Ерик Лустбадер
Нинджа (4)

Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни

Мъжът с огледалните авиаторски очила изкачи стъпалата на спирка „Пенсилвания“ на Седмо авеню, без да поглежда встрани. За разлика от повечето пътници, които бързаха към ъгъла да хванат някое свободно такси, той остана на мястото си, търпеливо изчака зелената светлина на светофара, после пъргаво прекоси уличното платно, без да обръща внимание на ситния досаден дъждец. Заради походката му, а може би и поради продълговатия черен сак, преметнат небрежно през мускулестото му рамо, човек би го взел за професионален танцьор. Движеше се леко и без усилие, като пролетен бриз.

Носеше копринена риза с къси ръкави, памучни панталони в същия тъмносин цвят, сиви велурени обувки с тънки подметки и ниски токове. Лицето му беше широко, с дълбоки вертикални бръчки от двете страни на устата му, сякаш този човек никога в живота си не беше се усмихвал. Острата му като четина черна коса беше късо подстригана.

Стигна източния край на Седмо авеню, заобиколи тълпата пред входа на хотел „Статлър Хилтън“, пресече Трийсет и втора улица, мушна се под бялата тента на „Чайнатаун експрес“ и хлътна във вратата на съседната закусвалня „Макдоналдс“.

Прекоси с бързи крачки жълто-оранжевия интериор и се насочи към наредените край стената телефонни кабини. Вляво от последната бяха окачени телефонни указатели в метални кутии, предпазващи ги от кражба вандалщини. Висяха надолу като някакви прилепи в тъмна пещера.

Мъжът със слънчевите очила издърпа указателя „Жълти страници“. Корицата му липсваше, а страниците в средата бяха назъбени и неравни, сякаш някой ги беше дъвкал със зъби. Разлисти дебелата книга и откри раздела, който му трябваше. Пръстът му се плъзна надолу по страницата, спря близо до долния й край, главата му кимна. Вече знаеше адреса, но по стар навик предпочиташе да проверява два пъти всяка информация, с която разполагаше. Отново излезе навън, прекоси улицата в обратна посока и с бързи крачки пое покрай оградата на Медисън скуеър гардън. На Осма улица взе автобуса за другия край на града. Вътре беше претъпкано с хора и вонеше на застояла пот и мухъл. На спирката на Седемдесет и четвърта изскочи навън и измина пеш една пряка. Свърна към западната част на Сентръл парк и се насочи към реката Хъдзън. Дъждът спря, но небето си остана мрачно и все така надвиснало ниско над града. Над сградите се издигаше влажна омара.

Откри адреса от северната страна на улицата, приблизително насред пътя между Бродуей и Уест енд авеню. Докато изкачваше стъпалата от кафяв камък, ноздрите му леко се разшириха. Бутна стъклената врата с дървена рамка и влезе в малък вестибюл. Пред него се издигаше модерна и здраво заключена врата от стомана и армирано стъкло. До нея на стената имаше звънец и той решително го натисна. На табелката над бутона пишеше — „Тохуку но дожо“, а горната й част представляваше малък високоговорител.

— Моля? — разнесе се оттам тънък глас.

Мъжът със слънчевите очила се облегна на стената и каза:

— Искам да си уредя среща.

После зачака с ръка върху бравата.

— Моля, качете се. Вторият етаж вляво.

Вратата забръмча, той я блъсна и влезе.

Носът му долавяше миризмата на пот, примесен с пикантния аромат на напрежение и страх. За пръв път, откакто беше пристигнал в този град, той се почувства у дома. Прогони това чувство и бързо се заизкачва по покритите с мокет стълби.

 

 

Тери Танака говореше по телефона с Винсънт, когато в кабинета му влезе Айлин. Видял изражението на очите й, той помоли Винсънт да почака, прикри с ръка мембраната и попита:

— Какво има, Ай?

— Дойде един човек, който иска да се упражнява.

— И какъв е проблемът? Запиши го.

— По-добре сам да направиш това.

— Защо? Какво има?

— Първо, иска да те види. Второ, видях го как, ходи. Той не е ученик.

— Виждаш ли колко известни станахме — усмихна се Тери. — Онази реклама в „Ню Йорк“ беше страхотна!

Тя не отговори и той изтри усмивката от лицето си:

— Какво друго, Ай?

— Този човек ме кара да потръпвам. Очите му… — Тя сви рамене: — Във всеки случай ти се оправяй с него!

— Добре, дай му чаша чай или нещо друго… Ей сега идвам.

Тя кимна и пусна една бледа усмивка.

— Ще ми кажеш ли какво става? — бръмна в ухото му гласът на Винсънт.

Тери свали ръката си от мембраната.

— О, нищо особено. Просто Ай има резерви към някакъв клиент…

— Как е тя?

— Добре е.

— А как вървят нещата между вас?

— Знаеш ли… Все същото — изсмя се Тери. — Чакам я да каже „да“. Толкова дълго висях на колене, че скъсах вече четири чифта панталони!

Винсънт се засмя.

— Значи уговорката за довечера си остава?

— Разбира се, само да е по-рано. Довечера искам да видя Ай.

— Няма проблеми. Само още един въпрос — щеше да дойде и Ник, но…

— Как е този човек? Обади се малко преди да замине за острова… Цяло лято ли ще скитосва?

— Докато не го спипам — засмя се Винсънт. — И той си има нова мадама.

— Това е добре — рече Тери. — Точно навреме. Корените са все още много здрави, нали?

— Да — отвърна Винсънт, който знаеше отлично какво има предвид Тери. — Праща поздравите си на теб и Ай. Сигурен съм, че скоро ще се върне и ще се обади…

— Сигурно. Слушай, новият ми клиент положително ще отхапе главата на Ай, ако не тичам! Ще се видим в седем, чао!

Остави слушалката и отиде да се срещне с новия клиент.

 

 

С влизането на Тери част от напрежението напусна душата на Айлин Окура. Две неща я бяха уплашили. Първо, не чу приближаването на този човек, второ, изразът на лицето му беше необикновен. Стоеше така, както беше застанал при влизането — със сак на гърба, слънчеви очила, стиснати между палеца и показалеца на дясната ръка. Кожата на лицето и ръцете му беше твърде бяла за човек от Изтока, но след кратък поглед към разкопчаната на врата риза Айлин установи, че тялото му е с далеч по-нормален цвят. Сякаш беше преживял някаква необичайна катастрофа, вероятно експлозия, променила цвета на кожата му в откритите й части. Въпреки всичко това я безпокояха очите му, особено очите му. Приличаха на мъртви черни камъчета, пуснати на дъното на басейн със застояла вода, напълно безизразни. В момента тези очи я изучаваха с равнодушието, с което се гледа някаква незначителна проба, поставена върху стерилна повърхност и готова за дисекция. Айлин усети как отново я побиват тръпки.

— Ваташи ни наника гойо десу ка — обърна се към мъжа Тери. — С какво мога да ви помогна?

— Аната га коно дожо но мастер дезу ка. — Вие ли сте собственикът на тази школа?

Тери не обърна внимание на резкия и крайно неучтив тон на непознатия и късо отвърна:

— Да, аз съм.

— Бих искал да проведа няколко тренировки.

— По кои дисциплини, моля?

— Айкидо, карате, кенджуцу.

— За айкидо и карате нямате проблеми, но за кенджуцу не мога да ви помогна — инструкторът ми е в отпуск.

— А вие?

— Аз ли? Отдавна съм престанал да преподавам кенджуцу.

— Нямам нужда от уроци. Просто потренирайте един час с мен.

— Но…

— Това е по-полезно от попълването на формуляри.

— Така е. Казвам се Тери Танака, а вие?

— Хидейоши.

Име, покрито с праха на годините.

— Добре — кимна Тери. — Госпожица Окура ще ви даде формулярите за записване. Таксата ми е четиридесет долара на час.

Мъжът отривисто кимна. Тери очакваше, че ще извади портфейл с туристически чекове или нещо подобно, но той бръкна в десния джоб на панталоните си, извади пачка банкноти и отброи шест по двайсет долара.

— Подпишете тук — посочи му Тери, после кимна към малка вратичка в дъното на стаята. — Там можете да се преоблечете. Носите ли си роба?

— Да.

— Добре, чудесно. Залата за тренировки е на гордия етаж. С кой спорт искате да започнете?

— Оставям на вас да ме изненадате — рече Хидейоши и изчезна зад вратата, която водеше към съблекалнята.

Тери извърна глава и видя, че Айлин гледа към тъмния отвор в дъното на стаята. В помещението нямаше сенки, тъй като светлината проникваше през тесните високи прозорци, след като се филтрираше през полуспуснатите щори. Кожата й, обикновено свежа и блестяща, сега изглеждаше някак патинирана. От цялата й фигура се излъчваше безпомощност. Бледа балерина, на която предстои да изиграе своята част от трудно па дьо дьо.

— Кой е той? — гласът й прозвуча като шепот в помещението с висок таван. Над главите им се разнесе тътенът на трамплини.

Тери сви рамене. Беше едър мъж, около метър и осемдесет, с широки рамене, тънък кръст и стегнат тесен таз. Лицето му беше плоско, а очите над високите скули — блестящо черни.

— Няма да играеш с него, нали, Тери?

— Защо не? Това е един час тренировка и нищо повече. — Той обаче знаеше отлично какво иска да му каже Айлин и сърцето му не беше толкова безгрижно като думите, които произнесе. Заедно с Никълъс той беше един от най-големите майстори по кенджуцу, които живееха извън границите на Япония. Тридесет и осем годишен, Тери беше прекарал три четвърти от живота си в изучаване на кенджуцу — древното японско изкуство на боя със саби. Причините, поради които се отказа от това занимание, едва ли биха станали ясни на някой от обитателите на западния свят.

На първо място нито едно бойно изкуство не се гради само върху физическата подготовка, по-скоро е обратното — овладяването му зависи изключително от състоянието на духа. Преди много години беше изчел „Го рин ношо“ — най-великата книга за стратегията в света, написана от Миямото Мусаши. Макар и завършена само седмици преди смъртта на този велик боец, тя беше наистина безценна енциклопедия, нейните истини не подлежаха на промените на времето. Тери беше твърдо убеден в това. Освен това знаеше, че голяма част от най-известните бизнесмени в Япония планират своите рекламни и търговски кампании в съответствие с принципите на Мусаши.

