Метаданни
Данни
- Серия
- Ив Дънкан (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killer Dreams, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Вангелова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 35 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава (2009)
- Разпознаване и корекция
- tsocheto (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Айрис Йохансен. Убийствени сънища
ИК „Калпазанов“, София, 2007
ISBN: 978-954-17-0238-3
История
- — Добавяне
Глава 14
Майкъл и Джок не играеха. Седяха върху един от огромните камъни, които ограждаха игрището.
— Здравей, Софи. — Джок се изправи. — Всичко наред ли е?
Тя рязко кимна.
— Трябва да говоря с Майкъл. Ще ни оставиш ли насаме?
— Разбира се. — Той я погледна внимателно, после се обърна към Майкъл. — Мисля, че майка ти има нужда от малко помощ, Майкъл. Погрижи се за нея. Окей?
Майкъл кимна.
— Ще се видим по-късно, Джок.
Той се усмихна.
— Можеш да се обзаложиш, че ще е така.
— Ройд иска да се срещнете във вътрешния двор, Джок — каза Софи.
Той кимна и тръгна към пътеката. Софи се обърна към Майкъл. Как да започне?
— Ще заминеш, нали? — запита тихо Майкъл.
Тя застина шокирана. Майкъл погледна към морето, окъпано в златистите цветове на залеза.
— Всичко е наред, мамо.
Тя мълча известно време.
— Не е наред. Не искам да замина. Не искам да те изоставя. Ако ме намразиш заради това, ще те разбера.
Той поклати глава.
— Как бих могъл да ти се ядосам? Ти си моята майка. В момента нещата са лоши за теб. Ти се опитваш да направиш това, което е най-добро за всички ни. А Джок казва, че аз трябва да свърша своята част от работата.
— Джок?
— Но дори той да не ми беше казал това, нямаше да ти се ядосам. — Покри дланта й, която беше отпусната върху скалата, със своята. — Помниш ли, снощи ти ми говори за дълга и задълженията, за това, че понякога те са радост, а понякога — бреме? Ти говореше за мен. Но аз също имам задължения. Ти си в беда и аз трябва да направя нещата по-лесни за теб. Това е моето задължение. — Той стисна здраво устни, за да не треперят. — Ще се страхувам. Ще се тревожа за теб. Трябва да ми обещаеш, че няма да пострадаш.
— Ще се опитам… — О, какво пък, по дяволите! — Обещавам!
— Джок ми каза, че тук ще има хора, които ще се грижат за мен, докато той и МакДъф се грижат за теб. Няма да им създавам никакви проблеми, мамо.
Гърлото й се сви. В очите й напираха сълзи.
— Знам — тя го прегърна през раменете и го притисна към себе си. — Много се гордея с теб, Майкъл. Джок каза ли ти кой ще дойде?
Той поклати глава.
— Е, аз ще ти кажа каквото зная.
— Не искам да мисля за това. Джок ще ми каже по-късно. — Той се облегна на нея. — Мислиш ли, че можем да поседим малко тук? Нямаш много време, нали?
Трийсет минути. Представяше си как Ройд крачи неспокойно из вътрешния двор. Прекалено лошо за него. Тя прегърна здраво Майкъл.
— Имам достатъчно време. Не бързам.
Беше съвсем тъмно, когато Софи отиде във вътрешния двор. Ройд беше изкарал взетата под наем кола пред входната врата. Тя инстинктивно се напрегна, като го видя как се е облегнал на отворената предна врата на автомобила.
— Трябваше да прекарам малко време с него.
— За Бога, знам. — Отвори й другата врата. — Затова изчаках цял час, преди да изпратя Джок да ви прекъсне. Влез. Казах на Джок да го забави петнайсет минути, за да можем вече да сме тръгнали, когато Майкъл дойде тук. Не искаш да те види да тръгваш, нали?
— Чувалът ми.
— В багажника е.
— Трябва да говоря с МакДъф. Ще се забавя само секунда.
— Вече говорих с него. Жан Макгуайър ще ти се обади на мобилния телефон. Ще влезеш ли в колата? Не искаш това да стане за Майкъл по-зле, отколкото вече е.
Тя влезе в колата.
— Не, не искам. — Облегна се назад и затвори очи. — Да тръгваме. Измъкни ме оттук.
— Това се опитвам да направя.
Тя чу как неговата врата се затръшна и как двигателят се запали. Ройд не проговори веднага. Бяха пътували няколко минути, когато каза:
— Зле ли беше?
Тя отвори очи.
— Искаш да кажеш, дали е изпаднал в истерия и ми се е разкрещял? Не, прояви разбиране, беше любящ и не направи нищо друго, освен да разбие сърцето ми. Той е толкова добро дете, Ройд.
Той кимна.
