Ерик Лустбадер
Нинджа (7)

Околностите на Токио
Есента на 1963

— Оттук най-добре се наблюдава залезът — каза Чонг и подаде на Тай лакирания поднос. Тя го пое, мълчаливо се поклони и ги остави сами в кухнята.

— Знаеш ли, аз накарах баща ти да махне хартията от прозорците и да сложи стъкла — тихо се засмя тя. — Разбира се, Итами изпадна в ужас — подобно нещо в нейния дом никога не може да се случи! — После, вече сериозно, добави: — Понякога леля ти е страшно взискателна, просто ме е срам от нея.

— Итами не ни е кръвна роднина, мамо.

Ръката й покри неговата.

— Понякога духът е по-силен от кръвта, Никълъс. Сам ще разбереш това с течение на времето. Гладен ли си?

— Да.

— Чудесно, Тай е приготвила любимото ти блюдо.

— Любимото ми блюдо е дим сум — отвърна той. — Но Тай не може да го приготвя като теб, въпреки че й казваш точно какво да прави.

Тя се засмя, приведе се напред и го целуна по бузата.

— В неделя ще ти направя дим сум.

— Колко вида?

— Достатъчно, съвсем достатъчно.

Очите й се насочиха към прозореца. В близост до хоризонта небето беше жълто като лимонов крем, но високо над тях нощта вече настъпваше.

— Не виждаш често тази гледка, нали? — попита Чонг.

— Цялото ми време е заето с буджуцу, мамо.

— Зная — кимна тя, поколеба се за момент и добави: — Това не се отразява на подготовката ти за училище. — Не го каза като въпрос.

— Няма проблеми.

— Знаеш ли, баща ми обичаше да казва, че важното е къде израства човек. — Ставаше въпрос за Со Пенг, когото тя винаги наричаше така. — Твоите деди живеят в кръвта ти.

— Не зная — поклати глава Никълъс. — Имам доста приятели американци, които правят всичко възможно да се откъснат от тези неща. Техните родители и…

— Искаш да кажеш, че техните деди не са могли да предначертаят живота им, така ли? — прекъсна го Чонг.

Той я погледна и след известен размисъл стигна до заключението, че вероятно е права.

— Аз съм това, което е бил и дядо ти — продължи Чонг. — Той се е въплътил в мен далеч преди да срещна баща ти и да напусна Сингапур заедно с него. В Азия този процес е доста особен и… как да кажа, доста уникален. Благодарение на него днес мога да сторя същото и за теб.

— Но аз зная твърде малко за него.

— Ще го разбереш като ти дойде времето. Все още си много млад.

— Но ти си била далеч по-млада от мен, когато си започнала да…

— Времената бяха други, тежки и опасни… Благодарна съм на боговете, че ти спестиха много от нещастията, които преживяхме ние. Никой не трябва да страда така. — Красивото й лице разцъфна в усмивка. — Нека говорим за по-приятни неща.

Искам да зная, мислено пожела той. Искам да зная всичко, което се е случило през онези години. Разбира се, никога нямаше да изрази гласно това свое желание. Ако някой ден реши сама да му разкаже за тях… Не, няма да го направи. Подозираше, че и баща му знае малко за онова време, което принадлежеше изцяло на Чонг и Со Пенг… А той беше отдавна в гроба.

— Леля ти пита за теб — прекъсна хода на мислите му Чонг. — Винаги го прави, когато не си у дома.

— Много мило от нейна страна.

— Да — усмихна се Чонг и докосна ръката му. — Трябва да й го кажеш, ще й достави удоволствие.

— Не мога да мисля, че…

— Никълъс, Итами ни смята за част от своето семейство, а теб обича особено много.

— Понякога ми е трудно да го усетя.

— Хората имат сложни характери. Те трябва да се опознават бавно и търпеливо. Вероятно това те затруднява — поклати глава тя. — А Итами наистина е крайно непостоянна, това озадачава дори мен. — Погали го по косата и добави: — Ти приличаш на баща си, и той не се сприятеляваше лесно, за разлика от повечето чужденци. Но той не беше чужденец, неговият дом бе Азия, също както и моят. И двамата сме деца на Изтока, които се опитват да забравят миналото.

— Това звучи толкова сложно!

— Не можем да живеем по друг начин — усмихна се тя.

 

 

Итами и Сацугай започнаха все по-често да идват на вечеря. Лелята на Никълъс отдавна се беше превърнала в нещо като член на семейството, главно благодарение усилията на Чонг, но съпругът й започна да я придружава сравнително отскоро.

Слушайки го внимателно, Никълъс скоро започна да разбира защо Япония е била въвлечена в опустошителната война от хора като него, изградили мощните дзайбацу. Сацугай никога не говореше за времето отпреди войната, дори и за самата война. За него този период не съществуваше, подобно на щраус той изобщо не забелязваше грозните белези от войната, с които все още бяха изпъстрени градове и села.

— Комунистите винаги са били проблем за Япония, полковник — говореше той една хладна есенна вечер, запечатала се особено ясно в съзнанието на Никълъс. Небето беше свъсено, вятърът свиреше сред боровете и кипарисите и напомняше за настъпващата зима. Ситният дъждец пръскаше прозорците в кабинета, по стъклата се стичаха ситни като сълзи капчици. Злощастно птиченце пърхаше и кръжеше под далеч недостатъчното укритие на един акуратно подрязан храст току до прозореца. По листата му тежаха бистри като перли дъждовни капчици, фината паяжина между тях смътно проблясваше. Сгушило главичка в перата си, птичето, изгарящо от желание да отлети, час по час поглеждаше към небето.

— Дори и днес тази партия не е особено голяма — възрази полковникът, после привърши с тъпченето на лулата си и внимателно я запали. Син ароматен дим се разнесе из помещението.

— Скъпи полковник — рече Сацугай. — Човек не трябва да прибягва до цифри за измерване на опасността, особено тук, в Япония. — Говореше така, сякаш бащата на Никълъс беше обикновен турист. — Човек трябва да отчита вредността на врага. Говорим за истински фанатици, обрекли живота си на каузата на световния комунизъм. Именно поради този факт не трябва да ги подценяваме, те само това и чакат!

Полковникът не отговори, зает с разпалването на лулата си — стара и очукана, с извит мундщук и висока чашка. Беше изкарал цялата война с тази лула, тя отдавна се беше превърнала в нещо като специален символ за него. Неизменно я предпочиташе, макар в колекцията си да имаше най-малко двадесет и пет разкошни пособия за пушене.

Човек придобива странни мании по време на война, мислеше си полковникът. Всъщност напълно разбираеми, когато дните ти минават сред ужасите на смъртта, а нощите ти предлагат още по-силен ужас, роден в недрата на джунглата. Когато командири падат по-косени от картечен огън, а близки другари и приятели биват разкъсвани на парчета от мини на крачка от теб или пък ги посичат от гърлото до края на корема. На практика именно тези мании, по-скоро внушения, предпазват войника от лудост…

Полковникът си беше внушил, че докато притежава тази лула, докато можела дръпне ръка от нагорещения приклад на своя автомат и да я напипа, неравна и грапава, във вътрешния джоб на куртката си, нищо лошо не може да му се случи.

Ясно, сякаш беше вчера, помнеше онази утрин в началото на лятото на 1945 година, когато неговата част: започна атаката си срещу предградията на Сингапур. Разтуриха лагера на разсъмване и поеха бавно на юг, поддържайки постоянна радиовръзка.

Насред джунглата полковникът посегна да попипа успокоителната грапавост на лулата и откри, че я няма на мястото й. Спря на място и внимателно се взря в калната земя наоколо. Видя само коренища, стоножки и други гадинки, паниката бавно го стисна за гърлото. Без да съзнава какво точно прави, той даде заповед за спиране на колоната и за завръщането в базовия лагер. Откри лулата си полузаровена сред боклуци, почисти я и тъкмо се канеше да даде заповед за потегляне, когато по радиото започнаха да идват тревожните съобщения. После земята се разтърси като при земетресение, южно от тях изригна гейзер от пръст и изкоренени дървета, пламна пожар.

