Айрис Йохансен
Убийствени сънища (12)

Глава 11

Слънчевата светлина на късното утро струеше в хотелската стая, когато, на следващата сутрин, Софи отвори очи. Ройд не беше вече до нея. Обзе я чувство за самота. Глупаво беше. Разбира се, че беше сама. През нощта на няколко пъти се беше стряскала и събуждала и той беше там, до нея, но това не означаваше, че той…

— Добро утро. — Ройд стоеше на прага. — Как си?

— По-добре. — Тя изкриви устни. — Или може би не. Може просто да съм претръпнала и да съм станала безчувствена. Но поне мога да мисля сега.

— Тогава, по-добре вземи душ и се облечи. Трябва да се махнем оттук.

— Сега? — Тя седна в леглото. — Веднага?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. — Той й подхвърли някакъв вестник. — Ти отново си на първа страница. Общо взето, същата история, но снимката е добра, а ние не искаме някой да те разпознае, нали? — Направи пауза. — Има също и снимка на Майкъл. Полицията се тревожи за неговата безопасност.

— Аз — също. — Тя сведе поглед към снимката на Майкъл. — Мислят, че ще убия сина си? Мислят, че съм полудяла?

— Баща ти е убил майка ти.

— И лудостта в моето семейство е наследствена? — Тя спусна крака на пода. — Ще съм готова след трийсет минути. Достатъчно бързо ли е?

Той поклати глава.

— Ще опаковам багажа ти вместо теб.

Тя стана от леглото и тръгна към банята.

— И аз мога да го направя.

— Не мога да бездействам и да те чакам. — Той отиде до бюрото и изключи лаптопа й от контакта. — Трябва да правя нещо.

Разбираше го. Той изглеждаше неспокоен и напрегнат.

— Тогава, провери дали ще намериш нещо за „Констанца“. Не го направихме снощи.

— Да, снощи ти дойде малко много — каза той. — Но аз проверих, когато станах тази сутрин. Португалски кораб, но плава под знамето на Либерия. Корабът е на цели четирийсет и две години и се дава под наем за неограничено време. — Направи пауза. — Интересното е, че последният човек, който го е наел, е Саид Бен Кафир.

Тя се спря на вратата.

— И кой е той?

— Търговец на оръжие, който снабдява всеки религиозен фанатик и негодяй в Европа и Средния изток.

— Търговец на оръжие — повтори тя. — А РЕМ-4 е мощно оръжие.

— Той е готов да снабди фанатиците с всичко. Дори с бомбардировачи и летци, готови да рискуват живота си, без да задават въпроси.

— И ти мислиш, че Бен Кафир е замесен в плановете на Санборн?

Той сви рамене.

— Кой знае? Но съвпадението е интересно. — Той прибра лаптопа в куфарчето му. — Ще се поровя в това веднага, щом ми се удаде случай. Хайде, петнайсет минути, Софи. Ще те чакам при колата.

— Десет минути — каза тя.

Той беше рязък, делови и съвсем различен от мъжа, който я беше прегръщал снощи. Тя си помисли това, докато затваряше вратата на банята. Не, не беше вярно. Ройд може и да беше различен предната вечер, но това не беше като трансформацията на доктор Джекил в мистър Хайд. Той я беше държал в прегръдките си, беше й помогнал, но нежността му беше тромава и несръчна и първи беше признал, че говори все погрешни неща.

Но беше искрен и това заменяше всичко друго. Може би затова тя беше приела съчувствието му. Онова, което казваше, той наистина го мислеше. Това, само по себе си, беше утеха за нея.

Но тя уморено си помисли, че не би могла да го приеме отново. Вече беше взела прекалено много от Ройд, когато той е бил изпратен в Гарууд. Трябваше да работят заедно, защото може би това беше единственият начин да победят Санборн и Бош, но тя трябваше да внимава и да не му позволява да й дава повече от абсолютно необходимото.

 

 

Ройд погледна часовника си, когато тя влезе в колата.