— Знам. Не съм прекарал много време с него, но това успях да разбера. — Той направи пауза. — Джок ми каза, че е сигурен, че Майкъл ще е в безопасност. Той познава тези хора и им има доверие. Това би трябвало да те накара да се почувстваш по-добре.
— Това означава не много, а всичко за мен. — Тя го погледна. — Но проявата на такова разбиране и съчувствие е подозрително.
— Нима проявявам съчувствие? Ще трябва да внимавам. — Той натисна педала на газта. — Може би започваш да мислиш, че съм обикновено човешко същество.
— Никога не съм казвала, че не си…
— Хайде. Никога ли не си мислила за мен във връзка с Гарууд? Никога ли не си спомняш в какво ме бяха превърнали? — Той повдигна едното си рамо. — И какво съм в момента?
— Това не означава, че не си човешко същество. — Тя смени темата. — Джок казал на Майкъл, че той и МакДъф ще се грижат за мен. Доколкото знам, МакДъф ще преследва Девлин.
— Кръгозорът му се разшири, когато му казах, че Девлин ще бъде под закрилата на Санборн. Ако трябва да прегази Санборн и Бош, за да стигне до Девлин, той ще го направи.
— По-добре е да имаме някакъв общ план, за да не си пречим един на друг.
— Точно така. — Телефонът му звънна. — Ройд.
— Кели? — прошепна Софи.
Той кимна.
— Остани, където си, Кели. Ние пътуваме към Маями. Аз ще ти кажа дали да се върнеш в Щатите. — Той затвори. — В Барбадос е. Това било най-близкото пристанище, когато загубил „Констанца“.
— Маями? Защо Маями?
— Мястото е удобно, за да тръгнеш, накъдето и да било. Не знаем къде е Горшанк. Може да е някъде на островите, а може още да е в Щатите…
— Или където и да е другаде по света.
— От онова, което ми каза, мисля, че Санборн обича той и работата му да са му винаги подръка, близо до него.
Софи си помисли, че това е вярно.
— Кога мислиш, ще чуем нещо от МакДъф за Горшанк?
— Той няма да се бави излишно.
— Знам. Просто не искам… Уплашена съм. Преди лошите последици бяха ограничени. Сега е различно.
— Формулата на Горшанк може да е провал. Нали каза, че не знаеш как е получил някои от резултатите?
— А може и да не е провал. — Тя изправи рамене. — Не мога да мисля за това сега. Мога да поема нещата само едно по едно.
— Звучи разумно. Ще мине още час, преди да стигнем до летището. Опитай да се отпуснеш.
— Не мога да се отпусна. — Тя се взря навън, в мрака. — Не и докато не ми се обади Жан Макгуайър.
— Не се получи — каза Девлин, когато Санборн вдигна слушалката. — Направих най-доброто, което можах, но ти не ми каза, че и Ройд ще се появи на сцената.
Санборн изруга.
— Не знаех, че и той ще е там. Сигурен ли си, че е бил Ройд?
— О, да. Имам рана от нож в рамото и той е виновен за това. Познавам го добре. Срещахме се често в Гарууд.
— Ако сте били толкова близки, трябвало е да успееш да го премахнеш. А сега, какво добро можеш да ми докладваш?
Мълчание.
— Съжалявам — каза едва чуто Девлин. — С какво мога да изкупя вината си?
— Убий детето и жената.
— Прекалено е късно. Ройд ме позна и ще каже на МакДъф. Ако се приближа до замъка, ще ме преследват като дивеч. Подчиних се на заповедите ти и отстраних пречката. Е, няколко пречки. Полицията ще плъзне из целия район там.
— Ти, идиот такъв! Знаеш, че не исках да проваляш мисията си.
— Каза ми да правя онова, което трябва. Знам, че не искаше да ме хванат, защото още можеш да ме използваш. Само ми позволи да преследвам Ройд и той ще ме заведе при жената.
— Тогава, остани в Шотландия и свърши работата.
— Не вярвам да са още там. Ройд ме познава много добре и мисли, че може да ме залови.
— И ти мислиш, че можеш да го заловиш. Кой от двама ви е прав?
— Аз. Защото за него жената е бреме. Това ще го забави.
— Каза, че не можеш да се върнеш в замъка.
— Ако той е още там, няма да е задълго. Той иска теб, а сега иска и мен. Не може да хване нито един от двама ни, ако стои в онзи замък.
— А Софи Дънстън?
— Ти ми даде заповед. Естествено, ще свърша работата. Само ще ми е необходимо малко повече време.
Санборн се замисли. Сега, като знаеше, че Ройд се е съюзил със Софи, приоритетите бяха различни. Той беше опасност, която трябваше бързо и ефикасно да се отстрани.
— Жената може да бъде арестувана от полицията по всяко време. Ройд няма да остане с нея, ако това го поставя в опасност. Той иска отчаяно да ме залови и няма да рискува.