Полковникът мълчаливо пое напред, войниците го последваха, внимателно пробивайки си път сред гъсталака. Скоро разбраха какво се е случило — частите, поели преди тях, се бяха натъкнали на умно поставено минно поле. Онези, които не бяха разкъсани от мини, бяха разстреляни от скрити наоколо снайперисти, частта на практика не съществуваше. Полковникът бръкна в джоба си и попипа лулата. Чашката й под разранените му пръсти беше топла. Пъхна автомата под мишница и поведе хората си на запад, през вонящото блато. Едва когато сцената с кървавата баня остана далеч зад гърба му, той издаде заповед отново да поемат на юг. Късно през нощта се натъкнаха на японски лагер, приближавайки го от незащитената страна. Безшумно премахнаха часовите и ги привързаха към околните дървета като безмълвни свидетели. Полковникът изпрати половината от хората си в югоизточна посока, изчака да стане точно четири часа сутринта и заповяда да се открие огън. От дулата на стеновете със съскане започна да излиза олово, скоро те запушиха от интензивната стрелба. Под унищожителния огън намериха смъртта си почти половината от обитателите на лагера. Останалите панически побягнаха, но се насочиха точно там, където ги очакваше засадата. Попаднали под кръстосан огън, те подскачаха като сламени кукли, телата им буквално биваха разкъсвани от английските куршуми.

В друга ситуация полковникът положително би наредил да се пестят мунициите, но не и тогава, през онази валпургиева нощ.

— Сацугай — бавно започна той, изпускайки кръгче ароматичен дим, докато апокалиптичните сцени на войната бавно се оттичаха от съзнанието му. — Вие познавате историята на Япония не по-зле от всеки друг и добре знаете, че комунизмът няма почва в родината ви. Тук традициите са твърде силни, за да бъдат изместени от някаква идеология. Народът ви никога няма да приеме комунизацията независимо под каква форма му се поднася тя.

По лицето на Сацугай се появи хладна усмивка.

— Не е важно какво зная аз, а в какво вярват американците — отвърна той. — Те са наясно по отношение на комунистическата заплаха и знаят, че единствената преграда срещу нея сме ние, хората от дзайбацу. Още през 1947 година вашият Макартър разбра, че либералните реформи тук нямат място.

Очите на полковника заблестяха.

— Всички ние вярвахме в доброто бъдеще на Япония! — отсече той.

— Вярата е за наивните, полковник — твърдо го прекъсна другият. — Реалността трябва да се гледа в очите. Континентът е на един хвърлей място от Фукуока и опасността, която идва оттам, е съвсем реална, мога да ви уверя в това. Комунистите никога няма да прекратят опитите си да се промъкнат тук, да саботират всички начинания на японското правителство. Ето защо ние настояваме за твърда ръка и стриктно спазване на законите. Тук няма място за либерализъм, това вероятно и сам ще признаете…

— Единственото, което виждам, е една страна, разкъсвана от интересите на шепа хора — съвсем както беше през войната — отвърна полковникът.

За миг очите на двамата мъже останаха заковани едни в други, от тях запрехвърчаха искри.

— Ако през 1873 година положението беше такова, каквото е днес, сейканрон никога нямаше да бъдат разбити — тихо рече Сацугай. Имаше предвид предложената от Гениоша военна интервенция в Корея през споменатата година, която, след отхвърлянето й, довела до първото въстание срещу правителството през епохата Мейджи и опит за убийство на Томоми Ивакура.

— Не забравяйте, полковник, че ако сейканрон бяха успели, в Корея нямаше да има никаква война, а комунистите щяха да бъдат изтикани далеч в Манджурия. А сега по всичко личи, — той сви рамене, — че американците просто се прехвърлят от една война на друга, без да мислят много-много за последиците.

— Какво искате да кажете?

— Нима не е ясно? Вие самият сте воювали в азиатските джунгли и знаете, че победата там не се постига с американски танкове и артилерия, дори и с масирани бомбардировки от въздуха. Комунистите са отлично организирани и разполагат с неизчерпаеми човешки ресурси.

— Виетнам не ни интересува — отвърна полковникът, без да забелязва, че лулата му е изгаснала.

— Моля за извинение, драги ми господине — възрази Сацугай, кръстоса крака и изглади гънките на панталона си. — Принуден съм да посоча, че тук дълбоко се заблуждавате. Падне ли Виетнам, идва ред на Камбоджа, а какво ще стане с Тайланд? Тъй наречената „политика на доминото“ е твърде реална и твърде опасна!

Полковникът сякаш беше задрямал. Хладните му сини очи се криеха под полуспуснатите клепачи, ирисът им беше потъмнял. Угасналата лула продължаваше да стърчи от устата му, той мълчаливо се вслушваше в потропването на дъжда по прозоречния перваз и мислеше за историята.

В основата на всичко лежеше идеализмът. Поне така беше в началото, когато Макартър беше обзет от истинска параноя. През 1947 година обаче Съединените щати започнаха да прилагат своя „обратен курс“ по отношение на Япония и вече не държаха толкова стриктно на изплащането на репарациите. В крайна сметка тази страна беше напълно демилитаризирана и това беше достатъчно. Американците желаеха далеч по-силно да превърнат Япония в свой страж срещу комунистическата заплаха в Далечния изток и по тази причина започнаха да провеждат една двойствена политика. На първо място върнаха властта на голяма част от влиятелните в миналото десни политици и индустриалци, а после вложиха милиони в японската икономика и тя бързо достигна осемдесет процента от довоенния си капацитет. В течение на този процес подпомогнаха една „изцяло японска“ кампания за преследване на всички леви радикали и комунисти, по същия начин, по който бяха направили вече това в Испания, Иран и Южна Америка. И, трябва да им се признае, това беше една изключително успешна кампания.

 

 

Дъждът се усили и водните струи зашибаха прозоречните рамки. Ниско надвисналото небе изгуби всякакъв цвят.

Малката, но дръзка групичка ентусиасти, беше убедена тогава, през 1945 година, че техните възгледи за модерна и демократична Япония, освободена от оковите на феодализма, е единствено верният път за страната. Колко наивни сме били, помисли си тъжно полковникът, заслушан в ехото от думите на Сацугай Моите приятели вече ги няма, въздъхна вътрешно той и отправи поглед към водните бразди по стъклото, студени и далечни като сълзи на отдавна починал човек. Силен порив на вятъра вдигна във въздуха листата, опадали в градината след почистването от Атаки, завъртя ги пред прозореца като малки въздушни кораби, създадени от незнайна цивилизация. Въпреки всичките двайсет и три години, прекарани в Далечния изток, полковникът се почувства като току-що пристигнал чужденец. Струваше му се, че е попаднал в пълна изолация. Един по един хората, които мислеха като него, които бяха негови приятели и едновременно с това съветници на Макартър, бяха преместени на други служби или уволнени. Честно казано, те едва ли разбираха политическите машинации около себе си, едва ли усещаха засилващата се нестабилност на самия Макартър. Въпреки това търпеливо чакаха, дори след промяната на политиката през 1947 година продължаваха да се надяват, че е общи усилия ще успеят да върнат Япония в пътя на истинската демократизация. Днес, пречупени през призмата на времето, техните усилия изглеждаха такива, каквито са били през целия този труден и продължителен период — безплодни и обречени на провал. Политиката се градеше в другия край на света и от тях се искаше не да я коментират, а да я провеждат на практика. В началото никой не им каза това. Терлейн изрази своя протест и беше незабавно уволнен, Макензи беше пречупен и отзован в Щатите, а Робинсън се пенсионира преди около две години, след като го принудиха да изпие до дъно чашата на унижението. Остана единствен полковникът — железният войн, непроменен, поне външно, до последния момент. Но вътрешно страдаше и не си правеше никакви илюзии. Не можеше да приеме, че работата, на която беше отдал целия си живот, се оказа напълно безсмислена, че това, за което се беше борил с цялата енергия на своята младост, никога няма да се превърне в действителност.

