Ерик Лустбадер
Нинджа (5)

Околностите на Токио
Пролетта на 1959 | Пролетта на 1960

— Виж това, Никълъс — каза полковникът.

Върхът на планината Фуджи беше скрит от буреносни облаци, следобедът беше мрачен. Небето се прорязваше от светкавици, тътенът на далечните гръмотевици разтърсваше къщата.

Двамата бяха в кабинета на полковника, в ръцете си бащата държеше лакирана кутия. На капака й бяха нарисувани фигурите на дракон и тигър, здраво преплетени. Никълъс знаеше, че това е прощалният подарък на Со Пенг, получен преди години от майка му и баща му.

— Мисля, че вече е време да видиш това — рече полковникът, после извади лулата и кесията с влажен тютюн, дръпна ципа и започна да пълни с палец и показалец. Драсна клечка кибрит в ръба на бюрото, поднесе я към лулата и дръпна няколко пъти. Дългият му показалец почука по капака на кутията, после се плъзна по очертанията на двете гравирани фигури.

— Знаеш ли символичното значение на дракона и тигъра в японската митология, Никълъс? — попита той.

Никълъс поклати глава.

Полковникът изпусна облак ароматен дим, стисна лулата между зъбите си и започна:

— Тигърът е господар на земята, а драконът — на въздуха. Винаги съм се питал защо е така. В митологията на маите например също съществува подобен господар на въздуха. Но в нея той се нарича Кукулкан — летящата змия, и е покрит с пера… Интересно как две толкова различни и отдалечени култури използват обща символика…

— Но защо Со Пенг ви е дал японска кутия? — попита Никълъс. — Нали е бил китаец?

— Добър въпрос — кимна полковникът и изпусна облаче дим. — Страхувам се, че нямам задоволителен отговор за него. Со Пенг действително е роден в провинция Ляонин в северната част на Китай, но ми дадоха да разбера, че майка му е била японка.

— Това не обяснява подаръка — посочи Никълъс. — Вярно е, че сте се готвили да заминавате за Япония, но тази кутия е много стара и по онова време рядко са се срещали такива.

— Така е — кимна полковникът и погали лакираното капаче. — Несъмнено тя е била семейна реликва, донесена в Китай от майка му. Но защо ни я подари Со Пенг? Не е било прищявка, Со Пенг не беше такъв човек, не беше и случайност.

Полковникът се изправи и застана до прозореца, набразден от дъждовните струи. Зимата все още не си беше отишла и капките бързо замръзваха в причудливи рисунки върху стъклото.

— Дълго съм размишлявал по този въпрос — добави той с поглед, отправен навън. Пръстът му начерта малко прозорче върху изпотеното стъкло и той надникна през него като през амбразура. — През целия път от Сингапур до Токио не ми излизаше от главата.

— Со Пенг ни помоли да не отваряме подаръка, преди да стигнем в Япония, и ние се съгласихме. На летище Ханеда ни чакаше цяла делегация от окупационните части; летяхме, разбира се, със специален транспортен самолет. Но имахме и една друга посрещачка. Майка ти веднага я позна, аз също — просто от описанието на съня на Чонг. Това беше Итами, която изглеждаше точно така, както я беше сънувала майка ти. — Той сви рамене: — Не зная защо това изобщо не ми направи впечатление — човек просто свиква с подобни странности, те са част от живота в Далечния изток. Сигурен съм, че и ти скоро ще се убедиш в това. Беше много любопитно да се наблюдава отношението им една към друга. Държаха се така, сякаш цял живот са били заедно, сякаш са сестри, а не снахи. Липсваше какъвто и да било културен шок, който би трябвало да съществува при срещата на младо момиче, отраснало в малко китайско селце, със знатна дама от японското висше общество. Още повече, че майка ти и Итами бяха коренно противоположни като характери. — Полковникът се обърна и погледна сина си в очите: — Всички различия, които виждаш в тях — топлотата на майка ти и хладната сдържаност на Итами, щастливия дух на Чонг и тъгата на леля ти, не оказваха никакво влияние върху техните взаимоотношения.

— Върху това също ми се наложи да помисля и накрая стигнах до следното заключение: Со Пенг многословно ми обясни, че не разполага с конкретни данни за произхода на Чонг, но чрез странния си подарък ми внушава точно обратното.

— Искаш да кажеш, че мама е японка.

— Може би само наполовина. — Той седна до сина си и с обич го прегърна през раменете. — Никълъс трябва да ми обещаеш, че няма да говориш на тази тема с никого, дори с майка ти. Казвам ти всичко това, защото… защото получих тази информация. Со Пенг е вярвал, че това има значение и сигурно е било така, макар че аз самият никога не съм придавал особено значение на подобни неща. Аз съм англичанин и евреин, но въпреки това сърцето ми е на страната на тези хора. Кръвта ми пее в унисон с тяхната история и традиции, душата ми е в съзвучие с техните души. Къде тук е мястото на произхода ми? Искам това да ти е напълно ясно, Никълъс. Не съм се отказал от еврейското си име, а просто го изоставих като безполезна вещ. Сигурно някой ще каже, че то е едно и също, и на практика не е така. Направих го по необходимост. В Англия по правило не обичат евреите и никога не са ги обичали. Когато си смених името, открих, че много непристъпни до този момент врати изведнъж се отвориха пред мен. Зная, че тук трябва да се даде отговор и на един морален въпрос. Трябва ли човек да се опитва да прониква в нещо, което му е чуждо и непознато? Да, отговарям аз, и нека дяволът се погрижи за останалото. Но това е моето мнение. Душата ми е с японците, макар да не съм будист или шинтоист. Тези религии нямат никакво значение за мен, ако изключим чисто научния интерес. Дълбоко в душата си никога не съм се отричал от своя еврейски произход. Не е лесно да обърнеш гръб на шест хиляди години борба за съществуване. Кръвта на Соломон, Давид и Мойсей тече и в твоите вени, никога не забравяй това. И ако няма да решиш да направиш нещо в тази насока, изборът ще бъде изцяло твой, аз не бих искал да се меся. Все пак се чувствам задължен да ти предам фактите такива, каквито са и се надявам да ги разбереш.

В продължение на няколко дълги секунди той гледаше сина си с тържествен поглед, после отвори капачето на кутията с дракона и тигъра, подарък от тайнствения и мъдър Со Пенг.

Никълъс погледна вътре и замръзна от удивление при вида на шестнайсетте едри смарагда, блестящи със студен и прекрасен огън.

 

 

Вече седма година Никълъс изучаваше буджуцу, но все още имаше чувството, че не знае нищо. Беше силен и здрав, с отлични рефлекси, изпълняваше старателно всички упражнения, но не влагаше душа в тях. Това го изненада и разтревожи. Беше напълно подготвен за упорита работа и тежки тренировки, те напълно отговаряха на душевното му състояние. Не беше очаквал обаче, че самият той ще прояви безразличие. Един ден, докато правеше гимнастически упражнения на пода на салона, той си даде сметка, че желанието му да овладее буджуцу не е намаляло, а напротив — дори се е засилило. Трудно му беше да определи какво му липсва, може би вътрешен плам…

Може би всичко се дължеше на инструктора. Танка беше възнисък здравеняк, който вярваше единствено в повторението на движенията и в нищо друго. Никълъс беше принуден до безкрайност да повтаря едни и същи позиции и маневри, постепенно чувстваше, че те се вдълбават дълбоко в кората на мозъка му и остават там завинаги, за да предават едни и същи команди на нервите и мускулите му. Беше отегчително и той ненавиждаше тези упражнения. Ненавиждаше и начина, по който Танка, се отнасяше с него и останалите — сякаш бяха деца, съвсем неподготвени за света на възрастните.

Често се улавяше, че гледа с интерес към противоположния край на салона, където инструкторът Канзацу провеждаше индивидуални занимания с избрани момчета от групата на напредналите. Горещо мечтаеше да бъде там, а не тук, сред матраците за обща подготовка.

