Сивите бетонни кубове на Манхатън бяха нагрети от юлското слънце, жегата лепнеше. Никълъс усещаше топлината на асфалта през тънките подметки на летните си сандали и това правеше придвижването още по-неприятно.

Спря близо до ъгъла на Седмо авеню, пред модернистичната шатра на новата Медисън скуеър гардън и комплекса Пенстейшън. Вдигна очи да я огледа, отбелязвайки колко бързо е унищожен характерният стил на тази сграда. Насреща, се издигаше грамадата на хотел „Статлър Хилтън“, а до него проблясваше фасадата на „Макдоналдс“, цялата от стъкло и пластмаса.

Очите му разсеяно се насочиха към уличното платно, по което фучаха безкрайните стоманени вълни на автомобилите. Мислеше си за телефонното обаждане на Винсънт късно снощи, за ужасната новина, която му съобщи той. Тери и Айлин убити! Не можеше да си го представи. Беше убеден, че никой не би могъл да се промъкне незабелязано в жилището на Тери. Винсънт също. Но как е станало тогава? Винсънт очевидно не искаше да говори, гласът му звучеше безжизнено. Когато Никълъс го притисна за повече подробности, той само повтори инструкциите си — да вземе първия влак за Ню Йорк и да го чака пред Пенстейшън.

Слънцето безмилостно прежуряше от безоблачното небе. Ризата на Никълъс залепна за гърба му. Прокара пръсти през косата си и изведнъж му се прииска да я подстриже ниско, за да се спаси някак от жегата. Всички светофари на Седмо авеню бяха червени, въздухът над него висеше тежък и неподвижен като завеса от брокат, имаше чувството, че може да го пипне с ръка.

Трябваше да се срещне не с Винсънт, а с някакъв детектив на име Кроукър, Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Името му беше познато на Никълъс, беше се натъкнал на него в „Ню Йорк таймс“, който четеше редовно, откакто разполагаше с времето си. Случаят Дидион, превърнат от вестниците, включително и от сериозния „Таймс“, в шумна сензация, може би защото място на действието беше Ектиъм хаус — най-блестящата, нова резиденция, построена на Пето авеню. Кроукър беше натоварен с разследването му и тогава се оказа, че този русокос мъж с детско лице умее да се оправя с журналистите, а стегнатите му информации редовно намираха място в телевизионните новини в шест следобед.

Светофарите се смениха и желязната змия на трафика по Седмо авеню се размърда. В снагата й преобладаваше жълтият цвят на такситата. Изведнъж от тази маса се отдели черна лимузина с аеродинамична форма и спря до тротоара. През огледалните стъкла не се виждаше нищо, но след миг задната врата се отвори и един звучен бас, долитащ сякаш от изба, учтиво го покани:

— Моля, качете се, господин Линеър.

Той се поколеба за миг и това беше достатъчно за шофьора, мургав късо подстриган мъж с тъмносин официален костюм, да излезе и да отвори вратата пред него. Никълъс влезе, вратите на луксозната кола се захлопнаха с меко, издаващо скъпо струваща технология щракване и тя плавно се включи в движението.

Вътре беше необичайно просторно, и забележително тихо, човек просто губеше усещането, че се намира в автомобил. Отвъд стъклата градът се разстилаше пред тях, сякаш някой го беше нарисувал на подвижни транспаранти. Колата се движеше изключително плавно, само лекият тласък на ускорението доказваше, че все пак се намират на колела.

Цялото купе беше тапицирано в гълъбовосиво кадифе, очевидно по поръчка, тъй като подобна тапицерия не можеше да се види в нито един автосалон. Беше тъмно и прохладно като в скъп бар. Дори вибрациите на мощния осемцилиндров двигател бяха сведен до минимум.

Вътре имаше трима души — човекът в официален костюм, който отвори вратата на Никълъс и който не се оказа шофьорът, самият шофьор и още един мъж, седнал в противоположния ъгъл на удобната плюшена седалка отзад. Беше висок и леко натежал, с малко консервативен, но безупречно ушит лек ленен костюм. Никълъс успя да забележи, че под него няма грам тлъстина, всичко беше стегнати мускули и едър кокал. Главата му беше масивна, с леко издадена напред челюст, която му придаваше агресивен вид. Това впечатление се подчертаваше още повече от широкото полегато, чело и стоманеносивата коса. Хлътналите му страни бяха прорязани от две дълбоки бръчки; над сините, решително блестящи очи надвисваха рунтави черни вежди. Лице на човек, който е вземал множество трудни решения през живота си и повечето от тях са се оказвали правилни, реши в себе си Никълъс. Приличаше му на генерал, и то от онези, които имат най-малко пет звезди на пагоните си.

— Ще пиете ли нещо? — продума мъжът, но не помръдна. Вместо него се раздвижи онзи със синия костюм, извърна се от предната седалка и очаквателно го погледна.

Какво ли е попречило на лейтенант Кроукър да дойде на срещата, запита се Никълъс.

— Бакарди с горчив лимон, стига да ви се намира — отвърна той.

Синият костюм отвори капака на барчето между двете седалки отпред, до слуха на Никълъс долетя тихото звънване на бучка лед в кристална чаша. Запази спокойствие, макар все още да нямаше представа кои са тези хора. Предпочиташе да слуша това, което щеше да му каже човекът насреща — така най-бързо щеше да научи кой е той.

— Никак не си приличате със снимките си — продума онзи с някакво непонятно отвращение.

Синият костюм се извъртя да налее ром и под сакото му се мярна късото дуло на револвер, надничащо от лек платнен кобур. Никълъс отмести очи и ги насочи към града навън, който изведнъж му се стори отдалечен на хиляда мили.

— Друго едва ли би могло да се очаква — отвърна той. — Никога не съм обичал да се снимам.

— Питието ви — протегна ръка мъжът с тъмносивия костюм.

Никълъс се наведе напред и посегна към отвореното прозорче на стъклената преграда между двете седалки. От няколко дребни и едва доловими промени в поведението на човека пред себе си той разбра какво ще се случи, но въпреки това не се отдръпна, позволил на любопитството си да вземе връх. В момента, в който ръката му се появи в прореза, онзи дръпна питието и посегна да хване китката му със свободната си ръка. Движението му беше светкавично, но все пак тромаво и бавно според стандартите на Никълъс. Би могъл да му се противопостави по няколко напълно ефикасни начина, но вместо това предпочете да наблюдава пасивно как онзи сграбчва китката му и се опитва да я извие, като едновременно с това се навежда напред и внимателно оглежда ръба на дланта му, груб и корав като животински рог. Очите му се повдигнаха към лицето на мъжа на задната седалка, главата му бавно кимна. После пусна китката на Никълъс и му подаде чашата.

Никълъс отпи глътка от коктейла, установи, че е безупречен, после попита:

— Доволни ли сте?

— Напълно, що се отнася до вашата самоличност — отвърна мъжът до него.

— Знаете за мен далеч повече, отколкото аз за вас — отбеляза Никълъс.

— Така и трябва да бъде — сви рамене онзи.

— Вероятно по вашите стандарти — рече Никълъс, а наум си отбеляза, че никой от тримата не носеше слънчеви очила и никой не пушеше.

— Това са единствените стандарти, които имат значение, господин Линеър.

— Нали тук се пуши? — попита Никълъс и дясната му ръка се насочи към джоба на панталоните. Синият костюм се напрегна, главата му бавно се поклати, пръстите му се свиха.

— Вие не искате да пушите, господин Линеър — рече човекът до него. — Отказахте цигарите преди шест месеца и добре сторихте, тъй като този черен тютюн, който употребявахте, е истински убиец!

Никълъс остана дълбоко впечатлен от тяхната информираност. Този човек, който и да е той, не беше аматьор.

— Знаете ли, че концентрацията на пушек с високо съдържание на никотин може да унищожи вкусовите рецептори, господин Линеър? — продължи онзи, кимна в потвърждение на този факт и добави: — Доказано е научно от група изследователи в университета на Северна Каролина… — На устата му се появи лека усмивка: — А точно този университет е заобиколен отвсякъде от тютюневи плантации…

— Никога не съм чувал за подобно изследване — отвърна Никълъс.

— Не сте, разбира се. Защото се пази в тайна и ще бъде публикувано по време на конгреса на тютюнопроизводителите, който ще се проведе през октомври в Далас.

— Изглежда сте доста вътре в тези проблеми.

— Няма как — засмя се мъжът. — Аз съм този, който финансира споменатото изследване. — После млъкна, обърна лице към стъклото и се загледа навън.

— Какво знаете за мен? — попита Никълъс и вече беше абсолютно сигурен — това лице му беше познато отнякъде, особено като го гледаше в профил.

Мъжът се извърна към него и хладно го погледна.

— Достатъчно, за да ми се прииска да си поговорим насаме.

Мозайката в главата на Никълъс изведнъж се подреди.

— Не можах да ви позная — рече той. — Никога не съм ви виждал без брада.

Мъжът се усмихна и потърка гладко избръсната кожа на брадичката си.

— Признавам, че има известна разлика — рече той, после лицето му рязко се освободи от топлината, а чертите му сякаш станаха издълбани от гранит. Разликата беше смайваща и малко плашеща. — Какво целите да постигнете чрез връзката си с дъщеря ми, господин Линеър? — Гласът му изплющя като камшик.

Горката Джъстин, помисли си Никълъс. Как ли е живяла при този деспотичен човек?

— Нищо, господин Томкин — отвърна той. — Това, което всеки мъж търси в жената и нищо повече.

Усети движението на синия костюм с периферното си зрение, миг по-късно грамадните лапи сграбчиха ризата му. Част от питието прехвърли ръба на кристалната чаша и се разля по панталона му. Тоя тип като нищо може да нарами концертен роял, помисли си Никълъс.

— Изказването ви не се отличаваше с особено остроумие — наведе се към него Томкин и отново рязко, като хамелеон, смени тона си. — Защото Джъстин не е коя да е жена, а моя дъщеря! — Този път гласът му приличаше на стомана, облечена в кадифе.

— По този начин ли се справихте и с онзи Крис от Сан Франциско? — полюбопитства Никълъс.

За миг Томкин остана напълно неподвижен, после, без да отмества поглед от лицето на Никълъс, леко помръдна дясната си ръка: Синият костюм пусна ризата му, върна се на мястото си отпред и затвори прозорчето. Остана полуизвърнат назад, за да може да ги наблюдава.

— Значи такава била работата — въздъхна Томкин и го погледна с нов интерес. — Дъщеря ми май наистина си пада по вас, или пък… — стоманата отново се появи в гласа му — сте страхотен любовник! Откакто ходих да я прибера, не се е задържала с мъж повече отдава часа! — Замълча за миг, после добави: — Има си проблеми…

— Всички имат проблеми, господин Томкин — хладно го изгледа Никълъс. — Дори вие!

Моментално съжали за думите си и съзна, че ги е изрекъл от яд, а това не беше добър признак.

— Странна птица сте вие — изгледа го продължително Томкин и се облегна назад. — Имам тесни делови отношения с един куп японци, три-четири пъти в годината отскачам дотам, но за пръв път срещам тип като вас.

— Това май беше комплимент…

— Приемете го както ви е угодно — сви рамене Томкин, протегна ръка и натисна някакво скрито копче на облегалката пред себе си. От нея се отдели малка масичка с лампа на гъвкава поставка. Томкин бръкна в кухината, от която се появи масичката и извади лист хартия, прегънат по широчина. Подаде на Никълъс и рече: — Какво ще кажете за това?

Беше японска оризова хартия, изключително фина.

Никълъс внимателно я разгърна. Пред очите му се появи хералдически символ, нарисуван с черен туш. Около него, подобно на планетите около слънцето, бяха подредени девет малки брилянта. В средата на кръга беше изписан японският йероглиф комусо, олицетворяващ скитника-естет.

— Знаете ли какво представлява това? — заповеднически попита Томкин.

— Първо ми кажете откъде го имате — отвърна Никълъс и вдигна поглед към студените сини очи, в които съзря добре прикривано безпокойство.

— Дойде с торбата — отвърна Томкин, после, срещнал озадачения поглед на Никълъс, раздразнено обясни: — Всички наши задгранични офиси използват специални пратеници за особено важна кореспонденция или за сведения, които не стават за телефона. Пренасят я в специални торби… Отначало помислих, че става въпрос за някаква шега, но после… — Той сви рамене и рязко добави: — Кажете ми какво представлява това!

— Герб — отвърна Никълъс и му подаде обратно хартията. Онзи не се помръдна и той я постави на масичката. — Герб на риу, на школа за обучение на нинджи. — Пое дъх да продължи, като търсеше подходящите думи. Но Томкин го изпревари, протегна ръка и нервно почука по преградата от опушено стъкло. Синият костюм се обърна и отвори прозорчето.

— Франк, искам да отида в кулата!

— Но, господин Томкин…

— Веднага, Франк!

Франк кимна, затвори прозорчето и каза нещо на шофьора. На следващата пресечка лимузината плавно зави и пое на изток. Когато стигнаха до южната отсечка на Парк авеню, направиха ляв завой и се отправиха на север.

Отпуснат на седалката до Никълъс, Томкин не отделяше поглед от листа оризова хартия, сякаш нещо върху него внезапно беше оживяло и това нещо беше твърде обезпокояващо.

Лейтенант Кроукър напусна кабинета на капитан Финиган мрачен и ядосан. Стиснал зъби, той закрачи бързо по коридора с луминесцентно осветление, пълен с униформени и цивилни служители.

— Хей, Лю, почакай малко…

Той мина на крачка от сержанта, който го повика по име, но изобщо не го забеляза. Онзи сви рамене в недоумение, после се отдалечи. От време на време Кроукър изпадаше в подобно настроение и тогава беше най-добре да бъде оставен на мира.

Кроукър влезе в кабинета си, чиято външна стена беше изцяло от армирано стъкло, пристъпи към бюрото и ядно стовари юмрук върху металната му повърхност, тапицирана с изкуствена кожа. По нея личаха следи от многобройните му безуспешни опити да я прогори с цигарата си. Така се става жертва на техническия прогрес.

Тръшна се в тъмнозеления стол с въртящо се седалище и впери поглед в стъклената преграда. Пред очите му продължаваше да стои тлъстото и безизразно лице на Финиган с невъзмутими, приличащи на копчета сини очички.

— Искам да ти бъде напълно ясно, че случаят Дидион е приключен и забравен, Кроукър — каза му капитанът и вдигна пухкавите си ръчички, сякаш за да се предпази от евентуалните му протести. — Зная, че сам те натоварих с него, но тогава мислех, че ще можем да постигнем бърз резултат. Всички от кмета надолу искаха да арестуваме някого, и то веднага. После отгоре ни скочиха вестниците, а ти знаеш какво могат да направят те. — Ръчичките се отпуснаха и кротко легнаха върху бюрото. Приличаха на две парчета шунка, готови за опушване, помисли си Кроукър. — Не по-зле от мен знаеш какви са хората, които живеят в Ектиъм хаус. Такива като Карден и Калвин Клайн никак не обичат подобни неща да стават в жилищата им. Бяхме подложени на огромен натиск.

Кроукър затвори очи и започна да си брои на ум: „Едно Мисисипи, две Мисисипи…“ Така правеше като хлапак, когато играеше футбол по улиците на манхатънския квартал, известен сред местните жители със странното име „Кухнята на ада“. Ако не беше прибягнал до този изпитан способ, той положително щеше да забие юмрук в подпухналия червен нос на Финиган. Клепачите му се разтвориха и той видя, че капитанът се е облегнал назад върху високата облегалка, а ръцете му с къси пръсти са скръстени на корема. Колко уискита е успял да изпие до този момент, запита се Кроукър. Очите му неволно се насочиха към чекмеджето вдясно, в което старецът винаги държеше бутилка, после отново се върнаха към лицето на Финиган, прорязано от червеникави жилчици. Под меката утринна светлина, която се процеждаше през полуспуснатите жалузи на прозореца, погледът му изглеждаше по-безжизнен от обичайното. Отвън небостъргачите на Долен Манхатън изглеждаха като нереални картонени кутии.

— Зная всичко за натиска, капитане — продума той, без да издава чувствата си. — Вече десет години съм в полицията и постоянно съм изложен на него. Не разбирам само защо трябва да сменяме тактиката така внезапно.

— Ти не успя да откриеш нищо и аз реших да дръпна щепсела — спокойно отвърна Финиган. — Това е всичко.

— Глупости! — избухна Кроукър. — Ами купищата улики, които…

— На мен тия номера не минават, лейтенант! — рязко го прекъсна Финиган, очичките му ядно проблеснаха, капчици слюнка се появиха върху провисналата му долна устна. — Не съм в състояние да слушам грандоманските ти приказки! — Тялото му се стегна и приведе напред, в очичките се появи опасен и безмилостен блясък. — Радваш се на изключителна популярност сред представителите на печата, но не забравяй, че аз ти позволих да я имаш, защото тя носи полза на Отдела, а обществеността обича да гледа и слуша познати физиономии. Толкоз! Не си въобразявай, че имаш някакви особени привилегии! Нито тук, нито навън! — Масивният му палец се изви към прозореца зад рамото му. — Следя отблизо малката ти игра и съвсем ясно виждам нейната безсмисленост. Харесва ти да си център на вниманието, постоянните интервюта, лапаш ги ненаситно и ти е гот. Нямам нищо против, щом това ти харесва. Но няма да ти позволя да се отнасяш с мен като с някакъв идиот, лишен от морал. — Забеляза как се промени лицето на другия и добави: — Да, да, именно като с лишен от морал идиот! Достатъчно дълго си в полицията, за да знаеш защо се слага край на едно или друго разследване. Защото някой от висшите кръгове „моли“ за това! Надявам се, че вече всичко ти е ясно. — Лицето му почервеня, увисналите му бузи леко потрепваха. — Ще ти призная, че често съм мислил да се отърва от теб и да те пратя в някой друг район. Но не го правя, защото си ценен за отдела, защото благодарение на теб кметът ни споменава в речите си поне два пъти в годината, а това, няма да скрия, повишава и личния ми авторитет. — Стана на крака, дебелите му ръце се превърнаха в масивни колони, опрени в бюрото с побелели от напрежение юмруци. — Но проклет да бъда, ако ти позволя още веднъж да ми погодиш онзи номер със случая Лаймън! Ти продължи да се ровиш в него въпреки официалното му приключване и ме направи на глупак в очите на всички служители в отдела. Добре поне, че комисарят не разбра… — Показалецът с големина на среден кренвирш се насочи заплашително към лицето на Кроукър и леко се поклати: — Поемаш случая с двойното убийство на Танака и Окура и не искам да чувам, че си го върнал за доразследване на момчетата от районния участък, както си направил снощи! — Прочисти гърлото си и избърса уста със сива носна кърпичка. — Е, какво? Нещо не ти харесва в погледа ми? Добре, заемай се с работата и бъди щастлив. Бъди доволен, че все още ти се възлага разследване!

Кроукър се обърна да си върви, но гласът на Финиган го спря с ръка върху бравата.

— Още нещо, лейтенант. Знаеш правилата, не ме карай друг път да ти обяснявам какво е стандартна оперативна процедура, сякаш си някой нехранимайко, попаднал при нас направо от улицата. Ясно ли е?

Точно в този миг Кроукър реши да продължи работата си по случая „Дидион“, сам, без помощта на никого. Не можеше да се довери на никой от колегите си, много внимателно ще трябва да използва и техническите средства. Погледна часовника, после пластмасовата чашка върху бюрото, на дъното на която имаше утайка от отдавна изстинало кафе. Беше закъснял за срещата с Линеър, но това изобщо не го развълнува, тъй като умът му все още беше зает със случая Дидион. В едно отношение Финиган беше прав — не беше успял да се добере до нищо. Момичето имаше приятели някъде, но къде? С цената на неимоверни усилия беше успял да се придвижи крачка напред — благодарение на Мати Устата, от която очакваше име и адрес… Тази беше причината, поради която изчакваше и поради която реагира толкова болезнено на официалното приключване на разследването. Нямаше никакъв смисъл да разкрива на Финиган с какво разполага, никакъв! Все едно, че говори на стената. Именно това въздържане беше причина името на Финиган да бъде споменавано в кметските речи и капитанът отлично го знаеше. Не го беше грижа за похватите, до които прибягва Кроукър, интересуваше го единствено крайният резултат. Той ще ми говори за флирт с пресата, изсумтя Кроукър и се завъртя в стола си. Проклет пияница!

