Борис Акунин
Азазел (16)

Глава шестнадесета,

В която се предрича славно бъдеще на електричеството

— Пренесете го в лабораторията — каза милейди. — И да побързаме. След дванайсет минути е междучасието. Децата не трябва да го виждат.

На вратата се потропа.

— Вие ли сте, Тимофай? — попита на руски баронесата. — Come in!

Ераст Петрович не смееше да погледне дори през миглите — ако го забележат, това ще е краят. Той чу тежките стъпки на портиера и думите, които оня изговаряше силно и натъртено, сякаш приказваше на глухи:

— Да знаете, всичко е в пълен ред, ваше сиятелство. Ол райт. Поканих файтонджията да пийнем по едно чайче. Чай! Тий! Дринк.^[1] Ама жилав излезе, проклетникът. Пие, пие и нищо му няма. Дринк, дринк — нофинг^[2]. Ама накрая все пак опъна петалата. Файтона го откарах отзад. Бихайнд нашия хаус^[3]. В двора, викам, го откарах. Нека засега остане там, аз после ще се погрижа, вие не се тревожете.

Бланк преведе думите му на баронесата.

— Fine — отговори тя и добави полугласно — Andrew, just make sure that he doesn’t try to make a profit selling the horse and the carriage^[4].

Фандорин не чу никакъв отговор — мълчаливият Андрю вероятно просто бе кимнал.

„Хайде де, мръсници, откопчейте ме — мислено подканяше злосторниците Ераст Петрович. — Всеки момент ще започне междучасието. Сега ще видите вие един експеримент. Само да не забравя предпазителя.“

Очакваше го обаче сериозно разочарование — никой не го откопча. Чу някой да сумти право в ухото му и му замириса на лук („Тимофай“ — определи безпогрешно Фандорин), нещо изскърца веднъж, втори път, трети, четвърти.

— Готово. Отвинтихме го — докладва портиерът. — Хващай, Андрюха, да го носим.

Два чифта ръце вдигнаха Ераст Петрович заедно с фотьойла и го понесоха. Приотворил съвсем леко очи, той видя ходника и осветените от слънце холандски прозорци. Стана му ясно, че го мъкнат към лабораторията в главния корпус.

Когато носачите възможно най-безшумно стигнаха до залата за почивка и игри, Ераст Петрович сериозно се замисли — дали пък да не дойде на себе си и с дивашки крясък да наруши учебния процес. Да видят дечицата какви ги върши добрата им милейди. Но от класовете се носеха мирни, спокойни звуци — звучният бас на някой учител, момчешки смях, разпяване на хор и Фандорин не посмя. Спокойно, още не е време да си разкривам картите, оправда той собственото си малодушие.

После обаче стана късно — училищният шум заглъхна. Ераст Петрович усети, че го влачат нагоре по някаква стълба, после изскърца врата, един ключ се превъртя в ключалка.

Дори през затворените клепачи той долови колко ярко грейна електрическата светлина. С едно притворено око Фандорин бързо огледа обстановката. Успя да различи разни порцеланови уреди, проводници, метални макари. Всичко това хич не му хареса. В далечината се чу приглушена камбана (изглежда, урокът беше свършил) и почти веднага зазвънтяха детски гласове.

— Надявам се всичко да свърши добре — въздъхна лейди Естер. — Ще ми бъде мъчно, ако тоя младеж загине.

— И аз се надявам, милейди — явно развълнуван отвърна професорът и задрънча с нещо метално. — Само че науката, уви, не може без жертви. За всяка крачка по пътя на познанието трябва да се плаща висока цена. Със сантименталности няма да стигнем доникъде. Щом този младеж ви е толкова скъп, трябваше да кажете на оня вашия мечок да не трови файтонджията, ами да му сложи приспивателно. Тогава можеше да започнем с файтонджията, а момчето да оставим за после. Така щеше да има допълнителен шанс.

— Прав сте, приятелю. Напълно прав. Това беше непростима грешка — в гласа на милейди се долавяше искрено огорчение. — Но все пак — постарайте се. Обяснете ми още веднъж какво възнамерявате да сторите?

Ераст Петрович наостри уши — въпросът живо интересуваше и него.