Говореше се, че благодарение на Итами са го приели в това риу — същото, в което тренираше и Сайго. Но братовчед му беше започнал доста преди него своето обучение и естествено беше много по-напреднал — факт, който Сайго не пропускаше да изтъкне при всяка възможност. В залата за обща подготовка той се отнасяше с неприкрита враждебност към Никълъс и всячески се стараеше да прикрие факта, че двамата са братовчеди. Впрочем така се отнасяха с него и повечето от останалите ученици, убедени, че буджуцу е традиционно и свято японско изкуство с хилядолетни традиции, което не трябва да се разкрива пред един гайжин — чужденец. У дома нещата коренно се променяха. Там Сайго правеше всичко възможно да се показва любезен с Никълъс, но упорито отказваше да промени отношението си към него в компанията на други японци.

На практика, когато ставаше въпрос за тренировките, Сайго правеше всичко възможно да утежни живота на Никълъс. Вместо да му помага, той предпочиташе да изчезне и да остави братовчед си сам да се справя с трудните нови упражнения. Накрая стигна дотам, че застана начело на момчетата, които ненавиждаха Никълъс.

Една вечер, приключил с тренировките и душа, Никълъс бавно се обличаше в съблекалнята. Изведнъж го наобиколиха пет-шест момчета и предизвикателно го загледаха.

— Какво правиш тук? — попита го най-едрото от тях. — Това място е наше.

Никълъс не отговори и продължи да се облича. Лицето му остана безизразно, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите.

— Няма ли какво да ни кажеш? — попита друго момче, по-слабо и очевидно по-малка от останалите. — Може би той не разбира японски — ухили се злобно то, обръщайки се към компанията. — Не мислите ли, че трябва да му говорим на английски, както пазачите в зоологическата говорят на маймуните?

Отвърна му дружен смях.

— Правилно — кимна едрото момче. — Искам отговор, маймуно. Защо си дошъл на нашето място и смърдиш тук като противна венерическа болест?

Никълъс се изправи.

— А вие защо не идете да си играете някъде другаде, където ще оценят тъпите ви шеги? — попита той.

— Вижте, вижте! — разкрещя се дребосъкът. — Маймуната проговори!

— Млъквай! — сряза го здравенякът и се обърна към Никълъс: — Хич не ме е грижа за тона, с който говориш, маймунке. Но току-що каза нещо, за което ще съжаляваш…

Дясната му ръка без предупреждение се стрелна към незащитената шия на Никълъс, но той светкавично блокира удара. В същия миг останалите се нахвърлиха отгоре му.

В настъпилата бъркотия Никълъс зърна за миг фигурата на Сайго, тръгнал да излиза от съблекалнята. Лицето му беше спокойно и отпуснато, сякаш вътре нямаше никой. Никълъс извика името му.

Сайго се обърна и тръгна към тях.

— Спрете! — заповеднически извика той и започна да си пробива път през тълпата. Блъсна нападателите към стената и даде възможност на Никълъс да си поеме дъх. — Какво става тук?

— Гайжинът! — просъска едрото момче с все още стиснати юмруци. — Отново ни създава неприятности!

— Така ли? — проточи Сайго. — Шестима срещу един! Не мога да повярвам! — Ръбът на дланта му се стрелна и потъна в стомаха на Никълъс. Той се сви и падна на колене, челото му докосна пода, сякаш в безмълвна молитва. Повърна и напразно се опитваше да вкара малко въздух в пламтящите си дробове. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

— Никога вече недей да безпокоиш тези хора, Никълъс — надвеси се над него Сайго. — Къде остана доброто ти възпитание? Какво можете да очаквате от него, приятели? — извърна се към останалите той. — Баща му е варварин, а майка му — китайка! Хайде да тръгваме!

Групата послушно го последва, а Никълъс остана превит на пода, погълнат от болката.

 

 

Тя пристигна с пооределия си антураж по средата на седмицата, съвсем неочаквано. Цялото домакинство изпадна в паника, тон за която даде, разбира се, Чонг, която както винаги беше убедена, че къщата не е достатъчно чиста, храната е недостатъчно изтънчена и облеклото им — недостатъчно фино за посрещането на Итами.

Прилича на миниатюрна кукла от фин порцелан, която трябва да бъде поставена на пиедестал под стъклен похлупак, помисли си Никълъс. На практика Итами нямаше нужда чак от такава защита, защото притежаваше желязна воля и способността да я налага на всички, дори на Сацугай, могъщия си съпруг.

Скрит в съседната стая, Никълъс тайно наблюдаваше как Чонг се справя със сложната церемония по поднасянето на чая, коленичила на татамито пред зелената лакирана масичка. Беше облечена в традиционна японска роба, а косата й беше прибрана на кок с помощта на дълги фиби от слонова кост. Според него никога не беше изглеждала по-царствена й по-красива, но въпреки това беше на светлинни години от ледената аристократичност на Итами. Може би точно затова Никълъс още повече я харесваше. В албумите с предвоенни снимки имаше купища жени от сорта на Итами, но Чонг беше нещо съвсем различно. Никой не можеше да се сравнява с нея! Душевното й благородство личеше толкова ясно, беше толкова запленяващо! Итами не би могла дори да мечтае за него, поне не в този живот. Тя безспорно беше силна жена, но магнетизмът й беше нищо в сравнение с властността, която излъчваше Чонг. Защото тази властност почиваше върху една дълбока вътрешна уравновесеност, ясна и осезаема като горещ летен ден, Чонг беше уникална жена, истински скъпоценен камък, жив, топъл и дишащ… Беше една наистина завършена човешка личност и именно затова Никълъс изпитваше към нея толкова трепетно уважение.

Не изгаряше от желание да разговаря с Итами, но да излезе, без да я поздрави, би означавало да прояви крайно невъзпитание, за което майка му щеше да обвини, естествено, себе си. Затова той отвори хлъзгащата се хартиена врата и пристъпи в гостната.

— А, Никълъс — вдигна глава Итами. — Не знаех, че си си у дома.

— Добър ден, лельо.

— Извинете ме за момент — каза Чонг и без видимо усилие скочи на крака. — Чаят е изстинал.

По известни само на нея причини тя никога не използваше прислугата в присъствието на Итами. Остави ги насаме и Никълъс започна да изпитва неудобство под изпитателния поглед на Итами. Отиде до прозореца и отправи поглед към боровата горичка.

— Знаеш ли, че в тази горичка има един шинтоистки храм? — попита го Итами.

— Да — обърна се към нея Никълъс. — Татко ми разказа за него.

— Виждал ли си го?

— Още не.

— А знаеш ли, че край него има парк с различни видове мъхове?

— Мисля, че са над четиридесет, лельо. Да, чувал съм за този парк, но доколкото ми е известно, само свещениците имат достъп до него.

— Вероятно не е съвсем така, Никълъс. Не мога да си представя, че би поискал да станеш един от тях. Няма да ти подхожда. — Тя се изправи на крака и неочаквано предложи: — Ще имаш ли нещо против да ме заведеш там? При храма и този прословут парк.

— Кога, сега ли?

— Разбира се.

— Но аз си мислех, че…

— Всичко е възможно, Никълъс. По един или друг начин. — Тя се усмихна и извика: — Чонг, отиваме на разходка с Никълъс. Скоро ще се върнем. — Обърна се към него и му протегна ръка: — Хайде!

До началото на горичката вървяха в мълчание. Там свиха надясно, изминаха около двеста метра по сочната трева, после тя изведнъж го насочи към дърветата. Озоваха се на тясна, но добре оформена пътечка, която се виеше сред храсталаците.

— Е, добре, Никълъс — проговори Итами. — Сега ми кажи как вървят тренировките ти. — Пристъпяше внимателно с неудобните си дървени обувки и се подпираше на слънчобрана си, за да преодолява неравностите на терена.

— Те са много тежки, лельо.

— Да — размаха ръка тя, сякаш искаше да изтрие признанието му. — Но ти не си очаквал нещо друго, нали?

— Не.

— Харесва ли ти този тежък труд?

Той хвърли бегъл поглед към лицето й, питайки се накъде бие. Нямаше абсолютно никакво намерение да й разказва за нарастващата неприязън между него и Сайго, превръщаща се в открита омраза. Не беше споменавал за нея дори пред родителите си.

— Понякога ми се иска да завърша по-бързо — сви рамене той. — Предполагам, че съм нетърпелив.