Кроукър изруга и се изправи. Беше време да открие Линеър.

Приблизително по същото време Винсънт започна работа в залата за аутопсии. Снощи, когато докараха труповете на Тери и Айлин, той не беше дежурен, но Талъс — една от най-съобразителните му асистентки, веднага го уведоми по телефона. Пристигна точно, когато двамата патрулни полицаи и едрият навъсен районен инспектор ожесточено спореха кой пръв е приел повикването. Инспекторът притежаваше далеч по-цветист речник от униформените си колеги и те неохотно отстъпваха.

Винсънт не им обърна внимание и забърза към големите хладилници. Искаше да види с очите си, искаше да се увери, че не е станала някаква досадна грешка и вътре е например не Тери, а някой от неговите инструктори, попаднал кой знае как в жилището му… Но грешка нямаше — телата бяха на Тери и Айлин, мъртви и вкочанени. Тогава си спомни за телефонното позвъняване късно през нощта. Дали не е бил Тери?

Той мрачно се извърна настрана — това вече нямаше никакво значение.

Остави ги за сутринта, само нареди внимателното етикетиране на личните им вещи и дрехи, което би улеснило детективите, поемащи разследването на случая. После се прибра у дома и не мигна до настъпването на утрото.

Беше стигнал до такъв етап на живота, в който изпитваше спокойствие единствено в моргата. Там можеше да работи на спокойствие, да прави логични заключения, да разрешава заплетени случаи така, че рапортите му водеха директно до залавянето на убиеца, да утешава близките на жертвите, преминаващи през кабинета му в неспирен поток…

Безмълвните му пациенти бяха като огромни йероглифи, като тайнствени скали, в чиито недра се криеха важни послания за живите. А той беше археологът, който трябваше да ги разкрие.

Изпитваше огромно удовлетворение от работата си тук, в „къщата на мъртъвците“, както наричаха моргата много от практикуващите лекари. Това име не беше удачно, тъй като всеки ден тук се водеше трудна борба и смъртта неохотно се разделяше със своите хладни тайни. Винсънт и колегите му полагаха неимоверни усилия да ги измъкнат от ноктите й, да ги разгадаят и премахнат страховитата им тайнственост. Коя друга работа би могла да има по-голямо значение за живите?

Тази сутрин Винсънт стоеше в централната зала, обърнал гръб на редицата тежки вратички от неръждаема стомана. Върху масата за аутопсии лежеше тялото на негър с обърната настрани глава, голо и студено. Оттатък летящата врата чакаха реда си още два трупа — на приятеля му Тери Танака и на Айлин — жената, която Тери беше обичал. За пръв път, откакто работеше тук, той си зададе въпроса дали наистина има желание да бутне тази врата. Изведнъж му дойде до гуша от смъртта, изведнъж той изгуби желанието си за работа. Отново му се прииска да зареже всичко и да се върне в Япония. Едновременно с това осъзна, че това вече е невъзможно, че няма да може да преодолее културния шок между двете цивилизации, че е безнадеждно заразен от болестта на Запада, от болестта на този апокалиптичен Ню Йорк.

Дълбоко в душата си съзнаваше, че може да се спаси само ако продължи. Смъртта се изправи пред него като непреодолима стена, твърде висока, за да я прескочи. Така я беше чувствал някога, в далечните години на — детството си. Знаеше, че трябва да я срути или да полудее, а единственият път за преодоляването й минаваше през онази ярко осветена стая зад летящата врата. Там можеше да направи внимателна дисекция на смъртта, да разгради тухла по тухла високата стена, да открие пораженията, които тя е нанесла на неговите приятели. Страшно много му се искаше да успее.

Винсънт потръпна, бутна летящата врата и се приготви за работа. Япония, мечтата на неговите сънища, отлетя някъде далеч.

Лимузината напусна оживения трафик в долната част на петдесета улица и плавно спря на ъгъла. Франк изскочи пръв и любезно отвори задната врата.

Намираха се в квартал, над който доминираше конструкцията на огромна стоманена сграда, почти готова за използване. Беше доста отдалечена от тротоара, чиито плочки бяха изкъртени, за да отстъпят място на специалната тухленочервена настилка. Минувачите бяха предпазени от строителните работи чрез специален дъсчен тунел. В южния край на строителната площадка беше монтиран огромен бетонен възел. Цилиндричното му туловище, нашарено с разноцветни ромбчета, бавно се въртеше. Висок кран до него издигаше нагоре масивни стоманени релси. Част от облицовката на фасадата беше готова, но върху модерните блестящочерни плочки и сега се виждаха начертаните с тебешир линии. Страничната част обаче все още представляваше гол скелет от метални конструкции и странно наподобяваше прозрачен пашкул, в чиято вътрешност човек можеше да наблюдава оформянето на какавидата.

Минаха по дървено мостче, под което мъже с изпъкнали мускули и набраздени от пот лица, приличащи на навъсени зъболекари, натискаха ръчките на пневматични пистолети. Пристъпиха в сянката на скелето, въздухът тежеше от ситен прах, който полепваше като пърхот по косите и раменете им.

Приближи се мъж с тясно лице и грапава кожа. На главата му имаше яркожълта каска със синя ивица отпред, на която беше надраскано името Лубин Брос. Познал Томкин, той се усмихна широко и подаде ръка. После ги поведе надясно към една туристическа каравана, която очевидно изпълняваше функцията на канцелария. Томкин лаконично го представи като Ейб Русо, главен инженер на строено. Русо стисна ръката на Никълъс, после им подаде по една каска и отново ги поведе навън.

Водена от Франк, групичката им се насочи към вътрешността на строежа, прекоси огромното предверие и тръгна по дълъг коридор, осветен от голи крушки, висящи от временно прекарана инсталация под тавана. В ноздрите им нахлу миризмата на пресен бетон.

Асансьорът очевидно беше монтиран наскоро, стените му все още бяха облепени с масленозелена хартия. Стигнаха до най-горния етаж, където ги посрещна един здравеняк като Франк, малко по-нисък от него. Мълчаливо тръгнаха по дългия коридор.

Таванът и стените бяха покрити с леко грапав тъмносин плат, създаващ илюзията за естествена коприна. Стената вдясно беше изцяло остъклена, или по-скоро щеше да бъде, след като рамките от тънък метал, покрити с антикорозионен лак с ръждив цвят, получеха своите панорамни стъкла. Отвъд тях се разкриваше спиращата дъха панорама на Манхатън, простираща се на северозапад. Най-отпред бяха масивните сгради на срещуположната страна на улицата, а зад тях в стройни квадрати се редяха останалите небостъргачи, изпълнили пространството чак до река Хъдзън. Поглеждайки на север, човек можеше да забележи как Манхатън плавно се снижава и неусетно преминава в южната част на Сентръл парк.

Коридорът свършваше при масивна двойна врата с метален обков и солидни бронзови топки. Вляво от нея бяха наредени обикновени дървени врати, които водеха към малки, все още недовършени канцеларии от неогладен бетон. В няколко от тях Никълъс забеляза големи рула мокет, готови за разстилане.

Подухна топъл ветрец. Тук горе беше все така горещо — в Манхатън през лятото човек трудно можеше да се отърве от жегата. Над голия под се разлетяха сажди и нечистотии, приличащи на мръсни пръски пяна. Целият коридор се изпълни с тях.

Томкин спря пред металната врата и вдигна ръце, сякаш се готвеше за солово изпълнение.

— Виждате ли това, което виждам аз, Никълъс? — попита той, извърна се леко и добави: — Мисля, че мога да ви наричам Никълъс, нали? — Въпросът му беше риторичен, и той побърза да продължи: — Светът наоколо беше свят мечта, имаше значение за всеки от нас, много смели мъже изгаряха от желание да го покорят. — Ръката му се спусна надолу, пръстите му се свиха. — Днес обаче той не е нищо повече от един проклет промишлен обор. В него няма повече място, няма време за нищо. Знаете ли какво означава това? Ще ви кажа — там, отсреща е претъпкано, ние се задушаваме в борбата за оцеляване. Да, да, правилно чухте. Става въпрос за оцеляване, а не за извличане на печалби. В същото време светът става страшно хомогенизиран. — Стрелна с поглед Никълъс и продължи: — Не разбирате за какво говоря? Добре, ще ви обясня. Как бихте се почувствали в ролята на Марко Поло, а? Две години и половина да бродите из безкрайната шир на Азия, за да стигнете най-накрая в Китай — земя, за която никой европеец дори не е сънувал, а камо ли да стъпи там. Може ли нещо на този свят да се сравни с подобно преживяване? Не, хиляди пъти не!

Той пристъпи напред, ръцете му докоснаха стоманената структура, очите му гледаха някъде далеч.

— Не зная вече с колко пари разполагам — прошепнаха тихо устните му, главата му се поклащаше леко, сякаш беше изпаднал в транс. — О, разбира се, всеки момент мога да наема специалисти да изчислят това, но каквато и цифра да посочат, тя вече ще бъде остаряла… При всички случаи обаче тя ще бъде прекалено голяма, за да я приема спокойно. — Лицето му се покри със ситни и мътно блестящи капчици пот. — На практика мога да имам всичко, което бих пожелал в този свят. Вярвате ли в това? — Той се извърна с лице към Никълъс, въпросът му беше зададен грубо, вените на слепоочието му изпъкнаха и видимо започнаха, да пулсират. — Това е положението. Мога да правя каквото си поискам и никой не може да ми държи сметка. Е, при особени случаи може би ще се наложи да бъда обект на някое повърхностно разследване, но нищо повече. — Ръката му се размаха: — Никога не бих стигнал дотам…

— Много ми олекна — вметна саркастично Никълъс, но Томкин продължи, без да показва с нищо, че го е чул.

— Би било твърде деспотично да демонстрирам силата си по подобен начин, затова никога няма да прибягна до него.

— Май сте разочарован…

— Какво? — излезе от унеса си Томкин. — О, не, съвсем не. Ще ви кажа нещо — като всички велики хора и аз си давам сметка за тленността… за своята тленност. Това е причината да искам всичко около Джъстин да бъде наред, същото важи и за сестра й.

По неизвестни причини Никълъс остана с впечатлението, че Томкин иска да каже нещо съвсем различно.

— Сигурен съм, че ще успеете — каза той.

— Я зарежете този покровителствен тон! — сряза го Томкин. — Зная отлично що за баща съм бил през всичките тези години. Джъстин има проблеми при отношенията си с мъжете, а Гелда току-що се разведе за четвърти път и не мога да я опазя от шишето, ако ще да наема и хиляда души! Същевременно продължавам да скачам в живота им, ту вътре, ту вън… Това е положението и ако не могат да го приемат, още по-зле за тях!

— Що се отнася до Джъстин, имам чувството, че тя съвсем не държи да скачате в живота й — отбеляза Никълъс.

— Няма друг избор! — процеди Томкин. — Аз съм й баща, независимо от това, което приказва наляво-надясно. Все още я обичам… обичам ги и двете. Всички сме осрани по някакъв начин, но техните проблеми просто са по-отчетливи, това е всичко!

— Вижте какво, господин Томкин…

— Не започвайте да се заяждате, Никълъс — прекъсна го другият с предупредителен тон. — Досега се разбирахме добре. — Думите започнаха да излитат от устата му така, сякаш изгаряха вътрешностите му. Разбира се, че не й беше: приятно, когато се намесих в живота й преди две години! Но какво знаеше тя? Господи, тя беше затънала в говна чак до шията! — Главата му рязко се завъртя: — Преследваше онзи копелдак, сякаш е самият Господ Бог!

— Тя ми каза… — започна Никълъс.

— Какво ви каза? — прекъсна го Томкин. — Каза ли ви, че има конюшня за мъжкари? Че е двупосочен и предпочита мъжките задници? Че може да легне с нея само ако предварително я пребие от бой? Каза ли всичко това? — Лицето му беше изкривено от гняв и срам, от устните му хвърчаха слюнки.

— Не — тихо отвърна Никълъс. — Не ми го каза.

Томкин издаде остър лаещ звук, който би трябвало да прозвучи като саркастичен смях.

— Бих се обзаложил, че не го е сторила — рече той и издаде глава напред. В тази поза силно наподобяваше ловджийско гонче, направило стойка. Никълъс се запита дали той е обектът на лова. Ако се окаже така, Томкин положително ще се задави.

— Не виждам причината да ми разказвате всичко това! — заплашително процеди той.

— Защо, да не би да ви се обръща стомахът? — саркастично попита онзи. — Да не би да сте отвратен от нея, след като разбрахте какво представлява? Сигурно вече съжалявате, че сте имали нещо общо, а?

— Не ме интересува какво е правила, преди да се срещнем — бавно отвърна Никълъс. — За нашите отношения миналото няма никакво значение. — Очите му се спряха на плувналото в пот лице на Томкин, блестящо на няколко сантиметра пред него. — Аз зная що за човек е Джъстин, Томкин. В момента се питам дали вие знаете това!

За миг очите на Томкин сякаш щяха да изскочат от орбитите си. В следващия той вече се беше овладял, от лицето му се оттекоха всички следи от яростта, то стана гладко и спокойно. На устните му се появи усмивка, ръката му дружески потупа гърба на Никълъс.

— Мисля, че не бива да ме осъждате само защото, се опитвам да разбера това, нали?

Изведнъж Никълъс усети слабостта на този човек. Именно поради слабост разиграваше целия този театър със загрижеността за дъщерите си, докато на практика умираше от ужас, че няма син, който да продължи делото му, да го направи безсмъртен. Странно, но именно тази слабост му попречи открито да го намрази. В риу Ито го бяха учили да се възползва от слабостта на противника, за да го победи. Но извън стените на тренировъчната зала Никълъс беше открил, че хората живеят със своите слабости и именно те ги превръщат в човешки същества, уязвими, но въпреки това интересни. Да вземем например Мусаши. Ако човек вярва сляпо в Го рин ношо, за него Мусаши ще бъде не човек, а паметник от стомана, непобедим и лишен от всякакви емоции. Но за Мусаши се носеха най-различни легенди. Според една от тях, която Никълъс помнеше, особено ясно, Мусаши е бил победен от някакъв нинджа, използвал за оръжие книжно ветрило. Нинджите са били известни с нетрадиционните си похвати в боя, затова всички приемаха загубата на Мусаши за нещо закономерно. Но Никълъс усещаше, че нещата не са толкова прости и въпреки това се стопляше от мисълта, че този велик войн, този бог на сабята, в крайна сметка е познал вкуса на поражението.

Знаеше, че е най-лесно да обяви Томкин за дивак и да престане да му обръща внимание. Но много хора се предпазват с подобна фасада, а за един кратък миг той беше успял да надзърне зад нея и беше видял човека — гол и беззащитен, с всичките му чувства и тревоги. Още повече, че Томкин беше достатъчно интелигентен да почувства този факт и вече знаеше, че Никълъс има някакво превъзходство над него. Беше му любопитно да разбере как и защо се стигна до това положение и любопитството му бързо беше задоволено.

— Искам да работите за мен — леко и сякаш на шега каза Томкин. — Искам да разберете какво става. Зная всичко за Якудза^[1], дори съм имал личен контакт с Шото. Несъмнено сте чували за него, нали? — Никълъс кимна и той продължи: — Труден тип, много труден… Но аз се справих… — Палецът и показалецът му замислено се докоснаха до долната му устна: — За нинджите обаче не зная нищо… Когато нещо не ми е известно, аз имам навика да го прехвърлям в ръцете на специалист. — Пръстът му рязко се насочи в лицето на Никълъс: — Вие сте специалист по тези мръсници, нали?

— И така може да се каже.

— Тогава искам да ви наема, открийте за какво става въпрос. — Размаха оризовата хартия с изрисуваното върху нея ритуално предупреждение и му го подаде: — Това не го искам, вземете го!

Никълъс не помръдна.

— Кога го получихте? — попита той.

— Нали ви казах, дойде с торбата от Япония. Чакайте да помисля… преди около седмица.

Преди седмица, помисли си Никълъс. Горе-долу по времето, когато откриха тялото на Бари. Значи е бил прав, набелязаната жертва е Томкин.

— Мисля, че сте белязан за убиване — каза на глас той.

Томкин дори не мигна.

— И друг път ми се е случвало.

— Но не и с нинджа.

— Вярно — кимна онзи. — Но вече ви казах, че си имах известни неприятности с Якудза и мисля, че се справих.

— Сега случаят е различен.

— С какво? Той никога не може да се доближи до мен.

— Има хиляда начина да го стори, но няма смисъл да си губите времето, за да ги откриете. Просто няма да успеете.

— Започва да ми намирисва на пазарлък — погледна го с натежали очи Томкин. — Май искате да повдигнете началната цена, а?

— Не съм казал, че приемам — отвърна Никълъс.

— Ваша работа — сви рамене Томкин. — Имам си Франк и Уисъл, те са ми достатъчни.

Никълъс не ги удостои дори с поглед.

— Томкин, ако за вашето убийство действително е нает нинджа, той ще мине през тези двамата като през бала памук!

— Отново ще кажа, че сте обладан от желанието да си повдигнете цената!

— Глупости! Заради вас пропускам важна среща и трябва да… — Не забеляза знака, но двамата изведнъж се оказаха пред него. Ръцете на Франк висяха отпуснато край тялото му, пръстите им бяха леко присвити. Уисъл измъкна револвера си — 38-ми калибър е къса цев, не особено подходящ за далечна стрелба, но изключително сигурен в рамките на пет-шест метра. Именно в тези рамки се намираше цялата групичка в момента.

Никълъс зае класическата стойка „йорой кумиучи“, до която древните войни са прибягвали поради броните си, а днес успешно се използва от хора, принудени да носят европейски дрехи.

Револверът на Уисъл зае хоризонтално положение, пръстът му бавно започна да обира луфта на спусъка. Никълъс се стрелна напред, десният му крак потъна в левия глезен на нападателя, в същия миг лявата му длан се стовари със саблен удар върху дулото на оръжието. Тресна изстрел, куршумът остави бяла следа върху тапицираната в синьо стена.

Уисъл пусна ненужното оръжие и насочи десния си юмрук към корема на Никълъс. С изцъклени от учудване очи видя как ударът му беше блокиран далеч преди целта, сякаш срещнал невидима бетонна стена. В следващия миг лицето му се изкриви от болка, ръката му рязко бе извъртяна назад и надолу, ушите му доловиха рязко пропукване, сякаш някой изплющя с камшик в краката му. В същия миг лявата длан на Никълъс потъна в ключицата му с тъп удар, нещо отново пропука и Уисъл се стовари в безсъзнание на пода.

Франк пристъпи напред, без да прави опит да измъкне пистолета си. Пръстите му, твърди и прави като дъски, се насочиха към лицето на Никълъс.

Вкопан на мястото си, Никълъс безмълвно наблюдаваше развитието на атаката му. Разполагаше с достатъчно време за това. Умът му автоматично отбеляза, че Франк е левак и очаква някаква хватка на карате.

Когато моментът за действие настъпи, той направи почти неуловимо за очите на страничен наблюдател движение и изведнъж се оказа между двете заплашително протегнати насреща му ръце. Томкин, който с интерес наблюдаваше развитието на нещата, изобщо не разбра какво става. Беше готов да се закълне, че младият мъж изобщо не се помръдна, но въпреки това лактите му изведнъж се оказаха в непосредствена близост до гръдния кош на Франк, побутнаха го някак леко и онзи се строполи на пода.

— Знаех си аз! — възбудено извика Томкин. — Знаех, че сте добър, на рапортите понякога лъжат! Ако човек напълно им се доверява, лесно може да се окаже в глупаво положение! — Очите му се сведоха към неподвижните фигури на двамата телохранители, главата му се поклати в знак на уважение: — Страхотен сте, дявол да ви вземе! — После повдигна глава и протегна ръка: — Радвам се да ви приема за член на своя екип, Ник!

