Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Азазель, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Деница Минчева (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2020)

Издание:

Борис Акунин. Азазел

ИК „Еднорог“, София, 2002

Редактор: София Бранц

ISBN: 954–9745–49-Х

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на една правописна грешка и добавени няколко ударения

Глава единадесета,

В която се описва една много дълга нощ

На Кучешкия остров, в тесните улички зад милуолските докове, нощта настъпва бързо. Докато се огледаш, здрачът от сив вече е станал кафяв, а редките улични фенери горят през един. Мръсно, унило, откъм Темза лъха влага, от купчините боклуци — воня. И улиците са празни, само пред подозрителните пъбове и евтините вертепи кипи някакъв лош и опасен живот.

В съборетините на „Фери роуд“ живеят безработни моряци, дребни мошеници и застаряващи пристанищни курви. За шест пенса на ден получаваш самостоятелна стая с легло — и повече никой не те търси за нищо. Едно-единствено правило: за строшени мебели, сбиване и нощна врява плащаш на Дебелия Хю, хазаина, един шилинг, а при отказ те изхвърлят като пале. Дебелия Хю от сутрин до вечер седи зад едно бюрце до входа. Стратегическо място: вижда кой идва, кой си отива, кой какво носи или, обратно, иска да изнесе. Хората тук са различни, всичко може да се очаква.

Ето, да речем, тоя рижавия рошав французин, художникът, дето току-що се шмугна покрай хазаина в ъгловата стая. Бие го парата жабаря, безропотно си предплати за цяла седмица, не пие, по цял ден седи като затворник, днес за пръв път е излязъл нанякъде. Хю, естествено, се възползва от случая да надникне в стаята му и какво си мислите? Художник бил, а в стаята няма ни бои, ни платна. Може и да е някой убиец, кой го знае — защо иначе ще си крие очите зад тъмни очила? Дали пък да не обади на полицая? И без това си е предплатил.

А рижият художник, без да подозира каква опасна насока вземат мислите на Дебелия Хю, заключи вратата подире си и наистина взе да се държи повече от подозрително. Първо на първо плътно дръпна пердетата. След това остави на масата покупките — хляб, сирене и бутилка портър[1], измъкна от колана си револвер и го мушна под възглавницата. Разоръжаването на странния французин не спря дотук. От кончова на ботуша си измъкна деринджър — малко пищовче с един заряд, обикновено ги използват дамите и политическите убийци — и го сложи на масата до бутилката портър. Накрая извади от ръкава си тънък къс стилет[2] и го забучи в хляба. Едва след всичко това запали свещта, свали тъмните си очила и уморено разтърка очи. Огледа прозореца — дали щорите не са се разтворили, — и смъкна перуката от главата и се оказа не друг, а самият Ераст Петрович Фандорин.

Трапезата приключи за пет минути — титулярният съветник и укриващ се убиец явно имаше по-важни занимания. Ераст Петрович бръсна трохите от масата, отри ръце в дългата си артистична блуза, отиде до оръфаното кресло в ъгъла, бръкна в тапицерията и извади малка синя чанта. Не го свърташе да продължи работата, която го занимаваше от сутринта и вече го беше довела до много важно откритие.

 

 

След трагичните събития от миналата нощ Ераст Петрович бе принуден да се отбие до хотела, за да си прибере поне парите и паспорта. Нека сега милият му приятел Иполит, мръсник, Юда, търси с мекеретата си „Еразмус фон Дорн“ из гари и пристанища. Кой го е грижа за беден френски художник, наврян в самата клоака на лондонските коптори? А колкото до оная една-единствена рискована експедиция до пощата — за нея си имаше твърде основателни причини.

Ама виж го ти Зуров, а! Ролята му в тая история не бе съвсем ясна, но във всеки случай не бе благовидна. Хитрец е негово сиятелство, голям хитрец. Храбрият хусар, откритата душа, а какъв номер му извъртя? Колко ловко му набута адреса, колко тънко бе пресметнал всичко! Спор няма, играч! Знаел е, че рибката ще клъвне, ще налапа стръвта заедно с кукичката. Не, негово сиятелство развиваше някакви алегории за пеперудката. И пеперудката хвръкна към огъня, на часа хвръкна. И насмалко да изгори. Ама тъй му се пада! Нима не беше ясно, че Бежецкая и Иполит имат някакъв общ интерес. Само един романтичен абдал като новоизлюпения титулярен съветник (впрочем, прередил при повишаването в звание много къде по-достойни люде) може да вземе на сериозно тия съдбовни страсти в кастилско изпълнение. Че и да накара Иван Францевич да му повярва. Какъв срам! Ха-ха! Красиви думи редеше граф Иполит Александрович: „Обичам я тая вещица, но се страхувам, че собственоръчно ще я удуша!“ Как ли се е присмивал на доверчивото хлапе?! Ювелирно го бе изработил, не по-зле от оня номер с дуела. Проста и безпогрешна сметка си е направил — заставаш на гюме пред хотел „Уинтър Куин“ и чакаш глупавата пеперудка Еразъм да кацне на свещта. Това тук не е Москва, няма нито Криминално управление, нито жандармерия, можеш да хванеш Ераст Фандорин с голи ръце. И ни чул, ни видял. Оня „Франц“, дето го спомена икономът — дали не е самият Зуров? Ах, мръсни конспиратори. Кой ли им е начело — Зуров или Бежецкая? Изглежда да е тя… Ераст Петрович се наежи, припомняйки си събитията от предната нощ и жалния вик, с който се строполи простреляната Амалия. Може пък да е само ранена, да не е мъртва? Но мразовитата тръпка в сърцето му подсказваше, че май е убита, мъртва е прекрасната царица и Фандорин ще влачи това тежко бреме до края на дните си.