— Десет минути. Ти си жена, която държи на думата си. — Запали двигателя. — Обадих се на Кели. Няма необичайно оживление в сградата. Санборн отишъл там и разпитал всички, но Кели не е под подозрение. — Направи пауза. — Санборн първо отишъл в онзи офис и проверил сейфа. Което означава, че дискът, който си взела, може би е бил ценен. Трябва да го сложим в компютъра и да проверим.

— Не сега. Можем да го направим и по-късно.

Той я погледна.

— По-късно?

— Когато стигнем в Шотландия.

Той се усмихна.

— Да не би да отиваме в имението на МакДъф?

— Разбира се. Трябва аз да кажа на Майкъл, че баща му е мъртъв. Не мога да позволя Майкъл да бъде намерен първо от полицията или от Санборн. Дори не познавам МакДъф. Повярвах на думите на Джок за него. Не мога да съм сигурна, че той ще защити Майкъл и ще го пази от тях двамата. Време е да се срещна с него, за да преценя сама. Трябва да съм сигурна.

— Разбирам. — Усмивката му изчезна. — Но той е в по-голяма безопасност с почти всеки друг, но не и с теб, Софи.

— Знам.

Беше стиснала нервно ръце. Господи, чувстваше се безпомощна.

— Джок вярва на МакДъф. Но и аз трябва да му имам доверие.

Той кимна.

— Тогава, отиваме в Шотландия.

Обзе я облекчение.

— Не се налага ти да дойдеш с мен. Не искам да застраша и теб. Но трябва да намеря начин да се сдобия с документи, за да напусна страната. МакДъф успя да направи това за Майкъл. Ти можеш да го направиш за мен, нали?

— Вероятно. — Той потегли от паркинга. — Но няма да го направя. Ще е прекалено опасно, а ние трябва да работим бързо. Ще трябва да се справим и без документи.

— Какво?

— Мога да пилотирам самолет, а научих доста за контрабандата, когато бях в Азия. Предполагам, че мога да те „отвлека“ оттук и да те закарам до Шотландия.

— А отдел „Вътрешна сигурност“?

— Какво за него? Какво имаш да губиш? — Той повдигна вежди. — Освен живота си, ако ни застрелят.

— А това вероятно ли е?

— Ако беше, нямаше да го направя. — Усмивката му изчезна. — Имай ми доверие, Софи.

— Имам проблеми с доверието.

— Това е повече от очевидно. Но е нещо ново за мен, Софи.

Тя дълго изучава лицето му. Не, вероятно не много неща бяха нови за него.

— Добре, да го направим. Кога ще можеш да уредиш самолет?

— Вече е направено. — Той погледна часовника си. — Трябва да ни чака на летище „Монткийз“ след час, когато ние ще стигнем там.

Тя го гледаше объркано.

— Какво? „Монткийз“?

— Частно летище, което се намира между това място и Ричмънд, Вирджиния. Много частно, ако мога така да се изразя. Много дискретно.

— И ти вече си уредил всичко?

— Започвам да те опознавам по-добре. Знаех кое ще е първото, което ще искаш да направиш. Дори се обадих на Джок и му казах да се увери, че Майкъл няма да чуе за смъртта на Едмъндс от някой друг. — Направи гримаса. — Надявах се само, че няма да пожелаеш да местим Майкъл от имението на МакДъф.

— Все още мога да го направя.

— Но това ще е повече от необходимото. Ще трябва да се справя.

— Не, аз ще трябва да се справя. Майкъл е моя отговорност. — Тя извърна поглед. — Иска ми се да можех да се справя и без твоята помощ. Тъкмо си казвах, че не мога да разчитам повече на теб, а после отново те помолих за помощ.

— Не се тревожи за това. Аз съм като котките — никога не падам по гръб.

Нещо в тона му я накара да вдигне поглед към лицето му. Изражението му беше абсолютно непроницаемо. Той й хвърли кос поглед и се усмихна.

— Ти се съмняваш в мен. Мили Боже, аз не съм рицар в блестящи доспехи. Объркваш ме с Джок. След изминалата нощ трябва да си разбрала, че не вярвам особено в добрата човешка природа и аз самият не съм склонен на нежности.