Никълъс му отправи продължителен поглед, после бавно тръгна към асансьора.

— Вече ви казах, че предложението ви не ме интересува. — Натисна бутона и той ярко заблестя. Асансьорът тръгна нагоре. — Вие не храните уважение към хората.

Томкин прескочи телата на пазачите си и се насочи към него.

— Не е така — рече той.

— Така е. Не обичам да ме манипулират, Томкин. Джъстин още по-малко, доколкото я познавам. Не ви дължа нищо и няма да ви позволя да се бъркате в живота ми.

Вратите на асансьора се разтвориха зад гърба му и той влезе.

— Почакай малко, Ник — протегна ръка Томкин.

— Не ме търсете, аз ще ви се обадя.

Никълъс натисна бутона за партера и вратите започнаха да се затварят. Томкин се втурна напред и ги задържа с двете си ръце. Чертите на лицето му сякаш бяха издялани от гранит, в очите му се появи злобен метален блясък.

— Не пропускаш ли нещо? — изсъска той. — Не забравяш ли, че и животът на дъщеря ми е в опасност? Едва ли искаш този мръсник да се докопа до нея, Ник. Помисли си по този въпрос, хубавичко си помисли! — Ръцете му пуснаха вратите и те с трясък се захлопнаха.

Докато се спускаше надолу, Никълъс си спомни онази нощ, в която през кухненския прозорец влетя отвратителното животинче. Яркочервена кръв и блестящо черна козина. Визитната картичка на нинджата, наречена „кужи кири“, предназначена да всели ужас в душата на жертвата. Това е едно от най-силните му оръжия, а графичното му изображение е символът „ко мусо“, заобиколен от девет диаманта…

Джъстин, проплака душата му. Очите му нетърпеливо се отправиха към кранчето над вратата, на което се изписваха отминалите етажи. Трябваше му телефон, трябваше му веднага!

На улицата видя тъмнокос мъж с широки рамене и мрачно лице, от което се излъчваше сила. Беше застанал до бял форд, който дори без подвижната синя лампа отдалеч миришеше на полицейски автомобил. Никълъс позна това лице, то принадлежеше на Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Излезе от сянката на дъсчения тунел пред входа, подхвърли каската си на някакъв работник и стъпи на тротоара.

Телефон намери в импровизираната канцелария на Ейб Русо. Първоначално мислеше да се обади на Рей Флоръм — началника на полицията в Уест Бей Бридж, но после се отказа, тъй като беше сигурен, че Джъстин няма да приеме полицейска протекция. Поиска от централата номера на Док Диърфорт и разговаря с него в продължение на няколко минути. Докторът се съгласи да наглежда Джъстин от време на време.

— Линеър — рече Кроукър, когато видя, че Никълъс се приближава към него. — Какво, по дяволите, правите с Рафаел Томкин? — Дългите му тънки пръсти попипаха клечката за зъби, която се подаваше от устата му.

— Здравейте, лейтенант — кимна му Никълъс.

— Айде, стига любезности — изръмжа онзи и се настани зад волана. — Скачайте вътре, че имаме работа!

Никълъс отвори дясната врата и влезе в колата, В мига, в който подметката му се отдели от нагорещения асфалт, фордът рязко потегли с пронизително пищене на гумите. Той затръшна вратата и се облегна назад.

— Мислех, че вашето приятелче Ито ви е дал точни инструкции — промърмори Кроукър докато се мушкаше сред потока коли по Парк авеню и се стремеше да се залепи за разделителната линия между двете платна.

— Томкин ме взе, докато ви чаках.

— Майка ви не ви ли е предупреждавала да не се качвате в коли с непознати? — изръмжа Кроукър — И какво искаше от вас тоя мръсник?

— Това не ви засяга.

Кроукър се извъртя към него и сякаш напълно забрави оживеното движение.

— Виж какво, приятел, не ми създавай трудности — тежко продума той. — Всичко, което се отнася до Рафаел Томкин, ме засяга, и то дълбоко, ясно ли ти е? Хайде, почвай!

Кракът му рязко настъпи спирачката, колата поднесе и зави наляво, точно когато изглеждаше, че вече подминава пресечката, водеща към центъра.

— Защо толкова се интересуваш от Томкин? — уморено попита Никълъс. Започна да му писва да го разпитват.

— Ще ти кажа, Линеър — тежко продума Кроукър. Личеше му, че се сдържа с усилие и търси най-подходящите думи: — Правя всичко възможно да се държа възпитано с теб и да ти засвидетелствам уважение. Нямам нищо срещу теб, поне на този етап. Но днес не ми върви особено и бушоните ми всеки момент могат да избият… Щом си тук, в тази кола, за тебе важи същото. Сега бъди така добър и отговаряй на въпросите ми. Няма да боли, обещавам ти…

След тези думи натисна клаксона и рязко зави по посока на парка.

— Срещам се с дъщеря му — рече Никълъс. — И той решил да ме провери.

— По дяволите! — изрева Кроукър и плесна волана с ръба на дланта си. После пусна една сочна ругатня и заобиколи някакво такси, което бавно се влачеше пред тях. Фордът със свистене навлезе в кръговото движение на надлеза над Четиридесет и шеста улица и с пълна газ пое по Четиридесет и втора. — Исусе! Мислех, че ще избягна задръстването, като мина край парка, но я виж това! — Ръката му посочи морето от коли пред тях, което блестеше под ярките лъчи на слънцето. В колата беше задушно, въздухът вонеше на изгорял бензин и нагорещено масло. — Мамка им! — изръмжа полицаят и включи сирената с лявата си ръка. Колите пред тях неохотно започнаха да им правят път. — Господи, през лятото в Ню Йорк е ад! — Свърнаха на изток по Тридесета улица и Кроукър изключи сирената.

— Коя от двете? — попита той.

— Моля?

— Дъщерите, Линеър. Коя от тях — Гелда, дето си пада по отлежалото уиски, или другата, откачената… как й беше името?

— Джъстин.

— Да, бе, все й забравям името… — кимна полицаят. — Прекалено хубава, за да е Томкин. — Извърна се и изплю през прозореца клечката за зъби. — Веднъж говорих с нея, преди два месеца. Трудно е да я забрави човек…

— Да, хубава е — промърмори Никълъс. Изведнъж му се прииска да е с нея, а не в тая жега насред Ню Йорк на път за моргата. Проклет да е тоя Томкин, изруга мислено той, после се усмихна. Все пак познава хората си, мръсното копеле. Това го насочи към друга мисъл и той попита: — Сигурно познаваш добре това семейство, а?

Спряха сред потока коли, струпали се пред червения светофар на пресечката между Трето и Второ авеню. Пред тях нахално се вмъкна тъпоносата муцуна на хладилен камион за превоз на месо.

Кроукър се обърна и го погледна, без да отмества лакът от отворения прозорец. Очите му бяха сиви, а доста дългата му за полицай коса беше сресана право назад. Приличаше на войн ветеран, оцелял след всички световни войни, изскочил направо от телевизионния сериал „Оттук до вечността“.

— Доста си любопитен — промърмори той и леко натисна педала на газта. Желязното стадо пред тях прие неохотно хладилния камион в редиците си и потегли със скоростта на погребална процесия. Гласът на Кроукър изведнъж се промени и той небрежно подхвърли: — Бас държа, че старият мръсник хич не е доволен от факта, че навестяваш щерка му!

— И така може да се каже — сви рамене Никълъс. Отново спряха, жегата стана почти непоносима. — Как успя да ме откриеш?

— Пристигнах на Пенстейшън точно навреме, за да видя как влизаш в оная лимузина — отвърна Кроукър. — Отдалеч познах оня дръвник Франк.

— Двамата с Уисъл направиха всичко възможно да продължат престоя ми на онзи строеж — усмихна се Никълъс.

— Ама май не са успели — изгледа го Кроукър.

— Трябваше да тръгвам — сви рамене Никълъс.

Кроукър отметна глава назад и се разсмя от сърце.

— Хей, Линеър, ти май ще ми оправиш настроението!

Скоро стигнаха до причинителя на задръстването. Четири-пет хлапета, с навити крачоли на панталоните и голи до кръста, щастливо подскачаха край отворен докрай пожарен кран, от който се лееше дебела струя вода. Кроукър вдигна стъклото и фордът пресече широката локва. По покрива забарабаниха водни капки, сякаш влизаха в автомивка.

— Мъчи те, а? — попита Никълъс.

— Какво да ме мъчи? — недоумяващо го погледна Кроукър и натисна педала на кръстовището.

— Зарязал си цигарите — поясни Никълъс и кимна към пожълтелите пръсти на дясната му ръка.

— Мъчи ме и още как! — изпъшка Кроукър. — За какво, по дяволите, мислиш, че дъвча тези проклети ментова бонбонки? Ха! Да не говорим, че от седмици не съм се хранил като хората, а от три дни не зная какво е легло! — Свърна наляво по Първо авеню, после натисна спирачките с такава сила, че върху нагорещения асфалт положително остана поне сантиметър каучук от гумите на нещастния форд. Бяха стигнали пред тухлената фасада с тъмнозелени стъкла на центъра по съдебна медицина. Оставиха колата на втора линия и поеха нагоре по стълбите.

Кроукър се приближи до стъклената кабинка на портиера и пъхна под носа му значката и служебната си карта, натикани в кафяв пластмасов плик.

— Доктор Ито — лаконично процеди той.

Човекът кимна и набра три цифри на телефона, закрепен върху малкото бюро.

— Доктор Ито веднага ще дойде, лейтенант — рече той. — Намира се долу, в моргата.

Кроукър се огледа и спря поглед върху фигурата на дежурния полицай. Не беше го виждал друг път.

След малко се появи Винсънт, облечен в зелена работна престилка, завързана на гърба.

— Здравей, Ник — мрачно рече той и стисна ръката на Кроукър. После се обърна и ги поведе натам, откъдето беше дошъл, край залата за идентифициране, после надолу по стълбите към приземието.

В моргата нямаше абсолютно никаква миризма. Кой знае защо Никълъс винаги си представяше, че на подобно място трябва да вони на дезинфектиращи препарати и формалин. Тук беше тихо, зад летящата врата долитаха приглушени звуци, очевидно от аутопсия, Винсънт се приближи до редицата чекмеджета с вратички от неръждаема стомана и отвори две от тях. После се зае да описва с подробности това, което беше установил.

— Не са станали жертва на обикновен убиец — заключи той. — Вижте как е счупен гръдният кош.

— Господи — промърмори Кроукър. — Никога през живота си не съм виждал подобно нещо! — Изглеждаше така, сякаш го бяха халосали по главата с бухалка за бейзбол.

— Нищо особено, лейтенант — успокои го Винсънт. — Това все пак е било тяло на човек.

— Как не! — изръмжа Кроукър. — А възможно ли е това тяло на човек да получи такива ужасни наранявания за толкова кратко време? Онзи тип трябва да е имал юмруци като парни чукове!

— Не става въпрос за юмруци — поправи го тихо Винсънт.

— Убеден съм, че ще ми кажете нещо необичайно докторе — изгледа го продължително полицаят.

— Лейтенанте — намеси се Никълъс. — Тери беше сенсей, което означава майстор и учител по карате, кенджуцу и айкидо. Няма жив човек, който би могъл да го убие по този начин, освен…

— Освен? — Кроукър се облегна небрежно на редицата стоманени врати и кръстоса крака. — Интересно е да го чуя!

— Съществува една особена техника на кенджуцу, усъвършенствана и подробно описана от Миямото Мусаши, най-великия майстор на сабята в Япония. Нарича се, по очевидни причини, „телесен удар“. С помощта на рамото си нападателят…

— Този тип сигурно е приличал на булдозер! — възкликна Кроукър.

— Напротив — поклати глава Никълъс. — Би могъл да бъде дори по-дребен от Винсънт. Тук не става въпрос за груба физическа сила, лейтенант, а по-скоро за вътрешна духовна сила.

— Я не ме занасяй, Линеър! — възропта полицаят. — За пръв и последен път видях вътрешна сила във филма „Кунгфу“ с Дейвид Карадайн, но съвсем не останах убеден…

— Значи трябва да се заемем с твоето просвещение, лейтенант — усмихна се Никълъс.

Кроукър се отдръпна от стената.

— Значи поддържаш мнението на доктор Ито, че тези двамата са станали жертва на японец, така ли?

— Единици са европейците, които могат да бъдат наречени сенсеи, истински майстори на кенджуцу. Но нито един от тях не може да убива по този начин, те просто не могат да постигнат това състояние на духа.

Очите на Кроукър се сведоха към смазаните гърди на Тери.

— В тая работа няма нищо духовно, мой човек — поклати глава той. — Тук е действал направо пневматичен чук!

— Открили ли са оръдието на престъплението в дома на Тери? — попита Никълъс.

— Само една сабя…

— Това е катаната на Тери — намеси се Винсънт и хвърли предупредителен поглед към Никълъс. — Лежала е до него.

— Вярно — кимна Кроукър. — Но по нея нямаше никакви следи от кръв или нещо друго… Това тук все пак е сторено с някакво оръжие, което убиецът е отнесъл със себе си.

— Нищо подобно — рече Никълъс. — Виж какво, лейтенанте, повече от две хиляди години в Япония са считали убийството за висша форма на изкуството. Дълго време то е било неразделна част от живота на японците. Дори днес, при наличието на модерна Япония, такава, каквато я познаваме, старите традиции продължават да са живи. Например „бушидо“ — войнското познание…

— Какво, по дяволите, пък е това?

Никълъс се засмя.

— Няма да мога да ти го обясня за няколко минути.

— Карай спокойно, имам време колкото щеш! — Кроукър бръкна в джоба на ризата си, извади ментово бонбонче и го пъхна в устата си. — Вече забравих кога съм ял за последен път, затова ти предлагам да отидем да хапнем някъде и едновременно с това можеш да ме просветиш…

Никълъс кимна и полицаят се обърна към Винсънт:

— Хей, докторе, я дайте да се разпиша за торбичките, тъй и тъй съм дошъл…

— Добре — кимна Винсънт и се насочи към ъгъла, където върху широка поставка бяха струпани полиетиленови пликчета с личните вещи на убитите. Измъкна две от тях и ги подаде на Кроукър заедно с празна разписка.

Кроукър пое писалката от ръката му, разписа се и го погледна в очите.

— Ще поддържаме връзка.

Макар и лаконично, обаждането на Никълъс разтревожи сериозно Док Диърфорт. До дванайсет и половина беше плътно зает с прегледи, но в момента, в който последният пациент каза довиждане, той се метна на колата си и потегли към Дюн роуд. Беше в постоянен контакт с Рей Флоръм, от когото знаеше, че напредък в разследването на двете убийства няма, макар с тях да се бяха заели и местните детективи. Каква ли е ползата от тях, горчиво се запита той. Много ентусиазъм и никакъв опит при подобни заплетени случаи.

Прекоси железния мост, навлезе в Дюн роуд, след известно време отби вдясно и спря. Вляво, над „Крос трий“ — най-новата двуетажна вила в квартала, се виеха гларуси. Беше просторна кафява постройка с вити стълби откъм вътрешната страна, а зад нея се простираха редица малки къщички на местните жители.

Докато приближаваше жилището на Джъстин, в главата му се въртеше мисълта за нинджата. Откакто се запозна с уликите, изгуби съня си. Нощем непрекъснато виждаше пред очите си димящата джунгла, в ушите му отекваше трясъкът на мини и коварното пропукване на снайпери. Най-много се страхуваше от кошмара на една-единствена нощ от онези дни — срещу този кошмар се бореше дори в съня си. Знаеше, че скоро ще трябва да прибегне отново до приспивателните, за да се отърве от този кошмар и да потъне в бездната на наркотичния, лишен от видения сън.

Паркира до къщата и пое по покритата с дъски пътечка, която извиваше през пясъчните дюни, за да опре до вратата. Изкачи стъпалата и почука на леката рамка с мрежа против комари. Зад гърба му шумеше прибоят, в далечината се чуваха веселите викове на къпещи се деца. Рунтаво куче възбудено лаеше и тромаво тичаше по пясъка след запратен надалеч пластмасов диск от фризби. Брегът приличаше на пъстър ковьор от намазани с плажно масло човешки фигури, разноцветни постелки и чадъри на ярки ивици. Откъм водата подухваше хладен ветрец, някъде далеч бръмчеше самолет.

Джъстин отвори вратата и се усмихна.

— Здравейте, какво ви носи насам?

— Минавах случайно — излъга Док Диърфорт. — Просто реших да се отбия и да ви кажа здрасти, не сме се виждали от началото на лятото.

Джъстин се засмя и се отдръпна да му направи път.

— Онази алергия бързо ми мина, слава богу — рече тя. — Нямаше да мога да я понасям цяло лято. — Насочи се към кухнята и попита: — Ще пиете ли един джин с тоник?

— С удоволствие — кимна Док Диърфорт. — Тук ми изглежда доста спокойно, никой ли не ви посещава?

— Какво? — не го чу тя, заета да пуска бучки лед във високите чаши.

Той се изправи на вратата на кухнята.

— Никой ли не ви е посещавал напоследък?

Тя му подаде чашата и се зае да приготви своето питие.

— Само Никълъс — опита малка глътчица, кимна със задоволство и добави: — Точно така ми харесва. Никога не съм се чувствала добре сред много хора, особено пък у дома. — Преминаха в хола и се настанила на дивана. — Когато работя, е различно, но сега си почивам.

— Зная какво имате предвид — кимна Док Диърфорт. — И аз не обичам шумните компании.

Тя облиза устните си с език и му хвърли внимателен поглед над ръба на чашата си.

— Док, едва ли сте били целия този път, за да си разменяме любезности, нали? — директно попита тя.

— Дойдох да видя как сте.

— Не съм болна.

— Не искам да кажа, че в момента правя визитация — усмихна се той.

— Ясно — кимна тя, без да отмества очи от лицето му. — Никълъс ви се обади, нали?

— Приличате ми на Кати, малката ми дъщеря — засмя се с видимо облекчение той. — И тя като вас не пропуска нищо. — После кимна и добави: — Тази сутрин Никълъс наистина ми позвъни.

— Можеше да позвъни и на мен — вметна тя. — Никак не ми се искаше да ходи в града.

— Доколкото разбирам, било е наложително — отвърна Док Диърфорт и постави чашата си на масата. — А вие спокойно можехте да заминете с него.

— Имам много работа — поклати глава Джъстин. — Освен това не познавам приятелите му, нямаше да се чувствам удобно с тях. Пък и нямам желание непрекъснато да му вися на врата… — отпи глътка и замислено добави: — Всеки от нас си има собствен живот, ние сме като две бързо въртящи се колела, всяко със свои обороти. Когато оборотите съвпаднат, ние сме заедно и се чувстваме добре… През останалото време се доближаваме и докосваме, но винаги внимаваме да не нарушим оборотите на другия…

— А какво ще стане, ако се доближите прекалено близо и нарушите своите обороти? — попита Док Диърфорт.

Джъстин стана и се приближи до прозореца. Очите й пробягаха по нагорещения плаж и хладните вълни на прибоя!

— Страхувам се, че в подобен случай последиците ще бъдат катастрофални — отвърна тя с тих и някак призрачен глас.

— Момичетата ще се погрижат за вас, мосю — рече с достойнство метрдотелът, дръпна се малко вдясно и посочи с ръка към стръмната стълба, която тънеше в мрак. После показалецът му се вдигна да погали тънкото му мустаче.

— Знаеш ли, представях си, че ще ме заведеш долу, някъде край парка — рече Никълъс.

— В кафенето „Белмор“? — попита Кроукър — Никога не бих отишъл там, когато ми се иска да си похапна като хората! Там се събират разни типове, от които ми се повдига!

На горния етаж беше спокойно, имаше само една заета маса. В дъното подът беше леко повдигнат. Двете сервитьорки бяха красиви, с къси полички и ясно доловим акцент.

