Айрис Йохансен
Убийствени сънища (4)

Глава 3

— Говорих с МакДъф два пъти през последните два дни — каза Джок, когато Софи вдигна слушалката. — Той иска да се върна у дома.

Софи се опита да потисне разочарованието си. И тя искаше това, нали?

— Върни се, тогава. Аз нямам нужда от теб. Когато не се върна няколко дни, реших, че си ме послушал.

— Престани да се опитваш да се отървеш от мен. Казах на МакДъф, че ще се прибера, ако успея да уредя нещата. Ти си прекалено твърдоглава. Как е Майкъл?

— Снощи имаше кошмари, но успях бързо да го събудя.

— По дяволите! Не става по-лесно. Кажи му, че ще се върна до утре, за да го заведа някъде.

— Джок, аз самата мога да го заведа, където пожелае. Той няма нужда от по-голям брат. Върни се у дома си. — Тя направи пауза. — Баща му е питал за теб.

— Чудесно. Малко съревнование за привързаността на момчето може да се окаже полезно за него. Не се възхищавам от избора ти на съпруг. Истинско чудо е, че Майкъл има такъв прекрасен характер.

— Дейв притежава много добри качества.

— Но няма как да не забележа, че парите го интересуват много повече от Майкъл.

— Парите са важни за Дейв, но Майкъл също е важен.

— Няма да спорим. — Той направи пауза. — Бях в сградата е лабораториите. Много бързат да натоварят на камионите всичко, което може да бъде преместено. Може би си изнервила Санборн. А нервните мъже са непредсказуеми. Трябва отново да поговорим. Покани ме на чаша чай, след като се приберем с Майкъл.

— По дяволите, няма да го направя.

— Сега, като си помисля пак, може би е най-добре да се върна веднага. Трябва да поработя върху твоя характер. Ставаш все по-твърдоглава с времето.

— Ще заключа вратата. Върни се в Шотландия.

Тя го чу да се смее, после той затвори. Софи поклати глава, остави слушалката и се изправи. Нямаше право да изпитва облекчение. Не беше честно спрямо Джок да го държи тук. И нямаше да го направи. Щеше да се обади на МакДъф и да му каже да притисне малко повече Джок. Той определено не я слушаше.

Утре.

Беше късно, а тя имаше важна среща сутринта в осем. Отиде до стаята на Майкъл, за да провери какво е състоянието му. „Моля те, спи дълбоко и безметежно, бейби. Всяка такава нощ е подарък за теб.“ Затвори внимателно вратата, върна се в кухнята и остави автоматичната кафе машина включена, готова за сутринта. Напоследък имаше нужда от много кофеин, за да се справи с ежедневието. Отиде в спалнята си и протегна ръка да включи осветлението.

И една ръка я стисна здраво за гърлото!

— Само да изпищиш и ще ти счупя врата, кучко!

Исусе! Софи не изпищя. Заби лакътя си в стомаха му и в същото време го ритна в пищяла. Мъжът изсумтя, хватката му отслабна. Тя се изскубна и се затича към нощното шкафче, където държеше пистолета, даден й от Джок.

Падна на колене, защото нападателят й я спъна, преди да е стигнала до целта си. Той беше върху нея, ръцете му я стискаха здраво за гърлото.

Болка.

Не можеше да диша. Заби пръстите си в ръцете му. Исусе, можеше да умре!

Майкъл…

Изплю се в лицето му.

— Кучка!

Непознатият вдигна ръка към лицето си. Тя извъртя глава и заби зъби в другата му ръка. Усети вкуса на кръвта. Мъжът извика от гняв и болка. Софи се претърколи и се освободи от него. Той я хвана за косата, преди да е успяла да се изправи на колене.

В ръката му проблесна метално острие.

Нож.

Смърт.

Не!

Вдигна поглед към разкривеното му лице, докато в същото време се бореше да се изправи на крака. Беше грозен. Много грозен.

