести, които се лекуват само по хирургичен път. Ние с вас ще постъпим точно така. Работата е важна, от държавен интерес, в такива случаи нямам право да се товаря с формалности. Отиваме да пипнем Кънингам. Веднага с уликите, тоест с писмото. Мислите ли, че посланието ще е шифровано?
— Безусловно. Сведенията са прекалено важни. Все пак са изпратени с обикновена поща, макар и бърза. Случва се какво ли не — да попадне в чужди ръце, да се затрие. Не, Иван Францевич, тия хора нямат навика да рискуват.
— Толкоз по-добре. Значи, Кънингам дешифрира, чете, разнася по картотеката. Не може да си няма картотека! Опасявам се, че Бежецкая в съпроводителното си писмо му е докладвала за вашите похождения, а Кънингам е умен човек, като нищо ще се досети, че сте имали възможност да пратите отчет в Русия. Не, трябва да го пипнем още сега, незабавно! А и съпроводителното писмо ще е интересно. Не ми дава мира Пижов. Ами ако не са подкупили само него? После ще се оправяме с английското посолство. Те няма да повдигат въпроса, напротив, ще са ни благодарни. Твърдите, че в списъка е имало и поданици на кралица Виктория?
— Да, поне дузина — кимна Ераст Петрович, гледайки влюбено началника. — Разбира се, незабавният арест на Кънингам е най-доброто нещо, но… Ами ако отидем и не открием нищо? Никога не бих си простил, ако заради мен имате… В смисъл, готов съм във всички инстанции…
— Престанете да дрънкате глупости — вирна нервно брадичка Брилинг. — Да не смятате, че при поражение ще седна да се крия зад гърба на едно хлапе? Вярвам ви, Фандорин. Това ми стига.
— Благодаря — тихо рече Ераст Петрович.
Иван Францевич се поклони иронично:
— Моля, пак заповядайте. Хайде стига церемонии. На работа. Аз знам адреса на Кънингам, живее на Аптекарския остров, в пристройката към Петербургския естернат. Имате ли оръжие?
— Да, в Лондон си купих един „смит енд уесън“. В чантата ми е.
— Дайте да видя.
Фандорин отскочи да донесе от антрето големия револвер, чиято тежест и солидност много му бяха харесали.
— Боклук — отсече шефът, претеглил оръжието на длан. — Това е за американските „момчета краварчета“, да гърмят на пияна глава из кръчмите. На сериозен агент не върши никаква работа. Конфискувам ви го. В замяна ще получите нещо по-добро.
Той излезе за малко от кухнята и се върна с малък плосък револвер, който почти се побираше в дланта му.
— Вземете, това е белгийски седемзаряден херщал. Последна новост, произведен по специална поръчка. Носи се отзад, под редингота, в малък кобур. Незаменима играчка в нашия занаят. Лекичък е, не бие надалеч, нито пък много групирано, но пък се самозарежда, а това го прави скорострелен. Нали не трябва да целим пиле в окото? Жив остава обикновено оня агент, който стреля пръв и неколкократно. Вместо петле има предпазител — ей това копче. Достатъчно е стегнато, за да предотврати случаен изстрел. Щраква се ето така и можеш да изстреляш, ако щеш, и седемте патрона подред. Разбрахте ли?
— Разбрах — Ераст Петрович се любуваше на красивата играчка.
— После ще му се радвате, нямаме време — побутна го към вратата Брилинг.
— Двамата ли ще го арестуваме? — с въодушевление попита Фандорин.
— Не говорете глупости.
Иван Францевич спря пред „апарата на Бел“, сне фуниевидната слушалка, вдигна я до ухото си и завъртя някаква ръчка. Апаратът изгрухтя, нещо в него издрънча. Брилинг опря ухо до другата фуния, която стърчеше от лъскавата кутия, и там нещо изписка. На Фандорин му се стори, че долавя как тъничък гласец смешно изговаря думите „дежурен адютант“ и „канцелария“.
— Вие ли сте, Новгородцев? — изкрещя Брилинг във фунията. — Там ли е негово превъзходителство? Не? Не ви чувам! Не, не, няма нужда. Няма нужда, казах! — пое въздух и се развика още по-силно. — Спешен наряд за задържане на заподозрян! Пратете ги веднага на Аптекарския остров! Ап-те-кар-ски-я! Да! Пристройката на естерната! Ес-тер-на-та! Няма значение какво значи, ще го открият! Да дойде и групата за обиск! Какво? Да, лично ще присъствам. По-скоро, майоре, по-скоро! — той окачи слушалката и отри чело. — Уф. Надявам се мистър Бел да усъвършенства конструкцията си, инак всичките ми съседи ще са в течение на тайните операции на Трето отделение.
Ераст Петрович още беше под впечатлението на чудото, станало пред очите му.
— Това си е направо „Хиляда и една нощ“! Истинско вълшебство! А има хора, които осъждат прогреса!
— За прогреса ще си поприказваме по пътя. За жалост освободих каретата, така че ще трябва да търсим файтон. Хвърлете по дяволите тая чанта! Марш-марш!
