Борис Акунин
Азазел (15)

Глава петнадесета,

В която по най-убедителен начин се доказва важното значение на правилното дишане

В присъствието на Лизенка (Ераст Петрович някак не можа да свикне с името „Лизи“) беше еднакво приятно и да се говори, и да се мълчи.

Вагонът равномерно се поклащаше по релсите, влакът с главоломна скорост препускаше из сънливите, потънали в ранна утринна мъгла валдайски гори, като от време на време ги огласяше с воя на свирката си, а Лизенка и Ераст Петрович бяха се отпуснали в меките столове на купе номер едно и мълчаха. И двамата гледаха предимно през прозореца. Понякога обаче се споглеждаха и взоровете им се засичаха, но в това нямаше нищо срамно, напротив беше весело и приятно. Фандорин дори се стараеше колкото може по-бързо да извръща очи от прозореца и Лизенка сподавяше смеха си всеки път, когато той успяваше да улови нейния поглед.

Трябваше да пазят тишина и за да не събудят господин барона, спокойно задрямал на канапето. Допреди съвсем малко Александър Аполодорович разпалено коментираше балканския въпрос с Ераст Петрович и изведнъж почти насред дума изхърка и клюмна. Сега главата му комфортно почиваше на гърдите и се поклащаше в такт с тропането на колелетата: тадам-тадам (насам-натам, насам-натам); тадам-тадам (насам-натам, насам-натам).

Лизенка пак тихичко се засмя на някакви свои мисли и отговори на въпросителния поглед на Фандорин:

— Толкова сте умен, как знаете всичко. Ей го как обяснихте на татко и за Митхад паша, и за Абдул Хамид. А пък аз съм толкова глупава, направо си нямате представа.

— Вие не може да сте глупава — пошепна с дълбоко убеждение Фандорин.

— Иска ми се да ви кажа, ама ме е малко срам… Ще ви го кажа. Струва ми се, че вие не бихте ми се смели. Тоест, бихте се смели заедно с мен, ама няма да ми се присмивате. Нали?

— Разбира се! — възкликна Ераст Петрович, но баронът размърда вежди насън и младият чиновник отново зашепна: — Никога няма да ви се присмивам.

— Добре, ама внимавайте, вече ми обещахте! Като си тръгнахте тогава, аз толкова неща си представях… И беше много красиво. Само че беше и тъжно и задължително с трагичен край. Това е заради „Бедната Лиза“^[1]. Нали си спомняте — за Лиза и Ераст. Винаги много ми е харесвало това име — Ераст. И все си представям как лежа в ковчега, бяла и прекрасна, сред бели рози, един път защото съм се удавила, друг път защото съм умряла от охтика, а вие ридаете, татко с мама плачат и Ема подсмърча отстрани. Нали е смешно?

— Наистина е смешно — потвърди Фандорин.

— Направо е чудо, че се срещнахме така на гарата. Ние бяхме на гости на ma tante^[2] и щяхме още вчера да се връщаме, ама татко го забавиха по работа в министерството, та сменихме билетите. Не е ли истинско чудо?

— Че какво чудо е това? — учуди се Ераст Петрович. — Това е пръстът на съдбата.

Небето, което се виждаше през прозореца, изглеждаше някак странно: цялото черно, поръбено с червена ивица по линията на хоризонта. Забравените депеши унило белееха на масата.

 

 

Фандорин прекоси с файтона цяла утринна Москва от Николаевската гара чак до Хамовники. Денят бе чист и радостен, а в ушите на Ераст Петрович още звънеше фразата, произнесена от Лизенка на раздяла:

— Значи непременно ще дойдете довечера? Обещавате ли?