— Значи мога да преследвам Ройд?
— Когато се появи. Ще останеш при мен, докато това стане.
— За да те защитавам? — Девлин побърза да добави: — Това е умно. Ти не трябва да бъдеш ранен или убит.
— Радвам се, че си спомняш първата и основна заповед — каза саркастично Санборн. — Понякога се чудя за теб, Девлин.
— Защо? Аз винаги си върша работата, нали?
— Винаги. Но обикновено има много повече кръв, отколкото е необходимо.
— Целта оправдава средствата.
— Може би.
Той сведе поглед към доклада, поставен пред него. Ако анализът на резултатите на Горшанк беше точен, това можеше да промени основните му цели.
— Нещата се променят. Остани нащрек. Може да имам друга работа за теб, докато чакаме Ройд да се появи някъде.
Той затвори. Кръвта, която Девлин обичаше да пролива, може би нямаше да е нещо лошо в този случай. Можеше да уплаши Софи и да я принуди да мине в неговия лагер. Тя сигурно се чувстваше преследвана, а ако Девлин е близо до сина й, това можеше да прати по дяволите всичката й увереност.
Да тръгне да преследва тази кучка и да се опита отново да я привлече на своя страна?
Може би. Не беше доволен от Горшанк и преди, а сега с всеки ден ставаше все по-неспокоен. Отначало беше помислил, че е намерил съвършения заместител на Софи и че може да си позволи да се отърве от нея. Но Горшанк не беше такъв блестящ учен като Софи, не беше новатор като нея, резултатите от последните му тестове бяха обещаващи, но колебливи. Седем смъртни случая и десет души, които бяха показали ниско ниво на послушание и управляемост, не беше кой знае какво.
Да изчака, докато Девлин убие Ройд и тя се почувства сама и беззащитна?
Ако момчето не беше зад каменни стени, би могъл да го отвлече и да остави нейният собствен син да я убеди. Но Девлин беше казал, че на момчето наистина е осигурена безопасност, а сега и полицията беше плъзнала из целия район. И все пак, може би още беше възможно…
Трябваше да реши скоро. Бош го притискаше да напредва с крайните тестове и да му даде зелена светлина, за да започне преговорите.
„Хайде, Ройд. Девлин те чака. И този път няма да възразя, независимо колко кръв ще пролее.“
Телефонът на Софи звънна няколко минути преди да се качат на самолета.
— Софи Дънстън? Аз съм Жан Макгуайър. — Гласът на жената беше гърлен, млад и вибрираше от жизненост и сила. — Съжалявам, че не се обадих по-рано, но реших да изчакам да пристигна в имението и първо да говоря със сина ви.
— Да, разбира се.
— Той е в съседната стая. Ще го извикам, когато свършим разговора си. Сигурно искате да ми зададете въпроси. Слушам.
— МакДъф каза ли ви за кошмарите на сина ми?
— Да, ще спя в съседната стая. Ще се справим. — Тя направи пауза. — Той е чудесно момче. Сигурна съм, че се гордеете с него.
— Да. — Тя прочисти гърлото си. — МакДъф ми каза, че баща ви е детектив. Изненадана съм, че сте успели да го убедите да дойде с вас.
— Не беше лесно — каза Жан искрено. — Послуша ме, защото ставаше въпрос за дете. Можете да му имате доверие. Ако имах дете, не бих искала никой друг да се грижи за него, освен Джо.
— Можете да имате проблеми заради това. Защо сте готова да рискувате? Толкова ли сте близка с МакДъф?
— По дяволите, не — тя направи пауза. — Това не беше отговор, който ви вдъхна увереност, нали? С МакДъф имаме дълга история. Невинаги се разбираме еднакво добре. Но в този случай сме съгласни. Трябва да се осигури безопасност на момчето и двамата с Джо можем да го направим.
— Вие полицай ли сте?
Тя се засмя тихо.
— Господи, не. Аз съм художник. Но Джо ме научи да се грижа за себе си и за другите. Други въпроси?
— Не мога да се сетя сега.
— Е, винаги можете да ми се обадите. Ще съм тук със сина ви. Няма да се отделям от него. Обещавам.
— Благодаря ви. — Тя прочисти гърлото си. — Не мога да ви кажа колко дълбоко оценявам това. Може ли сега да говоря с Майкъл?
— Веднага. — Тя повиши глас. — Майкъл! Ето, идва.
— Мамо? — Майкъл беше вече на телефона. — Добре ли си?
— Да. Тъкмо ще се качвам на самолета. Там всичко добре ли е?
— Да, разбира се. Джо е добро момче, но не играе футбол. Каза, че ще ме учи на джудо.
— Това звучи… интересно. А Жан?
— Тя е много мила. И красива, наистина красива. Напомня ми за някого…
— Бъди послушен. Те са там, за да ти помогнат.
