Ерик Лустбадер
Нинджа (3)

Околностите на Токио | Сингапур | Околностите на Токио
Пролетта — Лятото на 1945 | Зимата на 1951

Шинтоисткият храм беше построен сред най-гъстата малка гора, която Никълъс беше виждал през краткия си живот. Тя се намираше само на триста метра от източния край на имота, а оттам до къщата — просторна, изящна и хармонична постройка в японски стил — имаше още около сто и петдесет метра. Отпред формата й беше като голямо „Г“, до нея се стигаше, през изключително подредена градина, която, излишно е да се споменава, изискваше онези грижи и внимание, които човек отделя на малко дете.

Иронията на това местоположение се прояви по-късно, когато западно от полегатия хълм се появи ултрамодерна магистрала с осем ленти, която имаше предназначението да облекчи движението за и от центъра на Токио.

Изчезваха, превърнати в отпадъци, и последните следи, от японската военна машина, нейните създатели и ръководители бяха осъдени като военнопрестъпници и хвърлени в затвора. Само императорът беше пощаден, вероятно от уважение към традиционния монархизъм на японския народ.

Но Никълъс започна да учи история на друго място, в друг град.

На 15 февруари 1942 г., по думите на баща му, английският гарнизон в Сингапур отстъпил града на настъпващите японски войски. Те го задържали три години — до септември 1945 г., когато англичаните го превзели отново. Именно по това време баща му се запознал с една лутаща се из съсипания град жена, която по-късно станала майка на Никълъс. Тя била съпруга на коменданта на японския гарнизон и изпаднала в дълбок шок, когато той бил разкъсан от снаряд буквално пред очите й.

Първите британски части вече били в предградията на Сингапур. Комендантът решил да прегрупира своите войски на изток и оттам да нападне англичаните във фланг. Но станало така, че колоната прекомерно се разтеглила и вместо да напада, тя се оказала атакувана флангово. Попаднал под кръстосан огън, комендантът съсякъл с катаната си шестима британски войници, останалите благоразумно се оттеглили, и засипали щаба на японците със снаряди. От коменданта не останало нищо, дори костица или късче плат.

Години по-късно сред струпаните купища на малко антикварно магазинче в Токио Никълъс откри една литография в стил „укийо“, на която беше изобразен точно такъв момент — славният самурай загива в героична битка, огромната му катана е отхвръкнала настрана, разкривена от мощен взрив. Никълъс беше убеден, че точно по този начин е загинал бившият съпруг на майка му.

Майката на Никълъс беше напълно чужда на политиката, омъжена по любов и вътрешно убеждение! След поражението на японците в Сингапур и трагичната смърт на съпруга си тя откри, че светът се е превърнал в плашеща с размерите си празнота. Възпитана според религиозните традиции, тя беше убедена, че животът е за живите, а мъртвите трябва да бъдат оставени на мира. Човек скърби за загубата на близките си, после продължава напред. Карма. В това вярваше най-много, а не в предопределенията на съдбата. Не беше фаталистка, за каквато я биха взели повечето европейци. Просто знаеше, че на неизбежните неща в живота човек е длъжен да се подчинява. Такава беше и смъртта на съпруга й.

Но тя живееше във време на съдбовни промени и като красиво цвете, попаднало в окото на тайфун, се чувстваше напълно загубена сред пушечната стрелба и бомбените експлозии.

По ирония на съдбата срещна бащата на Никълъс в същата канцелария, от която бившият й съпруг отправяше заповедите до своя разбит гарнизон. Насочила се натам, сякаш това е будистки храм, свято защитен от пламъците на войната. А може би и защото това беше единственото й познато място в Сингапур, което все още не беше разрушено. Странно, но мисълта да напусне града изобщо не й минаваше през главата. Обратно — луташе се из разрушените улици без никаква мисъл за собствената си безопасност.

Градът обаче беше толкова разрушен, че тя се обърка и не можеше да открие търговската част, в която се намираше жилището й. Сред купищата развалини плачеха деца, които някой сякаш тайно беше пуснал от скривалище сред най-ужасяващите кошмари на войната. Спомни си за щастливите момински години и веселите новогодишни празненства — време без грижи, без ограничения за радостта. И това някак й помогна да оцелее.

И тъй, вече много дни тя се луташе сред димящите развалини, хлътваше в първата дупка, когато ушите й долавяха тежките стъпки на приближаващи се войници. Нямаше представа какви са тези войници и не се интересуваше — още от началото на войната тя не правеше никаква разлика между воюващите страни. Като по чудо избягна сериозни, може би и смъртоносни опасности. Карма, свиваше рамене тя по-късно…

Всъщност оцеля благодарение състраданието на китайците, които я шпионираха, но едновременно с това се грижеха за прехраната й. Наливаха с лъжица рядка оризена супица в гърлото й, тъй като дори и тези прости движения й създаваха затруднения. Облекчаваше се сред боклуците и отдавна беше забравила какво е баня. Когато случайно се натъкваше на все още действащи фонтани, тя подлагаше ръце под водната струя и я гледаше така смаяно, сякаш това беше едно от седемте чудеса на света. Когато валеше, тя спираше, вдигаше очи към свъсените облаци, търсейки очите на бога.

Онази сутрин, когато, залитайки, влезе в гарнизонния щаб, бащата на Никълъс се намираше в разгара на административна криза. Войниците му не само трябваше да прочистят последните гнезда на японската съпротива, но бяха принудени да поемат и функциите на полицаи, тъй като китайската и малайската общност в Сингапур бяха в състояние на напрегнато полупримирие и помежду им избухваха постоянни кървави свади. Хората му спяха най-много по час и половина на ден, бяха на ръба на изтощението, положението ставаше нетърпимо. Седнал на същия онзи стол с дървено облегало, който през последните три години беше неприкосновена собственост на мъртвия японски комендант, полковникът си беше поставил непосилната задача да овладее положението в опожарения град, без да проявява открито неподчинение на заповедите, които пристигаха от щаба. Не беше мръднал от този стол вече почти цяло денонощие.

С изключение на няколко кратки отскачания до тоалетната, полковник Денис Линеър не напускаше кабинета си нито за миг. Там го завари и изтощената от дългото лутане жена. Как е успяла да премине през трите патрулни двойки и охраната пред входа си остана загадка за него. По-късно доста щеше да се чуди на този факт, но сега беше изцяло погълнат от появата й, скочи рязко иззад отрупаното е книжа бюро, а помощниците му бяха по-стреснати от това негово действие, отколкото от самото присъствие на непознатата в кабинета.

— Данвърс! — викна на адютанта си той. — Веднага донеси походно легло!

Адютантът изхвръкна навън да изпълни заповедта, а полковникът протегна ръце да подхване олюлялата се жена. Очите й се замъглиха и тя припадна в ръцете му.

— Сър? — погледна го въпросително лейтенант Макгивърс. — Какво ще заповядате за…

— Господи, човече, намери една влажна кърпа! — прекъсна го раздразнено полковникът. — И повикай Грей!

Грей беше гарнизонният лекар, висок ъгловат човек с буйни мустаци и зачервена от слънцето кожа. Появи се в момента, в който Данвърс заклещи походното легло на вратата и то отказа да мръдне както напред, така и назад.

— Помогни му, Макгивърс! — нареди полковникът на отново появилия се лейтенант. — Той е добро момче.

После се залови за леглото редом е подчинените си и в резултат на задружните им усилия то най-сетне влезе в тясната канцелария.

Полковникът вдигна жената на ръце и внимателно я положи в леглото. Очите му неволно отбелязаха фините й азиатски черти, скрити под дебел слой прах и мръсотия. Остави я на Грей и се върна зад бюрото. Проблемите продължаваха да възникват един след друг, той им отделяше нужното внимание, но едното му око все гледаше към ъгъла на помещението. Най-накрая Грей се изправи.

— Благодаря, господа — каза полковникът. — Свободни сте, утре сутринта в осем отново тук. — Стана, прекара дълги пръсти през косата си и пристъпи към Грей, който не отделяше поглед от своята нова пациентка. Изчака излизането на останалите и тихо попита: — Как е тя?

— Трудно е да се каже — сви рамене лекарят. — Трябва да дойде в съзнание, за да мога да я прегледам. Очевидно е в дълбок шок, освен това е гладувала с дни. Няма да се учудя, ако цялото лечение приключи след нормално хранене за известен период от време. — Избърса се в кърпата, с която беше почистил лицето й, и добави: — Денис, знаеш, че ме чакат младежи в доста по-тежко състояние от нейното. Ако решиш, че трябва да дойда, след като се свести, просто прати Данвърс да ме повика.

— Полковникът извика адютанта си и му нареди да донесе горещ бульон и варено пиле. След това се отпусна до леглото и загледа нежната, едва доловимо пулсираща шия на жената. И първото нещо, което Чонг видя, когато отвори очи, беше неговото лице. След години, когато разказваше на Никълъс за този инцидент, тя призна, че най-силно впечатление са й направили очите му. „Най-добрите очи, които някога бях виждала“, редеше с напевния си глас Чонг. „Най-добрите и най-сините… Никога не бях виждала сини очи, защото не бях в Сингапур, когато англичаните дойдоха за първи път преди избухването на войната… Често си мисля, че точно те ме накараха да се пробудя. Сякаш запечатани на лента, всичките дълги и кошмарни дни след смъртта на Тцюку изведнъж изплуваха в съзнанието ми… Като филм, който гледах от началото до края. Всичко застана на мястото си, повече нямах усещането, че главата ми е пълна с памук…

Заедно с това усетих как всичко се отдалечава и започнах да мисля за преживените ужаси така, сякаш не аз, а някой друг ги беше изпитал. Тогава разбрах, че баща ми е част от моята карма — част от съдбата и живота ми. Знаех го още преди да отворя очи. Едновременно с това не помнех нищо друго — нито как се озовах в гарнизонния щаб, нито как съм преминала през постовете на англичаните.“

Дългият работен ден свърши и полковникът я отведе у дома. Удавен в пожарища и руини, димящият град сякаш плуваше в лъчите на залеза. Вървяха редом с ръмжащи джипове и тичащи войници, блъскаха се по тротоарите с китайци и малайци, които, сдържани, решителни и сякаш вечни в широките си панталони и сламени шапки, бавно се прибираха по домовете си.

Макар че винаги предпочиташе да ходи пеша, полковникът беше просто принуден да повика джипа си — навалицата беше невъобразима. Разстоянието между щаба в района на пристанището Кепел и къщата си в северната част на града обикновено изминаваше за двайсет минути. Съвсем разбираемо, командуването не беше очаровано от тези разходки и полковникът бе принуден да се примири с присъствието на двама едри и солидно въоръжени войници на крачка зад себе си. Макар че нямаше право на избор, дълбоко в себе си той беше убеден, че това е една безсмислена й излишна мярка.

Отначало му посочиха за жилище огромно имение в западните покрайнини на града, но скоро се оказа, че то граничи с не по-малко огромно блато, гъсто обрасло с мангрови дървета, от което се разнасяше нетърпима воня. Принуди се да потърси сам по-подходящо жилище и скоро откри тази по-малка, но далеч по-удобна къща.

Тя се издигаше на леко възвишение и от нея се разкриваше великолепна гледка. На север гордо издигаше каменното си чело остров Букит Тимах, а още по-нататък проблясваха черните води на пролива Джохор — величествен като заспал великан. Зад него се простираха ниските брегове на Малая — най-южната точка на огромния Азиатски континент. През особено горещите дни, когато ризата на полковника залепваше за гърба му като гореща ютия, потта струеше в очите му, а градът димеше като тропическа джунгла след дъжд, той имаше чувството, че грамадата на Азия бавно се хлъзга към него, поглъща го и го задушава под покрова на комарите и безчислената човешка гмеж. Тогава се появяваха и острите болки във врата му, по-непоносими от всякога.

Но всичко това беше преди появата на Чонг — едно истинско чудо за полковника, чудо, необяснимо като самия Бог, който му беше пратил тази жена сякаш не от мръсните сингапурски улици, а направо от небето, натежало с буреносни облаци… През онази първа вечер, изкъпан и преоблечен с активната помощ на дребничката Пи, той се настани край масата от блестящо полирано тиково дърво, взе чашата с ледено питие и усети как умората се отмива от тялото му така, както душът беше отмил солта от потното му тяло. Колко е хубаво да се прибереш у дома след дълъг и изтощителен работен ден, мислеше си той. Все пак, в спомените си години по-късно, той съвсем не беше сигурен в мотивите, ръководели действията му през онзи пръв ден. Беше сигурен само в едно — когато влезе при него, когато отново зърна лицето й, за пръв път, откакто беше напуснал Англия през 1940 година, усети с пълна сила магнетизма на Азия. Гледаше я как се приближава и изпитваше чувството, че е някакъв пуст и изоставен дом, в който най-после се настанява нов обитател — жив и прекрасен. После усети как дъхът му разкъсва оковите и започва да бушува, открил че тук, на крачка от него, се е материализирала истинската причина за желанието му да опознае загадъчната Азия.

Седеше, без да помръдва, и я гледаше. Денят умираше зад прозореца, мракът влизаше в правата си с онази решителност, с която сам полковникът се втурваше в бой. Именно тази решителност беше голямата му дарба, именно нея ценяха високо както английските, така и американските генерали, именно тя му носеше победите на бойното поле и идващите след тях повишения.

Имаше чувството, че не всичко в това лице е китайско. Такова беше поне общото му впечатление още преди да опознае в подробности неговите черти. Нищо в него не можеше да се нарече класическо и именно това го правеше неотразимо привлекателно. Беше по-скоро продълговато, с високи скули, издължени бадемови очи и нос, далеч по-малко плосък, отколкото би очаквал всеки европеец. Най-изразителната част на това лице беше устата — пълна, чувствена и добре очертана, която особено подхождаше на бадемовите очи. По-късно той щеше да се научи да отгатва настроенията й само чрез един къс поглед върху тази уста.

Пи беше свързала на плитка дългата й черна коса, падаща свободно край едното й рамо. Беше толкова гъста и жива, че за миг полковникът изпита чувството на контакт с отделно същество — неземно и загадъчно, изведнъж решило да се превъплъти пред очите му. Източното у нея беше така типично, сякаш тази жена беше събрала в себе си всички качества на тази огромна, плоска и гъстонаселена земя.

— Как се чувствате? — попита той на кантонски диалект. Когато не получи отговор, повтори въпроса си и на мандаринско наречие^[1].

— Вече съм добре, благодаря ви — поклони се ниско тя.

Чул за пръв път гласа й, полковникът стреснато я погледна. Беше мелодичен и напевен, изключително женствен глас, който съвсем точно подхождаше на осанката й. Висока почти метър и седемдесет, фигурата й беше тънка и гъвкава като върба, но едновременно с това безупречно оформена и изключително съразмерна.

— Голямо щастие е, че попаднах на вас — продължи тя, без да вдига очи от пода пред краката си. После се опита да произнесе името му, отказа се с въздишка на безсилие и добави: — Много се срамувам. Пи ми повтаряше името ви непрекъснато в банята, но така и не успях да го науча.

— Няма защо да се срамувате — отвърна полковникът. — Наричайте ме просто Денис.

С това име тя успя да се справи, макар че нито един англичанин не би произнесъл „Д“ по нейния начин. Повтори го два пъти, после добави:

— Никога няма да забравя какво сторихте за мен, Денис.

В същата секунда полковникът разбра, че това е жената, за която ще се ожени.

Когато полковникът получи американското предложение да замине за Токио и да стане съветник на генерал Дъглас Макартър — главнокомандуващ окупационните сили в Япония, първата му мисъл беше за Чонг. Не можеше, а и не искаше да отхвърли това предложение, само се питаше как ще го възприеме тя.

Това стана в началото на 1946 година и този район на света все още живееше със спомена за атомните експлозии над Хирошима и Нагасаки.

Двамата с Чонг бяха женени от четири месеца, а тя вече беше бременна в третия. Реши да напусне Сингапур без всякакво колебание, макар че с течение на времето го беше възприел за своя втора родина. Освен че се считаше длъжен да приеме новото назначение, той си даваше ясна сметка и за острите проблеми на Япония след безусловната й капитулация година по-рано и беше изпълнен с решимост да отдаде всичките си сили и умения на каузата, която генерал Макартър нарече „смел нов курс за развитие на японската държава.“

Поколеба се само за миг, после извика Данвърс и му каза, че се прибира у дома, да го търсят там в случай на неотложна необходимост.

На прага го чакаше Чонг, отпратила Пи в кухнята още при първото познато ръмжене на джипа.

Днес се прибираш рано, Денис — усмихна му се тя.

Той слезе от джипа, махна с ръка на шофьора и престорено се намуси:

— Сега сигурно ще кажеш, че слугите не могат да почистят от мен!

— Нищо подобно! — извика тя, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. — Напротив, вече ги наплесках по задниците и ги пратих да оправят кухнята, макар никак да не им се искаше…

Прекосиха хола и влязоха в кабинета. Тя му сипа питие.

— Нима са направили нещо, което заслужава наказание? — попита той и пое запотената чаша.

— О, не! — промълви тя и уплашено вдигна малката ръчица пред устата си.

Преливащ от вътрешно щастие, той с усилие остана сериозен и бавно кимна глава.

— Вярвам, ще ми кажеш, ако има нещо подобно… Нали?

— Няма нищо подобно — отвърна тя и с жест го покани да седне на любимия си стол. Когато той се настани удобно върху мекото седалище и изпружи крака на килима, тя бавно се отпусна на колене до него. Беше облечена в тъмносиня брокатена роба от фина коприна с тясна якичка и широки ръкави във формата на камбанки. Полковникът нямаше и най-малка представа откъде се е сдобила с тази дреха, но щеше да прояви лошо възпитание, ако я попита.

— Това не е твоя грижа — продължи тя. — Аз отговарям за реда тук, а ти се грижиш за реда в целия град. Безупречната обстановка в нашия дом е моя грижа, защото най-важното за духа на човека е спокойствието. Съгласен ли си? — Той кимна, без да е в състояние да отмести очите си от нейните, а тя продължи: — Спокойствието на един дом се определя не само от неговото местоположение и качеството на прислугата, но и от неговите стопани. — Отново млъкна, а полковникът отпи една глътка от чашата си, остави я на бюрото до себе си и изпъна гръб.

Западната му кръв го подтикваше да стисне в длани сръчните й деликатни ръце, да я притисне до себе си и да я попита: „Кажи какво има, скъпа? Какво те тревожи?“ Знаеше, че не бива да прави това, тъй като щеше да я накара да изпита дълбок срам. С просто око се виждаше, че за тази тирада се беше подготвяла дълго време. Трябва да я уважи и да я остави сама да стигне до темата, която я вълнува. Ако по време на шестгодишния си престой в Далечния изток изобщо беше научил нещо, това несъмнено беше търпението. Ако не беше успял да го стори, при това да го стори бързо, животът му сред тези толкова различни хора несъмнено би се превърнал в трагедия.

— Но ти знаеш, Денис, че спокойствието е само едната страна на това, което наричаме хармоничен живот. Всички хора се стремят към хармонията, тя е база на ясния разсъдък, на добрата и всемогъща карма. — Пръстите й леко докоснаха ръката му, кротко отпусната върху страничната облегалка на креслото. — Ти притежаваш тази карма, тя е здрава и сигурна като мрежата на опитен рибар… — Очите й се сведоха към сплетените й пръсти, после се стрелнаха към лицето му: — Страхувам се да се намесвам в нея, защото има опасност всичко да разруша. Но днес сме длъжни да мислим и за друго… Съдбите ни се срещнаха и преплетоха и кой знае… от тях може би се е зародила още по-могъща карма? — Той кимна отново, а тя, доволна, че разполага както със съгласието му, така и с цялото му внимание, добави: — Сега искам да те помоля нещо…

— Знаеш, че още преди да ме помолиш, моят отговор е „да“ — не се сдържа полковникът с неподправена искреност в гласа. — Ти ме направи най-щастливия човек на този свят и можеш да разполагаш с мен както намериш за добре!

По нищо не пролича, че тези сърдечни и искрени думи повлияха върху Чонг.

— Това, за което ще те помоля, е много голямо — промълви тя.

Той кимна и зачака.

— Трябва да напуснем Сингапур! — изрече накрая тя, погледна го боязливо и видяла, че няма намерение да я прекъсва, забързано продължи: — Зная, че работата означава много за теб, но това е… — млъкна за момент да потърси точната дума: — Това е просто задължително! За теб, за мен, за бебето… — Ръката й се плъзна по леко закръгления корем: — Трябва да заминем за Япония, за Токио!

Хуморът на ситуацията, подсилен от нейната тайнственост, беше прекалено силен и той се засмя от сърце.

— Нима е смешно? — извика тя, без да усети облекчението, заливащо го на хладни вълни. — За нас е лошо да останем тук! Много лошо! В Япония нашата карма ще процъфти и укрепне. Там е нашата… как беше английската дума… да, нашата съдба, нали така се казваше? Да, нашата съдба!

— Смея се на едно доста необичайно съвпадение — успокоително я потупа по ръката той. — То няма нищо общо с това, което казваш. А сега ми кажи защо трябва да заминем за Токио.

— Защото там е Итами, сестрата на Тцюку.

— Разбирам. — Тя му беше разказала всичко за първия си брак сама, без да чака подкана. А после никой от двамата не беше споменавал за тази безвъзвратно отминала част от живота й. — Но какво общо има Итами с нашата карма?

— Нямам никаква представа — поклати глава Чонг. — Но снощи сънувах странен сън…

Полковникът добре знаеше, че азиатците придават огромно значение на своите сънища и в това никак не приличат на древните римляни. А и сам не отричаше тяхното влияние върху поведението на човека, защото знаеше, че подсъзнателното у нас влияе върху живота ни доста по-силно, отколкото сме склонни да признаем. Във всеки случай сънищата бяха тясно свързани с кармата, а в нея полковникът вярваше безрезервно. След толкова години в Далечния изток просто не можеше да бъде друг.

— Сънувах Итами — продължи Чонг. — Сънувах, че съм в непознат град, но бях сигурна, че това е Токио. Бях на пазар и неусетно свърнах в тиха странична уличка. Магазинчетата наоколо бяха направени изцяло от дърво и хартия — такива, каквито са били още когато Токио се е казвал Едо, а Япония е била шогунат, управляван от великия шогун Токугава.

— Спрях се пред едно магазинче с весела витринка. В средата й се мъдреше една кукла, най-красивата кукла на света. Гледах я като омагьосана. Беше от порцелан, с бяло лице и елегантно облекло в традициите на „буши“. Очите й бяха заковани в моите, после внезапно проговори. Гласът й беше повелителен и стоманено твърд, като на дама с изключително положение в обществото. Точно тя се оказа Итами. Заповяда ми да се преместим при нея. Да напуснем Сингапур и да заминем за Токио.

— Виждала ли си някога Итами? — погледна я любопитно полковникът.

— Не.

— Тцюку показвал ли ти е нейна снимка?

— Не.

— И въпреки това си сигурна, че сънуваната кукла е била именно Итами, така ли?

— Итами беше, Денис.

Той най-сетне се наведе и взе ръцете й. Днес дългите й нокти бяха покрити е яркочервен лак. За миг погали съвършената им повърхност, изпитвайки наслада от приятното усещане. После промълви:

— Наистина ще заминем за Япония, Чонг. Ще отидем в Токио и ще се срещнем с Итами — съвсем според твоя сън…

Усмивката й го ослепи като изгряващо слънце.

— О, Денис, наистина ли?

— Да, скъпа.

— Тогава зная защо духът ми е така щастлив! Щастлив и безгрижен, макар че умът ми изгаря от любопитство.

 

 

В деня преди заминаването тя го заведе при Со Пенг.

Той живееше извън града, в малко селце с колиби от бамбук и намаслена хартия, в което никога не беше стъпвал кракът на европеец. Нямаше го на нито една от военните карти на полковника. Когато Чонг му обясни къде трябва да идат, той се изсмя и каза, че там ще намерят само голямо блато, гъсто обрасло с мангрови дървета. Но тя продължаваше да настоява и той отстъпи.

Беше неделя. Тя го предупреди да не слага униформата.

— Много е важно! — рече и с това изчерпа въпроса.

Докато навличаше ленения си костюм с широки ревери и цвят на шоколадов крем, имаше чувството, че си остава гол и уязвим — като яркочервена мишена на фона на изумрудената джунгла. Това чувство не го напусна и след като върза тъмната вратовръзка с инициалите на кралските ВМС под яката на снежнобялата копринена риза. Чонг облече дълга до земята копринена, рокля с тясна якичка, бяла на ситни небесносини птиченца. Изглеждаше като приказна фея.

Напуснаха града под палещите лъчи на слънцето. Жегата ги заля с лепкавите си талази. Лекият ветрец напълни дробовете им с вонята на мангровото блато, останало вляво от тях. На два пъти им се наложи да спират и да изчакват дългите сребристо черни змии, които пресичаха пътечката с тихо съскане. Чонг стискаше ръката му и не му позволяваше да ги докосне.

На изток, далеч към линията на хоризонта, бавно се трупаха оловносиви облаци. Сякаш бяха оставени на воля деца, които са решили да построят опасна пирамида. Небето непосредствено над тях беше странно жълто, без следа от обичайната синевина. Безмълвни светкавици прорязваха сивотата на далечните облаци, оцветявайки ги в зловещ пурпурен цвят. Изкачваха се по виещата се нагоре пътечка, а край тях цареше невероятна тишина.

От Сингапур отдавна нямаше и следа. Беше изчезнал като котва, хвърлена в дълбокото море, беше останал в някакъв друг свят, забравен и безкрайно далечен. През онзи тайнствен следобед полковникът виждаше нещата именно по този начин, така щеше да си ги спомня и години наред след това, внезапно пробуден от първите лъчи на утрото.

В края на гъсто залесения хълм пътечката изчезна, пред тях се изправи стена от буйна растителност, сякаш недокосвана от човешки крак. Чонг се ориентира без никакво затруднение, хвана го за ръка и след миг се озоваха в края на селцето, легнало в долинка с буйна растителност, зад която се издигаха огромни базалтови скали — вероятно последна преграда за бурните вълни на океана.

Приближиха се до къщата пред тях, изкачиха трите широки стъпала, отделящи я от калната уличка, и стъпиха върху просторна веранда от южноамерикански тип с покрив от плоски плочи, които я предпазваха от поройните дъждове и изпепеляващите лъчи на тропическото слънце. Чонг му направи жест да свали обувките си, после сама направи същото.

Вратата се отвори и на прага застана възрастна жена с елегантен посивял кок и дълга копринена роба. Покани ги с жест да влязат, после събра ръце на гърдите си и мълчаливо им се поклони. Те отвърнаха на поклона и старицата се усмихна. В устата й нямаше нито един зъб, а сбръчканото й лице носеше следите на отдавна отминала красота. Черните бадемови очи блестяха като фенери и излъчваха чиста и неподправена невинност, сякаш в повехналото тяло все още витаеше духът на някогашното момиченце.

Чонг представи полковника, после рече:

— Това е Чиа Шенг.

Каза го така, сякаш името беше съвсем достатъчно й обясняваше всичко.

Чиа Шенг се засмя, хвърля съучастнически поглед към полковника, сякаш да му каже „Ето такива са днес младите“, после сви кокалестите си рамене, езикът в беззъбата уста звучно премлясна.

Забелязал, че Чонг прибягва до мандаринския диалект, полковникът без много приказки разбра, че трябва да стори същото.

Пристъпиха прага и се озоваха в помещение с внушителни размери. Беше по-голямо от всички сингапурски стаи, които беше обитавал, дори и от онези в огромното имение край блатото. Отвън къщата с нищо не подсказваше за наличието на такъв простор.

Още по-странен беше фактът, че целият под беше покрит с татами — японски тръстикови матраци с точно определени размери, които са единица мярка за площ в класическите японски жилища. Но това беше само една от изненадите, които го очакваха.

Без да каже нито дума, Чиа Шенг ги преведе през първото помещение — оскъдно обзаведено с ниски полирани масички и възглавници за сядане. После навлязоха в дълъг и зле осветен коридор, в далечния край на който проблясваше нещо като дълбоко набраздено пано от самороден нефрит. В средата му имаше кръгла портичка, която полковникът виждаше за пръв път, но от прочетеното за Япония знаеше, че се нарича „лунна врата“. Такива врати е имало в жилищата на най-заможните китайски фамилии в края на миналия век.

Отвъд отвора на „лунната врата“ се виждаше дълъг бамбуков прът, препречен по диагонал през коридора. В горния му край беше закачено сиво парче коприна с избродиран в средата овален кралски герб, от който във всички посоки се отправяха сини лъчи. Гледката беше позната и полковникът насили паметта си. Накрая се сети — подобен флаг беше виждал изобразен в една литография „укийо“ — от художника Андо Хирошиге. Названието на литографията не помнеше. Знаеше само, че е част от цяла серия, наречена „Петдесет и три позиции на Токайдо“. Тази тук не беше оригинална, рисувана бе по всяка вероятност от ръката на пътуващ художник. Още една загадка. Полковникът скри изненадата си и последва Чиа Шенг през лунната врата.

Озоваха се в помещение, чиито размери не отстъпваха по нищо на предишното. Трите му стени бяха покрити със завеси от изключително качество, с тъмни, но въпреки това живи цветове, край които годините се бяха хлъзгали като леки и едва забележими облачета, В ноздрите му нахлу благовонието на запалени мангалчета с непознати аромати.

— Моля — рече Чиа Шенг и ги насочи към ниска лакирана масичка от червено дърво. В средата й беше поставен глинен съд със свежи цветя. Завесите зад нея бяха леко открехнати, те минаха през тях и спряха пред малка вратичка, която беше толкова черна, сякаш беше изсечена от самороден къс оникс.

— Стълбите — промърмори Чиа Шенг и миг по-късно започнаха да се изкачват. Пространството беше толкова тясно, че бяха принудени да се наредят един подир друг.

Накрая стигнаха до нещо като куличка, която полковникът определи по-скоро като мансарда. Четири широки дървени колони крепяха покрива от зелени керамични плочки. Оттук се разкриваше, великолепна гледка към трите посоки на света, само четвъртата се препречваше от огромните базалтови скали, извисяващи се като митични великани, решени да закрилят обитателите на този дом.

В мига, в който стъпиха върху площадката, очите на полковника бяха привлечени от фигурата на висок мъж, който беше опрял дълъг далекоглед до окото си и очевидно наблюдаваше приближаващата се буря. Това беше Со Пенг.

— Добре дошли, полковник Линеър — продума той и богатият му дълбок глас сякаш накара цялата мансарда да затрепери. Мандаринското му наречие носеше странен акцент — ако прибегне до западните стандарти, човек би казал, че звучи задавено. Не помръдна от мястото си, не показа с нищо, че си дава сметка за присъствието на Чонг. Изпълнила задачата си да посрещне гостите, Чиа Шенг мълчаливо се обърна и заслиза по извитата стълба.

— Моля ви да се приближите и да застанете до мен, полковник — рече Со Пенг. Беше облечен в стара официална китайска роба, която имаше цвят на седеф, от материя, която полковникът никога не беше виждал. Дори и при най-лекото помръдване на стареца повърхността й поемаше и отразяваше колебливата светлина по наистина запленяващ начин.

— Погледнете — рече старецът и подаде далекогледа на полковника. — Погледнете настъпващата буря и ми кажете какво виждате.

Полковникът пое излъскания бронзов уред, примижа с едното око и го доближи до другото. Тук, в орловото гнездо на Со Пенг, вече се усещаха първите предизвикателства на бурята, чието зараждане бяха забелязали на идване. Вятърът се усилваше.

В кръгчето на окуляра се виждаха скупчените облаци, пурпурночерни като зеещи рани, небето зад тях също беше претърпяло метаморфоза. Доскоро стабилният му жълтеникав цвят вече беше прорязан от светлозелени ивици и образуваше комбинация, която земният свят едва ли някога би създал. От време на време тишината се нарушаваше от гърления тътен на далечните гръмотевици, търкалящ се над застиналия пейзаж като тежко цунами. Полковникът послушно описа всичко, което беше видял.

— И това е всичко, което улавят сетивата ви — рече Со Пенг. В интонацията му нямаше и следа от въпрос.

Да, готвеше се да потвърди полковникът, това е всичко, което мога да видя. Но в последния момент замълча, убеден, че старецът очаква от него да види й нещо друго.

В продължение на няколко дълги секунди местеше далекогледа сантиметър по сантиметър, над близките околности, но въпреки това не успя да открие нищо ново. Силно заинтригуван, той вдигна уреда нагоре. Нищо. Свали го ниско, към земята под куличката. В близките оризища, голи и незащитени дори от едно дръвче, се виждаха женски фигури, които се навеждаха и късаха стръкове ориз, без да обръщат внимание на приближаващата буря. Полите им бяха повдигнати и вързани отпред, върху гърбовете им бяха закрепени широки кръгли кошници, босите им крака бяха затънали до глезени във водата.

— Жените продължават да работят — рече полковникът. — Сякаш изобщо няма да има буря.

— Аха — кимна Со Пенг. — Какво ви говори това, полковник?

Полковникът свали ръката си с далекогледа и се обърна към голата жълтеникава глава на стареца с дългите сиви косми, стърчащи от върха на брадичката му, и ясните тъмни очи, които го гледаха хладно и отчуждено — очи на човек от друга епоха.

— Те знаят нещо, което ние не знаем — промълви той.

Со Пенг промърмори нещо и замълча. Очевидно разбираше, че зад това „ние“, споменато от събеседника му, се криеше невежеството на всички европейци. Все пак трябваше да прецени дали полковникът говори сериозно или зад думите му се крие снизхождение. Со Пенг, подобно на много азиатци, беше имал достатъчно контакти с хора, обладани от това чувство. Въпреки това предпочете да не прекъсва срещата — нещо, което лесно би могъл да стори, и това показа, че интересът му към този мъж беше събуден въпреки краткия контакт помежду им.

От своя страна полковникът знаеше само едно — отношенията му с Чонг бяха на прага на решително изпитание, тъй като благословията на този старец беше от решаващо значение за нея. Не можеше да разбере защо не се е нуждаела от нея в навечерието на брака им, но сега виждаше ясно, че Чонг трябва да я има, преди да напусне завинаги Сингапур.

Фактът, че тази къща и цялото селце бяха изолирани и напълно непознати за белите обитатели на града, го правеше още по-предпазлив. Полковникът с болка в сърцето признаваше факта, че повечето китайци не питаят особено добри чувства към европейците — тези груби и едри варвари, дошли през морето. В този момент никак не го утешаваше мисълта, че подобни чувства обикновено са съвсем основателни.

Едновременно с това той самият изпитваше силна любов към тези хора, към техния живот и история, религия и обичаи. Без съмнение именно това чувство го накара импулсивно да промълви:

— Ние положително имаме много да се учим от тукашните хора, сър. Едновременно с това обаче мисля, че най-добрият начин да се опознаем взаимно е да поддържаме тесни контакти помежду си. Само от такива контакти може да се роди доверието.

Ръцете на Со Пенг се скриха в широките ръкави на робата и той ги скръсти пред крехките си гърди.

— Доверие — повтори замислено той, сякаш думата беше нова за него и трябваше да опознае вкуса й. — Но доверието може да има безброй нюанси, полковник. Между тях спокойно можем да включим и, да речем тайните…

— Може би не сте далеч от истината, сър — отвърна полковникът.

— А какво ви кара да мислите, че можете да бъдете обект на подобно доверие? — попита Со Пенг.

Очите на полковника станаха неподвижни и напълно непроницаеми за околните, лицето на стареца бавно се разми пред напрегнатия му взор, във въздуха останаха да висят като блуждаещи светлинки единствено гласовете им.

— На първо място уважението, сър. После идва познанието — нарочно търсеното и напълно усвоено познание. След това — приемането и примиряването с околния свят, пълното разбиране на ролята на отделния индивид в него. Има и любопитство — вечното човешко любопитство да се разбере неразбираемото… А накрая идва и любовта.

След тези думи полковникът се поуспокои. Знаеше, че е успял да изрази мислите, които вълнуват сърцето му, да ги изрази по начин, който беше напълно приемлив за него като човек, но едновременно с това запазваше и достойнството на съпругата му. Нищо повече не беше необходимо в мигове като този.

Когато Со Пенг проговори отново, той се обърна не към полковника, а към съпругата му.

— Чонг — рече — Имам чувството, че Чиа Шенг те вика. Долавям гласа й в този странно разреден преди бурята въздух…

Чонг безмълвно се поклони и се оттегли. Полковникът мълчаливо чакаше. Първите талази на бурята връхлетяха крехкото им укритие.

— Чонг съобщи, че скоро заминавате за Япония — започна Со Пенг.

— Вярно е — кимна полковникът. — Утре пътуваме. Получих назначение при генерал Макартър и ще работя за възстановяването на страната.

— Това е престижна работа — кимна старецът. — Ще останете в историята, така ли?

— Честно казано, не съм мислил за това.

— А не ви ли е минало през ума, че трябва да оставите японците сами да извършат това, което нарекохте „възстановяване на страната“?

— Това би било идеалното разрешение. За съжаление известни елементи в японското общество са насочвали в погрешна посока развитието на страната през последните двадесет години. — Събеседникът му запази мълчание и полковникът продължи: — Сигурен съм, че знаете какво вършеха в Манджурия.

— Манджурия? — смръщи лице Со Пенг. — Какво общо с Манджурия имаме аз и моят народ? За нас това е само една точка в другия край на света. На ваше място бих оставил японците и болшевиките да се бият за нея колкото щат. Мисля, че Китай нищо няма да изгуби, ако забрави за Манджурия.

— Но японците гледат на нея като предмостие за завладяването на Китай. Искат да създадат свои военни бази там за бъдещата си експанзия.

— Така е — призна с въздишка Со Пенг. — Империалистичните им апетити ме натъжават дълбоко или поне ме натъжаваха, когато бях млад. Тогава се чувствах особено наранен, защото съзнавах, че японците са тръгнали по пътя на милитаризма. Всъщност те винаги са вървели по този път, той е в кръвта им от векове и същността му не може да се измени нито от риториката на политиците, нито от опитите за колективна амнезия. Разбирате ли ме, полковник? Днес и германците се отричат от своя расизъм, колкото и глупаво да звучи това. Все едно да се отречеш от въздуха, който дишаш!

— Днес Китай не трябва да се страхува от Япония — погледна го в очите полковникът. — Това ви го казвам като… като израз на доверие, да речем. Днес натискът идва от страна на болшевиките и именно от тях трябва да се страхуваме.

— Това е „бушидо“, полковник. Разбирате ли същността на тази концепция?

— Мисля, че да — кимна той.

— Чудесно, значи схващате какво имам предвид. — Со Пенг погледна към черното и развълнувано небе. Сякаш сред облаците се беше скрил невидим великан, който размахваше пред лицата им огромни плющящи знамена. — Знаете ли, съществува една особена мярка за приятелство… Говоря за истинското приятелство, а не за онова, което съществува между съседи или делови партньори. При този вид приятелство, което напоследък се среща все по-рядко, общуването не е проблем, нито бариера. Съгласен ли сте с тази забележка?

— Да, сър, напълно.

— Хм… Нещо ми нашепва, че наистина е така. — Старецът изпусна лек и приятелски смях. — Знаете ли, когато Чонг ме посети за пръв път, времето беше съвсем като днешното. Беше съвсем мъничка, най-много на три годинки… Някога семейството й е било изключително голямо и влиятелно. Не зная какво е станало с него, вероятно никой не знае… Доста години се опитвах да науча нещо за него, но напразно.

— После и това престана да има значение. Моето семейство стана и нейно, аз я обичах така, както бих обичал и собствената си дъщеря. Имам много деца, а сега още повече внуци и правнуци. Толкова много, че понякога бъркам имената. Простено ми е, защото вече съм стар, а умът ми е зает с толкова много неща…

— Въпреки всичко ще ви призная, че Чонг заема особено място сред многобройната ми челяд. Тя не е продукт на собствените ми сокове, но в замяна на това е съвършен продукт на ума ми. Следвате ли моята мисъл? Точно оттам идва тя, точно по този начин се е оформила като човешко същество. Трябва да знаете това, трябва отлично да го разберете още преди да сте напуснали Сингапур.

После потъна в мълчание. Стоеше неподвижен и вглъбен, сякаш пред очите му се нижеха отдавна забравени събития, станали преди много, много години. Въздухът сякаш се разцепи и от тебеширеното небе рукна пороен дъжд. Едрите капки забарабаниха по плочестия покрив, от извитите улици шурнаха широки водни струи. Зелените листа на дърветата потръпнаха и увиснаха надолу, притиснати от силата на пороя, от земята със съскане се заиздига пара. Полковникът леко се наведе и хвърли поглед надолу. Макар и само на един-два метра разстояние, покривът на къщата беше изчезнал. Към лицето му се надигаха гъсти облаци влажна пара, светът се превърна в сиво-зелена, сякаш набързо нахвърляна скица, изпълнена с мимолетни и бързо изменящи се сенки. Сякаш бяха свидетели на оформящите се мисли в някакъв огромен божествен мозък.

— Тук горе сякаш сме в пълна изолация — отбеляза полковникът.

— Човек никога не може да бъде изолиран в Азия — усмихна се Со Пенг. Стоеше все така неподвижен като статуя и затова още по-странен на фона на бушуващата наоколо природа. Отскачащата от улиците вода го засипа със ситен прах и той отстъпи към центъра. Полковникът имаше чувството, че е изправен на носа на катер, порещ с пълна скорост бурното море.

— Тук светът е по-различен — продължи Со Пенг. — Нашият свят е различен. Ние се раждаме, растем и остаряваме с чувството за вечността, заобикалящо ни от всички страни. Винаги съм мислил, че тази, нека я наречем интимност, е нож с две остриета. Несъмнено тя е нашата главна сила в живота, но едновременно с това е и нашата слабост (ето ви един израз на доверие), която, страхувам се, е истинска ахилесова пета при контактите ни със Запада. Изпитвам опасението, че прекалено много от моите сънародници подценяват хората от Запада точно защото ги считат за варвари, неспособни да разберат източната концепция за човека, честта и естеството на времето, неговата дълбока същност… Това може да се окаже фатално. Вижте японците и участието им в тази война. Какво глупаво и обречено на провал начинание! Славно, но глупаво! Все пак те съзнават благородството на провала. По западните стандарти почти всичките им национални герои са глупаци, преживели поражение. Това разкрива същността на тяхната природа и начин на мислене. Докато на Запад се броят само добродетелите… Протестантска етика, нали така се казваше? Нищо особено, ще ви каже днес всеки японец. Именно протестантската етика постави Япония на колене. Тя беше изчислена така, че японците да платят скъпо и прескъпо за Пърл Харбър. Съединените щати действително се оказаха в ролята на спящия великан, чиято ярост се стоварва върху всеки, дръзнал да го събуди. — Очите му се насочиха към поройните дъждовни струи, въздухът тежеше от влага. — Но и ние не разбираме напълно същността на времето. Все още гледаме към вчерашния ден, когато всичко беше вечно и неизменно, все още не сме се нагодили към настоящето… — Той се засмя. — Дайте ни малко време, ние сме най-гениалните хора на този свят. Покаже ли ни се пътят, спасението ни е сигурно. Защото сме изключително гъвкави… Трябва да внимавате, защото ще ви настигнем и изпреварим още преди да сте се усетили!

От очите на Со Пенг изчезна вглъбеното и замечтано изражение, той се обърна към полковника и рече:

— Страхувам се, че личните ми философски възгледи не са интересни за вас. „Мъдро слово…“ — не вярвам то да съществува. Човек не може да придобие мъдрост, ако седи в краката на някого и кротко го слуша. Човек трябва да изживее живота си, да извърши своите грешки, да почувства екстаз, когато проумее истинското значение на съществуването, защото то е различно за всеки от нас. Да пада, да става, да започва отново. Да се учи от собствения си опит. Това е начинът, друг няма.

— Но стига приказки. Днес наистина съм като бъбрива старица, може би заради времето… По време на буря ставам много словоохотлив, това може би ми помага да се отпускам. Когато бях дете, изпитвах истински ужас от мусоните…

— Е, смятам, че се представих доста подробно… Полковник, вие вероятно вече сте се запитали откъде съм, какви са културните ми корени… Баща ми беше китаец, слава богу възпитан и спокоен мандарин^[2], а не манджурец. В началото е бил дребен търговец, но благодарение на изключителните си способности скоро се превръща в уважаван бизнесмен и трийсет и три годишен емигрира в Сингапур. Но аз съм роден на континента, не тук. А майка ми беше японка… — Очите му се разтвориха и той шеговито добави: — Е, е, полковник! Не трябва да сте толкова изненадан! От време на време става и така, макар и не толкова често… Произходът на майка ми беше държан в дълбока тайна по очевидни причини. Баща ми твърдеше, че по-различните черти на лицето й се дължат на факта, че е родена в северните райони на Китай, близо до границата с Русия. Тамошните жители са със смесена кръв — монголска, манджурска и бог знае още каква.

— Нямам, точна информация и за произхода на Чонг. Може би тя самата, знае нещо, може би не. Никога не сме разговаряли по този въпрос. Някой ден може би сама ще ви разкаже всичко, което й е известно. Но това са неща, които засягат само вас двамата. Аз самият съм убеден, че произходът й няма особено значение, тъй като тя е възпитана и израснала тук.

— Когато човек може да види матрицата, в която е бил обработен един скъпоценен камък, той несъмнено ще придобие по-пълни впечатления и за качествата на този камък — поклати глава старецът — Не, този пример звучи някак, си студено, ще ви дам друг. Човек се запознава с изключително красива жена, започва да живее с нея, но с течение на времето открива, че в поведението й има нещо погрешно й объркано, нещо неразбираемо… Междувременно мъжът е научил, че тази жена е била втора дъщеря в семейство е три деца. Той вече може да направи първата крачка към разгадаване на загадката. Разбира се, колкото повече научава, толкова по-малко странно му се струва нейното поведение, а накрая то вече е съвсем разбираемо за него. — Старецът млъкна, сбърчи нос и подуши въздуха. — Бурята скоро ще премине — рече той. — Елате, нека слезем долу.

 

 

Настанени около кръглата и блестящо полирана масичка от червено дърво, полковникът, Чонг и Со Пенг мълчаливо се хранеха. Безшумна като дух, Чиа Шенг поднасяше блюдо след блюдо. За пръв път от три години насам полковникът виждаше толкова много храна на едно място, но никога, през живота си не беше опитвал толкова вкусни и изящно приготвени ястия. В началото поднесоха „дим сум“ — тънички оризови топчета с най-разнообразни плънки. После дойде рибена чорба — гореща и пълна с великолепни подправки, лека като постен бульон. Третото блюдо включваше шест вида ориз — от обикновения бял и сварен до двойно препържения и размесен е различни морски деликатеси, залят отгоре с жълтък. Четвъртото блюдо беше студена салата от репички и ситно нарязани краставички. След него започнаха да пристигат основните ястия: обезкостена кокошка — златистокафява, хрускава и покрита с морска сол и различни подправки; пържени скариди, гъвкави лангусти, раци с разчупени черупки, разкриващи синкавочервеното им месо, още топло от водата, в която е било варено. Накрая на масата се появиха огромни извити резени пъпеш, от които се стичаше сок. Сякаш бяха от сладолед, започнал да се топи в топлия въздух.

Когато приключиха, Со Пенг се изпъна и потупа корема си с доволна въздишка. После се обърна към полковника и каза:

— Кажете ми нещо за своята матрица.

Полковникът му разказа за баща си всичко, което беше чувал, за майка си, която не помнеше, тъй като беше починала от дифтерит, когато той е бил едва на две годинки. Разказа му и за мащехата си, която мразел без особени причини, за онова, което беше изпитвал като единствено дете — нещо, което старият китаец трудно можеше да си представи и което слушаше с огромен интерес. Разказа му за момчешките си години в Съсекс, за училището, пътят към което като за повечето английски деца водеше към Лондон. Разказа му за дълбокия си младежки интерес към Далечния изток, за следването и постъпването в армията.

— Така — проточи Со Пенг. — Сега започва нова страница в живота ви. Ще станете политик, дори нещо повече — ще започнете да творите история. Много добре, много добре… Скоро аз също ще трябва да напусна Сингапур, другаде се нуждаят от моите услуги… Така… нашата среща сега е наистина последна… нещо като прощално празненство…

Настана дълго мълчание, изпълнено с някакво прясно очакване. В тишината ясно се чуваше как дъждовните капки се оцеждат от зелените листа на дърветата край къщата.

Появи се Чиа Шенг, притиснала до себе си някакъв предмет. Приближи се до масата и го подаде на Со Пенг. После остана изправена до стената.

Со Пенг вдигна предмета към гърдите си и полковникът видя, че това е медна кутия, покрита с лак и емайл, дълга трийсетина и широка около двадесет сантиметра. Върху капака й беше нарисуван разгневен дракон, вплел се в тялото на грамаден тигър с разперени лапи.

Со Пенг вдигна кутията още по-високо пред гърдите си и каза:

— Скъпа Чонг, искам да ти поднеса извиненията си, че в деня на сватбата ти с полковника не бях в Сингапур. В продължение на месеци обмислях какъв да бъде подаръкът ми, защото, както знаеш, всичко мое е и твое — така, както е на всичките ми деца. — Кутията се спусна върху масата и остана там, изящна и красива като току-що изкопан диамант. — Но за мен ти си повече от всички други, Чонг. Защото твоята любов е толкова по-силна и по-чиста, колкото по-трудни са изпитанията, които е трябвало да преодолееш. Нито едно от децата ми, с изключение на теб, не е искало нещо от своя живот.

— Несъмнено ти знаеш това. Това, което не знаеш и което ще ти кажа сега, е, че от всички тях само ти, твоето съзнание и начин на възприемане на света се приближават почти напълно до моите. Това дълбоко ме развълнува, защото стана естествено, без усилия от моя страна. Сама искаше да го притежаваш и наистина го притежаваш.

— Сега, преди да си кажем последно сбогом, искам да ти подаря това, на теб и твоя полковник на детето, което очакваш, на всички следващи депа, които ще дойдат… Защото се страхувам, че повече няма да се видим. Подарявам ти го с радост, от цялото си сърце. То е от мен, от Чиа Шенг, от нашите древни фамилии… На света няма друго такова, съдържанието му не може да се открие никъде другаде по света. Това е моето наследство за теб, използвай го както намериш за добре.

Старите му ръце с дълги и набръчкани пръсти се протегнаха, леко побутнаха кутията към средата на масичката. Там, сякаш напуснати от всякаква жизненост, те безсилно се разтвориха, после бавно се върнаха в скута му.

Стиснал треперещата ръка на Чонг, полковникът не откъсваше поглед от лицето на Со Пенг. Искаше да каже нещо, но умът му беше обхванат от странна парализа, която се предаде и на езика му. Седеше край масичката и безмълвно наблюдаваше този странен, тайнствен и очевидно могъщ възрастен мъж, от когото сякаш го деляха хилядолетия. Не знаеше кой е той и какво е направил, за да придобие своето могъщество, но въпреки това беше проникнат от дълбоката яснота на мислите му; имаше чувството, че знае всичко…

 

 

И той, и Чонг се влюбиха в къщата и малката градинка пред нея, разположени в едно от токийските предградия. Макартър, вероятно съвсем разумно, го беше помолил да си намери подходящ дом в чертите на града, тъй като службата изискваше близостта му. Но полковникът не успя да намери такава къща, въпреки че двамата с Чонг огледаха доста места в центъра на Токио.

Принудиха, се да разширят кръга на обиколките си и още при първото си излизане извън чертите на града попаднаха на този прекрасен дом. Намираше се в район, който като по чудо беше оцелял от бомбардировките, унищожили напълно половината от Токио и голяма част от предградията му.

Беше построен в източния край на огромна гора от борове и кедри, сред която блестеше великолепният шинтоистки храм. Приличаше на някакъв вълшебен цвят от друг свят, чийто грациозен дизайн и естествена красота незабавно плениха душата на полковника, разкривайки му по-ясно дори от най-образованите мъже на тази страна безсмъртието и достойнството на японския дух. Всеки път, когато очите му се спираха върху този храм, в съзнанието му изплуваше образът на Со Пенг.

Никой не познаваше предишните собственици на този дом, дори Атаки, мъдрият стар градинар. От години стои изоставен, съобщи той на полковника. Въпреки липсата на стопани Атаки идвал тук всеки ден да поддържа градината, правел го толкова отдавна, че вече изгубил чувството за време. Може би просто не иска да каже каквото знае, помисли си с горчивина полковникът. Но така или иначе, къщата вече беше негова.

Традиционната градинка пред къщата беше смайваща, със съвършени по форма дръвчета бонзай, отрупани с прекрасни цветове, плитко басейнче от дялан камък, в което плуваха синеоки златни рибки с перки, по-фини дори от най-тънката паяжина. Полковникът купя един резервоар за топла вода, който монтира над кухнята и това беше единствената съвременна вещ, издаваща присъствието на чужденци в този дом.

Градината зад къщата беше от съвсем друг тип — съвършен правоъгълник в стил дзен, в чиито краища неизвестният дизайнер беше поставил островърхи камъни, приличащи според полковника на острови, издигащи се от спокойните води на морето. А когато Никълъс вече беше достатъчно голям, за да говори, той ги сравни с друго — планински върхове, издигащи се над облаците. И сравнението му, естествено, предизвика гордост и доволство в сърцата на Чонг и полковника. Във всеки случай, въпреки мрачната ирония на ситуацията, тази дзен-градина беше съвършено и тихо кътче за размисъл сред една полуовъглена и разрушена страна, която се бореше да оцелее.

Никълъс страстно обичаше този дом с неговите градини. С годините дзен-градинката го привличаше все по-властно и Чонг често го намираше там, седнал неподвижно с глава в ръце и поглед, отправен към острите скали, издигащи се над съвършено подредените фигури от ситен чакъл. След известно време вече знаеше, че когато й потрябва, първо там трябва да го търси.

Никълъс не можеше да реши дали обича най-много градината, когато е сам в нея или пък когато е в компанията на стария Атаки с неговия маркуч и дълга закривена вила, пристигнал да навлажни почвата и да се погрижи за съвършеното подреждане на ситните камъчета. Обичаше както интензивната и сладка самота на това място („сякаш човек чува дишането на душата си“, сподели веднъж с баща си той), така и да наблюдава точните пестеливи движения на стареца, с които той подреждаше ситните и гладки камъчета — толкова съвършени и закръглени, че Никълъс беше напълно сигурен в произхода им — някое закътано местенце на брега на морето, където монотонното движение на водата е оформило безупречната им закръгленост в продължение на хилядолетия:

Струваше му се, че движенията на стареца са толкова леки и незабележими, сякаш за тях не беше необходима никаква физическа енергия. Шестгодишен, той се заинтересува как успява да постигне това възрастният човек и получи лаконичен отговор:

— Буджуцу.

Никълъс вече знаеше, че е излишно да се опитва да измъква от устата на Атаки повече от това, което в решил, да каже, затова отиде при полковника и го попита за значението тази дума.

Полковникът остави чашата с чай и отмести вестника, в който се беше задълбочил.

— Буджуцу е името на всички древни умения на японците, издигнати до съвършенството на изкуство — обясни на момчето той.

— Значи и аз трябва да овладея буджуцу — твърдо отвърна то.

Полковникът му отправи един продължителен поглед. Вече знаеше, че синът му никога не говори празни приказки и след като заявява, че иска да овладее това изкуство, той наистина ще се заеме с него. Излишно беше да му обяснява с каква трудна задача се заема.

После стана от масата, прегърна тъничките рамене на сина си й открехна „шоджу“ — леката подвижна стена от намаслена хартия, опъната върху тънки дървени рамки.

Изправиха се в края на дзен-градината, Никълъс хвърли къс поглед към лицето на баща си и забеляза, че очите му са отправени, далеч отвъд ниската ограда, отвъд границите на малкото имение, към устремените нагоре зелени ножове на кедровата гора.

— Знаеш ли, Никълъс — започна той с някак странно напевен глас, — че около онзи шинтоистки храм в средата на гората има малък парк, в който виреят над четиридесет вида мъхове?

— Никога не съм ходил там — отвърна момчето. — Ще ме заведеш ли?

— И това ще стане някой ден — кимна полковникът със свито сърце. Знаеше, че времето никога не му достига, че е пристигнал в тази страна да свърши определена работа — чудовищна, мръсна и ужасна работа, която въпреки всичко трябва да бъде свършена, при това свършена както трябва. Човек с по-малко кураж и решителност от полковника отдавна би бил смазан под нейната тежест. Но когато умореното му съзнание стигаше до ръба на изтощението, той си спомняше Со Пенг и малкия си син, стискаше зъби и продължаваше ден и нощ с невероятно напрежение да изпълнява това, което беше големият дълг на живота му. Чакаше края на седмицата като божествена благодат, а в понеделник всичко започваше отначало.

— Аз също не съм виждал този парк, Никълъс. Малцина от шинтоистките свещеници, които са успели да оцелеят, се грижат за него. — Полковникът помълча, после добави: — С това искам да кажа, че проявяваш желание да идеш на място, което днес никой не иска да види… За това има многобройни причини.

— Искам само да започна отначало, татко — вдигна лице Никълъс. — Това прекалено много ли е?

— Не — отвърна полковникът и притисна слабите раменца на сина си. — Не е прекалено много. — Помисли за момент, после продълговатото му лице се сви в дяволита гримаса: — Знаеш ли какво ще направим? Ще поговорим с леля ти по този въпрос!

Никълъс кимна и очите му се спуснаха от бащиното лице към острите върхове, пробили облаците…

 

 

Лелята, за която спомена полковникът, беше Итами. Никълъс знаеше всичко за произхода си и никога не я беше приемал за своя леля. Това може би се дължеше на факта, че никога не беше я харесвал и веднъж оформено, това мнение нищо не можеше да промени.

Без особена изненада откри, че инстинктивната му неприязън към тази жена се дължеше на присъствието на мъжа й Сацугай. За момче, приучвано от най-ранна възраст да се обгражда с непробиваемо вътрешно спокойствие на духа — състояние, предопределено да ръководи емоциите му като хладен планински поток, беше почти невъзможно да поддържа някакви отношения с човек като Сацугай. По онова време се чувстваше така, сякаш е спътник на новообразувана планета. Спокойствието му бе нарушено от силни, буреносни течения, първият контакт с този човек го уплаши и разколеба, дълго време след това не можеше да възстанови вътрешното си равновесие.

Леля му не събуждаше нито едно от тези чувства. Беше изключително дребна и деликатна жена, но въпреки това красива (по стандартите на Никълъс), симетричното й лице с правилни черти нямаше нищо общо с лицето на майка му.

Итами винаги беше облечена в национална носия, край нея постоянно се навъртаха няколко слуги. Дребната й фигура подчертаваше още повече царствените й маниери. Тя беше член на една от най-старите японски фамилии от кастата „буши“ — така му беше казал полковникът. Това означаваше, че е дама от самурайски род. Беше омъжена за Сацугай от единадесет години, а той според това, което Никълъс беше чувал, бил богат и влиятелен бизнесмен.

Итами имаше син. Казваше се Сайго и беше с една година по-голям от Никълъс — едро и плещесто момче с хлътнали лисичи очички и жесток характер, студено и пресметливо. По-голямата част от времето не се отделяше от баща си, но когато двете семейства си гостуваха, той неизбежно попадаше в компанията на Никълъс.

Никълъс беше сигурен, че Сайго го намрази още в мига, в който го зърна. Не можеше да си представи на какво се дължи подобно отношение, но това беше само в началото. После реагира така, както всяко момче на света би реагирало на непредизвикана враждебност — отвърна му със същото.

Разбира се, причина за всичко беше Сацугай. Той беше настроил Сайго по този начин и когато Никълъс се увери в това, омразата и страхът му от този човек се усилиха хилядократно. В същото време именно Сайго го представи на Юкио. С една дума, всичко на този свят се балансира и уравновесява взаимно.

Така е, нали?