— Изминалата нощ беше изненада за мен — каза тя бавно.

— За мен също беше изненада. — Той стисна по-здраво кормилото. — По повече от един начин. Аз не съм от хората, които умеят да се въздържат, нито съм известен с толерантността си.

Тя застина.

— Не съм те молила за толерантност. Нямам нужда от нея. Чувствата ми към Дейв са единствено моя работа.

— Не говорех за Едмъндс. — Той натисна копчето на радиото. — С това аз също мога да се справя. Ако наистина все още имаше чувства към него, щеше да ме удариш с лампата по главата. Ти не го направи, затова помислих, че вече си достатъчно далеч от тази връзка, за да видиш истината в думите ми.

Искаше й се да го отрече, но той беше прав. Защо искаше да заслепи сама себе си след смъртта на Дейв, а беше готова да признае истината, докато той беше жив?

— Всичко е наред. — Той изучаваше изражението на лицето й. — Когато умре някой, хората винаги са склонни да му приписват повече добро, отколкото е заслужавал приживе. Освен ако не е някой като мен, ревнив и готов да се държи като звяр.

— Ревнив?

— Да, казах го. — Той подчерта думите с тона си. — Казах го нарочно, защото искам да започнеш да мислиш по този въпрос. Искам да легна с теб. Искам го почти от деня, в който те срещнах.

Тя почувства как я обзе топлина. Май започваше да полудява.

— Както каза, ти си бил в джунглата прекалено дълго — каза тя неспокойно.

— Не бих легнал с всяка жена. Искам да легна с теб.

— Да, разбира се.

— Но не искам да пресилвам нещата. Не настоявам в момента. Така че забрави за това, облегни се назад и се заслушай в музиката.

— Да забравя? — Тя го изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си. — Не искаш да го забравя, сигурна съм.

— По дяволите, не. Искам думите да останат в подсъзнанието ти, да се сещаш понякога за тях, докато постепенно свикнеш с идеята за това.

Тя навлажни устни.

— Това няма да се случи.

Той не обърна внимание на думите й.

— Мисля, че ще започнеш да ме харесваш. Не съм изискан и светски човек. Няма да ти шепна сладки глупости в ухото. Не принадлежа на света, който си споделяла с Едмъндс. Завършил съм само гимназия, на всичко друго съм се научил сам. Онова, което виждаш, е това, което получаваш. Така стоят нещата при мен. Не се страхувам, че не мога да отговоря на изискванията ти. Мога да направя всичко, което се налага. И се обзалагам, че те искам повече от всеки мъж, когото си срещала. Няма да бързам, ще направя така, че и ти да ме желаеш толкова силно.

Тя го гледаше втренчено и се опитваше да измисли какво да каже.

— Ще ме харесаш — повтори той тихо.

— Не искам да…

— Както казах, аз няма да упражня никакъв натиск. — Ройд настъпи педала на газта. — Знам кои са важните за теб неща. Ти имаш работа, която трябва да свършиш. — Усмихна се. — Просто си помисли за това.

Как би могла да не мисли? По дяволите!

Едрото му тяло беше само на сантиметри от нейното и сърцето й заби учестено. Тя се облегна назад и затвори очи. Беше й казал да се заслуша в музиката. Да, щеше да слуша музиката.

 

 

— Каква е историята този път? — запита Бош, когато Санборн вдигна слушалката. — Дали полицията я е открила вече?

— Не, доколкото знам. Моят човек в полицията ми каза, че продължават да я търсят.

Бош изруга.

— Искам тя вече да се появи. Докато е на свобода, е заплаха за преговорите. Нали каза, че планът ти ще даде резултат?

— Ще даде. В мига, в който се появи, тя ще е на път за затвора. Доказателствата са солидни. Никой не може да оспори ДНК анализа.

— Ако човекът ти не е допуснал грешка.

— Не е. Освен с косми от косата й, го снабдих с плик, на който има остатък от нейната слюнка. В плика има писмо, с което тя кани Едмъндс на среща. И му казах да не оставя никакви отпечатъци, никакви следи, на мястото на престъплението.