Но полковникът не можеше да се предаде дори и сега. Поражението просто беше чуждо на неговата природа. Продължаваше да се надява, че е бил по-мъдър от другите, че все още може да изиграе своя таен коз, за който никой не подозираше.

Май играх и изгубих, помисли си той. Лисицата успя да ме надхитри. Но все още не всичко е загубено, не може да е загубено!

Идеята започна да се оформя у него един ден след като Сацугай беше арестуван от военната полицая, през 1946 година. Полковникът не можеше да му помогне, тъй като Сацугай беше добре познат сред японските политически среди като краен реакционер и шеф на един от най-могъщите конгломерати в дзайбацу. Неизбежно беше да попадне под подозрение, а впоследствие и арестуван като военнопрестъпник.

Итами понесе стоически срама, така понасяше всичко в своя живот. Но Чонг изпадна в истерия. През онази нощ тя молеше със сълзи на очи полковника да стори нещо. Той заемаше висок пост в администрацията на окупационните власти и беше личен съветник на генерал Макартър. Не може да няма начин — все ще измисли как да помогне на Сацугай!

— Мила моя — беше и казал той. — Нещата не са толкова прости, живеем в бурни времена. Освен това Сацугай може би наистина е сторил това, в което го обвиняват.

Това възпламени Чонг още повече.

— Няма значение — твърдо отсече тя. — Той е част от семейството ни!

— Искаш да кажеш, че по тази причина не може да бъде престъпник?

— Да.

— Скъпа, говориш глупости!

— Може би — отвърна сериозно тя и в гласа й се появи онази непоколебима твърдост, която полковникът познаваше отлично. — Въпреки всичко ти имаш задължение към рода и ако има начин да помогнеш на Сацугай, трябва да го направиш! Всеки трябва да изпълнява своя дълг.

Чонг е изключително интелигентна жена, но понякога може да бъде упорита като муле, помисли си полковникът. Знаеше, че няма начин да я откаже от това, което беше намислила, знаеше също така, че у дома няма да настъпи мир, преди да й докаже, че е направил всичко възможно за измъкването на Сацугай.

Беше заспал с тази мисъл в главата, а малко преди разсъмване се събуди с вече очертаваща се в главата му идея.

Вече беше почти сигурен, че има начин да измъкне Сацугай, но планът беше изключително рискован. Не се съмняваше, че ще успее да убеди в идеята си членовете на военния трибунал, въпросът беше дали действително иска да я приложи на практика.

В крайна сметка разбра, че няма кой знае какъв избор. Отдавна чувстваше нестабилността на екипа от съветници, част от който беше и той, а този план можеше да се превърне в нещо като застрахователна полица за бъдещето му.

Знаеше много подробности за миналото на Сацугай, може би повече от самия него. Връзките му с Фукуока бяха твърде очевидни, за да бъдат игнорирани. Гениоша никога не е била поставяна извън закона и по тази причина не беше трудно да се съберат данни за нейната дейност. Полковникът предприе едно тайно пътуване до Кюшю и бързо откри истината — Сацугай беше един от лидерите на Гениоша.

През онези години подобна информация беше нещо страшно. Ако стигнеше до военния трибунал, Сацугай положително щеше да бъде екзекутиран, независимо колко документи е успял да унищожи.

Но полковникът нямаше никакво намерение да споделя това с когото и да било, дори само поради факта, че смъртта на Сацугай не би променила нещата. Организацията просто ще издигне на поста му друг човек и работата ще продължи. А тази работа беше насочена именно срещу онзи курс на демократизация на Япония, на който полковникът беше твърд и безрезервен привърженик. Той искаше да унищожи цялата Гениоша. А ако Сацугай бъде пощаден, той ще се превърне в куче на каишка, чийто край ще бъде в ръцете на полковника.

Рано или късно Сацугай ще го заведе до сърцевината на цялата организация.

Очите на полковника напуснаха мокрото стъкло и се обърнаха към приятно затоплената вътрешност на кабинета. Спря ги върху безстрастните монголски очи на своя събеседник, тренирани съвършено да показват толкова емоции, колкото желае техният собственик.

Колко отдавна беше всичко това, помисли си полковникът. Пуснах го на свобода, но той не ме отведе никъде. Знаел е от самото начало какви са целите ми. Успях да го неутрализирам като действаща фигура, но само толкоз. В душата на полковника се промъкна дълбока тъга. Бил съм глупак да повярвам, че мога да спечеля подобна игра, призна си с горчивина той.

Не беше изненадан, когато откри, че Сацугай искрено го мрази. В крайна сметка двамата са представители на коренно противоположни течения в политическия спектър. И докато полковникът разбираше по-добре от всеки друг европеец в Япония колко е важно да се съхранят традициите на тази страна, без които тя би се разпаднала моментално, той разбираше и друго — традиционализмът, чийто представител беше Сацугай, е нещо ужасно, нещо егоистично и страшно. Защото раждаше не герои, достойни за тази измъчена страна, а престъпници и бандити. Сега, загледан в тези черни безчувствени очи, полковникът изведнъж разбра, че в мозайката е липсвало важно, макар и елементарно за откриване парче. И именно то е ключът към всичко. Преди години се беше убедил, че знае всичко за тайния живот на Сацугай и всичките му действия оттогава насам се базираха на това убеждение. Сега изпита подозрение към него, подозрение и яд, че е позволил да го изиграят. През цялото време си е играл с мен, побесня вътрешно той.

Малка утеха представляваше фактът, че благодарение на неговата намеса Сацугай беше изпаднал в почти пълна агония. Защото беше длъжник на полковника — един човек, когото ненавиждаше. За всеки японец това положение би било нетърпимо, но Сацугай го приемаше съвсем спокойно. Трябва да му призная това, помисли си полковникът.

Но какво, за бога, е успял да скрие от мен през всичките тези години, запита се той. После изведнъж разбра какво трябва да прави. Беше изгубил прекалено много време в безплодни замисли. Сацугай е прав, като му казва, че трябва да се изправи срещу реалността. А реалността на тази ситуация изисква да се прекъсне продължителният застой независимо от начина. Всъщност начинът беше само един.

По отношение на Сацугай беше сигурен в едно — може да прави с него каквото му хрумне, да го обижда по сто различни начина и онзи няма да предприеме нищо. Трябваше да плаща дълга си, да поеме бремето си с усмивка.

За миг в душата на полковника нахлу дълбока скръб, примесена с някакво непонятно, съжаление. Никълъс все още е много млад, на него самия не му остава много време и вероятно част от обещанията му ще останат неизпълнени.

Полковникът отправи поглед към имота си, ширнал се отвъд прозореца. Подгизнали от влага, дърветата се превиваха под напорите на вятъра. Потърси с поглед малкото птиче, но него вече го нямаше. Вероятно е избрало бурята пред принудителното спокойствие. Гледката беше прекрасна, но през онзи ден той нямаше очи да я види.

 

 

— Какво научи от Го рин ношо? — попита го един ден в залата Канзацу.

— Част от него е наистина полезна — отвърна Никълъс. — Макар че е просто здрав разум.

— Много хора го приемат за забавно занимание — каза Канзацу с неутрален тон, от който не можеше да се разбере собственото му отношение. Очите му блестяха като стъклени, слънчевият ден зад гърба му бавно отстъпваше място на здрача. Слънцето се беше скрило в мъглата на изпаренията, разсеяната му светлина превръщаше дърветата в нереален декор.