— Споделял съм с вас генералната си идея — въодушевено започна Бланк и дори престана да трака с железата. — Аз смятам, че покоряването на електрическата стихия е ключът към настъпващото столетие. Точно така, милейди! Двайсет и четири години ни делят от двайсети век, но това изобщо не е много. През новото столетие светът ще се преобрази до неузнаваемост и тая промяна ще бъде възможна благодарение на електричеството. Електричеството не е просто начин да осветите нещо, както предполагат профаните. То е способно да върши чудеса — и в големите, и в малките неща. Представете си карета без кон, която се движи с електромотор! Представете си влак без локомотив — бърз, чист, безшумен! Ами мощните оръдия, които поразяват врага с насочени мълнии? Ами градският дилижанс без коне!

— Това вече сте ми го повтаряли многократно — милейди прекъсна меко ентусиазирания физик. — Обяснете ми приложението на електричеството в медицината.

— О, това е най-интересното! — възпламени се още повече професорът. — Аз смятам да посветя живота си тъкмо на тая сфера от науката за електричеството. Макроелектричеството — турбините, моторите, мощните динамомашини — ще преобрази заобикалящия ни свят, докато микроелектричеството ще промени самия човек, ще поправи несъвършенствата в естествената конструкция на homo sapience. Електрофизиологията и електротерапията са бъдещите спасители на човечеството, а не тия ваши умни глави, които си играят на велики политици и мацотят с боички — не ме разсмивайте.

— Не сте прав, момчето ми. Те също вършат много важна и необходима работа. Но аз ви прекъснах, продължавайте.

— Ще ви дам възможност да направите човека — всеки човек! — идеален, да го освободите от всички негови пороци. Всички дефекти, определящи поведението на човека, се намират ето тук, в подкорието на главния мозък — твърдият му пръст болезнено почука по темето на Ераст Петрович. — Ако го обясним по-опростено, в мозъка има участъци, които отговарят за логиката, насладите, страха, жестокостта, половите чувства и тъй нататък, и тъй нататък. Човекът е в състояние да бъде хармонична личност, ако всички тия участъци функционират равномерно, но това почти никога не се случва. Един е с прекомерно развит участък, който отговаря за инстинкта за самосъхранение, и тоя човек става патологичен страхливец. У друг не е задействана достатъчно зоната на логиката. Тоя човек е непробиваем глупак. Моята теория гласи, че е възможно с помощта на електрофореза, тоест насочени и строго дозирани импулси, да се стимулират едни участъци от мозъка и да се потискат други, които са нежелани.

— Това е много, много интересно — каза баронесата. — Вие знаете, драги Гебхард, никога не съм слагала ограничения на вашето финансиране, но откъде сте толкова сигурен, че подобна корекция на психиката е принципно възможна?

— Възможна е! В това няма ни най-малко съмнение! Известно ли ви е, милейди, че в гробниците на инките са открити черепи с еднакви отвори ето на това място! — пръстът му отново се забоде в главата на Ераст Петрович.

— Тук се разполага участъкът, който отговаря за страха. Инките са го знаели и с помощта на примитивните си инструменти са премахвали страха у момчетата в кастата на воините, правели са безстрашни своите войници. А помните ли мишката?

— Да, огромно впечатление ми направи тоя безстрашен мишок, който се хвърляше да напада котката.

— О, това е само началото. Просто си представете едно общество, в което няма престъпници! Залавят жесток убиец, маниак, крадец и нито го екзекутират, нито го пращат в каторгата — просто му правят една малка операция и клетникът, освободен завинаги от своята болезнена жестокост, прекомерна похот или неизмерима алчност, отново се превръща в полезен член на обществото! Ами я си представете, че някое от вашите момчета, и без това изключително способно, бъде подложено на моята електрофореза, която ще засили допълнително неговата дарба!

— Как ли пък не, не ви давам моите момчета — отсече баронесата. — От прекален талант се полудява. По-добре да експериментирате с престъпници. А какво представлява „чистият човек?“

— Това е сравнително проста операция. Мисля, че вече съм почти готов да я осъществя. Удряме участъка за съхраняване на спомените и мозъкът се превръща в празен лист хартия, все едно сте го изтрили с гума. Всички интелектуални заложби се запазват, но изчезват придобитите навици и знания. Получавате един чист, сякаш новороден човек. Спомняте ли си експеримента с жабата? След операцията тя беше забравила как се скача, но не беше изгубила двигателния рефлекс. Не помнеше как се ловят мушици, но гълтателният рефлекс остана непокътнат. И теоретически погледнато, бихме могли отново да я научим на всичко това. А сега да вземем нашия пациент… Какво сте ме зяпнали вие двамата? Хващайте и го слагайте на масата. Macht schnell!^[5]

Ето момента! Фандорин се напрегна. Но подлецът Андрю толкова здраво обхвана раменете му, че нямаше никакъв смисъл да се опитва да докопа револвера. Тимофай щракна с нещо и стоманените обръчи отпуснаха гърдите на заложника.