Кроукър поиска маса до прозореца и последва по стъпалата едното от момичетата. Настаниха се, дадоха поръчка за напитки и поеха луксозните папки с менюто.

— Откога познаваш Танака? — попита Кроукър, без да отделя очи от менюто.

— Запознахме се преди около шест години — отвърна Никълъс. — По време на един курс по кенджуцу.

— Тук?

— Да. Все още го посещавам. Ще те заведа, след като хапнем.

— Като част от обучението, а? Хм-м, мисля, че ще се спра на бекон с яйца.

Момичето се появи и постави напитките пред тях. Коктейл — за Никълъс, тъмен ром с лед — за Кроукър. Полицаят си даде поръчката, Никълъс реши да яде същото. Когато сервитьорката се отдалечи, Кроукър попита:

— Откъде е намерил пари за този салон?

— Спестявал е — отвърна Никълъс и отпи глътка от чашата си. — Освен това е имал и нещичко настрана още преди да се засели тук. Наследство от майка си.

— Колко?

— Нямам представа — сви рамене Никълъс. — Семейството му е било заможно, но те са девет деца.

— Къде се намират?

— Доколкото ми е известно, всички са в Япония, майката е единственият емигрант.

— Бащата?

— Убит по време на войната.

— Аха — поклати глава Кроукър. — Все пак, за да отвориш тук някакъв бизнес, трябват много пари или заеми.

— Какво искаш да кажеш?

Кроукър отпи глътка и сви рамене.

— Знаеш как става със заемите — лесно се вземат, но трудно се връщат. Лихварите бързо губят търпение…

Никълъс поклати глава:

— Единствен партньор в бизнеса на Тери беше „Чейс Манхатън бенк“, но той си изплати кредита още преди девет месеца. Салонът му вървеше много добре.

— Някой е решил да си отреже от тортата.

— Не е така, лейтенанте…

Кроукър вдигна ръка с длан напред:

— Просто разсъждаваме, нищо повече. Откъде си толкова сигурен, че е бил редовен? Не си бил с него двайсет и четири часа в денонощието, нали?

— Не е и необходимо, защото го познавам. Можеш да ми вярваш, че в бизнеса му нямаше нищо нелегално, поне не в смисъла, който искаш да ми внушиш.

— Значи отново опираме до бушидото, така ли? — Кроукър изчака сервитьорката, появила се със своя поднос, после добави: — Знаеш ли, Линеър, не ми изглеждаш особено опечален от смъртта на тези двамата, за които твърдиш, че са ти били приятели…

Никълъс остана напълно неподвижен. Вена започна да пулсира на шията му, в главата му сякаш се изви ледена вихрушка, сред която отекваха стенанията на предците му, кой знае как достигнали до него през дебелите пластове на времето. Пръстите му под масата се втвърдиха като остри ками, мускулите на бедрата му се превърнаха в парчета стомана. Не му беше нужен нож, не му трябваше никакво оръжие. Той самият беше смъртоносно оръжие, може би най-смъртоносното, родено някога на тази земя.

Кроукър беше впил поглед в очите му.

— Извинявай — продума след кратка пауза той. — Не исках да те засегна. — От върха на вилицата му капеше жълтък. — Яж, че ще изстине.

Така и не разбра, че се е намирал на косъм от смъртта. Бърза, ужасна и безмилостна смърт.

Съществуват различни видове гняв, така както съществуват и различни видове обида. Лю Кроукър е просто още един тъп американец и нищо повече, помисли си Никълъс и бавно се зае с храната. Просто не си дава сметка какво дрънка и какво прави. Беше издрънкал глупостите си само за да види какъв ефект ще окажат те върху него, ще му проличи ли нещо по лицето. От буджуцу беше научил, че реакция не трябва да има, но в момента се оказа неподготвен. По две причини — разговаряше с представител на европейската раса, освен това отдавна не беше прибягвал до правилата на древното изкуство.

Това да ти е за урок, укори се мислено Никълъс. Опасността се крие в различни неща, приема разнообразни форми. Разбира се, не Лю Кроукър олицетворяваше тази опасност — тя се криеше по-скоро в небрежността, а Лю Кроукър просто беше имал неблагоразумието да постави главата си на дръвника. Нямаше да има никакво значение защо го е сторил, ако Никълъс го беше убил или осакатил.

Продължаваха да се хранят. Кроукър му хвърляше по някой изпълнен с любопитство поглед, докато Никълъс му обясняваше общите концепции на бушидо. Основа на това поведение е подчинението, но в представите на европейците тази дума е пряко свързана с унижението и всичко се обърква още в началото. Защото бушидо се дефинира не само от социологията и религията, но и от историята. А когато става въпрос за история, американците си представят единствено своето двестагодишно минало и не могат да осъзнаят значението на история, формирана в продължение на хилядолетия.

Въпреки това Кроукър го слушаше с неподправен интерес и не сваляше очи от лицето му. Когато свърши, поднесоха кафето и полицаят извади пакетчето с ментови бонбони. В продължение на няколко секунди очите му разсеяно шареха из помещението, после се спряха върху лицето на Никълъс.

— Имам една бабичка, която ме подлудява — рече той. — Никога не мога да я заваря у дома!

— Сам твърдиш, че се прибираш рядко — посочи му Никълъс.

Кроукър отпи глътка кафе, намръщи се и добави в чашата си сметана, разкъса пликче с гранулирана захар и го изсипа вътре.

— Не зная защо не мога да го пия чисто — поясни той, после отпи една глътка, кимна в знак на одобрение и погледна събеседника си в очите. — Това е вярно. Но когато все пак ми се случи да се прибера, нещата стават още по-лоши!

— Трябва да си смениш работата — посъветва го Никълъс.

— Не става — поклати глава онзи. — По-скоро ми трябва нова мадама. Алисън е ендокринолог, знаеш, вече три години и половина се трепе върху някакъв проект. Кучешка работа, тъй като май нямат никакъв напредък. Препрограмират клетъчния състав…

— Искат да направят мутанти, а?

— Точно — проясни се лицето на Кроукър. — Гради армия от шибани мутанти, които ще ни направят да изглеждаме безнадеждно недодялани! — Изсмя се и добави: — Не е толкова страшно. Всъщност се опитват да изменят клетъчния състав в утробата на майката и по този начин да дадат възможност на жени с наследствени аномалии да имат деца. — Замълча, после добави: — Напоследък обаче нещо не върви и май е време да си вдигам чуковете…

— Ами вдигай ги — рече Никълъс.

— Аха — проточи Кроукър, после го погледна със странно изражение на лицето. — Слушай, това, дето го казах преди малко…

— Хайде да тръгваме — прекъсна го Никълъс и се изправи. — Имаме среща и трябва да бъдем точни.

Дори без помощта на изкуствена климатизация вътре беше хладно и сухо, сякаш се намираха дълбоко под земната — повърхност. Лятното слънце нямаше достъп тук.

Стените бяха от големи каменни блокове, достатъчно дебели за задържане на хладината дори и в най-горещите дни. Над тях имаше още един етаж, който поемаше всичката жар, сипеща се от лятното небе.

Освен звука на собствените им стъпки Кроукър долавяше нещо като тих шепот, отекващ на дъното на кладенец. Не можеше да чуе нито една отделна дума, но шепотът се долавяше съвсем ясно. С приближаването им започнаха да се различават и други звуци. Кон знае защо те му напомниха за дългите монотонни дни от началото на военната му служба в онова прашно градче в Джорджия, където усвои тайните на единичната подготовка.

— Преди известно време киното и телевизията се заеха да популяризират древните бойни изкуства и в резултат на това те скоро се превърнаха в нещо като цирково забавление — каза Никълъс. — Тук, в Америка, ги приемат така, както приемат професионалната борба и това пречи на хората да вникнат в истинската им същност. — Никълъс спря и се извърна към Кроукър: — Целта им не е просто убийството, както е прието да се счита на Запад. Вадиш пищова и бум — отнемаш един живот. Не това е смисълът на буджуцу, чиято основа лежи изцяло в психическата нагласа.

Тръгнаха отново и звуците станаха още по-ясни. Кроукър беше сигурен, че долавя ритмичното шляпане на боси крака върху дърво и трясъка на удрящи се дървени пръчки — сякаш невидим великан се забавлява с огромен барабан.

— Мога да те уверя, че буджуцу е нещо, което трябва да се приема сериозно, лейтенант — продължи Никълъс. — То не е трик, нито пък забавна игра. — Хвърли му къс поглед и добави: — Надявам се, че не ти досаждам с всичко това, просто искам да ме разбереш добре. Защото средният американец никога няма да види един истински експерт по буджуцу, няма дори да чуе за него, тъй като тези хора избягват всякакви публични изяви.

— Въпреки своята насилствена природа буджуцу е по-близко до религията, най-вече до шинтоизма и зен-будизма, отколкото, да речем, до спорта. То е точно определен начин на живот, ръководен от бушидо. Истинският експерт, майсторът на буджуцу, би свършил земния си път чрез сепуку, но не би разкрил тайната на своето изкуство. Всичко в живота, лейтенанте, абсолютно всичко се подчинява на бушидо. Надявам се, че разбираш това.

— Не съм съвсем сигурен — поклати глава Кроукър, въпреки че дълбоко в съзнанието му нещо помръдна. Нещо, което не беше изпитвал досега. Известно време се питаше какво е то, после сви рамене и го забрави. Знаеше, че колкото повече се опитва да го разбере, толкова по-далеч от истината ще се окаже.

— Не съм изненадан — отвърна Никълъс и го възнагради с бледа, лишена от топлота усмивка. — Повечето американци и европейци осъзнават това след дълги години, а някои така и не могат да стигнат до него…

Нищо на този свят не беше в състояние да разплаче Гелда Томкин, но този път очите й бавно започнаха да се овлажняват. Стоеше в хладния си апартамент на Сътън плейс и гледаше Ист ривър, превърнала се в сребърна змия под ярките слънчеви лъчи. Сякаш е река от замръзнала сол, помисли си разсеяно тя. Познатият пейзаж изглеждаше плосък и отблъскващ като рисунка. А може би наистина е рисунка, помисли си тя, после си даде сметка, че едва ли разсъждава трезво. Това й даде слаба утеха, тъй като търсенето продължаваше. Успокоителните вече не помагаха, освен това пречеха на работата, марихуаната — също. Отдавна беше разбрала това, защото беше в състояние да контролира тези препарати. А се нуждаеше от нещо, което да контролира нея. Халюциногените не й действаха, а опиумът я изхвърляше зад борда. После откри, че кодеиновите хапчета в комбинация с порция уиски изпълняват напълно предписанията на доктора. При тази мисъл от устата й се изтръгна саркастичен смях:

Зад гърба й меко изжужа телефонът. Мек и приятен звук, неразделна част от този дом, подобно на дългия кожен диван, чиято повърхност се затопля само от гола плът.

Гелда продължаваше да гледа през прозореца, без да обръща внимание на телефона. Той щеше да продължи да звъни, докато реши да го вдигне, а ако я няма у дома, ще запише координатите на онзи отсреща. Знаеше, че това е Пеър и можеше да си позволи забавянето.

Всъщност в момента много й се искаше да заплаче, но дори сред комбинираните изпарения на лекарство и алкохол тя отново беше суха, душата й беше пуста и изпепелена като пустиня под жарките лъчи на слънцето.

Извърна се и бавно пристъпи по килима, покриващ спалнята от стена до стена. През отворената врата се виждаше огромният кожен диван и килимът, имитиращ теракотени плочки, който покриваше всекидневната, или работния й кабинет, както Гелда предпочиташе да нарича това помещение. Вече рядко им се искаше да използват леглото.

Буйната й коса имаше цвят на мед, ярък слънчев лъч за миг проблесна в нея и тя заприлича на разкошна коприна. Беше облечена в тъмнозелен халат от естествена коприна, небрежно завързан през кръста. Превъзходно скроената дреха прилепваше, към тялото и като втора кожа, ясно очертаваше женствените й форми и особено дългите бедра. Едновременно с това прикриваше онези части на тялото й, които, в най-интимните си помисли, тя тайно ненавиждаше. В целия апартамент, включително в банята, нямаше нито едно огледало, но това не пречеше на гардероба й да съдържа множество свръхелегантни дрехи.

— Да — вдигна слушалката тя.

— Какво те забави толкова дълго, скъпа? — бръмна в ухото й гласът на Пеър. — Сигурно нещо отвратително, нали?

— Не е достатъчно отвратително — въздъхна Гелда и затвори очи.

— Съвсем в стила на моето момиче — засмя се Пеър, после вече сериозно попита: — Добре ли си, Гелда?

— Да, защо?

— Напоследък не излизаш, момичетата питат за теб, липсваш им…

— И те на мен — отвърна Гелда, питайки се дали наистина е така. — Напоследък мисля много, Пеър.

— Миличката ми — търпеливо въздъхна Пеър. — Нали знаеш, че мисленето е вредно за душата? Трябва по-често да излизаш, да идеш на един-два приема.

— Прекрасно знаеш, че не обичам тези неща! — сопна се Гелда.

— О, моля те! — огорчено възкликна Пеър. — Просто исках да те разсея, защото те обичам. Наистина те обичам!

— Да, може да се каже, че имам известна стойност за теб.

— Моля те, Гелда, престани да говориш по този начин! — сопна се на свой ред Пеър. — Пълна си с противоречия както винаги, затова ти прощавам. Няма бог знае колко хора на този свят, които обичам, особено момичета. Ти си единственото изключение.

— Аз съм едно от гаджетата, а? — упорито настоя Гелда.

В слушалката прозвуча отчаяната въздишка на Пеър.

— Скъпа, трябва ли отново да ти напомня, че ти беше тази, която ме потърси? Да, аз действително ти доставям клиентите, които са страхотно специални, признавам. Но хиляда долара на вечер са нищо, когато става въпрос за тялото ти от носа надолу! Сигурно можеш да вадиш повече за час, но какъв е смисълът, мила? Няма да те направи щастлива, нали? Въпреки всичко не мога да кажа, че си едно от гаджетата. Господи, та разликата е огромна! Хората се молят за теб, мила моя — ето я разликата!

— Имаш ли нещо? — хладно я прекъсна Гелда.

Пеър отново въздъхна, после каза:

— Да. Деър, актрисата, сигурно я помниш…

— Помня я.

— Тя иска теб и никоя друга.

— Добре.

— Имаш ли всичко необходимо? — полюбопитства Пеър.

Гелда се замисли.

— Пукнатините бяха току-що замазани, но коприната…

— Следобед ще пратя Лоулес да я смени. Друго?

Гелда си мислеше за огромния „Ремингтън“, военноморски образец с дълго дуло и полирана дървена дръжка, който владееше отлично. Ненапразно го наричаха „майстор шести разряд“ поради внушителния му барабан, но не само поради него.

— Да — сънливо промърмори тя. — Четири сарми и малко сос… — Помълчаха, после добави: — Пеър, кажи на онзи тип да не слага лук, защото съм на работа!

— Ето така те искам — засмя се гласът на Пеър в ухото й. — Но тази вечер ще бъде повече удоволствие, отколкото работа.

Дано да е така, помисли си Гелда и отново хвърли поглед към ясния летен ден зад прозореца. Реката от сол й намигна и я ослепи.

Цялото помещение беше изградено от дърво. При подреждането на дъските, блестящи от пресен лак, бяха използвани единствено дървени пирони и лепило.

Беше правоъгълно, по-широко, отколкото дълго, с висок таван и майсторски монтирано осветление. На пръв поглед изглеждаше като обикновен гимнастически салон, с тази разлика, че в дъното му се издигаше нисък дървен парапет и липсваха каквито и да било уреди.

Вътре имаше дузина мъже в бели кимона, наредени един срещу друг в редица по шестима. Всеки държеше гладка дървена пръчка с малък предпазител около ръкохватката. Кроукър би ги взел за саби, ако не бяха напълно лишени от ръбове или остриета. Всички бяха японци, никой не носеше маска. Повечето бяха на възраст между двайсет и трийсет години, макар че двама очевидно бяха над четиридесетте, а едно от момчетата — съвсем хлапе.

Между двете редици, на няколко крачки от парапета, се беше изправил мъж в сиво кимоно. Беше дребен и напълно плешив, поради което беше трудно да се определи възрастта му. Кроукър му даде някъде около четиридесет и пет. Мъжът издаде рязък вик и двете редици се приближиха една към друга, заемайки бойна стойка.

— Това е тренировка по кенджуцу, лейтенант — поясни Никълъс. — На това място се преподава най-доброто кенджуцу в Западното полукълбо, немалко школи на Изток също му отстъпват значително.

Кроукър с интерес наблюдаваше как мълвете настъпват и отскачат назад, нападат и се защищават с кратки хорови викове. Движенията им бяха прекалено бавни и подчертани, той не виждаше каква полза би имало от тях в истински бой.

След миг се разнесе мелодичен звън, последван от рязка команда на сенсея — преподавателя с голата глава. Мъжете направиха крачка назад, вдигнаха дървените пръчки едновременно и в пълен синхрон над главите си, после си размениха дълбоки поклони. След това се пръснаха на групички, тихи и дисциплинирани. Някои отидоха до стените на салона и седнаха на петите си, други клекнаха и останаха на място. Всички изглеждаха напълно концентрирани в това, което вършеха.

Никълъс кимна на Кроукър и го поведе по излъскания под към сенсея. Спря пред инструктора, поклони се дълбоко и му каза нещо на японски. Онзи се поклони в отговор и протегна ръка на Кроукър.

Кроукър колебливо я пое. Стори му се твърда като парче бетон. Човекът любезно се усмихна.

— Това е Фукашиги — представи го Никълъс. — Считай, че сте се запознали.

Кроукър пусна малката твърда длан и попита:

— И сега какво?

— Гледай — отвърна Никълъс.

Фукашиги погледна наляво и каза няколко думи на японски. Един от учениците се изправи, взе от пода дървената си сабя и мълчаливо се приближи. Поклони се на Никълъс и му подаде оръжието, после взе друга дървена пръчка. Фукашиги му каза нещо, той кимна в знак на съгласие:

— Хай!

Ученикът беше висок и жилав, с мрачно лице и пъргави умни очи. Двамата с Никълъс заеха начална стойка. Краката им леко се разкрачиха до широчината на раменете, коленете им се подгънаха, двете им ръце стиснаха дръжките на сабите.

— При кендо съществуват пет позиции — обясни Никълъс, без да отмества поглед от лицето на противника си. — Пет и нито една повече — горна, средна, долна, дясна и лява. Първите три са задължителни, а последните две — според поведението на противника. Използваш ги, когато се налага да отблъснеш атака отстрани или отгоре. Те още не са същността на изкуството. За да овладееш до съвършенство техниката, трябва да умееш да използваш всички позиции, без да се замисляш, в съответствие с конкретната обстановка. Всички движения — от началото на атаката до блокиране атаката на противника, трябва да бъдат изпълнени с едно-единствено плавно движение, подобно на морска вълна. Тези пет елемента са най-важното нещо в кенджуцу, лейтенант.

Едновременно с последните си думи Никълъс нападна стоящия срещу него японец с такава ярост и светкавична бързина, че Кроукър подскочи от изненада.

— Нападението трябва да се осъществи от средна позиция — продължи с разясненията си Никълъс и повтори атаката бавно, за да я проследи Кроукър. Сабята му се повдигна нагоре, докато „върхът“ й спря на няколко милиметра от лицето на ученика. Онзи незабавно нападна, но Никълъс отблъсна сабята му вдясно с едва доловимо за несвикналото око движение.

После вдигна оръжието високо над главата си (горна позиция) и зачака нападението на противника си. Младежът замахна отдолу нагоре, но тоягата на Никълъс със свистене блокира удара и остана в долна позиция. Младежът нападна отново, този път отдолу нагоре, блокира сабята на Никълъс, който леко се плъзна назад, освободи оръжието си и светкавично докосна с върха му рамото на противника. Младежът смени тактиката и нападна отдясно. Никълъс премести оръжието си вляво, малко под кръста, оттам го повдигна нагоре с невидимо движение и върхът му проряза гърдите на противника. Този път не изчака поредното нападение, а вдигна сабята над главата си, пристъпи крачка напред и я стовари отгоре върху младежа с удар, който при истинска битка би трябвало да го убие на място.