— При определени обстоятелства награда получават единствено нетърпеливите, Никълъс — рече тя и внимателно прескочи някакъв корен. — Би ли ми помогнал? — Пръстите й стиснаха дланта му и тя добави: — Ето че пристигнахме. Бяха излезли от горичката. Напуснаха сянката на боровете и Итами разтвори слънчобрана над главата си. Кожата й беше бяла като сняг, устните й — кървавочервени, а очите й блестяха като лъскави бучки въглища.

Лакираните тъмни стени на храма бяха залети от ослепителните лъчи на слънцето и той беше принуден да стисне клепачи, докато очите му свикнат е блясъка. Сякаш гледаше към море от разтопено злато.

Тръгнаха по пътечката от ситен чакъл, обикаляща храма от всички страни.

— Все пак си устоял — промълви тя. — Това е добре.

Спряха в подножието на просторните дървени стъпала, които водеха до широката врата на храма, цялата от бронз и лакирано дърво. Беше гостоприемно отворена и сякаш ги подканяше да влязат в сенчестите покои отвъд. Спряха и тя сложи ръка на рамото му. Докосването й беше толкова леко, че той едва ли би го усетил, ако очите му не бяха проследили движението й.

— Когато баща ти ме помоли да ти осигуря достъп до някое подходящо риу, бях обзета от сериозни съмнения — продължи Итами и леко поклати глава: — Възпитанието не ми позволяваше да ги изразя гласно, но те бяха факт. — Въздъхна и продължи: — До известна степен те съжалявам. Животът ти ще бъде много необичаен — европейците никога няма да те приемат за свой поради азиатската ти кръв, а японците ще те мразят заради европейските ти черти. — Ръката й се вдигна от рамото му е лекотата на пеперуда, а показалецът й едва-едва докосна бузата му. — Дори очите ти са като на баща ти, но аз не се заблуждавам толкова лесно…

Ръката й рязко се спусна до тялото, устата й сухо промълви:

— Хайде да влезем вътре и да се помолим!

 

 

— Красиво е, нали? — прошепна Итами.

Той трябваше да признае, че наистина е така. Стряха край криволичещото поточе, което се хлъзгаше по покритите с мъх скали и падаше надолу в малък водопад, висок не повече от два метра. Всичко беше зелено, дори водата и камъните под нея. Никълъс имаше чувството, че мъховете са не четиридесет, а четири хиляди вида.

— Какво спокойствие — продължи тя. — Сякаш светът навън никога не е съществувал.

Застанала в сянката на висок кипарис, тя сгъна слънчобрана си, отметна глава и пое дълбоко въздух.

— Имам чувството, че времето е спряло, Никълъс. Сякаш никога не е съществувал двайсети век, агресията, войната…

Очите й се притвориха, той внимателно я наблюдаваше и чакаше.

— Но война имаше — тръсна глава тя, обърна се и добави: — Хайде да седнем на тази пейка. Чудесно… Може би тук е седял някой шогун, някой владетел от династията Токугава… Човек има чувството, че може да се докосне до историята, нали? До нейния неумолим ход, до нейната цялост… — Лицето й се извърна към него: — Това не се отнася до теб, поне засега… В това отношение всички сме еднакви… — Върху лицето й се появи усмивка: — Виждам, че си изненадан. Но видиш ли, и двамата с теб сме външни хора, чужденци, които завинаги са откъснати от онова, което желаят най-много на света…

— Това не е възможно — изрази протеста си Никълъс. — Ти си Нобунага, член на една от най-старите и благородни фамилии в Япония!

Итами му отправи една хищна усмивка, равните й бели зъби влажно проблеснаха.

— О, да, разбира се, че съм Нобунага — въздъхна тя. — Но и това като почти всичко в Япония е лустро, великолепен външен вид, зад който се крие гнилота. — Изкривено от душевни терзания, лицето й престана да бъде красиво. — Слушай ме добре, Никълъс. Честта отдавна не е сред нашите добродетели, ние допуснахме да бъдем корумпирани от западните варвари, ние вече сме един окаян народ, затънал в страшни грехове. Нашите деди сигурно се обръщат в гробовете си, като ни гледат как забравяме вечния покой и се стремим да изградим това… модерно общество.

Гласът й стана по-висок и Никълъс мълчаливо чакаше да дойде успокоението. Но тя вече не можеше да се спре, започнала този разговор по неизвестни за момчето причини.

— Знаеш ли какво представляват дзайбацу, Никълъс?

— Само по име — отвърна той, отново усетил несигурна почва под краката си.

— Някой ден трябва да накараш баща ти да ти разкаже за тях, той ги познава добре… — После, сякаш това изчерпваше въпроса, тя добави: — Сацугай работи за едно дзайбацу.

— За кое?

— Аз мразя мъжа си, Никълъс — горчиво се усмихна тя. — И по ирония на съдбата баща ти е единственият човек на този свят, който знае причината… Такъв е животът, той често си прави шеги с нас. Идва дяволът и ти взема това, на което най-много държиш… — Крехките ръце, отпуснати в скута й, се свиха в детски юмручета. — Каква е ползата да съм член на благородната фамилия Нобунага, когато цял живот съм обречена да нося срама на своя прадядо? За мен този срам е неизбежен и вечен — така, както смесената кръв е неизбежна за теб… На двайсет и осем годишна възраст моят прадядо напуснал службата си при шогуна и станал ронин… Знаеш ли какво е това?

— Самурай без господар.

— Точно така, боец без чувство за чест, разбойник и крадец… Станал наемник, който продавал уменията си на онзи, който плати най-висока цена. Разгневен от това нечувано поведение, шогунът изпратил потеря в провинцията. Когато открили, прадядо ми, заповедта на господаря била изпълнена съвсем точно — никакво сепуку, бандитът трябвало да умре в безчестие — така, както е живял. Вече не бил благороден буши, бил леш, мърша… Разпънали го на кръст, както по онова време постъпвали с всички разбойници.

В подобни случаи обикновено унищожавали и цялото семейство, целия род на престъпника, включително жените и децата… От замърсената му кръв не трябвало да остава никаква следа. Но при нас станало друго…

— Защо, какво се е случило? — попита Никълъс.

— Карма — сви рамене Итами и бледо се усмихна. — Това е моята карма, която направлява целия ми живот… Аз се бунтувам срещу нея, боли ме, нощем горчиво плача… Срамувам се да призная това. Аз съм буши, дори и до днес съпруга на самурай… Някои неща не могат да се променят. В кръвта ми кипят десет хиляди славни сражения, в душата ми отеква свистенето на катаната, очите ми виждат страшното, блестящо острие…

Тя се изправи и слънчобранът разцъфна над главата й като огромно цвете.

— Един ден ще разбереш всичко това… Искам да запомниш нещо, сега ти е трудно в онова риу… Не, не ме прекъсвай, зная, че е така. Но никога не трябва да се отказваш, чуваш ли? Никога! — Извърна се настрана и меките пастелни цветове на слънчобрана скриха блестящите й черни очи, пълни с чувство. — Ела — долетя до него гласът й. — Време е да се връщаме в реалния свят.

 

 

— Това е Ай Учи — каза Муромаши. В ръцете му имаше бокен, а седмината ученици от групата на Никълъс стояха пред него в идеален полукръг. — Тук, в риуто Ито, с него се поставя началото на стотици уроци и упражнения. Ай Учи означава да посечеш противника си точно така, както той би посякъл теб. Тук ще се научите да отчитате времето — основно умение в изкуството на кенджуцу. И никога няма да го забравите. Ай Учи означава липса на гняв. Означава, че трябва да се отнасяте към противника като към почетен гост. Означава, че трябва да промените живота си и да забравите що е страх. Ай Учи е първата техника, която трябва да усвоите, тя е и последната. Помнете това, то е същността на кръга Зен.

Това беше първият урок на Никълъс, когато пристигна в риуто преди седем години. Не успя да го разбере напълно, но никога не го забрави. В годините, които последваха, когато със студена ярост усъвършенстваше хилядите удари с катана под зоркото око на Муромаши, когато усвояваше моралния кодекс на кенджуцу и познанието се разгръщаше пред него с главозамайваща бързина, той непрестанно си спомняше за онзи първи урок, претегляше го в съзнанието си и усещаше как все по-лесно, с неземно спокойствие и самообладание може да влезе в окото на урагана миг преди същият този ураган да го погълне и унищожи.

Продължаваше да повтаря до безкрайност хилядите удари и промушвания, постепенно усещайки как ръцете и краката му сякаш се движат в специално издълбани във въздуха улеи. Накрая дойде и възнаграждението за тези нечовешки усилия — сабята му престана да прилича на сабя, намеренията и действията му станаха абсолютно непредвидими за околните. И той разбра, че първият урок на Муромаши в онази далечна утрин всъщност представлява най-висшата форма на познанието.

И все пак не беше доволен. Даде си сметка за това през един късен следобед, непосредствено след тежката тренировка. Изпита чувството, че някой го наблюдава и вдигна глава. Но помещението беше празно. Въпреки това чувството не го напускаше, той стана и се приготви да извика. После си помисли, че момчетата отново са решили да го дебнат и запази мълчание.

Тръгна да обикаля просторния, потънал в полумрак салон, прорязван от мътни, странно червеникави слънчеви лъчи, натежали от прах. Промишленият смог покриваше всичко, мазните му пипала се протягаха към величествените склонове на планината Фуджи. Чувството, че не е сам, не го напусна, но някак изведнъж изпита усещането, че онзи, които се крие в здрача, не му мисли злото. Не знаеше как се появи тази увереност в него, просто знаеше, че е така.

Светлината в ъгъла на салона беше разсеяна, леко докосваше част от лакирания дървен парапет, ограждащ широката и леко издигната платформа. Самият ъгъл тънеше в мрак. Той се спря и загледа играта на светлината и сенките. Изведнъж прозвуча тих, но отчетлив глас:

— Добър вечер, Никълъс.

Сянката в ъгъла оживя и се превърна в човешка фигура, която бавно пристъпи напред. Беше Канзацу, слаб и лек мъж с вече побеляла, остра и късо подстригана коса. Очите му изглеждаха странно неподвижни, но въпреки това не пропускаха нищо.

Спусна се от платформата абсолютно безшумно и застана пред Никълъс, който бе застинал гол до кръста, неспособен да промълви нито дума. Откакто беше започнал да посещава това риу, Никълъс не беше чул дори три думи от този човек. Сега бяха сами и Никълъс беше достатъчно съобразителен, за да разбере, че тази среща не е случайна.

Канзацу внимателно го огледа, после пристъпи напред и докосна с пръст синкавия белег в лявата част на гърдите му.

— Япония преживява много тежки времена — промълви възрастният мъж. — Много тежки. Влязохме във войната по икономически причини, империализмът диктуваше разширяване на териториите ни… — Той тежко въздъхна. — Но тази война се оказа несправедлива за нас, тъй като беше продиктувана от алчност, а не от чувство за чест. Страхувам се, че днешният японец прибавя към своите постъпки блясъка на бушидо, вместо да е обратното — постъпките му да се ръководят от бушидото. — Очите му бяха тъжни. — И сега плащаме за всичко това. Завладени сме от американците, дори конституцията ни е американска. Нова Япония е изградена така, че да служи на американските интереси. Странно, много странно, че родината ни се подчинява на такъв господар. — Сви рамене и продължи: — Но каквото и да се случи, бушидо никога няма да изчезне напълно. Започваме да носим костюми по западен образец, жените ни използват американски прически, възприемаме западните делови отношения. Но тези неща нямат никакво значение. Японецът е като върбата — огъва се по посока на вятъра, за да не бъде пречупен. Всичко, което става сега, е просто външен израз на желанието ни за нов и справедлив ред в света. Без да искат, американците служат на нашите цели, защото именно с техните пари ние ще станем по-могъщи от всякога. Същевременно никога не трябва да забравяме своите традиции, защото само бушидо може да ни направи силни.

— Ти искаш да станеш един от нас — рязко смени тона Канзацу, после ръката му се стрелна към отока на гърдите на Никълъс, причинен от Сайго. — Това обаче говори, че нямаш особен успех.

— Успехът ще дойде с времето — отвърна — Никълъс. — Уча се да не бъда нетърпелив.

— Добре, много добре — кимна Канзацу. — Но човек все пак трябва да вземе съответните мерки. — Докосна с върха на пръстите си Никълъс и бавно започна да обикаля просторния салон, с момчето редом до себе си. — Според мен вече е време да започнеш работа с друг сенсей. Не искам да кажа, че трябва да прекратиш ценната си подготовка при Муромаши, а просто да прибавиш към нея нещо ново.

Продължиха да крачат бавно, после възрастният мъж се спря и каза:

— От утре започваш да работиш с мен. Ще те обучавам на харагей.

 

 

Отношенията си със Сацугай Никълъс винаги разделяше на две. Демаркационната линия между тях беше приемът, на който присъстваше заедно със своите, родители. Разбира се, беше напълно възможно това да се дължи и на собственото му възмъжаване, но той винаги си беше мислил, че промяната на отношението му към съпруга на Итами стана през онази вечер, на блестящия прием.

Сацугай не беше едър мъж, но въпреки това от него се излъчваше нещо внушително. Широкото му тяло, лишено от талия, стоеше някак странно върху късите крака, ръцете му изглеждаха странно несъразмерни. Главата му беше сякаш циментирана направо върху раменете, врат почти липсваше. Беше съвършено кръгла, а отгоре й се мъдреше сноп гарвановочерна коса, подстригана късо. Лицето му беше плоско, но не по типичния за японците начин. Очите му бяха продълговати, блестящо черни и някак странно извити нагоре в ъгълчетата си. Прибавени към плоските високи скули и наситено жълтия цвят на кожата му, те ясно издадоха монголския му произход. Без да напъва особено въображението си, Никълъс стигна до заключението, че пред себе си вижда оживелия от древността Чингис Хан. Това не беше напълно лишено от основание, тъй като от историята знаеше, че монголците на два пъти са нахлували в Япония — през 1274 и 1281 година, главен обект на техните нападения е бил град Фукуока, поради близостта си до бреговете на Азия. Никъде знаеше, че Сацугай е родом от околностите на Фукуока и макар че беше стопроцентов японец — консервативен и уважаващ традициите мъж, никой не можеше да каже дали предците му не са имали кръвта на онези страховити завоеватели в жилите си. Ако човек правеше своите заключения по този начин и ако обърнеше достатъчно внимание на външния им вид, той несъмнено би престанал да се съмнява в тях и също така несъмнено би сгрешил. Защото беше съвсем очевидно, че Сацугай е роден да бъде лидер, роден в област, в която дългът към обществото винаги е бил над всичко — дълг към по-възрастните в рода, дълг към даймийо, в крайна сметка и дълг към шогуна, олицетворявал японските традиции в продължение на двеста и петдесет години много по-силно от императора — той все пак беше човек с подчертано индивидуален характер. Разбира се, външно това не можеше да се забележи, защото той беше изцяло отдаден на Япония, на своята Япония и в тази светлина принадлежеше на много обществени групировки, а не само на конгломерата дзайбацу. Но през онази вечер, по време на приема, Никълъс изведнъж разбра, че Сацугай се счита за много повече от останалите. По един любопитен начин това негово чувство за превъзходство подпомагаше способността му на лидер. Японците по рождение са хора, които сляпо следват своя водач — дори когато той ги изпраща на сигурна смърт, както това са правили шогуните в древността. Затова не беше чудно, че Сацугай може да намери множество фанатични последователи и тази мечта очевидно беше тайната възглавница, на която спеше подобно на Цезар. А освен това и основен движещ фактор на целия живот.

Итами неотклонно беше край него, Сайго също — сякаш и двамата черпеха сила от слънчевия му блясък. Но онази вечер край тях имаше и четвърта личност — една жена или по-скоро момиче, която накара сърцето на Никълъс да потрепне още в мига, в който я зърна. Той се наведе към майка си и тихо я попита кое е това момиче.

— Племенница на Сацугай — отвърна Чонг. — Живее на юг и е дошла на гости.