— Понякога си мисля, че не трябваше да се залавям с него — рече Никълъс.

— Защо?

— Ами… В него има нещо обезпокояващо…

Канзацу замълча в очакване. Зад гърба му меко потракваха бокените, долиташе шумът на изпуснат въздух от много дробове едновременно.

— Човек би казал, че най-голямото му достойнство е чистотата — внимателно продължи Никълъс. — Но за мен е по-скоро нещо като идея фикс, което е крайно опасно…

— Можеш ли да ми кажеш точно кое?

— Изключителността.

Гладко, сякаш бяха разговаряли непрекъснато на тази тема, Канзацу постави следващия си въпрос:

— Знаеш ли нещо за живота на Мусаши?

— Не много.

— Миямото Мусаши е роден през 1584 година — започна сериозно Канзацу. — Несъмнено ти е известно, че този период не е от най-добрите за Япония. Страната е била разкъсвана от страхотни междуособици, предизвикани от войнственото поведение на многобройни даймийо.

— Мусаши е бил ронин, нещо като разбойник, макар и не съвсем. Израснал е на юг, в Кюшю, но първата си битка печели на север, в Киото, където се премества, след като навършва двайсет и една години. Там ликвидира една фамилия, която преди години е подложила на унижение баща му.

— За Мусаши са написани стотици легенди и човек трябва да ги пресява изключително внимателно. Подобно на повечето исторически личности на феодална Япония, и неговата история е силно митологизирана. Смесицата от истина и измислица е добре дошла за всеки читател, който търси забавление, но съвсем не е такава за сериозния студент по история, включително за този, който се е заел да изучава буджуцу. За него тя представлява опасен капан.

— Самураите често дължат своята слава на митологията — възрази Никълъс.

— Не е така — поклати глава Канзацу. — Боецът дължи своята слава единствено на историята. На историята и дълга, Никълъс. На нищо друго. Митът няма място там, тъй като той има свойството да влияе върху трезвата преценка.

— Предмет на буджуцу, е най-сериозната материя на този свят. Вярно е, че се учим да защищаваме живота си, но това не е всичко. Ежедневно се занимаваме с различните методи за причиняване на смърт и за предпазване от смърт, а те са толкова многобройни, че едва ли могат да се опишат. Човек не може да ги усвои, без да има изострено чувство за отговорност. А най-голям враг на отговорността са митовете. Без бушидото ние не можем да бъдем нищо повече от обикновени нинджи, тоест долни улични престъпници. Същевременно е много лесно да се поддадем на митовете, много лесно!

Той протегна ръка и посочи на Никълъс къде да седне.

— Ти измина дълъг път. Техниката ти е безупречна, способността ти да възприемаш — неизтощима. Но аз вече зная, че тук няма какво повече да научиш. Остава ти едно-единствено препятствие, но то е най-трудното. Ще ти призная, че повечето ученици, успели да стигнат твоето ниво, си остават на него.

— Сега трябва да откриеш това препятствие, Никълъс. Да го откриеш вътре в себе си и да го преодолееш. Аз вече не съм в състояние нито да ти помагам, нито да те насочвам. Това препятствие или е вътре в теб, или просто го няма.

— Това означава ли, че искате да напусна школата? — попита Никълъс, внезапно открил, че му е трудно да преглъща.

— Нищо подобно — поклати глава Канзацу. — Можеш да останеш тук докогато пожелаеш.

Усещайки, че е пропуснал нещо важно, Никълъс трескаво запрехвърля в ума си току-що проведения разговор. Канзацу съвсем не изглеждаше разочарован от него — напротив, в думите му се долавяше вълнение, дори възхищение. Разсъждавай, заповяда си той. Открий какво си пропуснал!

— Вместо урок ще те помоля за една демонстрация пред групата — изправи се Канзацу и го погледна от горе на долу. — Хайде, ела.

Той отиде в средата на салона и плесна с ръце. Всички звуци и движения моментално се прекратиха, главите на ученици и преподаватели се извърнаха към него в очакване.

Канзацу подбра четирима от последния клас на школата, небрежно и сякаш случайно. Но всички бяха едри и здрави момчета, значително по-големи от Никълъс, После се обърна към него и кимна с глава. Никълъс застана до него с бокен в ръка.

— Моля ви, заобиколете Никълъс — рече той и младежите се подчиниха. После кимна на един сенсей и той с поклон му подаде своя бокен. Майсторът го пое, подаде го на Никълъс и прошепна в ухото му: — Сега ще видим доколко си усвоил Нитен, школата на Мусаши.

Отдръпна се и остави Никълъс в кръга на младежите, стиснали по един бокен в ръцете си. Противниците му имаха само по едно оръжие, но всички бяха в школата далеч по-дълго от него.

Около него се спусна мрак, който го обви като плътна завеса. До слуха му достигаше тихото потупване на боси крака върху лъскавите дъски, имаше чувството, че е слънце, около което се въртят четири блестящи луни.

 

Водно конче.

Позиция на тай сабаки, серия от кръгообразни движения с оръжието, създадени в школата на Мусаши „Две небеса“.

Безброй пъти беше наблюдавал съвършеното изпълнение на тази позиция от Канзацу, беше чел всичко за нея в записките, които му беше дал сенсеят. Дори беше опитвал отделни елементи от нея, но никога не беше я използвал в истинска битка.

Трябва да позволи на стратегията на противника да определи първите му движения, защото само при отблъскването на атаките им можеше да използва успешно тай сабаки, а единствено тай сабаки можеше да му донесе победата над четирима опитни противници.

Двама от тях пристъпиха напред, вдигнали своите бокени над главите си по традиционния за кенджуцу начин — с две ръце и високо горе. Надавайки пронизителни викове, те едновременно го нападнаха.

Позиция „обърната пеперуда“. Тялото му се изви като дъга, оръжието в дясната му ръка изсвистя във въздуха и се стовари върху бедрата на единия нападател. Едновременно с това другото оръжие си вдигна нагоре, а тялото му продължи въртеливото си движение. Върхът на бокена се стрелна във въздуха и докосна гърлото на втория нападател. Двамата се тръшнаха на пода, но мястото им моментално бе заето от втората двойка. В съзнанието му се мярна мисълта да използва позицията „водно колело“, но стойката на нападателите го принуди само да направи лъжливо движение към нея, а после да прибегне до съвсем друг прийом.

Продължавайки да се върти около собствената си ос, той се стрелна между тях с все така извит като дъга гръб, десният му бокен прободе младежа, който го нападаше отляво, а оръжието в лявата му ръка описа къс полукръг и се стовари върху последния нападател, почти незабележимо, но със страшна сила. Беше изпълнил позицията „двойно пресичане“ — един от най-трудните елементи на тай сабаки.

После остана неподвижен на мястото си. Върховете на вдигнатите бокени в ръцете му леко потрепваха, сякаш изведнъж бяха оживели и с нетърпение очакваха новата битка.

— Сайго — извика зад гърба му Канзацу. Четиримата младежи се оттеглиха и мястото им зае Сайго. Напоследък все по-рядко идваше в залата и Никълъс не знаеше към коя школа на практика принадлежи. Всъщност никой от учениците не знаеше. Никълъс беше сигурен в едно — тази школа не е в района на Токио.

Без предупреждение Сайго се стрелна към него. При първата крачка катаната му беше в ножницата, но при последната беше вече навън, заплашително насочена към главата на Никълъс. Между другите неща Сайго очевидно беше усвоил техниката „бързо измъкване“, която лежеше в основата на друго бойно изкуство — яйджуцу. Тя се състоеше в сливането на две отделни и на пръв поглед коренно противоположни движения — измъкването на катаната от ножницата и нанасянето на фатален удар върху противника. Опитният сенсей на яйджуцу може да убие противника си още преди онзи да е разбрал, че е извадил катаната.