Веднага след това двамата отстъпиха един от друг и си размениха дълбоки поклони.

— Това, което видя, беше основата в изкуството на кенджуцу — извърна се Никълъс към Кроукър.

— Но вие проведохте борбата с учебни саби от дърво — поклати глава Кроукър. — С тях едва ли можете да нараните някого…

— Напротив, това са бокени, които са не по-малко смъртоносни от катаната. Те…

Млъкна и рязко се извърна, усетил сякаш с гърба си коварната атака на ученика вляво от себе си и на самия сенсей, изправил се точно зад него. Младежът беше обезоръжен с един-единствен светкавичен удар и Никълъс влезе в остър двубой с Фукашиги. Кроукър зина от изумление, преценявайки, че всичко стана най-много за една десета от секундата. Господи, помисли си той, имам чувството, че видях нападението още преди той да се е обърнал!

Въздухът в залата се изпълни с тракането на бокените, които се движеха толкова бързо над главите на двамата бойци, че сякаш се въртяха някакви огромни вентилатори. Кроукър напрегна цялото си внимание, но въпреки това не успя да отличи едно движение от друго. Спомни си аналогията на Никълъс с морските вълни и разбра, че е бил прав.

Разнесе се страхотен трясък. Вдигнал тоягата над главата си, Фукашиги я стовари с цялата си сила върху Никълъс. Той блокира удара с положен напряко бокен и за миг остана неподвижен, като вкопан на мястото си. Сенсеят отскочи назад, лек като утринен полъх, после се приготви за нова атака. Но в мига, в който сабята му се придвижи назад, за да събере инерция за решаващия удар, Никълъс се оказа там. Тялото му се изви като пълноводен поток, сабята му проследи с точност до милиметър движението на противниковото оръжие, чукна встрани върха му и светкавично се насочи към лицето на инструктора. Докосна върха на носа му, но в същия момент левият юмрук на Фукашиги се стовари в лицето на Никълъс със страхотна сила. От подобен удар Никълъс би трябвало да излезе в безсъзнание или със счупен нос, но нищо подобно не стана. Двамата направиха по една крачка назад и си размениха дълбоки поклони. И двамата дишаха леко, сякаш току-що се събуждаха от сън…

Лейтенант Кроукър се раздели с Никълъс пред салона за тренировки и включи радиото в колата си. Макейб беше оставила съобщение да му се обади, несъмнено във връзка със случая Танака-Окура, в управлението се беше отбил Вегас с желание да поговорят, Финиган настояваше за рапорт по разследването.

Включи се в оживеното движение и натисна бутона за предаване.

— Ако Вегас е все още там, кажи му, че ще се прибера около четири и половина — проговори в микрофона той. Все още не искаше да разговаря с областния прокурор, а Финиган прати по дяволите без всякакво колебание.

Друг никой не беше го търсил. Кроукър направи опит да се освободи от обзелото го нетърпение. Трябваше да го потърсят, трябваше!

— Свържи ме с Винсънт Ито от съдебната медицина — нареди в микрофона той. Жегата се носеше над улиците на тежки талази, той избърса потта от челото си. Винсънт се обади и Кроукър предложи среща вечерта, Винсънт предложи „Мичита“ и му даде адреса.

Кроукър прекоси Сентръл парк, смени посоката върху надлеза на Седемдесет и втора и след няколко секунди спря пред триетажната каменна сграда, в която се помещаваше салонът на Тери. Зае се с разпита на инструкторите, после позвъни в управлението и поиска да му изпратят художник, който да изготви описателен портрет на странния японец, посетил салона в деня на убийството. Никой от работещите тук хора не го беше виждал преди или след това, никой не знаеше откъде се е появил. Сенсеят по айкидо си спомни, че името му е било Хидейоши, но това не говореше на Кроукър абсолютно нищо. Все пак беше ясно, че този човек е убиецът или поне е тясно свързан с него.

Когато свърши, минаваше четири часа. Не се надяваше да открие отпечатъци, но въпреки това поиска да му изпратят дактилоскопичен екип. Не трябваше да пропуска нищо, дори и най-незначителните улики. Кой знае, може пък да извадим късмет, помисли си той. После нареди да изпратят един сержант детектив, който да разпита всички съседи.

Върна се в службата, обади се на Ирен, после хвърли в ъгъла торбичките с личните вещи на Тери. Провери дали не са го търсили. Никой не се беше обаждал.

Канеше се да отвори торбичките и да се заеме с етикетирането на вещите, когато на прага застана Вегас и в стаята притъмня. Беше огромен мъжага с дълга брада и очи, в които проблясваха светкавици. Кожата му беше толкова черна, че чак синееше под светлината на флуоресцентните тръби в участъка.

— Здрасти — изви глава Кроукър.

— Какво става? — попита Вегас с глас като гръмотевица.

— Разбрах, че си искал да ме видиш.

— Аха. Сядай.

Вегас се отпусна върху стола с тежко изпъшкване. Беше облечен в изтъркани джинси, каубойски ботуши и риза на сиви и черни райета със сребърни копчета.

— Трябваше да отскоча до отсреща — изръмжа той, имайки предвид отдела за борба с наркотрафика. — И веднага ме хванаха за канарче!

— Салисън? — изгледа го Кроукър.

— Искаш да кажеш капитан Ахаб — поправи го със сумтене Вегас. — Проклетото копеле е готово за лудницата! — Наведе се напред и постави лакти върху дългите си бедра: — Виж какво, Лю, искам да се преместя тук, в отдела за убийства!

Кроукър погледна приятеля си. Познаваше Вегас от много години, двамата бяха участвали в куп горещи акции, винаги си бяха помагали.

— Финиган също не е лесен, мой човек — промърмори той. — Изключително гадно копеле!

— Хич не ме разубеждавай, приятел — изръмжа онзи. — Не може да има нищо по-лошо от онези откачени в наркоотдела!

Кроукър Изпитателно го погледна.

— Но защо непременно в „убийства“? — попита той. — Спокойно можеш да се уредиш в отдела за морални престъпления.

— Фъшкии! — изгледа го обидено Вегас. — Не е проблем да направя пачка, като си вземам дял от подкупите всеки месец! Но ти прекрасно знаеш, мръсник такъв, че в тоя бизнес не пускат чернокожи. Знаеш го, нали?

— По дяволите, Вегас! Откъде си сигурен, че Финиган ще пожелае да те приеме?

— Ще ме приеме и още как! Знаеш, че е кротък като агънце, когато става въпрос за кожата му! Ти какво — да не би да имаш нещо против да работим заедно?

— Глупости! — засмя се Кроукър. — Бих работил с теб винаги и ти добре знаеш това. Работата е там, че в момента старецът не е особено доволен да ме вижда наоколо!

— Фъшкии! Временно явление. В момента, в който му поднесеш на тепсия следващия случай и кметът му забоде в ревера поредната бронзова значка, той ще падне на колене и ще започне да целува белия ти задник!

— Може би, може би — усмихна се Кроукър.

— Няма друг начин, приятел.

Кроукър изпита желание да разкаже на Вегас всичките си съмнения и подозрения по случая Дидион — в крайна сметка човек трябва да споделя тези неща с някого. Съзнаваше обаче, че не може да стори нищо подобно. Не защото нямаше доверие на чернокожия си приятел — бяха си спасявали живота толкова пъти, че доверието между тях отдавна се беше превърнало в предварителна даденост. Но нямаше да бъде честно да създава на този човек онези служебни неприятности, които сам си навличаше.

Протегна ръка и го шляпна по коляното.

— Окей, вземам те. Само изчакай да подбера подходящото време за разговор с Финиган, иначе ще ми откъсне главата още преди да съм продумал!

— Така те искам, приятел — широко се усмихна Вегас и се изправи. — Изплюй всичко пред дъртия мръсник, пък ще видим какво ще излезе! Междувременно тоя дебел негър трябва да поема по улиците. Салисън нареди да запълним всички възможни дупки, мамка му и копелдак! — Извърна се към вратата и махна с ръка: — До скоро!

— Оправи някоя хубавица от мое име — пожела зад гърба му Кроукър.

— Само ако е като капка, приятел — ухили се Вегас.

— Не зная, Ник, имам чувството, че живея сто години тук — очите на Винсънт се сведоха към фъстъка, който белеше. — Може да ти е странно, но Токио ми се струва като мираж.

— Значи трябва да отидеш там, дори и само като кратка ваканция.

— Май си прав — кимна Винсънт и хвърли фъстъка в устата си.

Спуснаха се по изтърканите стъпала към зоологическата градина на Сентръл парк и поеха край клетките, облицовани с правоъгълни плочки. В ноздрите им нахлу животинска миризма, подсилена от жегата. Насочиха се на север, към маймуните.

— Зная обаче, че няма да го направя — добави Винсънт.

— Нищо не те спира, абсолютно нищо.

Винсънт поклати глава. Спуснаха се към малката площадка. Оттатък просторната клетка от сив гранит, в която би трябвало да живеят едри пернати, проблесна езерото на тюлените. Няколко новодоставени морски лъва пенеха водата край възрастна самка — единствен жив свидетел на по-щастливи времена тук.

— Става въпрос за семейството ми, Ник — продължи Винсънт. — Ако се върна в родината, ще трябва да се видя със сестрите си, ще бъда длъжен да го сторя… А това не мога, особено сега, след като съзнавам в какво съм се превърнал…

Мургав човек с внушителни мустаци беше монтирал две зелени метални тръби пред маймунарника и правеше огромни балони от хелий пред групичката деца, които го гледаха ококорено. Сякаш невидим великан изсмукваше въздуха от дробовете му.

— В какво си се превърнал?

— Не зная — погледна го Винсънт. — Само усещам, че вече не съм същият. Чувствам се асимилиран, чувствам се корумпиран и омърсен от този град. Променил съм ценностите си, традициите са останали някъде встрани.

Пред клетката на горилите се беше струпала тълпа и доволно наблюдаваше как една от служителките в зоопарка полива с маркуч маймунското семейство. Майката протегна длан срещу струята и изпръска зяпачите. Разнесоха се писъци и тълпата се разпръсна, миг по-късно отново се струпа пред клетката. В съседната клетка рунтав орангутан невъзмутимо наблюдаваше странните същества отвъд железните пръчки — човек оставаше с впечатлението, че се готви да пише дисертация за тях.

— Хайде, стига — весело подхвърли Никълъс. — Спомням си първата ни среща. Бяхме в „Мичита“ — ти, Тери и аз. Всички бяхме малко загубени и може би именно затова отидохме там — да си възвърнем чувството за реалност. — Направи опит да се усмихне и добави: — Търсехме родината или поне късче от нея. Но какво всъщност ни събра заедно? Дали не беше неосъзната носталгия? Според мен не беше това…

— Айлин казваше, че ни свързва войнският дух, който е като магическа пъпна връв… Сигурно ни е вземала за деца…

— Грешиш — поклати глава Никълъс. — Точно това уважаваше в нас. Вероятно не ни е разбирала напълно, но уважаваше силата на тази връзка и не искаше да се меси в нея. Това е причината, поради която отказваше да идва на срещите ни — винаги е усещала, че мястото й не е там, въпреки нашите усилия да я приобщим. Веднъж Тери ми каза, че е била сигурна, че ще ни притеснява и е била права…

— Не зная — въздъхна Винсънт. — Всичко ми се струва толкова чуждо и далечно, сякаш обсъждаме обичаите във Финландия. Вече не зная дали сам разбирам всичко това…

— Приказки! Куп лишени от значение думи, сякаш ги чувам от устата на европеец. Отвори душата си и всичко ще си дойде на мястото. — Никълъс каза всичко това на Винсънт, но имаше чувството, че и сам се окуражава. — Ние сме родени в земята на войнския дух и той ни свързва много по-здраво от кръвната връзка. Никога няма да забравим това, на което са ни учили, и ти прекрасно го знаеш. Ти продължаваш да си онзи човек, който слезе от самолета на японските авиолинии преди дванайсет години!

— Не съм, Ник. Вече не говоря така, както говорех тогава, дори не мисля по същия начин. Америка ме промени безвъзвратно и вече никога не мога да се върна у дома. Не принадлежа на Япония, но не принадлежа и на Америка. Западът отне от мен нещо изключително ценно, отмъкна го!

— Можеш да си го върнеш, все още не е късно за това.

Винсънт му хвърли къс поглед, пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Намираха се близо до арката, на върха на която се издигаше известният в цял Ню Йорк часовник с животни, танцуващи на всеки кръгъл час. Отвън него се простираше детският зоопарк, откъдето долиташе весел смях и тропот на бързи детски крачета.

— Не съм казвал на никого, дори на полицията… но през нощта, в която Тери беше убит, някой ми позвъни по телефона. — Винсънт вдигна глава: — Отсреща мълчаха, не се долавяше нито звук… Мисля си непрекъснато за това обаждане и сега вече съм почти сигурен, че звуци всъщност имаше… Беше нещо като тиха музика.

— Разпозна ли мелодията?

— Да. Почти сигурен съм, че беше Манчини. — Не беше необходимо да добавя, че Манчини е любимият композитор на Айлин.

— Сякаш Тери ми се обаждаше от отвъдното — потръпна Винсънт и вдигна предупредително ръка: — Зная, зная, аз сам не вярвам в неща от тоя сорт. По дяволите! Сякаш искаше да ми каже кой го е направил!

— Искаш да кажеш, че той е познавал убиеца?

— Не зная — въздъхна Винсънт. — Може би си въобразявам прекалено много. Просто ми се искаше… просто ми се искаше през онази нощ и ти да си тук! Нали в края на краищата те бяха и твои приятели?

Никълъс не отвърна. Очите му бяха насочени към усмихнатите лица, които ближеха сладолед и тържествено показваха на маймуните своите оцветени езичета. Искаше му се да е развълнуван, тъжен — скръбта винаги е била полезно чувство. Но не чувстваше абсолютно нищо, имаше чувството, че се намира в замрялата неподвижност в окото на ураган. Защитен и сигурен, той въпреки това беше свидетел на опустошението наоколо. Имаше ли начин да го спре? Знаеше един, при това сигурен, но нямаше желание да прибягва до него. Винсънт продължаваше да го гледа, сякаш очакваше някакво страшно признание. Е, добре — щом трябва, трябва. На този свят съществува дълг. Винсънт е прав — те наистина бяха негови приятели.

— Съжалявам, стари приятелю — докосна ръката му Винсънт. — Аз съм виновен. Сам виждаш колко съм напрегнат… Не е честно да ти прехвърлям топката… — Усмихна се мрачно и добави: — Ето, виждаш ли колко по европейски разсъждавам?

Никълъс се насили и отвърна на усмивката му.

— Ти беше прав. Никой от нас не е забравил колко важно нещо е дългът.

— Слушай, Кроукър ме покани на вечеря, защо не дойдеш и ти? Ще се видим на нашето място.

— Добре, с удоволствие — кимна Никълъс.

Винсънт хвърли поглед на часовника си.

— Време е да се връщам в рудника. Ще се видим довечера.

Никълъс преобърна парка да намери телефон, не успя и излезе на Пето авеню. Набра номера на Джъстин от първата изпречила се на пътя му кабина, но отсреща вдигна Док Диърфорт.

— Какво се е случило? — попита той с разтуптяно сърце.

— Малък инцидент, няма за какво да се тревожиш. Но няма да е зле да прескочиш насам, ако не си много зает.

— Какво се е случило?

— Джъстин попаднала на подводно течение, но вече е добре.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се, какво искаш да кажеш?

— Имало ли е някой около нея? Видял ли е някой нещо подозрително?

— На плажа е било пълно с народ. Един съсед я извадил от водата, никой нищо друго не е споменал.

— Можеш ли да останеш при нея докато дойда? Вземам първия влак — той млъкна и погледна часовника си.

— Разбира се, нямам неотложна работа. В службата знаят къде съм, но ако се появи някой спешен случай…

— Разбирам, Док. Кажи й, че идвам.

— Като се събуди. Не се тревожи, всичко е наред.

Остави слушалката, спря такси и нареди на шофьора да го откара на Пенстейшън. На касата на Лонг Айлънд рейл си купи билет и едва тогава откри, че разполага с цели двайсет и пет минути до тръгването на влака. Набра номера на Томкин, но го помолиха да почака. Очите му несъзнателно се спираха върху лицата на хората, които се точеха край него в неспирен поток. Млада двойка се олюляваше под тежестта на огромни раници, до стълба зад тях се беше изправила млада жена и нетърпеливо се оглеждаше в очакване на посрещача си. Дали този, който закъснява, е нейният любим, запита се Никълъс.

— Никълъс? — прозвъня в ухото му гласът на Томкин.

— Аз съм, Томкин.

— Радвам се, че се обади. Обмисли ли моето предложение?

Мръсник, помисли си той. Мръсник, който е виновен за всичко, случило се на Джъстин. Все пак вече знаеше, че и Джъстин има известно участие. Не обичаше да бъде в подобно положение. Бавно и методично направи усилие да се овладее.

— Да, обмислих го. Започвам да работя за вас още днес.

— Чудесно. Защо не прескочиш до кулата и…

— Не. Намирам се на Пенстейшън и вземам първия влак за Острова.

— Не разбирам…

— Имам да свърша някои неща там. Джъстин е там.

— Ясно.

— Как да не е ясно! — тросна му се Никълъс. — Утре ще се обадя.

— Ник…

Окачи слушалката и гласът се пресече.

Мъжът имаше официално назначение, вече повече от седмица работеше за строителната компания „Лубин Брос“. Отначало го изпратиха на един строеж на Ралф авеню, но някой си Манучи се разболя и той беше прехвърлен на Парк авеню. Томкин плащаше допълнително за спазване на сроковете и ръководството на „Лубин Брос“ правеше всичко възможно да не изпусне тази премия. Ето защо обектът беше винаги добре подсигурен с работна ръка.

Мъжът работеше старателно навсякъде, където го изпращаха. Беше сръчен, говореше малко и никой не му обръщаше внимание. Когато се появи през онзи ден, умът му все още беше зает с работата, която беше вършил предната вечер почти до сутринта. По този начин се настройваше за това, което трябваше да свърши и през деня. За целта бяха необходими няколко допълнителни гънки по мозъка — така подсъзнателно се подготвяше за това, което му предстои.

Нямаше никакъв проблем при проникването в подземния паркинг. Това стори върху задната седалка на голям линкълн континентал, който разтовари останалите си пътници пред входа на улицата. После му оставаше само да чака.

Лимузината на Томкин се появи точно в три и десет сутринта. Той беше известен с безсънието си и по-голямата част от нощите прекарваше в кабинета си в новата сграда.

Мощните фарове пробягваха по покривите на паркираните коли, после колата се спусна по лекия наклон и фаровете се сведоха надолу. Моторът тихо боботеше, после заглъхна.

Мъжът знаеше наизуст следващите ходове на шофьора, но въпреки това остана още цял час на мястото си. В момента разполагаше с много време, а той винаги се отнасяше с уважение към времето. То можеше да бъде най-добрият приятел, но и най-сериозният враг. Не си струваше да действа прибързано.

Най-сетне се размърда, стана и се насочи към лимузината, безплътен като дух. В рамките на секунда отвори и затвори задната врата. Озовал се вътре, той извади тънко фенерче и хирургически скалпел. Направи Т-образен разрез в мокета, там, където той опираше в основата на седалката, пъхна в цепнатината малко топче, чийто диаметър не надвишаваше сантиметър, после залепи краищата на подовото покритие със специално каучуково лепило, което не издаваше никаква миризма. След това насочи вниманието си към телефона. Отвори кутията и сръчно прилепи малък диск до преградката, без да обръща внимание на слушалката. После се облегна назад, настанявайки се точно на мястото, което използваше Томкин. Дискът не се виждаше. Доволен, той затвори кутията, изгаси фенерчето и се измъкна навън. Двайсет секунди по-късно вече крачеше по Петдесет и първа улица, свит в черното си найлоново яке. Беше престоял във вътрешността на лимузината точно девет минути.