От тона на майка си Никълъс усети, че това гостуване може да се проточи — в гласа й прозвуча неприкрита враждебност. Той понечи да я попита защо не харесва момичето, но в този момент Сацугай се надигна и я поведе да я представи на Чонг и полковника.

Беше висока и слаба, но гъвкава като тръстика според европейските стандарти. Тъмната й коса беше изключително дълга, а очите й изглеждаха огромни, течни и някак печални. Порцелановата й кожа беше безупречно бяла и излъчваше онзи вътрешен блясък, който не може да се постигне с никакви козметични средства. Никълъс я намираше за пленителна. Сацугай я представи официално — казваше се Юкио Йоконо.

На приема, играеше ролята на компаньонка на Сайго и той не се отдели от нея нито за миг, Никълъс напразно се опита да разбере дали това внимание от негова страна й е приятно или не.

През цялата вечер се ядосваше вътрешно и се колебаеше дали да я покани на танц. Знаеше, че много му се иска да го стори, но не беше сигурен каква ще бъде реакцията на околните. Не се впечатляваше от нарочно подчертаното кавалерство на Сайго, а по-скоро се тревожеше от отношенията между бащата на Сайго и полковника, които, меко казано, бяха обтегнати.

Нямаше с кого да се посъветва, затова в крайна сметка стигна до заключението, че се тревожи за нещо, което има значение единствено за него самия.

Вследствие на всичко това той направи опит за контакт. Опитът излезе успешен благодарение на Юкио, която веднага започна да го разпитва за Токио, където не беше идвала от доста време. Първото му впечатление беше, че тя познава добре само Киото и околностите му.

Както можеше да се очаква, Сайго не остана очарован от това развитие на нещата и се готвеше да изрази гласно своето недоволство. Попречи му баща му, който го повика за нещо. Той неохотно се извини и ги остави.

Никълъс я поведе към дансинга и хвърли одобрителен поглед на кимоното й. Беше гълъбовосиво с тънки сребърни нишки. На гърба му беше избродирано тъмносиньо колело с дебели спици — типичен символ на феодалното даймийо.

Започнаха да танцуват в такт с тихата и спокойна музика. Тя сякаш беше лишена от тегло, пристъпяше леко като птица. Никълъс леко я притисна и усети топлината на тялото й, лекия аромат на кожата под тънкото кимоно.

— И двамата сме прекалено, млади, за да помним войната — промълви с леко дрезгав глас тя. — Но въпреки това усещаме съвсем ясно последиците от нея. Не е ли странно?

— Не съвсем — отвърна той и вдъхна дълбоко аромата на тялото й. Сякаш самата й кожа изпускаше приятната миризма на фин, едва доловим парфюм. — Историята е един непрекъснат процес, инцидентите не появяват във вакуум, а предизвикват вълни, които се разпространяват и се смесват с други вълни, променят посоката си, изменят цялата си същност…

— Боже, каква философия! — възкликна тя. Никълъс имаше чувството, че ще започне да му се подиграва, но тя се усмихна и добави: — Твоята теория ми харесва. И знаеш ли защо? Защото означава, че това, което правим в момента, ще се отрази върху бъдещето ни…

— Имаш предвид нас двамата?

— Да, точно нас двамата. Един дует, бял и черен, като деня и нощта.

Докато изричаше тези думи, тя незабележимо се притисна до него. В първия момент Никълъс не се усети, но при поредното завъртане в такта на музиката левият й крак изведнъж се оказа между неговите. Тя леко се извъртя, топлото й бедро се опря в неговото, а по-късно, колкото и невероятно да му се струваше, усети нежната закръгленост между краката й. Продължавайки да говори, без да отмества поглед от лицето му, тялото й все така леко се отъркваше в неговото. Сякаш ги съединяваше невидим, но все по-твърд и солиден лост. Никълъс не смееше дори да диша, нито пък да прави някакви по-резки движения. Цялото му внимание беше насочено към запазването на тази позиция. Беше странно интимна и особено приятна в обкръжението на най-малко шестстотин гости на приема облечени модерно и богато, все още несвикнали напълно с вносния либерализъм. Нейната тайнственост го развълнува особено много, когато леко я завъртя и погледът му попадна на Сайго, който мрачно ги наблюдаваше от края на дансинга. Баща му го беше въвел в някакъв разговор и нямаше изгледи скоро да го освободи. За пръв и последен път Никълъс си помисли с добро чувство за Сацугай.

Танцуваха унесено и сякаш безкрайно дълго. Когато най-сетне се разделиха от взаимната си прегръдка без никой от двамата да намекне дори с жест за неотдавнашната близост, той все още не знаеше, че ще изминат почти четири години, преди да я види от ново.

 

 

В неделя полковникът спеше до късно. Позволяваше си този лукс може би защото изпитваше удоволствие да прати по дяволите рутината в единствения си почивен ден през седмицата. Шест дни ставаше точно в шест, но на седмия се надигаше от кревата, когато си поиска.

Никой не го закачаше в тези неделни утрини, с изключение на Чонг, която сякаш не забелязваше малката му волност. Понякога и тя оставаше на матрака, докато той се събуди, но по-често скачаше още в зори, отпращаше прислугата и се заемаше сама да домакинства в кухнята.

През почивните дни храната се приготвяше личи от Чонг. Тя би вършила това всеки ден, Никълъс знаеше това, но полковникът категорично се противопостави.

— Ще готви Тай! — каза заповеднически той един ден. — За това и се плаща. Ти трябва да разполагаш с времето си и да правиш това, което ти харесва.

— Какво да правя? — попита го тя.

— Много добре знаеш какво!

— Кой, аз ли? — с престорено смайване се втренчи в него тя. — Аз само една проста китайка, полковник-сан…

Последната фраза каза на развален английски, макар че владееше безупречно този език, после започна да се кланя като автоматична кукла. Полковникът изпитваше притеснение от нейните пародии, тъй като тя беше отличен мим и всичко, което иронизираше, се оказваше точно копие на действителността. Не му се искаше да си спомня за това, което ставаше отсреща, на континента, където англичани и американци се отнасяха с местното население като с хора от низша раса, способни единствено на ръчен труд и сексуални забавления. Той взе Чонг в прегръдката си, силните му загорели ръце обвиха здраво крехките й рамене, устните му властно покриха нейните. От опит знаеше, че това е единственият начин да я накара да млъкне; прояви ли нетърпение и гняв, тя ще поднови пародиите си с нова сила…

Тази неделя Чонг вече беше станала и кълцаше пресен зеленчук в кухнята. Никълъс се изправи на прага и я загледа. През прозорците проникваха косите лъчи на утринното слънце, стъклата мътно проблясваха. Някъде далеч в небето бръмчеше самолет, снижаващ се над летище Ханеда. Ниско над хоризонта се очерта триъгълник от диви патици, който бързо се отдалечаваше от розовия диск на изгряващото слънце.

Той се приближи да я целуне и тя топло го прегърна.

— Днес ще ходиш ли на тренировка? — меко попита Чонг.

— Няма, ако татко си е у дома.

Ръцете й чевръсто започнаха да режат зеления боб.

— Мисля, че ти е приготвил изненада и е по-добре да си останеш у дома.

— Почувствах нещо подобно — усмихна се той. — Ще остана вкъщи.

— Може би ще дойде време, когато това ще е всевъзможно — промълви Чонг, без да отделя поглед от терасата.

— Татко ли имаш предвид?

— Не, теб.

— Май не мога да те разбера…

— Когато двамата с баща ти напускахме Сингапур, Со Пенг беше вече близо до смъртта. Процесът беше бавен и той мислеше, че разполага с достатъчно време, за приключване на земните си дела. На мен каза, че се виждаме за последен път и се оказа прав. — Ръцете й се движеха светкавично над дървения плот. — Аз знаех, че трябва да взема баща ти и да напуснем Сингапур завинаги. Беше ни писано да живеем другаде, тук, в Япония. Въпреки това сърцето ми се късаше от мъка, когато се разделях със Со Пенг. Той беше моят баща, беше много повече от баща за мен… Аз също бях повече, от дъщеря за него. Може би защото сами се бяхме избрали и допаднали, защото връзката между нас беше духовна, а не кръвна…

— Тръгнахме си през онзи ден… Както едно време, когато бях дете, спрях за малко на портичката и се обърнах назад. Со Пенг се приближи и взе ръката ми. За пръв и последен път през съзнателния ми живот той ме докосваше… Баща ти беше отминал няколко крачки надолу по улицата и двамата се оказахме сами. „Сега аз живея чрез теб, Чонг“, прошепна той на онзи особен мандарински диалект, който използвахме само помежду си.