Впрочем напълно е възможно тоя край да е съвсем близко. Зуров знае кой е убиецът, видя го. Вече със сигурност го преследват из целия Лондон, из цяла Англия. Но защо пък тогава Зуров го изпусна, остави го да избяга? Да се е уплашил от револвера в ръката му? Загадка…

Имаше обаче и по-сериозна загадка: съдържанието на чантата. Дълго време Фандорин не можеше да проумее какво означава тайнственият списък. Сверката показа, че бройката на писмата съвпада с бройката на вписванията, както съвпадаха и всички други данни. Бежецкая дописваше само датата на получаването.

Вписванията бяха всичко четирийсет и пет. Най-ранното бе датирано с първи юни, последните три бяха записани пред очите на Ераст Петрович. Поредните номера във всяко писмо бяха различни: най-малкият беше №47F (Кралство Белгия, директор на департамент, получено на 15 юни), най-големият — №2347F (Италия, драгунски лейтенант, пристигнало на 9 юни). Страните, от които идваха писмата, бяха девет. Най-много бяха от Англия и Франция. От Русия — само едно (№994F, действителен статски съветник[3], пристигнало на 26 юни), на плика има клеймо от Петербург с дата 7 юни. Уф, да не объркаме календарите: 7 юни по европейски ще рече 19-и. Тоест, стигнало е за една седмица. Споменаваха се предимно високи чинове и длъжности — генерали, старши офицери, един адмирал, един сенатор, дори един португалски министър, но се срещаха и дребни риби като лейтенант от Италия, съдебен следовател от Франция и капитан от граничната стража на Австро-Унгария.

Изглежда, Бежецкая е играла ролята на посредник, междинно звено, жива пощенска кутия със задължението да регистрира постъпващите сведения и да ги препраща нататък, очевидно на мистър Николас Кроог в Петербург. Вероятно списъците се изпращат веднъж месечно. Ясно е също така, че преди Бежецкая ролята на „мис Олсен“ е изпълнявал някой друг, за което хотелският портиер не е могъл да знае.

Очевидното свършваше дотук и възникваше остра необходимост да се приложи дедуктивният метод. Ах, да беше тук шефът, моментално щеше да изброи възможните версии и всичко от само себе си щеше да си дойде на място. Но шефът беше далеч, а се налагаше един-единствен извод: прав е Брилинг, хиляди пъти е прав. Налице е разклонена тайна организация, която има членове в много страни — това първо. Кралица Виктория и Дизраели нямат нищо общо (инак защо ще препращат донесенията в Петербург?) — това второ. С английските шпиони Ераст Петрович се беше изложил, тук мирише тъкмо на нихилисти — това трето. Пък и следите в крайна сметка водят не другаде, а в Русия, където са най-страшните и непримирими нихилисти — това четвърто. И един от тях е подлият двуличник Зуров.

Да, нека шефът да е прав, ама пък и Фандорин не беше изпотрошил пътните бадева. Иван Францевич сигурно и в най-кошмарните си сънища не е сънувал с каква могъща хидра води война. Това не са ти студенти и истерични госпожички с бомбички и пистолетчета, това е цял таен орден, в който участват министри, генерали, прокурори, дори някакъв действителен статски съветник от Петербург!

И точно в тоя миг (беше вече следобед) на Ераст Петрович сякаш му дойде просветление свише. Действителен статски съветник — нихилист? Това някак не пасва. Началникът на бразилската императорска охрана както и да е — Ераст Петрович през живота си не беше ходил в Бразилия и не познаваше тамошните нрави, но въображението му категорично отказваше да си представи как руски генерал, па макар и цивилен, мята бомби. Фандорин добре познаваше само един действителен статски съветник — Фьодор Трифонович Севрюгин, директора на Губернската гимназия, където беше учил почти седем години. Та той, примерно, да е терорист? Абсурд!

И изведнъж сърцето му се сви. Никакви терористи не са всичките тия солидни и уважавани господа! Ами са жертви на терора! А нихилисти от различни страни, всеки зашифрован под своя собствен номер, донасят на централния революционен щаб за извършени терористични актове!

Да де, ама през юни в Португалия не са убивали министри — щеше да го има във всички вестници… Тогава това са кандидат-жертви. Да! „Номерата“ искат от щаба разрешение да извършат терористичен акт. А имената не се посочват заради конспирацията.

И всичко си дойде на мястото, всичко се изясни. Нали и Иван Францевич говореше за нишката, която води от Ахтирцев към някаква къща в Подмосковието, ама тогава, разпален от шпионските си фантасмагории, Фандорин не доизслуша шефа.

Стоп. Тогава пък за какво им е притрябвал драгунският лейтенант? Не е ли твърде дребна риба? Съвсем простичко е, веднага си отговори Ераст Петрович. Сигурно никому неизвестният италианец им е пресякъл някъде пътя. Точно както преди време един млад колежки регистратор от московската криминална полиция беше пресякъл пътя на оня катил с белезникавите очи.

Тогава какво да се прави? Той се спотайва тук, а в това време толкова много достойни хора са заплашени от смърт! Най-много му беше жал за неизвестния петербургски генерал. Сигурно е някой достоен човек, човек на възраст, заслужил човек с малки деца… А изглежда, че тия карбонари[4] всеки месец разпращат злодейските си донесения. Неслучайно из цяла Европа всеки ден се лее кръв! А нишките водят не къде да е, а в Петербург. И Ераст Петрович си спомни думите на шефа: „В този случай на карта е заложена съдбата на Русия.“ Ех, Иван Францевич, ех, господин статски съветник, каква ти Русия — съдбата на целия цивилизован свят е заложена!

