Емилиян Станев
През води и гори (1)

Повлекана и Бързоходко

Всред полето, в една долчинка, обрасла с дребни храсти и тръни, се криеше таралеж — нито много голям, нито много малък. За другар той имаше една костенурка.

Таралежът се казваше Бързоходко, а костенурката — Повлекана. Двамата бяха неразделни приятели.

Денем спяха в долчинката, вечер, щом слънцето се закриеше отвъд планината, тръгваха да дирят храна.

Повлекана обичаше да яде малките бели охлювчета и полуизгнилите плодове, а другарят й Бързоходко налиташе на мишките, на гущерите и на гроздето. Ала най-много обичаше жабешкото месо.

Вечер той се събуждаше пръв и започваше да подканя Повлекана:

— Хайде, ставай, време е да хапнем нещичко!

— Ех, че си припрян! — оплакваше се костенурката, която беше твърде поспалива и много ленива.

Двамата приятели напущаха долчинката. Тогава свраките, които нощуваха в клоните на дивите круши, започваха да им се присмиват.

— Бързоходците минават, пазете се — викаха те с дрезгавите си гласове.

— Дайте път! Дайте път! — обаждаха се пъдпъдъците от близките ниви. А косовете, черни като дяволи, се кискаха в шубраците край долчинката.

Бързоходко и Повлекана се преструваха, че не чуват подигравките, и с всички сили бързаха да отминат своите закачливи съседи.

Те скитаха цяла нощ из близките лозя, претърсваха слоговете на нивите или градините край селото. Призори, измокрени от росата, но сити и доволни, се прибираха в долчинката и сладичко заспиваха, затоплени от сутрешното слънце.

Техният живот беше спокоен и охолен. И може би нашите мързеливци щяха да живеят още много години така, ако един ден селяните не изораха долчинката и не изкорениха от нея тръните. Оттогава Повлекана и Бързоходко бяха сподирени от разни патила и беди, които са описани в тая книга.