— Уплаши ли се? — Той се задъхваше. — Така и трябва да бъде. Щеше да е по-лесно за теб, ако… — Очите му се разшириха, тялото му се изви. — Какво е…

После тя видя острието на кама да се подава от гърдите му. Очите му се бяха вече облещили, когато тялото му започна да пада. Но мъжът, който стоеше зад него, го бутна на една страна, за да не падне върху нея. Джок? Замаяна, тя си задаваше този въпрос.

— Успя ли да те намушка?

Тя осъзна, че това не е Джок. Висок, мускулест, ниско подстригана тъмна коса. Тонът му беше толкова лишен от чувства, колкото и изражението на лицето му.

— Намушка ли те? — повтори той. — Покрита си с кръв.

Тя сведе поглед към изцапаната си с кръв блуза.

— Не. Кръвта сигурно е негова.

Джок погледна мъжа, паднал на пода, подобен на купчина.

— И аз така мисля. Кой е той?

Софи се застави да погледне лицето на нападателя си. Изтъняваща кафява коса, сиви очи, широко отворени, триъгълно лице.

— Не знам — прошепна тя. — Никога преди не съм го виждала.

— О, отбил се е просто така, за да ти пререже гърлото? — запита я скептично той.

Тя осъзна, че трепери. Чувстваше се слаба и уязвима. И много ядосана.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Мат Ройд. Може и да си чувала името ми.

— Не, не съм.

Той сви рамене.

— Имаше толкова много, нали?

— Не знам за какво говориш.

— Стаята на сина ти е надолу по коридора, нали?

Той се обърна към вратата. Тя скочи на крака.

— Откъде знаеш? Не се приближавай до него!

— Проучих малко нещата, преди да видя как този приятел отвори прозореца. Но този, който те нападна, може да е решил да…

— Току-що бях в стаята на Майкъл.

Но някой може би беше успял да влезе в стаята му, докато тя се бореше с нападателя, помисли си, изпаднала в паника. Профуча край Ройд, който също беше тръгнал по коридора. Отвори широко и рязко вратата на стаята на Майкъл. Светлината от нощната лампа не беше силна, но тя го видя да лежи спокоен в леглото.

Може би.

Трябваше да е сигурна. Запристъпва безшумно. Той дишаше дълбоко, равно. Не толкова дълбоко. Отвори сънено очи.

— Мамо? Нещо не е наред ли?

— Здравей — каза тя тихо. — Добре си. Само проверявах как си. Заспивай.

— Добре… — Очите му се затвориха. — Готвила ли си? На блузата ти има кетчуп.

Беше забравила за кръвта.

— Да, правих сос за спагетите. Ще имаме спагети утре вечер. Направих истинска бъркотия. Лека нощ, Майкъл.

— Лека нощ, мамо…

Тя се обърна и излезе от стаята. Ройд стоеше в коридора.

— Той изглежда добре.

Софи кимна рязко и затвори вратата.

— Как влезе в къщата?

— През задната врата.

— Беше заключена.

— Много добра ключалка. Трябваха ми няколко минути.

— Крадец ли си?

Мъжът изкриви устни.

— Когато ми наредят. Правил съм от всичко по малко и много от нещата, които е вършил и убиецът, който се опита да ти пререже гърлото. Тези неща ми се удават. Имах и нужното обучение, и нужния опит преди РЕМ-4.

Тя замръзна.

— Какво?

— РЕМ-4. — Той я гледаше със силно присвити очи. — Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. В момента не съм много търпелив. Необходимо е малко, за да ме изкара от релси.

— Махни се от дома ми! — каза тя с неравен глас.

— Няма ли да ми благодариш, че ти спасих живота? Каква грубост. — Той стисна устни. — Ако започнеш да ми сътрудничиш, може и да те отърва от онова тяло в спалнята. Бива ме в тези работи.