Да се уведоми деловодителят Пижов. Ама тайно, да не надуши предателят в посолството. Само че как? Предател може да е който си иска, пък и за Фандорин е опасно да се върти край посолството, та дори като риж французин с художническа блуза… Ще трябва да се рискува. Ще прати по градската поща писмо на губернския секретар Пижов и ще го надпише „лично!“. Нищо няма да пише, само адреса си и много поздрави от Иван Францевич. Той е умен човек, трябва да се досети. А градската поща тук, разправят, стигала едва ли не за два часа…

Тъкмо тъй бе постъпил Фандорин и сега, вечерта чакаше да чуе потайно почукване на вратата.

Но никой не почука. Всичко стана съвсем другояче.

 

 

Късно след полунощ Ераст Петрович седеше в оръфаното кресло, където криеше синята чанта, и клюмаше в полудрямка. Свещта на масата беше почти догоряла, в ъгъла сумракът заплашително се сгъстяваше, отвън през прозореца долиташе тревожното громолене на приближаваща буря. Въздухът беше тежък и спарен, сякаш някой невидим здравеняк ти е седнал на гърдите и не дава да си поемеш дъх. Фандорин балансираше на някаква неопределена граница между сън и яве. Важните делови мисли внезапно затъваха в някакви странични безсмислици и младият мъж току се сепваше и тръскаше глава, за да се измъкне от водовъртежа на съня.

Тъкмо по време на поредното сепване се случи нещо странно. Отначало дочу някакво необяснимо тъничко писукане. След това не вярващият на очите си Фандорин видя как ключът взе сам да се превърта в ключалката. Вратата с противно скърцане се плъзна навътре и на прага изникна чудато видение: дребен, хърбав господин на неопределена възраст с гладко избръснато кръгло личице и малки очички в мрежа от дребни бръчици.

Потресеният Фандорин грабна деринджъра от масата, а видението му се усмихна сладко, доволно закима и изгука с извънредно приятен, сякаш меден тенор:

— Ето, ме и мен, мило момче, раба господен и губернски секретар Порфирий Пижов, син Мартинов. Долетях по първия знак. Като вятър, повикан от арфа Еолова.

— Как отворихте вратата? — уплашено прошепна Ераст Петрович. — Много добре си спомням, че превъртях ключа два пъти.

— С магнитен шперц, ето го, моля — на драго сърце обясни дългоочакваният гост и демонстрира някакво продълговато блокче, което, впрочем, тутакси прибра в джоба си. — Изключително удобно нещо. Взех го от един местен апаш. По работа ми се налага да влизам в отношения с ужасни субекти, обитатели на самото обществено дъно. Завършени мизерабли, уверявам ви. Господин Юго не ги е сънувал дори. Ама и те са душички човешки, и до тях може да проникне човек. Аз дори ги обичам и отчасти ги колекционирам тия изверги. Нали го е казал поетът: препуска всеки, както иска, дордето спъне го смъртта. Или, както викат швабите, йедес тирхен хат зайн плезирхен — всяко добиче на свой крак тича.

Нямаше съмнение, че странният гост е способен без никакво затруднение да дрънка на всякакви теми, но наблюдателните му очи не си губеха времето напразно, а проницателно оглеждаха както самия Ераст Петрович, така и оскъдното обзавеждане на свърталището му.

— Аз съм Ераст Петрович Фандорин. Изпратен съм от господин Брилинг по крайно важен въпрос — каза младият криминалист, макар за първото и второто да споменаваше в писмото си, а за третото Пижов без всякакво съмнение сам се беше досетил. — Само че не ми е дадена никаква парола. Трябва да е забравил.

Ераст Петрович тревожно погледна Пижов, от когото сега зависеше неговото спасение, но онзи само плесна длани с къси пръстчета:

— Не трябват никакви пароли. Глупости, детинщини. Русин русина да не познае? Стига ми един поглед в очите ви ясни (Порфирий Мартинович се приближи плътно до него) и виждам всичко като на длан. Чист и смел юноша, с благородни стремежи, патриот на отечеството мило. Естествено, в нашето учреждение други не се взимат.

Фандорин се намръщи — стори му се, че губернският секретар се прави на палячо, мисли го за вчерашен. Затова Ераст Петрович сухо, без емоции, разказа историята си. Стана ясно, че Порфирий Мартинович умее не само да мели с език, но и най-внимателно да слуша — беше истински талант в това отношение. Пижов седна на леглото, кръстоса ръце на корема си, затвори напълно и без това присвитите си очички, просто сякаш изчезна. В най-буквален смисъл се обърна на слух. Нито веднъж не прекъсна разказвача, не помръдна. Само от време на време, в ключовите моменти от разказа, изпод затворените му клепачи проблясваше някаква искра.

Ераст Петрович не сподели хипотезата си относно писмата — реши да я запази за Брилинг, а за финал каза:

— И тъй, Порфирий Мартинович, пред вас е един беглец и неволен убиец. Необходимо ми е спешно да се прехвърля на континента. Трябва да стигна до Москва, при Иван Францевич.