— Какво е искал да каже?

— Не зная, само мога да предполагам… — Тя избърса ръцете си, потопи ги за миг в купа със студена лимонена вода, после отново се зае да реже, този път краставички. — Докато прекосявахме горичката и отивахме към джипа, който ни чакаше отвъд, аз непрекъснато плачех. Баща ти не каза нито дума, разбира се, въпреки че много му се искаше да ме утеши… Никога не би си позволил да ме засрами по подобен начин…

— Беше ли наложително да заминете? — попита Никълъс.

— Да — отвърна тя и за пръв път го погледна в очите. — Имах определени задължения към баща ти и те бяха най-важното нещо в живота ми. Со Пенг прекрасно знаеше това, знаеше, че е невъзможно да остана при него и да пренебрегна съпружеските си задължения. Стори ли това, човек се лишава от всички добродетели на своето съществуване.

— Дългът е най-важното нещо в живота, Никълъс. Той е единственото нещо на света, над което смъртта няма власт, той е истинското безсмъртие…

 

 

Оказа се, че целият ден на полковника е свободен и двамата с Никълъс отидоха на традиционното пролетно посещение в ботаническата градина Жиндайши, където гражданите на Токио се покланяха пред цъфналите вишни.

Отбиха се пътьом в дома на Итами и оставиха Чонг, която беше обещала да намине и да види болния си вуйчо.

Сутрешната мъгла бързо се разпръскваше, подгонена от силния източен вятър. Валма от нея висяха над града като странни импресионистични творения. Ботаническата градина изглеждаше така, сякаш я бяха спуснали направо от рая. Натежалите от цвят клонки на вишневите дръвчета сияеха в бледорозово, сякаш бяха нарисувани от неземен художник. През другите сезони градината сигурно разкриваше още красоти, но сега беше април и всичко беше подчинено на великолепието на цъфналите вишни. Пред тях се поклащаха разноцветни кимона и ярко оцветени слънчобрани от намаслена хартия, хората бавно пристъпяха по пътечката, виеща се между двете небеса — едното нежно, филигранно и непосредствено пред очите им, другото — далечно и недостижимо. — Спряха пред сергия със сладкиши. Полковникът купи по една порция на двамата и разходката им продължи. Край тях тичаха смеещи се деца, следвани от гордите си родители, влюбени двойки се държаха за ръцете. Сред посетителите имаше много американци.

— Татко, разкажи ми нещо за дзайбацу — помоли Никълъс.

Полковникът пъхна в уста парченце сладкиш и замислено започна да дъвче.

— Ти положително знаеш доста в това отношение — промърмори след малко той.

— Зная кои са дзайбацу — отвърна Никълъс. — Четирите най-големи промишлени корпорации в Япония. Зная също, че веднага след войната много от висшите ръководители на дзайбацу са били осъдени като военнопрестъпници. Но не разбирам защо…

Полковникът беше принуден да се наведе, за да може да мине под ниско надвисналите над пътечката клони. Сякаш летяха сред ухаещи бледорозови облаци. Имаха чувството, че модерният и съвременен Токио никога не е съществувал, а знаят за него просто от някаква фантастична книга. Това състояние би било напълно разбираемо за местния жител, тъй като Япония е страна на хилядите символи, всеки от които живее свой собствен живот. Вишневият цвят е сред най-силните от тях, той олицетворява основните концепции на японския дух — обновление, пречистване, любов, неземна красота. Всичко това пробяга през съзнанието на полковника, докато той се чудеше откъде да започне.

— В Япония нещата никога не са прости и еднозначни — каза той. — Така е и с дзайбацу. Корените му трябва да се търсят в дългата милитаристична история на тази страна. По време на реформите през 1868 година, известни като епохата Мейджи, Япония прави сериозно усилие да излезе от феодалната изолация, в която се е намирала повече от двеста години вследствие управлението на шогуната Токугава. Но това означавало да се откаже от традиционализма, който според много японци е основа на тяхната сила.

Свърнаха вдясно и се заспускаха по лекия наклон, водещ до малко езеро. Сред храсталаците крещяха деца.

— С провеждането на тази нова политика, която някои наричат европеизация, неизбежно настъпва и един друг процес — подкопаване на неограничената самурайска власт. Тази каста винаги е била крепост на: традиционализма и незабавно се обявява срещу всичко ново, което се стреми да въведе в живота на страната Мейджи. Знаеш, че от 1582 година насам — годината, в която на власт идва шогунът Хидейоши Тойотоми, единствено самураите имат право да носят две саби, едната от които е катана. И изведнъж привържениците на Мейджи създават закон за военната служба, който предвижда редовна армия от обикновени граждани и забранява носенето на катана. На практика това означава премахване на класовите бариери, привилегиите на които самураите се радват още от 792 година пр.н.е.

 

 

Известно време се разхождаха край брега на езерото, чиито хладни и синкави води ярко контрастираха с розовите цветчета наоколо. Две платноходки играчки пореха гладката му повърхност, белите им платна тихо плющяха. Невръстните им капитани тичаха по брега успоредно с тях и възбудено подскачаха.

— Но самураите не са се предали лесно — продължи полковникът. Миниатюрните платна върху гладката водна повърхност му напомняха великолепните литографии от японската енциклопедия. — Голяма част от тях открито се опълчват срещу новия ред, а когато ги разбиват, се организират в тайни общности. Най-голямата от тях се наричала Гениоша — Общност на тъмния океан, но има и други — например Кокурюкай — Общността на Черния дракон. Тези групировки действат активно дори в наше време. По своя характер те са крайно реакционни организации, които твърдо вярват в империализма и идеята, че Япония трябва да бъде господар на цяла Азия.

— Гениоша се създава във Фукуока и там е основната й база дори днес. В това няма нищо чудно, тъй като именно онази част на полуостров Кюшю се намира най-близко до континента.

Никълъс си помисли за монголското нашествие и за силните националистически чувства, което е предизвикало то в онази част на страната. После се сети за Сацугай.

Откриха една свободна пейка на няколко крачки от водата и седнаха. На отсрещния бряг на езерцето едно дете размахваше връзка разноцветни балони, над върховете на дърветата се поклащаше хвърчило, сякаш залепено на бледото небе. Върху повърхността му от намаслена оризова хартия беше изобразен огнедишащ дракон.

— Провалили се в опита си да свалят открито режима Мейджи, членовете на Гениоша се заемат да подкопаят процеса на реформите отвътре, бавно и постепенно. Били са умни хора и са съзнавали, че новите властници, които били твърди привърженици на идеята за индустриализация на страната, ще изпитват остра нужда от икономическа експанзия, включително от евентуално завладяване на Китай.

— Проникнали в предварително набелязаните политически структури на новото японско общество, членовете на Гениоша се стремят да намерят съюзници сред най-висшите правителствени среди. Особено внимание обръщат на членовете на генералния щаб, където реакционните възгледи са масово явление.

— Общите избори през 1882 г. се оказват изключително полезни и навременни за целите, които си е поставила Гениоша. В резултат на политически компромис със силните на деня тайната общност осигурява тяхното преизбиране, а в замяна получава уверения, че новото правителство ще следва изключително агресивна и империалистическа външна политика. Тази цел е постигната, макар и с цената на силен терор. Гениоша наема банди лумпени, които тероризират населението, политическите противници на управляващите често биват пребивани или отвличани. Тези избори остават в историята като избори на страха.

Край тях минаха двама американски офицери, следвани от семействата си. Носеха гордо своите униформи, тъпчеха земята със самочувствието на завоеватели. Положително виждаха къде се намират и какво става край тях, но едва ли го разбираха.