Работният му ден започна както обикновено — край входната площадка на „Томкин Индъстриз“ с пневматичен пистолет в ръка. Умът му беше зает със съвсем друг проблем — как да се качи горе.

През обедната почивка влезе във външния асансьор и натисна най-горния бутон. Този асансьор стигаше до етажа, над който беше разположен кабинетът на Томкин. Тук коридорите бяха все още неизмазани, по стените личаха инженерните маркировки, направени с дебел флумастер. Нямаше никой, но въпреки това той се придвижваше внимателно, готов да отскочи зад някоя от многобройните врати. Често се спираше и се ослушваше — искаше да бъде сигурен, че ще долови всяка промяна в обичайните за сградата шумове.

За лицето си не изпитваше безпокойство. Страните му бяха покрити с тънък пласт фон дьо тен, носът му беше изкусно повдигнат, в устата му, между челюстта и бузите, бяха напъхани топчици памук. Стойката му също се различаваше значително от стойката на човека, посетил неотдавна тренировъчния салон на Тери Танака. Сега той беше леко прегърбен и накуцваше. Сякаш единият му крак беше по-къс от другия, но това се дължеше на специалната трисантиметрова подложка в дясната му обувка. Дегизировката беше безупречна, но въпреки това винаги съществува опасността човек да бъде разпознат безпогрешно от някой специалист. Ето защо промените по лицето трябва да се допълват и от промени във фигурата, за да се получи исканият ефект.

Стигна до аварийното стълбище и внимателно пое към горния етаж. Тук беше далеч по-оживено, освен работниците наоколо се мотаеха и хората от екипа на Томкин. Още по-добре, помисли си мъжът.

Заемащ целия ъгъл на сградата, кабинетът на Томкин беше почти завършен. Поради факта, че собственикът му вече се беше преселил в него, работата тук не предвиждаше обедна почивка. Сутрешната смяна се спускаше долу да обядва, а мястото й незабавно се заемаше от нови хора. Мъжът се появи точно навреме, за да се присъедини към тях. Мина покрай Франк, изправил се до дебелата метална врата и опипващ с поглед работниците. Не това беше най-трудната част от задачата му. Трудното щеше да дойде, когато се заеме да си върши работата пред очите на десетки свидетели.

И за това отговорът не беше сложен, стига да се прави на човек, който знае какво върши. Положително никой няма да му обърне внимание, би му било дори забавно да се наблюдава отстрани, ако можеше да си позволи подобен лукс. Разбира се, в състоянието, в което се намираше, това беше изключено, оставаше му само дълбоко прикритото интелектуално любопитство, като на човек, който е открил интересен, камък по време на излет и е решил да го разгледа на спокойствие у дома. Естествено трябваше да си дава вид, че монтира нещо, при това нещо сложно, което изисква време и внимание. Не беше проблем да го постигне и по този начин да оправдае присъствието си в кабинета.

Едновременно с това се възползва максимално от това присъствие. Очите му внимателно оглеждаха обстановката, съзнанието му запечатваше всичко — малките едва забележими цепнатини по ъглите — скритите пространства. Разбра къде стената е попълнена, къде е замазана само с мазилка и боя, къде минава инсталацията, електрическите контакти, предпазителите и резервното осветление. В момента тези неща не му влизаха в работа, но човек не знае кога ще има нужда от подобна информация. Предварителното планиране е задължително, но нищо не пречи към него постоянно да се добавят нови подробности. От опит знаеше, че нещата често, прекалено често вземат неочаквана насока поради някой на пръв поглед дребен, но решаващ фактор — пазач в повече, внезапна буря, дори неочакван звук… Фактор, който трудно може да бъде предвиден.

Към един и половина беше готов и излезе от кабинета заедно с няколко от техниците, отново опарен от тежкия настойчив поглед на Франк. След металните врати свиха вдясно и се спуснаха на долния етаж, където ги чакаше товарният асансьор. В момента, в който мъжът завиваше, вратите на асансьора в дъното на коридора се разтвориха и от него излезе Томкин, следван на крачка от Уисъл.

Мъжът забави крачка, мъртвешките му очи мрачно проблеснаха. Колко е лесно да го направи сега, в този миг, помисли си той. Уисъл ще бъде труп. Още преди коленете му да опрат в мокета, тялото на едрия мъж ще прореже със свистене горещия летен въздух и ще се стовари със страшна сила върху недовършения тротоар пред сградата. Представата му хареса, в нея се съдържаше голяма доза ирония. Но той не я одобри просто защото й липсваше изтънченост. Тази смърт би била лишена от елегантност, освен това предлагаше съвсем малка доза ужас за Томкин. Кратки секунди, докато е във въздуха, горещ вятър в лицето му, после купчината строителни отпадъци долу… Какво ли ще си мисли в тези кратки секунди, какво ли ще изпита, попита се мъжът. За Бог, за забвението, за ада? Все едно, сви рамене вътрешно той. Не можеше да разбере нито една от тези европейски концепции. За него съществуваше единствено кармата. Когато умре, го чакат карма и ками, после ще изчака отреденото му време и отново ще се завърне на този свят. В друго тяло, друг живот, но все същата непроменима карма.

Подобна фундаментална концепция за живота беше извън възприятията на хора като Томкин — мъжът отлично знаеше това. Същевременно тя не му носеше особено облекчение, особено когато се налагаше да убива, но въпреки това правеше акта някак механичен и по-малко впечатляващ. Съзнанието му беше заето предимно с механизма на проникването, с пораждането на ужаса в душата на жертвата, а самият акт на отнемане на човешки живот го впечатляваше толкова, колкото когато настъпи хлебарка. В крайна сметка Томкин не е нищо повече от хлебарка — него мъжът никога не би причислил към цивилизованите хора.

По отношение на бягството мъжът си даваше ясна сметка, че тази задача може да се окаже последна за него. Този факт не го притесняваше, за подобна развръзка се беше готвил цял живот. Нима има нещо по-хубаво на този свят от геройската смърт на боеца? Историята регистрира начина, по който човек умира, със смъртта, а не с живота си той остава в нейната памет.

Не ставаше въпрос, че ще го хванат след елиминирането на Томкин. Това беше втората половина от плана му и именно тя го нравеше привлекателен. Бяха му платили цяло състояние да премахне Томкин, но парите не значеха нищо за него. Когато пристигна тук да се запознае с обстановката (по предварителна уговорка с евентуалните клиенти), той съвсем не беше сигурен, че ще приеме задачата. Но се натъкна на нещо толкова неочаквано, че вече не можеше да откаже. Отрано се беше научил да взема всичко, което му предлага животът. А сега животът му предлагаше нещо толкова фантастично, че щеше да бъде истинско престъпление, ако не се възползва от него. Такъв шанс се появява само веднъж, затова реализацията му ще бъде особено сладка.

Ето това беше втората причина, поради която не ликвидира Томкин в онзи кратък миг. Още повече, че по принуда работата щеше да бъде импровизирана, а следователно и прекалено „мокра“ — нещо, което мъжът ненавиждаше. Можеше да я свърши веднага, и то добре, но не обичаше след нея да прикрива многобройните при подобни импровизации улики. Обичаше всичко да е чисто и подредено, в предишния си живот сигурно е бил ювелир, при това отличен майстор.

И така, той хвърли един дълъг и тежък поглед към Томкин, който безгрижно крачеше по коридора, без да подозира, че смъртта го гледа отблизо. След това мъжът се раздвижи, прекоси недовършения коридор, навеждайки се да избегне голата жица, висяща от тавана. След миг беше вече далеч от този етаж.

Стигнал предверието на недовършената сграда, той се дръпна встрани и пъхна пръст в ухото си, сякаш да премахне внезапен сърбеж. В ушната му мида беше прикрепена малка пластмасова сфера с цвета на кожата, плоска отгоре и напълно невидима за чуждо око. Той я докосна с върха на показалеца си и започна да слуша.

Никълъс усети предупредителния сърбеж в основата на врата си в момента, в който се отдалечи от редицата блестящи с хромираните си части телефонни апарати, наредени по стената на гарата. Бавно се насочи към книжарницата насреща. Нямаше намерение да влиза вътре, тя просто беше на пътя му, а той предпочиташе да не променя рязко посоката на движението си. Изправи се пред витрината, малко встрани от отворената врата, през която постоянно влизаха и излизаха хора. Пред касата имаше малка опашка, тъй като магазинът беше обявил намаление от двайсет процента за първите десет национални бестселъра.

Извърнат леко встрани, той използваше блестящото стъкло като огледало, в него се отразяваше доста голяма част от залата зад гърба му. Наблюдението се затрудняваше от прозрачността на стъклото, разкривените отражения и блясъка на осветлението. Той прие всичко това и се примири с него.

Не биваше да стои прекалено дълго тук, затова хвърли къс поглед на часовника си. До потеглянето на влака оставаха петнайсет минути, но той предпочиташе да се качи в последния момент. Особено сега, при неочаквано създалата се ситуация.

Отдръпна се от витрината на книжарницата и бавно пое през залата, пресичайки я по диагонал. Старица с куфар на колелца пресече пътя му, двама моряци в ослепително бели униформи го задминаха, до слуха му достигна финалът на някакъв мръсен виц. Младата жена до колоната я нямаше, очевидно я бяха посрещнали или пък й беше писнало да чака. Три тъмнокоси деца се гонеха и закачаха около строга на вид жена, мъж с тъмно яке стоеше до редицата автоматични гардеробчета, в ъгъла на устата му беше забучена запалена цигара. Срещу него друг мъж в кремав костюм прелистваше последния брой на „Хъслър“, към него се приближи човек с куфарче, стисна ръката му и двамата се отдалечиха.

Никълъс влезе в барчето и се настани до някакъв дебелак, който с наслада ядеше паста с кокосов крем. На тезгяха пред него лежеше еднодоларова банкнота и няколко монети, устните му бяха омазани с крем. Не обърна никакво внимание на настанилия се до него Никълъс, който си поръча сандвич и портокалов сок. Стените зад стойката бяха покрити с огледала и докато се хранеше, Никълъс продължи скритото си наблюдение. Плати сметката си, усещайки ясно присъствието на наблюдател зад гърба си. Беше сигурен, че този, който го следи, е харагей, и то опитен. При тези хора излъчването е двустранно, като при приемник и предавател, няма начин да се скрие или маскира. А неговият човек беше проявил глупостта да се приближи прекалено близко, нищо повече.

Никълъс избърса устните си с книжната салфетка, хвърли последен поглед в огледалото и излезе. Разполагаше с малко повече от пет минути до тръгването на влака и те трябваше да му стигнат, за да заблуди своя преследвач. Не мислеше, че може да изпусне влака, в главата му се въртеше единствено тревогата за Джъстин. Беше съвсем ясно, че тя е в опасност, а той се чувстваше напълно безпомощен, докато е далеч от нея. Едно е да помоли Док Диърфорт да я наглежда от време на време, съвсем друго — сам да е близо до нея, когато възникне нещо непредвидено. При подобни ситуации Никълъс предпочиташе да действа сам и да не се доверява на никого.

Имаше да свърши и още нещо тук. Приближи се отново до редицата телефони и позвъни на лейтенант Кроукър.

— Да — обади се един дрезгав и уморен глас отсреща.

— Обажда се Никълъс Линеър, лейтенанте.

— Какво има?

— Връщам се на острова, Джъстин е преживяла някакъв инцидент.

Отсреща настъпи мълчание и Никълъс го използва, за да се огледа наоколо.

— Кроукър, някой ме следи — добави той.

— Сенки ли виждаш или прекаляваш с телевизията? — полюбопитства полицаят.

— Нищо не виждам… поне засега.

Телефонните жици пееха като живи — единственият шум, който нарушаваше, мълчанието на двамата мъже.

— Откъде знаеш, че някой те следи? — обади се най-накрая Кроукър.

— Едва ли ще ми повярваш…

— Опитай.

— Това е харагей, част от системата на буджуцу, нещо като екстрасенс… Човек се научава да гледа на света по особен начин и да предусеща нещата… Наречи го шесто чувство, ако щеш.

Млъкна и зачака подигравките на лейтенанта, но оттатък му отговори мълчание.

— Кой според теб е това? — попита най-сетне Кроукър.

— Нинджата.

В слушалката се чу как полицаят си поема дълбоко дъх:

— Стой там и не мърдай, Линеър. Идвам веднага!

— Няма смисъл, той никога не би останал кротък толкова дълго. Освен това ще те надуши още от една пряка разстояние.

— Но ние не можем да стоим със скръстени ръце!

— Нямаш друг избор, можеш да ми повярваш. Остави го на мен.

— На теб ли? Защо пък точно на теб, по дяволите?

— Мисля, че е по петите на Томкин, а и на Джъстин. Това е причината да се прибера у дома.

— Откога започна да се грижиш за живота на Томкин? — грубо попита Кроукър.

— Ами, откакто приех да работя за него. От днес.

В ухото му се разнесе тежка въздишка, после полицаят ревна с пълен глас:

— Ей, копелдак, я престани с тези фъшкии! Аз…

— Кроукър! — остро го прекъсна Никълъс. — Ти изобщо не можеш да си представиш с какво си имаш работа. Изобщо! Днес в салона се опитах да ти внуша бледа представа за това, но и ти като всички американци си прекалено дебелоглав, за да научиш нещо!

След тези думи затръшна слушалката и се присъедини към тълпата хора по стълбата, водеща към седемнадесети коловоз. Косата на тила му продължаваше да е леко настръхнала. В мига, в който краката му напуснаха стълбата, успя да срещне един поглед, мярна му се някаква физиономия. Бледо продълговато лице, обърнато в полупрофил, което му се стори странно познато. Понечи да се измъкне от потока пътници, но вече беше късно и тълпата го изтласка направо във вагона.

Настани се на мястото си до прозореца и установи, че гъделичкането в тила му беше изчезнало. Дали изобщо е било там? Излишен въпрос, дори когато човек го задава на себе си, въздъхна вътрешно Никълъс. Но защо го следи нинджата? На този въпрос е длъжен да намери задоволителен отговор, просто е длъжен!

На перона настана малка бъркотия, предизвикана от нахълтали в последния момент пътници. За момент се изключи климатичната инсталация и някой ядосано изруга. Лампите примигнаха, после всичко се включи и заработи нормално.

Прозвуча звънец и вратите се хлъзнаха една към друга с меко пневматично просъскване. Влакът тръгна й Никълъс извърна глава към прозореца. Някакъв негър метеше в края на перона. После зад прозореца нямаше нищо, с изключение на светлините и сенките, които се редуваха с все по-голяма бързина.

Градът остана някъде назад и мислите му отново се насочиха към Джъстин. Неусетно задряма, отпуснал глава на рамката на прозореца.

— Билетите, моля.

Стреснато се събуди, пред очите му ясно стоеше бледото продълговато лице със странно замъглени черти. Сякаш гледаше луната през изпаренията на топла лятна нощ.

Гелда се смееше. Когато се смееше, гърдите й се тресяха, а това според Деър я правело страхотно чувствена.

Деър винаги беше в състояние да разсмее Гелда и това беше една от причините тя да се радва на присъствието й. Друга причина беше тялото й.

Кожата на Деър беше златиста, равномерно бронзова, без следи от бикини. Може би това беше естественият й цвят — Гелда никога не се беше интересувала дали е така. Беше висока и снажна, с няколко сантиметра по-висока от самата Гелда, която също не беше от дребните жени. Тялото й беше гладко и съразмерно, нито слабо, нито прекалено мускулесто. Чупливата й коса беше естествено руса и дълга.

Краката й бяха дълги, по-дълги от тези на Гелда, малко по-слаби, но също така изящни. Малките й гърди, съвършено закръглени, стояха високо, кръстът й беше тънък, ханшът — приятно закръглен. Беше изключително женствена и въпреки това приличаше на палав хлапак, изскочил сякаш от приказките за Дивия запад. Приличаше на млад и буен жребец, който не признава никакви ограничения.

Пеър беше права — с нея всичко приличаше повече на игра, отколкото на работа.

— Този път почти улучих, Гелда — каза тя, изпънала се лениво във ваната, от която се разнасяше силен аромат на теменужки. Коленичила до нея, Гелда въртеше кристалните кранове. Водата се плисна в белия порцелан, плъзна се между разтворените крака на Деър и докосна гъстото окосмяване в основата им, придавайки му цвят на прегорял карамел. — Но дори когато вече щяхме да го направим, аз пак не вярвах.

— И какво стана? — попита Гелда и усили водата.

— Какво стана ли? — изкикоти се Деър. — Моят мъжествен тексасец, моят велик ездач и страхотен мъж взе, че се оказа педераст! — Извади лактите си над стените на ваната и намести задника си срещу водните струи, които го обливаха. — В леглото се разрева заедно с мен, а после ми призна, че жените го плашат! — Отметна глава назад, затвори очи и с наслада се отпусна в топлата вода. — Господи, никога няма да попадна на истински мъж! — Сивите й очи рязко се разтвориха: — Но вече не ми пука, знаеш ли? — Гласът й се понижи до дрезгав шепот: — Защото открих теб и нищо на този свят не е по-истинско от това. — Ръцете й се разтвориха подканящо: — Ела, скъпа, навън е студено…

Гелда се изправи, копринената роба с цвят на праскова се хлъзна на пода с тихо шумолене, Деър потръпна от прекрасната голота, разкрила се пред погледа й.

Ръцете им се докоснаха, Гелда прекрачи в димящата вана, а Деър се премести да й направи място.

— Няма друга като теб — прошепна Деър и погали рамото й, после пръстите й се хлъзнаха надолу и напред към леката заобленост на гърдата. — Парите нямат никакво значение, защото си неповторима!

Пръстите на Гелда потънаха в прозрачната вода и леко докоснаха бедрата на Деър, само с върха на дългия си маникюр.

— А как ще реагираш, ако изобщо откажа да взема пари? — тихо попита тя.

Веждите на Деър се сбърчиха в учудване, Гелда протегна показалец и ги изглади.

— Не прави така — рече тя.

— В началото това би означавало нещо за мен — отвърна Деър. — Сега вече не. — Сви рамене и добави: — Студията плаща сметката при всички случаи, но дори и да не го правят… — Широката й уста се разтегна в дяволита усмивка: — Пак ще продължавам да идвам при теб, скъпа. Какво значение, че това струва пари? Парите идват и си отиват… А ти си като доза чист кокаин, като рядък екземпляр руски самур!

— Предполагам, че това беше комплимент — усмихна се Гелда.

— Не предполагаш, а си сигурна — засмя се Деър и се огледа наоколо: — Къде е?

Пръстите на Гелда продължиха настоятелните си движения по кожата на другата жена, тънко мускулче на бедрото й се стегна, от устата й се изтръгна тих стон. Гелда знаеше, че пулсът й вече е ускорен.

— Имаме много време, мила. Отпусни се… Намира се на сигурно място, когато си готова, ще бъде тук…

Главата на Деър леко се извъртя, дланите й обгърнаха твърдите гърди на Гелда, палците й леко затъркаха големите червени зърна, които бавно се втвърдиха от милувката. — Ох… — простена тя. — Ето тази двойственост ме подлудява! Страшно обичам огнената пламенност и ледената ти въздържаност, мекотата на тялото ти и твърдостта на духа ти, невинното момиченце и опитната жена в теб!

— Аз съм просто едно огледало — промърмори Гелда.

— Не е вярно, с мен не си огледало. Зная, че ти харесва колкото и на мен. Можеш да заблудиш всички мъже на света, но при жените е различно. Сигурна съм в това. Ти ме искаш толкова, колкото и аз теб.

Ноктите на Гелда нежно разтвориха срамните устни на Деър, плъзнаха се леко навътре, внимателно избягвайки потрепващото връхче на клитора.

— Ти си единствената жена, която желая по този начин — прошепна тя.