Преди около година беше прочел отново тази книга. Тогава откри обаче, че онова, в което беше вярвал през целия си живот, се е превърнало в доста по-различни и неясни понятия, скрити в логическа обвивка и съхранени дълбоко в собственото му въображение. Почувства, че животът е далеч по-сложен от религиозния фанатизъм, с който хора като него са се отдавали на една-единствена цел — постигане на превъзходство над другите. Започнаха да го измъчват кошмари, черни и безлични поличби, страшни със своята реалност. В една такава нощ почувства, че незабавно трябва да се освободи от тази книга, да я изхвърли още в този миг, без да чака светлината на утрото.

Но кошмарите не го напуснаха и на дневна светлина. Имаше чувството, че е направил погрешна стъпка в непрогледната нощ и изведнъж се е оказал изправен на ръба на дълбока пропаст. Изпитваше изкушението да надникне отвъд този ръб, но едновременно с това съзнаваше, че ако го стори, неизбежно ще изгуби равновесие и ще полети в тъмната бездна. И Тери направи друго — отстъпи назад и завинаги окачи на стената своята катана.

И ето че изведнъж се появи този странен Хидейоши. Тери потръпна вътрешно, макар че Айлин не усети нищо от чувствата, които бушуваха в душата му. Не му се искаше да я тревожи.

Беше сигурен, че е някакво предзнаменование, тъй като този човек явно познаваше отлично уменията на Миямото. Но и без тази увереност той беше сигурен, че Хидейоши е харагей. Тази концепция, произлизаща от комбинацията на две думи — „хара“ (силна интеграция) и „ки“ (изключителна концентрация на енергия), представляваше нещо далеч повече от интуиция или шесто чувство — „истинския начин за възприемане на действителността“, по думите на стария учител на Тери. „Все едно да имаш очи на гърба и мощни усилватели в ушите… Харагей действа в две посоки — превръща човека в свръхчувствителен приемник, но едновременно с това и в превъзходен предавател, особено ако се окаже на определено разстояние от друг харагей.“ Тери възприе с лекота всичко това и по лицето му се изписа делнично изражение.

— Това е просто още един особняк от равнините на Ханеда — успокои Айлин той.

При никакви обстоятелства не би споделил онова, което знаеше за този човек.

— Все пак има нещо странно около него — промърмори тя, все още отправила поглед към тъмния отвор на вратата, зинал насреща й като ухилен череп. — Тези очи… — тя потръпна от ужас: — Сякаш са обективи на камера, толкова безчувствени изглеждат… — Пристъпи към Тери и попита: — Защо според теб се бави толкова дълго в съблекалнята?

— Сигурно медитира — отвърна Тери, после вдигна слушалката и натисна бутона за вътрешна връзка. С мек и спокоен глас съобщи на някого от третия етаж, че ще се появи нов клиент, после затвори. — Ще се забави поне още двайсетина минути — поясни той и спря поглед върху дългата й блестящочерна коса, стичаща се по раменете и гърба й като пълноводен тъмен поток. Тя потръпна и той попита: — Какво има?

— Нищо — извърна глава тя. — Просто усетих, че ме гледаш.

— Че аз непрекъснато това правя — усмихна се той.

— През нощта — добави тя със сериозно изражение, стиснала в твърда линия сочните си устни. — Моля те, Тери, не го прави тук! Знаеш как се чувствам… Работим заедно, а… — Очите й се впиха в неговите и той усети как сърцето се преобръща в гърдите му. Страх ли беше това, което проблесна в тях?

Протегна ръка и нежно я притегли към себе си. Този път тя не се възпротиви и се сгуши в прегръдката му, сякаш търсеше топлината на тялото му. Ръцете й го обвиха през кръста. Близостта му й подейства добре, почувства се далеч по-сигурна.

— Добре ли си, Ай?

Тя безмълвно кимна, притиснала нос в мускулите му, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Гърлото й се сви, бог знае защо…

— Довечера искам да дойда при теб — прошепнаха устните й и усети как веднага й олеква.

— А всяка вечер? — попита Тери.

Не го казваше за пръв път, макар че преди беше по-различно. Отговорът на Айлин беше винаги един и същ, но в този миг вече знаеше на какво се дължи жаравата в гърдите й, знаеше, че когато довечера той отново й зададе този въпрос, отговорът й ще бъде положителен.

— Довечера — меко промълви тя. — Попитай ме довечера… — После избърса очи и добави: — Кога да дойда?

— Ще вечеряме заедно с Винсънт, защо не дойдеш и ти?

— Не става — усмихна се едва забележимо тя. — Вие двамата разговаряте за неща, които изобщо не ме интересуват.

— Довечера няма да бъде така, обещавам!

— Не, не — засмя се тя. — Не бих искала да съм на твое място, ако наистина стане така. За теб бушидо означава много.

— За нас то е част от зова на кръвта. Без него не бихме били японци. Все още не съм дотам асимилиран от западната култура, а и едва ли някога ще бъда, за да забравя историята на своя народ… — Млъкна, усетил потръпването й, видя как очите й потрепнаха и се затвориха.

— Народът… — повтори като заглъхващо ехо тя. — Бушидо… „Ще умра за родината и императора!“ — Изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи, проблеснаха за миг като миниатюрна дъга. Зад тях се издигаха галактики от болка. — Оцеляхме по време на огнената буря през март — прошепнаха устните й, а думите се забиваха в съзнанието му като последните вопли на умиращ човек. — Тогава американците изсипаха над главите ни седемстотин и петдесет хиляди напалмови бомби, от които двеста хиляди мирни японци бяха изпечени или сварени като пилета, половината от Токио се превърна в пепел, а на следващата сутрин вятърът помете обгорените трупове и ги вдигна във въздуха като прах…

— Недей, Ай…

— Тогава избягахме… Искахме да бъдем по-далеч от войната и заминахме на юг за Хирошима. Скоро обаче родителите ми, поддали се на мрачните слухове, събраха багажа ми и ме изпратиха в планината при баба и дядо… — Тя го погледна с невиждащ поглед и продължи: — Храната не стигаше, бавно умирахме от глад… О, нямаше нищо драматично в това, просто ни обземаше едно монотонно и всеобхватно изтощение. Седях навън с часове, без да мисля за нищо. Ръцете ме боляха и при най-малкото усилие, дори косата си можех да среша с цената на огромна болка… Така беше с мен, но за мама и татко в Хирошима беше друго — тях ги изпепели светлината, паднала от небето… — Очите й се проясниха и тя го гледаше вече съвсем прямо: — Какво остана за мен, освен срам и болка? Какво направихме ние и какво ни направиха? Бедната ни страна!

— Това вече е минало — каза той.

— Не е — поклати глави тя. — И ти го знаеш много добре. Нали постоянно говориш с Винсънт и Ник за духа на нашата история? Как можете да се гордеете с нея, без да изпитвате и чувство за срам? Паметта е селективна, но не и историята. Ние сме това, което сме, не можем да изключим лошото и да се правим, че никога не е съществувало. Зная, че Ник не постъпва така. Той помни всичко и продължава да изпитва болка. За разлика от теб и Винсънт…

Прииска му се да сподели с нея всички чувства, които напоследък го вълнуваха, Но знаеше, че няма да го стори. Поне не сега. Нито времето, нито мястото бяха подходящи, а той имаше изострено чувство за тези неща. Може би довечера… Довечера ще се погрижи да бъдат отстранени всякакви недоразумения между тях. Гледаше лицето й под разсеяната светлина, бялата й копринена кожа, нежно издължената извивка на шията й, тънкото добре оформено тяло. Не можеше да я възприеме като жена на четиридесет и една години, дори под ярката дневна светлина не изглеждаше на повече от трийсет…

Срещнаха се за пръв път преди около две години, вече година поддържаха тайната си връзка — тайна поне за хората, които работеха в салона, тъй като всички приятели бяха наясно с техните отношения. През цялото това време тя нито веднъж не поиска нещо повече, нито веднъж не прояви интерес към бъдещето. А напоследък той разбра, поне отчасти, че краят на любовта му към кенджуцу съвпадна с началото на любовта му към Айлин. Днес вече беше сигурен, че най-важното нещо в живота му беше тази любов. Салонът за източни бойни изкуства, наречен „дожо“, беше открит преди почти пет години, бизнесът вървеше добре и поне за известно време би могъл да върви и сам, без ежедневната му намеса. Време, достатъчно за женитба и дълго, спокойно сватбено пътешествие някъде далеч, да речем до Париж… Той знаеше, че това е любимият град на Ай, а и сам никога не беше ходил там. Оставаше само да й направи официално предложение… Довечера ще го стори! Дали този път ще приеме? Имаше предчувствието, че ще стане така и сърцето му ликуваше.

— Довечера — промълви той. — Ще се прибера около девет, най-късно до десет, в случай че Винсънт закъснее за вечерята, задържан от трафика към центъра. Но ти си имаш ключ, а и част от дрехите ти са при мен. Можеш да дойдеш, когато поискаш. Донеси шампанско, непременно да бъде „Дом Периньон“, аз ще донеса хайвера.

Лесно можеше да го попита защо е всичко това, но тя не го стори, защото знаеше, че ще развали всичко. В края на краищата имаше предостатъчно време да чуе това, което сърцето й отдавна предчувстваше.

— Добре — промълви тя. Очите й бяха големи и ясни.

Той си спомни къде се намират и рязко се извърна.

— По-добре да се качвам горе и да подготвя бокена. Хидейоши скоро ще приключи с другите и искам да съм готов.

 

 

Очите на Джъстин бяха напълно сухи. Това беше ново за нея, но съвсем не й носеше облекчение. Напрежението отново се върна, сви се на болезнена топка в стомаха й, притисна гърдите й, пречеше и да диша, не искаше да си иде… Всичко е наред, повтаряше си тя. Абсолютно всичко! Потръпна от студ, пръстите й бяха като късчета лед.

Седеше в мрачната всекидневна на Никълъс и гледаше навъсеното небе на унилия неделен ден. Леко ръмеше. Някъде там дишаше морето, но противният дъжд го криеше от очите й. Имаше чувството, че е дете, събудило се в коледната утрин, което напразно се оглежда за лъскавия си подарък. Помисли, че трябва да излезе навън, да пробие влажната пелена и да открие океана сама за себе си. Но веднага усети, че й липсват сили да го стори, да се пребори с неприязънта на природата.