— А колата?

— Тя е на дъното на залива. — Той добави: — Сега всичко е въпрос на време. Трябва да изчакаме полицията да я намери. Бъди търпелив.

— Търпението може да върви по дяволите! Тя ще започне да говори за РЕМ-4 и за теб в мига, в който се добере до някой репортер.

— Известно време няма да има възможност да говори с репортери. Първо ще й бъде нужна законова помощ. А това ще даде време на полицията да я открие и залови.

— И какво ще използва твоят човек от полицията?

— Цианид. — Той се усмихна. — Нали самоубийците обикновено използват това? Много жалко, но полицията няма да намери у нея нищо, когато я претърси. Все пак тя е лекарка и има достъп до какви ли не смъртоносни хапчета.

— А момчето? И то трябва да умре, по дяволите. Никой не изпитва съчувствие към майките, убили децата си. Трябва да стигнем до тях преди полицията.

— Предполагам, че е скрила момчето някъде, когато е разбрала, че е в опасност.

Бош мълча известно време.

— Джок Гейвин?

— Логично е. А Гейвин е под крилото на шотландски лерд на име МакДъф. Изпратих същия човек, който уби Едмъндс, да души около замъка. Ще видим с каква информация ще ни снабди.

— Гейвин е експерт. Няма да е лесно да отнемем момчето от него.

— Нищо, което си струва, не е лесно. Човекът, когото изпратих, има заповеди първо да докладва. Едва след това ще му бъде разрешено да действа. Не искаме някакъв международен инцидент да хвърли още прах в очите на хората.

— Кого изпрати? Познавам ли го?

— О, да. Познаваш го. — Пауза. — Сол Девлин.

— По дяволите!

— Надявам се, ще се съгласиш, че е достатъчно опасен. Все пак той е един от твоите хора. Беше много доволен от него в Гарууд. — И добави лукаво: — Или може би имаше нужда от това да декларираш някакъв успех след бягството на Ройд.

— Девлин беше истински успех. Той е почти съвършен, всичко, което Ройд трябваше да бъде.

— Съгласен съм, че е смъртоносен и послушен. Затова го пазя за специални поръчки като тази.

— Исках да го използвам като пример пред Бен Кафир.

— Не този е начинът. Това е по-важно в момента.

Бош замълча.

— Добре, предполагам, че си прав.

„Разбира се, че съм прав, помисли си Санборн кисело. Недоволно копеле.“

— Как ще убиеш момчето?

— Със същото оръжие, с което е убит Едмъндс. Но ако онази кучка е тръгнала, по-добре е да изчакаме да стигне до него, за да има поне някакво подозрение. За това казах на Девлин да наблюдава и да чака.

— А ако не отиде при момчето? Ако полицията я залови преди това?

— Тогава ще убием момчето и ще го хвърлим в морето. Така никой няма да разбере кога е извършено убийството. А Девлин не е използвал всичките ДНК доказателства при убийството на Едмъндс. Всичко ще е наред. — Умори се да се защитава пред Бош. — Трябва да затварям.

— Чакай. Получи ли анализите на последните резултати, които ни изпрати Горшанк?

— Не. Сигурно ще пристигнат всеки момент.

— Но каквито и да са, те не бива да ни спрат да продължим напред.

Санборн с раздразнение си помисли, че резултатите на Горшанк до голяма степен ще определят по-нататъшното развитие на изследванията. Как беше възможно Бош да не разбираше това? Бош, както винаги, беше привърженик на своята тактика, но той нямаше да спори с него в този момент.

— Ще говорим за това по-късно. Трябва да говоря с Девлин.

Той натисна бутона за край на разговора, после набра мобилния телефон на Девлин.

— Къде си? — запита, когато Девлин отговори.

— Горе на хълмовете около замъка. Не съм видял никого да влиза или излиза. Трябва да се приближа повече.

— Тогава, какво те спира?

— Тук наблизо има овчарско пасище. Трябва да го избягвам, за да не ме видят.

— Търсиш си извинения. Щом трябва да се приближиш, направи го.