— Едноо, двее, три! — изкомандва Тимофай, хванал Ераст Петрович за краката, и Андрю, все тъй вкопчен в раменете му, го вдигна като перце от фотьойла.

Те проснаха тялото на „опитното зайче“ по гръб върху операционната маса. Андрю продължаваше да го държи за лактите, а портиерът за глезените. Кобурът зверски му убиваше на кръста. Отново удари камбаната — край на междучасието.

— След като обработя синхронно с електрически импулси два участъка в мозъка, пациентът ще се освободи напълно от предшестващия житейски опит и може да се каже, че ще се превърне в младенец. Ще трябва тепърва да се обучава на всичко: да ходи, да дъвче, да ползва тоалетната, а впоследствие и да чете, да пише и тъй нататък. Предполагам, че това ще представлява интерес за вашите педагози, още повече вие имате известна представа за склонностите на тоя индивид.

— Да. Той има отлични реакции, смел е и е надарен с добре развито логическо мислене, както и с уникална интуиция. Надявам се, че всичко това се поддава на възстановяване.

При всяко друго положение Ераст Петрович би се почувствал поласкан от толкова положителна характеристика, но в този случай се сгърчи от ужас. Представи си как лежи в розова люлка с биберон в устата, а над него се е навела лейди Естер и нарежда с укор: „Ауу, кой се е подмокрил пак?“ Не, по-добре да умре!

— Има конвулсии, сър — за пръв път отвори уста Андрю. — Да не идва на себе си?

— Невъзможно е — отсече професорът. — Наркозата ще трае минимум два часа. Леките конвулсивни движения са нещо нормално. Другаде е опасността, милейди. Не разполагах с достатъчно време да изчисля точно необходимата сила на импулса. Ако го пуснем по-силен, отколкото трябва, това може да убие пациента или завинаги да го превърне в идиот. Ако пък се окаже недостатъчен, в подкорието се запазват смътни остатъчни образи, които някой ден под въздействието на външен дразнител може да се групират в ясен спомен.

Известно време баронесата запази мълчание, след това с явно съжаление в гласа произнесе:

— Не можем да рискуваме. Дайте силен импулс.

Странно жужене и пращене стигна до ушите на Фандорин и по тялото му полазиха тръпки.

— Андрю, острижете до кожа две кръгчета — ето тук и тук — Бланк докосна косата на лежащия Ераст Петрович. — Тук трябва да закрепим електродите.

— Не, тая работа ще я свърши Тимофай — решително обяви лейди Естер. — Аз си отивам. Не ща да гледам, после няма да заспя цяла нощ. Андрю, идвате с мен. Ще напиша няколко спешни телеграми, които после ще занесете до пощата. Да вземем предпазни мерки, преди да започнат да търсят нашия приятел.

— Да-да, милейди, тук само ще ми пречите — разсеяно отвърна професорът, зает с приготовленията. — Ще ви уведомя незабавно за резултата.

Железните клещи най-сетне отпуснаха лактите на Ераст Петрович.

Фандорин едва изчака да заглъхнат крачките зад вратата, отвори очи, рязко издърпа краката си, мълниеносно разгъна колене и така изрита Тимофай в гърдите, че го запрати в ъгъла. В следващия миг Ераст Петрович скочи от масата на пода и примижал от ярката светлина, изтръгна от кобура заветния херщал.

— Никой да не мърда! Убивам! — отмъстително изсъска възкръсналият. В тоя момент наистина много му се искаше да ги застреля и двамата — и тъпо примигващия Тимофай, и лудия професор, замръзнал в недоумение с две стоманени куки в ръцете. Тънки проводници свързваха тия куки с някаква сложна машина с мигащи лампички. Изобщо лабораторията беше пълна с всякакви интересни неща, но точно сега не беше време за разглеждане.

Портиерът не направи и опит да стане от пода и само се кръстеше, но с Бланк нещата, изглежда, не бяха толкова благоприятни. На Ераст Петрович му се стори, че ученият изобщо не е уплашен, а само вбесен от неочакваното препятствие, което заплашваше да провали експеримента. Ще скочи! — мина му през ум. И желанието му да убива се сви и се стопи безследно.