Боже Господи! Боже Господи!

Рязко се отдръпна от прозореца, набразден от дъждовните ручейчета, после се залута из къщата като птичка в клетка. Накрая се добра до тоалетната, успя да се стовари на колене пред чинията и повърна.

Тялото й се тресеше, по челото й избиха ситни капчици пот, които бързо се превърнаха в ручейчета и се плъзнаха надолу към очите й.

Не знаеше колко време е останала в това положение, но накрая вонята стана нетърпима, ръката й бавно се повдигна и натисна сифона. Това сякаш отне цялата енергия на тялото й, но след още няколко минути събра сили, изправи се с олюляване и се надвеси над умивалника. Студената вода блъсна лицето й като изстреляни от упор куршуми. Тя потръпна и отвори уста, за да премахне противната миризма в дробовете си. Не беше в състояние да преглъща.

Седна на ръба на ваната, усети хладния порцелан върху кожата си, после се приведе напред, стисна с ръце главата си и я опря в щръкналите нагоре колене.

Заклати се напред-назад, а в съзнанието й се въртеше една-единствена фраза: „Не мога! Не мога да направя това!“

Този път повръщането се дължеше на функциите на мозъка й. Над главата й плющеше противният флаг на спомените за измяна и предателство, мрачната му повърхност изтри от съзнанието й всички приятни неща в живота. Мъжете, с които беше живяла… Пръв беше Тимоти, треньорът по баскетбол в колежа. „Ще бъда внимателен, Джъстин“, обеща й той, а после проникна в нея с цялата грубост на примитивната си страст, диво започна да я тласка напред-назад, наблюдавайки с неприкрито удоволствие болката, изписана по лицето й, слушайки с наслада виковете й, кънтящи сред съвършената и някак стерилна симетрия на тъмния физкултурен салон, поглъщайки с пламнали от похот очи страха й на неопитна девственица. След него се появи Джоди, човекът от Харвард със засмени очи и жестока душа. „Искам да бъда хирург, Джъстин“ казваше той, без да усеща, че вече е станал такъв. След него беше Еди, който я редуваше с жена си и единственото му желание беше да ги има и двете. Накрая, в Сан Франциско, срещна Крис. Сблъскаха се и се възпламениха като фойерверк, ненаситни един за друг, безчувствени за всичко, което ги заобикаляше. А може би само тя изпитваше това? Не можеше да понесе истината, дори сега, след толкова време. Измъкването й на светло беше жесток мазохистичен акт, сякаш някой разкъсваше коричката на току-що зараснала рана и търсеше оголения нерв.

Тогава все още носеше името на баща си, а и парите му. Единствено Бог можеше да каже колко бяха те, но не и тя. Дали парите не я направиха слаба и ленива? Толкова е лесно да се стоварват всички обвинения върху главата на баща й. Да се стоварят решително и без колебание! О, колко го мразеше за всичко, което й беше дал — купищата пари и особено името си (върху екрана на съзнанието й това име винаги се изписваше редом с противната дума „популярност“). Но той съвсем не беше като нея, не! Някъде из просторните му офиси се водеше точно счетоводство на разходите, свързани с нея, макар че сумата едва ли го притесняваше. Нали в крайна сметка ще бъде прехвърлена в графата разходи, които се отчисляват от данъците му?

Господи, това нещо ме прави лоша и язвителна, помисли си тя. Сякаш е физическа болест, вследствие на която се произвежда ненормално голямо количество жлъч. Отново й се повдигна, но тя обви стомаха си с ръце и успя да се удържи. Едва ли имаше още какво да повръща, стомахът й беше абсолютно празен. Но безпокойството беше толкова силно, че носеше усещането за тежест вътре, сякаш беше погълнала тежък камък.

„Не мога да го направя, повтори си тя. Просто не мога!“

Беше приела парите му, всичките тези огромни суми, не безразсъдно, а дори с желание. Защото го мразеше. Но после откри, че ефектът е опустошителен — сякаш пиеше вино от чаша, която винаги си остава пълна, независимо от изпитото количество. Това, което имаше огромно значение за нея, беше абсолютно незначително за него.

Естествено, за Крис то бе от първостепенно значение. И в крайна сметка именно той оползотвори по-голямата част от тези пари. Поне така излезе в деня, в който баща й пристигна и нахлу в къщата, придружен от цял полк наети детективи. Всичко беше написано черно на бяло в специалния доклад и тя получи възможност да се запознае детайлно с него. Беше толкова шокирана, че не промълви нито дума, когато хората на баща й започнаха да събират дрехите, мебелите и всичко останало. Оставил ги да си вършат работата, той я измъкна навън и я натика в чакащата лимузина. Тя не промълви нито дума по време на продължителния полет на изток, но баща й, настанен удобно насреща й в частния реактивен „Лиър“, беше толкова погълнат от работа, че изобщо не й обърна внимание. А тя откри, че не е гладна, не е и уморена. Откри, че просто е едно нищо.

Сега всичко й изглеждаше безкрайно далеч. Годините имат свойството да се влачат като един цял човешки живот, но никога като кратък ден от него. Тази мисъл й хрумна по време на полета за Ню Йорк, тогава в съзнанието й изплува и старата провинциална къща в Кънектикът, която толкова много обичаше като дете. Ясно видя каменната ограда и покритите с бръшлян стени, широките прозорци и дворчето, покрито с каменни плочи, обора от червени тухли отвъд изумрудено зелената полянка и прашната пътечка, около който се разнасяше миризмата на сено и конска пот… Страшно много обичаше това място, което, кой знае защо, й напомняше за Англия. Нищо подобно не изпитваше към новото имение, разположено на острова, на самата Джин лейн. Баща й продаде старата къща веднага след смъртта на майка й и плати два и половина милиона долара, за да има жилище на една от най-известните улици в цяла Америка.

Беше по време на великденските празници, в Кънектикът. Джъстин беше на осем години. Гелда си беше поканила няколко приятели, които Джъстин искаше да вижда — вероятно са й били скучни. Майка й беше взела колата и отишла на покупки в града. Джъстин скиташе из огромната стара сграда, пъхаше се из празнично осветените стаи и се пречкаше на прислугата, заета с подготовката на предстоящия вечерта голям прием. Като надничаше през един от прозорците, тя откри, че в извиващата алея пред къщата са паркирани няколко коли. Спусна се по широката стълба към приземния етаж и долови гласовете, които долитаха иззад затворената врата на библиотеката. Натисна бравата и надникна вътре.

— Татко?

Баща й беше вътре, разбира се. Обграден от няколко души, той обсъждаше въпроси, които за нея нямаха абсолютно никакъв смисъл.

— Джъстин — намръщи се той. — Би трябвало да разбереш, че в момента съм зает.

— Само исках да ти кажа нещо — промълви тя, чувствайки се като истинско джудже сред тези едри мъже. Един от тях притеснено се размърда и кожата на дивана изскърца под тежестта на тялото му.

— Няма време сега. Да повикам ли Клифърд? — а макар и въпросително по формата си, последното изречение прозвуча като заповед.

Тя безмълвно се оглеждаше.

Баща й дръпна шнура над главата си, секунда по-късно на вратата се изправи прислужникът.

— Сър?

— Клифърд, моля те, намери й някаква работа, докато се върне госпожа Томкин — нареди баща й. — Не искам повече да бъда прекъсван. Нали тук са някаква приятели на Гелда?

— Да, сър.

— Значи мястото й е при тях, нали?

Да, сър — отвърна прислужникът и се обърна: — Хайде, мис Джъстин…

Но тя вече им беше обърнала гръб и тичаше колкото й държат краката през просторния хол, отвори външната врата и силно я затръшна зад себе си. Харесваше Клифърд, разговаряше с него в продължение на часове. Но в момента искаше да бъде сама.

Заобиколи с пълна скорост къщата и се насочи към конюшнята. Когато стигна там, едва си поемаше дъх.

Имаха шест коня, всичките от арабска порода. Любимец сред тях й беше Крал Саид, нейно притежание, с което можеше да се разпорежда както й хрумне. Разбира се, макар и вече добри ездачи, децата нямаха право да се качват на кон, а дори и да влизат в конюшнята, без да са придружавани от някой възрастен. Но в момента това беше последната грижа на Джъстин. Тя тръгна покрай симетрично наредените клетки и спря пред тази, в която преживяше Крал Саид. Повика го по име и той вероятно я чу, тъй като се раздвижи и нетърпеливо запръхтя, зажаднял за малко галоп. После се завъртя, промуши глава през железните пръчки и я заклати нагоре-надолу, високо над нея. Мощната му шия проблесна като коприна и на Джъстин й се прииска да я погали, но беше твърде ниска, за да я достигне.

Тогава й хрумна да отвори вратата на клетката. Тъкмо повдигаше желязното резе, когато до нея се изправи Клифърд.

— О, мис Джъстин! — ужасено я погледна той. — Никога, никога не трябва да правите това!

В следващата секунда тя вече беше в ръцете му, притискаше се към него с цялото си разтреперано тяло и неутешимо плачеше.

 

 

Завръщането в Ню Йорк отбеляза началото на един от най-тежките периоди в живота й. Изпълнена с безпокойство, което не беше в състояние да контролира, тя отчаяно се отдаде на преосмисляне и анализи. В началото имаше чувството, че това не й помага въобще, но после си даде сметка, че го върши прекалено субективно, а състоянието й е толкова потиснато, че не може да усети никаква, дори мимолетна промяна. Сякаш лежи в леглото си с възпалени от безсъние очи, гледа на изток в очакване на утрото, от стрелките на часовника знае, че то не е далеч, но въпреки това нощта продължава да е в пълните си права, в непрогледното й наметало не прониква никакъв светъл лъч…

Ретроспективно погледнато, това беше времето на пречистването, на освобождаването от всичко излишно и вредно. Нямаше работа, нямаше и никакви изгледи да получи такава, но въпреки това се зае със своите скици, завръщайки се при изкуството, което някога беше обичала. Бавно събра необходимия минимум материали и най-сетне беше готова да се върне в света.