— Ако това искаш да направя.

Тонът му беше „послушен“. Той говореше тихо и спокойно, без особени интонации. И Санборн не чувстваше, че всъщност разговаря с истинско зомби. Това беше част от програмата на Гарууд — обектите трябваше да се държат напълно нормално във всеки друг аспект, освен в подчинението. Да, Девлин беше почти съвършен. Санборн си го представяше как седи на хълма, силен и мускулест, с пясъчноруса коса, късо подстригана. Великолепна машина, изцяло подчинена на Санборн. От такава власт, над което и да е човешко същество, можеше да ти се замае главата. Чувстваше как го обзема радостно вълнение. Парите бяха нещо хубаво, но доларите не можеха да се равняват на чувството за върховна власт. Почти през целия си съзнателен живот, той беше притежавал достатъчно власт, но това беше нещо различно, беше истинска възбуда.

— Не допускай грешки, свърши онова, за което си изпратен.

Той затвори.

 

 

Сол Девлин заключи телефона си.

„Свърши онова, за което си изпратен.“

Чувстваше как се запалва вълнението от лова в него. Не обичаше Санборн да му налага някакви ограничения и понякога съзнателно се опитваше да ги избегне, като правеше или казваше нещо, което принуждаваше Санборн да му развърже ръцете. През повечето време Санборн дори не осъзнаваше, че всъщност неговият роб го контролира.

Той се усмихна при тази мисъл. Не знаеше дали ще може да се освободи от Санборн, ако се опита. Беше направил опит веднъж, опит, който беше много болезнен. Прекалено болезнен, особено като се имаше предвид, че той не знаеше дали въобще иска живот без целта, която Санборн му беше дал. Хранеха го добре, осигуряваха му жени и наркотици.

А и той много обичаше онова, което правеше.

Колко от това беше подчинено на условия? Пет пари не даваше. Удоволствието присъстваше и само това имаше значение. Като този момент, когато предчувствието започваше да го изпълва само при мисълта за онова, което щеше да последва.

Скоро. Само след няколко часа.

Девлин се обърна и втренчи поглед в пасището, което беше само на неколкостотин метра под него.

 

 

— Мама идва. — Майкъл остави бавно слушалката на мястото й. — Каза, че ще е тук след няколко часа.

МакДъф очакваше това от миналата нощ, когато Джок му беше казал за смъртта на Едмъндс.

— Как се чувстваш сега? — запита тихо МакДъф.

— Добре, предполагам… Тя не искаше да ми каже нищо по телефона. Звучеше… разтревожена.

— Има право да е разтревожена, доколкото мога да съдя по това, което ми казахте ти и Джок.

Майкъл вдигна поглед към него.

— Но дали няма и нещо друго? Нещо, което вие знаете, но не ми казвате?

Дали не трябваше да го излъже нещо? Не, те двамата бяха преживели достатъчно и без да се добавят лъжи към другите им проблеми.

— Да, но нямам намерение да ти кажа нищо повече. Майка ти има това право.

Майкъл смръщи вежди.

— Не искам да чакам.

— Много лошо, тогава. — МакДъф му се усмихна. — Ние невинаги получаваме онова, което искаме. — Той се изправи. — Но с удоволствие ще отвлека мислите ти. Искаш ли да поиграем малко футбол?

— Не искам да ме разсейваш.

— Хайде, ще те накарам да тичаш толкова здраво, че после няма да можеш да мислиш. — Обърна се към вратата. — Хайде, ще вземем и Джок с нас, той ще ни бъде вратар.

Майкъл се колебаеше.

— Нали искаше да прегледам чекмеджетата, за да потърся някакви хартии, които да изглеждат много стари?

— За днес си извинен. — МакДъф вече излизаше от стаята. — Имам нужда от малко физически упражнения…

 

 

— Какво правят тези проклети овце по средата на пътя? — Софи стисна здраво ръце в скута си. — Някой трябва да се грижи за тях.

— Овчарят вероятно е наблизо. За това трябва да имаш разрешително в Шотландия. — Ройд шофираше внимателно между овцете. — Не е голяма работа.