— Без глупости! Не мърдайте! — трепна едва забележимо викът на Фандорин.

В същата секунда Бланк изрева:

— Mistkerl! Du hast alles verdorben!^[6] — и се втурна напред, разбутвайки масите.

Ераст Петрович натисна спусъка. Без ефект. Предпазителят! Той щракна с копчето. Натисна два пъти поред. Да-дан! — изтрещяха два изстрела в единен екот и професорът удари чело в пода право пред краката на стрелеца.

Уплашен да не го нападнат в гръб, Фандорин се обърна рязко, готов да стреля пак, но Тимофай притисна гръб о стената и жално занарежда:

— Ваше благородие, милост! Не съм искал! За Бога! Ваше благородие!

— Ставай, гадино! — напълно озверял и наполовина оглушал изрева Ераст Петрович. — Марш пред мен!

Той подгони портиера пред себе си по коридора, после надолу по стълбите, като го ръгаше с дулото в гърба. Тимофай ситнеше и тихо изпискваше всеки път, когато цевта се забиваше в гръбнака му.

Бързо прекосиха залата за игри и почивка, Фандорин се стараеше да не забелязва отворените врати на класните стаи и застаналите на праговете учители, иззад които надничаха мълчаливи деца със сини мундирчета.

— От полицията съм! — извика в пространството Ераст Петрович. — Господа учители, децата да не излизат от стаите! Вие също!

През дългия ходник, подтичвайки, достигнаха до пристройката. Пред бяло-златната врата Ераст Петрович с всички сили блъсна Тимофай. Портиерът залитна, с глава разтвори двете й крила и едва се задържа на краката си. Празно. Нямаше никой!

— Марш пред мен! Отваряй вратите наред! — заповяда Фандорин. — И имай предвид — а си направил нещо, а съм те очистил като куче.

Портиерът само плесна с ръце и хукна пак към коридора. За пет минути обиколиха всички стаи на първия етаж. Нямаше жива душа — само в кухнята, паднал по гърди на масата, извъртял настрани мъртво лице, спеше вечния си сън клетият файтонджия. Ераст Петрович погледна бегло полепналите по брадата на покойника кристалчета захар и локвичката разлят чай и заповяда на Тимофай да не спира.

На втория етаж бяха разположени две спални, гардеробно помещение и библиотека. Баронесата и нейният лакей не бяха и тук. Но къде са? Чули са изстрелите и са се укрили някъде из естерната? Или са побягнали?

Ераст Петрович ядосано замахна с ръка и внезапно проеча изстрел. Куршумът с писък рикошира от стената и излетя през прозореца, оставил звездичка в стъклото. По дяволите, предпазителят е освободен, а спусъкът слаб, спомни си Фандорин и разтърси глава, за да отпуши кънтящите си уши.

Неочакваният изстрел обаче подейства магично на Тимофай. Той падна на колене и захленчи:

— Ваше бла… ваше високоблагородие… Пощадете ми живота! Дяволът ме накара! Всичко ще си кажа! Деца имам, жената болна! Ще ви покажа! Бога ми, ще ви покажа! В мазето са, в тайната изба! Ще ви заведа, само не ме погубвайте!

— Каква изба пък сега? — заплашително попита Ераст Петрович и вдигна оръжието, като че искаше наистина да приключи с портиера на място.

— Ей туканка на̀, вървете след мен — скокна онзи, пак поведе Фандорин към кабинета на баронесата на първия етаж и току се обръщаше през рамо. — Веднъж по случайност издебнах да ги видя. Щото тя не даваше да припаря. Нямаше ми доверие. Ами че как — руснаци хора сме, православни души, не сме от ингилизки сой — Тимофай се прекръсти. — Само Андрей го пускаше там, мене — хич!

Той отърча зад едно високо писалище, врътна някаква ръчка и то изведнъж се плъзна встрани, откривайки малка медна врата.

— Отваряй! — нареди му Ераст Петрович.

Тимофай се прекръсти още три пъти и бутна вратичката. Тя се отвори безшумно, отзад се виждаха стъпала, които водеха надолу, към тъмното.

Фандорин смушка портиера в гърба и внимателно заслиза след него. Стълбата опираше в стена, но зад ъгъла наляво тръгваше схлупен коридор.

— Мърдай, мърдай! — изфуча Ераст Петрович към спрелия Тимофай.

Свиха зад ъгъла. В коридора бе тъмно като в рог. Трябваше да взема свещ, помисли си Фандорин и с лявата ръка заопипва джобовете си за кибрит, но отпред нещо изведнъж ярко светна и изгърмя. Портиерът изскимтя и се свлече на земята, а Ераст Петрович ръгна херщала пред себе си и не спря да дърпа спусъка, докато ударникът не зачатка по празните гилзи. Възцари се кънтяща тишина. Фандорин с треперещи ръце извади кибрит и драсна клечка. Тимофай представляваше неподвижна безформена купчина, подпряна на стената. На няколко крачки пред себе си Ераст Петрович видя падналия по гръб Андрю. Пламъкът трепна няколко пъти в оцъкления му поглед и изгасна.

Великият Фуше учи, че попаднеш ли на тъмно, трябва да замижиш, да преброиш до трийсет, докато зениците се свият, и тогава зрението ще различава и най-незначителния източник на светлина. За по-сигурно Ераст Петрович преброи до четирийсет, отвори очи и наистина — отнякъде се процеждаше тънка ивица виделина. Изпънал ръка с безполезния херщал, той направи крачка, втора, трета и съзря притворена врата. Слаб светлик пробиваше през процепа. Нямаше къде другаде да търси баронесата. Фандорин решително пристъпи към светлата ивица и силно бутна вратата.

Пред погледа му се разкри тясна стаичка с някакви стелажи покрай стените. Насред стаята имаше маса, сложената отгоре й свещ в бронзов свещник осветяваше изпъстреното със сенки лице на лейди Естер.

— Влизайте, момчето ми — спокойно рече тя. — Очаквах ви.

Ераст Петрович прекрачи прага и вратата неочаквано хлопна зад гърба му. Той трепна, обърна се и не видя по нея нито дръжка, нито скоба.

— Елате по-близо — тихо го помоли милейди. — Ще ми се да разгледам по-добре лицето ви, понеже това е ликът на съдбата. Вие бяхте камъчето по моя път. Малкото камъче, на което е било съдено да обърне колата ми.

Засегнат от това сравнение, Фандорин приближи масата и видя пред баронесата гладка метална кутия.

— Какво е това? — попита той.

— Ще говорим за него малко по-късно. Какво сторихте на Гебхард?

— Мъртъв е. Сам си е крив, навря се между куршумите — отвърна грубовато Ераст Петрович, потискайки мисълта, че за броени минути беше убил двама души.

— Това е голяма загуба за човечеството. Беше странен, маниакален човек, но беше и велик учен. — Значи още един Азазел по-малко.

— Какво ще рече „Азазел“ — сепна се Фандорин. — Каква връзка има този сатана с вашите сираци?

— Азазел не е сатана, момчето ми. Това е велик символ на човешкото спасение и просветление. Господ е създал този свят, създал е хората и ги е предоставил на съдбата им. Хората обаче са толкова слаби и толкова слепи, че обърнаха Божия свят на пъкъл. Човечеството щеше да загине отдавна, ако от време на време сред хората не се появяваха едни особени личности. Това не са нито демони, нито богове: аз ги наричам hero civilizateur^[7]. Благодарение на всеки такъв герой човечеството е правило скок напред. Прометей ни е дал огъня. Мойсей ни е дал закона. Христос ни е дал нравствеността. Но най-ценен сред тези герои е юдейският Азазел, който открива на човека чувството за собствено достойнство. Казано е в „Книгата на Енох“: „И обзе го любов към хората, и разкри им тайните, що бе научил на небесата.“ Той дарява на човека огледалото, за да вижда зад гърба си — тоест да притежава памет и да разбира своето минало. Благодарение на Азазел мъжът овладява занаятите и защитава дома си. Благодарение на Азазел жената от безправна плодна самка се превръща в равноправно човешко същество със свобода на избора — да бъде красива или уродлива, да бъде майка или амазонка, да живее за семейството си или за цялото човечество. Бог само е раздал картите, а Азазел учи човека как да играе, за да спечели. Всеки от моите възпитаници е един Азазел, макар че не всеки знае за това.

— Как така „не всеки“? — прекъсна я Фандорин.