— С приложението на тази политика и особено след успешната японска инвазия в Манджурия и Шанхай започват японските инвестиции в чужбина. На страната е необходимо изключително динамично икономическо развитие и постиженията й в тази насока са наистина впечатляващи. Именно в този процес се раждат четирите огромни промишлени конгломерата, станали известни под името дзайбацу.

— Значи Канзацу е прав, като казва, че отговорност за включването на Япония във войната трябва да носят не само милитаристите, но и представителите на едрия бизнес — замислено промълви Никълъс.

— Така е — кимна полковникът. — В много отношения Япония продължава да е примитивна страна, особено по западните стандарти. Токугава добре се е погрижил за това. Но от друга страна, тези хора разбират по-добре от всеки друг какво означава чистотата на една нация. Тревожи ме фактът, че генерал Макартър не си дава точна сметка за това. О, той беше достатъчно запознат с културата тук, за да не пипа императора въпреки натиска да бъде детрониран и съден като военнопрестъпник. Като оставим настрана подкрепата, която американците получиха от императора непосредствено след края на войната, Макартър си даде сметка, че детронирането му би предизвикало дълбок хаос в страната — дори могъщите шогуни не са дръзвали да поставят под съмнение съществуването на монархическата институция, която е една от най-силните традиции в тази страна.

— Първоначално американците поддържаха версията, че Япония влиза във войната само поради натиска на милитаристите. — Полковникът млъкна за миг, близна дебелите си пръсти и се зае да тъпче лулата си. — Но тази версия се оказа на светлинни години от истината. Страната беше натикана в ъгъла от членовете на дзайбацу и единственият начин да се излезе от това положение беше войната.

— Ами народът? — попита Никълъс. — Той едва ли е искал война.

Полковникът стисна незапалената лула между зъбите си и отправи поглед към леко помръдващата водна повърхност.

— За нещастие този народ е бил държан в сляпо подчинение векове наред. Феодалните порядки, дългогодишното покорство пред императори, шогуни и старейшини е дало своите плодове. — Изправи гръб и хвърли поглед към сина си, седнал неподвижно на дървената скамейка. — И затова не е изненадващо, че в навечерието на войната почти липсват антимилитаристични настроения. Дори обратното — социалдемократическата партия, която единствена се обявява срещу агресията в Манджурия, губи голяма част от своя електорат на проведените през 1932 година общи избори. Така само малката и радикално настроена комунистическа партия остава политическата сила, която се противопоставя на империалистическата политика на правителството. Но тя е като сламка пред талазите на настъпващата буря. Дзайбацу и Гениоша държат в ръцете си както политиците, така и средствата за масова информация. Войната става неизбежна.

Разнесоха се забързани стъпки и двамата едновременно вдигнаха глави. Вляво от тях се появиха двама униформени полицаи, които затичаха надолу по каменните стъпала, разперили ръце, за да запазят равновесие. Хората започнаха да се обръщат, разнесе се рязък вик. Децата зарязаха платноходките си, които с поклащане започнаха да се отдалечават от брега. Няколкото американски офицери в близост до тях се поколебаха за миг, после се втурнаха след полицаите. Никълъс и полковникът се изправиха и бавно се вляха в тълпата, струпала се в единия край на езерцето.

Скупчените вишневи дръвчета, отрупани с цвят, им пречеха да видят какво става зад тях. Поеха през тревата, за да избегнат стълбите, претъпкани с хора. Полковникът хвана Никълъс за ръка и започна да си пробива път с рамо. Откъм брега се разнасяше някакво пляскане и блъскане, което се прекрати с идването на още униформени полицаи.

Хората пред тях се отдръпнаха, и те видяха малка полянка, отрупана с откъснати вишневи цветчета, застлали като нежен килим яркозелената трева. Сякаш някой се готвеше да посреща герой от войната. За миг Никълъс зърна някакво кимоно, което в първия момент му се стори сиво, но след като получи лек тласък от неспокойната тълпа зад себе си, видя, че е раирано на тесни черно-бели ивици, които от разстояние изглеждаха сиви. Цялото беше поръбено с бяла коприна.

Полицаите си запробиваха път и хората най-отпред се отдръпнаха. Едва сега Никълъс успя да зърне мъжа, коленичил сред нежните розови цветчета. Челото му докосваше земята, а дясната му ръка беше скрита отпред под кимоното. Пред него беше поставена малка лакирана кутия от розово дърво с пиринчена обковка, превързана с дълга бяла панделка от тънка коприна.

Изправен зад него, полковникът изведнъж го сграбчи за раменете.

— Това е Ханшичиро! — тихо възкликна той, споменавайки името на един от най-великите японски поети.

Никълъс пристъпи напред, за да вижда по-добре. Сред гората от нервно помръдващи крака изведнъж видя ясно лицето на коленичилия мъж. Беше широко и плоско лице, с твърдо изсечени черти и стоманеносива коса над него. От двете страни на устата му бяха издълбани горчиви бръчки, очите му бяха затворени.

В следващия миг Никълъс изведнъж разбра, че копринената лента пред него не е в сянка, както му се беше сторило отначало, а е изцапана с кръв. Тънка и почти прозрачна, тя беше пропуснала кръвта да попие в земята пред прегънатото тяло на Ханшичиро.

— Сепуку — каза полковникът. — Така свършват благородниците.

Никълъс все още се учудваше на невероятната организация на този фатален ритуал. Беше слушал много военни истории и знаеше, че там смъртта винаги е грозна. Но тук всичко стана спокойно, подредено, точно и чисто — естествено като хода на времето.

— Как се чувстваш, Никълъс? — полковникът леко докосна рамото на сина си и загрижено го погледна.

— Добре съм — отвърна момчето и вдигна глава. — Просто ми е малко странно, всичко беше толкова неочаквано… Защо го направи в парка, пред всички?

— За да го видят и запомнят — отвърна полковникът. Започнаха да се отдалечават от езерото и се заизкачваха нагоре по хълмчето. Дърветата тук бяха още по-отрупани с цвят, пътечките под тях едва се забелязваха. Над главите им продължаваше да се наблюдава книжният дракон, бълващ огън, сякаш протестираше срещу лекото въздушно течение, което го тласкаше все по-високо и все по-далеч.

— Той беше тъжен човек, останал безнадеждно назад в миналото — добави полковникът. — Така и не успя да се нагоди към промените в родината си. — Край тях мина млада японка, която с достойнство буташе пред себе си тъмносиня количка с розово-бели близначета вътре. — Ханшичиро беше великолепен творец, всеотдаен и честен, всички го уважаваха… Това беше неговият протест срещу бъдещето, към което се е устремила Япония. Бъдеще, което според него ще доведе до унищожението й. — Насреща им изскочи влюбена двойка — американски моряк и млада японка, усмихнати и хванати за ръце. Морякът прегърна момичето и го целуна по бузата, то се изкиска и се отдръпна. Косата му се разроши от ветреца, потръпна като книжния дракон горе в небето, но далеч по-жива от него.

— Много хора са като Ханшичиро — рече Никълъс. — Нали Сацугай е роден във Фукуока?

Полковникът замислено погледна сина си, спря и бръкна в джоба си за лулата. Отвори кесията с тютюн и се зае да я тъпче, леко почуквайки с палец по чашката.

Очите на Никълъс продължаваха да следят дракона, който се рееше високо над главите им.

— Аз прочетох конституцията, татко — промълви той. — Зная, че и ти си участвал в създаването й. Не е японска, но е много демократична, далеч по-демократична от сегашната политика на правителството. Днешна Япония е твърде дясно ориентирана, а дзайбацу си останаха непокътнати. Голяма част от предвоенната администрация продължава да функционира… Това не мога да го разбера.

Полковникът извади стоманеносивата си запалка „Ронсън“, обърна гръб на ветреца и завъртя колелцето с палец. Изскочи дълго пламъче, той с наслада дръпна три-четири пъти и едва след това щракна капачето.

— Искам да зная как се чувстваш, преди да ти отговоря — каза той. — Разстроен ли си от смъртта на Ханшичиро? Разстроен ли си, че един човек умря пред очите ти?