Задачите идеално се подреждаха във времето. Първо — в естерната, при милейди. До жандармерийското управление по-добре да се отбие по-късно, ще поговори с началника, а ако от разговора с лейди Естер изплува нещо важно, ще прати и телеграма до Лаврентий Аркадиевич. От друга страна, тая нощ може да са пристигнали депеши и от другите посолства… Фандорин измъкна папироса от новата си сребърна табакера. Запали я без особена сръчност. Дали пък първо да не прескочи до жандармерията? Но вече бяха на „Остоженка“ и щеше да е глупаво тепърва да обръщат. И така: първо при милейди, после в управлението, след това у дома — да си вземе багажа и да се настани в някой приличен хотел, след това преобличане, купуване на някой хубав букет и към шест часа — право на „Малая Никитская“ при Еверт-Колоколцеви. Ераст Петрович се усмихна блажено и затананика: „Той бе титулярен съветник, а тя — с баща генерал, той влюби се, тя го прогони — и той безутешно ридал.“

Ето я познатата сграда с чугунения портал, ето го и служителя със синия мундир в раираната будка.

— Къде мога да открия лейди Естер? — провикна се Фандорин от мястото си. — В естерната ли е или в кабинета си?

— По туй време обикновено си е у тях — напето рапортува вратарят и файтонът затрополи нататък към тихата уличка.

Пред двуетажната сграда на дирекцията Фандорин нареди на файтонджията да чака, като го предупреди, че може да се забави доста.

Пред вратата убиваше времето си все същият надут портиер, когото милейди наричаше Тимофай, само че не се припичаше на слънце като предния път, а се беше намърдал на сянка — юнското небе жареше доста по-силно от майското.

Тоя път обаче Тимофай прояви истински психологически талант. Той се държеше съвсем различно: сне фуражката си, поклони се и със сладък гласец попита какво точно да докладва на стопанката. Изглежда, нещо се бе променило във външността на Ераст Петрович за изтеклия месец — видът му вече не будеше сред портиерското съсловие инстинкта да хващат и да не пущат.

— Няма нужда да докладваш, сам ще стигна.

Тимофай преви гръб и без възражения отвори вратата и пусна посетителя в антрето с копринени тапети, а оттам слънчевият коридор го изведе до познатата бяло-златна врата. Тя се разтвори насреща му и някакъв дългуч, докаран, както и Тимофай, със синя ливрея и бели чорапи, въпросително загледа новодошлия.

— Фандорин, чиновник от Трето отделение, по спешна работа — произнесе строго Ераст Петрович, но конската физиономия на лакея бе непроницаема и се наложи още веднъж да поясни на английски:

— State police, inspector Fandorin, on urgent official business^[3].

На каменното лице отново не трепна и едно мускулче. Смисълът на казаното обаче бе схванат — лакеят сковано наведе глава, изчезна зад вратата и я затвори плътно зад гърба си.

Половин минута по-късно двете крила отново се разтвориха. На прага стоеше самата лейди Естер. Видяла познат, тя се усмихна радостно:

— О, вие ли сте, момчето ми. А пък Андрю ми каза, че е някакъв важен господин от тайната полиция. Заповядайте, влезте. Как сте? Изглеждате много изморен.

— Идвам директно от петербургския влак, милейди — обясни Фандорин, влизайки в кабинета. — От гарата право при вас, работата е много спешна.

— О, да — печално кимна баронесата. Тя се настани във фотьойла и с жест прикани гостенина си да седне срещу нея. — Сигурно искате да говорим за скъпия Джералд Кънингам. Сякаш е някакъв кошмарен сън, нищо не мога да разбера… Андрю, вземете шапката на господин полицая… Това е един мой стар слуга, току-що пристигна от Англия. Милият ми Андрю, толкова ми липсваше. Вървете, Андрю, вървете, приятелю — засега нямам нужда от вас.

Кокалестият Андрю, който никак не се стори мил на Ераст Петрович, се оттегли с поклон, а Фандорин се намести по-удобно на фотьойла — очакваше разговорът да се проточи.

— Милейди, много ми е мъчно за случилото се, обаче господин Кънингам, вашият най-близък и дългогодишен помощник, бе замесен в една много сериозна криминална афера.

— И вие сега ще закриете руските ми естернати? — тихо попита милейди. — Господи, какво ще стане с децата… Те тъкмо започнаха да свикват с нормалния живот. А колко таланти има сред тях! Ще депозирам молба на името на Негово величество — може би ще ми разреши да ги изведа зад граница.

— Напразно се притеснявате — каза меко Ераст Петрович. — С вашите възпитаници няма да се случи нищо лошо. Би било престъпление, в крайна сметка… Аз само исках да ми поразкажете за Кънингам.