Обаче не остана време да си поприказват за прогреса — пътуваха до Аптекарския в пълно мълчание. Ераст Петрович се тресеше от възбуда и на няколко пъти се опита да предизвика шефа да говори, но напразно: Брилинг бе в лошо настроение — изглежда, все пак беше поел сериозен риск, подхващайки операция на своя глава.
Бледата северна вечер леко припадаше над просторите на Нева. Фандорин си помисли, че тази светла лятна нощ идва много навреме — така или иначе, днес няма да се спи. А не беше спал и предната нощ във влака, все се притесняваше да не изтърве писмото… Файтонджията въртеше камшика, усърдно заработвайки обещаната му рубла, и те стигнаха бързо до местоназначението.
Петербургският естернат, красива жълта сграда, принадлежала преди на Инженерния корпус, отстъпваше по размери на московската, затова пък беше потънала в зеленина. Райско местенце — наоколо се простираха градини и богаташки вили.
— Ох, какво ли ще стане с децата — въздъхна Фандорин.
— Нищо няма да им стане — недружелюбно отговори Иван Францевич. — Милейди ще назначи друг директор и това ще е.
Пристройката на естерната се оказа величава сграда в екатеринински стил, която гледаше към уютна сенчеста уличка. Пред очите на Ераст Петрович се изправи овъглен от мълния бряст, протегнал мъртви клони към осветения прозорец на втория етаж. В къщата цареше тишина.
— Чудесно, жандармерията още не е пристигнала — каза шефът. — Няма и да ги чакаме, най-важното сега е да не подплашим Кънингам. Ще говоря аз, вие мълчете. И бъдете готов за всякакви изненади.
Ераст Петрович мушна ръка през цепката на сакото и усети успокояващия хлад на херщала. Сърцето му се свиваше в гърдите — но не от страх, понеже нямаше от какво да се страхува с Иван Францевич, а от нетърпение. Сега, сега всичко ще излезе наяве!
Брилинг разтърси енергично медното звънче и звънливото дрънчене се разнесе околовръст. През отворения прозорец над партера се подаде рижа глава.
— Отворете, Кънингам — чу се силният глас на шефа. — Имам спешна новина за вас!
— Брилинг, вие ли сте? — учуди се англичанинът. — Какво има?
— Извънредно произшествие в клуба. Трябва да ви предупредя.
— Момент, слизам. Лакеят днес почива. — И главата се скри.
— Аха — прошепна Фандорин. — Нарочно е отпратил лакея. Със сигурност работи по писмото!
Брилинг нервно потропваше по вратата с кокалчетата на пръстите си — Кънингам нещо не бързаше.
— Да не избяга? — подплаши се Ераст Петрович. — През задния изход, а? Да изтичам ли да застана оттатък?
Но в този момент отвътре се дочуха стъпки и вратата се разтвори.
Кънингам се беше изправил на прага, облечен с дълъг халат, украсен с вити шнурове. Бодливите му зелени очи спряха за миг върху лицето на Фандорин и клепачите трепнаха едва забележимо. Позна ме!
— What’s happening?[3] — англичанинът беше застанал нащрек.
— Да идем в кабинета — отвърна на руски Брилинг. — Много е важно.
Кънингам се поколеба за секунда, след което с жест ги прикани да го последват.
Домакинът и неканените гости се качиха по дъбовата стълба и се озоваха в богата, но явно делова стая. Целите стени бяха в рафтове, отрупани с книги и някакви папки, при прозореца, до огромното писалище от карелска бреза, се виждаше някакъв скрин. На всяко негово чекмедже имаше златен етикет.
Но Ераст Петрович не се интересуваше от чекмеджетата (нали Кънингам няма да държи секретни документи на толкова видно място), ами листовете, сложени на масата и покрити с хвърления набързо отгоре брой на „Биржевые ведомости“.
Иван Францевич май мислеше по същия начин — той пресече кабинета и спря до бюрото, с гръб към отворения прозорец с нисък перваз. Вечерният вятър леко поклащаше тюлената завеса.
Схванал отлично маньовъра на шефа, Фандорин остана до вратата. Сега Кънингам нямаше накъде да мърда.
Англичанинът, изглежда, заподозря нещо.
— Държите се странно, Брилинг — каза той на добър руски. — И какво прави тук тоя човек? Виждал съм го и преди, той е полицай.
Иван Францевич изгледа Кънингам изпод вежди, ръцете му бяха в джобовете на широкия редингот.
— Да, полицай е. А след няколко минути тук ще има още много полицаи, така че нямам време за обяснения.
Дясната ръка на шефа изскочи от джоба, Фандорин видя, че тя държи неговия „смит енд уесън“, но не сколаса да се зачуди, понеже също извади револвера — ето, започна се!
— Don’t[4]!… — вдигна рязко ръка англичанинът и в същия миг изтрещя изстрел.
Някаква сила запрати Кънингам по гръб на пода. Вцепененият Ераст Петрович видя широко отворените му още живи зелени очи и малката тъмна дупчица насред челото.
— Господи, шефе, защо?!
Той се обърна към прозореца. Право в лицето му беше зяпнало черно дуло.
— Вие го погубихте — произнесе Брилинг с някак неестествен глас. — Прекалено добър детектив сте. И затова, млади приятелю, се налага да ви убия, за което искрено съжалявам.