— Откъде знаеш, че няма да се обадя в полицията? Той нахлу в дома ми. — Тя го гледаше втренчено право в очите. — Ти — също.

— Заплашваш ли ме? Не обичам заплахите.

Обзе я страх. Господи, този тук я плашеше повече от онзи маниак в спалнята й.

Тя навлажни устни.

— Ти си този, който заплашва. Ти влезе в дома ми. Откъде да знам, че ако онзи мъж не ме беше нападнал, ти нямаше да го направиш?

— Няма как да знаеш. Все още мога да те нападна. Но се опитвам да се контролирам. Ако ми дадеш каквото искам, имаш шанс да оцелееш.

Сърцето й биеше толкова тежко, че тя едва дишаше. Подпря се на стената.

— Махни се от дома ми!

— Уплашена си. — Той направи крачка към нея и подпря ръцете си на стената, от двете й страни, близо до раменете й. — И имаш право да се страхуваш. Ще бъде истински срам синът ти да изгуби майка си само защото е била глупава.

Той беше само на сантиметри от нея и Софи се чувстваше хваната в капан. Сините му очи проблясваха, погледът му не се отделяше от нея. Твърд, студен, леденостуден.

— Кой те изпрати?

Той се усмихна.

— Защо? Ти.

— Глупости! — Тя го ритна с коляно в слабините и се гмурна под ръката му, когато той се преви от болка. Затича към входната врата. Трябваше да успее да доведе помощ. Нямаше време да мисли.

Мъжът се изравни с нея в момента, когато тя отвори вратата. И попадна право в ръцете на Джок. Опита се да го отблъсне.

— Джок, внимавай. Той е…

— Шшш, знам. — Той гледаше зад нея. Бутна я нежно встрани. — Какво става, Ройд?

Ройд се спря, погледът му стана предпазлив.

— Ти ми кажи, Джок. Не очаквах да те видя тук. Да не би тя да ти плаща? Няма начин.

Очите на Софи се разшириха от шока.

— Познавате ли се, Джок?

— Може и така да се каже. Ходили сме в едно и също училище. — Той срещна погледа на Ройд. — Грешиш. Тази жена не е твоята цел.

— По дяволите, ако не е! — каза рязко Ройд. — Името й беше във файловете на Санборн. И в миналите, и в настоящите.

— Откъде знаеш?

— Нат Кели. Той е добър. Не прави грешки.

— Това не означава, че не може да интерпретира неправилно онова, което открие. — Той се обърна към Софи. — Майкъл добре ли е?

Тя рязко кимна.

— Но има мъртъв мъж в спалнята ми.

Джок погледна Ройд.

— Един от хората ти?

— Не убивам собствените си хора — каза той саркастично. — Влезе в къщата преди мен. Щеше да я убие. Не можех да го допусна. Имах нужда от нея.

Погледът на Джок се премести върху Софи.

— Софи?

— Той го уби.

— И кой е жертвата?

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Тогава, мисля, че е по-добре да погледна. — Той хвана Софи за ръката. — Хайде. Да влезем вътре. Не искаш да предизвикаш любопитството на съседите, нали?

Софи не помръдна. Гледаше Ройд.

— Той няма да те нарани — каза Джок. — Станало е недоразумение.

— Недоразумение? Той уби човек преди пет минути.

— И спасих кожата ти — каза студено Ройд.

— Очевидно за свои собствени цели.

— Абсолютно.

— Ройд, тя не е целта — повтори Джок. — Ще ти обясня, когато имам възможност. А междувременно, стой мирен.

Рой замръзна.

— Заплашваш ли ме?

— Само ако не стоиш мирен. Но ще е глупаво да се борим един с друг. Ние сме на една и съща страна. Всъщност през последните няколко дни се опитвах да те открия. — Направи гримаса. — Но не съм сигурен, че мога да се разбера с теб. МакДъф отбелязва факта, че от известно време на мен ми липсва опит. А ти живееш живот, който определено те държи във форма.