Пижов размърда устни, почака дали няма да му каже още нещо, след което тихичко попита:

— Ами чантата? Дали да не я препратим с дипломатическата поща? Тъй ще е по-солидно. Току-виж… Тия господа, по всичко личи, не се шегуват, ще ви търсят из цяла Европа. Колкото до континента, естествено, ще ви прехвърля, ангел мой. Ако не се боите да поверите живота си на несигурните вълни, още утре ще отплавате с някоя рибарска лодка. Надуй платната, буйни ветре…

Какво се е хванал за тия ветрове, ядоса се Ераст Петрович; право да си кажем, хич не му се разделяше със синята чанта, за която бе заплатил толкова висока цена. А Порфирий Мартинович, като да не бе забелязал колебанията на събеседника си, продължи:

— Не ща да си пъхам гагата в чужди работи. Щото съм и скромен, и нелюбопитен. Виждам обаче, че много неща премълчавате. Правилно постъпвате, сладък мой, думата е сребро, мълчанието — злато. Иван Францевич Брилинг е голям човек. Тъй да се каже, орел прегорд сред врани сиви, на кой да е не ще се довери. Та какво решавате?

— В какъв смисъл?

— Относно чантичката ми беше мисълта. Бих я нашляпал отвред с печати и бих я дал на оправен куриер и ще си пристигне тя в Москва като с конче-вихрогонче. Пък аз ще бия шифрована депеша — очаквайте пакета, от боговете дар безценен.

Ей Богу, Ераст Петрович не жадуваше за почести, нито за ордени и слава. И в интерес на работата щеше да даде чантата на Порфирий Мартинович, с куриер наистина щеше да е и по-бързо, и по-сигурно. Но въображението толкова пъти му беше рисувало картината на триумфалното му завръщане при шефа, как с ефектен жест му връчва чантата и започва завладяващия си разказ за преживените приключения… Нима нищо такова няма да се случи?

И Фандорин прояви малодушие. Каза строго:

— Чантата е скрита в сигурно скривалище. И ще я доставя лично. Отговарям за нея с главата си. Не ми се сърдете, Порфирий Мартинович.

— Че отде-накъде ще ви се сърдя? — Пижов не настоя на предложението си. — Ваша воля. И на мен ще ми е мирна главата. Не ми трябват чужди тайни, стигат си ми моите. Щом е в скривалището, да си стои в скривалището. — Стана от мястото си, плъзна поглед по голите стени на стаичката. — Хайде сега си починете, друже мой. Младостта иска сън. Пък мен, стареца, бездруго ме мъчи безсънието, ще ида междувременно да видя за лодчицата. Утре (всъщност вече днес), щом пръкне зората, съм при вас. Ще ви откарам на морския бряг, ще ви прегърна за сбогом и ще ви прекръстя за из път. А аз ще остана тук, в таз чужда чужбина. Ех, пустата ни орисия — немили, клети, недраги… — Тук вече Порфирий Мартинович май се усети, че е прекалил с вайкането и разпери ръце с виновен поглед: — Да ме прощавате, увлякох се в дрънканици. Ама съм се затъжил за жива руска реч, тук все те тегли нещо по-така да кажеш. Нашите умни глави в посолството повече френски приказват. Няма на кого да си излееш каквото ти е накипяло.

Навън вече гърмеше не на шега, май бе и заваляло. Пижов скокна и се застяга:

— Ще тръгвам. Ох-хо-хо, там буря кърши клон изправен…

На прага се обърна, погали Фандорин с поглед и с нисък поклон се стопи в мрака на коридора.

Ераст Петрович затвори вратата, пусна резето и потръпна — гръмотевица удари сякаш покрива над самата му глава.

 

 

Тъмно и страшно е в мизерната стаичка, чието единствено прозорче гледа към голия, без едничко стръкче трева, плочник. Навън е лошо, вали дъжд, но по сиво-черните, разкъсани облаци броди луната. През процепа на завеските жълт лъч прорязва надве бърлогата, разсича я чак до леглото, където облян в студена пот, се върти от връхлетелите го кошмари Фандорин. Той е напълно облечен, обут и въоръжен, само револверът му е под възглавницата.

Обременена от убийството, съвестта изпраща на горкия Ераст Петрович страшно видение. Над леглото му се е надвесила мъртвата Амалия. Очите й са полузатворени, изпод клепачите й се стича капка кръв, в голата си ръка държи черна роза.

— Какво ти сторих? — жално стене убитата. — Бях млада и красива, бях нещастна и самотна. Оплетоха ме в мрежи, излъгаха ме и ме развратиха. Единственият човек, когото бях обичала, ме предаде. Ти извърши смъртен грях, Ераст, ти уби красотата, а нали красотата е чудо Господне? Ти погази чудото Господне. Защо, за какво?

Ледената кървава капка се отронва от бузата й право на челото на изтормозения Фандорин, той трепва и отваря очи. Вижда, че, слава Богу, няма никаква Амалия. Това е сън, само сън. Но на челото му отново пада някаква ледена капка.

Какво е това, потръпва ужасен Ераст Петрович, разсънвайки се напълно. Чува воя на вятъра, шума на дъжда, утробния екот на гръмотевиците. Какви са тия капки? Нищо свръхестествено, просто капе от тавана. Успокой се, глупаво сърце, умири се.

Но в този миг зад вратата тихо, но ясно се донася:

— Защо? За какво?

И пак:

— Защо? За какво?

Това е гузната съвест, казва си Фандорин. Гузната съвест ме кара да халюцинирам. Но трезвата рационална мисъл не го освобождава от гнусния лепкав страх, който избива от всички пори по тялото му.

Тишина. Светкавица окъпва за миг в светлина голите сиви стени и пак става тъмно.

А след около минута на прозореца леко се тропа. Чук-чук. И пак: чук-чук.

