Емилиян Станев
През води и гори (22)

Бързоходко намира Повлекана

Призори Бързоходко едва успя да стигне мястото, което му беше определил Козодоя.

Той се загуби всред гъстата гора и дълго време се лута из нея. Луната, която светеше доскоро, сега бе затулена от тежки, пълни с дъжд облаци. Те покриваха цялото небе и макар че още не валеше, някъде далеч, зад хоризонта, се святкаше и чуваше глухият тътен на гърма.

Той срещна няколко изплашени заека, които бързаха да се напасат и да си намерят леговища, преди да е завалял дъждът.

Когато стигна дървото, където вчера бе срещнал Козодоя, таралежът видя, че на един от неговите клони бе кацнала малка кукумявка. Тя стоеше спокойно, като примигваше от време на време с жълтите си очи и свиваше зениците им.

— Хайде, откога те чакам! — изпищя тя и отърси перушината си. — Козодоя ме изпрати да ти кажа, че твоята другарка се намери и че тя има нужда от помощта ти.

— Води ме по-скоро при нея! — радостно извика Бързоходко.

— Да-а, време е — замислено каза кукумявката. — Скоро ще съмне и ще завали дъжд, пък аз още не съм се прибрала в хралупата. Тичай след мене. — И без да го попита дали може да я следва, кукумявката хвръкна леко като сянка.

Бързоходко тичаше, колкото му позволяваха късите крака, спъваше се, падаше, ту загубваше кукумявката, ту отново виждаше жълтите й очи на някой клон, където тя бе кацнала да го чака.

— Бързай, бързай! — подканваше го птицата. — Не виждаш ли, че съмва?

Най-сетне той забеляза кукумявката, кацнала на едно дърво в края на гората. Оттам тя му кимаше с глава да се приближи.

Бързоходко се завтече към дървото и тутакси видя Повлекана.

Костенурката бе паднала по гръб и правеше напразни усилия да се изправи. Беше извадила краката си и ги размахваше във въздуха.

— Ти ли си? — изпъшка тя, като позна таралежа. — Ох, намъчих се от проклетата вълчица. Че изправи ме де, какво зяпаш! Или искаш да стоя така още два дни?

Бързоходко я бутна с муцуната си и от радост заподскача на четирите си крака като мече.

— Не вярвах да те видя жива, скъпа моя — радваше се той. — Къде не те търсих, какви патила не патих, докато те намеря. Но нищо, важното е, че пак сме заедно.

— Ах, какво съм претеглила! Твоето е нищо! — пъшкаше Повлекана. — Проклетата вълчица ме захапа и без малко щеше да ми строши коритото. А като ме пусна, паднах на гърба си и тъй съм стояла цял ден и цяла нощ. Виках, виках за помощ, но теб те няма никакъв. Не е хубаво това, Бързоходко, не е хубаво.

— Ти благодари на кукумявката. Тя ме доведе тук — рече таралежът.

— Мър, мър — чу се от клоните на дървото насмешливият глас на Козодоя.

Той беше легнал на един дебел клон в короната на дървото, където щеше да се запази от дъжда.

— Не забравяй приятелите си — каза птицата и весело замърка. — Кукумявката ти помогна, но без мене никога нямаше да намериш другарката си.

— Прощавай — отговори Бързоходко. — Тя ми каза, че ти си я изпратил. Аз благодаря и на нея, но най-вече на тебе.

В гората излезе вятър. Листата зашумяха. Клоните започнаха да се привеждат.

— Бързайте, идва буря — предупреди ги Козодоя.

Неговият глас заглъхна всред фученето на вятъра.

Бързоходко и Повлекана тръгнаха да си дирят подслон от дъжда, който заваля с едри, тежки и редки капки, чиито плясък по листата се чуваше все по-силно.

Бурята им попречи да се нарадват един на друг, но и двамата бяха щастливи, че се намериха.

Те минаха край мястото, дето бе разкъсан бухалът, и като заобиколиха поляната, отново навлязоха в гората. Там в една гърбавина, гъсто обрасла с храсти, двамата се озоваха на една пътечка. Гонени от гърма и от светкавиците, без да мислят къде води пътечката, тръгнаха по нея и скоро стигнаха насип, добре утъпкан и чист, над който се виждаше тъмният отвор на доста голяма дупка.

Дъждът неочаквано плисна като из ведро. Те нямаха време да се колебаят и влязоха в дупката…