— Не ми говори глупости. Ти беше най-добрият. И нищо не забравяш.

— Ние сме на една и съща страна — повтори Джок. — Дай ми малко време и ще ти го докажа.

Ройд не искаше да отстъпи пред Джок. Или поне Софи мислеше така. Тя виждаше напрегнатостта под спокойната външност. За миг си помисли, че насилието, което се таеше в него, ще избухне, но после той се обърна рязко и влезе в коридора.

— Огледай тялото. Ако е бил професионалист, позволил е на емоциите да му попречат. Беше й толкова ядосан, че не ме чу да приближавам зад него.

— Не искам този Ройд в къщата си, Джок — каза Софи. — Пет пари не давам какво има между вас двамата. То няма да повлияе нито на мен, нито на сина ми.

— Не мисля така — каза рязко Ройд с блеснали очи. — Затънала си в това до гуша и всичко, което ще направя оттук нататък, ще се отрази и върху теб. По-добре се надявай, че Джок ще успее да ме накара да повярвам на онова, което ми каже. Макар да не е много вероятно.

— Спокойно. — Джок побутна Софи в къщата и затвори входната врата. — Софи, приготви ни кафе, докато оглеждаме тялото. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от глътка кофеин.

— Искам да дойда с вас…

Това беше лъжа. Не искаше да види онзи мъртвец с кървавия нож, който стърчеше от гърдите му. Какво щеше да промени това?

— Не, ще отида при Майкъл и после ще се видим в кухнята.

След десет минути тя приготвяше кафето и се опитваше да върне спокойствието си. Господи, трепереше толкова силно, че не би могла да държи чашата, без да разсипе част от съдържанието й. Сигурно беше закъсняла реакция на събитията. Щеше да се оправи след минутка. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. След смъртта на родителите й имаше периоди, понякога продължаващи с месеци, в които й беше трудно да постига контрол над себе си. Сега обаче беше силна и онзи мъж не означаваше за нея нищо друго, освен заплаха.

Не, нямаше да изгуби контрол. Вече беше добре.

— Софи? — Джок влезе в кухнята.

Тя отвори очи и кимна.

— Добре съм. Но това ме накара да си спомня някои неща.

— Какви неща? — запита Ройд, който влезе в кухнята след Джок.

Тя го изгледа студено.

— Не е твоя работа.

— Отиди в банята и я изпери. — Джок й подаде бялата блуза. — Не мисля, че ще искаш да се върнеш веднага в спалнята си.

— Благодаря.

Софи взе блузата и мина покрай него и Ройд, който се беше подпрял на касата на вратата, и тя много внимава да не го докосне. Но пак усети колко е напрегнат, усети множеството емоции, които сякаш го наелектризираха. Тя не искаше да има нищо общо с всичките тези емоции, докато не успее самата да се съвземе. Нека Джок се оправя с него. Нека Джок измисли начин как да го отстрани от къщата.

Изми се, смени дрехите си и вчеса косата си. После се опита да изгони от съзнанието си представата за онова мъртво тяло в спалнята й. Не успя. И не биваше да успее. Трябваше да се справи със случилото се, трябваше да се справи и с Мат Ройд. Затова трябваше да престане да хленчи и да застане лице в лице с истината.

Отиде в кухнята. Двамата мъже седяха до масата. Ройд, изглежда, се чувстваше толкова удобно, колкото и тигър, на когото се налага да запази равновесие върху стол. Тигър. Да, това описание беше изключително точно.

— Налях ти кафе. — Джок посочи стола до себе си. — Седни. Трябва да поговорим за Ройд.

Тя поклати глава.

— Седни — повтори Джок. — Имаш достатъчно проблеми. Нямаш нужда от повече усложнения.

Тя се поколеба, после бавно седна.

— Разпозна ли трупа в спалнята?

Той поклати глава.