Спокойно! Това е вятърът. Дървото. Клоните тропат по стъклото. Съвсем обикновен шум.

Чук-чук. Чук-чук-чук.

Дърво? Какво дърво? Фандорин рязко сяда в леглото. Там, зад прозореца, няма никакви дървета! Там е празният двор. Господи, какво е това?

Жълтата цепнатина на прозореца угасна, посивя — изглежда, луната се бе скрила в облаците, а в следващия миг там се разлюля нещо тъмно, страшно, непознато.

Каквото ще да става, само да не лежа така и да усещам как ми настръхва косата. Само да не полудея.

Ераст Петрович стана и затътри непослушните си крака към прозореца, без да отлепя поглед от страшното тъмно петно. В момента, когато той дръпна пердето, светкавица озари небето и Фандорин видя оттатък стъклото, право пред очите си, мъртвешко бяло лице с тъмни ями вместо очи. Една ръка, обляна с неземна светлина, бавно плъзна разперени пръсти по стъклото и Ераст Петрович реагира по най-глупавия, детски начин: хлъцна, люшна се назад, хвърли се по очи на кревата и захлупи главата си с ръце.

Събуди се! Час по-скоро се събуди! Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство…

Потропването по стъклото спря. Той откъсна глава от възглавницата, плахо се обърна към прозореца, но не видя нищо ужасяващо — само нощта, дъжда, честите отблясъци на светкавиците. Халюцинация. Определено халюцинация.

За щастие Ераст Петрович си припомни наставленията на индийския брахман Чандра Джонсън, от когото се учеше правилно да диша и правилно да живее. В мъдрата книга се казваше:

Правилното дишане е основа на правилния живот. То ще те подкрепи в трудните моменти от битието, в него ще откриеш своето спасение, успокоение и просветление. Вдишвайки жизнената сила прана[5], не бързай да я издишаш, задръж я в дробовете си. Колкото по-дълбоко и равномерно е твоето дишане, толкова повече жизнена сила има в теб. Просветление постига оня, който, вдъхнал прана вечер, не я издишва до утринната зора.

Ераст Петрович все още бе далеч от просветлението, но благодарение на упражненията, които правеше всяка сутрин, вече умееше да задържа дишането си за сто секунди. И сега прибягна до това изпитано средство. Изпълни гърдите си с въздух и се отпусна, „превърна се в дърво, в камък, в трева“. Помогна — сърцето му постепенно се успокои, ужасът отстъпи. Преброил до сто, Фандорин с шум изпусна въздуха, успокоен от победата на духа над суеверието.

И в тоя момент чу звук, от който зъбите му се разтракаха неудържимо. Някой драскаше на вратата.

— Пусни ме — шепнеше гласът. — Погледни ме. Студено ми е. Пусни ме да вляза…

Не, това е вече прекалено, с последните остатъци от мъжество се възмути Фандорин. Сега ще отворя вратата и ще се събудя. Или… Или ще видя, че това не е сън.

С два скока стигна до вратата, изтегли резето и я дръпна към себе си. И с това поривът му се изчерпа.

На прага стоеше Амалия. Както тогава, с белия дантелен пеньоар, само че сега косата й беше сплъстена от дъжда, а по гърдите се разтичаше кърваво петно. Най-страшно от всичко обаче беше лицето й, грейнало с неземна светлина и тия неподвижни, угаснали очи. Бялата, искряща ръка се протегна към лицето на Ераст Петрович и докосна страната му — съвсем като миналата вечер, само че сега пръстите лъхаха такъв леден студ, че клетият полудяващ Фандорин залитна назад.

— Къде е чантата? — със съскащ шепот попита призракът. — Къде е чантата ми? Продадох душата си зарад нея.

— Няма да я дам! — отрониха пресъхналите устни на Ераст Петрович. Със сетни сили отстъпи назад към креслото, в чиито недра се спотайваше похитената чанта, строполи се в него и за по-сигурно даже обхвана седалката с двете си ръце.

Привидението пристъпи до масата. Драсна клечка, запали свещ и изведнъж звънко се провикна:

— Your turn now! He’s all yours![6]

В стаята нахълтаха двама — високият Морбид — главата му опираше горния праг на вратата, и още един, дребен и повратлив.

Окончателно обърканият Фандорин дори не помръдна, когато икономът опря в гърлото му нож, а вторият ловко го опипа и измъкна деринджъра от ботуша.

— Търси револвера — нареди на английски Морбид и повратливият не се изложи — моментално откри скрития под възглавницата колт.

През това време Амалия стоеше до прозореца и триеше с кърпа лицето и ръцете си.

— Е, готови ли сте? — нетърпеливо попита тя. — Каква гадост е тоя фосфор. И най-важното, нямаше никаква нужда от тоя карнавал. Той даже не си е размърдал мозъка да скрие чантата както трябва. Джон, потърсете в креслото.

Дори не поглеждаше към Фандорин, сякаш той внезапно се бе превърнал в неодушевен предмет.

Морбид с лекота издърпа Ераст Петрович от фотьойла, без да маха острието от гърлото му, а повратливият мушна ръка в седалката и измъкна синята чанта.

— Дайте я насам. — Бежецкая отиде до масата и прегледа съдържанието. — Всичко си е тук. Не е имал време да го изпрати. Слава Богу. Франц, донесете ми пелерината, премръзнах.

— Значи всичко беше спектакъл? — Фандорин си даваше кураж, макар че гласът му трепереше. — Браво. Вие сте велика актриса. Радвам се, че моят куршум не е попаднал в целта. Какъв талант щеше да се затрие…

— Не забравяйте да му запушите устата — каза Амалия на иконома и наметнала донесената от Франц пелерина, излезе от стаята, без да хвърли поне прощален поглед на опозорения Фандорин.

Повратливият дребосък — ето кой беше следил хотела, изобщо не е бил Зуров — измъкна от джоба топче тънко въже и яко пристегна ръцете на пленника към тялото. След това стисна Фандорин за носа и когато задушаващият се Ераст Петрович зина да си поеме дъх, натика в устата му гумена топка.

— Добре — с лек немски акцент провъзгласи Франц, доволен от резултата. — Отивам за чувала.

Изскочи навън и много бързо се върна. Последното, което Ераст Петрович видя, преди грубото зебло да го покрие чак до колената, беше бездушната, абсолютно каменна физиономия на Джон Морбид. Жалко, че накрая животът показваше на Фандорин тъкмо това от многобройните си непривлекателни лица, но прашната тъмница на чувала бе още по-лоша.

— Дай да го прихвана и отгоре с въженце — чу се гласът на Франц. — Вярно е, че е наблизо, ама за по-сигурно.

— Къде ще бяга? — басово възрази Морбид. — Ха е мръднал, ха съм му разпрал корема.

— Абе да ни е мирна главата — мелодично изчурулика Франц и толкова здраво затегна въжето през чувала, че Фандорин едва си поемаше дъх.

— Хайде! — икономът сбута пленника и Фандорин слепешката се затътри напред, без да разбира напълно защо не го заколят направо в стаята.

На два пъти се препъна, на външната врата насмалко да се изтърси, но лапата на Джон овреме го хвана за рамото.

Миришеше на дъжд, пръхтяха коне.

— Вие двамата, като приключите, се върнете тук и оправете всичко — чу се гласът на Бежецкая. — А ние се прибираме.

— Не се тревожете, мем — избоботи икономът. — Вие свършихте вашата работа, ние ще свършим нашата.

Ах, как му се искаше на Ераст Петрович да каже на Амалия Казимировна за сбогом нещо по-така, по-особено, че да остане в паметта й не като глупав уплашен хлапак с жълто на устата, а като храбрец, доблестно загинал в схватката с цяла армия нихилисти. Но проклетата гума в устата му го лиши дори от това последно удоволствие.

Затова пък съдбата поднесе на бедния юноша още един потрес, макар да изглеждаше, че след всичко преживяно такива не са останали.

— Душичке Амалия Казимировна — произнесе на руски познат му сладък тенор. — Ще позволите ли на стария човек да се повози с вас в каретата. Да си поприказваме за туй-онуй, хем да поизсъхна, че я ме вижте, вир-вода съм станал. А вашият Патрик да се качи на моето файтонче и да кара след нас. Нали не възразявате, гълъбче?

— Качвайте се — сухо отвърна Бежецкая. — Само че запомнете, Пижов, не съм ви душица, а още по-малко гълъбче.

Ераст Петрович глухо изстена, понеже с гумата в устата нямаше как да се разплаче. Целият свят се бе опълчил срещу клетия Фандорин. Откъде толкова сили, че да издържиш в борбата срещу цяла орда злодеи? Заобиколен е само от предатели, от зли пепелянки (пфу, не стига другото, ами проклетият Порфирий Мартинович ме е заразил със словоблудието си!). Бежецкая с главорезите си, Зуров, и дори тоя долен изменник Пижов — наоколо са само врагове. В този миг на Ераст Петрович направо му се отщя да живее — такова силно отвращение и умора го обзеха.

Впрочем, и не личеше някой да полага усилия да го окуражава да живее. Плановете на конвоя му очевидно бяха съвсем други.

Силни ръце подхванаха пленника и го качиха на седалката. Отляво се намести тежкият Морбид, отдясно лекият Франц, изплющя камшик и Ераст Петрович се килна назад.

— Накъде? — попита икономът.

— Казаха на шести пристан. Там е по-дълбоко, а и течението е по-силно. Какво ще кажеш?

— Все ми е едно. Нека да е на шести.

И тъй, по-нататъшната съдба на Ераст Петрович изглеждаше достатъчно ясна. Сега ще го откарат на някакъв забутан кей, ще му вържат камък и ще го пуснат на дъното на Темза, да гние сред ръждивите котвени вериги и строшени шишета. И титулярният съветник Фандорин ще изчезне безследно, понеже ще излезе, че след военния агент в Париж никой повече не го е виждал. Иван Францевич ще разбере, че възпитаникът му е стъпил някъде накриво, но така и няма да научи къде и защо. И през ум няма да им мине там, в Москва и в Питер, че в тайната им служба се е завъдила подла гад. Ех, да можеше да го изобличим.

Пък може и да го изобличим.

Дори вързан и набутан в тесния прашен чувал, Ераст Петрович се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото преди двайсет минути, когато фосфоресциращият призрак се блещеше през стъклото и ужасът сковаваше разсъдъка му.

Работата е там, че пленникът още имаше някакъв шанс за спасение. Франц беше повратлив, ама не се сети да опипа десния ръкав. Там беше напъхан стилетът и в него е цялата надежда сега. Само да се извърти така, че да докопа с пръсти дръжката… Ох, никак не е лесно, когато ръката ти е вързана за бедрото. Колко ли е пътят до тоя шести пристан? Ще има ли време?

— Стой мирен. — Морбид ръгна с лакът в хълбока гърчещия се (вероятно от ужас) пленник.