Оказа се, че не е толкова страшно, колкото си беше представяла. Не мигна две нощи преди официалните събеседвания, душата й беше свита от ужас. Но още втората от агенциите, на които беше предложила своите работи, и предложи ангажимент. Скоро обаче откри, че любимата работа не е всичко (дали тогава знаеше, че вече е добре?). Знаеше какво й липсва, разбира се. Но самата мисъл отново да се обвърже с някого й се струваше непоносима.

Точно тогава откри танца. Една вечер придружи колежката си, която участваше в репетициите на любителска танцова трупа, и веднага се влюби в точните и красиви движения. Започна да посещава курсове, насочвайки излишната енергия в мускулите си, научи се дълбоко да обожава контролирания ритъм на тялото си, едновременното и много приятно чувство на напрежение и свобода, с което я дари танцът.

Беше запленена не само от танца, но и от прелюдията към него. Инструкторът й беше привърженик на загрявката по метода тай чи и когато Джъстин овладя същността му, базираща се на строга дисциплини и самоконтрол, тя с удоволствие усети, че може да се насочи към всяка област на танца — от модерните ритми до балета.

След като измина почти година от началото на заниманията й, инструкторът каза:

— Знаеш ли, Джъстин, ако беше започнала да се занимаваш с танци от дете, днес несъмнено би била изключителен професионалист. Казвам ти това само за да получиш вярна представа къде се намираш в момента. Ти си една от най-способните ми ученички не само защото си родена с чувство за ритъм, но и защото влагаш цялата си душа в танца. Съвършенството е тук, Джъстин, то се вижда с просто око, но за съжаление не може с нищо да се замени пропуснатото време.

Тя беше горда и изключително щастлива. Най-важното обаче беше, че знаеше защо се чувства така. За пръв път в живота си разбра, че може да се контролира като личност, вече не се чувстваше подхвърляна от капризите на съдбата. Най-сетне беше открила контрола, който можеше да почувства пряко и непосредствено, контрола, който имаше истинско значение за нея.

След месец напусна редовното си място в агенцията и се прехвърли на свободна практика. Агенцията продължаваше да търси услугите й и тя прие да работи на хонорар. Но вече беше свободна и можеше да избира работата, която й харесваше. След шест месеца откри, че печели три пъти повече от предишната си твърда заплата, въпреки че продължаваше да приема само онези поръчки, които й допадаха.

А после реши да се сдобие с тази къща в Уест Бей Бридж.

И срещна Никълъс.

„Не мога да направя това! Не мога!“

Изправи се, излезе с поклащане на балкона, протегна напред ръце и започна да си пробива път из къщата като слепец. Във всекидневната се сблъска с тихо бълбукащия аквариум. Вътре плуваха многобройните обитатели на морските дълбини — ярко оцветени, но спокойни и сякаш упоени, слепи, глухи и неми. Бяха красиви и лишени от разум като някакви странни растения, надигащи се към леко развълнуваната повърхност на водата. Отново й се пригади, тя се обърна и се насочи към вратата.

„Не мога да се обвържа, не мога да му се доверя! О, Господи, Господи!“

Излезе със залитане под дъжда, заспуска се по дървените стъпала, спъна се и падна по колене във влажния пясък. Стори й се, че той полепва като тесто по тялото й и ревниво се вкопчва в нея.

Пропълзя няколко метра, после успя да се задържи изправена. Затича се и не спря, докато не стигна дома си.

 

 

Малко по-късно Никълъс се върна от мястото, където бяха открили втория труп. Този път всички стояха на брега и го чакаха.

„Разсечен с един удар, разбираш ли?!“ беше казал по телефона. Винсънт. Естествено, той знаеше какво означава това — удар с катана.

Бледият труп беше разрязан от дясното рамо до лявата тазова кост. Едно свистящо замахване и един удар с най-финото острие, създадено през хилядолетната човешка история. То може да пробие дори броня, а плътта и костите са като хартия за катаната, изкована от истински майстор. Такива саби се запазват в продължение на хилядолетия, предават се от баща на син, без да изгубят дори микроскопична частица от своята острота и ефективност. Дори днес няма арсенал в света, който да съдържа толкова съвършено оръжие като японската катана.

Тя беше причината за смъртта на този човек. Лежеше така, както го бяха намерили — проснат на пясъка и гален от леките морски вълни. Не беше престоял кой знае колко във водата и версията за удавяне беше напълно изключена.

Наложи се да преразгледат основно всички свой досегашни заключения, тъй като Бари Брофъм не се оказа единствената жертва на нинджата. На пръв поглед нищо не го свързваше с втория убит — обикновен работник в електроцентралата на острова. Нищо, абсолютно нищо.

И все пак нинджата беше убил и него.

Никълъс влезе в къщата и смъкна през глава лекото си яке в защитен цвят. Маратонките му бяха мокри, джинсите, също, чак до коленете. Всичко това беше регистрирано някъде в периферията на съзнанието му, мислеше за Джъстин и онова странно същество, което влетя в къщата й през кухненския прозорец. Не смееше да си помисли какво може да означава това, всичко му се струваше лишено от логика. Въпреки това заведе Джъстин у дома си и я помоли да остане там.

Не беше нужно да се оглежда, за да установи, че я няма. Той тихо изруга, взе якето си от облегалката на стола във всекидневната и се насочи към вратата.

 

 

Никой не отговори на почукването му, макар че още от брега видя светлината в спалнята. Почука отново, внезапен страх прониза сърцето му. После опита бравата и тя поддаде. Пристъпи в къщата и замря с напрегнати до крайност сетива. Някой си беше у дома, това той регистрира автоматически. Липсваха следи от насилствено нахлуване в къщата.

— Джъстин! — повика я той.

Посичането на онзи нещастник с един удар не беше единственото нещо, което го тревожеше. Док Диърфорт и Винсънт пропуснаха другото или поне не го идентифицираха с нужното внимание. Привеждайки се над трупа, той имаше шанса да види отблизо и отгоре лявото рамо. Раната едва беше започнала да потъмнява. Той леко я докосна и веднага разбра, че ключицата под кожата е счупена. Не му се искаше да алармира останалите, дори Винсънт. Защото ако това, което му мина през ума, се окажеше истина…

Някога живял един мъж на име Миямото Мусаши, може би най-известният боец в историята на Япония. Между многото неща, които оставил след себе си, било и риуто Нитен, или Школата на двете небеса, в която се изучавало изкуството на кенджуцу. Същността на това бойно изкуство била използването на две саби едновременно. Мусаши, когото наричали още Кензей — бог на сабята, бил известен и с друго — използвал дървените саби „бокен“ и в истински бой, защото според него те били непобедими.

Всичко това водеше до едно-единствено заключение — втората жертва е понесла два удара, а не един, както смяташе Винсънт. Първи е бил посичащият удар на стоманената катана, а вторият, нанесен едновременно и счупил ключицата на жертвата, е бил от дървен „бокен“.

— Джъстин, това съм аз, Ник — повика я отново той и този път нещо във вътрешността на къщата се размърда. Изпита чувството, че някой беше хвърлил шепа конфети над главата му и сега те бавно се стелеха към пода.

Това, което видя, го разтърси дълбоко.

Джъстин се появи на вратата на спалнята си, светлината на нощната лампа зад гърба й релефно позлатяваше формите на тялото й.

— Какво правиш тук?

— Джъстин? — беше сигурен, че това е тя, но тонът й беше на непозната.

— Защо си дошъл?

— Казах ти да останеш у дома и да не идваш тук. — С усилие на волята се опита да изхвърли от съзнанието си онази черна, космата и окървавена топка, която лежеше на пода в кухнята й. Опита се да се успокои, да приеме като случайно съвпадение факта, че нинджите използват такива животни, за да отправят своето ритуално предупреждение. Не се получи нищо.

— Получих пристъп на клаустрофобия — отвърна тя. — Нали ти казах, че ми се случва от време на време…

— Тук не си на сигурно място.

— Какви ги говориш? Това е моят дом и аз се чувствам удобно в него. Моят дом, Ник! — Светлината я обвиваше като златист ореол и му пречеше да вижда жестовете й. Но това не беше необходимо.

— Мисля, че не всичко ти е ясно.

— Така ли? — тъжно попита тя. — Аз пък мисля, че това се отнася за теб. — Пристъпи крачка напред и добави: — Иди си, моля те.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Не е така.

— Просто не ми се говори, това е всичко.

— Не само ти си замесена в тази история.

— Никой в нищо не е замесен, Ник.

— Знаеш за какво говоря.

— Да, зная. И затова ти казвам всичко това. Просто… просто не съм готова за такива неща.

— Какви неща?

— Не ме карай да ги казвам на глас.

— Искам да зная каква муха ти е влязла в главата, дявол да го вземе!

— Ами… Ти просто не ме познаваш. Аз съм си такава… Непостоянна… — Въздъхна и добави: — Моля те, Ник, върви си. Не ми прави сцени.

Той вдигна ръце с длани напред и пристъпи една крачка напред:

— Никакви сцени. Просто искам да получа няколко отговора.

— Няма да ги получиш, поне днес. — Тя се извърна обратно към светлината на спалнята си.

— Джъстин, почакай! — протегна ръка той и докосна рамото й.

— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му. После се овладя и тихо повтори: — Остави ме на мира, Ник! Моля те!

Той се обърна и излезе. Тя остана край вратата… един неясен златист силует.

 

 

Дзън-дзън-дзън… Пауза, после отново: дзън-дзън… Хай!

Двамата се движеха напред-назад в рамките на кръга, очертан от тънка линия. За пръв път в живота си Тери изпита страх от своя противник.

До този момент това чувство му беше напълно непознато, той беше сенсей — майстор по кенджуцу.