— Ройд също не го познава. Но скоро може да чуем нещо. Той го засне с камерата на мобилния си телефон и изпрати снимката на своя човек в сградата с лабораториите на Санборн.

Тя замръзна.

— Неговият човек?

— Наел е човек, който, под прикритие, да измъкне информация от документите и файловете на Санборн. Той работи с видеомониторите в стаята на охраната в завода.

— И защо го прави?

— Не харесва Санборн — каза Джок. — Също толкова, колкото и ти.

— Защо?

Погледът й започна да търси признаци в изражението на Джок. Тя си спомни всичко, което Ройд й беше казал в спалнята. А после Джок беше казал, че са посещавали едно и също училище. Прилоша й.

— Още един? Като теб, Джок?

Джок кимна.

— Малко по-различни обстоятелства, но резултатите са почти еднакви.

— О, Господи!

— Няма да говорим за мен — каза Ройд. — Не искам да слушам нищо, което може да ме убеди, че тя не е на страната на Санборн. Разбра ли ме, Джок?

Джок мълча известно време.

— Преди две години баща й застрелял майка й, опитал се да убие сина й, но тя го закрила с тяло и така той прострелял нея, преди да се самоубие. Без никаква очевидна причина. Просто така.

Студеният поглед на Ройд сега беше насочен към Софи.

— Един от твоите експерименти, обърнал се срещу теб?

— Не — стомахът й се сви. — Господи, не.

— Груб си — каза Джок тихо. — Прекалено груб, Ройд.

Погледът на Ройд не се отделяше от лицето на Софи.

— Възможно е. Откъде бихме могли да знаем?

Тя поклати глава.

— Никога не бих… Обичах го. Обичах и двамата си родители.

— И няма за какво да се обвиняваш. Името ти фигурира във файловете на Санборн в първоначалните експерименти с РЕМ-4, но това нищо не означава.

— Не съм казала това. — Тя протегна, като сляпа, ръка към чашката с кафе пред себе си. — Означава нещо. Означава всичко.

— Защо? Как?

Тя се чувстваше така, сякаш я налагат жестоко, разкъсват я.

— Виновна съм. Вината беше моя. Всичко беше…

— Спокойно, Софи. — Джок покри дланта й със своята. — Мога да му разкажа и по-късно. Не трябва да преживяваш всичко отново.

— Ти не можеш да ме защитиш. — Тя навлажни устни. — Не мога да се скрия от онова, което съм извършила. Всеки ден съм изправена пред него. Всеки път, когато погледна Майкъл и знам… — Тя спря да говори и вдигна поглед към Ройд. — И нищо, което ще кажеш, не може да ме накара да се почувствам по-зле, отколкото вече се чувствам. Можеш да разтвориш раната отново, но тя не може да стане по-дълбока. Искаш ли да знаеш какво се случи? Бях млада и умна и мислех, че мога да променя света. Бях току-що завършила медицинския колеж и започнах работа във фармацевтичната компания „Санборн“, защото те ми обещаха, че ще ми дадат възможност да посветя времето си на проучването, което бях започнала още в колежа. Имах докторска степен по химия и по медицина и специализирах в областта на нарушенията в съня, защото баща ми страдаше от безсъние и кошмари още от детството си. Мислех, че мога да помогна и на него, и на други като него.

— Как?

— Бях успяла да открия как химически да въздействам на фазата, която непосредствено води към РЕМ-4, психологически най-активната фаза на съня. Докато човек е в това състояние, е възможно да се стимулират приятните сънища, които да изместят кошмарите, и дори да се спре безсънието. Санборн беше много развълнуван и истински ентусиазиран. Той дори ме придума да заобиколя разпоредбите на контролните органи и да отида в Амстердам, за да проведа тестовете. Искаше това да се пази в строга тайна, докато не се уверим, че резултатите ще са толкова обещаващи, колкото мислим. Не му трябваха много усилия, за да ме убеди да предприема първите стъпки. Знаех, че на контролните органи им е необходима цяла вечност, за да одобрят, което и да е лекарство, а и напълно вярвах в безопасността на процеса. Тестовете бяха удивително успешни. Хора, които бяха жертва на нощни кошмари през целия си живот, се освободиха от тях. Станаха по-щастливи и много по-продуктивни, без очевидни странични ефекти. Бях толкова щастлива, че можех да подскоча до Луната.