— Малцина са посветени в тайната цел, само най-преданите и най-непреклонните — поясни милейди. — Те се нагърбват с цялата мръсна работа, за да могат останалите ми дечица да живеят неопетнени. „Азазел“ е моят челен отряд и той трябва постепенно, незабелязано да поеме кормилото, което управлява света. О, почакайте само да видите как ще разцъфти нашата планета, когато я оглавят моите Азазеловци! И това можеше да се случи толкова скоро — само след някакви си двайсетина години… Другите възпитаници на естернатите, които не са посветени в тайната на „Азазел“, просто крачат по своя път през живота и носят неоценима полза на човечеството. А аз само следя техните успехи, радвам се на техните постижения и зная, че стане ли нужда — нито един от тях няма да откаже помощ на майка си. Ах, какво ли ги очаква, когато останат без мен? Какво очаква света?… Но няма страшно, „Азазел“ е жив, той ще довърши започнатото от мен.

Ераст Петрович кипна от възмущение:

— Нали ги видях с очите си тия ваши Азазеловци, „верните и непреклонните“! Морбид и Франц, Андрю и оня с рибешките очи, дето наръга Ахтирцев! Това ли е вашата гвардия, милейди? Това ли са най-достойните?

— Не са само те. Но и те също. Нали си спомняте, друже, как ви обяснявах, че не всяко от децата ми успява да открие своя път в съвременния свят, тъй като техните дарби са останали в далечното минало или ще са необходими в далечното бъдеще? Тъкмо от тия възпитаници излизат най-верните и най-преданите изпълнители. Някои от децата ми са мозъкът, други — ръцете. А човекът, който ликвидира Ахтирцев, не е мой възпитаник. Той е наш временен съюзник.

Пръстите на баронесата пробягаха по полираната повърхност на кутията и сякаш случайно натиснаха малко кръгло копче.

— Това е, мило момче. Остават ни две минути. Ще си отидем от този свят заедно. Съжалявам, но не мога да ви оставя жив. Ще напакостите на децата ми.

— Какво е това? — изкрещя Фандорин и сграбчи кутията, която се оказа доста тежка. — Бомба ли?

— Да — кимна със съчувствие лейди Естер. — Часовников механизъм. Изобретение на едно от талантливите ми момчета. Сглобява такива кутии с трийсетсекундни закъснители, има и за по два часа, дори за дванайсет часа. Няма начин да отворите кутията и да спрете механизма. Тази мина е разчетена за сто и двайсет секунди. Ще загина заедно с целия си архив. Животът ми свърши, но все пак успях да сторя много. Има кой да продължи делото ми, има и кой да каже добра дума за мен.

Ераст Петрович се опита с нокти да измъкне копчето, но не сполучи. Тогава се хвърли към вратата и я заопипва с пръсти, заблъска я с юмруци. Кръвта кънтеше в ушите му, отмервайки отлитащото време.

— Лизенка! — простена отчаяният Фандорин, видял смъртта в очите. — Милейди! Не искам да умирам! Аз съм още млад! Влюбен съм!

Лейди Естер го гледаше със състрадание. В душата й явно течеше някаква борба.

— Обещайте ми, че няма да си поставяте за цел в живота да преследвате моите деца — тихо издума тя, гледайки Ераст Петрович в очите.

— Заклевам се! — възкликна той, готов в този миг да обещае всичко. Настана мъчителна, безкрайно дълга пауза. Накрая по лицето на милейди се плъзна мека майчинска усмивка:

— Добре, момчето ми. Живейте. Но побързайте, разполагате с четирийсет секунди.

Тя мушна ръката си под масата и медната врата със скърцане се отвори навътре.

Хвърлил последен поглед към неподвижната беловласа жена и люшкащия се пламък на свещта, Фандорин с гигантски крачки хукна през тъмния коридор. От скоростта се удари в стената, на четири крака изкатери стълбата, изправи се, с два скока прекоси кабинета.

 

 

След още десет секунди мощен тласък едва не откъсна от пантите дъбовата врата на пристройката и млад мъж се сурна с разкривено лице надолу по стъпалата. Той изтърча по тихата сенчеста улица до ъгъла и чак там спря да си поеме въздух. Обърна се назад и замря.

Секундите минаваха, но нищо не се случваше. Слънцето все тъй благодушно позлатяваше листата на тополите, рижа котка дремеше на пейката, някъде из дворовете кудкудякаха кокошки.

Ераст Петрович се хвана за бясно туптящото сърце. Излъган! Преметнат като хлапак! Изнизала се е през някой заден вход!

Той заръмжа от безсилна ярост и сякаш в отговор сградата се обади със същото ръмжене. Стените й потрепериха, покривът едва забележимо се разклати и някъде изпод земята се дочу утробното бучене на експлозия.