По това време на годината природата беше бледа и мрачна. Есенните листа с живописната си окраска в тъмночервено и оранжево отдавна бяха отлетели със студения вятър и се бяха превърнали в тъмнокафява каша, стъпкана от животински копита. Първият сняг упорито отказваше да покрие мрачната земя и да скрие под призрачното си синкавобяло покривало грозотата на природата.

Влакът фучеше под ниското, натежало от дъждовни облаци небе. То му напомняше за детско лице, светнало от неосъзната емоция. Едновременно с това изпитваше тъга при гледката на голите дървета, които надничаха между столетните вечнозелени борове като някакви небрежно нахвърляни скици, които щяха да получат плът и кръв едва през следващата година. Всичко изглеждаше мрачно и изоставено, сякаш Бог се беше изморил от усилията си да съживи тази част на света и беше забравил за нея.

Никълъс фокусира поглед върху далечния хоризонт, изоставяйки близкия пейзаж, който се променяше бързо и неочаквано. Полулегнала в скута му, за да вижда по-добре, Юкио притискаше твърдите си гърди в тялото му. Разперила пръсти, за да противостои на клатушкането, тя здраво стискаше бедрото му. Той усещаше ноктите й върху кожата си, в слабините му бавно пропълзя топлина. Дали ръката й ще се придвижи по-нагоре, със страх и очакване се запита той.

На отсрещната седалка се беше настанил японски бизнесмен в тъмен раиран костюм и със старателно избръснато лице. Компания му правеше кафяво куфарче от телешки бокс, внимателно положено върху съседната седалка. Над него беше поставено грижливо сгънато кашмирено палто в пепеляв цвят, а най-отгоре, подобно на глазурата върху сватбена торта, се мъдреше черна шапка с тясна периферия. Човекът четеше вестник, но от време на време им хвърляше по някой поглед през очилата си с рогови рамки. Диоптрите им бяха толкова силни, че очите му зад кръглите стъкла изглеждаха неестествено големи и изпъкнали. Примигваше често-често, като риба, натъкнала се на непознат предмет. Дали не спря поглед върху пръстите й, които бавно се повдигаха към чатала му, преди отново да се задълбочи във вестника, запита се Никълъс. Хартията леко прошумоля и се препречи като тухлена стена между тях.

На пръста си човекът носеше масивен златен пръстен и Никълъс си представи, че е някой влиятелен член на дзайбацу. Но на кое от тях? На „Мицубиши“? На „Сумитомо“ или „Мицуи“? Едва ли е към някой от седемте по-малки концерна, като „Нипон Стийл“, „Тойота“ или „Нисан“… Най-вероятно принадлежи към някоя от проспериращите корпорации в електронния бизнес — „Тошиба“, „Мацушита“ или „Хитачи“… Не, към „Хитачи“ едва ли… По-скоро към „Токию“… Дали „Токию“ произвежда електроника? Не беше съвсем сигурен.

Може би семейството на този човек е основало „Мицубиши“ — добре знаеше, че семействата, основали преди години част от най-влиятелните дзайбацу, продължават да ги управляват и до днес. Американските закони, целящи насилствена промяна на това положение, просъществуваха кратко и бяха отменени.

Никълъс гледаше през вестника, сякаш той беше рентгенов екран. Съвсем ясно си представяше кръглото жълтеникаво лице, покрито с едва видими капчици пот, безупречната снежнобяла яка под него — твърда и колосана, тънката копринена вратовръзка с цвят на нощно небе. Пред него беше живият символ на съвременна Япония, изпълзял с цената на неимоверни усилия от изолацията на каменния век… Странно, но тази изолация хората помнеха много по-ярко от последната война… Колко избирателна и потискащо селективна може да бъде човешката памет! Възприемането на европейското облекло е само една от демонстрациите на стремежа на съвременния японец да преодолее културната бездна, разделяща го от Запада.

Япония вече беше настигнала страните, които й послужиха за следвоенен модел, в момента набираше сили за решителния скок, с който щеше да ги остави далеч зад себе си. Никълъс беше убеден, че не е далеч денят, в който Япония, вече доказала своето икономическо могъщество, ще захвърли западните атрибути и ще се върне към сигурността на традиционното кимоно.

Пътуваха с експреса Токио — Осака. През прозореца вдясно се виждаше просторната равнина на Хоншу, един от главните острови на страната. Вляво беше морето, отблясъците му час по час хвърляха бели зайчета по тавана на вагона. Скоростта почти не се усещаше, аеродинамичната сребърно синя стрела се хлъзгаше безшумно по релсите, вътрешността й беше просторна, чиста и тиха.

Юкио се изправи и главата й се отпусна на удобната облегалка.

— Защо не пренощуваме в Осака? — попита тя, а после извинително добави: — Мразя влаковете.

Идеята не е чак толкова лоша, помисли си Никълъс. Този град се слави с оживен и бляскав нощен живот, а той има огромна нужда от малка почивка.

Вече не помнеше кой от двамата предложи плана по отношение на Сайго, но той се оказа ненужен. Още преди Юкио да тръгне за вечерята в неговия дом и да се опита да надникне в билета му, Никълъс получи официалната покана. Беше написана лично от Сайго и му предлагаше да посети през следващите седмици град на име Кумамото, разположен на остров Кюшю. Както всичко около Сайго, и тази покана трябваше да бъде запазена в тайна.

Никълъс прочете бележката с нарастващо чувство на неприязън, имаше странното усещане, че Сайго някак е успял да проникне в мислите му, едновременно с това не можеше да се отърве от чувството на нетърпеливо очакване, заливащо го като звън на далечни камбани, скрити зад потънали в мъгла хълмове.

„За теб това ще бъде напълно непозната територия, каза му Канзацу. Решението трябва да вземеш сам, Никълъс. Аз не мога да те насоча… Мога само да повторя това, което вече ти казах — тук вече не можеш да се развиваш. Ако търсиш съвършенството, това трябва да стане другаде… В мрак или на светлина, но другаде.“

Смазан от факта, че плановете му се оказаха момчешки фантазии, Никълъс се отдаде на чувството за нещастие и поражение, забравяйки да си зададе въпроса защо го канят на юг. А като капак на всичко Юкио не се отказа от вечерята у Сацугай.

В панорамното стъкло бавно се настани планинската верига, синкавосиня, прорязана от бели потоци сняг, спускащи се от високите върхове като разтопен крем.

Най-южната от трите планински вериги — тази, над която доминираше връх Ширан, опасваше целия огромен остров Хоншу. Къде отивам, запита се Никълъс. Към светлината или в мрака? И има ли това някакво значение?

— А най-много мразя този — продължи Юкио така, сякаш между тях никога не бе съществувал дебелият пласт мълчание. — Широките седалки, блестящият хром на панорамните прозорци — всичко това не означава нищо за мен! Даже е по-лошо, защото е тихо. Не мога да понасям тази тишина! — После направи муцунка и прошепна: — Краката ми изтръпнаха… — До този момент беше седяла върху тях, кръстосала ги на седалката по традиционния начин. Но сега се надигна и ги изпъна насред купето. Вестникът на бизнесмена предупредително прошумоля.

— Добре, съгласен съм — рече Никълъс. Нямаше особени причини да бърза за Кумамото, освен това беше ходил в Осака само веднъж, като дете. Беше му любопитно да види доколко се е променил. Дали ще го позная, запита се той, после бавно поклати глава. Едва ли…

С цялото си тяло усещаше присъствието на Юкио — топла и плътно притисната до него. Не беше сигурен, че постъпва разумно, като я взема със себе си. На практика изобщо не я покани, но след като веднъж реши да приеме предложението на Сайго, вече беше невъзможно да я отпрати. „Нали ти беше този, който ме забърка в цялата каша“, обвинително рече тя, а той изобщо не можеше да си спомни дали това наистина е така. „Няма да е честно, ако не ме вземеш“, тръсна глава тя, решително и едновременно с това — безкрайно чувствено. Дори ядосана, тя продължаваше да излъчва своята магнетична чувственост. „Освен това ще дойда, независимо дали ще пътувам с теб или сама, добави решително тя. Нима си въобразяваш, че можеш да ми се скриеш?“ Едва ли, призна пред себе си той. После, вече отстъпил пред настояванията й, мрачно се замисли. Никой японец не постъпва така. А нима и полковникът се предава по този начин пред Чонг?

В близост до нея той често потръпваше, определени мускули на тялото му се свиваха и разпускаха сами, без неговия контрол. Понякога тайно наблюдаваше това странно явление отстрани, като чужд човек. По този начин успяваше да потисне чувството на ужас, което се надигаше от стомаха му, припляскваше с крила като кръвожаден прилеп и се насочваше към главата му. Знаеше, че не трябва да го пуска на свобода, в противен случай го чакаше лудост. Тя прокара ръка по тялото му и развълнува дълбоко скритото в същността му черно блато. Наистина беше дълбоко в него… толкова дълбоко, че от време на време сам си вярваше, че никой не може да го достигне. А сега се оказа, че не може да го достигне просто той самият…

Господин. Мицубиши свали вестника и го сгъна по дължина. Лицето му блестеше като конски задник след надбягване. Зае се да разрушава, пирамидата, която беше издигнал до себе си. Отвори куфарчето, после отново го затвори. Върху идеално излъскания капак се появи пилешки сандвич, увит във восъчна хартия. Започна да се храни, от време на време лупите на очилата му ослепително проблясваха и напълно скриваха изпъкналите зеници зад тях. Някъде из багажа му положително се крие пликче с пържени картофи или блокче шоколад, помисли си Никълъс.

Зад гърба му имаше друга група японски бизнесмени, които си приличаха като две капки вода с господин Мицубиши. Размърдаха се в своите официални костюми, в скутовете им се появиха черни чаши за чай от дебел порцелан, гласовете им оживено започнаха обсъждането на двамата Джек — Раби и Кенеди.

Човек не ходи в Осака за културни развлечения — такива обикновено се намират в Киото, древната столица на Япония. Сред жителите на Токио отдавна е залегнало убеждението, че всички в Осака са хукнали да правят пари и нищо друго не ги интересува. В цялата страна е известен начинът, по който се поздравяват: „Мо кари мака?“ — Правиш ли мангизи?

Никълъс не познаваше лично такива хора, но знаеше със сигурност, че малките улички около търговския център са пълни с тайни храмове на Фадомийо — божеството, което взема под своя закрила всички всеотдайни търговци, и тези храмове рядко остават празни.

Ангажираха две стаи с вътрешна врата в един малък, но модерен хотел непосредствено до Дотомбори. Все още беше рано за вечеря и те излязоха да разгледат града.

Юкио настоя да видят замъка Осака — последно убежище на фамилията Тойотоми, превзет От Йеасу Токугава през 1603 година, вече облякъл мантията на шогун. Подобно на по-голямата част от Осака, и замъкът бил изграден от Хидейоши Тойотоми. При това само за три години, бил е окончателно завършен през 1586 година.

— По едно време уважаемата дама Йодогими беше моят идеал — промълви Юкио, докато се разхождаха в просторния парк. Зад гърба им се издигаше модерната панорама на Осака, а замъкът пред тях извисяваше внушителна грамада на фона на потъмняващото небе. Изглеждаше вечен и непоклатим, като солидна пагода. Йеасу никога не би построил подобна сграда, помисли си Никълъс.

Наближиха външните крепостни стени и тълпата около тях видимо се сгъсти.

— Мислех си… Мислех си, че е изключителна жена! Как само е изпълнявала последната воля на Хидейоши, като истински самурай! Отдала се е без остатък на една-единствена цел — да запази живота на престолонаследника…

— Точно така — кимна Никълъс и вдигна поглед към високата стена от масивни каменни блокове. — С цената на тотално унищожение на цялата страна! Тя и Мицунари са заговорничили да…

— Заговорничили са, както се изразяваш, единствено да запазят живота на сина на шогуна! Сторили са това, което им е диктувало чувството за чест!

Никълъс поклати глава.

— Юкио, Йодогими е била любовница на шогуна, а не негова законна съпруга. По тази причина аспирациите й са били доста преувеличени. — Махна с ръка и добави: — Във всеки случай Йеасу се е оказал твърде силен враг за тях…

— Говориш така, сякаш Йодогими е била някакъв злодей от детските приказки!

— Едва ли е мислила как да запази по най-добрия начин интересите на Япония, това поне трябва да признаеш…

— Може би това дете щеше да стане най-добрият владетел на страната!

Никълъс погледна край нея. Вляво от тях се издигаше някаква подобна на навес постройка. Оръжейната. Именно тук Йодогими е довела сина си и малцината, останали й верни бойци, когато краят е бил неизбежен. Тук е убила сина си, а после си е направила сепуку.

— Всичко това е много относително — промълви той. — С течение на годините, без подкрепата на силно даймийо, той едва ли би успял да стане шогун и истински владетел на Япония. По-вероятно е другото — страната отново да бъде разкъсана от гражданската война, от която временно я беше спасил Хидейоши. Без мощта на Йеасу Япония би била обречена на гибел.

— Все пак е била страхотно смела жена! Смела и вярна! — гласът на Юкио се превърна в едва доловим шепот: — Обожавам я!

Скритото зад дебелия слой облаци зимно слънце изведнъж се спусна зад хоризонта, сякаш уморено от собствената си тежест. Небето заприлича на сиви панделки, които потрепват върху гърдите на младо момиче, развълнувано от предстоящата среща с любимия. Кратко проблесна тънък златен лъч, хлъзна се по каменните стени, после изчезна.

— Хайде — взе ръката й той. — Напред и нагоре! През 1615 година замъкът Осака е бил възстановен в първоначалния му вид от победителя Токугава — непревземаема според тогавашните представи крепост. Съвсем като представите на Никълъс за собствената му неуязвимост. Но този, по който се разхождаха в момента, беше изграден почти изцяло от стоманобетон и това беше станало още през 1931 година.

Нощ. Цялата улица Дотомбори сияеше. Наблъскана с ресторанти, магазини, кина, вестникарски сергии, нощни клубове и тълпи от хора, тя сякаш беше забранила на мрака да се появява тук. Над всичко доминираха огромни реклами, сменяха се цветове, светваха, угасваха, хвърляха ярки отблясъци по покривите на бавно пълзящите коли. Времето сякаш не съществуваше — ослепителната феерия от цветове и суета не му позволяваше да встъпи в правата си.

Над тях висеше огромен розово-бял омар, под светлината на умело насочените прожектори щипките му изглеждаха страшно съблазнителни, на човек просто му се приискваше да влезе вътре и да се отдаде на кулинарен разгул през цялата нощ.

Вечеряха в ресторантче с блестящо лакирани зелени масички с хромирани ръбове, в които спокойно можеха да се оглеждат. Поискаха сепаре с татами, събуха обувките си и започнаха да се тъпчат със сашими и саке. Господи, толкова възрастни ли изглеждаха? По време на вечерята тя продължи прекъснатата тема за крепостта и нейните обитатели.

— Предполагам, че я обожавам, защото никак не приличам на нея — рече Юкио и с нетрепваща ръка напълни чашите им с оризово вино.

— Какво искаш да кажеш?

Очите й за момент отвърнаха на погледа му, после леко се плъзнаха встрани.

— Не съм вярна, не съм и смела. Аз съм една обикновена японка. — Сви рамене и добави: — Обикновена японска страхливка. Без семейство, без необходимостта да бъде вярна.

— Забравяш чичо си.

— Не — тръсна глава тя и черната й коса мътно проблесна. — Не го забравям и едва ли някога ще мога да го забравя.

— Той е твоето семейство.

— Всичко ли трябва да ти се разяснява? — блеснаха гневно очите й. — Аз мразя Сацугай! Как би се чувствал с чичо, който не те приема, а гледа да те пробута в ръцете на… — млъкна и конвулсивно преглътна сакето в устата си.

Очите му останаха сведени към чинията.

— Един ден ще намериш някого и ще се влюбиш.

— Не притежавам вярност, забрави ли? — промълви тя с лека горчивина. — Родена съм без нея, точно както съм родена и лишена от способността да обичам. За мен това са непознати чувства.

— Защото си въобразяваш, че разполагаш единствено със секса.

— Не разполагам — поправи го тя. — Но това е единственото нещо, което ме прави щастлива.

— А не мислиш ли, че това е така просто, защото не се оценяваш? — вдигна глава той, пресегна се през масата и хвана ръката й. — Не можеш да си представиш, че някой може да те обича… Да те обича като човек, а не заради това, което може да му предложи тялото ти…

— Ти си ненормален! — отвърна тя, но този път не отмести поглед от очите му и ръката й остана в неговата.

— След като предпочиташ това определение…

— Точно така, предпочитам го! Защото не притежавам вярност, наистина не притежавам. Не можеш ли да ме приемеш такава, каквато съм? Няма да успееш да ме промениш.

— Не става въпрос за това. Искам това, което усещам вътре в теб, да излезе на повърхността…

— О, Никълъс! — въздъхна тя и погали с пръст бузата му. — Защо се тормозиш за някакво бъдеще, което никога няма да настъпи? Знае ли човек? След година може да съм мъртва…

— Млъквай! — рязко я прекъсна той. — Не искам да слушам подобни думи от устата ти! Ясно ли е?

— Да — изненадващо покорно отвърна тя, наведе глава и косата й заприлича на черен блестящ водопад. Беше се превърнала в образцова японска съпруга, която се прекланя пред железния авторитет на съпруга си.

— Между другото, кой ти каза, че не си смела? — попита въпреки волята си той. Повече от всичко на света му се искаше да не я разпитва за нищо, а просто да се наведе напред и да целуне полуотворените й устни. Но вече не можеше да се спре: — Помисли какво си преживяла при онези чужди хора… То изисква доста кураж.

— Така ли мислиш? — невинно го погледна тя, изведнъж превърнала се в малко неопитно момиченце.

Завесата прошумоля, в стаята влезе келнерката и коленичи край масата да остави още храна и вино. Никълъс я изчака да излезе и ядосано просъска:

— Просто ти дадох един пример. Какво става с теб?

— Не зная — сведе очи тя. — Не зная…

Той се пресегна и напълни порцелановата й чашка за саке — крехка и снежнобяла.