— И?

— Санборн каза, че трябва да намалим скоростта. Иззе тестовете от ръцете ми и ме убеди да насоча изследването, което вече бях провела, към всички възможни покачвания на стойностите за РЕМ-4. Когато отказах, той ме изключи от работната група. Бях ядосана и силно разочарована, но не подозирах нищо нередно. — Тя направи пауза. — Исках обаче да знам как вървят тестовете, затова отидох в лабораторията една нощ и прегледах файловете. — Тя си пое дълбоко дъх. — Не можете да предположите какво открих. Те използваха уязвимостта, която лекарството причиняваше, за да постигнат контрол над мозъка. Съществуваше кореспонденция между Санборн и генерал Бош, в която се говореше за предимството, което контролът над мозъка ще даде във време на война. Отидох при Санборн и му казах, че напускам и че ще взема проучването си със себе си. Виждах, че е ядосан, но той успя да се овладее. На следващия ден на вратата ми почукаха двама адвокати. Те твърдяха, че тъй като съм наета на работа от Санборн, проучването законно е негово. Че аз мога само да подпиша оставката си или да отнеса въпроса към съда. — Тя изкриви устни. — Знаете какви шансове щях да имам срещу Санборн в съда. Не исках и да продължавам проучването. Очевидно потенциално бях опасна. Но не исках и Санборн да продължи изследванията. Казах му, че ще отнеса въпроса към медиите и ще им кажа какво прави, ако продължи с експериментите. Той се съгласи. Реших, че съм спечелила. Започнах работа в университетската болница в Атланта и се опитах да забравя всичко.

— Без доказателство, че Санборн се е съгласил с теб?

— Имах приятели в лабораторията. Мислех, че ще ми кажат, ако експериментите бъдат продължени. Съществуваше добра вероятност да го направят.

— Възможност?

— Добре де, бях наивна. Трябваше веднага да отнеса въпроса към медиите. Но по-голямата част от съзнателния си живот бях прекарала в изучаване на медицината и не исках да пратя всичко по дяволите. Онези адвокати щяха да направят на кайма и кариерата ми, и живота ми. — Тя си пое дълбоко дъх. — А и експериментите спряха. Проверявах периодично през следващите шест месеца. На проекта като че ли беше сложен край.

— А след първите шест месеца?

Тя стисна чашата.

— След това не ми се налагаше да се тревожа, че животът ми може всеки момент да се разпадне. Защото той вече се беше разпаднал. Един ден отидох на риболов с баща си и майка си. Джок ти каза какво се случи. Баща ми полудя. Докато беше любящ и загрижен за нас, изведнъж, просто така, застреля жената, която беше обичал през целия си живот. Щеше да убие и сина ми, ако не бях застанала между тях. Куршумът все пак го засегна, но беше минал през мен и беше отклонен. Събудих се след един ден в болницата. Бях съкрушена, като разбрах какво се е случило. В това нямаше никакъв смисъл. Такива неща не биха могли да се случват. И след това лежах два месеца в психиатрична клиника. — Тя стисна ръцете си в юмруци. — Бях слаба. Трябваше да бъда силна, да съм там, когато Майкъл е имал нужда от мен, но Дейв не ми каза, че и той има проблеми. Трябваше да съм там с него.

— Това са били само два месеца, Софи — каза Джок тихо. — И ти самата си имала проблеми.

— Аз не съм дете — каза тя с дрезгав глас. — Аз съм майка и трябваше да съм с него.