— Така е, приятел, върти го, сучи го, все тая — философски отбеляза Франц.

Човекът в чувала се повъртя още близо минута, после кратко и глухо изпъшка и миряса, очевидно примирил се със съдбата си (дяволският стилет, излизайки от ножницата, болезнено му сряза китката).

— Стигнахме — обяви Джон и се надигна да се огледа. — Няма никой.

— Че кой искаш да има в тоя дъжд, посред нощ? — сви рамене Франц. — Хайде, размърдай се. Че ни чака и обратният път.

— Хващай го за краката.

Подхванаха денка за въжетата и го понесоха към дъсчения пристан, увиснал над тъмните води.

Ераст Петрович чу скърцането на дъските под краката им, чу как се плиска реката. Избавлението бе близо. В мига, когато водите на Темза те скрият, прерязваш с ножа въжетата, срязваш зеблото и безшумно изплуваш под кея. Изчакваш ги да си тръгнат, и край — жив, спасен, свободен. И толкова леко и гладко изглеждаше всичко, че един вътрешен глас изведнъж прошепна: не, Ераст, в живота не е така, в живота непременно става някоя поразия, която разваля и най-добрия план.

Уви, тоя вътрешен глас се оказа зла прокоба. И поразията не закъсня, при това не дойде откъм кошмарния мистър Морбид, ами по инициатива на добряка Франц.

— Чакай, Джон — обади се той, когато спряха на края на пристана и пуснаха товара си долу. — Не върви да хвърляме във водата жив човек, все едно е някое псе. Ти би ли искал да си на негово място?

— Не — отвърна Джон.

— Ами да — зарадва се Франц. — И аз тъй викам. Да се удавиш в тая гадна смрадлива вода — брррррр! Не го пожелавам на никого. Дай да постъпим честно и почтено: тегли му първо ножа да не се мъчи. Храс — и готова работата, а?

От толкова човеколюбие на Ераст Петрович чак му призля, но прекрасният, милият мистър Морбид измърмори:

— От къде на къде ще си цапам ножа. Пък и ще се оплескаме с кръв. Малко ли зор видяхме с това пале. Тъй и тъй ще мре, какво си се затюхкал. Пък като си толкоз милозлив, удуши го с въжето, докато ида да намеря някаква тежест.

Тежките му крачки заглъхнаха в далечината и Фандорин остана насаме с човечния Франц.

— Не трябваше да връзвам и чувала — замислено произнесе оня. — Цялото въже отиде.

Ераст Петрович одобрително измуча нещо — един вид, не се притеснявай, какво толкоз.

— Ох, горкият — въздъхна Франц. — Как стене само, направо ми къса сърцето. Добре, момче, чакай малко. Ей сегичка чичо ти Франц ще си свали каиша…

Дочуха се приближаващи крачки.

— Намерих парче релса. Екстра ще свърши работа — избоботи гласът на иконома. — Промуши я под въжето. Ще мине поне месец, докато изплува.

— Чакай мъничко, само да направя клупа.

— Я се разкарай с тия глезотии! Няма време, скоро ще се съмне!

— Извинявай, мой човек, — жалостиво рече Франц. — Тъй ти било писано. Das hast du dir selbst zu verdanken[7].

Отново вдигнаха Ераст Петрович и го разлюляха.

— Azazel! — със строг, тържествен глас извика Франц и в следващата секунда овързаното тяло се пльосна в мръсната вода.

Докато кълцаше със стилета мокрия шнур, Фандорин не усещаше нито студа, нито дори тежестта на корубата си. Най-много зор видя с дясната ръка, но щом я освободи, работата потръгна: рраз! — и лявата ръка се притече на помощ на дясната; двва! — и чувалът е разсечен от горе до долу; трри! — и тежкото парче релса потъна в меката тиня.

Сега беше важно да не изплува прекалено рано. Ераст Петрович се отблъсна с крака и изпъна ръце напред, мъчейки се напипа в мътилката опорите на кея. Тук някъде трябва да са, съвсем наблизо. Ето че пръстите му докоснаха хлъзгавото, обрасло с водорасли дърво. Полека, без никакво бързане, нагоре по стълба. Да няма плискане, да няма никакъв звук.

Под дъските на кея е тъмно като в рог. Изведнъж черната вода изхвърли от недрата си кръгло бяло петно. А в долния край на белия кръг веднага се отвори друг, по-малък и тъмен — устата на титулярния съветник жадно пое речния въздух. Миришеше на газ и на гнило. Това беше вълшебният аромат на живота.

А в това време горе, на кея, течеше спокойна беседа. До спотаилия се отдолу Ераст Петрович достигаше всеки звук. О, Боже, понякога той си беше представял, че чак се беше разплаквал от умиление, с какви думи приятели и врагове ще споменават загиналия без време герой, какви речи ще звучат над пресния му гроб. Какво му беше сега да слуша глупостите на мерзавците, които се мислеха за негови убийци! Нито дума за оня, когото погълнаха мрачните води — човек, надарен с ум и сърце, с благородна душа и високи стремежи!

— Ох, тая разходка ще ми струва поне един ревматичен пристъп — въздъхна Франц. — Я колко е влажно. Колко ще стоим тук? Хайде да тръгваме.

— Рано е.

— Слушай, аз в тая залисия останах без вечеря. Дали ще дадат да хапнем, или пак ще измислят да ни пратят нанякъде?

— Не се пъни да мислиш. Каквото наредят, това ще правим.

— Да имаше поне по едно студено телешко. Червата ми вече къркорят… И май пак ще се местим. Тъкмо посвикнах. Защо? Нали всичко се оправи?