После продължиха разходката си. Юкио бъбреше оживено, сякаш нищо не се беше случило. Стискаше ръката му и скачаше от тема на тема.

Нощта се отдръпваше и се криеше в тесните странични улички, животът продължаваше да тече — весел и оживен както винаги. Въздухът тежеше от миризмата на тамян и изгорели автомобилни газове, на всяка крачка им се изпречваха набързо построени пазарчета, обслужвани от кресливи търговци — една нова класа, която еднакво ненавиждаха както благородните самурайски фамилии, така и неуките селяни.

Мушнаха се под огромна арка, на която висяха кукли с лица на мъдреци, след няколко крачки в ушите им загърмя модерен американски рок, леещ се от изваден пред музикалното магазинче високоговорител. На витрината му имаше широк черно-бял плакат, на който се виждаха четирима рошави младежи. Приближиха се с танцуваща стъпка и прочетоха имената им: Джон, Пол, Джордж, Ринго.

… Затвори очи и аз ще те целуна!…

А утре ще ми липсваш…

Помни, че винаги ще ти бъда верен!

Когато съм далеч, ще пиша всеки ден…

Музиката волно се лееше, Юкио щастливо подскачаше между Никълъс и продавача, по лицето й тичаха разноцветни светлини, за миг се беше превърнала в запален почитател на рокендрола.

… И ще ти пратя цялата си любов!…

— Кои са те? — попита задъхано Юкио.

— Бийтълс — отвърна продавачът. — Нова английска група.

Никълъс й купи плочата — вносна и на безбожна цена.

На другия ъгъл до слуха им долетя гръмливата и насечена музика на шамисен. Истински културен шок! Отидоха да проверят откъде идва тя.

Оказа се бунраку — традиционният японски театър, с който Осака се славеше така, както древното градче Едо се славеше с кабуки. Юкио беше във възторг. Запляска с ръце като дете и поиска да влязат. Никълъс зарови ръце в джобовете си, измъкна няколко монети и купи билетите.

Театърът беше почти пълен и те с труд намериха местата си. Пиесата вече беше започнала, но от афиша отпред те знаеха коя е — прочутата „Шушингура — верният четиридесет и седми ронин“.

Куклите бяха великолепни, тези, които изпълняваха главните роли — облечени блестящо, и толкова сложни, че изискваха напрегнатата работа на трима кукловоди едновременно.

Местата им бяха доста назад. Малко след като се настаниха, в театъра влязоха двама американски моряци, единият бял, другият черен. Защо прекарват отпуската си в бунраку, учуди се Никълъс. Вероятно чакат гаджета или още приятели. Белият се настани на един стол, но черният остана прав насред редовете.

Никълъс видя как очите на Юкио напускат крещящите цветове на сцената. Видя и накъде се насочват — към внушително издутия чатал на негъра. Светлините пробягваха по лицата им, Никълъс изведнъж си спомни за шарения аквариум, който му купиха родителите му в Токио. Всичко беше нереално. Устните й бяха леко разтворени, гърдите й развълнувано се повдигаха й спускаха, очите й не се отделяха от чатала на негъра.

Изведнъж усети ръката й между краката си, ципът на панталоните му се хлъзна надолу, ръката й, гореща и влажна, здраво обхвана члена му. Лицето й продължаваше да гледа напред, очите й бяха широко отворени и влажно проблясваха. Слабините му започнаха да се подмокрят. Прииска му се да й изкрещи да престане, но нямаше сила. През цялото време дори не беше примигнала! Искаше да махне ръката й, но и за това не му достигна сила. Седеше и гледаше към сцената, в периферията на погледа му знаменателно се издуваше мъжествеността на войника негър. Колко ли му е голям? Колко може да бъде голям членът на един мъж? Беше ли това критерий за сексуално привличане — такъв, какъвто американците откриват в големите женски гърди? Дали жените подлудяват от голям член?

Наоколо продължаваше да звучи музиката на шамисен. Ронинът се сражаваше с неподражаемо достойнство. Ох… Да, да… Сега!

— Знаеш ли защо понякога съжалявам, че съм японка? — попита тя. През капаците на прозорците проникваше синкавобялата светлина на уличната лампа и очертаваше правоъгълници по далечния край на тавана.

— Защо? — обърна се в леглото той.

— Защото не мога да имам светли очи — отвърна с въздишка тя и леко нацупи чувствените си устни. — В Киото съм виждала френски и американски момичета с къси коси и сини очи. Странно, но аз винаги съм мечтала да имам не сини, а зелени очи… като изумруди.

— Защо мислиш за това?

— Именно по този начин разбирам колко малко се харесвам — отвърна тя, взе ръката му и я насочи към топлата хралупа между краката си. — Ей това е единственото нещо, което има значение. Това и нищо друго.

— Не — възрази той и отдръпна пръстите си. — Това изобщо няма значение.

Тя се обърна на една страна и дяволито се усмихна?

— Никак?

— Е, добре — засмя се той. — Има известно значение. — Надигна се леко и се надвеси над нея. В полумрака кожата й изглеждаше съвсем бледа, а гъстата й коса приличаше на тъмна гора. — Виж какво ще ти кажа, Юкио… Беше ми интересна още преди да танцуваме оная вечер…

— Преди да…

— Преди да се отъркаш в тялото ми.

Тя протегна ръка и леко погали гърдите му. Едно мускулче потрепна и той усети познатото стягане в стомаха си. Сякаш ръката й мачкаше дробовете му и не им позволяваше да дишат. Почувства се така, както вероятно се чувства астматик в мъгливо време.

— Какво има? — попита тя в секундата, в която той рязко се надигна и седна на ръба на леглото. — От какво се страхуваш? — Надигна се и погледът й го прониза: — От мен ли се страхуваш, Никълъс?

— Не зная — отчаяно промълви той. Именно това беше проблемът.

Напуснаха Осака със стар предвоенен влак, който, макар и безупречно чист, беше далеч от експреса, с които бяха пристигнали.

Вагонът тракаше и поскърцваше, на места заплашително се накланяше и подскачаше, но всичко това му действаше успокоително. Мислите му постоянно се връщаха към театралното представление, по-скоро към представлението на Юкио. Нима е нимфоманка, запита се той. И как би могъл да го установи? Не познаваше клиничните описания на подобно състояние. Нима всяка ненаситна жена е нимфоманка? Толкова ли е лесно да се дефинира подобно състояние? Той не беше в състояние да каже дори дали Юкио е ненаситна. Можеше да утоли нейния сексуален глад, макар и с цената на много усилия. Но какво от това, дори и да е нимфоманка? Има ли някакво значение за него?

Изключи присъствието й и се загледа през прозореца. Трак-трак… Някакъв пътник, който се придвижваше по коридора, почти се стовари отгоре й при едно по-рязко полюшване. Тук планинските склонове се спускаха стръмно надолу, отстъпвайки място на равното поле, осеяно с полунаводнени оризища. Стори му се, че в далечината вижда стадо добитък, замръзнало неподвижно на място. След по-малко от час железният път ще се извие на югоизток и ще се насочи към морето.

Денят беше хубав, ярките слънчеви лъчи изсушаваха последните бели парцали на сутрешната мъгла, стелеща се ниско над земята.

Далеч назад беше останал Кобе — най-оживеното японско пристанище след Йокохама. Морето около него беше задръстено от кораби, а чужденците вече надхвърляха една четвърт от населението му.

Достатъчно далеч сме оттам, помисли си Никълъс. Не обичаше тези стриктно делови райони, които, подобно на част от токийския център, го караха да се чувства нервен. Такива бяха и летищата — навсякъде по света те са едни и същи, в тях езикът, а дори и националната принадлежност престават да имат значение. Винаги се чувстваше загубен на подобни места — не можеше да се отърве от усещането, че не знае къде, в коя част на света се намира… Железопътните гари са нещо друго. Много рядко си приличат помежду си и този старовремски индивидуализъм му действаше успокоително. Освен това през прозорците на влака човек вижда далеч повече неща от сивите облаци, които се точат като космите от брадата на старец и в един момент се стопяват без следа… Какво крепи проклетият сандък там горе, да го вземат дяволите?

Откъсна поглед от прорязаната със синори земя и огледа вътрешността на вагона. И пътниците в този влак бяха по-различни. Последният бизнесмен беше слязъл в Кобе, вече всички наоколо бяха хора на земята. Мъж със сини дрехи и груби обуща беше кръстосал върху корема мазолестите си ръце, краката му бяха изпружени напред и кръстосани в глезените, брадичката му опираше в гърдите. Косата му беше бяла и късо подстригана, мустаците му — твърди и черни. Вероятно ратай, който се прибира у дома. Отсреща кротко спеше дебелана в розово-бяло кимоно, от отворената й уста излизаше равномерно подсвиркване. До нея бяха струпани пакети, увити в кафява амбалажна хартия, отвъд тях две хлапета с европейски дрехи клечаха с лакти върху седалката и правеха муцунки на преминаващите през вагона пътници.

— … отзад.

— Какво?

— Не чуваш ли какво ти говоря, Никълъс?

— Не, извинявай. Мислех си за театъра бунраку.

— А може би за начина, по който те изпразних, а? — засмя се тя.

— Не разбирам какво те кара да говориш като моряк! — рече той. — Защо например казваш „ебане“ вместо „любов“?

— Защото „ебане“ е точно това, което имам предвид — сериозно отвърна тя. — Нима някога си „правил любов“, Никълъс? Разкажи ми как изглежда това.

— Правя любов с теб.

— Какви ги дрънкаш? Ние двамата се ебем като зайци!

— И през ум не ми минава, че точно това правиш с мен!

— Така ли? — леко повиши глас тя. — Виж какво ще ти кажа, Никълъс — еба се с теб точно както се еба с всеки друг! Например със Сайго и още куп мъже… Възбуждам се от пръстите му, езика му…

— Стига! — кресна той. — Какво, по дяволите, целиш с всичко това?

Тя се притисна в него и замърка като голяма котка:

— Аз ли? Просто се опитвам да ти развълнувам душицата. Не ми обръщаше внимание и…

— Господи! — изправи се той. — Това ли е начинът? — Мина край нея и е бързи крачки се насочи към края на вагона. Застана на площадката и загледа как следващият вагон подскача и се извива отвъд двете остъклени врати. Господи, нима си въобразява, че ще го възбуди, като му дрънка за предишните си похождения? Каква извратеност. Стана му студено, усети как започва да му се гади. Протегна ръка и се хвана за студеното желязо до вратата.

Вдясно профуча някакво градче и бързо се смали в далечината. Той погледна часовника си и се зае да изчислява скоростта. Трябва да е бил град Курашики. Добре. Всеки момент пред очите му ще се покаже северният край на Сето Найкай, Вътрешното море, което познаваше и обичаше още от дете.

Профучаха през тъмна борова гора, вагонът изведнъж стана мрачен и отблъскващ. После със същата внезапност слънчевите лъчи отново го заляха, гората вдясно рязко свърши и влакът се понесе по висок гол насип. Далеч долу проблясваха водите на Сето Найкай — истинско море от скъпоценни камъни, сред което сякаш танцуваха десет хиляди златни ятагана.

Никълъс гледаше като омагьосан. Стоеше съвсем неподвижен, чувстваше, че част от съзнанието му гледа някакъв непознат филм. Това беше моментът, в който Юкио би могла да го приближи безшумно изотзад, да го прегърне и да каже, че съжалява. Но това не беше кино, в живота рядко стават подобни неща. Защо трябва да ги очаква? Очакваше ги, въпреки всичко… Отчаян романтик, това беше той.

Острови, безброй плоски и лишени от растителност острови бяха пръснати сред водите на Вътрешното море, стигаха чак до далечния хоризонт. Като дете му обясняваха, че тук земята е повече от водата, дали наистина е така? Не можеше да каже, пък и едва ли имаше значение. Терасирани, за да се използва толкова ценната в Япония обработваема земя, те приличаха на сложна плетеница.

Някой ден ще зарежа всичко, ще дойда тук и ще ги обиколя всичките, помисли си той. Ще помагам на хората в тежката им работа, ще се храня и разговарям с тях, никога няма да пренощувам два пъти на един и същи остров. Ако действително сторя това, положително ще умра от старост, преди да съм изпълнил набелязаната цел. Каква прекрасна идея! Да вървиш само напред и никога да не се връщаш! Всеки ден различен от предишния, също и от следващия! Никога няма да се отегча, няма да чувствам умора като сега… Ох, още съм твърде млад, за да се чувствам по този начин, въздъхна вътрешно той. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не е нито уморен, нито отегчен. Това просто бяха симптоми, с които прикриваше истинските си чувства, по-скоро само едно от тях.

Страхът.

В Хирошима беше съвсем различно. В залива, над който профучаха като едва забележима струйка дим, лежеше Мияджима, маркирана от величествената оранжево-черна „торий“ — входната арка на храма Ицукушима. Това беше една от най-забележителните гледки на всички острови. Никълъс за пръв път я виждаше на живо, макар че я познаваше отлично от картички и албуми.

Сякаш висеше във въздуха, сякаш се издигаше направо от вълните на прилива като огромен клинообразен йероглиф — символ на древна Япония, предупреждение срещу забравата на миналото.

Влакът остана дълго време на гарата на Хирошима. Около нея се издигаха грозни промишлени сгради, въздухът тежеше от неестествена тишина, готова да се разпадне всеки миг.

Насрещното място, останало празно през целия дълъг следобед, сега се зае от изпит възрастен мъж със сиво-кафяво кимоно. Главата му беше напълно гола, само няколко дълги бели косми висяха от заострената му брадичка. Кожата му, болезнено опъната по скулите, изглеждаше суха и прозрачна като стар пергамент. Под очите и край устата му се беше събрала на сухи торбички, по многобройните й сгъвки и бръчки човек можеше да гадае за годините му така, както се броят пръстените на столетно дърво.

Погледна ги с блестящите си ясни очи и леко кимна за поздрав, ръцете му останаха скрити в дългите ръкави на официалната роба.

Малко по-късно влакът се разклати и бавно потегли. С напускането на гарата се засили и чувството им за потиснатост. Сякаш въздухът навън беше изсмукан от гигантски компресор и отвореха ли прозореца, щеше да ги обгърне вакуум. Вероятно такова би било усещането на човек, попаднал на чужда планета.

Никълъс усети как кожата му настръхва, а очите му неволно се насочиха нагоре, към ясното порцеланово небе. Беше сигурен, че чува тежкия тътен на самолетни двигатели.

Влакът бавно се промъкваше през града. За миг на хоризонта се мярна оголеният скелет на старата обсерватория, оставена непокътната от 1945 година насам. Над него летяха чайки, но нито една не кацаше върху обгорената и отдавна изстинала конструкция. Може би, въпреки годините те все още усещаха невъобразимата жега, излъчвана от разтопения метал, все още чувстваха как ги обгръща радиацията, отдавна отложила се в костите им и оставила своя отпечатък в рода им за десетилетия напред.

— Искаш ли да ме опознаеш истински? — прошепна в ухото му Юкио, докато очите им се хлъзгаха по единствения паметник, напомнящ за трагедията, разиграла се тук преди толкова малко и едновременно с това толкова много години. — Ето, всичко е пред очите ти… Това съм аз, ако можеш да ме видиш отвътре. Една огромна пустош, оградена от гол обгорял скелет…

Колко лесно става сълзливо-сантиментална и се извърта на сто и осемдесет градуса от обичайното си нагло поведение, помисли си Никълъс. После си даде сметка, че именно тази двойственост най-много го привлича у нея, че нито за миг не е успял да приеме преднамерената й простовата прозрачност. Чувстваше, че прави това за самозащита, вероятно последната й преграда срещу враждебния свят… И едновременно с това продължаваше да се пита каква е тази непозната територия, която лежи отвъд високия каменен зид, издиган толкова вещо от младата жена.

Хирошима остана далеч назад, по небето заплуваха странни продълговати облаци, извиращи сякаш направо от земните недра.

— Моля за извинение — проговори старецът насреща им. — Извинете ме за нахалството, но не мога да не се запитам…

Млъкна и това принуди Никълъс любезно да подхвърли:

— Какво, моля?

— Дали някога сте били в Хирошима…

— Не — отвърна Никълъс, а Юкио мълчаливо поклати глава.

— И аз така си помислих — продължи старецът. — При всички случаи сте твърде млади, за да помните стария град, за да сте го виждали такъв, какъвто беше преди унищожението…

— А вие виждали ли сте го? — попита Юкио.

— О, да — усмихна се старецът и бръчките му изведнъж се разпръснаха. — Хирошима беше моят дом. Някога, много отдавна… Сякаш в предишния ми живот. — Усмивката му стана още по-широка: — И в голяма степен това наистина е така…

— Къде бяхте по време на нещастието? — попита Никълъс.

— Далеч в планината — отвърна възрастният мъж и замислено кимна с глава: — Да, далеч и в пълна безопасност от огненото кълбо… На километри от него дърветата се разтресоха, а земята тръпнеше в конвулсии. Никога не бях виждал подобно нещо… Рана, дълбока рана в снагата на вселената… Рана, отиваща далеч отвъд смъртта на хора и животни, а дори и на цялата цивилизация…

Никълъс искаше да научи повече за тази страшна рана, но с изненада откри, че му е трудно да говори. Устата му изведнъж пресъхна. Очите му не се отделяха от лицето на стареца.

— Имали сте късмет, че не сте бил в града, когато е паднала бомбата — рече Юкио.

— Късмет ли? — погледна я той така, сякаш му предлагаха да опита месото на непозната птица. — Не зная. Може би късмет е модерният еквивалент на онова състояние, макар че едва ли е най-подходящият… Според мен това беше карма. Знаете ли, в навечерието на войната бях в чужбина… През онези години бях търговец и често пътувах до континента. Най-вече до Шанхай, където въртях по-голямата част от бизнеса си. — За пръв път ръцете му се подадоха от ръкавите и Никълъс веднага забеляза необичайно дългите му нокти. Бяха безупречно поддържани, блестящи от безцветен лак. Старецът забеляза погледа му и поясни: — Превземка, която наследих от китайските мандарини… Търгувах предимно с тях, мнозина ми бяха добри приятели… Вече не ги забелязвам, отдавна съм им свикнал… Има и далеч по-дълги… — Настани се удобно върху седалката и започна да говори така, сякаш разказваше приказка на внучетата си. Гласът му беше забележителен — властен и едновременно с това топъл, обработен и приковаващ вниманието, като на щатен лектор. — Един уикенд, след като приключихме с деловите разговори, решихме да отидем в провинцията за малка почивка. Не знаех какво да очаквам, тъй като тези хора, освен че бяха китайци, бяха и мандарини — а те са известни с доста особените си вкусове. Но в бизнеса човек е длъжен да проявява космополитично мислене, особено когато става въпрос за личните вкусове и предпочитания на клиента. Да, аз мисля, че при подобни контакти няма място за традиционализъм. Стотици култури имат място под слънцето, нима някой може да каже коя от тях е наистина всеобхватна? — Той сви крехките си раменна: — Аз поне не мога.

Навън следобедът си отиваше, сивите облаци проблясваха в розово и златно. Слънцето вече беше потънало зад хоризонта, небето на изток беше чисто и ясно като огромна изящна ваза от прозрачен кобалт. Високо над главите им проблеснаха първите звезди, сякаш пръснати от ръката на великан. Природата беше замряла неподвижно. Сякаш беше лято, безкраен зноен следобед, в който времето губеше своето значение. Онзи фантастичен миг, в който се срещат всички елементи на нереалното, беззвучното потрепване на сетивата, което театралният зрител усеща при вдигането на завесата.

— Моите приятели мандарини ме заведоха на разходка. В едно градче близо до Шанхай, както вече казах. Беше… извинете за израза, истински бордей. Не само сградата, в която влязохме, не… Целият град беше бордей. Да, един град бордей на удоволствията… Ще ми простите за част от тази история, млада госпожице. Но когато един мъж предприема делово пътуване за седмици наред, той не взема със себе си своята съпруга. По редица причини, една от които са именно подобни почивки.

— Мандарините ценят високо секса, о, да, твърде високо… И не бих ги обвинил за това. — От устата на стареца се откъсна къс, едва доловим смях. — В крайна сметка той е както необходима, така и важна част от живота ни, защо пък да не му се отдава дължимото внимание?

Във всеки случай това беше най-разкошното и огромно място за удоволствия, което бях виждал през живота си. Клиентелата се състоеше изключително от мандарини, а по-късно разбрах, че това са мандарини от строго определени фамилии. От най-могъщите и най-изтънчените… — Очите му бяха широко отворени и замечтани: — Бих казал, че човек лесно би могъл да прекара остатъка от живота си там. Разбира се, това не е възможно — подобни места се посещават само за кратко време, един по-продължителен престой в такава обстановка вероятно би омръзнал… Във всеки случай аз самият не бих рискувал да опитам, тъй като избледняването на подобна блестяща илюзия би превърнала живота ми по-нататък в низ от скучни делници. А всеки се нуждае от временно откъсване от действителността, нали?

Влакът потракваше и се носеше напред. Профуча по мост с дървени подпори и навлезе в мрачна рядка горичка. Оголените стволове на дърветата наподобяваха одърпани войници от разбита армия. Светлината гаснеше, облаците вече бяха черни, краищата им се багреха в бледи и неясни отблясъци ниско над хоризонта. Нощта ги поглъщаше решително и безцеремонно като строг пастир.

— И тъй, отидохме там. Нямам целта да ви разказвам пикантни подробности, вие сте достатъчно млади, за да си ги представите сами. — Върху лицето на стареца се появи победоносна усмивка: — Вместо това ще ви разкажа за един човек, с когото се запознах там. — Пръстът му — тънък, но съвършено прав, се насочи към тях. Под изкуственото осветление във вагона нокътят му заблести като пътен знак: — Имаше нещо любопитно около него. Не беше клиент, в това съм абсолютно сигурен. Но не беше и от обслужващия персонал, тъй като в нито един момент не го видях да работи.

Късно през нощта или по-скоро рано сутринта, за да бъда точен, човек можеше да го открие в големия салон на първия етаж (сградата беше двуетажна, строена за съвсем други цели, вероятно от англичаните), където, настанил се удобно върху някой от меките столове, играеше някаква непозната игра с червени и черни плочици, надписани отгоре… Аз поне не бях се сблъсквал с нея…

— Ма джонг? — попита Никълъс.

— Не, не беше ма джонг, беше нещо съвсем различно, не можах да схвана правилата й. Стоеше съвсем неподвижен и тих, докато момичетата разчистваха, изчакваше ги да излязат и започваше: щрак-щрак…

Старецът извади цигара и я запали със стоманена запалка „Ронсън“, като преди това доста я премяташе между пръстите си, за да избегне неудобството на дългите си нокти. Едното му око се насълзи от дима и той извинително се усмихна. Лицето му беше живо и изразително, на младини може би е бил нещо като източен вариант на Хъмфри Богарт… Завъртя запалката така, че да я видят младите му спътници и поясни:

— Спомен от онези далечни дни. Принадлежеше на един английски дипломат, на когото помогнах да се отърве от… от известни неприятности. Много държеше да ми я подари и нямаше как да откажа, без това да прозвучи невъзпитано…

Пусна запалката в джоба си, от устата му излетя облаче дим и лицето му се замъгли като пейзажа, който тичаше край прозореца.

— На онова място не можех да спя, дори и след като бях задоволил всичките си желания… Надявам се, че се изразявам достатъчно деликатно, млада госпожице.

— Абсолютно — кимна Юкио, а Никълъс се запита как ли би реагирал спътникът им, ако можеше да чуе нейния речник.

— Имах навика да чета до късно, цял живот си останах запален читател… Но през онази нощ бях толкова възбуден, че оставих книгата настрана… Четях „Моби Дик“, В оригинал, разбира се, никога не съм се доверявал на преводите — при тях се губят толкова много неща! Та, оставих книгата, станах и се разходих из първия етаж.

Щрак-щрак-щрак… Чух потракването на плочките, седнах до него и започнах да го наблюдавам. По онова време бях доста отракан младеж, без да съм нахален, разбира се. Бях получил твърде добро възпитание от родителите си. Но у мен съществуваше… как да кажа… съществуваше младежки жар…

Онзи човек беше доста по-възрастен от мен, какъвто ме виждате сега… Не мога да определям с точност възрастта на хората, но той несъмнено беше стар. Всеки, който го е виждал, би се съгласил е това.

Най-странното нещо около него беше, че имаше изключително дълги нокти — толкова дълги, че им беше поставил специални предпазители, за да не ги счупи. Бях чел някъде за подобни предпазители, но за пръв път ги виждах. В началото на века мандарините са ги носели с особена гордост. Но годината беше 1930. Кой в тогавашен Китай можеше да си позволи подобна странност? Бях сигурен, че такива хора няма, но ето че се наложи да променя мнението си. Обикновено тези предпазители са от лакиран бамбук, но върху пръстите на онзи мъж проблясваха предпазители от солидно злато. Нима е възможно, запитах се аз, трудно повярвал на очите си. Нима е възможно ноктите да издържат подобна тежест? Но аз добре познавам златото и че се съмнявах в това, което виждат очите ми.

„Защо дойдохте?“ — запита ме мъжът, без да вдига очи от масата. Плочките продължаваха да щракат под пръстите му. Така се стреснах, че за миг изгубих гласа си, но той ми помогна: „Хайде, кажете, не се притеснявайте.“ Плочките продължаваха да щракат.

„Не мога да спя“ — отвърнах с все още стегнат език.

„Аз никога не спя — рече той, — но това се дължи на напредналата ми възраст.“ — Погледна ме и добави: — „На вашите години не пропусках нито една нощ, вероятно затова и сега съм такъв.“

Говореше на доста странен диалект. Несъмнено мандаринско наречие, но с особено предъвкване на съгласните. Не можех да определя произхода му.

„Това не ми се случва много често — оправдах се аз и продължих да го гледам с интерес: — Но вие съвсем не изглеждате толкова стар.“

„Достатъчно стар, за да зная, че скоро ще умра.“

„О, съмнявам се.“

Хвърли ми къс критичен поглед и рече:

„Чувствата, особено съмнението, никога не могат да бъдат точни. — После започна да нарежда плочките си на купчинки по девет. — В случая няма място за безпокойство, тъй като не се страхувам от смъртта. Обратното — с радост бих умрял още сега. Не искам да съм свидетел на това, което предстои.“

„Какво предстои?“ — попитах го със свито сърце аз.

„Нещо ужасно — отвърна той, а ръцете му върху малката лакирана масичка приличаха на странни предмети, току-що изкопани от земните недра. — Нов тип бомба с невъобразима мощ, която може да изтрие цял град от лицето на Земята.“

— Никога няма да забравя този миг. Седях вцепенен, едва дишах. Спомням си, че чух потракването на някаква цикада толкова ясно и отчетливо, сякаш насекомото беше направо в къщата. Изпитах странното желание да стана, да го открия и да го пусна на свобода в огромната пустош на мрака, който ни заобикаляше.

Но не бях в състояние да се помръдна. Сякаш думите му бяха пронизали сърцето ми и ме бяха приковали към стола?

„Не ви разбирам“, промълвих замаяно и същевременно озадачено аз.

„Обратното би ме учудило“, отвърна той и прибра плочките в страничния джоб на халата си.

После се изправи и на мен ми се стори, че го познавам. Или поне, че някъде съм го виждал. Сега вече си мисля, че това се дължеше единствено на светлината в онази зала.

— И какво стана после? — попита Юкио.

— Какво стана ли? — малко стреснато я погледна старецът. — Нищо, абсолютно нищо. „Лека нощ, господине“, някак официално рече той. „Желая ви приятни сънища.“ Не мога да си представя защо ми пожела приятни сънища след това, което каза. После си отиде и в помещението стана тихо. Толкова тихо, че отпуснат върху стола, аз имах чувството, че чувам как расте тревата, в която спят дървесните жаби. Облаче комари свиреше и се блъскаше в предпазната мрежа на прозореца…

По някое време съм се качил в стаята си, макар че не помня точно кога и как съм го сторил. Прибрах се при своите любимци Ишмаел, Ахаб и Пеко, но вече не бях в състояние да се концентрирам дори в чудесния свят на Мелвил… Думите му не напускаха съзнанието ми — сякаш ги беше гравирал в мозъка ми с чудотворен скалпел.

— Но откъде е можел да знае това? — попита Никълъс. — По онова време дори американците не са имали никаква представа за последиците от своя проект „Манхатън“.

— И аз често си задавах този въпрос — бавно кимна старецът. — Задавам си го непрекъснато след онзи кошмарен ден през август, когато стоях на планинския връх, земята под краката ми се тресеше, небето пламна в ярък пожар, а горещият вятър брулеше лицето ми… Откъде е можел да знае това?

— И какъв е отговорът?

Старецът ги погледна и по лицето му се появи бледа усмивка:

— Няма отговор, приятелю.

Влакът се спускаше по стръмен наклон, спирачките пронизително заскърцаха. Сред течението, предизвикано от скоростта, се въртяха сажди. Старецът се изправи, прибра дългите си ръце към корема, ноктите им проблясваха като полупрозрачни пръчици за хранене. Направи им дълбок поклон, после тихо промърмори:

— Наближава моята гара, време е да се приготвя.

— Хей, почакайте! — извика Никълъс, Желанието му да научи нещо повече за тази странна история беше толкова силно, че той неволно пренебрегна почтителния тон, задължителен за всеки добре възпитан младеж при отношенията му по-възрастен човек. Но това се оказа без значение, тъй като старецът вече беше далеч, кимоното му за миг се мярна в дъното на вагона, после влакът забави ход и спря и всичко потъна в облак бяла пара.

Никълъс се върна на мястото си до Юкио и огорчено поклати глава:

— Закъснях.

Влакът скоро потегли и набра скорост към крайната цел на пътуването им — град Шимоносеки. Във вагона беше тихо, дори Юкио мълчеше. Гледаше в ръцете си, докато погледът на Никълъс се рееше навън.

Нощта пламтеше. Минаваха в близост до някой от южните градове — не можеше да определи точно кой, — които бяха превърнати в сателити на огромната петролна рафинерия. Пламъците се издигаха към небето, после изчезваха само за да се появят миг по-късно отново. Сякаш наблюдаваше отблизо короната на слънцето, около която огънят играеше своя дяволски танц. Това място трудно можеше да бъде възприето като място за работа и живот на хора — толкова опустошено и нечовешко изглеждаше. Като пещера, от която няма изход. Влакът се движеше през него в продължение на километри, най-сетне сред призрачните пожари на запалените газове изникна главната сграда на рафинерията — черна грамада на фона на прорязваното от пушек и пурпурни кинжали небе.

— Какво мислиш за разказа на стареца? — попита Юкио.

— Какво? — стреснато се обърна той.

— Старецът… Повярва ли му?

По неизвестни причини в съзнанието му изплува споменът за Со Пенг.

— Да — отвърна той. — Повярвах му.

— А аз не — отсече тя и кръстоса крак върху крак, съвсем по американски. — Такова нещо не може да се случи. Животът никога не предлага подобна ситуация.

Пренощуваха в Шимоносеки — толкова близо до водата, че можеха да я чуват, макар и да не я виждаха от гъстата мъгла, разстлала се ниско по земята. Тъжно виеха корабни сирени, някак тайнствено усилени от нощния въздух.

Тя беше положила глава върху голите му гърди, гарвановата й коса се беше пръснала върху бледата му кожа. Той не можеше да заспи, върховете на пръстите му усещаха ритмичното й дишане, гръдният му кош — тежестта на тялото й. Продължаваше да се пита какво е това у нея, което толкова силно го привлича. Не можеше да разбере дори защо толкова много иска да го узнае.

Юкио се размърда — една неразделна частица от него.

— Какво има? — попита я той.

— Нищо — тихо промърмори тя. — Просто си спомних една приказка, която ми разказваше мама. Само нея си опомням… Искаш ли да я чуеш?

— Да.

— Добре, слушай. Имало едно време една жена. Тя живеела в един замък в Року Но Мия. И до днес никой не знае къде се намира тази страна… поне така казваше мама. Както и да е, след като родителите й умрели, момичето било отгледано от дойка, всичко й било осигурено и след време се превърнала в красива млада жена.

Един ден я представили на някакъв мъж, който започнал да посещава замъка всяка вечер. Тя се стараела да го забавлява постепенно сред стените на дома й се установила празнична атмосфера. Но по време на дългите следобеди жената била сама. Разхождала се из градините на замъка и мислела за силата на съдбата, съзнавала, че щастието й зависи от онзи мъж. Свивала рамене и леко се усмихвала срещу слънцето.

Нощем лежала будна до своя любовник, без да изпитва нито радост, нито мъка. Задоволството й постепенно отлитало.

Един ден се оказало, че трябва да се лиши дори и от това. Любовникът тържествено й съобщил, че трябва да напусне областта, тъй като заминава надалеч с баща си, за да подпомогне политическата му кариера. „Това ще трае само пет години — съобщил й той, — после ще се върна при теб. Моля те за честта да ме чакаш.“

Жената открито се разплакала, вероятно не заради самата любов, а заради дългата раздяла.

След шест години тя вече била съвсем друг човек, замъкът в Року Но Мия — също. Мъжът не се завърнал, слугите напуснали един по един, тъй като е времето отлетели и парите. Жената и старата й дойка били принудени да живеят в една стара самурайска къщичка, изоставена преди години.

Хранели се само с ориз, през дупките в покрива на дървената колиба нахлувал дъжд и студ. Положението ставало нетърпимо, накрая дойката не издържала и казала: „Моля за извинение, но твоят любовник те е забравил… Един друг мъж се интересува от теб, а ние нямаме пари…“

Но жената не пожелала дори да я изслуша, „Не ми трябват нови приключения — рекла. — Желая единствено утехата на смъртта.“

В същия този миг, далеч от замъка, някогашният й любовник подскочил в леглото и попитал новата си съпруга: „Чу ли това?“

„Спи спокойно, господарю мой — отвърнала съпругата му. — Това беше просто един отронен вишнев цвят.“

Година по-късно мъжът се върнал в Року Но Мия, придружен от съпругата си и свита прислужници. Отседнал в една крайпътна странноприемница да изчака отминаването на лошото време, оттам изпратил няколко бележки на бившата си любима. Не получил отговор, разтревожил се. Изпратил жена си в дома на баща й и тръгнал да търси замъка.

Когато стигнал на мястото, едва не го подминал — толкова променено било всичко. От голямата обкована с желязо порта, която толкова добре помнел, били останали само голи колове; красивите градини, сред които двамата обичали да се разхождат през пролетта и лятото, били изчезнали.

Самият замък бил напълно необитаем. Източното му крило било отнесено от буря, а останалата част представлявала голи руини.

В старата самурайска къщичка открил някаква възрастна жена, оказала се дъщеря, на някогашния прислужник. Попитал я за своята любима, но тя разперила ръце и отвърнала: „Никой нищо не знае за нея, господарю.“ Продължил да я търси в цялата област. Хората поклащали глава.

През една ужасна нощ, бурна и дъждовна, той се озовал на кръстопътя край някакъв манастир. Отвътре долетял глас, който му бил познат. Надникнал и видял някогашната си любима на пода, увита в дрипи. Втурнал се вътре, избутал монаха до нея и се взрял в лицето й. Жената умирала и той помолил монаха да произнесе някаква молитва за упокой на душата й. „Спомни си името на Амида Буда“, рекъл монахът, а тя отвърнала: „Виждам блестяща карета… не, това е златен лотос.“ „Моля те, жено — извикал монахът. — Трябва да произнесеш името на Амида Буда, за да ти се яви! Трябва да го повикаш с цялото си сърце, иначе няма да отидеш на небето!“

„Нищо не виждам — разплакала се жената. — Само мрак!“

„Жено…“

„Мрак и студен вятър… Черен вятър, ужасно студен…“

Монахът направил каквото може да й помогне, а мъжът отправял молитви към Амида Буда. Хлиповете на жената постепенно затихвали и накрая потънали във воя на вятъра, който свистял сред дърветата отвън.

Юкио млъкна.

— Това ли е краят на приказката?

— Не съвсем. Няколко дни по-късно настъпило пълнолуние, старият монах седял на кръстопътя и се опитвал да обвие с дрипите голите си колене, за да се предпази от студа.

По пътя вървял самурай и тихичко си пеел. Видял монаха и клекнал до него.

„Вярно ли е, че на това място нощем се чуват женски вопли?“ — попитал той.

„Слушай“ — кратко отвърнал монахът. Самураят наострил слух, но не чул нищо, освен обичайните нощни шумове. После внезапно му се сторило, че наистина долавя протяжен женски вопъл.

„Какво е това?“ — учудил се той.

„Моли се — отвърнал монахът. — Моли се за един дух, който не познава нито рия, нито ада.“

Но самураят, по рождение безбожник, само свил рамене и си тръгнал.

Закусиха в хотела и излязоха. Беше влажно и студено, мъглата продължаваше да се влачи ниско над земята. Видяха, че влакът, с който бяха пристигнали, все още е на гарата. Това беше по-скоро спирка, отколкото истинска гара — просто един дървен — перон между двата коловоза, над който се издигаше върху грубо издялани подпори нещо като покрив на пагода, лакиран, за да се предпазва от разяждащия ефект на влажния солен въздух. Наоколо се носеше миризмата на кедър.

Появиха се няколко души, очевидно обслужващият персонал на влака, качиха се вътре и композицията бавно се размърда. Придвижи се на стотина метра по-нататък и спря върху някакъв огромен метален диск. Той се завъртя с поскърцване на сто и осемдесет градуса, влакът слезе от него и спря в противоположния край на перона, обърнат на север и готов да поеме обратния път към Осака.

Нямаше какво повече да гледат и се отдалечиха. Небето беше съвсем бяло, слънчевите лъчи се разсейваха във влажния въздух далеч преди да стигнат до земята. Бяха съвсем близо до пристанището, Никълъс успя да долови силуетите на няколко бели платна — рибарски лодки внимателно маневрираха и се отдалечаваха от пристана. Срещу тях, скрити далеч в мъглата, се простираха безкрайните низини на азиатското крайбрежие — Никълъс знаеше това.

Стигнаха брега и на него му се стори, че долавя очертанията на кафеникавите хълмове, с които в южна посока се простираше провинцията Бунзен, оттатък тесния пролив, на остров Кюшю.

— Колко е спокойно тук — рече Юкио и се протегна като котка. — Колко е различно от Токио, Осака, а дори и от Киото… Сякаш войната никога не е стигала дотук, да не говорим за индустриализацията… Сигурно сме обратно в седемнайсети век!

— И наоколо е пълно със самураи и техните любими, а?

— Имам чувството, че се намирам накрая на света — пое си дълбоко въздух тя. — Или в самото му начало… — После се обърна към него и тънките и пръсти обвиха китката му. Той остана изненадан от това докосване, напълно лишено от сексуално привличане. Въздухът тежеше от острата миризма на сушена риба, която покриваше ноздрите им като дебел пласт боя. Сред навъсеното, почти невидимо от мъглата небе, кръжаха огромни сиви гларуси с розови коремчета и надаваха тъжни крясъци.

— Защо не останем тук, Никълъс?

— Тук?

Тя кимна с глава, съвсем по детски.

— Да, точно тук. И защо не? Сред тази идилия забравяш за света, можем да обърнем гръб на всичко, да бъдем свободни, да започнем нов живот! Сякаш сме се родили отново — без болка и без грях… — Той я погледна, чувствайки как се стягат тънките й пръсти около китката, му. — Моля те! Хайде да останем тук! Какво в Кумамото може да се сравни с това? Имаш мен, край нас е морето… Можем да вземем платноходка и да отплаваме в океана, да стигнем дори до континента отсреща. Не е чак толкова далеч, няма да пътуваме дълго. А после…

— Престани, Юкио — прекъсна я той. — Не можеш да мислиш по този начин, трябва да си реалистка…

— Реалистка ли? — извика тя. — А каква мислиш, че съм в момента? — Ръката й се стрелна на север, към посоката, от която бяха дошли: — Там нищо не ме задържа! Там няма любов, няма живот! А какво ме чака на юг, в Кумамото? Сайго и проклетите му тайни! Не искам да имам нищо общо с това, изпитвам ужас от него!

Минаха край уличен продавач, полускрит в мъглата. Никълъс се откъсна от кея, върна се няколко крачки назад и купи две малки чашки с тофу, покрито с лепкава кафеникава глазура. Подаде й едната, в средата й беше забодена малка дървена лъжичка.

Тя изгледа сладкиша, после очите й се вдигнаха към лицето му.

— Какво ти става? — попита го учудено. Внезапен порив на вятъра, натежал от влажното плодородие на морето, разроши дългата й коса. Тя рязко я отметна от лицето си, няколко косъмчета останаха залепени за влажните краища на устата й, останалото се вееше зад нея като тъмен зимен шал. — Отнасяш се е мен като с дете, купуваш ми сладко, сякаш току-що съм се събудила от кошмарен сън! — Перна хартиената чашка от протегнатата му длан и тя шльопна на земята — една безформена купчинка в кафяво и бяло. — Това, което изпитвам в момента няма да отмине, независимо от твоите предположения! Вечер си лягам, а сутрин се събуждам с надеждата, че наистина всичко е било сън. Но не е, нима не виждаш това? — Той отново тръгна и тя го последва: — Моля те, Никълъс! — Тялото й беше леко приведено, срещу вятъра или срещу чувствата, които я вълнуваха. А може би и срещу двете. — Моля те от сърце! Нека останем тук, не искам да се прехвърляме оттатък, в Кюшю!

— Но защо? Когато настояваше да дойдеш с мен, ти знаеше къде отиваме. Какво си въобразяваше, че ще се случи?

— Не зная — призна си тя е немощен глас. — Не можех да предвиждам всичко, в това отношение не съм като теб. Не мога да кроя планове, никога не зная какво ще направя и как ще се чувствам… Не съм обмислила в подробности това пътуване, просто исках да бъда с теб… — Ръката й се стрелна по посока на устата, очите й се изцъклиха, тялото й рязко се извъртя по-далеч от него и се прегъна на две.

— Юкио!

— Остави ме на мира! Днес не зная какво приказвам!

Той захвърли втората хартиена чашка и обгърна раменете й с ръце:

— Не разбирам… Говори, моля те!

— Много добре знаеш, че не мога! — отвърна тя, все още с гръб към него.

— Юкио — притисна я до себе си той. — Трябва да ми кажеш!

— Не мога!

— Можеш! — завъртя я рязко към себе си той. — Зная, че можеш! — Погледът му потъна в уплашените й очи, насълзени и широко отворени. — Искаш ли да ти помогна?

— Да… Не… Не знам… — Беше разбрала отлично за каква помощ става въпрос.

— Обичам те — каза той. — Не зная откога изпитвам това чувство и защо не съм ти го признал, но аз…

Нима това беше причината за ужаса, който го обземаше напоследък?

— Не, не… Не го казвай, моля те! — Ръцете й уплашено се повдигнаха: — Не мога да го понеса, не мога!

— Но защо?

— Защото ти вярвам! — просъска ожесточено тя, а лицето й се изкриви в болезнена гримаса.

Той почти се разсмя от облекчение.

— Нима е толкова лошо?

— Още ли не разбираш? — попита тя и лицето й се приближи толкова близо до неговото, че очите й се замъглиха: — Изпитвам усещането, че умирам, не съм създадена за…

— Напротив! — викна той и я разтърси толкова здраво, че косата й отново се спусна върху лицето, а устните й започнаха да потрепват. — Всеки е създаден за това чувство! А ти просто не знаеш това и не желаеш да го узнаеш!

— Не мога да се справя с него — почти проплака тя. Зад гърба им засвири моторница, ритмичното потракване на дизела прехвърли вибрациите си в краката им, миг по-късно малката рубка, боядисана в зелено и златно, се разтопи в мъглата. Никълъс се извърна назад, но не можа да види дори сергията на уличния продавач на няколко метра от брега.

— Вече съм обещал — нарочно промени темата той. — Обещах, че ще ида.

— Винаги можеш да си премениш решението. Никой не те е оковал в него… — В гласа й прозвуча умолителна нотка, но той не беше сигурен дали тя е предназначена за него или за самата нея.

— Обещанието дадох пред себе си — меко поясни той. — Трябва да разбера с какво се занимава Сайго в Кумамото.

— Защо? Толкова ли е важно? На кого му пука с какво се занимава той? Чии интереси ще засегне? Не нашите — можеш да бъдеш сигурен в това! Защо не го зарежеш? Та това е просто дреболия!

— Не е така — отчаяно промълви той. — Съвсем не е дреболия! — Запита ос дали има начин да й обясни всичко, после реши, че едва ли ще успее, тъй като не можеше да го обясни дори на себе си.

— Май всичко опира до онзи ваш двубой в салона! — язвително подхвърли тя. — Имам чувството, че сте се стиснали за гушите — никой не иска да отстъпи! Но нима не виждаш, че по този начин ще се унищожите взаимно? Един от двамата трябва да отстъпи, иначе… Защо това да не си ти?

— Това е въпрос на чест — промълви той, усещайки как нещата започват да заемат местата си, мъглата в главата му се разпръсва така, както изгряващото слънце прогонва нощния хлад.

— О, недей да говориш глупости! — отряза го тя. — Тази чест, която имаш предвид, е изчезнала преди векове!

Господи, колко малко познава живота, възкликна вътрешно той, а на глас каза:

— За някои от нас тя никога няма да изчезне!

— За самураите! — натърти тя. — Елитната каста на Япония! Бойците, които се хвърлят в бой без капчица колебание! Но кой живее с единствената цел да загине в бой? — Смехът й беше остър и неприятен, натежал от сарказъм: — Май ти си този, който се нуждае от една добра порция реалност, а не аз! И двамата сте еднакви! Бесни кучета, готови да се разкъсат!

— Не е вярно, никак не сме еднакви! Сайго мрази всичко в мен — смесената ми кръв, любовта ми към Япония, комбинирана с противните ми европейски черти! Не може да понесе мисълта, че човек с подобен външен вид може да го превъзхожда в нещо, особено пък в такова важно нещо като буджуцу!

— Важно ли? Какво му е толкова важното на това проклето буджуцу? Какво общо има то с живота, с чувствата?

— Ти най-малко имаш правото да говориш за тези неща! — сряза я той и веднага съжали за думите си. Видял как се промени изразът на лицето й, той протегна ръце и промълви: — Извинявай, знаеш, че не исках да…

— Искаше, Никълъс, искаше! Сигурна съм в това! И мисля, че си прав. През последните няколко дни изпитвам страх и вече знаеш каква съм в подобно състояние… Ти ме накара, да почувствам нещо… нещо, което считах за невъзможно. Признавам, че и до този момент не съм се освободила напълно от него, все ми се струва, че трябва да избягам някъде и да не виждам жив човек до края на дните си. Правилно ли постъпвам, като ти се доверявам — това е въпросът, който не преставам да си задавам. Не търсиш ли в мен единствено устни и тяло? Но после си отговарям сама — той вече ги има, защо тогава си прави толкова труд? Трябва да е истина, макар че всичките ми инстинкти, които все още функционират, твърдят обратното. Миналото бавно умира, все още долавям ехото му наоколо. Когато говориш, аз отлично чувам думите ти, но някъде вътре в съзнанието ми започват да отекват другите им значения, скрити и тайнствени като невидими йероглифи, които пробождат мозъка ми. Започвам да чувам две неща едновременно и съответно се питам кое от тях представлява верния сигнал — онзи, който ми изпращаш ти. — Вдигна глава към лицето му и попита: — Има ли някакъв смисъл за теб всичко това?

— Мисля, че да.

— Аз пък мисля обратното. — Очите й бяха блестящи и просто грееха, въпреки липсата на директна светлина в тях. — Мисля, че просто правя опит да ти кажа, че те обичам.

Ръцете й се оказаха обвити около врата му, макар че той беше готов да се закълне, че не е усетил никакво движение от нейна страна. Нима не бяха отпуснати край тялото й само преди миг? Какво става, господи?

Целувката им беше мигновение, което не можеше да се вмести нито във времето, нито в пространството. Устните им се разделиха едва когато и двамата почувстваха, че са останали без дъх, а същият този дъх висеше между тях като малко облаче кондензирана пара в студеното зимно утро.

После понесоха саковете си към паянтовата дървена кабинка, в която продаваха билети за ферибота. Беше истинска кутийка, над извятото като дъга гише липсваше стъклото, отвътре лъхаше мъртвешки студ.

Едно петнайсет-шестнайсет годишно момче пое железопътните билети от ръката на Никълъс, продупчи ги на няколко места, удари им по един печат и им ги върна.

— Следващият ферибот тръгва след седем минути — предупреди ги то. Дори тук, в това забравено от бога градче, хората притежаваха характерната за цяла Япония акуратност.

Докато се отделяха от пристана, Юкио се държеше необичайно, кротко. Но с излизането в открито море се върна и нейната жизненост.

— Може би в градския театър ще има някое ново представление — весело подхвърли тя. — Или пък ездитни коне. Можем да яздим цял следобед и някъде да си направим пикник…

Но в душата на Никълъс продължаваше да се гнезди безпокойство.

Шимоносеки бавно се стопяваше в далечината, бялата пенеста следа на ферибота сякаш изтриваше контурите му от пейзажа. Подредени като ескадрила в боен полет, над главите им грациозно се носеха гларуси, въздухът ехтеше от загриженото им грачене.

Минаха край две рибарски лодки, които дрейфуваха сред вълните. По мачтите им бяха окачени черни мрежи — сякаш някой побъркан беше решил, че може да замести с тях платната. На борда на едната изскочи момче и развълнувано замаха е ръка по посока на огромния ферибот, но никой от хората на палубата не си направи труда да му отвърне.

Очите на Никълъс леко се извърнаха по посока на. Юкио и тайно започнаха да я наблюдават. Главата беше отметната силно назад, сякаш искаше да улови бледите лъчи на слънцето с цялото си лице. Косата й — черно гарваново, крило, се вееше волно встрани. Вирнатата й брадичка подчертаваше още повече нежната линия на дългата й шия. Гърдите и изглеждаха твърди дори и под, дрехите. Не знаеше дали това е плод на въображението му или действително го вижда, но той имаше чувството, че меко очертаните й зърна са, изскочили от сутиена.

— Защо Сацугай се страхува от полковника? — изведнъж попита тя, а вятърът поде думите й и ги захвърли извън борда на ферибота, към рибарските лодки, превърнали се вече в черни и едва забележими точици. За миг той си помисли, че не е чул добре, после поклати глава:

— Никога не съм знаел за това.

Тя се извърна към него и изпитателно го погледна:

— Ами да, разбира се… Сега ще кажеш, че не си го забелязал, нали? Предполагам, че не би трябвало да съм изненадана… Все пак аз съм живяла покрай него доста повече от теб…

— Те постоянно спорят — рече Никълъс, облегна се на парапета и се надвеси навън.

— Не прави това — рече тя и постави ръка на дрехата му. — Ако паднеш, ще трябва да скачам след теб! — Засмя се и добави: — Мразя водата…

— Мразиш я като влаковете, така ли?

— Повече. Нямам нищо против да съм близо до нея, дори ми харесва. Но изпитвам ужас от вълните и подводните течения…

— Що се отнася до Сацугай — започна Никълъс, — зная само това, че двамата с баща ми са от двете страни на барикадата. В политически смисъл, разбира се. И именно поради това спорят. Но нищо повече.

— Мислиш ли, че биха поддържали контакти помежду си, ако не бяха Итами и майка ти?

Той сведе поглед към водата, по която пробягваха тъмни и светли отблясъци.

— Не, едва ли…

— Точно така. Аз познавам добре Сацугай и мога да ти кажа, че омразата му е породена единствено от страх. А той не е човек, който се плаши лесно… С каквото и да го държи полковникът, то трябва да е наистина страшно!

— Мисля, че не е нищо особено — като член на дзайбацу Сацугай е бил заподозрян във военни престъпления… Това е станало непосредствено след войната, когато американците са се заели да разбият традиционните семейни структури на всички по-влиятелни дзайбацу… Баща ми се е застъпил за Сацугай. Не зная подробности, но мисля, че това е тежко бреме за човек като него.

— Точно така. Сацугай се гордее, че никому нищо не дължи, а сега е далеч по-могъщ, отколкото по време на войната. — Тя тръсна глава и добави: — Едва сега разбирам, че това се дължи отчасти и на полковника…

— Кръвната връзка, семейните отношения — майка ми е луда за тях… Политиката е нещо второстепенно за нея. Като изключим баща ми и мен, Итами е единствената й роднина, двете с нея биха направили всичко една за друга…

Навлязоха в облак влажна мъгла и изведнъж стана студено. Басовата сирена: на ферибота започна да свири: на равни интервали, тъжна и прегракнала. Гларусите бяха изчезнали, трудно се виждаше дори водата край борда. Сякаш се плъзгаха сред облаците, отвсякъде ги обгръщаше плътен слой белота. Мъглата погълна, дори и вятъра, нищо наоколо не помръдваш. Приглушени и странни, от другата страна на палубата полетяха сподавени човешки гласове. Никълъс имаше чувството, че те се носят направо от водата на широкия и неизмеримо дълбок пролив.

Сушата изведнъж изскочи от плътната бяла пелена, която ги обгръщаше. С лек тласък фериботът се долепи до пристана. Как ли е намерил пътя този капитан, зачуди се Никълъс. До слуха му долиташе поскърцването на коловете из пристана, после всички шумове бяха погълнати, от истеричен кучешки лай.

Имаше чувството, че пътуването с влак до Кумамото никога няма да свърши, макар на практика то да беше съвсем малка част от цялото им пътешествие. Вероятно и мъглата допринасяше за това, но душата му се изпълни с нетърпение. Искаше час по-скоро да разбере какво е привлякло Сайго чак дотук. Канзацу беше сериозно разтревожен от този факт, но Никълъс едва сега си даде сметка за това. Сенсеят никога не би заговорил на тази тема, ако няма сериозно основание да го стори. Но какво толкова тревожно има в посещенията на Сайго тук? И защо от това трябва да се безпокои именно Канзацу? Докато пресичаха остров Кюшю, тези въпроси не преставаха да се блъскат в съзнанието му, с цялата си душа искаше да намери отговорите им — едно съвсем неосъществимо желание, разбира се. „На практика всяко желание е безполезно, повтаряше му Чонг. Ако искаш нещо достатъчно силно, просто трябва да го направиш. Онези, който седят и си мечтаят, нищо не постигат.“

Изведнъж усети как в душата му се надига отвращение към европейската половина на собствената му природа. Въпреки това чувство, знаеше че именно това е половината, изпълнена с вълнения, енергия и мечти, към които неизбежно трябва да се добави и известно количество нетърпение и непостоянство. Накратко казано, именно тя го правеше различен от хората наоколо.

Както обикновено, Юкио бе обхваната от сладострастна тръпка, за която несъмнено допринесе и съвсем празният вагон. Тя вдигна пола и се настани в скута му, постигайки с лекота, горещата тръпка на възбудата. Вагонът подскачаше я се друсаше толкова силно, че не им беше необходимо да правят никакви допълнителни движения.

Без съмнение, през средновековието град Кумамото е бил доминиран от внушителната каменна крепост, издигаща се на кафеникавия хълм, който пролетно време положително се покриви с буйна зеленина. Но в днешните модерни времена, макар и все още внушителна, тя изглеждаше някак засенчена от големия, завод, проснал снага в долината. Дузината му високи комини пронизваха, небето като грозни пръсти. През следобеда, в който Никълъс и Юкио слязоха от обвития в пара влак, техните върхове се губеха в мъглата и те изглеждаха така, сякаш някой им беше надянал ръкавици.

Самият град обаче съвсем не изглеждаше толкова модерен, колкото своята нова придобивка. Почти никъде не личеше европейската ерозия, двамата видяха повече традиционни японски носии откъдето и да било другаде. Дори през мъглата, която най-сетне беше започнала да се разрежда, ясно личеше планинският профил на местността. Тъмни грамади се извисяваха от всички страни и долината се прорязваше от онези рязко разграничени потоци на светлината и сянката, които човек наблюдава от самолет, летящ високо над облаците.

Ангажираха стаи в един хотел, разположен на Улицата на борците.

— Оттук — рече широко усмихнатият собственик, отворил вратите на стаите им — ще имате великолепна гледка към планината Асол. — Остави саковете им на пода и се приближи до прозореца: — За тази цел ще ви трябва ясен ден, разбира се, но мисля, че още утре ще можете да видите ако не всичките пет върха, то поне Накадаке. — Обърна се е лице към тях и добави, като потриваше ръце: — Той е действащ вулкан, и над него винаги се извива дим… А време като днешното имаме, когато вятърът духа по посока на града… — Приближи вратата и посегна към бравата: — Когато изригне, всичко наоколо се покрива с пепел и пемза, небето е толкова тъмно, сякаш е настъпила вечна нощ… Представяте ли си? — Езикът му млясна в горната част на небцето: — Но аз не се оплаквам. Благодарение на планината Асо тук всяка година е пълно е туристи… а какво съм аз без туристите? — Никълъс му даде бакшиш и той вдървено се поклони: — Ще направя всичко възможно престоят ви да бъде приятен.

Преди да излезе, съдържателят не забрави да отвори широко вратата, която свързваше стаите им.

Никълъс набра номера на Сайго, но него го нямаше. Поръча да му предадат телефона на хотела и затвори.

Известно време се лутаха из града да търсят конюшня, но скоро стана ясно, че поне в чертите на града такова удоволствие няма да намерят, Юкио не можеше да скрие разочарованието си.

Закусиха в малка чайна, разположена на площад, около който се издигаха високи дървета. В клоните писукаха птички, храната беше превъзходна, но Никълъс не беше в състояние да й се наслаждава. Стомахът му се свиваше и той изпитваше нужда от движение.

Продължиха безцелната си разходка по широки булеварди и малки шумни улички, задръстени с магазинчета.

Късно следобед се прибраха в хотела, денят бързо гаснеше. Мъглата се беше вдигнала и стоманеносивото небе се издигаше високо над главите им.

Там го чакаше послание от Сайго. Канеше го на вечеря, лично щеше да го вземе от хотела.

— Колко време ще останем тук? — попита Юкио, докато се преобличаха. Вратата между стаите им продължаваше да бъде отворена.

— Не знам, още не съм мислил за това. Защо?

— Просто ми се иска да си тръгваме.

— Но ние току-що пристигнахме!

— Зная, но вече имам чувството, че сме тук цяла година. Странен град е този…

— Просто не искаш да си тук — засмя се той и закопча панталоните си. — Слушай, тук сме доста далеч от водата… Няма начин да падна през борда!

Нейната усмивка беше малко по-бледа от неговата.

— Да, да, зная… Но нима не забелязваш как мирише въздухът тук? На нещо изгоряло…

— Това е от рафинерията — отвърна той. — А може би е от планината… Никога не съм бил в подножието на вулкан. Нямаше ли никакъв вулкан и на Хокайдо?

Сайго пристигна малко след шест и Никълъс отвори на почукването му.

— Е, Никълъс, не очаквай, че… — Млъкна, тъмните му очи се плъзнаха зад рамото на Никълъс: — Какво прави тя тук?

Въпросът се процеди през стиснатите му устни, в тона му не остана нищо от първоначалната любезност.

— Юкио ли? — извърна глава Никълъс. — Просто реши да ме придружи, мислех, че знаеш…

— Откъде можеше да знам, по дяволите? — Разгневените очи на Сайго скочиха обратно на лицето му, погледът им беше мрачен и студен: — Направил си го нарочно, нали?

— За какво говориш?

— Много добре знаеш за какво, Никълъс. Не се опитвай да ме лъжеш! Тя всичко ти е разказала!

Никълъс усети топлината на тялото й зад себе си.

— Нищо не съм му разказала! — процеди тя със смразяващ кръвта глас. — Но след като вече го изплю като истеричен хлапак, можеш и сам да му кажеш!

— Какво да ми каже? — озадачено попита Никълъс, после пъргаво застана на пътя на Сайго, устремил се към Юкио: — Хей, я задръж малко!

Рамото му докосна касата на вратата, усети с гърба си как Юкио се отдръпва навътре в стаята.

— Я по-добре ми обясни за какво става въпрос!

Сайго безпогрешно долови предупредителната нотка в гласа на Никълъс и усети как кръвта му завира. Привел напред лявата част на тялото си, той се опита да прикрие светкавичното движение на дясната си китка.

Ръката на Никълъс се стрелна надолу и влезе в съприкосновение с костите над китката на противника си, останали неприкрити за частица от секундата. Физическите последици от този удар бяха незначителни, но за сметка на това пострадаха нервните възли и ръката на Сайго безпомощно увисна.

Бяха съвсем близо един до друг и Сайго замахна с крак към коляното на Никълъс. За опора използва касата на вратата и ударът беше толкова силен, че ако беше стигнал целта си, коляното на Никълъс несъмнено би се строшило като крехка кристална ваза. Но той успя навреме да се дръпне и кракът на Сайго се стовари върху дървото. Разнесе се такъв тътен, сякаш цялата къща се готвеше да се срути.

Сайго възстанови равновесието си достатъчно бързо, за да се завърти и изчезне по коридора още преди Никълъс да реагира. Той стисна зъби и го последва. Юкио изтича до вратата.

— Никълъс!

Не получи отговор и забърза след двамата.

Покрита с блестящо сиви люспи, декоративната акула се поклащаше малко над дъното, устата й ритмично се отваряше и затваряше. Може би се опитваше да закуси с водораслите, проточили се край стената на аквариума. Край нея се стрелна двойка гурами^[1] и спокойствието й беше нарушено. Тя плесна с опашка и се скри зад стеблата на водните растения, които лека потрепваха от мехурчетата на кислородната помпичка.

Стояха неподвижно, скрити в сянката на някакъв вход. Улицата беше тиха, по настилката й нарядко отекваха стъпките на самотни минувачи.

— Какво чакаш?

— Тихо! — просъска Никълъс и продължи да брои: дванайсет, тринайсет, четиринайсет…

Иззад ъгъла се появи млада двойка, Никълъс хвърли един къс, но изпитателен поглед към мъжа, после отново насочи вниманието си към вратата на рибарския магазин, зад която преди миг беше изчезнал Сайго, Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… Когато стигна до Трийсет и всичко остана непроменено, той хвана Юкио за ръката и двамата пресякоха улицата.

Някъде във вътрешността на магазинчето звънна камбанка. Беше тясно, с гол дъсчен под, край стените бяха наредени стъклени аквариуми е различни размери и форми. Само един-два бяха празни, с потъмнели от прах стени.

Слаб, съсухрен от годините мъж с кожа, по-сива от вчерашната мъгла, беше седнал на висок дървен стол пред рафт, претъпкан е филтри, навити на руло найлонови пликчета и кутии е храна за рибки. В магазинчето нямаше никого.

— Имате ли заден изход? — попита го Никълъс.

— А? — стреснато вдигна глава мъжът. Имаме, но…

Следван на крачка от Юкио, Никълъс вече го беше отминал, прекоси някакво тъмно коридорче и изскочи навън през незаключената задна врата. Озоваха се на мрачна и тясна пътечка, покрита с тухли. Тя водеше в една-единствена посока, всички останали бяха препречени от високи влажни стени.

Ускориха крачка и скоро зърнаха гърба на Сайго, вече на цяла пресечка разстояние. Един-два пъти се обърна и двамата е Юкио се залепяха за стените. После изчезна и Никълъс се изпоти при мисълта, че го е изгубил окончателно. Добре съзнаваше, че втори шанс няма да има. Все пак извадиха късмет — видяха високата му фигура сред тълпата около някаква будка за вестници. Стърчеше сред хората без никакъв опит за прикриване. Или е случайно, или е част от някакъв сложен маньовър, помисли си Никълъс. Нямаше как да разбере това, но въпросът си стоеше с цялата си тежест: Защо Сайго изобщо предприема предпазни мерки? Защо не иска да бъде проследен?

Над главите им блестеше синкавият диск на луната, огромен като книжен фенер, предвестник на първия сняг. Облаците бяха плоски и релефни. Светлината постоянно се променяше и Никълъс беше принуден час по час да спира, за да определя разстоянието, което ги делеше от тъмната фигура, забързана в далечината пред тях.

В един миг Сайго отново се обърна, белотата и лицето му проблесна под лунните лъчи. Никълъс рязко дръпна Юкио в някакъв вход. До слуха му долиташе ускореното й дишане, примесено с тежките удари на собственото му сърце.

Силуетът на Сайго бързо се смаляваше в далечината, Никълъс грабна ръката на Юкио и я задърпа след себе си. В резултат успя да зърне фигурата на Сайго точно в момента, в който тя се шмугваше във входа на някаква порутена дървена постройка със стръмен покрив и без никакви прозорци. Стопи се в нея без следа като нощен звяр.

Дишайки тежко, Никълъс задържа Юкио в сянката на някакъв вход, изчака няколко секунди и промърмори:

— Сега!

Двамата хукнаха да пресичат платното на улицата.

Нищо по фасадата не подсказваше за предназначението на тази сграда, нямаше дори звънец. Вратата беше желязна, боядисана е яркочервена боя. Той сграбчи месинговата топка на бравата, сигурен че ще е заключено, но тя се завъртя и вратата се отвори.

Озоваха се в просторно голо помещение, лишено от таван в обикновения смисъл на думата. Широка желязна стълба от заводски тип водеше някъде нагоре, на партерния етаж нямаше никакви врати. Скоро откриха, че положението е същото и на първия етаж — отвсякъде ги обграждаше празно пространство.

Сградата беше тиха, с изключение на някаква странна вибрация, излъчваща се сякаш направо от гредите, с които беше покрит подът на отделните етажи.

Едва на третия откриха врата, заключена с тежък катинар. Въздухът беше прашен и Юкио не успя да задържи кашлянето си.

Странно чувство ги обземаше сред тези стени. То не беше само обичайното неудобство от нахлуване в чуждо място. Не, беше далеч по-неприятно и свързано с онази противна празнота в стомаха, която вероятно се появява, когато човек се озове посред нощ в къща, обитавана от духове.

— Искам да се махам оттук! — прошепна в ухото му Юкио и го подръпна за ръката.

— Тихо! — отвърна едва доловимо той и бавно се насочи към затворената врата. Стори му се, че… Да, точно така. Светлината беше толкова слаба, че не можеше да бъде сигурен, но сега вече го виждаше съвсем ясно. В центъра на вратата беше изрисуван с черен туш кръг, запълнен с девет черни звезди. Те от своя страна обкръжаваха йероглифа комусо.

Никълъс го гледаше и се опитваше да си спомни къде го е виждал. Беше сигурен, че му е познат. Да… беше го виждал в някое риу, в зала за бойни изкуства. Но в коя? Беше го виждал скоро, всъщност малко преди да напусне Токио… Може би е на риу с клонове в провинцията. Или…

Той рязко се дръпна назад и стисна ръката на Юкио.

— Какво става, къде сме? — объркано прошепна тя.

— Ела! — дръпна я рязко той и двамата се насочиха към изхода. — По-бързо!

На улицата установи, че все още не може да диша с пълни гърди. Затича, влачейки Юкио след себе си. Кумамото изглеждаше напълно безлюден в призрачната нощ, Никълъс изпитваше усещането, че те двамата са единствените хора навън и бягат от нещо страшно, нещо необятно, което се надвесва над главите им и заплашва да ги погълне.

Главата го бодеше до пръсване, тялото му потръпваше от пристъпите на внезапна треска. Съзнанието му беше напълно объркано, задъханите въпроси на Юкио долитаха до него някъде отдалеч.

Разпозна знака на вратата, а заедно с него разбра и защо беше дошъл да преследва Сайго чак тук. Едновременно с това видя съвсем ясно и това, което го чакаше в близкото бъдеще.

В хотела изпрати Юкио направо в стаята й.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— След малко — отвърна той, все още вглъбен в себе си. — Вземи си душ или направи нещо друго. Ще дойда след малко…

— Няма да излизаш — разтревожи се тя. — Не искам да оставам сама тук!

— Не, не се безпокой, ще бъда тук, в стаята си.

Вътре не запали осветлението, просто пристъпи към прозореца. Мракът беше непрогледен, но въпреки това му се стори, че вижда бялата пемза, която се спуска от Накадаке — петия връх на планината Асо. Вероятно описанията на собственика оказваха своето влияние.

Вече ясно съзнаваше защо Сайго е пътувал чак дотук, защо е искал да се включи в местното риу — в Токио и околностите му такова действително нямаше.

В съзнанието му нахлуха думите на Канзацу — така твърди и въздействащи, сякаш ги казваше право в лицето му: „В Япония има множество риу, Никълъс. Изкуствата, които се преподават в тях, са неизброими. Нерядко това са изкуства на злото, усъвършенствани от истински майстори.“

Нищо чудно, че Сайго предприе всички предпазни мерки за незабелязаното си оттегляне — за всеки нинджа това е съвсем нормално поведение.

Точно това е станал той — нинджа. Местното риу не е регионален клон, а център. Самият център, ако иска да бъде точен.

Нинджите не са обвързани с нищо, казваше Канзацу, и това наистина беше така. Въпреки това изкуството нинджуцу често е по-сложно дори от самото буджуцу, с огромно разнообразие от школи и похвати. Сред тях има благородни и достойни, но има и мрачни, подли похвати… Похватите на злото. Самите школи се придържат към два определени цвята — черното и червеното. Канзацу му ги разясни, преди да напусне Токио. Най-коварното и най-опасното риу на червената школа е кужи кири. „Китайска дума, означаваща «отрязване на девет ръце» — основа на най-мрачната слава относно действителната и въображаемата сила на нинджите. Много хора твърдо вярват, че тези «девет ръце» символизират последната истинска магия, която все още действа в света. Аз самият не мога да преценя, но ти сам разбираш, че има моменти, в които разделителната линия между реалното и въображаемото просто изчезва.“ Тези думи Канзацу каза, когато му показа символа на кужи кири. Същият, който видя преди минути върху заключената врата в онзи склад.

Зад стената зашуртя вода, дрехите на Юкио едва чуто прошумоляха.

В съзнанието му започна да се оформя едно подозрение. Колкото повече мислеше за него, толкова по-сигурен ставаше. Дали Канзацу е знаел на какво ще се натъкне тук? Как? Вероятно само го е подозирал… Но защо изобщо се зае да му обяснява всичките тези неща?

Изведнъж изпита хладното усещане, че е бил манипулиран от сили, за чието съществуване дори не е подозирал. Канзацу положително е знаел доста повече — за тази ситуация от това, което беше разкрил пред Никълъс. Защо е премълчавал?

Навън луната най-сетне се освободи от оковите на — облаците и гордо заплува по небето. Светът изглеждаше синкав, студен и някак едноцветен под бледите й лъчи. Далеч над хоризонта се долавяха очертанията на вулканичния конус, обкръжен от светла яка. Неподвижният въздух тежеше от вулканична пепел, фина и неуловима като копринен покров.

Вече беше убеден, че зает с непосредствените проблеми, той е позволил съдбата му да бъде предначертана от неизвестна, но могъща ръка. Обречен е, точно това искаше да каже на Юкио днес следобед. Още от първия миг, в който ги срещна съдбата, двамата със Сайго бяха конфронтирани, бяха изправени един срещу друг. Още не можеше да определи причината за това, но такава беше действителността и той трябваше да й се подчини.

Какво трябва да стори?

Знаеше какво. Знаеше го прекрасно и се ужасяваше от него.

Шумът от течащата вода беше изчезнал. Стана от перваза на прозореца, приближи се към вътрешната врата и я отвори.

Замръзна неподвижно на прага. Осветлението беше загасено и нищо в стаята не помръдваше.

Тихо я повика по име.

Синкавите лъчи на луната осветяваха част от пода всичко останало тънеше в мрак.

— Юкио?

Пристъпи безшумно в стаята.

И веднага замръзна на място. Харагей! В стаята имаше друг човек. Леко извъртя глава. Юкио лежеше върху завивките, мек и едва доловим отблясък на светлината очертаваше линията на носа й. Върху свободната половина на двойното легло чаршафите бяха дръпнати, сякаш някой току-що беше станал оттам. Тя беше съвсем гола, гърдите и коремът й леко се повдигаха и отпускаха в такт със спокойното й дишане.

— Добре дошъл, Никълъс. — Гласът долетя от стола, на тикан в далечния ъгъл. Фигурата смътно се очертаваше на бледата лунна светлина, лицето й беше в сянка. — Много мило от твоя страна, че идваш да ни правиш компания.

— Сайго! Как влезе?

— Как мислиш, Никълъс?

— Предполагам, че има много начини за това… особено за един нинджа!

— Това е вярно — невъзмутимо отвърна Сайго. — Но аз не прибягнах до нито един от тях, тъй като Юкио ме пусна сама.

— Юкио… — объркано промълви Никълъс и пристъпи към леглото.

— Няма смисъл, Никълъс… Тя не може да те чуе.

— Нима е…

— О, не, нищо подобно… Просто спи… Толкова дълбоко, че едва ли ще успееш да я събудиш. Не се вълнувай, тя е съвсем наред!

— Събуди я! — изсъска той и се отпусна върху леглото до краката й. Тялото й беше хладно, кожата й беше леко настръхнала, но иначе дишаше нормално.

— Не сега, Никълъс, още е рано — отвърна Сайго и най-сетне се изправи. Беше облечен в черен копринен костюм, доста старомоден — от тези, които китайските мандарини някога са носели при официални случаи. Косата му беше подстригана толкова ниско, че изглеждаше почти плешив. Черната четина стърчеше някак застрашително нагоре. — Със съжаление трябва да кажа, че се оказах прав, Никълъс, По отношение на теб, разбира се. Но на практика съжаление няма — напротив, доволен съм. През цялото време съм бил прав по отношение на теб. Баща ми също.

Насочи се към средата на стаята и Никълъс го проследи с очи.

— Не зная как успя да го разбереш — поклати глава Сайго. — Признавам, че прояви изключителна проницателност.

— За какво говориш?

Очите на Сайго гневно проблеснаха, устните му се разкривиха в грозна гримаса — сякаш Никълъс току-що го беше зашлевил. Светкавично се стрелна напред и сграбчи ризата на противника си.

— Е, добре — просъска той. — Край на любезностите! Няма смисъл. Нима наистина си помисли, че не забелязах как ме проследяваш? Нима вярваше, че ще успееш, ако не, бях ти го позволил? Ти наистина си глупак!

Никълъс протегна ръка и махна пръстите на Сайго от ризата си. Стояха един срещу друг със затаен дъх, впили очи в очи като два титана, които всеки миг ще встъпят в смъртен бой и този бой ще покаже кой от двамата ще бъде властелин на света.

— Какво мислиш, че правиш със себе си?

— Спасявам се — отвърна Сайго. — Нима и това не ти е ясно? Приет съм сред елита, Никълъс. Истинският елит, далеч по-съвършен от буши… — Пристъпи крачка напред и добави: — А ти можеш да се присъединиш към мен.

— Какво?

— Защо мислиш те поканих тук? Това място не е курорт… А ти взе, че се домъкна с нея! Идиот!

— Аз я обичам.

— Забрави я! Тя е нула, дори нещо още по-лошо… Курва, която се шиба на…

— Затвори си мръсната…

— О, да, забравих за английската ти кръв. Какъв кавалер, господи! — Пристъпи още стъпка напред и гърдите им почти се докоснаха. — Както и да е… Както и да я наричаме, тя вече не съществува нито за теб, нито за мен… Предлагам ти целия свят, Никълъс… Ти просто нямаш представа какво е „нинджуцу“.

— Но защо кужи кири? Защо черно?

— Аха, сега ми става ясно… Онзи дъртак Канзацу се е раздрънкал… Да, това е черно нинджуцу и така трябва да бъде. Ние сме най-силните, най-могъщите! С помощта на кужи кири ставаш непобедим! Никой на този свят не може да те спре! Помисли си, човече! Помисли за неограничената власт!

— Не се интересувам от подобни неща — отвърна Никълъс и светкавично се превъртя през леглото, блокирайки с китки мълниеносните удари на Сайго, скочил отгоре му с чудовищна пъргавина. Отвърна с три бързи саблени удара — по-скоро защитни, отколкото нападателни — които въпреки всичко постигнаха целта си. Усети как адреналинът напомпва тялото му като мощна приливна вълна.

Извърна се по гръб, Сайго се стовари отгоре му и се опита да му нанесе двоен удар — лакът в слънчевото сплитане и длан в ларинкса. Успя да се предпази, но лявата му ръка се оказа затисната от тялото на противника и той осъзна, че положението му става тежко. В близък бой Сайго имаше огромно предимство, благодарение на нинджуцу, разбира се. Единствената му надежда беше да се откъсне и да застане на необходимата дистанция.

Опита удар с коляно, като едновременно е него рязко се завъртя. Но Сайго не се остави да бъде заблуден, блокира го и му нанесе силен удар в ключицата. Цялото му тяло се разтърси, но все пак извади късмет, тъй като ударът не попадна там, където трябва.

Претърколиха се на пода, юрганът се повлече заедно с тях, притиснат между напрегнатите им тела. В продължение на дълги минути мускулите им, напрегнати до крайност, се бореха за надмощие. Телата им почти не помръдваха, всеки беше стиснал китките на другия, лактите им бяха прибрани… Приличаха на някаква странна машина, потръпваща от напъните на вътрешната си енергия.

Настана време да опита нещо друго. Никълъс внимателно освободи коляното си и рязко го заби в слабините на противника си. Сайго изпъшка и едновременно с това в стаята се разнесе меко металическо изщракване. На сантиметър от лицето си Никълъс видя мътно проблясващо острие. Беше се появило между показалеца и безименния пръст на Сайго по наистина чудотворен начин. Не, това не беше магия, той знаеше, че опасността е съвсем реална. Изви глава, за да избегне насоченото към очите му острие. Успя и концентрира цялата си енергия в ръката, която стискаше въоръжената китка на противника. Възползвайки се максимално от опората, с която разполагаше, той бавно започна да я изправя. От корените на косата му бликнаха капчици пот. Някак лениво, но неумолимо те започнаха да се стичат надолу по челото, всеки миг щяха да защипят в очите му.

Но и Сайго започна да отстъпва — въоръжената му ръка все повече се отдалечаваше от лицето на Никълъс. Миг по-късно Никълъс се освободи и скочи на крака, гърдите му буйно се повдигаха. Залитна, но успя да се задържи, после бързо се извъртя към надигащия се от пода противник. Нападна го моментално, но изведнъж се оказа, че ударът в ключицата не е бил толкова безобиден. Реакцията му закъсня само със стотна от секундата, но това беше предостатъчно за контраудара на противника му.

После Сайго се впусна в атака, по-бърз и по-точен от всякога. Никълъс успя да отбие първия му удар, нанесен с четири разтворени пръста по посока на слънчевото сплитане, но нямаше време да реагира на втория, нанесен с длан в шията му с огромна сила.

Стовари се като подсечен на пода. Кашляше и плюеше, без да е в състояние да си поеме дъх. Надвесен над него, Сайго широко се усмихваше, сигурен, че повече съпротива няма да има.

Опита се да се изправи, но установи, че не чувства краката си. Понечи да вдигне ръце и му се стори, че успя. На практика обаче те останаха да лежат безсилни край тялото му. Очите му изненадано примигнаха, после се спуснаха надолу. Беше безпомощен пленник на неподвижното си тяло. Ръцете му проблясваха като увехнали цветя, част от някакъв друг свят, сърцето му тежко блъскаше в гърдите.

Сайго се надвеси над него с иронична усмивка на уста.

— Помисли си, че пак съм дошъл неподготвен, а? — попита той с топъл, почти приятелски глас. — Не, този път всичко беше обмислено предварително. Точно така, Никълъс, всичко! Дори и намесата на Юкио! Тя знаеше всичко, Никълъс, дори нещо повече — сама предложи част от този план! Изненадан ли си?

Никълъс не беше в състояние да отговори, устата му продължаваше да се отваря и затваря като риба на сухо. Езикът му беше надебелял като на дебил, с труд го придвижваше във вътрешността на устата си.

Не, не. Това е лъжа! Трябва да е лъжа!

— Не трябва да се учудваш — продължи Сайго. — Нали ти казах, че е курва? Положително ти е признала, че е спала с мен, нали?

После се извърна встрани и Никълъс видя как се доближава до леглото. Сграбчи отпуснатото тяло на Юкио и го просна напреко на юргана. После на няколко сантиметра от лицето му светна нощната лампа и Никълъс заслепено примигва.

Юкио, мълчаливо проплака той. Юкио!

Сайго я повдигна до седнало положение, измъкна отнякъде малка стъклена капсула, счупи връхчето и я размаха под носа й. Главата й се дръпна конвулсивно назад, но той не отдръпна капсулата, тя потръпна и отвори очи.

По лицето й бавно се появи покорна и едновременно с това чувствена усмивка, ръцете й нежно се обвиха около раменете на Сайго. Той грубо я целуна и устните й очаквателно се разтвориха.

Юкио!

Сайго бавно се зае да я гали, като внимаваше да не лишава Никълъс от гледката. Потърка зърната й и те скоро щръкнаха, потръпващи в нетърпеливо очакване. Разтвори краката й и ръката му потъна между тях. Юкио започна да диша тежко, пръстите му бавно се измъкнаха от топлата хралупа. Бяха мокри.

Обърна я по корем, белите полукълба на ханша й мътно проблясваха на ярката светлина. Той разкопча черните си копринени панталони и те безшумно се смъкнаха в глезените му. Пръстите му грубо разтвориха гладките полукълба, вдървеният му член мазно проблесна и хлътна дълбоко в ануса й.

Юкио извика от болка. От мястото си Никълъс ясно виждаше как зачервената глава влиза и излиза в тялото й с ритмични движения, ушите му се изпълваха със сподавените й писъци. Опита се да затвори очи, на стана още по-лошо, тъй като представите във възпаления му мозък бяха дори по-лоши от това, което виждаха очите му.

Отново погледна и видя, че Юкио беше сложила ръце на врата, пръстите й конвулсивно стискаха края на юргана, струпан върху горната част на тялото й. Очите й бяха затворени, но тазът й се гърчеше и извиваше по смачкания чаршаф, влизаше във френетичен ритъм с тласъците на Сайго.

После от устата й се откъсна остър писък, чаршафът между пръстите й се разкъса, тазът й конвулсивно се надигна и с потръпване се притисна до слабините на Сайго.

Сякаш чакал точно този момент, Сайго рязко се отдръпна и от устните й се изплъзна неволен стон на разочарование. Зачервеният му член усилено пулсираше. Слезе от леглото и се надвеси над Никълъс. Едва когато усети тежестта на тялото му върху себе си, Никълъс разбра какво ще се случи.

Усети болката от грубото проникване, Сайго тежко задиша във врата му, след миг спермата му започна да прониква навътре с горещи тласъци…

Полковникът се прибра късно. Дълго време стоя зад кормилото в колата си с лула в уста, без да мисли за нищо. Сякаш от седмици не беше усещал слабото пощипване на черния тютюн по върха на езика си. След малко щеше да му се прииска едно питие.

Луната се беше превърнала в неясно сияние ниско над хоризонта, готова всеки момент да потъне в мрака на нощта или по-скоро в остатъка от нощта. Полковникът бавно вдигна страничното стъкло и се накани да излезе от колата, но изведнъж го налегна някаква странна летаргия и той не беше в състояние да направи каквото и да било усилие.

Предполагам, че трябваше да очаквам това, помисли той и хвърли поглед към тъмната къща. Представи си Чонг, заспала върху семейното ложе, и сърцето му се сви от мъка. Беше я предал, беше предал себе си, но най-вече беше предал Никълъс. Беше сторил единственото, което можеше да стори, но съзнаваше, че то не е достатъчно. Отдавна го очакваше, тази вечер просто за пръв път усети жилото му.

И сега трябваше да излъже Чонг. Никога не беше го правил, нямаше особено желание да започва сега. Но съзнаваше, че няма друг изход, тъй като алтернативата беше немислима.

Най-сетне се измъкна от колата и леко захлопна вратичката. Нощта беше странно тиха, нищо наоколо не помръдваше.

Безшумно се насочи към страничната стена, откри купчинката листа, оставена от Атаки за сутринта, клекна до нея и я запали. Заслуша се в тихото пропукване, в гърдите му нахлу лютивият дим.

Странно за какви неща си спомня човек в подобни мигове, мислеше той с очи, отправени в малкия огън. Като внезапно изскочила на повърхността подводница в съзнанието му нахлу споменът за онзи слънчев следобед през лятото, в който се състоя решителната среща с министър-председателя Йошида. На нея присъстваха Джон Фостър Дълес, генерал Брадли и министърът на отбраната Джонсън, а основна тема на разискването бяха последиците от войната в Корея. Дълес беше в Токио по простата причина, че в Корея бяха изпратени същите американски части, които бяха окупирали Япония през 1945 година. Но този акт остави базите и около двеста и петдесет хиляди американски граждани в Япония без каквато и да било закрила. Разбира се, американците не искаха тази ситуация да продължава и настояваха за създаването на редовна японска армия.

Предложението им беше взривоопасно, тъй като подобен акт би влязъл в пряко противоречие с член 9 на японската конституция, който гласеше: „Никога да не се създават сухопътни, морски и военновъздушни сили, както и какъвто и да било друг военен потенциал.“

В традиционен американски стил Джонсън подложи на критика позицията на Дълес и министър-председателят реагира отрицателно на искането за ремилитаризация на Япония. Въпреки това беше ясно, че нещо трябва да се направи. Полковникът предложи полицейските сили на страната да бъдат разширени до цифрата 75 000 души и да се преименуват на Национален полицейски резерв. „Ще разполагаме с напълно ефективна армия, без да е необходимо да я наричаме така“, изтъкна той.

За Дълес това не беше достатъчно, но Йошида бързо съзря в предложението достоен изход от ситуацията и също така бързо го прие. Стигнаха до заключението, че целият план трябва да бъде запазен в дълбока тайна. „Дори свиканите под знамената наборници не бива да знаят за какво са обучавани“, настоя Йошида. После предложи да се създаде специален отдел към съществуващото Министерство на гражданските дела, който да се занимава с подбора и обучението на войниците и за който да отговаря висш американски офицер.

След приключването на срещата Йошида помоли полковника да остане. В залата продължаваше да се чувства напрежението и министър-председателят предложи да се разходят в градината.

— Дължа ви огромна благодарност — каза той след купищата любезни словоизлияния, които бяха неизбежни дори и при такива важни ситуации.

— Проблемът е, че американците все още не могат да ни разберат, сър — отвърна полковникът и забеляза внимателния кос поглед на Йошида. — И вероятно никога няма да го сторят. Твърде дълго вече са тук…

Министър-председателят се усмихна:

— Не забравяйте, че за известен период от време и ние не разбирахме американците, полковник. Аз мисля, че в Япония съществува изключителна способност за културно приспособяване.

Вероятно сте прав — въздъхна Йошида. — Въпреки това аз съм ви много задължен. Господин Дълес страшно много искаше да ме притисне в ъгъла. Несъмнено крайната му цел беше да ни въвлече по някакъв начин в Корейската война. Защо иначе би искал така изведнъж да изградим своя армия? — Поклати глава, малките му изящни ръце останаха сключени зад гърба. — И дума не може да става за изпращането на наши войски в Корея, полковник.

Немислимо, помисли си полковникът, приклекнал в светлината на огъня. Тогава, с божията помощ, успяхме да избегнем немислимото, но сега то вече е факт.

Огънят се разгоря. Той извади въженцето от джоба на черното си найлоново яке и го пусна сред веселите пламъци.

Не беше изненадан от факта, че последен почерня и се превърна в пепел малкият възел в средата.

Сбогом на планината Асо, добър ден на Фуджи.

През по-голямата част от обратния път валеше, дъждовните капки по стъклото бавно наедряваха, съединяваха се и се спускаха надолу в разкривени вадички. Небето беше мрачно и навъсено, натежало от грозни буреносни облаци. Силният северен вятър рязко свали температурата и зимата влезе в своите правомощия.

Никълъс постоянно местеше тежестта на тялото си от единия бут на другия, болката му все още беше твърде силна, за да може да седи нормално. Във вътрешността на вагона някой си играеше с копчето на транзистор, кратки избухвания на рок се сменяха със спокойния глас на диктора, който четеше новините. Лидерът на Японската социалистическа партия Сабуро отново бе подложен на критика за политиката на „структурни промени“, възприета от партията му преди около две години. Изказваше се предположението, че той скоро ще си подаде оставката.

Малко преди Осака дъждът се превърна в снежна виелица и прозорецът бързо побеля. Никълъс потръпна в своя ъгъл въпреки доброто отопление във вагона. Изпита чувство на глад, но то беше някак приглушено и далечно, сякаш ставаше въпрос за друг човек. Не беше помръднал от мястото си още от началото на пътуването, изпитваше ужас дори от представата за някакво движение. Вероятно ще му се наложи да се облекчи, преди влакът да спре на централната гара в Токио, но в момента предпочиташе да не мисли за това. Всъщност изобщо му беше трудно да мисли. Съзнанието му наподобяваше мрачен и ветровит тунел, чието течение засмуква окапалите листа и ги подрежда, отново и отново, по един и същ начин.

Чуваше сумтенето във врата, си, усещаше топлината върху лицето си, светлината на лампата режеше очите му. Около него подскачаха огромни сенки, сред тях се очерта фигурата на Сайго, който, кой знае защо, оправяше леглото. Облечена в пола и блуза, Юкио механично си събираше багажа. Той се опита да каже нещо, но устата му сякаш беше пълна с пясък. Нима и ларинксът му беше парализиран?

Сайго я хвана за ръка, другата й стискаше сака. И двамата трябваше да го прескочат, за да стигнат до вратата. А той лежеше като парализиран, пълни със солена пот и сълзи, очите му безпомощно примигваха. Направи безуспешен опит да зърне лицето й, но то остана скрито зад сянката на спуснатата и коса.

Сайго й прошепна нещо, после се обърна и надвеси над него изпотеното си лице.

— Сега всичко ти е ясно, нали, момчето ми? — иронично просъска той. — Не си прави труда да вървиш подире ни, наистина няма смисъл… — Протегна ръка и почти нежно го потупа по бузата: — Сбогом. И не забравяй, че срещнем ли се още веднъж по този начин, ще те убия!

Над главата му отново се размърдаха сенки… Дали това наистина са живи хора? Вратата се затръшна, споменът за тях остана единствено в ретината на очите му. Той стисна клепачи и се концентрира в дишането си.

Малко след разсъмване парализата започна да отслабва. Не можеше да бъде сигурен за времето, тъй като в един момент беше заспал. Събуди се малко преди осем и установи, че вече може да движи пръстите на ръцете и краката си.

В рамките на следващия час успя да се изправи и дори да ходи. Отиде в своята стая и се затвори в банята.

Първата му спирка беше складът. През деня улицата изглеждаше съвсем различна. Разположена близо до търговския център на града, тя беше шумна и оживена, задръстена от коли и пешеходци.

Побутна входната врата, но този път тя се оказа заключена. След като обиколи постройката два пъти, той се убеди, че друг вход няма. Беше изключено да насили бравата.

Отиде в отсрещната чайна и си поръча закуска. От мястото си до прозореца виждаше добре входа на склада. Не помръдна в продължение на цял час, но никой не влезе или излезе през отсрещната врата.

Докато плащаше сметката си, поиска да узнае къде е най-близкият полицейски, участък. Оказа се, че е буквално на две крачки — в просторна сграда с дървени колони и червени тухлени стени. Насочиха го към втория етаж, миришеше на цимент и терпентин.

Дежурният сержант седеше зад старо и очукано бюро. Беше дребен млад човек с болезнено жълтеникава кожа и огромни мустаци, чието предназначение очевидно беше да прикриват развалените му зъби. Униформата му беше чиста и безупречно изгладена. Отношението му бе любезно, дори приятелско. Внимателно си записа, всички сведения, включително адреса на склада, но когато Никълъс му разказа какво се крие зад червената, лакирана врати на третия етаж, веждите му се свиха в учудена дъга:

— Риу за нинджуцу? Млади човече, сигурен ли сте, че това не е някаква шега?

— Нищо подобно — отвърна Никълъс.

Сержантът с обич поглади гъстата растителност под носа си и промърмори:

— Вие, разбира се, знаете, че нинджите отдавна не съществуват. Изчезнали са преди повече от век!

— Можете ли да го докажете?

— Е, вижте какво…

— Моля ви, сержант. Искам да изпратите хора да проверят този склад, нищо повече!

Сержантът с нежелание отдръпна ръката от горната си устна и рече:

— Добре, господин Линеър. Добре. Оставете на мен, а вие се върнете в хотела и чакайте, да ви се обадя.

Обади се чак към три и половина.

— Да?

— Вие ли сте, господин Линеър? — попита с уморен глас сержантът.

— Проверихте ли склада?

— Да, ходих там лично, придружен от патрулна двойка. Собственост е на „Пасифик Импортс“.

— Видяхте ли знака на вратата?

— Нямаше никакъв знак. Най-обикновена гола врата.

— Но там трябваше да…

— Днес складът беше затворен, но ние успяхме да изплашим пазача и той ни пусна. Това е склад и нищо повече, господин Линеър.

— Не разбирам.

— Вижте, може би трябва да изпратя някой от хората си да хвърли един поглед на багажа на вашата приятелка. Така има шанс да разберем къде е отишла…

— Багажът й? — учудено попита Никълъс. — Багажът й го няма, сержант, вече ви казах това.

Гласът насреща изведнъж охладня.

— Нищо подобно не сте ми казали, господин Линеър. А сега ще ви попитам — да не би случайно снощи да сте се скарали и тя да си е отишла?

— Не, чуйте ме…

— Млади човече, май ще се наложи да се свържа с родителите ви! Откъде казвате, че идвате?

Остана в очакване, докато навън се мръкна. Когато излезе, установи, че времето е станало доста студено, а въздухът реже като стоманен нож. По тротоарите бързаха закъснели минувачи, жадуващи час по скоро да се приберат на топло.

За всеки случай направи пълен кръг около квартала и накрая беше сигурен, че не срещна никого повече от един път. Застана в сянката на някакъв вход и се зае да наблюдава вратата на склада. Вятърът се усили и тялото му потръпна от студ. Парче вестник се издигна от близкото сметище, потрепна във въздуха и се приземи като огромен молец над пламтяща свещ.

Проникването вътре му отне точно четири минути, действаше крайно предпазливо. Опря гръб на вратата и остана така цяла вечност, с наострени до крайност сетива. Имаше нужда от време, за да запомни всяка подробност от вътрешността на сградата. Това щеше да му послужи както за целта на проникването му, така и за евентуалното отстъпление в случай на преследване. За сигурност си отпусна десет минути. След като те изтекоха, установи, че обстановката се характеризира предимно с проникването на външни шумове, които трябва да възприема поотделно и с изключително внимание, тъй като са редки и разнообразни по характер. После пое нагоре по стълбите. Сградата изглеждаше напълно пуста, но той я приемаше като вражеска територия и по тази причина не отслабваше вниманието си нито за миг. Ако го пипнат тук, сержантът положително ще се разгневи и ще стигне до името на баща му — нещо, което Никълъс не искаше да допуска. Колкото по-малко знае полковникът за действията му в Кумамото, толкова по-добре.

Лишен от прозорци, складът беше еднакво тъмен през деня и нощта. Тук времето преставаше да тече. На третия етаж спря, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вратата.

В продължение на няколко секунди остана напълно неподвижен. Някъде долу проскърца дърво, но не по начина, по който скърца под нечии стъпки. Навън глухо излая куче, вероятно затворено в тясно дворче, после изръмжа камион.

Сержантът не беше го излъгал — на вратата нямаше никакъв знак.

Приближи я и потърка с пръст лакираната повърхност. Нищо. Нима някога изобщо е бил тук? Ръката му стисна катинара.

Петнадесет минути по-късно вече крачеше надолу по улицата, все още малко вдървен от болката. Склад и нищо повече. Нито следа от наличието на риу. „Не си прави труда да ни преследваш“… Защото няма да сте там, нали?

Транзисторът във вътрешността на вагона свиреше някаква нова поп песен. Бърза и оптимистична. Пейзажът навън беше все така мрачен, едрите снежинки подскачаха и се блъскаха като малки топки за пинг-понг.

Никълъс облегна чело на влажното стъкло и с удоволствие почувства хладината му. Опита се да подреди нещата в съзнанието си. Господи, каква великолепна актриса се оказа тази Юкио! Особено пред него, проявил се като наивен хлапак. Почти му стана забавно. Толкова се стараеше да спечели доверието й! На нея — момичето, за което тази дума беше лишена от всякакъв смисъл! Не, това звучи твърде обезкуражаващо, за да бъде забавно…

В замяна на това е пълно с ирония. Да, така е…

Вътрешностите му бяха изтръпнали — сякаш жестокото проникване на Сайго ги беше упоило, беше изключило някакъв бушон. Спомни си забележката на Юкио при вида на бомбардираната обсерватория в Хирошима. „Такава съм отвътре и аз.“ Вероятно поредната й лъжа, но въпреки това съвсем правдоподобна за него.

Небето побеля и снеговалежът се усили. Вятърът утихна, всичко потъна в тишина, дори транзисторът замлъкна.

На практика тя му разказа точно обратното на това, което се случи, помисли си той с пламтяща глава. На практика той беше онази жена от приказката, която напразно очаква да се върне неверният й любим. Дали Юкио би станала послушница в манастир, когато се върне и не го намери? После, за пръв път в живота си започна да мисли за Америка не само като за страна на другия край на света… Нима трябва да напусне своята любима Япония? Да, трябва! Но преди това…

Радиото отново се включи и оглушителната жизнерадостна песничка заля вагона:

Ще се преструвам, че целувам устните, за които жадували.

Ще се надявам, че мечтите ми ще се сбъднат…

Ще пиша всеки ден, докато съм далеч…

Ще ти пращам цялата си любов.

Едва ли беше изненада, че Никълъс не се прибра направо у дома.

Хвърли саковете си върху задната седалка на едно такси, скочи след тях и даде адреса на салона на Канзацу.

Очевидно в Токио снегът валеше от известно време, тъй като по улиците се бяха натрупали няколко сантиметра и движението беше безнадеждно объркано. Хората бяха престанали да го чакат и сега бяха напълно неподготвени за закъснялата зима.

Натежалите от влажен сняг чистачки хипнотично поскърцваха по челното стъкло, таксито бавно си проправяше път сред околната бъркотия. Най-сетне излязоха на магистралата в околностите на града и увеличиха скоростта. Тук вече бяха минали камионите с пясък и движението беше далеч по-сигурно.

Той се беше свил в ъгъла със затворени очи и помръдна едва когато спряха пред входа на риуто. Помоли шофьора да го почака, тъй като не беше сигурен дали ще намери някого тук.

Миг по-късно се върна и плати на човека, настанен сякаш в дълбоко гнездо, обградено от сняг. Измъкна саковете си и му махна с ръка.

Канзацу му поднесе чаша зелен чай в една от задните стаи на постройката. Просторният салон беше съвсем пуст, старият сенсей беше сам.

— Пътуването ти е било много тежко — отбеляза Канзацу.

Отвъд открехнатата оризова хартия на прозорчето се виждаше как се сипе снегът. Вече се здрачаваше и той изглеждаше по-скоро синкав, отколкото бял. При това време беше невъзможно да се види Фуджи.

— Личи по лицето ти — добави старият човек.

После Никълъс започна да разказва. Когато свърши, в стаята се възцари тежко мълчание.

— Канзацу… — не издържа Никълъс, но сенсеят вдигна ръка:

— Пий си чая, Никълъс.

Никълъс ядосано захвърли чашата от сив порцелан, горещата течност се разля по татамите.

— Писна ми да ме третират като хлапе! — викна той. — Научих това, което исках да науча и вече зная какво трябва да направя!

— Мисля, че най-напред трябва да се прибереш у дома — спокойно отвърна Канзацу, сякаш изобщо не беше забелязал избухването му.

Никълъс се изправи със зачервено от гняв лице.

— Нима не разбираш какво стана? — извика той. — Не чу ли какво ти разказах?

— Чух всяка твоя дума — тихо и успокоително отвърна Канзацу. — И съм изцяло на твоя страна. Ти потвърди това, което аз отдавна подозирам. Но не трябва, да се вземат прибързани решения. Може би наистина си мислиш, че знаеш какво трябва да направиш, но аз се съмнявам в това. Моля те, последвай съвета ми и се прибери у дома. Трябва ти малко време за размисъл…

— Преди това искам да ми отговориш на няколко въпроса! — остро отвърна Никълъс. — Ти ме накисна в тая бъркотия, ти си знаел…

— Нищо не съм знаел! Зная сега, също като теб… Ще се съгласиш, че така е по-добре вместо онази отблъскваща несигурност… При нея не могат да се вземат правилни решения, нито пък да се предприемат някакви действия… Това ти е ясно, нали?

— Да — въздъхна Никълъс.

— Е, добре — въздъхна Канзацу и се изправи. Размениха си напрегнати погледи над ниската лакирана масичка. — Ще ти призная, че наистина съм премълчал някои неща, но го сторих за твое добро…

— За мое…

— Моля те, позволи ми да довърша мисълта си — спря го с вдигната ръка Канзацу. По отношение на Сайго имах само определени догадки, но по отношение на теб… — Гласът му странно се смекчи: — По отношение на теб напълно искрен. Казах ти това, което мисля — тук действително не можеш да се развиваш повече. А фактът, че си оцелял след това пътуване до Кумамото, само потвърждава моето мнение… Ако, разбира се, то все още има някакво значение за теб.

— Аз никога…

— Знам — рече Канзацу, заобиколи масата и докосна бицепсите му. За пръв път си позволяваше такъв интимен жест. — Ти беше най-способният ми ученик. Но дойде време да се разделим. Ти трябва да възмъжаваш по собствения си път, Никълъс. Прекаленото ти задържане в това, пък и във всяко друго риу, само би ти попречило. Но… — той вдигна предупредително костеливия, си показалец: — Преди да решиш накъде да поемеш, съзнанието ти трябва да бъде абсолютно спокойно и ясно. Сега едва ли можеш да твърдиш, че си в подобно състояние, нали?

Никълъс се замисли.

— Не бързай, помисли си няколко дни. А когато почувстваш, че си готов, можеш да дойдеш при мен. Аз ще бъда тук и ще се постарая да отговоря подробно на всичките ти въпроси. После заедно можем да решим твоето бъдеще…

— Има нещо, което не бива да се пренебрегва — промълви най-сетне Никълъс.

— Какво е то?

— Вече имам един сериозен враг.

„Не си прави труда да ни преследваш!“

— Аз нахлух на тяхна територия въпреки предупрежденията им… Затова трябва да бъда готов да ги посрещна и на своя…

Канзацу се извърна и се загледа в сипещия се сняг навън. Никога досега не беше изглеждал толкова стар и немощен.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

Стоеше на прага на родния си дом с чанти в ръце. Първата му мисъл беше за Чонг.

— Мама? Къде е мама?

— У леля ти — отвърна полковникът, блед и уморен. — Влизай, момчето ми.

Къщата изглеждаше някак различна. Някак по-празна.

— Какво се е случило?

— Става въпрос за Сацугай — спокойно отвърна полковникът, в дланта си стискаше незапалената лула. — Опитахме се да те открием в Кумамото. Най-накрая успях да се свържа със Сайго, но това стана едва днес следобед. Итами много се учуди, като разбра, че Юкио е решила да остане при него.

Сякаш го прободе острието на кинжал. „Ще ти изпратя всичката си любов.“ В настъпилото мълчание долови тиктакането на стенния часовник в кабинета на полковника. Навън нищо не помръдваше, сякаш светът беше замръзнал в очакване на нов ледников период.

— Сацугай е убит — прочисти гърлото си полковникът. — Съжалявам, че те посрещам с подобна новина, но… Виждам, че пътуването ти не е било особено приятно…

Нима толкова му личеше? Нима на лицето му се беше отпечатало преживяното унижение?

— Как е станало?

Полковникът захапа мундщука на лулата и силно духна в него, за да го прочисти, после надникна в чашката.

— Грабеж според полицията… Сацугай вероятно е изненадал крадеца и…

— И никой нищо не е чул?

— В къщата е нямало никого — сви рамене полковникът. — Итами е била на гости у сестра си.

— У коя, Икура?

— Не, у Теоке.

Никълъс не обичаше Теоке. Взе саковете и се насочи към стаята си, следван от полковника.

— Колко е тихо — промълви Никълъс. — Нещо не е наред, нали?

— Не е — съгласи се полковникът, отпусна се върху леглото и уморено притисна пръст до клепачите си. — Прислужниците отидоха с майка ти, а Атаки има свободен ден.

Никълъс се зае да вади дрехите си, трупайки на отделни купчинки мръсните и необличаните.

— Татко — промълви след известно време той, — какво знаеш за нинджите?

— О, не зная кой знае какво… Защо питаш?

Той сви рамене, очите му бяха заковани в ризата, която държеше.

— Канзацу ми е разказвал някои неща. Знаеш ли, че веднага след като португалците са донесли тук огнестрелното оръжие през 1543 година, нинджите са го включили в своя арсенал? Не? Това именно е било причина пушките и револверите да останат под забрана в Япония чак до ерата на Мейджи… Самураите са били едни от най-яростните им противници…

Полковникът стана, прекоси стаята и се изправи и пред сина си.

— Никълъс — тихо прошепна той. — Какво се е случило между теб и Юкио? — Не получи отговор и обгърна раменете му с ръка: — Нима се страхуваш да ми кажеш?

— Не се страхувам — погледна го в очите Никълъс. — Просто зная какво мислиш за нея… Ти не я хареса още от самото начало…

— Значи затова не искаш да…

— Аз я обичам — развълнувано го прекъсна Никълъс. — Тя твърдеше същото… А после… После всичко рухна, сякаш никога не е било! — Сърцето на полковника се сви при вида на измъченото му лице. — Как можа да тръгне със Сайго?! Как можа?! Не мога да го проумея! — В ъгълчетата на очите му проблеснаха сълзи.

В мига, в който полковникът видя сина си на прага, той беше обзет от трудно удържимото желание да му разкаже всичко, да се изповяда пред него. Сега вече знаеше, че не може да го стори, не може да прояви подобен егоизъм. Ясно бе, че сам ще трябва да носи този товар. Няма да е честно, ако накара Никълъс да го споделя с него до края на дните му. В момента отчаяно му се искаше да каже на сина си нещо ободряващо и успокоително, но гласните му струни отказаха да се подчиняват. Не зная как бих могъл да го успокоя. Изведнъж му се прииска тук да е Чонг, после веднага се засрами от слабостта си. Господи, нима толкова съм се отчуждил от собствения си син? Това ли е резултатът от толкова много работа? Каква ирония на съдбата, горчиво си помисли полковникът. Едва сега си даде сметка, че цял живот е завиждал на близките отношения между Сацугай и Сайго. Неговите с Никълъс никога не са били такива. За което сам си е виновен, разбира се…

Издрънча звънецът на входната врата и той тръсна глава.

— Ела да видим кой е — рече и поведе сина си към антрето.

На прага стоеше един сержант детектив от градска полиция и смутено пристъпваше от крак на крак. Очевидно си даваше сметка къде се намира. Когато полковникът отвори вратата, той се изпъна и отдаде чест.

— Полковник Линеър, лейтенант Томоми ме изпрати да ви информирам за хода на следствието — стегнато рапортува той и неспокойно огледа лицето на домакина с кафявите си очи. — Според последните факти вашият зет…

— Той не е мой зет.

— Моля?

— Няма значение — махна с ръка полковникът. — Продължавайте.

— Слушам, сър. Вероятността от грабеж почти отпада или поне не е на първо място в нашия списък.

— Така ли?

— В съдебномедицинското заключение се посочва, че има двойно, счупване на пръстенообразния хрущял на ларинкса. Жертвата е получила саблен удар в гърлото, и то от професионалист. Лейтенант Томоми счита, че е твърде вероятно да имаме работа с леви екстремисти…

— Значи политическо убийство, така ли?

— Да, сър. В момента правим списък на заподозрените… Както обикновено, ще ги търсим в средите на ЯСП и комунистите.

— Благодаря за информацията, сержант.

— Няма за какво, сър — отвърна полицаят, поздрави и се обърна да си върви. Ситният чакъл захрущя под високите му ботуши.

През следващите седмици животът в семейството бавно възвърна нормалния си ритъм. Но, както отбеляза полковникът, той вече не беше същият.

Погребението на Сацугай — строго официална церемония, беше отложено до пристигането на Сайго.

Никълъс не скърбеше за тази загуба и това естествено не беше изненадващо. Едновременно с това обаче почувства, че очаква с нетърпение предстоящото погребение. Не можеше да разбере какво точно очаква, докато не видя фигурите на Сайго и Итами. Сърцето му се сви, тъй като Юкио я нямаше. А Сайго беше затворен в себе си, не поглеждаше никого и разговаряше само с майка си.

С пристигането на Сайго беше логично Чонг да се прибере у дома, но тя не го стори. Остана още цяла седмица при Итами и вероятно би останала кой знае докога, ако самата Итами не я беше помолила да се прибере.

Никълъс забеляза, че трагедията беше състарила майка му, беше й се отразила по-тежко, отколкото на леля му. Рядко се усмихваше, беше изключително затворена в себе си.

По-късно Никълъс отбеляза и нещо друго — напълно необяснимо за него се бяха променили и отношенията й с полковника. Откакто се помнеше, тези отношения бяха за него онази непревземаема крепост, в която винаги можеше да намери убежище. Наистина промяната беше неуловима за чужд човек, но въпреки това беше факт и този факт го плашеше. Сякаш Чонг обвиняваше за трагедията баща му. Той беше спасил веднъж живота на Сацугай, нима това не беше достатъчно? Никълъс усещаше, че в поведението на майка му няма логика и за пръв път в живота си почувства, че се разкъсва между двамата.

Итами идваше на обяд почти всеки ден, в няколко случая беше придружавана от Сайго. Никълъс пропусна тези обеди, оставайки в тренировъчната зала за разговори с Канзацу или пък в университета Тодай. Но вечер, след като се прибереше, Чонг му разказваше подробно за тях.

За пръв път от година и половина насам полковникът си взе една седмица отпуск. Каза, че не се чувства добре и отиде на лекар — нещо, което не беше правил никога. Наистина изглеждаше блед и уморен и Чонг въздъхна с облекчение, след като прегледът не откри нищо обезпокоително.

Никълъс от своя страна бе погълнат от студентския живот. Странен беше този университет Тодай. След като издържа изключително трудните приемни изпити, той изведнъж се оказа член на прочутото „гакабацу“ елитната студентска общност, от която се захранваха най-висшите ешелони на политическата и икономическата власт. Защото на практика Тодай беше един от най-добрите университети в света, там бяха получили образованието си петима от следвоенните министър-председатели на Япония.

Изключително ангажиран на новото си поприще, Никълъс се откъсна доста от проблемите на семейството си, изминаха седмици, преди да усети, че нещо не е наред. Удължил своя отпуск, полковникът продължаваше да става в зори. Но след това започваше да прави неща, които никога досега не беше правил — безцелно обикаляше къщата и докосваше с ръце различни предмети. Сякаш се прощаваше с тях. При тези свои обиколки пречеше на прислугата, те все по-често го отпращаха другаде, най-често навън в двора, твърдо, но доброжелателно. Той проявяваше учудващо подчинение и часове наред седеше в дзен-градинката, отправил тежък поглед към безупречно подредените ситни камъчета. За човек, който цял живот е бил изключително активен, подобно поведение изглеждаше, меко казано, странно.

По време на своите посещения Итами не поглеждаше никого, освен Чонг. Тя все по-често прекарваше: уикендите си тук, двете с Чонг предприемаха дълги разходки в боровата горичка, нерядко стигаха чак до шинтоисткия храм, в който някога, преди много години, тя беше завела малкия Никълъс. Вероятно прекосяваха и онази полянка, на която се бяха любили с Юкио. Той нямаше абсолютно никаква представа за какво разговарят двете жени.

Един ден се прибра по-рано от лекции и завари полковника в градината, свит в стария си английски тренчкот, който някак изведнъж му беше станал голям. Никълъс се отпусна на пейката до него и с тревога забеляза колко е отслабнало лицето му.

— Как си, татко? — попита той.

— Добре съм — отвърна полковникът. — Просто съм… уморен… — Изтънелите му длани леко потреперваха, горната им част беше обсипана с тъмни петънца. — Не се тревожи за мен… Знаеш ли, решил съм да взема майка ти и да отидем някъде на почивка… Тя все още не може да се съвземе, май че е време да смени обстановката, да забрави мъката… Леля ти се е скопчила в нея като удавник за сламка… не е честно така…

— Всичко ще се оправи, татко.

— Не зная — въздъхна полковникът. — Светът се променя, става прекалено сложен… Аз никога няма да го разбера, дано ти успееш… — Потърка длани в панталоните си, сякаш ги беше изцапал с нещо, и добави: — Някога беше друго… Дойдох тук с много мечти, можех да сторя много добри дела… — Очите му проследиха ято диви патици, поело на юг подредено в огромно V — знака на победата.

— Ти наистина си ги сторил, татко.

— Не — поклати глава полковникът. — Всичко се превръща в пепел, имам чувството, че цял живот съм се хлъзгал по течението, направляван от незнайни сили… — Поклати глава: — Не мога да се отърва от мисълта, че не съм се борил както трябва…

— Как можеш да говориш така? Ти даде всичко от себе си, всичко!

— Мислех, че така трябва. Нима съм грешил? Вече не мога да преценя… Раздвоен съм. Иска ми се да съм сторил повече за тях, да съм защищавал каузата им дори в самия Вашингтон… Същевременно съжалявам, че им посветих живота си, че не обръщах достатъчно внимание на теб и майка ти.

Никълъс го прегърна през рамото. Господи, колко крехко е станало то! Къде изчезнаха твърдите мускули? Не бяха се превърнали в тлъстини, както става обикновено, не — те просто бяха изчезнали!

— Всичко ще бъде наред, татко — промълви той.

Каква банална и нищо незначеща фраза! „Всичко ще бъде наред…“ Какво ли искаше да му каже всъщност?

Но нещо в живота на полковника се беше прекършило, нещо беше отлетяло невъзвратимо, нещо не беше наред…

Въпреки новите консултации с лекаря, въпреки предписаните хапчета за подсилване, специална храна и накрая инжекции, той продължаваше да губи тегло скоро вече не беше в състояние да се придвижва без чужда помощ. Умря в съня си само десет дни след разговора с Никълъс сред безупречно подредените камъчета на дзен-градинката.

Погребението беше изключително тържествено, организирано изцяло от командването на американските войски в Токио. На него присъстваха делегации от всички тихоокеански държави, президентът Джонсън изпрати свой личен представител от Вашингтон. За Никълъс присъствието на този човек представляваше мрачна ирония на съдбата, тъй като познаваше добре нереализираните амбиции на баща си. Американците не желаеха да се вслушват в съветите му приживе, а сега го възхваляват до бога! Не можеше да преодолее антипатията си към този човек въпреки чара и изключителната му любезност, не можеше да се отърве от чувството, че пред него се е изправил Марк Антоний в съвременен вариант.

Както обикновено, японското правителство прояви повече откровеност. На погребението присъства лично министър-председателят, придружен от няколко членове на парламента. Японците наистина не забравиха огромния принос на полковника за развитието на тяхната страна и след изтичането на траура влязоха в контакт с Никълъс, предлагайки му обучение за заемането на висш правителствен пост. Той любезно отклони поканата, но не можеше да скрие, че е поласкан.

Съгласно предсмъртното желание на полковника опелото бе извършено от равина на американския гарнизон. Това изненада голяма част от присъстващите, които си мислеха, че знаят всичко за покойника. Равинът беше стар приятел и словото му беше пропито от пламенност и мъка. В крайна сметка това беше едно много хубаво погребение, бе принуден да признае пред себе си след известно време Никълъс.

— Единственият отговор Катори.

— Да, така е.

— Някак хем ми се иска, хем не ми се иска да тръгвам…

— Напълно те разбирам, Никълъс.

Кротките очи на Канзацу живо проблясваха, двамата се бяха отпуснали на колене един срещу друг в средата на пустото, обляно от слънчева светлина пространство.

— Какво може да ми се случи там?

— Страхувам се, че не мога да ти отговоря. Наистина не зная.

— Ще бъда ли в безопасност?

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос. Аз мога да кажа, че притежаваш необходимата сила за това.

— Радвам се, че дойде на погребението.

— Баща ти беше фин човек, Никълъс, аз добре го познавах.

— Така ли? Защо не зная нищо за това?

— Ами…

— Хайде, кажи ми.

— Изготвих препоръчителните ти писма, включително дипломата за завършване на това риу с отличен успех — промълви Канзацу, после, без да отмества блестящите си очи от лицето на Никълъс, измъкна от ръкава си свитък документи от черничева хартия, стегнати с тънък ластик. Протегна ги напред, Никълъс ги докосна — единственият физически контакт между двамата. — Помни, че всичко е верига, тънка верига, съставена от крехки брънки — добави той. — Никога не забравяй да проучиш добре поредната брънка! В противен случай веригата ще се скъса в ръцете ти и ти ще останеш напълно беззащитен! — Свитъкът премина в ръцете на Никълъс, старецът наведе глава и промърмори с мрачна тържественост: — Сайонара, Никълъс.

— Сайонара, сенсей.

Очите му плувнаха в сълзи и те му попречиха да види как слабичката фигура на учителя напуска залата. Обичам те, помисли си тъжно Никълъс и изведнъж осъзна, че точно тези думи е искал да каже на полковника при последния им разговор в каменната градинка.

Не чу шум от затваряне на врата, но ясно усети, че е останал съвсем сам в просторната зала, построена изцяло от кедрови стволове.

Странно, но първото нещо, което забеляза в градината, беше изсъхналият храст орлови нокти. Атаки не беше се появявал от месеци, а през последните седмици на живота си полковникът беше твърде зле, за да мисли за нов градинар. Останалите растения, поддържани в безупречно състояние дори през зимата, сега изглеждаха странно с неподправените си клонки, стърчащи във всички посоки. Почвата беше твърда като камък, покрита с лед и замръзнал сняг.

В душата му се надигна непреодолимото желание да изтича в къщата и да каже на Чонг, че заминава. Възпря го единствено фактът, че не беше сигурен в нейната реакция.

Небето над главата му беше тъмносиньо и чисто, малки перести облачета позлатяваха краищата си с последните лъчи на залязващото слънце. До слуха му достигна едва доловимият тътен на реактивни двигатели — вероятно някой огромен 707 се снижаваше към летище Ханеда.

Вече започваше да съжалява, че се отказа от вечерята с двама състуденти в центъра, още повече че беше предупредил Чонг да не го чака. Но взел веднъж решението да замине за Киото, където се намираше новото риу, той изгаряше от нетърпение да тръгне веднага. Но не можеше да го стори, без да я предупреди.

Вътрешността на къщата тънеше в тишина — същата, която завари след злополучното си пътуване до Кумамото. Тя се беше превърнала в някаква необяснима връзка, съществуваща между всички обитатели. Житейските придобивки губеха смисъла си пред безвъзвратната загуба… Отново си спомни за жената от приказката за Року Но Мия, за нейното преклонение, пред неумолимостта на съдбата… Спомни си също и за убеждението на полковника, че животът му е бил, направляван от незнайни сили. Нима всичко в този, живот е толкова неразгадаемо?

Прекоси тъмния хол, питайки се защо ли не е запалена нито една лампа.

Кухнята беше празна, никой не отвърна на повикването му. Смъкна палтото си, метна го върху облегалката на близкия стол и продължи към вътрешността на къщата. Посрещаше го почтителна тишина, древна и непоклатима като самия живот.

Накрая стигна до спалнята на родителите си. Тънката хартиена преграда беше спусната, но зад нея прозираше светлина. Движеше се някаква сянка.

Спря в нерешителност. Не искаше да безпокои Чонг, особено ако е решила да си почива. Утре ще я заведа на гроба, ще коленичим пред наскоро посадената кедрова фиданка, ще запалим по една свещ и ще се помолим на английски и японски, обеща си безмълвно той.

Сянката отново помръдна и той тихо я повика по име. Не получи отговор и внимателно повдигна хартиената завеса.

Остана като закован на място. Единият му крак остана навън, пръстите на другия едва докосваха вътрешността на спалнята. Изведнъж усети, че не му достига въздух, тилът му започна да пулсира с пареща болка, сякаш го беше опрял в гол проводник.

Всички татами бяха изнесени, останало беше само едно. Завивката, небрежно сгъната, беше захвърлена в далечния ъгъл. На стената вдясно светеше малка лампа с кръгъл абажур от оризова хартия. Навън, отвъд остъклената врата на терасата, мътно белееше снегът, чист и недокоснат от човешки крак. Изглеждаше неестествено бял на фона на почти черната кипарисова горичка. Небето беше мрачно.

Единственото татами беше положено в центъра на стаята, дървеният под наоколо изглеждаше странно гол, като одрано животно. Чонг беше коленичила с гръб към него. Беше облечена в официално светлосиво кимоно, препасано с пояс на ситни розички. Гърбът й беше превит, главата й беше отпусната надолу като при молитва. Светлината се отразяваше в синкавочерната й коса, прибрана в безупречна прическа.

Вдясно от нея беше коленичила дребничката Итами. Гледаше към Чонг и пред очите на Никълъс ясно се очертаваше профилът й. Тя също беше облечена в официално тъмносиньо кимоно, ръбовете на ръкавите му бяха покрити с бледорозова бродерия.

Абсолютната неподвижност в стаята просто можеше да се пипне с ръка. Никълъс не можеше нито да се помръдне, нито да проговори. После, остър и неочакван като гръмотевица в спокойно време, дойде и звукът — съскането на стомана, излизаща от ножница.

Дясната ръка на Чонг се стрелна с невъобразима бързина, но в краткия миг пред очите на Никълъс се появи чудовищно ясно видение — свежи вишневи цветчета бавно падат по яркозелената трева. Веднъж започнал, преходът от абсолютната неподвижност към бързите действия се осъществи с чудовищна необратимост.

Платиненото острие проблесна на светлината на лампата, ослепително като ярко слънце, после решително потъна там, където трябваше — в лявата част на корема.

До слуха му достигна тих стон, като писъка на подплашена птица. Но в него нямаше страх, тялото остана в същото положение. След миг то леко се разтърси, свободно падащата коприна на официалната дреха потръпна като пърхане на детски клепки, после дойде рязкото дърпане на ръкохватката с две ръце, острието със съсък разцепи коремната кухина отляво надясно. Едва сега раменете й леко потрепнаха, до слуха му достигна тихо и забързано пъшкане, сякаш някой натискаше и отпускаше малко духало. По челото й изби ситна пот, едва забележими капчици намокриха татамито и то бързо потъмня.

Не, това не може да е истина, това е някакъв кошмар!

После видя как лактите й се напрягат от усилието да дръпнат острието нагоре, към гръдната кост. Малцина бяха мъжете, способни да извършат подобно действие с такава сила и решителност.

Бавно, безкрайно бавно тялото на Чонг започна да се накланя напред. Все още го контролираше напълно, ръцете й продължаваха да стискат здраво ръкохватката. Сякаш беше жив паметник. Най-сетне челото й допря пода пред татамито и остана там.

Това сякаш беше сигналът, който чакаше Итами. Тялото й помръдна, в помещението се разнесе остър съсък и в дясната й ръка проблесна катана, останала скрита до този момент в полите на кимоното й. Изправи се и вдигна оръжието високо над главата си. В следващия миг острието започна мълниеносното си движение надолу със сладостно съскане, сякаш многобройните и вдъхващи ужас пластове фина стомана очакваха с нетърпение разсичането на топлата плът.

Главата на Чонг отхвръкна встрани, отсечена с един-единствен удар. Едва сега тялото й се отпусна безжизнено на пода, лишено от волевите импулси на мозъка. Кръвта потече на малка струйка, дисциплинирана и скромна като самата си собственица.

— Не!

Едва сега Никълъс успя да излезе от страхотното си вцепенение и се втурна в стаята. Итами дори не го погледна, очите й не се отделяха от красивата глава, върху която все така доминираха черното, бялото и розовото.

— Какво, какво… — объркано запелтечи той. Езикът набъбна и натежа в устата му, той с мъка потисна желанието си да го изтръгне със собствените си ръце. Не виждаше нищо друго, освен тялото на майка си и отсечената й глава.

— Всичко свърши, Никълъс. — Гласът на Итами достигна до него някъде отдалеч, тих и нежен, окървавената катана стоеше на пода до нея. — Тя беше жена на честта!

Бележки

[1] Пресноводна декоративна рибка с червеникави люспи. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Нинджа (9)

Метаданни

Данни

Нинджа

Нинджа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осака | Шимоносеки | Кумамото | Околностите на ТокиоЗимата на 1963 г.

Ерик Лустбадер
Нинджа (9)

Осака | Шимоносеки | Кумамото | Околностите на Токио
Зимата на 1963 г.