— Но разбира се! Каквото пожелаете. Горкият Джералд… Знаете ли, той е от много добро семейство, неговият дядо е баронет, но родителите му загинаха в морето на връщане от Индия и момчето остана сираче още единайсетгодишно. А пък английските закони за наследяването са много строги: всичко е за големия син — и титлата, и имуществото, за по-младите често не остава и пукнат грош. А Джералд беше най-малкият син на най-малкия син, нямаше ни дом, ни пари, роднините не му обръщаха никакво внимание… Тъкмо пиша съболезнователно писмо до чичо му, един джентълмен никаквец, който изобщо не се интересуваше от Джералд. Какво да се прави, ние, англичаните, придаваме голямо значение на формалностите — лейди Естер показа лист хартия, изписан с едър старомоден почерк с множество заврънкулки и засукани извивки. — Накратко, взех детето при мен. Джералд демонстрира забележителни математически способности, очаквах да стане професор, но живият ум и честолюбието не са най-добрите съюзници на научната кариера. Скоро забелязах, че момчето има авторитет пред другите деца, че му харесва да ги командва. Притежаваше вродена дарба на лидер: рядко срещана сила на волята, дисциплина, умение безпогрешно да определи силните и слабите страни у всекиго. Децата в Манчестърския естернат го избраха за старши. Смятах, че Джералд ще иска да постъпи на държавна служба или да се захване с политика — прекрасно ставаше за чиновник в колониите, а с течение на времето може би дори генерал-губернатор. Да знаете само колко ме изненада, когато изяви желание да остане с мен и да се занимава с възпитателска дейност!

— Ами разбира се — кимна Фандорин. — По такъв начин е получил възможност да подчинява неукрепналите още детски умове, а по-късно и да поддържа контакти с възпитаниците… — Ераст Петрович не довърши мисълта си, поразен от внезапната догадка. Боже, колко просто било всичко! Поразително е как не го беше видял по-рано!

— Много скоро Джералд се превърна в мой незаменим помощник — продължи милейди, която не забеляза промяната в лицето на събеседника си. — Той беше наистина всеотдаен, неуморим сътрудник! Притежаваше редки лингвистични заложби — ако не беше той, аз просто не бих смогнала да следя филиалите в толкова много страни по света. Знам, огромното му честолюбие винаги е било негов враг номер едно. Тая психическа травма от детството, това желание да докаже на близките си, че може да постигне всичко без тяхна помощ. Усещах го, усещах това странно несъответствие — с неговите способности и амбиции той не би трябвало да се задоволява със скромната роля на педагог, пък дори и доста добре платен.

Обаче Ераст Петрович вече на я слушаше. Сякаш електрическа лампа светна в мозъка му и освети всичко, което допреди това тънеше в мрак. Всичко съвпадаше! Неизвестно откъде взелият се сенатор Добс, „изгубилият“ паметта си френски адмирал, турският ефенди с неведомо потекло, че и покойният Брилинг — да-да, и той също! Марсианци ли? Пришълци от отвъдното? Дошли отникъде? Глупости на търкалета! Всички те са възпитаници на естернатите, ето откъде са се взели! Те са подхвърлени деца, само че не ги подхвърлят пред вратите на сиропиталището. Напротив — сиропиталището ги подхвърля в обществото! Всеки от тях е подготвен, всеки притежава виртуозно открит и грижливо развит талант! Жан Антрепид не е подхвърлен случайно тъкмо на пътя на френската фрегата — момчето очевидно е демонстрирало изключителни заложби на моряк. Само че кой знае защо е трябвало да бъде скрито откъде се е взел тоя талант. Всъщност знае се защо! Ако научеше колко хора с блестящи кариери са тръгнали от класовете на лейди Естер, светът неизбежно щеше да се разтревожи. А така всичко става все едно от само себе си. Достатъчно е само лек тласък в нужната посока, и талантът непременно ще се изяви. Ето защо всеки от кохортата „сираци“ постига такива невероятни успехи в кариерата си! Ето защо е трябвало постоянно да докладват на Кънингам за служебния си растеж — по тоя начин те отново и отново потвърждават своята състоятелност, правилността на направения избор! И е повече от естествено, че тия гении са верни само на своята общност — та това е единственото им семейство, семейството, което ги е защитило от жестокия свят, което ги е отгледало, което е разкрило у всекиго неговото собствено неповторимо „аз“. Хубавичко семейство се оформя — почти четири хиляди гении, разпилени по целия свят! Да му се не надяваш на Кънингам, на тоя „лидерски талант“! Впрочем, стоп…

— Милейди, на колко години беше Кънингам? — намръщи се Ераст Петрович.