В един миг Сайго изглеждаше обезоръжен, в следващия — може би стотна от секундата по-късно — той вече нанасяше своя смъртоносен удар. Но още в първия от тези мигове Никълъс започна да се завърта на дясната си пета и когато катаната се насочи към мястото, на което би трябвало да прониже сърцето му, там имаше само въздух. Едновременно е това бокенът в лявата ръка на Никълъс се стрелна нагоре, отби встрани острието, тялото му продължаваше да се върти, инерцията му принуди и противника да направи същото. Спря в момента, в който направи пълен кръг, десният му бокен светкавично се стовари върху лявата страна на Сайго, останала незащитена за частица от секундата. „Водно колело“.

Изправен пред погледите на целия клас, с леко разтворени крака и сведени надолу бокени, той безмълвно наблюдаваше проснатото на пода тяло на Сайго. Знаеше, че там, където го беше ударил, ще остане издайническа червена следа, която няма да изчезне, преди да изтече една седмица.

В залата цареше абсолютна тишина, никой не помръдваше. Тишина, от която започват да бучат ушите.

Никълъс не виждаше нищо друго, освен извърнатото нагоре лице на своя братовчед. Никога през живота си не беше срещал поглед, изпълнен с толкова неукротима омраза. Никълъс беше причината той, почти приключилият с обучението си млад сенсей, да се изложи пред очите на всички. Мълчаливата им битка беше толкова интензивна, че сякаш светкавица премина през помещението.

Миг по-късно Канзацу плесна с ръце, този път два пъти. Тренировката беше приключила.

Никълъс изведнъж усети как мускулите под кожата му започват да подскачат извън контрол. Адреналинът в тялото му продължаваше да бушува, произведен в огромно количество от стресовата ситуация. С ума си знаеше, че всичко е свършено, но тялото му изискваше повече време, за да се върне в нормалното, си състояние.

Пое си дълбоко дъх, после бавно го изпусна. Стори го конвулсивно, като дълбока тръпка.

 

 

Същата вечер, прибирайки се у дома, той преживя нова изненада. Вратата му отвори не някой от прислугата, не дори майка му, а самата Юкио.

Не я беше виждал повече от три години, с изключение на кратка среща по време на семейно погребение. От първоначалната им среща бяха изтекли пълни три години и половина, но въпреки това тя беше жива в съзнанието му.

— Добър вечер, Никълъс — поклони се дълбоко тя. Беше облечена в гълъбовосиво кимоно с вертикални сребърни нишки, на гърба му имаше тъмносиньо колело с дебели спици, напомнящо за символите на феодалното даймийо.

— Добър вечер, Юкио — поклони се в отговор той.

Тя се отдръпна встрани да го пропусне, очите й не се отделяха от пода.

— Изненадан си да ме видиш, нали?

Той пусна сака си на пода, без да отделя очи от лицето й.

— Не съм те виждал години.

— Днес следобед ме доведе леля Итами, ти още беше на тренировка. Дойдох да им погостувам, но в къщата им правят ремонт, включително и на спалнята за гости.

Прекосиха къщата и излязоха в задното дворче, там, където започваше градинката зен. Небето беше чисто, далеч към хоризонта плуваха малки, подобни на дим, облачета. Дискът на луната беше огромен, въздухът потрепваше под лъчите й, сенките бяха синкави и дълбоки. Профилът на Юкио се очертаваше нежно на тази светлина, очите й бяха в сянка. Приличаше на някоя от многобройните статуи в шинтоисткия храм, скрит в отсрещната горичка. Никълъс имаше чувството, че и двамата се намират под вода.

В клоните над главите им пропя славей, отвърна му далечен призивен зов на бухал.

— Никога не съм бил в Киото — промълви той.

— Трябва да дойдеш някой ден — отвърна тя и леко изви глава. Погледът й се насочи към острите върхове, издигащи се като живи над полянката, покрита с еднакви по размер кръгли камъни. Гласът й беше мек като кадифе. Стояха неподвижни, без да се докосват. — Много е красиво!

Не колкото теб, помисли си Никълъс, после с разтуптяно сърце промълви:

— Все още помня какво се случи тогава…

Тя се извърна да го погледне и лунната светлина проблесна в зениците й.

— Какво искаш да кажеш?

— На празненството — смотолеви той, чувствайки се глупак. — Когато танцувахме…

— О, това ли? — засмя се тя. — Бях го забравила.

Настроението му спадна. До този момент живееше с мисълта, че Юкио е тук заради него, но сега изведнъж разбра, че това е пълна глупост. Онова нещо между тях се беше случило преди цели три и половина години. От къде на къде трябва да го помни?

— Сайго беше ли на тренировка? — попита го тя.

— Да. Известно време не идваше, вероятно е сменил школата.

— Може би това обяснява честите му пътувания до Кюшю.

— Кюшю ли? — учудено я погледна той.

Тя кимна.

— Сигурна съм, че е работа на чичо Сацугай. Винаги си шушукат нещо, когато са заедно, а на Сайго едва ли ще му дойде на ум да тръгне сам толкова далеч. Зная само, че това е негова тайна.

— Откъде знаеш?

— Веднъж попитах леля Итами, а тя се направи, че не чува.

— Значи наистина не е важно.

Юкио сви рамене и обви рамене с ръцете си.

— Хайде да влизаме, гладна съм — рече тя.

Никълъс се извини, отиде в стаята си и свали мръсната си роба. Влезе в банята и пусна душа. Някой традиционалист, като леля му Итами например, положително би предпочел ваната, но той не страдаше от подобни предразсъдъци.

Отпусна се с удоволствие под топлите струи и започна да се сапунисва. Мислите му продължаваха да се връщат към тренировъчния салон. След двубоя със Сайго искаше да поговори с Канзацу, но това се оказа невъзможно. Защо не каза за двубоя на Юкио? Имаше пълната възможност за това, тъй като тя сама спомена името на братовчеда. Той сви рамене.

Спря душа, отвори вратата на банята и замръзна на място. Водни капки се стичаха по кожата му и блестяха като скъпоценни камъни на флуоресцентната светлина зад гърба му.

— Много си хубав — прошепна Юкио. Беше съвсем гола, през рамо беше преметнала пухкава хавлия, която не му предложи.

Погледна я в лицето с надеждата да разбере какво мисли. Видя само глад.

Той беше на седемнадесет години, а тя — с две повече.

Хронологически погледнато, разликата им беше нищожна, но той имаше чувството, че е в светлинни години. Въпреки специалната си подготовка и хладния си интелект той изведнъж се почувства дребен и незначителен редом с нея, сякаш тя беше врата към един свят, който не познаваше и за който не беше подготвен.

Тя пристъпи към нето, устните й се разтвориха, от тях се отрониха някакви думи. „Искаш ли това“ или нещо подобно — Никълъс не беше в състояние да го определи точно. С леко издаден напред крак му напомни за собствената му стойка отпреди час, в началото на бойното изпитание.

Нещо дълбоко в съзнанието му сякаш започна да наедрява, усети как започва да отплува нанякъде, прерязало всички земни връзки.

— Ела — дрезгаво прошепна той, протегна ръка и дръпна хавлията от рамото й. Тя падна върху блестящите плочки, ръцете й се повдигнаха към него.

— Юкио! — едва чуто изстенаха устните му. Гърдите й бяха високи и закръглени, с дълги и вече втвърдени зърна. Тясното кръстче и плоският, матово проблясващ корем бавно се долепиха до него. Ръцете й го обвиха, полуотворената й уста се впи в неговата, устните й се откъснаха, спуснаха се надолу по врата му, после отново се изкачиха нагоре. Гърдите й леко потъркаха мокрите му гърди, бързо попивайки влагата, тъмното храстче между бедрата й бавно започна кръгообразни движения срещу тялото му. Устните й доближиха ухото му.