— Няма нужда да ми казваш това, мамо. Разбирам го.
— Съжалявам, предполагам, че съм малко нервна. Знам, че ще си умен, добър и послушен, какъвто си винаги с мен. — Тя си пое дълбоко дъх. — Обичам те. Ще ти се обадя, когато мога. Довиждане, Майкъл. — Тя затвори.
— Доволна ли си? — Ройд й подаде носна кърпичка.
— Доколкото мога да бъда. — Тя подсуши очите си. — Жан Макгуайър изглежда искрена и добронамерена. Мисля, че ще се грижи добре за Майкъл. — Софи си пое дъх на неравни глътки. — Той я харесва. Макар че нито тя, нито Джо Куин играят футбол. Майкъл не мисли, че това има значение. Каза, че е много красива.
Ройд се усмихна.
— Това може да е проблем. Може би нивото на тестостерона на Майкъл започва да се повишава. Може да израсне и да се превърне в мъж, който ще е луд по жените.
— Пет пари не давам. Мога да се справя с това, когато съм отново с него. — Софи му върна носната кърпа. — Да вървим. — Тръгна към самолета. — Къде ще отседнем в Маями?
— Е, няма да е в „Риц“. Наех вила нагоре по крайбрежието. Отсядал съм там и преди. Частна, изолирана и наистина удобна. Ще останем там, докато разберем на къде ще се отправим.
Тя кимна.
— Искам отново да прегледам диска с формулите на Горшанк. Както ти казах, мисля, че долових някои „дупки“ в онези формули. Искам да ги прегледам, когато ще имам достатъчно време да се концентрирам.
— Но ти прекара цял ден над тях.
— Един ден не е много, когато става въпрос за работа, за чието формулиране на Горшанк е била нужна поне година. — Тя направи пауза. — А и когато изучавах диска, бях разтърсена до дъното на душата си и уплашена, а това обикновено не спомага за ясното и аналитично мислене.
— О, забравих. — Усмивката му изчезна, докато я следваше нагоре по стъпалата към самолета. — Отново чувството ти за вина. На всяка цена разгледай внимателно онези формули. Може би ще откриеш, че не си нито Хитлер, нито Гьоринг. Това ще е приятна изненада.
— Настанихте ли се удобно? — МакДъф стоеше в подножието на стълбите и гледаше Жан Макгуайър, която слизаше по тях. — Момчето заспа ли?
Жан кимна.
— Мина известно време, преди да заспи. Много е разтревожен, но се опитва да го скрие от всички. Той все още е дете. — Тя срещна погледа му. — И много те харесва.
— Каква изненада.
— Всъщност не е изненада. Можеш да бъдеш много мил, когато искаш. И ти доставя удоволствие да бъдеш мил с Майкъл. — Тя слезе и по няколкото останали стъпала. — Джок каза, че в спалнята ми има монитор. И че в библиотеката има още един. Така ли е?
— Да, но ако имаш нужда от още, Кемпбъл ще монтира.
— Ти кога ще тръгнеш? Мисля, че чакаше някаква информация за този Горшанк.
— Ще изчакам още една нощ, после ще взема самолет до САЩ. — Той добави: — Тук си в безопасност, Жан. Ще оставя повечето от хората си, за да съм сигурен, че с Джо няма да съжалявате за решението си. Нямаше да ви повикам, ако не бях уверен, че всичко ще е наред.
Тя сви рамене.
— Каквото се случва, се случва. Сега всичко зависи от мен и Джо. Нито един от нас не е свикнал да хленчи. Той е един от най-коравите мъже, които познавам, а аз съм израснала по улиците. Не в замък като теб. — Тя тръгна по коридора. — Покажи ми къде са мониторите.
МакДъф се засмя.
— Бях забравил колко очарователно пряма си. — Усмивката му изчезна. — Не, това е лъжа. Не съм забравил нито едно от качествата, които те правят уникална, Жан Макгуайър.
— Знам. — Жан отвори вратата на библиотеката. — Иначе нямаше да съм тук, за да свърша твоята работа, докато ти се забавляваш да правиш света безопасно място за демокрацията.
— Да се забавлявам?
— Повечето мъже се наслаждават на лова или риболова. Това са инстинктите на пещерния човек. — Погледът й обходи библиотеката. Тя видя монитора. — Добре, но вероятно ще го сложа на друго място. Няма да мога да си представя как седя тук, в тази стая. Няма да мога да рисувам тук.
— Кого ще рисуваш? Майкъл?
— Възможно е. Лицето му е интересно за толкова малко момче. Може би защото животът му е труден. Той е много по-интригуващ, от което и да е обикновено дете.
— И ти си интригуваща. Спомням си какви проблеми имах с това да се опитвам да те накарам да не рисуваш Джок.
— Ти нямаше никакъв шанс. Освен че е най-красивият човек, когото съм срещала, Джок излъчва мъката на Прометей, прикован към скалата. Не мога да устоя на такава комбинация. — Тя го изгледа преценяващо. — Никога не съм рисувала теб. Ти също не си лош обект.
— Чувствам се поласкан — каза той сухо. — Въпреки че сигурно бледнея, сравнен с Джок и Майкъл.
Тя поклати глава.
— Вероятно никога няма да направя опит да те рисувам. Ти си прекалено сложен. Не бих имала нужното време.
— Аз съм просто обикновен земевладелец, който се опитва да попречи наследството му да се разпилее.
Тя изсумтя.
— Толкова просто? Ти си наполовина цивилизован аристократ, но наполовина си като твоите предшественици бароните.
— Виждаш ли? Не съм толкова сложен. Ти правилно ме обрисува.
— Обрисувах само онова, което се вижда на повърхността. — Тя се обърна и погледът й обходи коридора. — Обаждай се. Трябва да знам какво става.
— О, ще се обаждам. — Той направи пауза. — Между другото, още ли се виждаш с Марк Тревър?
— Да.
— Често ли?
Тя пак погледна през рамо.
— Това не е твоя работа, МакДъф.
— Ах, понякога съм копеле, което вдига много шум. Припиши го на моите груби предшественици бароните. Често ли?
— Лека нощ, МакДъф.
Той се засмя.
— Лека нощ, Жан. Колко жалко, че не се получава между теб и Тревър. Но аз ти казах, че може да…
Тя се завъртя рязко към него.
— По дяволите, всичко е наред между нас. Защо, по дяволите, не… — Спря, като видя дяволитото пламъче в очите му. — Тук съм, за да се погрижа за момчето, а не да слушам твоите приказки. Вземи Джок и се махни от очите ми. По-добре да помогнеш на онази бедна жена, която страда, защото не знае на кого да повери детето си.
Усмивката му изчезна.
— Сега тя вече знае на кого може да има доверие, Жан. Има добри инстинкти и ще е сляпа, ако не разбере какво съкровище получава в твое лице. — Той се обърна и погледът му започна да обхожда библиотеката. — Двамата с Джок няма да те събудим, за да ти кажем довиждане. Благодари отново на Джо за помощта му.
— Почакай.
Тя с гняв и разочарование си помисли, че той най-вероятно си играе с нея. Беше майстор в манипулирането на всеки човек и всяка ситуация. Но тя не можеше да му позволи да си навлече беля или проблем само защото самата изпитва горчивина.
— Пази се, МакДъф.
Лицето му се озари от усмивка.
— Колко си мила и сладка, Жан.
— Глупости.
— Вярно е, че криеш своята нежност, но така предизвикателството става още по-голямо. — Той добави: — Ще се опитам да оправя тази каша колкото се може по-бързо. Имам прекалено много цели, които трябва да преследвам, за да си губя времето напразно.
Вратата на библиотеката се затвори след него. Жан се поколеба един миг, преди да тръгне нагоре по стълбите. Както обикновено, МакДъф беше предизвикал у нея различни чувства — от гняв, до съчувствие и разочарование. Защо, по дяволите, беше дошла тук?
Знаеше, естествено. Заради момчето. Нямаше значение, че МакДъф обикновено я ядосваше и се опитваше да наднича в личния й живот. Странната връзка между тях все още съществуваше. Тя се беше опитала да не й обръща внимание, да го изхвърли от живота си. Очевидно това не биваше да се случва, защото тя не успя да му откаже, когато той й разказа за Софи Дънстън и детето й.
Тя ядосано си помисли, че не е отказала не заради МакДъф. Не би отказала на никого, който я помоли за помощ, ако става въпрос за дете. Тя самата беше преживяла повече от достатъчно в ранните си години. Ийв и Джо й бяха помогнали, бяха я спасили. Майкъл имаше нужда от човек, който да застане до него по същия начин. Дори да беше за кратко, тя трябваше да му помогне.
И МакДъф нямаше нищо общо с това чувство.
Освен че той познаваше характера й и беше използвал това, за да й направи предложение, което тя не би могла да откаже. Не можеше да отрече тази истина. И защо да я отрича? МакДъф си беше МакДъф и тази тяхна среща щеше да е не само кратка, но и последна. Когато Софи Дънстън се върнеше при сина си, Жан щеше да си тръгне оттук без съжаление и със задоволството от добре свършената работа.
И да натрие носа на МакДъф.
Къщата северно от Маями беше малка и очарователна, в испански средиземноморски стил, заобиколена с високи стени, които криеха вътрешен двор, покрит с плочки. Ройд паркира взетата под наем кола на улицата и отключи желязната врата.
— Много е приятно — каза Софи, когато погледът й попадна на малкия фонтан, който бълбукаше в центъра на двора. — Каза, че си отсядал тук и преди?
— Няколко пъти. Удобно е. — Той заключи вратата след тях. — И е безопасно, сигурно. Обичам да има стени около мен.
— Имаш достатъчно.
Той я погледна.
— Да подразбирам ли, че не говориш за къщата?
— Съжалявам, думите просто ми се изплъзнаха от устата — каза тя уморено. — Имаш право да се пазиш от всеки.
— Не се пазя от теб.
— Така ли? — Тя извърна поглед от фонтана и срещна погледа му. Вдъхна с пълни гърди, остро. — Не това исках да кажа.
— Тогава, внимавай какво говориш. Защото наблюдавам всяко твое изражение, всяка твоя интонация. — Той мина пред нея и отключи френските прозорци. — Има три спални, офис, трапезария и кухня. — Посочи извитото стълбище с парапет от ковано желязо. — Вземи, която спалня искаш. Вземи душ. Ще се срещнем в кухнята след час. Ще изляза, за да взема храна. Има кубински ресторант на няколко мили оттук. Знам, че е рано, но предполагам, че можем да хапнем. Окей?
— Окей. — Тя тръгна нагоре по стълбите. — Каквото и да е.
— Не отваряй вратата.
Тя спря и го погледна.
— Мисля, каза, че мястото е сигурно и безопасно.
— Така е. Но само глупак приема безопасността за даденост.
Той се обърна и излезе през френските прозорци. „А Ройд не е глупак“, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. „Той е живял с ужаса години наред.“ Ужасът, който беше внесла в живота му. Все още не можеше да се отърси от него. Всеки миг, прекаран с него, засилваше разкаянието, което беше изпитала, когато беше научила за Гарууд.
Трябваше да забрави за това. Той ясно й беше дал да разбере, че не иска нейното съчувствие. Щеше да вземе душ и да се обади на Майкъл, за да се увери, че всичко е наред при него.
И да се надява, че МакДъф е открил нещо за Горшанк.
Майкъл седеше на стол до прозореца. Беше се свил на топка. Стаята се осветяваше само от лунната светлина.
— Късно е. Трябва да си в леглото.
Жан мислеше само да се отбие в стаята му, за да се увери, че той спи, но долови напрежението в него. Влезе и затвори вратата.
— Не можеш да спиш?
Той поклати глава.
— Тревожиш се за майка си?
Той кимна.
— Чакам да се обади. Тя каза, че ще се обади, когато стигне в САЩ.
— Знае, че тук е късно.
— Ще се обади. Тя обеща.
— Сигурно иска да престанеш да се тревожиш и да си легнеш. Ще те събудя, ако се обади. — Жан направи гримаса, прекоси стаята и застана до момчето. — Ако искаш нещо, това не означава непременно, че то е възможно.
— И лердът ми каза същото. — Майкъл говореше колебливо. — Няма нужда да стоиш при мен. Аз съм добре. И не искам да те безпокоя.
— Не ме безпокоиш. — Тя седна на пода и кръстоса крака като индианците. — Страхуваш ли се да заспиш, Майкъл?
— Понякога. Но не и тази вечер. Просто се тревожа за мама.
— Ти не й показа тревогата си. Постъпи много смело. Виждам, че тя се гордее с теб.
Той поклати глава.
— Аз й причинявам много проблеми.
Щеше да е глупаво да спори с него. Той беше интелигентно момче и щеше да разпознае лъжата.
— Това не означава, че тя няма причина да се гордее с теб. Мисли, че проблемите си струват.
— Защото е моя майка. Никой друг не би помислил това. — Той втренчи поглед в лицето й. — И ти не мислиш така, нали?
Май беше дошло времето за изясняване на ситуацията. Тя знаеше, че този момент ще настъпи. Той я беше приел, защото така беше по-лесно за майка му, но ето, че беше дошъл моментът да се сприятелят, ако могат.
— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че си струва.
— Но ти дори не ме познаваш — каза той, като под черта всяка дума. — Защо дойде? Защото лердът ти каза да го направиш?
— Лердът нищо не може да ми нареди. — Майкъл продължаваше да я гледа втренчено. Той очакваше отговор. — Дойдох, защото реших, че имаш нужда от моята помощ. Когато бях дете, нямах майка като твоята и се чувствах ужасно самотна. Тогава една жена ме взе в дома си и промени всичко за мен. Казваше се Ийв Дънкан. Тя и Джо ми дадоха дом и така прогониха самотата от живота ми. Ийв ме научи, че хората трябва да си помагат. Помислих, че ще мога да върна малка част от онова, което имам като дълг към Ийв и Джо.
— Изпитала си съжаление към мен? — запита я той. — Нямам нужда от ничие съжаление.
— По-скоро съчувствие. Ти имаш проблем и аз искам да ти помогна да се излекуваш от него. Ти имаш воля, Майкъл. Не знам дали аз бих могла да понеса това, което понасяш ти.
Той мълчеше, погледът му не се отделяше от лицето й. Имаше нужда от още нещо и тя трябваше да му го даде, дори от това да болеше. Опита се да се усмихне.
— Толкова си силен, че аз почти отказах. Съгласих се едва когато МакДъф ми каза името ти.
Той смръщи вежди.
— Какво?
— Той каза, че се казваш Майкъл. Познавах момче със същото име, преди Ийв да ме вземе в дома си. Беше по-малко от мен и му викахме Мики. За него аз бях нещо като по-голяма сестра. Израснахме заедно.
— Аз като него ли съм?
— Не, той беше много сладък и аз го обичах. Ти си по-смел и по-независим. — Тя прочисти гърлото си. — Но вече не мога да помогна на Мики и ми се струва правилно да помогна на друг Майкъл.
— Твоят Мики замина някъде ли?
— Да. — Тя извърна поглед. — Той замина. — Изправи се. — Ще ми позволиш ли да го направя? Това ще ме накара да се почувствам по-добре. Искам да помогна на теб и на майка ти.
Той не проговори веднага, после бавно кимна.
— Ще бъда твой приятел.
— Тогава, може ли да те сложа да спиш и да кажа на майка ти, че съм си свършила работата?
Момчето се усмихна.
— Предполагам, че да. — Стана и тръгна към леглото. — Не искам да имаш проблеми. Не съм и наполовина толкова силен, колкото е майка ми.
— Мисля, че си. — Преди да го завие грижливо, тя го загледа как се свързва с монитора. После прошепна: — И се гордея, че съм твоя приятелка, Майкъл. Благодаря ги…
Софи току-що беше свършила разговора си с Майкъл, когато Ройд почука на вратата на спалнята. Тя прибра телефона в джоба на дънките си и отвори вратата.
— Майкъл е добре. Спеше. Съжалявам, че го събудих, но това е добър знак. И МакДъф е все още в имението. Каза, че не е открил нищо за Горшанк.
— Сигурно среща някакви затруднения — каза Ройд. — Защото няма търпение да тръгне, да се отдаде на преследването на Девлин. Готова ли си да хапнем?
Тя се замисли за миг, после кимна.
— Умирам от глад. Намери ли кубинския ресторант?
— Не. Промених намерението си. — Кимна към чантата, която носеше. — Отидох до супермаркета. Реших, че можем да хапнем на плажа. Там ще е спокойно и ще подишаме чист въздух.
Софи имаше нужда от спокойствие и чист въздух. И двамата бяха непрекъснато в движение и нащрек от момента, в който Ройд беше нахлул в живота й, и дори само няколко часа спокойствие щяха да й се отразят добре.
— Да тръгваме. — Тя мина покрай него и започна да слиза по стъпалата. — Изненадва ме това, че копнееш за спокойствие. Не изглеждаш… — Тя се спря и се опита да определи какво точно я учудва. — Ти си напрегнат. Имам чувството, че ще ме удари ток, ако случайно те докосна.
— Нали не те удари ток в онази нощ, която прекарахме заедно в леглото?
— Не. — Тя не го погледна. — Ти беше много мил с мен.
— Аз не съм мил. — Той й отвори вратата. — Почти всяко нещо, което правя, е предназначено да запази мен и живота ми. Понякога имам моменти на отпускане, но те са много редки. И не разчитам на това.
— Аз също съм научена да не разчитам на никого. — Тя събу маратонките си, когато стигнаха до плажа. — Но на теб вярвам повече, отколкото на повечето хора.
— Защо?
— Защото знам мотивите ти.
Слънцето залязваше, но пясъкът беше топъл. Вятърът духаше в косата й и откриваше лицето й и тя изведнъж се почувства по-лека, свободна… Вдигна лице към небето и си пое дълбоко въздух. Той миришеше на сол и свобода.
— Идеята ти е добра, Ройд.
— От време на време ми хрумват добри идеи. — Той й посочи куп огромни камъни близо до морето. — Там?
Тя кимна.
— Където и да е. Както казах, гладна съм.
— Каза, че умираш от глад — поправи я той с усмивка. — За първи път признаваш някоя своя остра нужда. Като че ли ядеш, колкото да останеш жива. — Погледът му я обходи. — И ти личи. Прекалено си слаба.
— Аз съм здрава и силна.
— Изглеждаш така, сякаш ще те счупя, ако те стисна.
— Тогава, значи външният ми вид лъже. — Тя спря при камъните. — Не можеш да ме пречупиш, Ройд.
— Мога. — Той седна на земята и започна да отваря чантата. — Много съм добър в това. Мога да чупя неща и… хора. — Вдигна поглед към нея. — Обаче никога не го правя. Това много ще ме нарани.
Тя не можеше да диша. Чувстваше как пулсът й се ускорява и издува вените й от вътрешната страна на китката. Не можеше да откъсне поглед от него.
— Седни и яж. Вкусно е. Ще пием пепси-кола. Чудесно.
Тя бавно седна срещу него. Не беше чудесно. Чувстваше се слаба и леко й се виеше свят. Исусе, не се беше чувствала така от тийнейджърските си години. Внимателно взе сандвича, който той й подаде. Не биваше да го докосва. Би било грешка. По дяволите, да го гледа, също беше грешка, защото й се искаше да протегне ръка и да погали с пръсти бузата му. Той беше толкова силен, толкова напрегнат, но тя знаеше, че може да намали напрежението. А това я караше да се чувства силна. Господи, все едно бяха Адам и Ева и проклетата ябълка. Онова, което чувстваше, беше чисто примитивно.
А може би не беше толкова примитивно.
— Всичко е наред. — Той изучаваше изражението на лицето й. — Няма да ти се нахвърля само защото ти се чувстваш малко уязвима. Не затова те доведох тук.
Тя искаше да отрече, че е уязвима. Не можеше да лъже. Никога в живота си не се беше чувствала по-уязвима.
— А защо ме доведе тук?
Ройд смръщи вежди.
— Ти имаше нужда да се отпуснеш. — Той отхапа от сандвича си. — И исках да ти кажа, че… Че бях груб с теб. Не исках да дойдеш с мен и се държах грозно.
— Да.
Той сви рамене.
— Не го направих с намерението да те нараня. Разбира се, интересува ме дали ще живееш, или ще умреш.
Беше като малко момче, което не желае да прави признания. Софи повдигна вежди.
— О, това е утеха. Значи ме излъга, като каза, че пет пари не даваш? И че искаш да ме използваш по друг начин?
— Е, излъгах, че това е единствената причина. — Той се усмихна. — Обаче това наистина беше главната ми мотивация. — Усмивката му изчезна. — И все още е. — Той доизяде сандвича си, излегна се на пясъка и затвори очи. — Все още.
Тя го гледаше с гняв, примесен с почуда. Типично за Ройд беше да отправя предизвикателни забележки като тези, а после да не й обръща внимание.
— Изяж сандвича си и се изпъни. — Ройд не отвори очи. — След днешния ден, може да нямаш шанс да се отпуснеш. Винаги, когато можеш, трябва да се възползваш от добрите моменти.
— Знам.
Тя глътна последната хапка и известно време остана седнала, загледана в него. Той като че ли щеше да заспи. Да върви по дяволите! Тя се облегна на камъка.
— Ако заспя, по-добре ме събуди, преди да е дошъл приливът. Да знаеш обаче, че не обичам да ме будят грубо.
— А аз понякога обичам да ме разтърсят. Това, както и шокът, раздвижват кръвта. Някой път ще ти покажа…
— Не искам да…
Не трябваше да му говори. Всяка дума, която той казваше, извикваше образ в съзнанието й. Ройд, гол в леглото онази първа нощ. Ройд, който я гледаше напрегнато — поглед, който я караше да се чувства странно и да остава без дъх.
— Не мога да се отпусна, когато ми говориш.
— Добра забележка. Но ти си умна жена. Това е един от проблемите ми. Ти никак не приличаш на лекар.
— И как трябва да изглежда един лекар?
— Не като теб. Когато измиеш косата си, тя е къдрава и мека като на дете. Повечето време не се гримираш, изглеждаш чиста, гладка и…
По дяволите, ето, че отново я заливаше горещина.
— Според думите ти, приличам на Шърли Темпъл — каза тя. — Надявам се, че съм чиста, но у мен няма нищо детско. — Тя затвори очи. — Аз самата имам дете, помниш ли?
— Как бих могъл да забравя? Той господства над целия ти живот.
Това беше истина. Само че Майкъл й се струваше много далеч в този момент. Много отдавна не се беше чувствала просто жена, а не майка. Усещаше ясно и осезателно тялото си, мускулите си, гърдите й се спускаха и повдигаха в такт с дишането й. Очите й бяха затворени, но тя си представяше морето, пясъка и Ройд.
— Всичко е наред. — Ройд говореше тихо, гърлено. — И така трябва да бъде. Нямах предвид нищо друго. Но ти си човек. Ако имаш нужда от мен, аз съм тук, Софи.
Не можеше да му отговори. Дяволите да го вземат. Смел и груб, но понякога й се искаше да го прегърне, да го утеши. Точно когато успяваше да издигне защитни бариери срещу него, той казваше нещо, което я караше отново да омекне.
— Благодаря ти. — Тя прочисти гърлото си. — Ще го имам предвид.
Той не каза нищо. Дали спеше? Софи прекрасно знаеше, че не би могла да задреме.
Щеше да го има предвид? А как би могла да го забрави?