— На трийсет и три — на драго сърце отвърна лейди Естер. — На шестнайсети октомври щеше да навърши трийсет и четири. Джералд винаги уреждаше за децата празници за рождения си ден, при това не те му правеха подаръци, а той подаряваше на всекиго по нещо. Имам чувството, че цялата му заплата отиваше за това…

— Не, не пасва! — извика, отчаян, Фандорин.

— Какво не пасва, момчето ми?

— Антрепид е открит в морето преди двайсет години. Тогава Кънингам е бил едва на тринайсет. Добс е забогатял преди четвърт век, когато родителите на Кънингам още са били живи! Не, не може да е той!

— Извинете, какво приказвате? — опитваше се да проумее англичанката, мигайки с яркосините си очи.

А Ераст Петрович млъкна и се вторачи в нея, поразен от страшното си откритие.

— Значи не е бил Кънингам… — прошепна той. — Вие сте били. Вие и никой друг! И преди двайсет, и преди двайсет и пет години, и преди четирийсет! Вие, разбира се, кой друг! И Кънингам наистина е бил само ваша дясна ръка! Четири хиляди ваши възпитаници, фактически ваши деца! И за всекиго от тях вие сте като майка! За вас приказваха Морбид и Франц, не за Амалия! Вие сте тая, която е дала на всекиго цел в живота, „открила му е пътя“! Та това е страшно, страшно! — Ераст Петрович изстена като от силна болка. — Вие от самото начало сте възнамерявали да използвате вашата педагогическа теория, за да направите световен заговор.

— Не бих казала, че от самото начало — спокойно възрази лейди Естер. По някакъв недоловим, но съвсем очевиден начин тя се бе променила. Вече не приличаше на кротка и мила старица, в очите й пламна ум, властност и непреодолима сила. — В началото аз просто исках да спасявам бедни и онеправдани човешки деца. Исках да ги направя щастливи, поне доколкото мога. Дори да са само сто или хиляда. Но моите усилия бяха капка в морето. Докато аз спасявах едно дете, свирепият Молох на обществото смилаше хиляда, милион малки човеци, у всеки от които изначално пламти Божията искра. Тогава разбрах, че моят труд е безсмислен. Не можеш да изгребеш морето с лъжица. — Гласът на лейди Естер укрепна, превитите й рамене се изправиха. — И още нещо разбрах — че Господ ми е дал сили за нещо повече. Че мога да спася не просто шепа сирачета — аз мога да спася човечеството. Няма да стане, докато съм жива, но ще се случи двайсет, трийсет, петдесет години след смъртта ми. Това е моето призвание, това е моята мисия. Всяко от моите деца е скъпоценност, венец на сътворението, рицар на едно ново човечество. Всеки от тях ще му донесе неоценими ползи, животът на всеки ще промени света към по-добро. Те ще създадат мъдри закони, ще сътворят шедьоври на изкуството, ще открият тайните на природата. С всяка изминала година те стават все повече и повече и с течение на времето ще преобразят този отвратителен, несправедлив, престъпен свят!

— За какви тайни на природата говорите, за какви шедьоври на изкуството? — горчиво попита Фандорин. — Та вас ви интересува само властта. Нали видях — във вашия списък има само генерали и бъдещи министри.

Милейди си позволи снизходителна усмивка.

— Драги приятелю, Кънингам завеждаше само категория F. Тя е много важна, но далеч не е единствена. „F“ ще рече Force /сила/, тоест всичко онова, което се отнася до механизма на упражняването на пряката власт: политика, държавен апарат, въоръжени сили, полиция и тъй нататък. А има и категория „Ѕ“ — Science /наука/, категория „А“ — Art /изкуство/, категория „В“ — Business /бизнес/. Има и много други. За четирийсет години педагогическа дейност аз съм отворила пътя за шестнайсет хиляди осемстотин деветдесет и трима души. Не забелязвате ли колко стремително се развива в последните десетилетия науката, техниката, изкуството, законотворчеството, промишлеността? Не забелязахте ли, че през това наше деветнайсето столетие, някъде от средата му, светът изведнъж стана по-добър, по-разумен, по-красив? Тече истинска мирна революция. И тя е абсолютно необходима, в противен случай несправедливото обществено устройство ще доведе до друга, кървава революция, която ще запрати човечеството с няколко века назад. Моите деца всекидневно спасяват този свят. Почакайте само да видите какво ни чака тепърва. Между другото, спомням си, питахте ме защо не отглеждам момичета. Признавам си, че оня път ви излъгах. Вземам и момичета. Много малко, но все пак вземам. Имам един специален естернат в Швейцария, където се възпитават скъпите ми дъщери. Това е един съвсем специален материал, бих казала, по-скъпоценен и от синовете ми. Вие май се познавате с една от моите възпитанички — усмихна се закачливо милейди. — Вярно е, че точно сега тя се държи неразумно и е забравила за момент своя дълг. С младите жени понякога е така. Но тя непременно ще се върне при мен, аз си познавам момичетата.

Тия думи подсказаха на Ераст Петрович, че Иполит все пак не е убил Амалия, а вероятно я е откарал някъде надалеч, но напомнянето за Бежецкая разчовърка стари рани и донякъде разми впечатлението (доста силно, честно казано) от речта на баронесата.

— Високата цел, разбира се, е нещо прекрасно! — разпали се той. — Но какво ще кажете за средствата? Та вие трепете хората като мухи.

— Не е вярно — разгорещи се и милейди. — Искрено съжалявам за всеки погубен живот. Но не можеш да изчистиш авгиевите обори и да не се изцапаш. Един загинал спасява хиляди, милиони други хора.

— И кого точно е спасил Кокорин? — саркастично се заинтересува Фандорин.

— С парите на този безполезен прахосник аз ще възпитам за Русия и за света хиляди светли умове. Няма как, момчето ми, не аз съм създала този жесток свят, в който за всичко трябва да се плаща определена цена. В случая, според мен, цената е напълно разумна.

— Ами смъртта на Ахтирцев?

— Преди всичко той не си държеше езика зад зъбите. На второ място, прекалено досаждаше на Амалия. А третото — вие самият сте го казали на Иван Брилинг — е бакинският нефт. Никой не може да протестира написаното от Ахтирцев завещание, то си остава в сила.

— И не се страхувахте от полицейско разследване?

— Глупости! — сви рамене милейди. — Много добре знаех, че милият ми Иван ще оправи всичко. От дете си беше надарен с блестящ аналитичен ум и организаторски талант. Такава трагедия е, че вече не е сред нас… Брилинг щеше да уреди всичко по най-добрия начин, ако не беше един твърде педантичен млад джентълмен. Просто не ни провървя, ужасно не ни провървя.

— Момент, милейди — най-сетне се сети да наостри уши Ераст Петрович. — Защо сте толкова откровена с мен? Да не би да се надявате да ме привлечете във вашия лагер? Ако не беше пролятата кръв, щях да съм изцяло на ваша страна, обаче вашите методи…

Лейди Естер го прекъсна с безметежна усмивка:

— Не, друже, не се опитвам да ви агитирам. За жалост се запознахме твърде късно — вашият разум, характер, система от морални ценности вече са сформирани и е почти невъзможно да бъдат променени. А откровеността ми се дължи на три причини. Първо, вие сте много съобразителен младеж и предизвиквате у мен искрена симпатия. Не бих искала да ме смятате за чудовище. Второ, вие допуснахте сериозна грешка, идвайки от гарата направо тук, без да уведомите за това своето началство. И трето, неслучайно ви сложих да седнете на това крайно неудобно кресло с толкова странно извит гръб.