— Историята е сърцераздирателна — каза Ройд. — Но аз искам да докопам Санборн.

Исусе, той май беше твърдо копеле.

— Съжалявам, че изгубих времето ти. Не се опитвах да изтръгна съчувствие от теб. Съмнявам се, че си способен на такова. Всъщност ние така и не успяхме да се изтръгнем от ръцете на Санборн. — Тя поднесе чашата към устните си. — Докато бях в психиатричната клиника, единственият начин да оцелея беше да се опитвам да разбера какво се беше случило. Не можех да повярвам, че баща ми, просто така, изведнъж, за секунди, е полудял. Той беше… прекрасен човек. Мил и нормален във всяко едно отношение. — Тя направи пауза. — С изключение на нарушенията в съня, от които страдал още като дете. Но дори това се беше някак странно „смалило“ през последните месеци. Той ходеше при нов терапевт, доктор Пол Дуайт. Проверих го, беше много уважаван лекар. Баща ми го посещаваше по-често отколкото предишния си терапевт и това като че ли даваше резултати. Спеше през цялата нощ, а кошмарите се появяваха много по-рядко. Майка ми беше много щастлива заради него. Онзи последен ден той изглеждаше много по-спокоен и по-отпочинал, отколкото въобще можех да си спомня. А после си спомних колко спокойни и весели бяха онези доброволци в Амстердам, след като се събудеха след терапията на РЕМ-4. — Тя поклати глава. — Мислех, че си въобразявам, че правя връзки, които не съществуват. Трябваше обаче да се убедя, да бъда сигурна. Нима това не беше най-добрият начин да се отърват от мен? Бях сигурна, че баща ми щеше да обърне пистолета и към мен, ако не бях вече поела куршума, предназначен за Майкъл. Чувал си за луди, които са убивали цялото си семейство, преди да се самоубият. Семейни трагедии. Никакъв убиец, който би могъл да запали искрата на разследването. Мен вече нямаше да ме има, а Санборн щеше да е свободен да продължи с плановете си за РЕМ-4.

— И какво направи по въпроса?

— Като излязох от болницата, прегледах книжата на баща ми и записах името и адреса на терапевта. Обадих се, за да си уредя среща. Телефонът беше изключен. Терапевтът беше загинал в автомобилна злополука преди три седмици.

— Много удобно — прошепна Джок.

— И аз така си помислих. Наех частен детектив да се опита да установи връзката между доктор Дуайт и Санборн. Единственото, което той успя да открие, беше, че двамата са се срещнали на конгрес в Чикаго същата година. И това, че Дуайт редовно е правил банкови депозити от по половин милион долара през последните няколко месеца.

— От това не могат да се правят никакви заключения.

— В никакъв случай не е достатъчно за повдигане на дело в съда, но беше достатъчно за мен. Подейства ми като въже, което са ми подали, за да ме издърпат от подвижните пясъци. Трябваше обаче да знам повече. Все още имах приятели в компанията на Санборн и започнах да задавам въпроси. Увериха ме, че в помещенията не са провеждани повече експерименти. Отделът бил напълно закрит, а хората, работили по проекта, били прехвърлени в други групи, по други проекти. Не повярвах. Помолих приятелката си, доктор Синди Ходж, да следи наоколо и да види какво може да открие. — Софи спря, за да си поеме дъх. — Тя ми предаде списък с имена. И място. Гарууд, Северна Дакота. — Спря, защото усети промяна в поведението на Ройд. — Познато ли ти е името?

— О, да. Аз съм много добре запознат с Гарууд. — Той погледна Джок. — А ти?

— Моето обучение беше различно от твоето. Не си спомних за Гарууд до онази последна година, когато спомените ми започнаха бързо да се връщат. — Той кимна на Софи. — А и Софи помогна на спомените ми да се върнат, когато дойде да ме търси.

— Тя те е търсила? — запита Ройд.