Тазът на Деър се задвижи с ритмични движения, малки вълнички заплискаха в стените на ваната. Те бяха част от малката им вселена, предизвикани от движението на луната, видима само за техните очи.

Деър простена, когато свободната ръка на Гелда се спусна под водата и докосна, нежно и същевременно твърдо, леката изпъкналост под кръста й, а пръстите й внимателно започнаха да проникват между двете съвършени полусфери. Горната част на тялото на Деър се изви, устните й покриха и засмукаха едрите щръкнали зърна.

— Ох! — простена тя. Влажни и натежали, зърната изскочиха от устата й. — Вечер, след края на снимките, лягам в леглото и си мисля за теб. Представям си твоите едри гърди, твоите дълги бедра, твоята топла и широка паст… Не мога да се въздържа и започвам да мастурбирам. О, господи! — извика тя и се вкопчи в тялото на Гелда, усетила първото нежно докосване до клитора си под водата. — О, чудесно, чудесно…

Гелда протегна ръка над стената на ваната и взе големия ремингтън. Кръгли и блестящи, очите на Деър бяха замъглени от желанието.

— Дай го — дрезгаво прошепна тя.

Гелда й позволи да близне върха на дулото, после го дръпна, спусна го надолу и леко, но настоятелно започна да го вкарва в горещата й вагина. Тялото на другата жена се изви като дъга, дулото на оръжието потъна дълбоко в нея, скобата на спусъка се притисна до потрепващия от желание клитор. Едно-две леки движения напред-назад бяха достатъчни и тялото на Деър се загърчи в спазмите на надигащия се оргазъм. Гелда го задържа за миг, устните на Деър настойчиво смучеха зърната й, кривата на оргазма бавно достигаше своя апогей. Тялото й откликваше по великолепен начин — Гелда знаеше точно кога ще достигне върха на удоволствието.

Деър конвулсивно се сгърчи, изтръгна се от обятията на Гелда и тихо извика. Настъпи моментът. Гелда натисна спусъка — веднъж, втори път… Натисна го точно шест пъти, с всеки изстрел тялото на Деър се гърчеше и потръпваше от удоволствието да почувства проникването на порциите топла вода, превърнали се в подлудяващи милувки от сгъстения въздух в дулото на револвера.

Цялата баня беше мокра. Деър потръпна, сякаш изведнъж усети студ. Ръцете й обгърнаха тялото на Гелда, устните й между гърдите тихо прошепнаха:

— Остави го вътре, остави го вътре, моля те! — Клепачите й потрепваха, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха, сякаш току-що беше пробягала маратонска дистанция. — О, господи! — тихо простена тя. — Направи го пак! Направи го пак!

Точно в шест и четвърт Винсънт и лейтенант Кроукър се срещаха под дървения навес на „Мичита“. Разположен в квартал с много театри, ресторантът беше пълен с хора, които бързаха да приключат с вечерята преди началото на представленията.

Салонът имаше формата на буквата „Г“, осветлението беше дискретно, тънки дървени прегради отделяха масите. В късата част на споменатото „Г“ беше разположен суши бар, три четвърти от столчетата пред него бяха заети. Винсънт видя само един самотен американец по тях.

Отведоха ги във вътрешния салон. Тук маси липсваха, подът беше гол, застлан с татами, за сядане се използваха традиционните тръстикови рогозки, подредени около дълги ниски масички Винсънт поръча саке, двамата събуха обувките си и влязоха в помещението. Келнерът остави листове с менюто върху полираната повърхност пред тях и отиде да донесе питиетата.

Кроукър извади дебел плик, тръшна го върху масичката и измъкна от него две големи блестящи фотографии.

— Виждали ли сте някога този човек? — попита той.

Снимките представляваха скици, направени от ръката на полицейския художник. На тях личеше лицето на около трийсетгодишен мъж, японец или китаец, със сплескан нос, хлътнали бузи и безизразни очи. Косата му беше доста дълга.

Винсънт внимателно ги разгледа, после бавно поклати глава.

— Не съм — рече той. — И честно казано, бих се изненадал, ако някога го срещна.

— Защо?

— Това е човекът, появил се в салона на Тери и Айлин в деня на тяхното убийство, нали?

— Откъде знаете?

Сакето пристигна и те замълчаха, докато келнерът пълнеше малките порцеланови чашки. Човекът се отдалечи и Кроукър отправи въпросителен поглед към Винсънт.

— Същата вечер бях на вечеря с Тери — бавно започна Винсънт, гласът му бавно натежа от горчивина. — Говорех преди всичко аз и сега си мисля, че не трябваше да го правя, тъй като Тери беше очевидно притеснен от нещо. Съвсем накратко ми спомена, че някакъв японец се появил в залата да се поупражнява. Играл карате, айкидо и кендо… — Отпи глътка саке и размаха ръка: — В момента свързвам нещата, не ме прекъсвайте. Редовният сенсей по кенджуцу Беноку е имал десет дни отпуск… Така че ако този човек е искал да потренира кенджуцу, единственият човек, който би могъл да му партнира, е бил самият Тери.

— Какво толкова чудно има в това? — сви рамене Кроукър. — Линеър ми каза, че Танака е бил майстор по кенджуцу… сенсей… нали така се казваше?

— Да — кимна Винсънт. — Но това, което Ник очевидно е премълчал пред вас, е фактът, че Тери се беше отказал от своята катана. Това е една особена промяна в духовната нагласа, по друг начин не бих могъл да ви го обясня. Престанал е да намира удоволствие в кенджуцу и е прекратил заниманията си с него.

— Кога е станало това?

— Не съм сигурен, вероятно преди около шест месеца.

— Защо Линеър не ми го каза?

Винсънт напълни чашките.

— Право да ви кажа, не съм сигурен дали Ник изобщо знае за това. Той… и той преживя някаква духовна промяна, по-скоро още я преживява и не зная какво ще излезе от всичко това. Помежду ни продължава да съществува близост, той беше много близък и с Тери, но напоследък е някак си по-вглъбен. Сигурен съм, че Тери е имал възможност да му съобщи за решението си, но очевидно е предпочел да не го стори. — Сви рамене и потупа по снимките на масата: — При всички случаи, ако това действително е въпросният мъж, трябва да сте сигурен, че е бил дегизиран. Може би ми е познат, може би е познат и на Никълъс, но никой от нас не би могъл да го идентифицира по тези рисунки.

— Ясно — кимна Кроукър и понечи да прибере снимките, но Винсънт сложи ръка върху тях.

— Защо не изчакате да дойде и Ник? Няма да е излишно да им хвърли един поглед.

— Обади се, преди да се срещнем. Няма да дойде, защото замина за Уест Бей Бридж. Мадамата му е претърпяла някакъв инцидент. — Ръцете на полицая натикаха снимките в плика. — Никой не е видял този мръсник! Нито в салона, нито в апартамента на Тери!

— Не съм изненадан. Този човек е професионалист. Един много опасен професионалист. Страхувам се, че още не проумявате с какво си имате работа.

— И Линеър ми каза същото — изръмжа Кроукър. — Не обичам да ми се говори така.

— Това е истината, лейтенант, по-добре я приемете. Този тип може да премахне всекиго, когото пожелае.

— Дори Рафаел Томкин?

— Дори и него — кимна Винсънт.

— Доста са се опитвали и преди него — подчерта Кроукър. — Все професионалисти!

— Този е професионалист от по-друг тип — въздъхна Винсънт. — Не става въпрос за наемен убиец от Детройт, или оттам, където ги произвеждат…

— Джърси Сити — помогна му Кроукър с крива усмивка.

— Но този е нинджа, лейтенант. Което означава, че освен професионален убиец, той е още нещо като Худини, Супермен и Спайдърмен, взети заедно. — Винсънт почука с показалец по полираната повърхност на масичката: — Този човек е магьосник!

Кроукър впери поглед в очите на събеседника си, опитвайки се да открие следа от някаква ирония.

— Надявам се, че не се шегувате, нали? — подозрително попита той.

— С риска да ви прозвучи мелодраматично, ще ви кажа, че говоря абсолютно сериозно!

Келнерът отново се появи и те си поръчаха вечерята с още една каничка саке.

— Не бързайте — каза Винсънт, келнерът кимна и се отдалечи.

— Днес Линеър ме заведе в един салон за кенджуцу — каза Кроукър.

— Кой точно?

— Не му запомних името. Запознах се със сенсея, казва се Фукашиги.

В очите на Винсънт се появи уважение.

— Бил сте обект на особени привилегии, защото в този салон рядко стъпва кракът на европеец — рече той, после тихо подсвирна: — Как ли сте убедили Никълъс да ви заведе там?

— Сам ме заведе, при това, след като го бях обидил — усмихна се Кроукър. — Явно не е злопаметен.

Очите на Винсънт потъмняха и той уморено каза:

— Не става въпрос за неговата злопаметност. По-скоро вие сте този, който е изгубил лице…

— Изгубил лице ли? Това пък какво е?

— Точно това, което чухте. Отношенията между хората се базират на уважение, на взаимно уважение. След него идва доверието, дългът… Няма да ви питам какво сте направили. Не, не ми казвайте, не искам да го зная… Бих казал, че ако сте го обидили с нещо, уважението му към вас е намаляло значително…

— Какво ми пука за неговото уважение, по дяволите!

— Е, след като мислите така, въпросът е приключен — усмихна се Винсънт, после бавно опразни чашата със саке.

Кроукър се прокашля, помълча, после подхвърли:

— Довършете мисълта си, ако обичате.

— Канех се да кажа, че тук не става въпрос дали Ник ще ви прости или не — той очевидно го е сторил, след като ви е завел при Фукашиги. Става въпрос за вас — вие сте този, който трябва да се опита да възстанови предишния баланс в отношенията ви.

— И как бих могъл да го сторя? — подозрително го изгледа Кроукър.

— Ако знаех как, сигурно щях да съм известен мъдрец — поклати глава Винсънт. — А тази вечер никак не се чувствам мъдър, лейтенанте.

На суши бара седеше човек с невидима пудра по лицето. Тя маскираше високите му скули, правеше плосък широкия му нос, задълбочаваше очните му кухини. Дори майка му не би го познала, а тя беше доста наблюдателна жена.

Когато Винсънт и лейтенант Кроукър влязоха в ресторанта и се насочиха към едно от вътрешните помещения, той беше преполовил чинията си със сашими. Не извърна глава, но ясно ги улови с периферното си зрение.

Няколко минути по-късно той леко отблъсна чинията от себе си, стана и се насочи към тоалетната в другия край на салона. Ресторантът беше полутъмен и пълен, отвсякъде се носеха приглушени разговори. Мина през вътрешните помещения, покрити с татами, и влезе в тоалетната. Вътре нямаше никой. Той изплакна ръцете си и се взря в образа си в огледалото. Вратата се отвори и вътре влязоха двама души. Мъжът излезе, мина покрай тънките бамбукови стени и се приближи до бара да плати сметката си.

Изправен на тротоара сред горещия и напоен с тежки изпарения въздух на лятната вечер, той махна на минаващо такси. Наложи му се да смени четири таксита, преди да открие онова, което му вършеше работа.

В осем часа и осемнадесет минути вечерта полицейският сержант Пит Тревайн спря патрулната кола близо до тротоара и внимателно погледна през прозореца. Минаваше за втори път по Двайсет и осма улица, затова беше сигурен, че това, което видя в алеята между високия каменен блок и шивашкото ателие, преди двадесет минути не беше там. Спомни си за доброто старо време, когато всички ченгета патрулираха в екипи. Днес, поради острата финансова криза, общинските власти продължаваха да експериментират с единични патрули въпреки острите протести на полицейския синдикат.

Радиостанцията му периодично пропукваше, но в близост до него нямаше друга патрулна кола. Дръпна ръчната спирачка, после извади фенерчето си и го насочи към тъмната алея. Силният лъч пробяга по няколко празни консервени кутии, които заблестяха със сребърен блясък. Нямаше никакви пешеходци, вляво от него тихо просъскваха гумите на колите, насочили се към Лексингтън.

Отвори дясната врата и се измъкна навън, ръката му разкопча горното копче на твърдата кожена жилетка, която носеше като предпазно средство срещу евентуално нападение.

Внимателно прекоси тротоара, протегнал напред включеното фенерче. Желязна решетка препречваше пътя към алеята, до която се стигаше по четири-пет бетонни стъпала. Вратата й зееше отворена. Стената на каменния блок вдясно беше гладка, без нито един прозорец. Вляво, над шивашкото ателие, имаше апартаменти, чиито прозорци гледаха към стената насреща. От тях се промъкваше разсеяна светлина, чиито сенки хвърляха синкави отблясъци върху голия калкан. Вътре бяха включили телевизори.

Тревайн изкачи стъпалата, понечи да извика помощ по радиото, но после се отказа. Предпочиташе да има нещо конкретно, преди да се свърже с участъка.

Пръснатите консервени кутии лежаха в дълбок мрак, но нещо сред тях се проточваше насред алеята и хвърляше странни отблясъци върху тухлената стена. Именно то беше привлякло вниманието му.

Изправи се над неясната форма, дръпна пръст от спусъка на револвера и приклекна да я опипа. Тялото беше отчасти покрито със стар ленен чувал, но от непосредствена близост Тревайн успя да види лицето, опряно в стената. Два пръста до шията установиха, че пулс липсва.

Тревайн се изправи, като внимаваше да не пипа нищо и се върна на улицата. Огледа тротоара в двете посоки. Край него мина влюбена двойка и бавно се отдалечи по посока на Лексингтън. Други хора наблизо нямаше. Свърза се с участъка, после набра номера на съдебната медицина.

— Не искам да отлагате за сутринта — рече той на служителя, който вдигна слушалката. — Искам да го вдигнете веднага.

После се върна при трупа и го обискира. Не откри нищо, нямаше нито портфейл, нито пари, нито кредитни карти. Въпреки това човекът не изглеждаше скитник. Отново докосна тялото. Беше още топло. Изправи се и до слуха му долетя пронизителният вой на приближаваща се полицейска сирена.

Самоличността на мъртвеца установиха от пръстовите отпечатъци. Това им отне малко повече от три часа, след изтичането на които възникна въпросът къде се е дянало таксито му.

Винсънт излезе от „Мичита“ и се огледа за такси.

Усещаше се доста пийнал, но никак не се срамуваше от състоянието си. Беше му леко и приятно въпреки задушната нощ. Всички грижи и тревоги, които го бяха потискали в продължение на месеци, сега се изхлузиха от съзнанието му подобно на изсъхнала змийска кожа.

Вървеше малко несигурно. Усети го, стана му весело. Това отпускане му беше доста необходимо.

Пое дълбоко тежкия нощен въздух, наситен с бензинови пари и миризмата на пържено, която идваше от ресторантчето на ъгъла. Имаше чувството, че внезапно се е пренесъл в токийския квартал Гинза, с неговото оживление, гъсти човешки тълпи и ярка неонова джунгла, рекламираща нощни заведения и американски стоки.

Замаяно гледаше безкрайния поток от човешки лица, който течеше край него и изведнъж му се прииска да се разсмее на глас. В първия момент потисна импулса си, после си рече: защо пък не? Изсмя се с пълен глас, но никой не му обърна внимание.

Размърда се и пое на запад. Трафикът от Шесто авеню звучеше в ушите му като тътен на далечен прибой. Спомни си за Урага — пристанището, в което през 1853 година са акостирали корабите на комодор Пери, сложили край на японската изолация от света, продължила цели двеста и петдесет години. Там тайнственият прибой връхлиташе неуморно върху бреговете на Плаващата империя. За него си спомни сега, слушайки приглушеното улично движение в центъра на Ню Йорк Сити. Щеше да е по-добре да не бяхме отстъпвали тогава, помисли си той. Пробита беше хилядолетната магическа бариера, задържала Япония извън лудостта на останалия свят. Това беше една митична легенда, която, подобно на цялата японска история, хвърляше своята тежка сянка върху съзнанието и спомените му.

Малко преди пресечката с Шесто авеню забеляза едно такси, което бавно се насочваше към него. Миг преди да го подмине, светна зелената му лампичка, блеснала като скъпоценен камък в мрака на нощта. Мислено все още в Япония, Винсънт му махна с ръка и то покорно спря до тротоара. Просторен и удобен чекър, с действаща климатична инсталация, това такси очевидно беше правено по поръчка и принадлежеше на самостоятелен превозвач, а не на онези огромни компании, експлоатиращи еднакво безлични и еднакво очукани автомобили. В него липсваше обичайната преграда между предната и задната част, седалките бяха тапицирани с истинска кожа.

Винсънт даде адреса си на шофьора и се отпусна назад. Колата тихо потегли. Мислеше си, че дори сред оживените модерни улици на Токио и облечените в европейски дрехи бизнесмени човек най-неочаквано можеше да се натъкне на древен храм, оцелял като по чудо сред небостъргачите. Слухът му можеше да долови призрачния звън на бронзовите камбани, отлети от отделни парчета и позеленели от времето, обонянието му да долови едва доловимия аромат на тамян във въздуха. В такива моменти изчезваше вонята на замърсения въздух, старата колкото света и горда Япония се извисяваше недокосната от западната цивилизация и вдъхваше нов живот на древните божества.

В таксито беше тъмно. Той хвърли поглед към блестящия град отвъд стъклото и изведнъж усети, че се движат прекалено бавно. Наведе се напред и каза:

— Хей, приятел, все пак искам да се прибера у дома, преди да се е съмнало.

Тилът на шофьора помръдна, очите им се срещнаха в огледалцето за обратно виждане. Винсънт откри, че е японец и потърси с поглед картончето с името му, което би трябвало да се намира вдясно на арматурното табло. Не можа да види нищо, тъй като беше тъмно. Премина на японски и се извини за проявената грубост.

— Няма нищо — отвърна онзи. — Тази нощ е тежка за всички.

Излязоха на Четиридесет и пета улица и поеха на запад. След малко свиха по Осмо авеню, от двете страни на което се редяха евтини кръчми и мърляви порно театри. Тротоарите гъмжаха от проститутки, излезли да изкарат някой долар, чернокожи мошеници и продавачи на наркотици, яки пуерториканци с вид на престъпници. Изметта на огромния град, показан в цялото му мрачно великолепие.

Шофьорът пресече една улица и спря пред следващия светофар, блеснал забранително с червеното си око.

— Сякаш сме си у дома — каза на японски Винсънт.

— Никой не ни е карал да идваме тук, — отвърна шофьорът.

Винсънт отново си представи четирите бойни кораба на комодор Пери, влизащи в пристанището на Урага. Може би е прав, помисли си той. Никога не би трябвало да…

Шофьорът се беше обърнал назад, по лицето му пробягваха разноцветните светлини на кинорекламата отсреща. Устата му се разкриви в усмивка, разкривайки продълговата черна паст, сякаш маска от театъра Но. Очите му бяха каменни, от тях не се излъчваше никаква топлина. Контрастът между този мъртвешки поглед и изкуствената усмивка беше толкова силен, че Винсънт уплашен потръпна. В съзнанието му изплува демоничната маска от първата пиеса в стил Но, която беше гледал в живота си. Беше едва шестгодишен и такава я възприе и запомни — жестока и страшна.

Дръпна се рязко назад, уплашен от собствените си възприятия. Но рефлексите му бяха забавени от алкохола и в следващия миг видя лицето на шофьора надвесено на сантиметри над себе си, като глава на готова за нападение пепелянка. Бузите се издуха, устните се свиха в кръгче, сякаш искаха да кажат „О“. От отвора излетя фина струйка, която стигна лицето му точно когато си поемаше дъх. В дробовете му попадна част от нея и в следващия миг той вече не дишаше.

След като Винсънт си отиде, Кроукър остана в стаята с рогозките и си поръча още саке, потискайки в съзнанието си мисълта, че трябва да се прибира у дома. Харесваше този алкохол, защото нямаше никакъв вкус, но въпреки това му действаше чудесно.