Ръката й направи някакво недоловимо движение и от високите подлакътници на фотьойла изскочиха две стоманени ленти, които плътно приковаха. Фандорин за облегалката. Още недоразбрал случилото се, той понечи да скочи, но едва можа да се помръдне, а краката на креслото сякаш бяха сраснали с пода.

Милейди разтърси малка камбанка и в стаята тутакси влезе Андрю, все едно беше подслушвал на ключалката.

— Мили Андрю, доведете, моля ви, колкото може по-скоро професор Бланк — нареди лейди Естер. — По пътя му обяснете ситуацията. Да, нека донесе хлороформ. Заръчайте на Тимофай да се оправи с файтонджията. — Тя тъжно въздъхна. — За съжаление — няма как иначе.

Андрю се поклони мълчаливо и излезе. В кабинета се възцари мълчание: Ераст Петрович сумтеше, опитваше се да пребори стоманения капан и се мъчеше да се извърти, за да докопа спасителния херщал. Проклетите обръчи обаче го бяха обхванали толкова плътно, че се наложи да се откаже от тая идея. Милейди със съчувствие наблюдаваше движенията на младежа и от време на време поклащаше глава.

Много скоро откъм коридора се дочуха бързи крачки и в кабинета влязоха двама: геният на физиката професор Бланк и безмълвният Андрю.

Професорът хвърли бърз поглед към пленника и попита на английски:

— Сериозна ли е работата, милейди?

— Да, доста е сериозна — въздъхна тя. — Но е поправима. Обаче се налага да я свършим сами. Не ми се ще да прибягваме без необходимост към крайни мерки. Затова си спомних, че вие, моето момче, отдавна мечтаехте за експеримент с човешки материал. Ето че май ви се отваря сгоден случай.

— Но аз все още не съм напълно готов да работя с човешки мозък — неуверено каза Бланк, докато разглеждаше притихналия Фандорин. — От друга страна, би било разхищение да изпускаме шанса…

— Във всички случаи обаче трябва да го приспим — отбеляза баронесата. — Носите ли хлороформ?

— Да-да, веднага. — Професорът извади стъкленица от дълбокия си джоб и обилно намокри с течността носната си кърпа. Ераст Петрович долови остър мирис на лекарства и понечи да протестира, но Андрю с два скока се озова до фотьойла и с невероятна сила стисна пленника за гърлото.

— Сбогом, горкото ми момче — рече баронесата и се извърна.

Бланк извади от джобчето на жилетката си златен часовник, хвърли над очилата кос поглед към циферблата и плътно захлупи лицето на Фандорин с миризливата бяла кърпа.

Ето кога се разбра ползата от спасителната наука на несравнимия Чандра Джонсън! Младият детектив не възнамеряваше да вдишва коварния аромат, в който явно нямаше прана. Крайно време беше да пристъпи към упражнението със задържане на дишането.

— Една минута ще е повече от достатъчна — заяви ученият, плътно притиснал кърпата към носа и устата на обречения.

„Ии осем, ии девет, ии десет“, броеше наум Ераст Петрович, който не забравяше страдалчески да отваря уста, да оцъкля очи и да демонстрира агония. Между другото, и да искаше, нямаше как да вдъхне, тъй като Андрю беше стиснал гърлото му с желязна хватка.

Бройката наближаваше осемдесет, дробовете му с последни сили се бореха да поемат въздух, а гнусната кърпа продължаваше да охлажда пламналото му лице. Осемспет, осемсшест, осемсем — мошенически ускори броенето Фандорин в опит с последни сили да излъже непоносимо бавния секундомер. Внезапно съобрази, че вече достатъчно се е дърпал и е крайно време да изгуби свяст. Той омекна, примря, а за по-убедително остави и ченето си да увисне. На „деветдесет и три“ Бланк махна ръката с кърпата.

— Я гледай ти — констатира той. — Каква съпротивляемост на организма. Почти седемдесет и пет секунди.

„Изпадналият в безсъзнание“ килна глава настрани и си даваше вид, че диша дълбоко и равномерно, макар че изгладнялата за кислород уста ужасно искаше да нагълта колкото може повече въздух.

— Готово, милейди — съобщи професорът. — Можем да пристъпим към експеримента.