— Пусни водата — прошепнаха те.

Той се изви назад и завъртят крановете, топлата вода плисна и обля краката им. Когато се обърна отново към нея, изведнъж усети, че вече прониква дълбоко в недрата на нейната женственост и простена от удоволствие и изненада. Каква магия стори тази прекрасна жена? Влудяващи тръпки разтърсиха тялото му, той неволно се притисна в нея с цялата си млада мощ. Главата й се отметна назад, мократа й коса се спусна надолу като буен поток, устата й се разкриви в беззвучен вик. Ръцете й се повдигнаха и се впиха здраво в хлъзгавата тръба на душа, краката й се откъснаха от пода и се обвиха около кръста му, тазът й се притисна към него с невероятна сила и започна да прави бавни въртеливи движения. Той се принуди да обвие ръце около кръста й, за да я задържи в това положение, буйните гърчове на младото й стегнато тяло се засилиха — сякаш прекрасен звяр се бореше с нелепата и жестока смърт…

От устата й започнаха да излизат тихи писъци и той изведнъж разбра защо беше поискала да пусне водата. Удоволствието ставаше неудържимо, краката му започнаха да треперят. Като в просъница чу, че тя говори нещо, напрегна слух да го разбере.

— Удари ме! — стенеше тя — Удари ме!

Реши, че в това състояние не може да я разбере добре, но тя продължаваше да повтаря кратки думички, изпаднала в транс. Гърдите й се разтърсваха, водни ручейчета браздяха мраморното й тяло. Той се беше извил назад, а нейните ръце продължаваха да са вкопчени в душа. Телата им влязоха в бесен ритъм. Тя продължаваше да издава тихи стенания, а той имаше чувството, че едва ли ще издържи повече, тялото й беше натежало като олово.

— Моля те! — изкрещя тя. — Моля те, моля те!

Но той не можеше да вдигне ръка и да я удари. Устните й напипаха ухото му, твърдите зърна бясно се търкаха в гърдите му, горещият дъжд ги заливаше като странен потоп.

— Зная какво се е случило днес… там, в залата — дрезгаво и на пресекулки прошепна тя. — Зная! Искам да ме удариш, мили, моля те! — После, изпаднала в бяс, изкрещя: — Правех го със Сайго! Правех го точно така, както сега го правя с теб!

И той я удари, точно както тя искаше, както копнееше…

— Ох! — извика тя и тялото й щастливо се сгърчи. — Ох, скъпи, това е чудесно! Ох… аз започвам…

В същия миг Никълъс усети как снопче мускули дълбоко в тялото й го обвиват в желязна прегръдка, удоволствието стана огромно, краката му най-сетне се предадоха… Пръстите й пуснаха стойката на душа и телата им се стовариха на дъното на ваната. Обляха ги горещи струи, над главите им се издигаше парата. Ръцете й се сключиха около врата му, тялото й бясно се притисна в неговото, оргазмът им беше спонтанен, продължителен и прекрасно синхронизиран.

Облаците пламтяха.

 

 

Хлъзгайки се към хоризонта, слънцето надникна за миг иззад гордата снага на Фуджи и превърна небето в пурпурен плащ. После се гмурна зад планината и от него останаха бледи розови следи, оцветяващи едва доловимо леките облачета. Скоро и те посивяха, включи се осветлението.

Канзацу седеше в средата на салона с кръстосани крака, срещу него се беше настанил Никълъс. И двамата мълчаха.

Бяха сами, останалите отдавна си бяха отишли. Тишината се нарушаваше единствено от лекото им дишане.

— А сега ми кажи какво научи от Го рин мишо — продума най-сетне Канзацу, клепачите му бяха покрили напълно очните цепнатини.

— В него има добро, има и лошо — отвърна Никълъс.

— Но те се проявяват рядко — рече Канзацу.

— Напротив, сенсей.

— Така ли?

— Според мен нищо в живота не може да бъде изцяло добро или изцяло лошо.

Канзацу отвори очи и кимна.

— Добре си го разбрал, Никълъс — рече той. — Ти беше схватлив ученик. Не е добре, когато човек се опира само на дисциплината или стратегията. Това бързо води до ограничено мислене, затова човек трябва да се опира единствено върху обстоятелствата, породени от конкретната ситуация. Ако се подчиняваш на това, което ти диктува стратегията, положително ще бъдеш победен. — Очите му отново се затвориха и той тихо добави: — Ще се учудиш, ако ти кажа колко отлични ученици допускат тази грешка, а не само те, дори и някой сенсей изпада в подобно положение.

Замълчаха. Отвън прокашля автомобилен двигател, светлината на фарове пробяга през, салона, после се върна тъмнината… Изпищя дъждосвирец, после отлетя с меко пляскане на криле.

Никълъс прочисти гърлото си и каза:

— Четох за всичко това.

— И какво мислиш?

— Честно казано, не зная какво да мисля.

— Проявяваш ли интерес към нинджите, Никълъс?

— Да.

— Тогава защо се колебаеш?

— Не знаех, че се колебая.

— Значи трябва по-добре да се вгледаш в себе си.

Помисли за момент, после каза:

— Май би трябвало да кажа не.

— Така ли?

— Нинджуцу ми изглежда една забранена област…

— Тайнствена да, но едва ли забранена — отвърна Канзацу и внимателно го погледна. — Дори тук, в Япония, изненадващо малко хора познават нинджите. Може би защото произлизат от онези обществени прослойки, от които всеки японец се срамува. Но нинджуцу е едно древно изкуство, чиито корени се крият в Китай… или поне така е прието. Мисля, че никой не може да твърди това с абсолютна сигурност.

— Нинджите никога не са били обвързани с войнския обет. За тях бушидо не означава нищо. Възходът им е бърз, все повече благородници се ползват от услугите им. С нарастване на богатството им се усложнява и разнообразява използваната от тях техника. И идва времето, когато от тях започват да се учат дори самураите. Така се извращава самият свят обет.

— В Япония съществуват далеч повече риу, отколкото признава официалната статистика. Много от тях преподават трениране на мисълта и духа.

Не беше необходимо да пита дали Никълъс следва мисълта му. Навън беше настъпил абсолютен мрак, плътен слой облаци закриха луната. Светлина идваше единствено от лампите.

— За да бъде истински шампион, човек трябва да умее да използва и мрака, Никълъс.

 

 

Същата вечер Чонг направи знак на Никълъс и двамата влязоха в кабинета на полковника. Вътре се носеше аромат на тютюнев дим и стара кожа. Заедно с кухнята това беше единственото помещение, обзаведено в западен стил.

Чонг се настани странишком на дървения стол с висока облегалка пред бюрото, Никълъс седна насреща й, на дивана.

— Ти се радваш, че Юкио ни гостува — рече тя с нетърпящ възражение тон.

— Вярно е — призна той. — Защо, има ли нещо лошо в това?

— Вече си голям, но за мен все още си детето ми — усмихна се Чонг. — Мисля, че имам право да те попитам, но ти съвсем не си длъжен да ми отговаряш…

— Зная — отвърна Никълъс и сведе очи.

Тя се наведе и взе ръцете му.

— Не трябва да се страхуваш от мен, миличък. Това, което вършите с Юкио си е ваша работа. Баща ти може и да не одобрява, но той вижда нещата по различен начин. Той все още е войник и по тази причина не вярва на никого.

— Той не вярва на Юкио — вдигна очи Никълъс. — Но какво…

— Няма значение — прекъсна го Чонг с тръскане на главата. — Той просто е устроен така. В началото не вярваше дори на Со Пенг.

После се извърна, извади малко ключе и отвори едно от чекмеджетата на бюрото, В ръцете й се появи кутията с дракона и тигъра, прощален подарък от Со Пенг. С точни и пестеливи движения пръстите й повдигнаха капачето.

— Точно петнадесет са — прошепна тя, имайки предвид смарагдите. — Отначало бяха шестнайсет, но един продадохме, за да купим този дом. Вдигна поглед към Никълъс и добави: — Сигурна съм, че баща ти ти е разказал историята на този подарък. — Никълъс кимна и тя продължи: — Това, което не ти е разказал, е неговото особено значение. Не съм сигурна дали изобщо го е разбрал, а дори и да е сторил това, положително не му е обърнал нужното внимание. Баща ти е крайно прагматичен човек — усмихна се тя. — Страхувам се, че това е един от най-сериозните му недостатъци.

Пресегна се и постави кутията с бляскавото й съдържание в скута на Никълъс.

— С шест от тези камъни можеш да се разпореждаш свободно. Ако имаш нужда, можеш да ги превърнеш в пари… Не, изслушай ме. Мисля, че вече можеш да разбереш това, което ще ти кажа. — Пое дълбоко дъх и продължи: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет смарагда. Никога! Каквото и да ти се случи, можеш да използваш най-много шест от тях!

— Тази кутия обладава тайнствена сила, Никълъс — добави тя, после замълча и зачака. — Добре е, че не се усмихваш. Вярвам в това, както е вярвал баща ми — Со Пенг. Той беше мъдър човек, Никълъс. Не беше глупак и добре съзнаваше, че в Азия съществуват много неща, които не подлежат на разумен анализ и които положително нямат място в модерния живот. Те са свързани с друг, по-особен кодекс от закони, които са вечни. — Сви рамене, дръпна ръцете си от кутията и добави: — Поне аз вярвам в това. — Очите й изпитателно се спряха върху лицето на младежа. — Вече си достатъчно голям, за да имаш собствено мнение за света и неговите тайни. Ако имаш вяра, тайнствената сила на тази кутия ще ти помогне, когато имаш нужда от помощ.

 

 

Нощ. Никълъс седи в хола, кръстосал крака пред прозореца.

Високо в небето, освободена от хватката на облаците, луната обливаше със сребърни лъчи върховете на дърветата и изящно подредената градинка пред къщата. Клоните на високия бор пред прозореца хвърляха плътни сенки в стаята, които леко помръдваха от лекия ветрец. Нагоре, надолу… нагоре, надолу… като фантастичния кораб от приказките на майка му в детството. Това време беше отдавна отминало и Никълъс се запита дали всички хора са изпитвали чувството, че детството им принадлежи на друго, по-просто и ясно време, когато решенията са се вземали лесно, а последиците от тях са били незначителни.

Години наред, особено през безсънните нощи, този бор беше негов закрилник. Познаваше всяка извивка на клоните му, всеки чвор по дебелия дънер. Сега имаше чувството, че той е претърпял странна метаморфоза и изведнъж се е превърнал в боец, в приятел и съюзник, който бди в нощта над него. „За да бъдеш истински шампион…“

Светът се променяше бързо за него… Благодарение на харагей той усети присъствието й още в момента, в който се изправи на прага. Остана неподвижен, заслушан в тихите й стъпки, които се приближаваха. Меки, съвсем меки… Стреснато установи, че се възбужда, направи опит да потисне ерекцията си, но тялото му отказа да го послуша.

Седна грациозно с лице към него, далеч от лунната светлина. Лицето й беше скрито в мрака, само краищата на синкавочерната й коса се посребриха от лунните лъчи. Стори му се, че усеща как цялото й тяло пулсира в такт със спокойните тласъци на кръвта във вените й.

Усещаше присъствието й ясно, почти болезнено. Ароматът на тялото й се смесваше с непознат парфюм, превръщаше се в ясно осезаема топлина. Но освен него от нея се излъчваше друга, почти неотразима сила, която властно го привличаше.

Къщата беше толкова тиха, че той чуваше бученето на кръвта в ушите си.

Рязко скочи на крака, залитна, сграбчи ръката й и я изведе навън през един от хлъзгащите се прозорци.

Поведе я към границата на имението, без да усеща студ. Искаше да открие малката пътечка сред гората от кипариси, която преди години му беше показала Итами.

Най-сетне я видя и поведе Юкио по нея. Под разклонените дървета беше тъмно, бледи лунни лъчи проникваха тук-там между разкошните зелени корони. Тихо жужаха цикади, встрани от пътечката прошумоляха сухи листа, чифт огненочервени очи ги опариха и изчезнаха.

Вървяха бързо през гъсталака, Никълъс водеше със сигурна стъпка, сякаш в главата му действаше прецизен радар. Прескачаха коренища, мушкаха се под надвесени клони и най-накрая се озоваха на малка полянка, заляна от лунната светлина. Отвъд нея се виждаше порталът на древния храм, край който се виеше добре очертана пътечка.

Тя го дръпна обратно към тревата и леко се отпусна върху мекия зелен килим.

— Сега! — прошепнаха устните й. — Не мога да чакам повече!

Робата й леко се разтвори. Тялото й беше невероятно — бяло и гладко, светещо сякаш със своя собствена светлина. Ръцете му сами се протегнаха и отметнала встрани полите на дрехата. После започнаха да галят бедрата й, нежно и едновременно с това пламенно. След миг тя простена и го притегли върху себе си. Устата му покри втвърденото зърно на гърдата й, тя задиша тежко, ноктите й оставиха следи по гърба му, езикът му побесня. Бедрата й се вдигнаха и сключиха обръч около кръста му, тазът й яростно се притисна към него, насочвайки го дълбоко в своята влажна и сладка сърцевина. Дишаше така, сякаш всеки момент ще се задави, ароматът на тялото й изпълни нощния въздух. Той се хлъзна надолу по гърчещото се тяло на младата жена, езикът и устните му не спираха своята работа, накрая докоснаха влажната гореща бездна между бедрата й. Надигна се за миг, после отново се гмурна между меката вътрешна част на бедрата й. Докосваше я бавно, нежно и с безкрайно търпение. Накрая от устата й се разнесе дрезгав вик, пръстите й се заровиха в косата му и настоятелно го притеглиха нагоре.

Бедрата й се отлепиха от влажната трева в опит да насочи езика му там, където изгаряше от желание да го усети. Но той продължи леките си кръгови движения с уста, възбудата му беше огромна, имаше чувството, че никога няма да омекне. Най-сетне се намести, проникна през влажните тъмни косми и потъна в очакващата го мека и потръпваща плът под тях. Пръстите й се свиха в юмруци, жилите на шията й изскочиха, от устата й започнаха да излизат задъхани писъци, овлажнялото й от пот тяло се замята в безкраен екстаз.

 

 

— Родена съм да бъда нещо повече от това, което съм — каза тя доста след това.

Над главите им доволно шумяха кипарисите, земята под изтощените им тела беше мека.

— Сега съм нищо — добави тя с тих като нощния бриз глас. — Просто едно отражение. — Това той не разбра, но тя не му даде възможност да попита нещо, а се намести в прегръдката му и продължи: — През целия си живот не съм чула нищо искрено от никого, само лъжи…

— Дори и от родителите ти?

— Нямам родители — отвърна тя и се извърна с гръб към него.

— Починали ли са, или…?

— Или са ме изоставили, а? Баща ми беше убит във войната, той беше брат на Сацугай. А чичо ми никога не прие неговия брак…

— А майка ти?

— Не зная, никой не говори за нея. Вероятно Сацугай й е дал пари, за да си иде.

Някъде далеч проплака нощна птица, въздухът тежеше от влага, макар че по небето нямаше нито едно облаче. Луната беше слязла ниско, дискът й беше станал оранжев.

— Изненадан съм, че Сацугай не те е прибрал — каза Никълъс.

