Емилиян Станев
През води и гори (14)

Малките водолази

Докато стоеше там в очакване да види светлия диск на слънцето, което все още не се показваше над скалите, край нея прехвръкна една сиво-черна птичка. Тя мина над камъка, върху който лежеше Повлекана, и без да се колебае, втурна се право в падащите води на водопада.

Повлекана помисли, че тая птичка е сляпа. Тя сигурно не виждаше, че ще се блъсне в дебелите водни струи, които ще я удавят и ще я хвърлят долу във вира, където водата кипеше. Но птичката се стрелна право във водопада, проряза падащата прозрачна като стъкло вода и се изгуби под нея.

Повлекана извика от страх. Тя продължаваше да гледа там, където птичката изчезна. Диреше я с поглед, ала не я виждаше никъде.

— Сигурно се е удавила — каза си костенурката със свито сърце. Но тъкмо когато се беше отчаяла, че ще я види, птичката се появи из водите на водопада, сякаш излезе някъде зад него, из самата скала.

— Ей! — извика Повлекана. — Нима не се удави?

Птичката я чу и кацна на един съседен камък във вира. Тя имаше бяла гушка и тъмносиво тяло, покрито с гъста перушина. Беше неспокойна и много игрива.

— Какво казвате? — попита тя и няколко пъти трепна на камъка, върху който стоеше.

— Помислих, че си се удавила — рече костенурката, — и много се изплаших.

Птичката издаде един приятен звук, напомнящ веселото бълбукане на водата край тях.

— Зад водопада е моето гнездо — каза тя. — Там съм го направила, защото никой не може да го намери. В него моите деца са в безопасност.

— Как се казваш? — попита Повлекана.

— Нима не ме познаваш? Аз съм другарката на водния кос, когото всички наричат Гурльо. Той отлетя надолу по течението на потока и всеки миг може да се върне. Но ти как попадна тук?

Повлекана разказа на птичката своето приключение.

— Твърде добре познавам лисицата — каза другарката на Гурльо. — Преди няколко дни тя слезе насам. В устата си носеше един парцал. Кой знае къде го бе намерила. Отначало помислих, че носи някаква птичка. Но когато се приближих, разбрах, че това е ръкав от селска дреха.

Тя влезе във вира, като държеше парцала в устата си.

Водата започна да я залива. Най-напред стигна до корема й. Лисицата се снишаваше бавно. След няколко минути тя клекна така, че над вира остана да стърчи само горната половина на тялото й. После започна да се потапя бавно във водата, докато най-сетне остана да се вижда само върхът на муцуната й, в която държеше парцала. Изведнъж тя го пусна и излезе на брега. Там се отърси, измърмори нещо и избяга към гората.

От любопитство отидох да видя какво има на ръкава. Какво се оказа? Той беше покрит с бълхи. Ето каква е хитруша! Намерила хубав начин да се спаси от бълхите, които са избягали по ръкава, за да не се издавят.

— Тя постъпи с мене много жестоко — оплака се Повлекана. — Сега не знам как ще се измъкна оттук.

— Важното е да намерите вашия приятел — забеляза другарката на водния кос. — Колкото за пътя, аз мога да ви помогна. Почакайте да си дойде мъжът ми.

Гурльо не закъсня много. Той се появи надолу по водата и Повлекана видя, че носи в човката си един голям черен бръмбар.

— Хванал е рогач — каза другарката му и весело подскочи на камъка.

Гурльо прелетя край тях като стрела, преряза водопада и отиде в гнездото да нахрани малките. След няколко минути той дойде при другарката си. Беше неспокоен.

— Глиганът идва насам с цялото си семейство — каза той. — Размътили са целия поток надолу. Макар че още не е напекло и времето е доста хладно, търсят да се калят. Аз кацнах върху гърба на стария, ала той се разфуча и страшно се разсърди. Сега изравят с дългите си муцуни охлюви край водата…

— Ние имаме гостенка — прекъсна го жена му и посочи Повлекана.

— Добро утро! — поклони се Гурльо. — Не ви забелязах, моля, простете ми… Какво правите тук, в нашето влажно свърталище?

Костенурката му разказа своето премеждие.

— Трябва да се криете някъде, да не ви намерят дивите свини — каза Гурльо. — Те ще ви подритват с муцуните си, а може и да ви разкъсат.

— Тя си има другар, когото е загубила през нощта. Той останал някъде из гората.

— Жалко, там нямаме приятели — рече Гурльо. — Но ще ви помогнем да излезете оттук. Почакайте само да отминат дивите свини.

Глиганът се зададе със своето семейство и Повлекана, която послуша съветите на Гурльо, се скри под един камък. Оттам виждаше как дивите свини ровеха бреговете, как шумно мляскаха и трошеха със зъбите си разни охлюви и корени.

Глиганът беше много едър и страшен с жълтите си завити зъби, криви като саби. Настръхналата му четина беше оцапана с кал. Малките му очи блестяха злобно. От време на време той се спираше и се вслушваше. Неговата другарка, една дълга черно-кафява дива свиня, водеше шест шарени свинчета, които се блъскаха край нея и се надпреварваха да ядат намерената от майка им храна.

Дивите свини дойдоха до водопада и се върнаха назад.

Когато опасността мина, костенурката се измъкна изпод камъка. Гурльовците веднага дойдоха при нея.

Тримата се упътиха по течението на водата. Повлекана беше принудена да плува, докато двете птички летяха над водата и внезапно пропадаха в нея. Тогава костенурката ги виждаше да ходят под водата, по дъното на потока, тъй свободно, като че вървяха по повърхността на земята. Там те намираха разни червейчета и водни насекоми, с които се хранеха. Те изхвръкваха от водата, прелитаха няколко метра и пак се гмурваха в някое вирче като същински водолази.

Най-сетне, след като излязоха вън от тясната клисура на потока, където бреговете не бяха тъй стръмни, Гурльо посочи на костенурката пътя, който щеше да я изведе на същата поляна, на която я беше срещнала лисицата. Той и другарката му пожелаха на Повлекана добър път и се разделиха с нея.

Като остана сама, костенурката се вслушва дълго време, преди да се реши да тръгне нагоре. Тя вървя, спира се да почине и пак тръгва. Слънцето напече нейното корито. То й се стори още по-тежко. От топлината и от умората налегна я дрямка. Повлекана тежко запъшка, спомни си за Бързоходко и се натъжи силно. Като си поплака, тя се намести на сянка под един храст и сладичко заспа.