Не искаше да се прибира у дома. Не, не, по-скоро не искаше да се прибере при Алисън… Тази мисъл го изненада и ядоса. Изненада го, защото, макар и да знаеше, че това все някога ще се случи, то дойде много рязко, изведнъж. А го ядоса, защото беше позволил на цялата история да се проточи толкова дълго. Не го беше яд на Алисън, а по-скоро на факта, че вече не иска да има нищо общо с нея. Странно, помисли той. В един период двама души, могат да се разбират чудесно, после този период минава и след него настъпва безразличието — тъпо и тотално. Очевидно това е част от живота, помисли си философски, той. Но каква част, господи!

Сакето пристигна и той позволи на келнера да му налее първата чашка. Пресуши я на един дъх и веднага си наля — отново. Страшно му се прииска да се обади на Мати Устата, но съзнаваше, че ще прати по дяволите целия случай Дидион. В момента му се струваше, че този случай се крепи единствено на шанса да открие името и адреса на онази кучка.

Не беше необходимо да си затваря очите, за да си представи, ясно апартамента на Анжела Дидион, Но въпреки това той го стори. После цялата история изплува в главата му.

Когато влезе вътре, веднага долови миризмата. Сладникава и гадна миризма на етер, комбиниран с още нещо, но с какво? Тъмната всекидневна не даде отговор — на този въпрос, но когато влезе в спалнята и зърна индианската кокалена лула, нещата дойдоха на местата си. Чашката й миришеше на опиум. След кратка проверка с върха на езика установи, че наркотикът е изключително чист и силен, такъв не може да се купи на улицата. Но в крайна сметка той се намираше в спалнята на най-скъпо платената манекенка в света и беше съвсем естествено тя да разполага с най-доброто. От всичко. Не пипна лулата, не пипна нито една друга вещ.

Нахлузи тънки хирургически ръкавици и се приближи до гардероба, вграден в стената срещу огромното легло. Цялата спалня беше синя — от копринените тапети до финия абажур на нощната лампа. Тази лампа беше поставена до леглото и беше единственото осветително тяло в помещението.

Внимателно дръпна хлъзгащата се вратичка. Гардеробът беше пълен с копринени дрехи, произведени от световноизвестни модни къщи като „Калвин Клайн“ и „Ферагамо“. До тях бяха подредени шест кожени палта, които варираха от рядко срещан руски самур до блестящ сребърен рис. Под тях стояха множество обувки, правени на ръка от „Ботичели“ и „Шарл Джордън“.

Върху дебелия няколко сантиметра килим между гардероба и леглото имаше възглавничка за сядане от черна коприна, в която Кроукър се спъна. Беше сърповидна, изключително фина и очевидно правена на ръка. Чаршафите бяха от фин тъмносин памук, а смачканата възглавница — от коприна в същия цвят. Беше върху глезените на Анжела Дидион като тъмна вълна, готова да я погълне.

Тялото беше проснато наполовина върху леглото, главата висеше във въздуха, дългите руси коси прикриваха лицето и почти докосваха пода. Беше напълно гримирана, с руж по страните и ярко червило на устните, съвсем гола, ако не се брои златната верижка около кръста й. Други бижута нямаше. Лежеше в лявата част на широкото легло, дясната беше празна, но възглавницата беше в положение, което издаваше, че там е лежал още някой. Чаршафите бяха покрити с петна, все още влажни, но те не бяха от кръв. Под кръста на Анджела Дидион беше подложена малка възглавничка.

Някой я беше обработил здравата. По шията, гърдите и корема й личаха множество бавно потъмняващи белези, гърбът й беше извит сякаш в последен екстаз. Но лицето й беше напълно безизразно, по него нямаше никаква следа от болка, страх или страст.

Всичко би било гротескно при друга жертва, Кроукър се беше нагледал на подобни картини. Но жертвата се казваше Анжела Дидион, една изключителна жена, чиято красота беше по-силна дори от грозната и обезобразяваща смърт. Кроукър съзнаваше, че пред очите му лежи един съвършен представител на човешкия род и изпита съжаление, че това съвършенство е било така безсмислено унищожено. Подобни чувства изпитваше към повечето жертви на насилието, с изключение на мошениците, намерили смъртта поради собствената си алчност. Без тях градът дишаше по-леко.

Откъсна поглед от леглото, заобиколи го и коленичи до черните копринени ресни на килима, почти невидими на фона на тъмносиньото. Допря пръст до тях и леко го повдигна към ноздрите си. Лъхна го едва доловима миризма на парфюм. Стана и се приближи до тоалетката на Анджела Дидион. Огледа гребена и четката за коса от слонова кост, отмести ги настрана заедно с останалите женски дреболии — пудра, различни кремове, и насочи вниманието си към двете шишенца парфюм. Единият беше „Джой“, а другият — „Бал о Версай“. Отвори ги и бавно вдъхна аромата, отделно един от друг. После се приближи до копринената възглавничка и се увери, че от нея се излъчва друг аромат. В тази стая беше присъствала и друга жена — това беше твърдото му заключение.

След много време и изхабени нерви, най-сетне се очерта фигурата на Мати Устата. Именно нейния адрес чакаше с такова нетърпение Кроукър, искаше да разбере и истинското й име. Тя е била любовница на Анджела Дидион, по-точно една от любовниците й. Което не означаваше, че именно тя е извършила убийството. Съдейки по следите от тялото й върху чаршафа, тази жена е прекалено дребна, за да може да нанесе такива ужасни удари. Не са използвани никакви помощни средства, всичко е направено с голи ръце — това беше заключението на съдебния лекар. Което означава, че убиецът има силно и здраво тяло — нещо, което личеше особено ясно по някои от нанесените рани.

Не, тази жена не е убиецът, но тя без съмнение е присъствала на престъплението — Кроукър беше твърдо убеден в това. Видяла е всичко и сега се крие, полумъртва от страх. Никой не може да я открие. Никой, с изключение на него.

Хайде, Мати, изплюй камъчето! Ръката му върху масичката трепереше и той се втренчи учудено в нея, сякаш принадлежеше на друг човек. Знаеше, че страшно много иска да се разреши този случай. Много повече от всички убийства в кариерата му, взети заедно. Най-лошото в тази история беше, че той знаеше кой точно е убил Анжела Дидион. Знаеше го така, както знаеше собственото си име. Но без показанията на свидетелката всичко оставаше в сферата на предположенията и Макейб нямаше да си мръдне пръста, камо ли да издаде заповед за арестуване. Господи, как мразеше да зависи толкова силно от друг! Но в продължение на цели седем години беше създавал Мати Устата и сега настъпваше времето да получи своите дивиденти. Ако успее… Не, по-скоро когато успее! Трябва да бъде оптимист, просто трябва!

В крайна сметка мислите му отново се насочиха към нинджата. Случаят си оставаше все така заплетен, а от дълъг опит Кроукър знаеше, че подобно състояние е изключително опасно. След като няма за какво да се залови, положението е извън контрол и това означава, че всеки момент още някой невинен може да пострада.

На всичкото отгоре му се стовари и този проблем с Никълъс Линеър. Инстинктивно усещаше, че Винсънт е прав и Линеър му е силно обиден. Беше глупаво да му казва подобно нещо — разбра го още в мига, в който думите излетяха от устните му. Сега вече разбираше, че именно Линеър може да се окаже ключът за решаване на загадката. „Той знае за нинджите повече от всеки друг, независимо дали се намира в Япония или извън нея, беше му казал Винсънт малко преди да си тръгне. Доверете му се, той знае какво говори.“ Да, ама се е хванал да работи за онзи мръсник Томкин, ядосано си помисли Кроукър. Изпита моментно желание да се оттегли и да гледа отстрани какво ще стане. Може би и Томкин ще отиде по дяволите! Не, не трябва да става така! После се сети за четирите убийства до този момент. Ако нинджата действително преследва Томкин, защо му е да убива четирима души, които нито са го познавали, нито са имали някаква връзка с него? Никой нямаше отговор за този въпрос, още по-малко пък някой от полицията. Значи отново опира до Линеър, само той може да му даде някаква достоверна информация.

Кроукър погледна часовника си и помисли да му позвъни, но после се отказа. Тези неща не са за телефон, освен това той самият се усещаше доста на градус и си даваше сметка, че няма да може да разсъждава трезво и ясно. Въздъхна и си наля последното саке. Стига толкова!

Въпреки всичко не можеше да се прибере у дома, а в същото време усещаше, че му се иска да е с жена. В съзнанието му бавно изплува един образ и още в следващия миг усети как се възбужда. Лицето на жената му беше безкрайно познато, но не молеше да се сети откъде. Вероятно от някой плакат, въздъхна вътрешно той. Този образ изплува прекалено от дълбоко, сигурно го е носил в съзнанието си месеци, сигурно е плод на фантазията му и никога не е съществувал.

Винсънт изпусна всичкия въздух от дробовете си, макар и да знаеше, че е късно. Волята отстъпи място на природата, тялото му искаше да се бори докрай.

Очите го засмъдяха и се изпълниха със сълзи. Посегна слепешката към ръчката на вратата, но светлината на светофара се смени и таксито рязко потегли. Облегна се с цялото си тяло на вратата и при втория опит успя да я отвори. Градът връхлетя върху него с шума и светлините си, тялото му почти се изхлузи навън. Краката му за момент докоснаха асфалта, после той се претърколи навън сред хор от клаксони и писък на спирачки. До слуха му долетяха приглушени викове, в следващия миг беше вече на крака и тромаво затича. Подхлъзна се на кучешко изпражнение, сякаш беше бананова кора, разпери ръце и успя да запази равновесие, в следващия миг тичаше колкото го държат краката по тротоара.

Зад себе си усещаше присъствието на чекъра, чийто водач рязко натисна спирачките, после изскочи навън и извика:

— Хей, върни се! Не си ми платил!

Винсънт се препъваше по тротоара, сблъскаше хората, черни лица се извръщаха към него и учудено го гледаха.

Хладнокръвен, мръсник, помисли си той. В следващия миг беше рязко завъртян от огромен негър с тесни бежови панталони и отворена яка на ризата.

— Внимавай, човече! Успокой се!

Винсънт се отскубна и продължи да се промушва през тълпата, питайки се колко ли време му остава. Не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което беше влязло в дробовете му. Дори без характерната миризма той знаеше, че е погълнал доза нервнопаралитична отрова, при това съвсем достатъчна. Извърна глава, но не успя да види преследвача си. Реши да рискува, скочи на уличното платно и се опита да спре някое такси. Знаеше отлично, че в този район едва ли ще се натъкне на полицай: Веднага видя шофьора, който изскочи от тълпата и бързо се насочи към него.

Винсънт отново се гмурна сред гъмжилото и се затича, макар и да знаеше, че по този начин ще помогне за по-бързото разпространение на отровата. Сърцето му вече блъскаше като лудо, краищата на пръстите му започнаха да изтръпват. Лош знак, но мъжът продължаваше да го преследва — значи може би имаше шанс да не е поел достатъчно количество от отровата.

Знаеше, че е на крачка от смъртта. Беше го яхнала като хищна птица и здраво притискаше раменете му. Едва сега разбра колко много му се иска да живее, колко силно обича всичко, което го заобикаля. Това беше приятно откритие и за миг той се зарадва, макар да чувстваше, че ще трябва да се бори с всички сили, за да се отърве от зловещия демон на смъртта. Знаеше, че е надигран, но въпреки това се постара да изхвърли тази мисъл от главата си и продължи да тича в задушната лятна нощ.

Сви надясно, спъна се в бордюра и продължи да тича с неприятното усещане, че преследвачът му е скъсил разстоянието. Закашля се, стомахът му се сби като пред повръщане, в дробовете му нямаше достатъчно кислород. Ръцете му натежаха от слабост, а краката му се движеха с крайно усилие. Зад гърба му се разнесе остър вик и тропот на тичащи хора, това му даде нови сили и той отново се шмугна в тълпата. Макар и замъглено, съзнанието му търсеше отговора на нещо и този отговор беше съвсем близо… Да, разбира се — облачето газ! Божичко, какъв глупак излезе! Просмукало се е през порите на кожата му — затова пареше така жестоко! Вдишването има само периферен ефект.

Трябва да открие… Ясно съзна колко е беззащитен по тези мръсни улички, където не можеше да разчита на никаква помощ. Ресторант също не му вършеше работа, тъй като беше прекалено осветен. Трябва му някое тъмно и по възможност пусто място!

Видя го точно пред себе си и хукна натам. Сърцето му биеше тежко и го пробождаше.

Спря с подхлъзване пред входа на киното. От плаката го гледаше част от красива блондинка с огромен бюст, а под него бяха изписани кратки вестникарски реклами: „Чиста ерекция!“, „Абсолютна класика“. Винсънт изблъска някакъв тип, който се потриваше пред кабинката на касата, и бутна банкнота на гишето. Пое билета си и забърза към затъмнения салон, без да обръща внимание на виковете на касиера.

— Господине, рестото ви!

Салонът миришеше на урина, застояла пот и изсъхнала сперма. По екрана скачаха замъглени фигури, тежко, усилено от мощни репродуктори дишане ехтеше, из цялото пространство. После нещо шльопна и се разнесе натежало от страст стенание.

Винсънт примигна, адаптирайки очите си към слабата светлина. Огледа се за мъжката тоалетна и я откри горе, на втория балкон. Стори му се, че едва ли ще успее да се добере дотам.

Внимателно се раздвижи и тръгна зад последните редове. Мина край двама души, които с интерес наблюдаваха събитията на екрана и спря до редицата автомати край стената. Пуканки, бонбони, сода.

Бръкна в джоба на панталона си и измъкна две монети от по четвърт долар. Напъха ги в процепа и слепешката натисна един от бутоните. С нетърпение загледа как чашата от восъчна хартия изтропа в отвора, следвана от струйка сода и някакъв сироп. Пъхна ръката си точно навреме, за да улови бучката лед с остри ръбове, която се плъзна по вертикалния улей. Започна да търка лицето си е нея, примигваше често, усещайки с облекчение как студената вода се стича по кожата и влиза в очите му. Ледът му се стори като вълшебен балсам, който премахна болката. Все пак имаше някакъв шанс! Таксито беше с климатична инсталация и прозорците му бяха затворени, но той все пак успя да изскочи от него сравнително бързо. Опита се да пресметне времето за въздействие, на отровата поне приблизително, но после се отказа.

Извърна глава към вратата. Някакъв човек влезе, друг излезе, и двамата безлични сенки. Дали преследвачът му е вече тук? Нямаше, как да разбере това, а тук, в дъното на салона, той представляваше отлична мишена.

Обърна се с лице към екрана и бързо тръгна напред. Очите му започнаха да се проясняват и вече виждаше насядалите неподвижно като статуи мъже, които не отделяха поглед от преплетените тела на екрана. Шмугна се в един ред някъде по средата на салона и се насочи надясно. Спря и седна едва когато протегнатата му ръка опря в стената. Подът беше лепкав, тъмният ъгъл вонеше на ускорена мъжественост. Отново погледна назад. В салона продължаваха да влизат и излизат хора, светлината от екрана играеше по бледите им лица.

Ръцете му започнаха да треперят, но това сигурно беше реакция от повишеното ниво на адреналина в кръвта му. Устата му беше пресъхнала, дишаше остро и на пресекулки. Във всяко останало отношение се чувстваше по-добре от преди, очевидно не беше успял да поеме смъртоносна доза. Опита се да се отпусне и да успокои дишането си, но лявата част на гърдите продължаваше да го пробожда, вероятно от бясното препускане. Умът му се зае да изследва алтернативите, които не изглеждаха кой знае колко. С влизането си тук сам се беше вкарал в капан, а нинджата без съмнение е някъде съвсем наблизо. Ако направи опит да се измъкне, положително ще бъде мъртъв още на първата крачка.

Значи трябва да се бие, друга алтернатива просто няма. За съжаление не беше нито сенсей, нито харагей като Никълъс и покойният Тери. Умът му отказа да мисли за Тери, защото го обземаше отчаяние. След като човек като него е бил победен…

Но Тери е бил изненадан, освен това е мислел за Айлин. Докато Винсънт беше предупреден предварително и можеше да бъде нащрек. Беше му необходимо време и той успя да го получи — с всеки изминат миг се чувстваше все по-добре. Разсъждавай, заповяда си той. Трябва да има начин за измъкване!

Зад него, малко вляво, имаше хора. Сенките им се движеха нагоре-надолу, столовете леко проскърцваха. На неговия ред се настани човек, само през едно място, останало празно. Винсънт замръзна и плъзна поглед натам. Беше някакъв младолик мъж с делови костюм и тънко кожено куфарче, което постави върху коленете си. Модел на истински бизнесмен.

Винсънт го изхвърли от ума си и продължи да крои планове. Изведнъж нещо го докосна по ръката и той подскочи, като рязко извърна глава. Беше бизнесменът — гладко избръснати червени бузки, сигурно обитава някоя хубава еднофамилна къща покрай реката в Джърси, има жена, две деца, две кучета и две коли… Почукваше го лекичко по лакътя и нещо шепнеше, но Винсънт не можа да го чуе, тъй като на екрана пъшкането стана неудържимо.

— Искате ли да седнете до мен? — попита го повторно мъжът и с надежда отправи поглед в лицето му.

В продължение на цяла минута Винсънт го гледаше като треснат, после рязко поклати глава и се отдръпна. Допря пръсти до челото си и те се наквасиха от пот. Вече знаеше какво трябва да прави — да чака.

В края на реда се долови някакво движение. Черна и почти безплътна сянка спря там, очевидно взирайки се в мрака. Винсънт леко извъртя глава, но видя единствено някакъв неясен силует. Бизнесменът леко помръдваше в креслото, ръцете му бяха скрити под куфарчето, тъй като беше твърде топло да се носи шлифер.

Някой започна да си пробива път по реда и сърцето на Винсънт бясно затуптя. Дали е нинджата? Фигурата бавно се приближаваше. Винсънт вдигна глава и видя, че човекът се е спрял току до възбудения бизнесмен. Слаба светлина от екрана проблесна в очите му и Винсънт го позна. Беше нинджата. Той се наведе, прошепна нещо на бизнесмена и онзи прибра краката си, без да отмества очи от екрана.

Значи идва! Винсънт се подготви за това, което си беше наумил. Ще му трябва сила, бързина и… Ето, мъжът вече беше до свободния стол редом, но все още не сядаше.

Време е! Сега!

Винсънт се хвърли напред. Нищо не се случи, от смайване очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Беше парализиран, напълно парализиран!

Опита се да вдигне ръце, но те сякаш бяха заковани в оловни капаци, докато вниманието му беше другаде. Опита се да се изправи, но краката му бяха напълно безчувствени — глезени, бедра, всичко. После изведнъж разбра, че облачето от устата на нинджата не е имало за цел да го убие, а просто да го обездвижи.

Сянката се надвеси над него и закри светлината. До слуха му продължаваха да достигат животински крясъци и страстни, стенания, очите му безпомощно наблюдаваха как нинджата бавно се надвесва над него, протяга ръка и леко докосва лявата му ключица. Усети натиск и клепачите му трепнаха. Един от пръстите му леко потрепна върху облегалката на креслото. В душата му нямаше нито страх, нито тъга. Пред очите му изплува Япония, скалистият бряг в покрайнините на Урага, отрупан със схлупени къщурки, ослепително белите платна на рибарските гемии, устремили се към жълтеникавочервения диск на изгряващото слънце. Видя самотен бор на стръмнината, тъмен и самотен в настъпващото утро, с пламнал връх, озарен от първия лъч на зараждащия се ден, застанал като безмълвен страж на родината…

Другата ръка на нинджата се притисна в лявата част на лицето му, покривайки ухото. Силата му беше огромна, държеше тялото на Винсънт неподвижно без видимо напрежение. Родината се разширява, отива все по-напред и по-напред! Напред към… щрак!

Бележки

[1] Еквивалент на мафията в Япония. — Б.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Нинджа (6)

Метаданни

Данни

Нинджа

Нинджа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трети кръгКнига за водата

Ню Йорк Сити | Уест Бей БриджЛятото, в наши дни

Ерик Лустбадер
Нинджа (6)

Трети кръг
Книга за водата

Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни