Айрис Йохансен
Убийствени сънища (3)

Глава 2

— Възможно ли е да е тя? — запита Робърт Санборн, като вдигна поглед от доклада, оставен на бюрото му.

— Софи Дънстън? — Джералд Кенет сви рамене. — Предполагам, че е възможно. — Прочете извънредно внимателния и подробен доклад на охраната. — Той е успял само да зърне нападателя. Полът му е неизвестен. Среден ръст, слаб, кафяво палто, кепе от туид, карабина. Предполагам, че може да е оставил отпечатъци от стъпки. Да пусна ли в ход някои от връзките си и да накарам полицията да изпрати екип от специалисти да ги разгледат?

— Какъв идиотски въпрос! Не можем да позволим на полицията дори да се приближи до сградата с лабораториите. Изпрати някои от хората ни да разгледат.

Джералд се опита да не покаже на Санборн колко е засегнат от презрението в гласа му. Колкото повече контакти имаше със Санборн, толкова повече се дразнеше. Този кучи син имаше някакъв комплекс или пък се мислеше за Господ и проявяваше дипломатическо чувство за такт само към хората, към които беше длъжен. Е, Джералд щеше да го остави да мисли, че му е подчинен, че стои по-ниско от него. Щеше да вземе от Санборн всичко, което можеше, после щеше да си тръгне.

— Ти наистина ли вярваш, че тя ще се опита да те застреля?

— По дяволите, да! — Санборн отново сведе поглед към доклада. — Ако не може да ме „хване“ по друг начин. Чакам я да предприеме нещо, откакто сенатор Типтън отказа да я изслуша. Тя е отчаяна.

— И какво ще направиш ти? — запита бързо Джералд. — Не се свързах с теб, за да бъда въвлечен в насилствени актове. Аз се съгласих само да я доведа при теб, ако тя се съгласи да се срещне с мен.

— Но защо, Джералд? Софи Дънстън е тази, която прибягва към насилие — каза кисело Санборн. — Какво може да се очаква от нея, като се има предвид нестабилността й. Може би е наследила тази черта от баща си. Човек би трябвало да изпитва съжаление към бедната жена. Налага й се да понася такова бреме, че сигурно понякога й се иска да се самоубие.

Джералд го погледна предпазливо.

— Да се самоубие?

— Сигурен съм, че колегите й ще свидетелстват, че тя е непрекъснато под напрежение. Бедният й син, нали знаеш.

— Какво казваш?

— Казвам, че е време да се отърва от тази кучка. Не бързах досега, защото щях да предизвикам подозрение, след като тя вдигна такава врява, че стигна дори до ФБР и политическите кръгове. А освен това, мислех, че може би ще успея да получа от нея информация, от която имам нужда. — Той потупа с длан доклада. — Това тук обаче предизвиква у мен неспокойствие. Може би трябва да променя плановете си. Тази луда жена може би ще има късмет някой ден, ако тези идиоти от охраната не внимават. Не съм стигнал толкова далеч с маркетинга на този проект, за да позволя на Софи Дънстън да ме смачка.

Джералд повдигна вежди.

— Да, виждам как това може да се превърне в сериозно неудобство.

Санборн присви очи.

— Сарказъм, Джералд?

— Не, разбира се, че не — побърза да каже Джералд. — Просто не знам как…

— Разбира се, че не знаеш. Тук не си в свои води. Надяваш се, че ще получиш добра печалба от нашата сделка, без да си изцапаш ръцете — каза Санборн. — Но предполагам, няма да имаш нищо против и дори няма да забележиш, ако Каприо си изцапа ръцете.

Каприо. Джералд го беше срещнал само веднъж, откакто той беше започнал да работи за Санборн, но дори само споменаването на името му беше достатъчно да го накара да замръзне и да стане предпазлив. Беше готов да приеме, че такава реакция е типична за всички хора при споменаване името на Каприо.

— Може би.

— Каприо няма нищо против малко мръсотия. Тя дори му носи особен вид радост — добави Санборн. — А ти вече и без това си се изцапал. Присвоил си незаконно над петстотин хиляди долара от твоята компания и задникът ти щеше вече да е в затвора, ако не ти бях дал парите, за да не забележат липсата им.

— Щях да намеря парите.

— В чорапа си с подаръци за Коледа?

— Имам връзки. — Той навлажни устни. — Не се страхувах, че ще ме хванат. Дойдох при теб, защото ти ми предложи сделка, която не можех да откажа.

— Сделката е още на масата. Мога дори да я направя по-сладка, ако ми докажеш колко си ценен и ми доведеш Софи Дънстън следващата седмица. Междувременно, аз самият ще предприема някои стъпки. — Той протегна ръка към телефона и набра номер. — Лорънс, нещата стават все по-горещи. Може би ще ни се наложи да действаме бързо. — Направи пауза. — Кажи на Каприо, че искам да го видя.

 

 

Вериги, които се забиват в раменете му.

Трябва да се движи. Трябва да се освободи.

О, Господи!

Кръв!

Ройд се изправи рязко в леглото и отвори очи. Сърцето му биеше тежко, беше се облял в пот. Тръсна глава, за да я проясни, и спусна крака на пода. Още един проклет кошмар! Затвори съзнанието си за това. То няма да върне Тод, а само те изпълва с гняв и разочарование.

Изправи се, грабна манерката и излезе от палатката. Напръска лицето си с вода и пое дълбоко дъх. Беше почти сутрин и беше време да тръгне след Фредерикс. Ако въстаниците не бяха решили да го превърнат в пример за другите и не бяха му отрязали главата.

Молеше се на Бога да не са го направили. От онова, което беше чул от Солдоно, неговата връзка с ЦРУ, Фредерикс беше много скромен за поста, който заемаше, и беше „приличен“ изпълнителен директор. Което, в този свят, означаваше, че не е лайно. Името на играта беше власт и добрите момчета обикновено финишираха последни, ако нямаха мускули, с които да се защитават. Фредерикс имаше необходимите мускули и се оказваше, че бодигардовете му са или неспособни, или подкупени от…

Звънна мобилният му телефон. Дали не беше Солдоно, който щеше да му съобщи, че спасителната акция е отменена?

— Ройд.

— Нат Кели. Съжалявам, че се обаждам толкова рано, но току-що се върнах от сградата с лабораториите. Мисля, че го имам. Имаш ли време за мен?

Той замръзна.

— Говори бързо. Трябва да тръгна след няколко минути.

— Това няма да отнеме няколко минути. Знам къде са първоначалните записки върху експериментите с РЕМ-4. Няма формули. Сигурно ги пазят някъде другаде. Но се споменават три имена. Санборн, твоят любимец, генерал Бош, и още едно.

— Кой?

— Доктор Софи Дънстън.

— Жена? Коя, по дяволите, е тя?

— Още не знам. Не съм имал време да разследвам. Обадих ти се веднага. Но файлът й беше свързан с текущ файл. Щях да го прегледам, но ми се наложи бързо да напусна стаята с компютъра.

— Значи тя е все още замесена.

— Така изглежда.

— Искам да знам всичко за нея.

— Ще направя каквото мога. Но до края на следващата седмица ще са изнесли всичко от сградата. Не знам още колко ще имам достъп до стаята с докладите и до тази с компютрите. По дяволите.

— Седмица?

— Най-много.

— Тази информация ми трябва. Не мога да докосна и с пръст Санборн или генерал Бош, ако не разполагам със записките върху експериментите. Сделката трябва да бъде „в пакет“. Но жената може да ме доведе до нещо, ако успея да стигна до нея.

— И какво ще правиш с нея?

— Ще открия всичко, което тя знае.

— А после?

— А ти какво мислиш? Наистина ли вярваш, че защото е жена, ще й позволя да се измъкне?

Кели мълча секунда.

— Не, предполагам, че не.

— Защото не си глупак. Ще можеш ли да измъкнеш информацията за нея, преди да са преместили докладите?

— Ако работя бързо и не ме хванат.

— Направи го. — Той говореше бавно, като произнасяше ясно всяка дума. — Не издирвам информация за РЕМ-4 вече четири години, за да ми попречат сега. Искам да знам всичко за Софи Дънстън. Имам нужда от нея. И ще я имам.

— Ще се върна в сградата тази вечер. Ще те посрещна на националното летище във Вашингтон утре с информацията, която съм открил.

— Няма да успея да стигна във Вашингтон утре. — Замисли се. Изкушаваше се да прати по дяволите тази работа или да я прехвърли на ЦРУ, но беше прекалено късно. Докато успеят да стигнат дотук, Фредерикс щеше вече да е мъртъв. — Дай ми седмица.

— Не мога да обещая, че тя ще е наблизо дотогава. Ако Бош и Санборн се местят, тя може би ще се срещне с тях.

Ройд изруга.

— Два дни. Трябват ми поне два дни. Намери я и ми се обади, ако изглежда така, сякаш тя ще „отлети“. Задръж я някак си, докато дойда.

— Да не би да предлагаш да я отвлека?

— Направи, каквото се наложи.

— Ще помисля. Два дни. Обади ми се, когато се качиш на самолета за Вашингтон.

Той затвори.

РЕМ-4.

Ройд натисна копчето за край на връзката, обзет от гняв и тревога. Исусе. Беше толкова близо, но тази беше първата истинска почивка, която му се очертаваше от три години на сам. И тя идваше в момент, когато трябваше да приключи работата с Фредерикс.

Два дни.

Започна бързо да навлича дрехите си. Трябваше да измъкне Фредерикс оттук и да се качи на самолета за Вашингтон. Нямаше време за игри. Щеше да измъкне Фредерикс от ръцете на въстаниците днес, дори да се наложеше да взриви напалм, за да прокара пътека през джунглата и да стигнат до Богота.

Можеше да е във Вашингтон по-скоро от двудневния срок, който беше поискал.

„Само не й позволявай да се измъкне, Кели.“

 

 

Писъците на Майкъл кънтяха в къщата. Мониторът, поставен на масата до леглото на Софи, се изключи. За секунди, Софи скочи на крака и се затича към спалнята. Той изпищя отново, преди тя да е успяла да стигне до леглото му.

— Майкъл, всичко е наред. — Седна до него и го разтърси. Момчето отвори замаяно очи, а тя го прегърна. — Всичко е наред, ти си в безопасност.

Но не всичко беше наред. Никога не беше наред. Усещаше как бързо и неритмично бие сърцето му, как пулсира. Той трепереше силно, все едно че имаше малария.

— Кошмарът приключи.

— Мамо?

— Да. — Тя го прегърна по-здраво. — Добре ли си?

Майкъл не отговори веднага. Винаги му бяха необходими няколко минути, за да се възстанови, когато успееха да прекъснат кошмара, преди да е потънал прекалено дълбоко в него.

— Разбира се. — Гласът му беше неравен. — Съжалявам, че ти… Трябва да съм по-силен, нали?

— Не, ти си много, много силен. Познавам възрастни мъже, които имат кошмари, а ти се справяш много по-добре от тях.

Отдалечи го малко от себе си и приглади косата му назад. По бузите му се стичаха сълзи, но тя не се опита да ги избърше. Беше се научила да не им обръща внимание, за да не се смущава той. Дребно нещо, но беше всичко, което можеше да направи, за да пощади гордостта му, след като беше толкова зависим от нея.

— Непрекъснато ти повтарям, че това не е слабост, а болест, която трябва да се лекува. Знам каква е болката ти и се гордея с теб. — Направи пауза. — Има само едно нещо, което ще ме направи по-горда. Ако говориш с мен за тях…

Момчето извърна поглед.

— Не си ги спомням.

Това беше лъжа и двамата го знаеха. Вярно беше, че жертвите на среднощните кошмари понякога не си спомняха съдържанието на сънищата си, но кошмарите на Майкъл сигурно бяха свързани с онзи ден на кея до езерото. Дори самото му поведение, когато тя го запиташе за това, беше знак, че си ги спомня.

— Но това ще ти помогне, Майкъл.

Той поклати глава.

— Добре, може би следващия път. — Софи се изправи. — Какво ще кажеш за чаша горещ шоколад?

— Сега е четири и половина. Днес трябва да работиш, нали?

— Спах достатъчно. — Тя тръгна към вратата. — Отиди да си измиеш лицето, а аз ще приготвя шоколада.

Синът й беше блед, а това показваше, че кошмарът е бил лош. Исусе, надяваше се, че няма да повърне.

— В кухнята. След десет минути, окей?

— Окей.

Когато след пет минути той седна до масата, цветът на лицето му се беше върнал и бузите му розовееха.

— Татко ми се обади вчера следобед.

— Това е добре. — Тя наля горещия шоколад в две големи порцеланови чаши и добави сметана. — Как е той?

— Добре, предполагам. — Момчето отпи. — Ще се върна у дома в събота вечерта. Той и Жан няма да са в града. Казах му, че нямам нищо против. И без това предпочитам да съм с теб.

— Радвам се. Ти винаги ми липсваш. — Седна и стисна чашата в студените си длани, за да ги стопли. — Но защо? Ти харесваш Жан, нали?

— Разбира се. Тя е спретната и подредена. Но мисля, че двамата с татко предпочитат да са сами. Така е при младоженците, нали?

— Понякога. Но те са женени вече почти шест месеца и съм сигурна, че в живота им има място и за теб.

— Може би. — Той отпи, свел поглед към чашата. — Моя ли е вината, мамо?

— За какво?

— За теб и татко.

Софи очакваше той да й зададе този въпрос, откакто с Дейв се разделиха. Радваше се, че момчето най-после е решило да се освободи от това.

— Разводът? Няма начин. Ние просто бяхме много различни. Оженихме се в колежа, когато бяхме още деца, а се променихме, когато станахме възрастни. Случва се на много двойки.

— Но вие спорехте много за мен, чувах ви.

— Да. Но спорехме и за много други неща. Което не означава, че и без това нямаше да се разведем.

— Честно?

Тя покри дланта му със своята.

— Честно.

— И всичко е наред, ако харесвам Жан?

— Чудесно е, че харесваш Жан. Баща ти е щастлив с нея. Това е важно. — Тя взе хартиена салфетка и избърса сметаната от устата му. — И е много мила с теб. А това е дори още по-важно.

Той помълча.

— Татко казва, че Жан е малко нервна заради кошмарите ми. Мисля, че затова не искат да пренощувам у тях.

Това копеле. Беше прехвърлил вината на Жан, за да може да излезе чист от цялата работа. Насили се да се усмихне.

— Тя ще свикне с тях. А може и да не й се наложи да свикне. Както каза, те вече не идват всяка нощ. Ти се подобряваш.

Той кимна и мълча известно време.

— Пита ме за Джок.

Тя отпи от шоколада си.

— Така ли? Разказал си му за Джок?

— Разбира се. Споменах името му два пъти последния път, когато с татко отидохме на кино.

— И какво искаше да знае той?

Майкъл се усмихна широко.

— Татко запита какво прави Джок в къщата през цялото време. Сякаш реши, че тук става нещо нередно.

— И ти какво му каза?

— Казах му истината. Че Джок е твой братовчед и че е в града, защото си търси работа.

Това беше истината, доколкото Майкъл знаеше. Тя трябваше да измисли логично обяснение, когато Джок се появи.

— Ние имахме късмет с него — каза тя. — Джок много ни помага, нали? Мисля, че го харесваш.

Той кимна, но усмивката му се стопи.

— Знаеш ли, смущавам се, когато имам кошмари, а в къщата има непознати. Но не се чувствам по този начин с Джок. Струва ми се, че… той знае.

Джок знаеше. Никой не би могъл да познава това мъчение по-добре.

— Може би знае. Джок е много чувствителен. — Тя се изправи. — Изпи ли го? Ще измия чашата ти.

— Аз ще я измия сам. — Той скочи и занесе и двете чаши до мивката. — Ти приготви шоколада. Така е справедливо.

„Но няма никаква справедливост в онова, което Майкъл преживява“, помисли си Софи с горчивина.

— Правилно. Благодаря. Готов ли си да се върнеш в леглото?

— Предполагам.

Тя се загледа внимателно в лицето му.

— Не е достатъчно да предполагаш. Ако не си готов, ще поседим и ще поговорим. Може да изгледаме един диск.

— Готов съм. — Той й се усмихна. — Ти се върни в леглото. Аз ще се свържа с монитора. — Направи гримаса. — Ще се радвам, когато мога да спя и без него. Чувствам се като човек от филм за извънземни.

Тя се напрегна.

— Това е необходимост, Майкъл. Така е по-сигурно. Вероятно след няколко седмици ще можем да опитаме без него.

Той кимна и извърна поглед от нея. Тръгна към вратата.

— Знам. Просто си говоря. Все още е рано да съм самостоятелен. Страшно е. Лека нощ, мамо.

— Лека нощ.

Тя го гледаше как върви по коридора. Изглеждаше толкова дребен и уязвим във фланелената си пижама.

Той беше уязвим.

Уязвим до болка и дори до смърт.

Страшно?

Ужасяващо.

А той успяваше да се справя с това и да оцелява. Гордееше се с него, но това беше слабо казано. Той се бореше със смущението, със заплахата от смърт и с грозотата в живота със смелост, която я удивляваше. Всяко друго момче би било победено, смазано и напълно унищожено от наказанията на съдбата, които Майкъл понасяше.

Исусе, тя се надяваше, че ужасът няма да се върне тази вечер.

 

 

— Изглеждаш уморен — каза Кели, докато гледаше Ройд, който излизаше от летището. — Да не би да ти дадох кратък срок? Аз ли те накарах да побързаш?

— Не, аз самият реших да побързам — каза той рязко. — И, по дяволите, да, уморен съм. Спал съм може би три часа през последните два дни.

Кели си помисли, че му личи. Широкото лице с високи скули на Ройд винаги имаше напрегнато изражение, което подсказваше, че той винаги е нащрек, но тъмните му очи бяха напрегнати и блестяха неспокойно, устата му също беше твърдо очертана. В износените дънки и риза цвят каки, в които беше облечен, едрото му и мощно тяло изглеждаше превъзходно.

— Както се оказа, не бързат да се преместят толкова, колкото мислех — каза Кели. — Можеше да се забавиш още малко.

— Не, не можех. Това ме подлудяваше. Какво откри за нея?

— Не много. Всички в сградата работят по двайсет и четири часа, за да се приготвят за преместването, и успях само веднъж да вляза в стаята, където държат документите. Тя е сънен терапевт и практикува в болницата на университета „Фентуей“.

— Сънен терапевт. — Той стисна устни. — О, да, това изглежда съвсем нормално. Имаш ли адреса й?

Кели кимна.

— Има къща в предградията на Балтимор. Близо до болницата.

— И близо до сградата с лабораториите?

— Точно така. — Той направи пауза. — Ти определено ли мислиш да я преследваш?

— Казах ти за намерението си. Откри ли нещо друго?

— Не. Разведена е и има десетгодишен син.

— Има ли някой друг в къщата?

Кели сви рамене.

— Казах ти, че информацията за нея е съвсем оскъдна. Бях прекалено зает. Ще е по-добре да изчакаш, докато открия…

— И да рискувам тя да се скрие някъде? — Той поклати глава. — Ще действам сега. Имаш ли снимка?

— Стара. — Кели бръкна в джоба си и му подаде фотокопие. — Добре изглежда.

Ройд втренчи поглед в снимката.

— Да. Знаеш ли дали спи със Санборн?

— Казах ти, че нямах възможност да…

— Знам. Знам. Просто си помислих. Когато търсиш още информация, виж дали няма да разбереш и това.

Кели се спря до колата, а Ройд разглеждаше снимката, докато той отключваше.

— Може би не. Не прилича на жена, която е лесно да командваш, а той обича да властва в сексуалните игри. Преди няколко години уби проститутка в Токио.

— Очарователно. Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Няма много неща, които да не знам за Санборн. Но провери все пак. — Ройд влезе в колата. — Ти ще се върнеш ли в сградата?

Кели кимна.

— Нали затова ми плащаш. Там цари хаос заради преместването. Може и да си дам почивка.

— И може някой да ти пререже гърлото.

— Твоята загриженост ме разчувства.

Ройд мълча известно време.

— Да, загрижен съм за теб. Не искам да принасям в жертва на Санборн още човешки животи. Отнел е достатъчно.

Кели се усмихна.

— Освен това, ме харесваш.

— Понякога.

— И това е нещо, щом го казваш ти. И то след като си скъсвам задника от работа за теб повече от година. — Той направи гримаса. — С мен всичко ще е наред. А това може да е последната ми възможност да се докопам до онези формули. Сигурни ли сме, че няма други копия?

— Санборн не би рискувал. Цената на РЕМ-4 е на границата на невъзможното. Когато бях под властта му, той беше истински фанатик по отношение секретността и контрола над процеса. Но може би ще успеем да се доберем до тях чрез тази Дънстън. — Ройд стисна устни. — Ще знам тази вечер.

— Ще отидеш направо там?

— Няма да я оставя да се изплъзне между пръстите ми.

— Можеш да изчакаш поне докато открия още нещо за нея.

— Чаках вече прекалено дълго. Ти ми каза, че е била ключова фигура в първоначалния експеримент. Съществува добра възможност тя да знае къде в сградата се намират онези папки. А на мен ми трябва да знам само това, за да продължа напред.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Ти ще правиш това, в което си добър. А аз — онова, в което най-много ме бива. — Устните му се изкривиха. — Благодарение на Санборн.

— И може би на Софи Дънстън.

— Както казах, тя се вписва в картината. Ще ти се обадя, ако разбера нещо за онези папки.

— Ако можеш да я заставиш да говори.

Отговорът на Ройд беше само смразяващ поглед, но и това беше достатъчно. Кели си помисли, че последната му забележка беше истинска глупост. Ройд беше не само най-добрият убиец, когото познаваше, но беше и достатъчно мотивиран. Нямаше съмнение, че ще направи каквото е необходимо, за да получи онова, което иска.

И Господ не можеше да помогне на Софи Дънстън.