— Да не мислиш, че аз съм я открил? Аз се опитвах да се примиря със себе си, да открия кой съм и какъв съм. Не се освободих така бързо като теб.

— Бях в Гарууд дълго преди да те доведат там. И освобождаването ми не ми се стори бързо — каза Ройд.

— Не сте били заедно в Гарууд? — запита Софи. — Не разбирам.

— Джок беше доведен в Гарууд по молба на Томас Рейли, който обучаваше свои собствени „зомбита“, чийто мозък контролираше напълно — каза Ройд. — Той плащаше на Санборн, за да използва РЕМ-4 и да му помага да манипулира Джок и някои други свои жертви. Но имаше и други методи, с които той експериментираше, а Санборн беше само негов инструмент.

— А ти?

— О, аз бях подарък от генерал Бош за Санборн, когато отвориха лабораторията в Гарууд. — Той се усмихна безрадостно. — Генералът искаше да се отърве от мен и не можа да измисли нищо по-добро от това да ме изпрати на партньора си в престъпленията. Харесваше му идеята, че ще пречупи волята ми, а ако това не станеше, винаги съществуваше възможността да полудея. Случи се на двама, докато бях в Гарууд.

Обзе я ужас.

— Не! — прошепна тя.

Той я изгледа скептично.

— Трябва да знаеш и за това, щом знаеш за Гарууд.

Тя поклати глава.

— Не беше записано в докладите на Санборн.

— От онова, което съм чувал, жителите на селищата в близост до Аушвиц също твърдели, че нищо не знаят.

— Казах ти, не…

— Щом твърди, че не е знаела, значи това е истината — каза Джок. — Санборн не би пазил записки за провалите си. Той би елиминирал обекта и би изтрил всички записи.

— Сигурен ли си? — запита Софи. — Лекарството РЕМ-4, което аз създадох, беше безопасно и за тялото, и за ума.

— Не и след внесените от тях промени — каза Ройд. — Те увеличиха многократно несигурните, предполагаеми фактори. Някои умове не можеха да приемат тази степен на подчинение, без да се наруши стабилността им. О, да, лекарството и фазата бяха напълно променени. В Гарууд имаше петдесет и двама мъже, които могат да потвърдят това.

— В докладите се споменаваше, че са трийсет и четирима — каза Софи.

Ройд само я погледна.

— Санборн… ги е убил?

Той сви рамене.

— Преброих петдесет и двама, преди да си тръгна от там. Не знам какво се е случило с тях. Но мога да предположа. Крих се повече от три месеца и точно тогава ЦРУ разкри делата на Томас Рейли. Санборн беше смъртно уплашен, че документите и записките на Рейли могат да заведат ЦРУ до Гарууд, затова разчисти всичко толкова добре, че никой не би могъл и да предположи какво е ставало там. А след това затвори мястото и премести всичко.

— В завода си в Мериленд — каза Софи. — Защо не отиде в полицията?

— Полицията обикновено не изслушва наемните убийци. А бях сигурен, че генералът ще се погрижи поне едно от убийствата, които бях извършил, да бъде документирано. — Той стисна устни. — Е, все пак нормално беше да ме изпращат да извършвам убийства. Бях „тюлен“ в продължение на четири години, а всички знаят, че нас ни обучават на насилие и смърт. Трябваше да намеря друг начин да сложа ръце върху тях.

— Какъв начин?

— Трябваше да изкарам достатъчно пари да купя информация. Беше ми необходимо известно време да открия лаборатория, където се извършват изследвания РЕМ-4, и да внедря „къртица“ в компанията на Санборн. — Той срещна погледа й. — И това ме доведе при теб.

— Аз не… Никога… — Тя спря и уморено поклати глава. — Но го направих. Аз го започнах. Вината беше моя. Не мога да обвинявам теб за…

Мониторът на Майкъл се изключи.

— Исусе! — Тя скочи на крака. — Майкъл…

И излезе тичешком от стаята.