Не беше толкова страх от поражението — по време на дългата му кариера се беше случвало да го победят един-два пъти, а още в началото на двубоя усети, че днес това може да се случи и за трети път. Беше нещо по-дълбоко и то несъмнено се дължеше на начина, по който се биеше този Хидейоши. Стилът заема важно място в изкуството на кенджуцу и човек научава много неща за противника си от начина, по който се бие той — не само къде и с кого се е упражнявал, но и какъв е неговият характер. Защото стилът е философия, ако щете дори и религия. Издава това, което човек уважава, това, което ненавижда…

Тери изпитваше безпокойство, защото ясно виждаше, че непознатият му противник не дава пет пари за човешкия живот. Айлин беше съвсем точна в определението си — очите на този мъж бяха очите на смъртта. Бяха гладки и безжизнени като стъкло, зад тях нямаше нищо, абсолютно никакви чувства. Именно това безпокоеше Тери. Беше чел и чувал за самураите на феодална Япония през шестнадесети век, по време на шогуната Токугава, властвал в страната цели двеста години. Именно те са били безчувствени машини за убиване, сляпо изпълняващи заповедите на своите господари, верни единствено на тях и своето бушидо. Но дори и в суровия морален кодекс на самурайското бушидо съществува някакъв, макар и едва доловим намек за съчувствие, за съжаление, непознат за онези безмилостни бойци. Той често си беше задавал въпроса какво ги е накарало да станат толкова безмилостни.

Струваше му се много странно да се изправи срещу такъв човек днес, в края на двадесети век. Сякаш той беше изскочил внезапно от руините на миналото. Карма, въздъхна вътрешно Тери.

Направи лъжливо движение вляво и нападна, но беше моментално блокиран. Бокените в ръцете им се въртяха с такава скорост, че всеки несвикнал наблюдател би ги взел за някакви странни вентилатори.

Тери се отпусна на коляно и стрелна хоризонтално своя бокен, но противникът му с лекота прибягна до вертикален блокаж. По-неопитен сабльор несъмнено би опитал решаващ посичащ удар от горе на долу и това също така несъмнено би му донесло неизбежна загуба, тъй като Тери трябваше да нанесе поразяващия си удар отдолу, само от няколко сантиметра разстояние.

Но непознатият се отдръпна крачка назад и по този начин принуди Тери да се изправи и да продължи борбата. И двамата имаха по две попадения, времето беше към края си. Макар че успешно блокира няколко светкавични атаки на своя противник, Тери имаше неприятното усещане, че все още не е видял пълния му стратегически репертоар. Честно казано, имаше чувството, че онзи си играе с него през всичките четиридесет минути на схватката.

Раздразнен не на шега, той се впусна в непрестанни атаки. Вместо да го контрира, бокенът на противника му се стрелкаше мълниеносно пред лицето му и винаги леко го докосваше. В един момент се оказаха само на сантиметри един от друг и Тери за пръв път видя очите на противника си от непосредствена близост. Всичко стана за частица от секундата, може би хилядна от нея. Неговият „заншин“ — термин, който изразява максимална концентрация на физическа и психическа енергия, се разсея и това беше съвсем достатъчно за другия мъж. Бокенът му блокира оръжието на Тери и след миг се опря в гърлото му. Тери загуби играта.

 

 

Беше малко преди залез-слънце, когато Джъстин излезе от спалнята да си направи питие. Зад прозореца се виждаха тежките сиви облаци, които вятърът разкъсваше и пръскаше във всички посоки, сякаш бяха отпадъци от голямо градинско увеселение. Земята беше изгубила цвят, пясъкът по брега изглеждаше като застинало олово.

Тя замръзна на място с ръка около гърлото на бутилката ром. Край градинската порта й се мярна някаква сянка, тя пусна бутилката и се премести малко вдясно, за да вижда по-добре. Застана, под трегера на тавана, който минаваше между двата панорамни прозореца на хола, но пердетата потрепваха от течението и й пречеха да вижда. Премести се още малко и този път ясно я видя — сянката се беше превърнала в човешки силует. В градината имаше някой.

Обзе я неясно чувство на страх, ръката й неволно се вдигна към гърлото. Сърцето й бясно затуптя, в съзнанието й ясно отекнаха думите на Никълъс: „Тук не си на сигурно място.“ Това ли имаше предвид той? Сега й се прииска да беше обърнала повече внимание на предупрежденията му, но в онзи миг искаше час по-скоро да го отпрати, чуваше само собствените си слова.

Трескаво се запита дали беше заключила вратата след него. Май беше пропуснала да го стори, но не беше сигурна. Не смееше обаче да отиде до нея, тъй като се страхуваше, че ще привлече вниманието на човека отвън — нали трябваше да мине край широките прозорци? Помисли си, че може да пропълзи под тях, но се страхуваше, че ще вдигне прекалено много шум.

После се сети за телефона. Започна да се отдръпва навътре в стаята, без да изпуска от очи силуета навън. Нервно протегна ръка към слушалката и почти я събори на земята. Отпусна се на колене, успя да я хване и набра номера на Никълъс. Затвори очи и горещо се помоли на бога той да си е у дома. Всеки самотен сигнал пронизваше сърцето й като леден кинжал. Накрая постави слушалката и кожата й настръхна от ужас.

Безшумно прекоси хола, отпусна се върху облегалката на едно кресло и продължи да наблюдава неподвижната фигура навън. Хрумна й да се измъкне през задната врата. А после? Да почука на вратата на съседите? И какво ще им каже? Че се страхува от някаква сянка!

Изведнъж се почувства идиотски. Сякаш беше някаква луда, затънала в кошмарите на болното си съзнание, В края на краищата този силует изобщо не помръдваше. Би могъл да е облегалката на някакъв стол или…

Вече беше на крака и се движеше, без да си позволява да мисли, без да се колебае. Рязко отвори вратата и застана на прага. Въздухът тежеше от солената влага на морето, но от изток подухваше свеж ветрец.

Насочи очи към неподвижната сянка с автоматизма на механична кукла. После изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Никълъс!

Беше седнал в поза лотос, ръцете му спокойно почиваха върху свитите колене, очите му се рееха в морската шир.

— Какво правиш? — приближи се към него тя. — Ник? — Наведе се над раменете му и добави: — Какво правиш, по дяволите?

— Мисля…

— За какво? — Беше по-логично да го попита по-скоро защо го прави в нейната градина, но въпросът сам се изплъзна от устните й. Видяла го като страж пред къщата, страж на личната й сигурност, тя изведнъж усети как гневът я напуска с лекотата на лош сън. Но какво го замести? Докато търсеше отговор на този въпрос, неговите устни едва забележимо се раздвижиха:

— Нямам избор, ще трябва да ти разкажа всичко — прошепнаха те.

Реакцията й беше по-добра, отколкото очакваше.

— Сигурен ли си? — простичко попита тя, сякаш очакваше да й каже, че е болна от рак.

— Абсолютно. Все още не мога да твърдя, че разбирам всичко, но онова животно в кухнята не се появи случайно. То беше предупреждение на нинджа.

— Може би няма да прозвучи на място, но нали именно ти казваше, че нинджите нападат без предупреждение? — спокойно попита тя.

— Да — кимна той. — В повечето случаи действително действат така. Но има и изключения — например при кръвна вражда, при специална заповед, или неочакваното желание на нинджата да докаже своето съществуване. Тогава той изпраща своето ритуално предупреждение…

— Но това е пълна лудост! — изрази протеста си тя. — Какво общо може да има един нинджа с човек като мен? Нямам никакво отношение…

Тя млъкна, но той не й помогна. Беше сигурен, че ще съумее сама да направи връзката.

Тя стана и започна да ходи напред-назад из хола, като нервно прищракваше с пръсти. Спря пред бара и си наля пълна чаша бял ром с лед, без да му предложи. После се върна обратно на дивана и замислено отпи една глътка.

— Само едно нещо ми идва наум — малко несигурно продължи тя.

— Кажи да видим дали мислим за едно и също.

— Баща ми.

— Баща ти — повтори Никълъс — Рафаел Томкин… — Той стана и си наля чаша лимонов сок. — Знаеш ли нещо за неговия бизнес?

— Страхувам се, че не повече от другите — сви рамене тя. — Никога не съм проявявала особен интерес към тези неща, зная само общи положения… Основен бизнес е петролът, корпорацията му е международна. Толкоз.

— С други думи — нищо.

— Нали ти казах — намръщи се тя.

— Добре, да оставим този въпрос. Сега…

Дългият й пръст обаче запечата устните му.

— Недей, Ник. Не ме питай. Не още, не сега… Нека оставим нещата така. Моля те, моля те!

Загледан в очите й, той се питаше какво му се изплъзва. Може би нищо, може би всичко. Не искаше да е така. Но вече я желаеше твърде много и това налагаше компромис. Знаеше, че няма да е от лесните. Винаги е по-добре да говориш, вместо да мълчиш — това правило лежи в основата на всички човешки взаимоотношения. Но може би тя наистина е права и не сега е времето за изясняване на отношенията им. Той отпи едра глътка от чашата си.

— Какво ще правим сега?

Добър въпрос, помисли си Никълъс и вдигна поглед към лицето й. Нинджата възнамеряваше да я убие, в това не можеше да има никакво съмнение. Това той приемаше като твърдо установен факт, независимо че въпросът за мотивите оставаше открит. Но отговор за него нямаше и той с усилие на волята го изхвърли от съзнанието си. Тревожеше го самата поява на нинджата. Присъствието му в съвременна Америка беше достатъчно странно като факт, въпреки че, както сподели с Винсънт и Док Диърфорт, известен брой бойци действат тайно и изпълняват поръчки на високопоставени личности. Все пак беше много обезпокояващо, че този, който действа тук, е последовател на школата Нитен. В тази школа се е преподавало най-трудното от изкуството на кенджуцу и нинджите са владеели повечето от тези стилове.

— Най-доброто, което мога да сторя за момента, е да остана при теб — рече той, прикривайки с усилие безпокойството си.

Джъстин кимна. Странно, но в момента не изпитваше никакъв страх, по-скоро обратното. Беше сигурна, че е на път да се отпусне. Изведнъж се почувства много по-добре, започна да диша леко.

 

 

Док Диърфорт сънуваше, отпуснат в койката си окачена на гредите, които поддържаха покрива на дървеното му бунгало. Над главата му леко барабаняха дъждовните капки.

Сънуваше една разкошна гора, влажна, и блестяща като огромен изумруд. Но красотата й му беше чужда, защото той тичаше. Тичаше през преплетените храсталаци и от време на време хвърляше уплашени погледи назад, към звяра, който го преследваше. Беше тигър, разкошен триметров екземпляр, който без усилия се хлъзгаше между преплетените коренища и бавно, но сигурно скъсяваше дистанцията помежду им. Огромните му мускули мърдаха грациозно под блестящата раирана козина. От време на време Док Диърфорт се втренчваше като омагьосан в очите на звяра — блестящо зелени, светещи в мрака като мощни фарове. Не бяха продълговати котешки очи, каквито би трябвало да бъдат, а кръгли, ясни и леко дръпнати като на човек, по-точно като на японец. Това бяха очите на нинджата, с който Док Диърфорт се сблъска във филипинските джунгли малко преди края на войната.

Изведнъж пред него се изправи гъста бамбукова горичка, плътна и непроходима като бетонна стена. Той безпомощно се огледа, търсейки изход, човекът-звяр зад него отвори устата си. От нея изригна горещ пламък, заля го като водопад с някаква пихтиеста маса.

Той се загърчи, опита се да смъкне от себе си противното покритие, но безуспешно. Скоро почувства, че е плътно обвит от него, то се превръща в нещо като втора кожа на тялото му, бавно и болезнено започна да разяжда плътта му. Кожата му се сгърчи и изпепели, после бавно се изхлузи от тялото му. Лепкавото покритие проникна до костите му и те започнаха да се ронят на прах, изпепелени, сиви и ненужни… През цялото време тигърът с лице на нинджа седеше насреща му и се усмихваше. Накрая, когато почувства, че силите го напускат, а животът изтича от тялото му като ненужна урина, попиваща във влажната почва под краката му, звярът вдигна предната си дясна лапа. Изведнъж се оказа, че това е човешка ръка, ампутирана в лакътя. Кожата й беше почерняла, мускулите — стопени, изглеждаше така, сякаш беше изпепелена в някаква ужасна експлозия. Тигърът с лице на нинджа я размаха пред лицето му, сякаш искаше да каже: „Гледай това и добре го запомни.“ От вътрешната част на ръката беше татуиран някакъв номер от седем цифри. Концлагер, помисли си Док. Концлагер, концлагер… Изведнъж разбра, че се е превърнал в мекотело, лишено от всякакви човешки качества. Плуваше в джунглата, носеше се във водите на безбрежния океан така, както далечните прародители на човека са се носели милиони години наред, далеч преди първата риба да изпълзи на късчето гола суша и да се превърне в земноводно, далеч преди това късче суша да се превърне в място, подходящо за живот. Но и този безбрежен океан-джунгла врагът беше редом него. „Виж, виж“, шепнеше тигърът и се приближаваше до него, безпомощно полюшващия се върху вълни те ембрион. „Не!“ изкрещя мекотелото. „Недей, ще унищожиш всичко!“ Но човекът-тигър вече беше отгоре му, горещият му дъх заливаше лицето му. „О, ще го направя заради своето…“

Док Диърфорт рязко се събуди. Беше потънал в пот, памучната му фланелка се беше усукала около кръста му и той имаше чувството, че е напъхан в усмирител на риза. Отвори уста и пое дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, но водата продължаваше да се оцежда от листата на дърветата. Именно равномерното почуква не на дъждовните капки беше причина за кошмара на този сън — безбрежният океан, мекотелото, прилича що на медуза, нинджата и унищожението.

 

 

На път за срещата си с Винсънт Тери за малко не беше прегазен. Случката не му направи абсолютно никакво впечатление, толкова беше затънал в мислите си. Когато тръгна да пресича Шесто авеню, за да поеме на изток по Четиридесет и шеста улица, съзнанието му беше изцяло погълнато от мисли за Хидейоши. С Винсънт имаха среща в „Мичита“ — малко японско ресторантче на Четиридесет и шеста улица, по средата между Пето и Шесто авеню. Обстановката там беше съвсем традиционна — суши бар и отделни стаички покрити с татами. Беше отворено двадесет и четири часа в денонощието, тъй като предлагаше подслон на много японски бизнесмени, току-що пристигнали в страната и все още настроени на токийско време. Бепо любимо място за срещи на него, Никълъс и Винсънт, тъй като там се чувстваха у дома.

Оказа се, че е тръгнал да пресича на червено. На сантиметри от себе си видя бронята на старо раздрънкано такси и едва успя да отскочи назад върху бордюра. Острият вой на клаксона го изтръгна от унеса, скърцането на спирачките беше придружено от цветистите ругатни на дебелия рошав шофьор.

— Мръсно жълтокожо копеле! — долетя до ушите му последната от тях и таксито профуча надолу по булеварда.

Дори този инцидент не го откъсна задълго от мислите му. В гимнастическия салон, зает с подготовката на своите бокени, той получи възможност да види част от играта на непознатия на айкидо, а след това и на карате. Остана удивен от неговата сила и бързина. Само няколко секунди след като започна схватката им.

Тери разбра, че този човек е истински бог на бойната стратегия, няколко степени по-добър от всичките му инструктори, взети заедно. Скоро след откриването си неговият салон за източни бойни изкуства се прочу като един от най-добрите не само в Америка, но и в целия свят. Разбира се, това до голяма степен се дължеше на внимателния подбор на сенсеи от страна на Тери. Всеки от неговите инструктори беше истински майстор в своята област и именно затова той изпита притеснение от лекотата, с която ги побеждаваше Хидейоши. Бутна вратата от ковано желязо и светло дърво на „Мичита“ и се запита дали да разкаже на Винсънт за посещението на този мъж.

 

 

Айлин напусна салона и тръгна на пазар. Прекоси града, за да отиде в „Блумингдейл“, откъдето си купи малко бельо, после импулсивно си взе и шишенцето парфюм, което отдавна възнамеряваше да опита. На път за жилището на Тери се отби в един магазин за продажба на алкохол и излезе от него с бутилка „Дом Периньон“, реколта 1970 година.

Стигна до къщата от кафяв пясъчник още по светло. Сложи шампанското в хладилника, после пръсна покупките си върху широкото легло. Върна се в кухнята и сложи да се варят четири яйца за хайвера, провери дали има достатъчно лук и хляб за хапките, които възнамеряваше да препече.

Върна се в спалнята, прекоси я на широчина и влезе в банята. Съблече се, пусна душа и се приготви да се мушне под него, после изведнъж се сети нещо и се върна във всекидневната, без да си прави труда да наметне нещо върху голото си тяло. Сложи една плоча на грамофона и усили звука, за да може да чува в банята.

Водните струи зашибаха тялото й и тя запя заедно с гърмящата в хола уредба, звуците на която стигаха до слуха й сякаш през водопад. Представи си, че е на тропически остров и се къпе в изумрудените води на самотна и пуста лагуна. Изми косата си и се зае да насапунисва обилно стегнатото си тяло.

Спря душа, уви с хавлия мократа си коса и се изправи пред голямото огледало на Тери. Огледа критично голото си тяло и доволно въздъхна. Гордееше се о него, с гладката му кожа без нито едно петънце, със стегната и свежа въпреки годините плът. Шията й беше нежно удължена, рамената й бяха деликатно очертани като на порцеланова кукла. Добре очертаните й гърди бяха все още свежи и твърди, с дълги тъмни зърна. Кръстът й беше тънък и плавно преминаваше в безупречно оформени бедра. Но най-много харесваше краката си — дълги и твърди, с деликатно очертани, но здрави мускули, тесни глезени и малки стъпала. Започна да разтърква с хавлията мокрото си тяло, наслаждавайки се на играта на мускулите си. Зърната й щръкнаха от грубото докосване на мъхестата синьо-зелена тъкан, която бавно се плъзна надолу по плоския корем и влезе между бедрата й. Задвижи я напред-назад и почувства приятно затопляне. Тялото й беше готово за пристигането на Тери, очакваше с нетърпение докосването на нежните му опитни пръсти. Айлин не обичаше грубото обладаване и той добре го знаеше. Най-приятно й беше, когато я гали нежно, а после бавно и внимателно прониква в нея и телата им поемат към върха на удоволствието в добре синхронизиран ритъм. Тя обичаше да се люби на музика, променящите се ритми на песните й действаха стимулиращо. Гледаше в огледалото тялото си, което бавно натежаваше от желание и фантазията й започна да работи. Представи си, че Тери вече си е у дома, шета из хола, приготвя хайвера и шампанското. Хавлията се смъкна на пода, едната й ръка нежно потърка щръкналите зърна, другата се спусна между бедрата й…

След известно време тя изпусна една дълбока въздишка и влезе в спалнята. Приближи се до леглото, наведе се и отвори чантата с покупките. Извади шишенцето „Шанел 19“, отвори го и разпиля няколко капки по блестящата си кожа. После облече кремавото копринено пеньоарче, което си избра в „Блумингдейл“ и потръпна от удоволствие, усещайки гальовния допир на фината тъкан. Така ще посрещне Тери…

Обърна се към отворената врата и веждата й леко се повдигна. Оттатък беше тъмно. Докато беше под душа, слънцето беше залязло и нощта беше встъпила в правата си. Но тя добре помнеше, че беше запалила осветлението, преди да влезе в банята. Дали го беше сторила наистина? Сви рамене и пристъпи крачка напред.

Насочи се към малката порцеланова лампа до дивана, спря по средата на пътя и се ослуша. Стори й се, че долавя, някакво движение в най-крайната стая, там вляво, сред сгъстяващите се сенки на къщата. Отвън заврещя котка, сякаш я деряха жива. Повтори, после по циментовата пътечка зад къщата се посипаха празни кутии, очевидно от кофите за боклук. Грамофонът продължаваше да свири. Хенри Манчини, бавният сладникав блус, с който завършваше плочата. Манчини е изключително романтичен…

Тя се приближи до масичката и щракна ключа. Осветлението в спалнята изгасна и тя рязко се извърна. В първия момент не си даде сметка, че настолната лампа си остана изключена. Музиката свърши и в къщата легна тежка тишина, нарушена единствено от автоматичното повдигане на иглата от повърхността на плочата и мекото й прещракване, когато зае мястото си върху вилката. Грамофонът се изключи. Сега вече чуваше само напрегнатото си дишане.

— Има ли някой там? — попита тя и се почувства глупаво.

Отвърна й дълбока тишина, далеч по-зловеща от звука на всякакъв човешки глас. Очите й се спряха върху фосфоресциращите стрелки на часовника й. Тери скоро ще си бъде у дома, помисли си тя.

Сякаш привлечена от магнита на неизвестността, тя бавно пресече дневната и застана на прага на открехнатата врата. Тук, в задната част на къщата, беше тъмно. Завесите бяха спуснати, дърветата в двора помръдваха като живи, тихо бръмчеше климатичната инсталация. Пристъпи в спалнята, ръката й затърси ключа на осветлението по стената. В този миг уредбата в хола се включи с меко изщракване — кратка пауза, и пианото на Манчини започна джазов дует с контрабаса. Малко по-късно се включиха барабаните, а накрая и саксофонът — плачещ и призивен звук, удивително наподобяващ човешки глас. Музиката тежеше от напрежение.

Тя рязко се извърна към вратата и понечи да се върне в хола. Но нещо се беше изпречило на пътя й, нещо тъмно и заплашително. Около китката й се увиха стоманени пръсти и тя изпищя. Опита се да се дръпне назад, но силуетът я последва, а хватката около ръката й се стегна така, че костите й изпукаха.

— Какво искаш? — почти беззвучно изохка тя. — Какво искаш? — Обърканото й съзнание отказваше да възприеме станалото, изпитваше усещането, че по някакъв тайнствен начин нощта се е превърнала в същество от плът и кръв.

Прасците й опряха в ръба на леглото и това я върна в действителността. Не вярваше в духове, не вярваше дори в ками — традиционните домашни призраци, в които японците вярваха от хилядолетия. Втурна се напред, зъбите в полуразтворената й уста проблеснаха, готови да се забият в тъмния силует, какъвто и да беше той. Усети нещо твърдо пред себе си и понечи да го захапе, но в същото време главата й рязко отскочи назад и зъбите й болезнено щракнаха във въздуха.

— О, Господи! — чу някъде отстрани гласа си тя, а очите й се спряха върху лицето пред нея. Всъщност нямаше лице, а само две очи, проблясващи, през тесни процепи на плътно прилепнала черна качулка. Бяха само на няколко сантиметра от лицето й, мъртви и безжизнени като камъни на дъното на блато.

— О, Господи! — простена отново тя и се дръпна, но вече някак вяло, без надежда за освобождение. Той се раздвижи и тя нямаше време дори да извика. Хватката му се промени и тя изпита усещането, че е попаднала в сърцето на някакъв ураган, на някаква могъща природна сила. Не беше възможно човек да обладава такава огромна сила. Там, където пръстите му се забиха в тялото й, изпита чувството, че плътта й се разтваря, а костите се превръщат в прах. В дробовете й не остана дори глътка въздух, имаше чувството, че е на дъното на океана. Вътрешностите й се превърнаха в лепкава течност, която издаваше противната миризма на смъртта. Опита се да повърне, но устата й отказа да се разтвори въпреки напъните. Опита се да преглътне, но и това не успя да стори. Очите й се замрежиха от сълзи, клепачите й затрептяха, започна да се задушава от собствената си слюнка, свита на топка в гърлото й.

Лицето му беше, съвсем близо до нейното, но въпреки това тя имаше чувството, че я напада някакъв неодушевен предмет, оживял по чудотворен начин. Очите й не виждаха нищо, обонянието й не долавяше никаква миризма, нямаше никаква представа какво иска този човек, какви чувства го вълнуват. Не можеше да помръдне дори главата си, единствената й грижа беше да успее да преглътне. Най-сетне това й се удаде и съзнанието й се проясни. Видя се изправена в полите на планината в Южна Япония, там, където беше изкарала последните дни на войната. Видението й беше изключително живо, сякаш се беше пренесла по магически начин през годините. Стройните борове се огъваха под напора на западния вятър, храсталаците се извиваха по склона като огромна змия без глава и без край… В ноздрите й нахлу ароматът на зьосуи — зеленчуковата яхния, която беше основната им храна по онова време, усети вкуса й в устата си, а въздухът тежеше от стипчивата миризма на ряпа… Никога не беше си представяла, че може да си припомни толкова точно всичко това, но човек по-лесно си спомня приятните неща…

Над тялото й профуча светкавично движение и коприненото пеньоарче отлетя настрана, разкъсано на парчета. Остана съвършено гола. В съзнанието й се оформи една-единствена мисъл — за Тери. Беше вече абсолютно сигурна, че това ужасно същество ще я изнасили и тази мисъл я разгневи и успокои едновременно. Смъртта се дръпна настрана и се превърна в обикновен посетител, а не в почетен гост. Усети тялото му върху себе си, нито топло, нито студено. Не беше от плът, но не беше и от камък. Усети, че я повдига и сякаш я поставя в люлка — една позната поза. Все пак продължи да се съпротивлява и здраво стисна краката си.

Шокирана усети как той грабва дългата й коса, вдига я нагоре и я навива като усукано въже. Очите й се повдигнаха, светлината беше достатъчна да я види — права и дълга като сабя, по-черна от нощта.

После, насочена от ръката му, тя се спусна надолу и се обви около шията й. Съзнанието й отказа да приеме това, което щеше да се случи, докато примката започна да се стяга около гърлото й. Когато започна да се гърчи за глътка въздух под дланта му, покрила плътно устата й, тя изведнъж разбра, че той съвсем не се интересува от тялото й. Беше ли възбуден? Искаше ли да се изпразни? Съзнанието й приличаше на блато, гъмжащо от възбудени змиорки, които оживено си задаваха тези два безсмислени въпроса, докато в дробовете й проникваше все по-малко и по-малко въздух.

Не! Моля те! Обладай ме, но не ме убивай! Моля те! Тя се опита да изкрещи тези думи, но успя да издаде само някакво животинско ръмжене, от което се изплаши още повече. Сякаш неговата нечовечност беше успяла по някакъв начин да премахне нейната човечност.

Тялото му се изви в дъга, сякаш я любеше с цялата си груба сила, примката около гърлото й се затегна. Мускулите на дихателната й тръба спазматично се свиха, дробовете й горяха от липсата на кислород. „Това не може да е вярно, помисли си с размътено съзнание тя. Не мога да умра! Не, не…“

После започна да се бори. Да се бори за дишането, най-естествената функция на човешкия организъм, станала по-трудна от изкачването на стръмен планински връх. Бореше се като тигрица, драскаше го с нокти, риташе го с крака, блъскаше го с хълбоци и ръце, но ефект нямаше. Все едно, че се бореше с тухлен зид. Беше безпомощна пред него, защото той не беше жив човек. Беше самата Смърт.

От стомаха й се надигна гореща топка, задави я и нахлу в пламтящите й дробове. Очите й започнаха да се изцъклят, а в ушите й изведнъж нахлу дяволското свистене. Отгоре, точно над главата й, се появи издължената сянка на самотен бомбардировач, изскочил сякаш от самия огнен диск на слънцето. Част от него се отдели и се насочи към земята. Сякаш, огромен гарван хвърляше изпражненията си върху Плаващото кралство — черно цвете, разцъфнало в синьото небе над главата й.

Взрив. Адска горещина. Ослепителна светлина, сякаш едновременно експлодираха десет хиляди слънца. О, бедната ми родина!

Пепел, разнасяна във всички посоки от горещия вятър.

 

 

Тери се сбогува с Винсънт през отвореното прозорче на таксито. Дъждът не беше успял да освободи града от жегата и задушната влага на лятото. Беше съвсем като в Токио.

Скоро ще ти се обадя — обеща на Винсънт той.

— Добре. Дано да ти дойдат някакви идеи. — Винсънт се облегна на вратата на колата.

— Продължавам да си мисля, че вие двамата с Ник преувеличавате — усмихна се Тери.

— Не ние измислихме отровата, Тери — отвърна сериозно другият. — Нито пък посичането с катана…

— Не зная, приятелче… Този град е пълен с луди. Но какво може да търси тук един нинджа?

Винсънт колебливо сви рамене.

— Ето, виждаш ли?

— Хей, Мак — изръмжа шофьорът на таксито и се извърна назад. — Времето е мангизи, нямам цяла нощ на разположение! Защо не си бърборите на тротоара, а?

— Тръгваме — рече Тери, извърна глава и помаха на Винсънт за довиждане.

Даде адреса си и се отпусна удобно върху седалката. Изпита леко съжаление, че не разказа подробно на приятеля си за днешния посетител в салона. Сигурно би го сторил при други обстоятелства, но сега Винсънт беше прекалено погълнат от загадъчния случай, за който разказа. Имаше чувството, че Винсънт е отегчен. Не толкова от работата си — бог е свидетел, че тя е пълна със загадки, достойни за вниманието му, колкото от самия си престой в Америка. Може би иска да се прибере у дома.

Мислите му се върнаха към Айлин, която го чакаше у дома. Най-сетне всички препятствия между тях бяха преодолени. „Търпението е най-важното оръжие в живота на човека, повтаряше му някога неговият сенсей. Ти си твърде нетърпелив, момчето ми. Намали темпото и се опитай да се насладиш на новото състояние, в което ще се окажеш…“ Изведнъж си спомни за хайвера.

Приведе се напред и доближи уста до решетката, закрепена с болтове за пластмасовата преграда, която го отделяше от шофьора.

— Хей, забравих да ти кажа, че трябва да се отбием до „Руската чайна“, преди да ме откараш на адреса, който ти дадох!

Шофьорът изруга и поклати глава.

— Ама тая вечер все на такива попадам! Не можа ли да кажеш по-рано, бе, момче? Сега трябва да се върна обратно по Девето и да се напъхам право в зъбите на трафика! — Ръцете му рязко завъртяха волана и таксито се наклони. Гумите изпищяха. Маневрата беше последвана от нестроен хор клаксони, ядосани викове и скърцане на спирачки. Шофьорът показа глава от прозорчето си, размаха среден пръст и извика:

— Майната ви, педерастчета! Кога ще се научите да управлявате бараките си, задници нещастни?

На път за „Руската чайна“ Тери извади лист и молив и написа една-единствена дума — Хидейоши. Известно време я гледа мълчаливо, после добави под нея още две — Йодогими и Мицунари. Загледа написаното, сякаш беше древно, открито при разкопки писмо.

Таксито рязко спря и шофьорът се извъртя към него.

— Направи ми една услуга, Мак — процеди той. — Не ме карай да вися прекалено дълго тук и да си държа хуя с две ръце! Нали разбираш?

Тери забързано натика молива и хартията в джоба си и излезе.

Само за няколко минути даде поръчката си на оберкелнера, плати и получи две унции пресен хайвер марка „Белуга“. Когато влезе обратно в таксито, шофьорът потегли така, сякаш ги преследваше банда наемни убийци.

— Айде вече да се повозим — рече той и му хвърли продължителен поглед в огледалцето. — Гледам те, че си редовен, ама знаеш ли колко редовни типове са ме карали да спра за малко и после с цял полк, не мога да ги открия? Разбираш? Ако искаш, можем да минем през парка…

— Чудесно — рече Тери. — Давай!

Паркът беше тъмен като гробница и изглеждаше съвсем не на място сред сияещите около него небостъргачи.

Заизкачва с подсвиркване високото каменно стълбище. На половината път до третия етаж слухът му долови музиката на Манчини, долитаща от апартамента. Усмихна се доволно — Ай обичаше Манчини.

Пъхна ключа в ключалката и влезе.

Моментално почувства нещо нередно в спалнята. Той приклекна в мрака едновременно със затръшването на вратата, после светкавично се претърколи напред по посока на дневната. Не знаеше дали подуши, видя или просто вкуси ситуацията в апартамента, но автоматически предприе съответните мерки. Не чу нищо, освен музиката. Маска, помисли си той. В противен случай бих спрял още при открехването на вратата, сигурен съм… Проклета музика!

Айлин! Съзнанието му проплака нейното име едновременно с ударите. Връхлетяха отгоре му, когато вече беше изминал три четвърти от разстоянието до спалнята. Четири страхотни удара, нанесени за частица от секундата. Три успя да блокира, но четвъртият се стовари върху тялото му със страхотна сила, улучвайки го малко над десния бъбрек. Въздухът със свистене напусна дробовете му, кракът му изгуби чувствителност и той се олюля. Светкавично се претърколи на пода, сетивата му доловиха едновременно слабата светлина, която се процеждаше от спалнята и някаква тежка, сладникава миризма.

Въздухът в дневната просвири и страхотен удар се стовари на милиметри от лявото му ухо, но той вече се търкаляше в обратна посока. Ръбът на масата експлодира пред лицето му, дървените отломки избръмчаха като разсърдени оси. Прибра крака към стомаха си и рязко ритна по посока на нападателя. Изпъшка от усилието, но ударът му попадна в целта, тъй като отсреща му отвърна подобно изпъшкване. В следващия миг беше на крака и с пълна скорост се понесе към вратата. Десният му крак леко се влачеше, болката продължаваше да е все така нетърпима.

Влетя в спалнята и рязко затръшна вратата зад себе си. После спря и се извърна. Време, пищеше съзнанието му. Трябва да разполагам с някакво време!

За частица от секундата зърна безжизнената фигура с провесен от леглото крак. Това беше напълно достатъчно, за да престане да мисли логично. Краката му омекнаха, имаше чувството, че вътрешностите му се разкъсват от острието на бръснач. Лицето й беше в сянка, почти изцяло закрито от тъмните като нощта коси, част от които бяха увити около шията й. Ръцете й бяха вдигнати над главата, голите й гърди бяха покрити с повръщано. По тялото й не се забелязваха следи от насилие. Не беше необходимо да я докосва, за да разбере, че е мъртва, но все пак частица от съзнанието му искаше да бъде напълно сигурен. Взе главата й в скута си и остана така, докато оттатък вратата се разнесе странен звук.

Стана и се насочи към стената в дъното. Погледът му беше замъглен, предметите в спалнята плуваха размазани пред очите му. Студените му пръсти се свиха около хладната кожена ножница на леко извитата сабя, която беше, окачена на стената. Издърпа острието с безкрайно внимание, лекото съскане на блестящата стомана отекна в съзнанието му като тътен на далечна гръмотевица. Беше по-силно дори от звука на разбитата врата, пръсната на парчета от мощен ритник в стил карате.

На прага застана ебонитовата фигура с бокен в лявата ръка. Дясната беше свободна, леко присвита към гърдите. Едва сега, в мига на пряката и решителна конфронтация, Тери позволи на мисълта да изплува в съзнанието му.

— Нинджа! — прошепна той и неволно потръпна. Едва разпозна собствения си глас, дрезгав и натежал от вълнение. — Дошъл си тук, за да намериш смъртта!

В следващия миг прескочи разхвърляното легло и замахна бясно с катаната. Още в същата секунда разбра, че постъпва глупаво, тъй като в спалнята нямаше достатъчно място за нанасянето на стабилен удар.

Нинджата избегна нападението му без никакво усилие, дори не повдигна в защита своя бокен. Сякаш искаше да му каже: „Няма нужда дори да кръстосваме саби, ти си прекалено слаб противник за мен!“

После се извъртя и изчезна в тъмния хол. Тери нямаше друг избор и го последва. Смътно съзна, че приема правилата на противника си, знаеше че обстановката за водене на бой е толкова важна, колкото и самият бой. Прескочи трупа на Айлин, сърцето му пропусна един такт, кръвта в жилите му се превърна в лед. По дяволите, изруга той. Мога да го победя във всякаква обстановка! Така, обзет от болка, мъка и ярост, той забрави всичко, което беше научил през дългите години на търпеливо обучение.

В хола продължаваше да се лее музиката на Манчини, смътно се мярна очертанието на бокена. Той се насочи към него. Но нинджата нямаше намерение да се защитава, а да напада. Тери вдигна катаната над главата си, очаквайки да блокира удара на здравата дървена тояга. Така обаче се оказа напълно неподготвен за това, което последва — остър пронизващ удар в гърдите с ръба на бокена, далеч под вдигнатите му ръце. Отхвръкна почти два метра назад, сякаш в краката му беше избухнала бомба. Задави се от острата болка в гръдния кош и дробовете, която го изгаряше чак до гърлото. Закашля се и се олюля.

Нинджата се превърна в неясна вихрушка, в светкавично придвижващо се черно петно. Тери инстинктивно вдигна катаната, без да знае от коя посока ще дойде ударът. Всичко пред очите му беше размазано.

Вторият удар също беше насочен в гърдите му. Той отхвръкна още назад и тежко се отпусна на коляно. Катаната в дясната му ръка изведнъж натежа като човешки труп. Въздухът трудно достигаше до дробовете му, изгуби всякаква ориентация.

Третият удар го настигна в момента, в който успя да се закрепи на крака. Този път ясно разбра какво става, въпреки че тялото му тежко се блъсна в стената. По-скоро чу, отколкото усети пропукването. Сякаш беше поддала някоя от гредите на покрива. Лявата страна на тялото му изведнъж се подмокри. Ребрата, замаяно си помисли той, изпитвайки чувството, че спи и сънува фантастичен сън.

Нов удар го отлепи от стената, пръстите му около дръжката на катаната се разхлабиха и тя отлетя встрани като падаща звезда. Очите му бавно се сведоха надолу, за да видят как счупените му ребра стърчат от разкъсаната кожа. Кръвта беше черна като мастило и течеше от него като вода от спукана тръба.

Всичко беше точно според описанията в „Го рин ношо“. Класически удари за неутрализиране на противника, описани от Мусаши. „Удряй лявото рамо на противника с цялата решителност на своя дух и той ще бъде победен“, пишеше легендарният боец. Нинджата добре беше усвоил този урок, помисли си равнодушно Тери. Не го беше грижа за собствения му живот, не го интересуваше нищо. Защото оттатък лежеше Айлин, мъртва. Все пак трябваше да убие това чудовище, поне това е длъжен да стори!

Бавно започна да се изправя, опрял гръб в стената. Но тялото му не реагираше достатъчно бързо на командите на мозъка. Видя как нинджата отново се готви да напада и вдигна ръце през главата си, за да се запази от поредния удар.

Никакъв ефект. Отново се блъсна в стената и изпъшка от болка. Гръдната му кост се пръсна от бързите последователни удари, нанесени с огромна сила. Частици от нея разкъсаха вътрешностите му като шрапнели. Тялото му бавно се смъкна към пода, а очите му се заковаха в очите на нинджата, изцъклени и равнодушни, сякаш изсечени от камък. В крайна сметка Мусаши се оказа прав, помисли той. В ушите му нахлуха меките извивки на музиката на Манчини и това отново му напомни за Айлин. Топлината на тялото й го обгърна като пламтящ фойерверк, изгори вътрешностите му и бавно се насочи към мозъка.

— Айлин — прошепна той с тих глас, наподобяващ шумоленето на оризова хартия. — Обичам те, Айлин… — От устата му бликна кръв, главата му клюмна встрани, очите му се затвориха.

Нинджата стоеше неподвижен в мрака, дори дишането му не се долавяше. Очите му равнодушно оглеждаха проснатото в краката му тяло. В продължение на няколко дълги секунди сетивата му опипваха обстановката, търсейки необичайни шумове. Най-накрая остана доволен, бавно се обърна и прекоси стаята. Измъкна изпод дивана своята черна раница, дръпна ципа и внимателно постави бокена най-отгоре. После, с едно-единствено движение затвори раницата, метна я на рамото си и напусна апартамента, без да поглежда назад.

Зад него остана само музиката на Манчини, ридаеща за изгубената любов. От напуканите устни на Тери се откъсна дрезгав стон, свежа струйка кръв бликна от устата му. Главата му бавно се повдигна и той слепешком запълзя към спалнята. Не знаеше защо го прави, в помътеното му съзнание се люшкаше само една дума: трябва!

С цената на огромни усилия, пронизван от страхотни болки, той бавно преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието, което го делеше от тялото на Айлин. Най-накрая се добра до него. Дишаше тежко, от раните му капеше кръв.

Пред лицето му изплува някакво въже. Той посегна и го дръпнах последни усилия. Телефонът се стовари върху лявото му рамо, но той изобщо не усети болката, защото цялото му тяло плуваше в нея. С треперещ пръст набра седем цифри. Сигналът в мембраната наподобяваше далечен звън на църковни камбани.

Изведнъж му се стори, че Айлин е безкрайно далеч и има нужда от помощта му. Слушалката се изплъзна от окървавените му пръсти и той пое дългия път към нея.

— Ало? — разнесе се гласът на Винсънт от изоставения апарат. — Ало, ало…

Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.

Вече нямаше кой да го чуе. Тери лежеше по очи, лицето му беше потънало в разкошната черна коса на Айлин. Невиждащите му очи останаха отворени и бавно започнаха да се изцъклят. Тънка струйка кръв се изплъзна от устата му и като странен втори език покри студените устни на Айлин.

Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.