— Тя знае защо. Щом така е заповядала, значи се налага.

— Вярно си е. Тя не греши. За нея бих направил всичко — собствения си баща не бих пожалил. Стига да имах баща разбира се. Собствените ни майки не са правили толкова за нас, колкото тя.

— То се знае. Добре, стига, да тръгваме.

Ераст Петрович изчака крачките им да заглъхнат в далечината, за по-сигурно преброи още до триста и едва тогава пое към брега.

Докато с огромни мъки, сурвайки се няколко пъти надолу, изпълзя на ниския, но почти отвесен кей, мракът вече започна да се топи под напора на изгрева. Лъжеудавникът трепереше от студ, чак зъбите му тракаха, на всичко отгоре се разхълца — явно се беше нагълтал с мръсната речна вода. Но все пак животът беше прекрасен. Ераст Петрович почти с любов загледа сивия простор на реката (на отсрещния бряг трептяха нежни светлини), възхити се на майсторлъка с който бе направен ниският дървен склад, хареса му грациозното поклащане на буксирите и гемиите, накацали край пристана. Безметежна усмивка озари мокрото, изцапано с мазут лице на възкръсналия. С наслада се протегна той и изведнъж замря в тая нелепа поза — от ъгъла на склада се отлепи и бързо се търкулна към него нисък, чевръст силует.

— Ах, каналии, ах, пройдохи — занарежда силуетът с тънко пронизително гласче. — Как пък нищичко да не могат да свършат сами, все трябва някой да ги надзирава. Закъде сте без Пижов, а? Ще ви очистят като слепи котета…

Обзет от праведен гняв, Фандорин се втурна напред. Изменникът, изглежда, си въобразяваше, че сатанинското му предателство е останало неразкрито.

Но в ръката на губернския секретар се появи нещо, което проблесна със заплашителен метален блясък, и Ераст Петрович първо се закова на място, а после заотстъпва.

— Точно така, сладурчето ми, правилно се ориентирате — одобри Пижов и походката му стана пъргава, котешка. — Вие сте разумно момче, веднага ви разбрах. Виждали ли сте друг път такова нещо? — той размаха нещото и Фандорин видя двуцевен пистолет с необичайно голям калибър. — Ужасно нещо, да знаете. На местния разбойнически жаргон му викат „смашър“. Ето тук, благоволете да погледнете, се поставят два патрона дум-дум, същите, дето ги забранява Санктпетербургската конвенция от 68-а година. Ама на — бандити, Ерастушка, злодеи! Тая човеколюбива конвенция за нищо я нямат! А куршумчето е избухливо, щом попадне на меко, цялото се разтваря като цветче. Месце, кокалче, жиличка — не подбира, всичко прави на кайма. По-внимателно, миличък, не шавайте много, да не ме стреснете и да гръмна, щото после няма да си простя това зверство, много ще се разкайвам. Ужасно боли, ако те улучи в корема или другаде из тая област.

Фандорин хлъцна, но вече не от студ, а от страх и извика:

— Искариот! Да продадеш Отечеството за трийсет сребърника! — и пак отстъпи от зловещите цеви.

— Както се изрази великият Державин, „за смъртните — непостоянство“. Но вие ме обиждате, драги. Не съм се поблазнил за трийсет сикли[8], а за много по-сериозна сума, най-стриктно превеждана в швейцарска банка — да имаш за стари години. Ами вие накъде сте се засилили, глупчо глупави? Знаете ли с кого си имате работа? Сила е това, сила, пирамида Хеопсова! Не можеш я проби с глава.

Междувременно Ераст Петрович отстъпи чак до брега и се принуди да спре, когато усети, че краката му опряха в нисичкия бордюр. Очевидно Пижов целеше тъкмо това.

— Ех, че хубаво стана, браво — изви той, спирайки на десетина крачки от жертвата си. — Че то бива ли да карате стария човек после да ви влачи чак до водата, пък не сте и лекичък. И няма да се притеснявате, драги, Пижов си знае работата. Пат — и готово, вместо лице красно — пихтия прекрасна. И да ви намерят, няма как да ви разпознаят. А душицата ви право в рая ще литне. Щото още не е сварила да натрупа греховце душата млада…

С тия думи той вдигна оръжието, присви лявото си око и сладко се усмихна. Не бързаше да стреля, явно се наслаждаваше на мига. Фандорин хвърли отчаян поглед към пустия бряг, облян от дрезгавата светлина на изгрева. Няма жива душа. Това беше краят. Впрочем нещо май шавна край склада, но не остана време да види — изтрещя ужасно силен, по-мощен от най-страшната гръмотевица изстрел, Ераст Петрович залитна назад и с кански писък се сгромоляса в реката, от която преди малко се бе измъкнал с такива усилия.

Бележки

[1] Портър — Тъмна бира — Б.пр.

[2] Стилет — Малка кама с триъгълно острие — Б.пр.

[3] Чин четвърти клас, равен на генерал-майор. — Б.пр.

[4] Въглищари (ит.) Наименование на италианските тайни борци срещу австрийското владичество през 19 век. — Б.пр.

[5] Букв. „дихание“, одушевеност, одухотвореност. В йогата един от начините за пречистване е пранаяма — задържане на дишането с цел висше умствено съсредоточаване — Б.пр.

[6] Сега сте вие! Той е ваш! (англ.) — Б.пр.

[7] Вината си е твоя (нем.) — Б.пр.

[8] Древноеврейска сребърна монета (т.е. сребърник) с изображение на Йерусалим и жезъла на Арон — Б.пр.