— Не зная — поклати глава Никълъс и сложи ръка върху черния железен парапет, който се извиваше край пътеката. Дланта му усети хладината на метала. — Не зная дали тази случка е започнала да ми въздейства. Беше някак нереална, като на кино. Не познавах този човек, не съм чел нищо от него. Предполагам, че изпитвам тъга, но не зная защо. Той направи това, което е искал.

Полковникът дръпна от лулата си и се замисли. Всъщност каква реакция беше очаквал от сина си? Сълзи? Истерия? Сърцето му се сви при мисълта, че като се върнат у дома, ще трябва да съобщи новината на Чонг, която обожаваше поезията на стареца. Беше крайно несправедливо да очаква, че синът му ще приеме смъртта на Ханшичиро по начина, по който самия той я беше приел. Между тях лежеше, опитът на цяло поколение, а Никълъс не можеше да притежава онова изострено чувство за исторически промени, което, притежаваха те двамата с Чонг. Никълъс гледаше под съвсем друг ъгъл и това беше съвсем естествено. За миг се замисли за Сацугай. Никълъс го беше схванал съвсем точно, отсега нататък ще трябва да следи по-внимателно отношението на младежа към него.

— Макар че американците хвърлиха цялата вина за японското участие във войната върху военните, трябва да признаем, че след нея се проведе чистка и сред членовете на дзайбацу — започна той. — Но висшите ръководители на тази групировка успяха да унищожат голяма част от компрометиращите ги документи, други фалшифицираха и така се измъкнаха от справедливото възмездие. Не всички, разбира се — много от тях бяха осъдени като военнопрестъпници. — Насочиха се към източния портал на градината, отвъд който беше паркирана колата им. Полковникът дръпна от лулата, и изпусна облаче син дим във въздуха. — Американците дойдоха тук с най-добри намерения… Спомням си деня, в който завършихме новата конституция и я хвърлихме на премиера и външния министър като нова атомна бомба. Те бяха сащисани, защото това не беше японска конституция, а един документ, изготвен изцяло в духа на Запада. Но Макартър беше твърдо решен да откъсне тази страна от феодалното и минало, което според него представляваше най-голямата опасност за сигурността. Основният замисъл на новата конституция предвиждаше пълното лишаване на императора от власт и оставането му на трона просто като символичен държавен глава, докато изпълнителната власт се предава изцяло в ръцете на народа.

— И какво стана след това? — попита. Никълъс.

— През 1947 г. Вашингтон направи остър завой. На Макартър беше наредено да ограничи част от пълномощията си, бяха ревизирани доста присъди и лидерите на дзайбацу бързо възстановиха предвоенните си права и влияние.

— Но това звучи напълно противоречиво и нелогично!

— Само от японска гледна точка — отвърна полковникът. — Знаеш ли, Америка най-много се страхува от световния комунизъм и би направила всичко възможно да спре разпространението му. Виж как помагат на Франко в Испания, на Чан Кай Ши тук. Американците са убедени, че най-доброто оръжие за борба с комунизма е фашизмът.

— Значи умишлено пренебрегват изготвената от самите тях нова японска конституция, възстановяват влиянието на реакционните дзайбацу и ги тласкат надясно, така ли?

Полковникът мълчаливо кимна. Изведнъж изпита чувството, че никога няма да се добере до изхода на градината, че няма сили да завърши дългото пътешествие из тази земя, покрита с толкова лъжи и предателства.

— Нека поседнем за малко — тихо промълви той.

Заобиколиха железния парапет и се отпуснаха върху огряната от слънцето трева. Въпреки топлото време полковникът потръпна и обви рамене с ръцете си. Малки бели облачета скриваха слънцето и сенките им пробягваха като призраци по широката поляна. Вишневите цветчета тихо шумоляха, някъде наблизо възбудено лаеха кучета, пеперуда с кафеникави крилца пърхаше над тревата — самотен солист, изпълняващ сложен и непознат танц. Денят беше чудесен и въпреки това тъжен, от онези прекрасни пролетни дни, които предизвикват сълзи в очите, помисли си полковникът. Защо в живота ни има толкова много такива дни?

В живота си той беше видял много смърт, на познати и непознати. С течение на времето човек се научава да изгражда около себе си предпазна обвивка срещу чуждата смърт и в крайна сметка тя се превръща в нереална пантомима, която не може да достигне до чувствата му.

Но тази смърт тук, в парка, в чудесния пролетен ден, пред очите на децата — бъдещето на Япония, беше някак по-различна. Полковникът се чувстваше празен и кух — като Цезар, който се завръща в Рим, откъснал се с нежелание от обятията на Клеопатра, напуснал вечното лято и озовал се в дъждовния март… В съзнанието му проблесна странна картина — един орел, натежал от мрачни поличби, кръжи над статуята на Цезар на площада. Смъртта, на която беше станал свидетел, също тежеше от поличби, но той не можеше да каже какви са те.

— Добре ли си? — попита го Никълъс и леко докосна ръката му.

— Какво? — В продължение на няколко секунди очите на полковника гледаха недоумяващо, после чертите му се отпуснаха. — О, да, добре съм, Никълъс. Не безпокой. Просто си мислех как да кажа на майка за смъртта на Ханшичиро. Тя ще се разстрои много!

Млъкна и отправи поглед към нежните вишневи цветчета наоколо. Скоро усети, че се успокоява.

— Татко, искам да те попитам нещо.

Полковникът изпитваше ужас от подобни моменти, но. Никълъс проговори с тон, който издаваше задълбочено предварително обмисляне на онова, което се готвеше да попита.

— Какво?

— Искам да зная дали Сацугай е член на Гениоша.

— Защо питаш?

— Въпросът ми изглежда съвсем логичен. Сацугай ръководи едно дзайбацу, има възгледи на войнстващ реакционер, родом е от Фукуока, където е формирана философията му. — Никълъс се извърна и погледна баща си в очите: — Честно казано, ще бъда много изненадан, ако се окаже, че човек като него няма нищо общо с Гениоша. Не е ли именно тази връзка фактът, който му позволява да си възвърне влиянието след чистката през 1947 година?

— Аха — поклати глава полковникът и се усмихна уважение. — Заключението ти е логично и аз те поздравявам за прозорливостта. — Млъкна за момент и е замисли. Вляво от тях няколко дъждосвирци шумно напуснаха клоните на дърветата, направиха кръг над полянката, после сивите им телца се стрелнаха към слънцето и изчезнаха. Далеч на запад хвърчилото дракон бавно се снижаваше, дърпано от невидими ръце. Денят бавно гаснеше. — Гениоша е общност, основана от Хираока Котаро — бавно и внимателно поде полковникът. — Негов най-доверен помощник е бил Муисай Шокан, а Сацугай е негов син.

Никълъс помълча малко, после попита:

— Означава ли това, че отговорът на въпроса ми е положителен?

Полковникът мълчаливо кимна, после попита:

— Знаеш ли защо е кръстил сина си Сайго?

— Не.

— Нали помниш какво ти казах в началото — че Гениоша действа в политическите, структури на страната?

— Да.

— Били са принудени да прибегнат до това решение. Според закона за военната служба олигархията през епохата Мейджи се разделя на три групи. Една от тях се оглавява от човек на име Сайго, който се превръща бързо в лидер на крайно консервативни самураи. През 1877 година този Сайго формира армия от трийсет хиляди самураи и ги хвърля в решителна битка срещу модерно въоръжената армия на Мейджи. Естествено, срещу оръдия и пушки самураите не могат да направят нищо и са напълно разбити.

— Да, разбира се! — извика Никълъс. — Въстанието Сацума! За пръв път правя връзка между две имена, познати ми от историята. — Откъсна стрък трева и добави: — Това е било последното въстание на самураи, нали?

— Точно така — отвърна полковникът и се надигна, усетил най-сетне, че отново може да се изправи срещу реалния свят и най-вече срещу тъжното лице на Чонг. Винаги му беше трудно, когато е тъжна.

Прекосиха разстоянието, което ги делеше от портала и излязоха навън. Небето зад тях беше чисто, драконът беше изчезнал, а слънцето бавно потъна зад върховете на дърветата. На мястото му остана ярка червена ивица, подобна на капка кръв върху бял ли хартия.

През нощта и двамата сънуваха смъртта на Хашичиро, но всеки по свой собствен начин.