— Аз пък не съм — засмя се горчиво тя. — Зная, че Итами е искала да ме вземе, но чичо ми уредил да ме гледа една бездетна двойка в Киото. — Замълча замислено, после добави: — Веднъж попитах леля Итами защо е станало така. Тя отвърна, че Сацугай се е надявал да има много деца, но очевидно е станало друго…

— Значи имаш родители.

— Има нещо странно около това семейство — отвърна тя, продължавайки да говори за чичо си. — Не мога да разбера какво е, но несъмнено е свързано със Сацугай и Сайго. Итами не участва в него, въпреки че знае всичко. — Над главите им прошумоляха криле и един дългосвирец се отправи на юг. — При всички случаи е свързано с пътуванията на Сайго.

— В Кюшю, така ли?

— Да.

— Обзалагам се, че посещава някое риу.

Тя се обърна към него и го погледна с блестящите си очи, той ясно усети топлината на тялото й.

— Но защо трябва да пътува толкова далеч? В Токио и околностите му има достатъчно риу.

„В Япония има много риу“, прозвучаха в съзнанието му думите на Канзацу. Нима не го е знаел? Добро и лошо, бяло и черно… „Човек трябва да умее да използва и мрака…“

— Сигурно това е нещо специално.

— Какво?

Беше проговорил тихо, почти на себе си, и тя не успя да го чуе въпреки долепените им тела. Той повтори думите си.

— Но какво точно? — пожела да узнае тя.

Никълъс сви рамене.

— Първо трябва да познавам града, в който ходи.

— Аз мога да разбера! — извика развълнувано тя и се надигна на лакът. — Довечера той заминава за Кюшю. Всичко, което ми трябва, е да хвърля поглед на билета му за влака.

— Би ли го сторила?

Тя заговорнически се усмихна, светлината в очите й затанцува.

— Ако ти искаш.

Той й отправи продължителен поглед, после се отпусна по гръб и подложи ръце под главата си.

— Искам да ми кажеш нещо — промълви той и усети как гърлото му се стяга. — Искам да зная дали това, което каза… преди, е истина.

— Има ли значение?

— Да, има.

Тя обви ръцете си около врата му.

— О, Никълъс, винаги си толкова сериозен!

— Истина ли е?

— Май че стана веднъж…

— Какво значи „май че“?

— Добре де, стана… Веднъж и нищо повече!

— Така, както стана при нас, нали? — жлъчно попита той.

— О, не — стана сериозна тя и надникна в очите му. — Нищо подобно. Той не е като теб.

— Искаш да кажеш, че всичко, което стана между нас, си планирала предварително, така ли? — остро попита той.

Очите й за миг се плъзнаха надолу.

— Аз… аз не знаех какво да мисля, когато леля Итами каза, че ще ме доведе у вас. Спомням си, че исках да спя с теб онази вечер на дансинга, но…

— Нали каза, че не помниш? — мрачно попита той и тя доволно се усмихна.

— Излъгах те — игриво отвърна тя и му се изплези — един съвсем неяпонски жест. — Не исках да развалям изненадата ти, но в мига, в които те зърнах, знаех какво ще направя с теб!

— Нямах никаква представа за намеренията ти, когато излязохме в градината.

— У мен живеят две различни личности — сви рамене тя. — Ти успя да се запознаеш и с двете.

— Как се чувстваше, когато започна да ставаш жена?

— Защо питаш?

Той избухна в смях.

— Защото се интересувам от теб. Да не би да си мислиш, че преследвам някакви други цели?

— Всички го правят.

— Не всички — меко възрази той и я притегли към себе си. — Поне аз не го правя. Защото държа на теб, Юкио… много държа!

— Добре е, че все пак не каза, че ме обичаш — засмя се тя.

— Бих могъл да те обичам — поклати глава той, все така сериозен. — Но все още не съм сигурен.

— Хайде, стига! — отметна глава тя. Знаеш, че е излишно да ми говориш подобни неща, те са лишени от смисъл. Ще получиш това, което искаш, нима не разбираш?

— Не разбирам.

— Вече ти казах, че не искам да слушам подобни неща — търпеливо започна тя. — Нямам нужда от такъв вид илюзии. Доставяме си удоволствие, за мен това е достатъчно.

— И със Сайго ли беше така? — остро попита той. — Това, което ти казах, е вярно. Държа на теб, не ми е безразлично дали си щастлива или нещастна…

Тя го погледна внимателно, но не каза нищо, сякаш лишена от дар слово. После бавно се отпусна на тревата и тихо започна:

— Когато бях малка, всяко лято ходехме на планина, в едно малко градче, кацнало високо над гористите хълмове. Ясно си спомням, че всичките му къщи бяха на дървени крака, сякаш кокили. За пръв път в живота си виждах подобно нещо, имах чувството, че пред очите ми е оживяло градче от приказките.

Моите втори родители никога нямаха достатъчно време за мен, въпреки че Сацугай редовно им изпращаше пари. Просто не обичаха децата и по тази причина аз разполагах изцяло е времето си. Седях в дълбоката трева и слушах тракането на цикадите… — Млъкна за момент, пое дълбоко дъх и отправи поглед към леко потрепващите клони на кипариса над главите им. — Следобедите изглеждаха безкрайни. Седях на склона и гледах надолу към котловината. Две грозни кафеникави бразди пресичаха гората под краката ми, сякаш някакъв разгневен великан беше ударил земята… Часове наред ги гледах и се питах кой ги е прокарал там…

— Може би са останали от войната.

— Може би. Но тогава това изобщо не ми минаваше през главата… След подобни самотни излети обикновено ме пердашеха, макар че нямаха никаква нужда от моята компания. Тези хора не показваха към мен нито състрадание, нито разбиране. Бях им чужда, гледаха на мен като на непозната, но възрастна жена… Имах чувството, че никога не са били деца, че изобщо не знаят какво е това да си малък човек…

— Юкио — промълви той, наведе се и нежно я целуна.

Устните им се разделиха и тя продължи разказа си:

— Долу в ниското имаше една гъста бамбукова горичка. Открих я случайно, както си се скитах през един от онези безкрайни следобеди. Нощем често се измъквах навън, тъй като мракът в къщата ме плашеше и не можех да спя. Така беше станало и през онази нощ. Цял ден се скитах и когато стигнах горичката, клепачите ми вече лепнеха за сън. Край нея ромолеше поточе, студената му вода беше кристалночиста… Имах чувството, че съм в храм, стройните стебла на бамбука се извисяваха над главата ми като колони. Нощем острите им връхчета скриваха от погледа червения диск на луната, щурците пееха като луди… — Топлото й тяло се намести в близост до неговото, мускулите му леко потръпнаха. — Това беше единственото място, което можех да нарека свое. То беше моето скривалище от света, там за пръв път познах секса. — Прилепено до неговото, голото й тяло потръпна. — Заведох там едно момче, живееше в близката ферма. На него също му беше за първи път, сигурна съм в това… Беше гледал как го правят говедата и не беше особено добър… Беше много нервен и си въобразяваше, че трябва да го прави като жребците. В крайна сметка ме оля цялата…

— На Запад казват „изпразвам се“, а тук, кой знае защо — „изливам се“ — отбеляза Никълъс. — Точно противоположното, нали?

— И при смъртта е същото — прошепна тя. — Чувала съм, че европейците не могат да вникнат в смисъла на сепуку, нали? Когато решат да отнемат живота си, те не търсят начина вътре в себе си, а предпочитат външната изява — например да скочат от някой покрив…

— Или да пръснат главата на някой нещастник, преди да насочат дулото към себе си — добави Никълъс.

— Странно, нали? — засмя се тя. — Вероятно го правят, защото са варвари. — После тялото й отново потръпна.

— Хайде да не говорим за смъртта — прегърна я той.

— Добре, няма — прошепна тя, ръката й се спусна към слабините му и нежно започна да го гали.

— Само това ли ти е в главата? — дрезгаво попита той.

— Само това имам — прошепна тя и възбудено простена.