— Знам, че не е. — Софи навлажни устни. — Мисля, че съм нервна. За Бога, да не удариш някоя!

— Нервна ли си? Никога не бих дори предположил, че понякога си разтревожена. — Ройд запали фаровете и натисна клаксона. — Ето, това отпред е имението на МакДъф.

Замъкът беше огромен и страшен, издигаше се величествено над местността. Напомняше на Софи за нещо, сякаш излязло от страниците на „Айвънхоу“.

— Настъпи газта, тогава. Трябва да видя Майкъл.

— Ще му кажеш още тази вечер?

— Няма смисъл да отлагам. Трябва да чуе за смъртта на Дейв от мен. — Тя смръщи вежди. — Не съм сигурна, че няма да ме открият и да се опитат да ме арестуват.

— Мисля, че можеш да си сигурна, че това няма да се случи — каза Ройд. — От това, което Джок ми е разказвал за МакДъф, мисля, че не е лесно да го изненада човек.

— Аз не съм сигурна в нищо… Спри!

Почти блъснаха една овца, която беше изтичала обратно на пътя. Софи слезе от колата, ритна овцата, тя се отмести от пътя и Софи се върна отново в колата.

— Сякаш ще ни е необходима цялата вечер, за да стигнем до портите.

— Мисля, че пътят вече е разчистен. — Ройд натисна внимателно педала на газта и колата тръгна по-бързо. — Това място сякаш е насред пустошта. Изненадан съм, че МакДъф няма по-добри…

— Спри.

От сенките до портите се беше появила охраната. Носеше карабина М-16, а когато колата спря, той освети лицата им с фенерче.

— Мис Дънстън?

— Да. — Тя заслони очите си с ръка, за да ги предпази от светлината. — Изгасете това проклето нещо.

— След малко. — Той гледаше някаква снимка, която държеше в ръка. — Съжалявам. — Отмести лъча на фенерчето встрани. — Трябваше да съм сигурен. Лердът не е глупав. Аз съм Джеймс Кемпбъл.

— Откъде имате снимката ми?

— От Джок. — Той погледна Ройд. — Мистър Ройд?

Ройд кимна.

— А сега ще се отместите ли, за да можем да влезем?

Мъжът поклати глава.

— Лердът каза да ви изпратя на игрището за футбол, когато пристигнете. Той и момчето са там. — Той посочи вдясно. — Слезте от колата, заобиколете замъка и тръгнете към скалата.

— Това не ми харесва. — Ройд отвори вратата. — Аз ще отида, Софи. А ти вкарай колата вътре. Не виждам как МакДъф може да рискува, като позволява на Майкъл да тича на открито.

— Да рискува? — Тонът на Джеймс Кемпбъл издаваше дълбоко възмущение. — Няма никакъв риск. Лердът е там.

Със същия тон можеше да каже: „Супермен е там“. Очевидно този мъж уважаваше лерда толкова, колкото и Джок. Това беше окуражаващо.

— Ще дойда с теб. — Тя слезе от колата и се присъедини към Ройд. — Джок с тях ли е?

Кемпбъл кимна.

— Тогава, обадете му се и му кажете, че отиваме при тях — каза Софи и изравни крачка с тази на Ройд.

— Можеше да ме оставиш аз да се справя с това — каза Ройд тихо.

— Можех. — Тя ускори крачка. — Но се съмнявам, че въобще има нещо, с което да се справим. Не мисля, че някой от хората на Санборн ще си направи лагер пред портите на замъка.

— И искаш да видиш Майкъл възможно най-скоро.

— О, да! — прошепна тя. — Не очаквам това с нетърпение, но искам да свърши колкото може по-бързо.

Той замълча.

— Няма ли да ми позволиш да отида напред и да проверя?

— Ние сме заедно в тази работа. Аз взех решението. Ако това е някакъв капан, тогава…

— Майкъл.

Тя беше майка на Майкъл. Трябваше да е жива, за да го защити. Пое дълбоко дъх и спря.

— Добре. Иди напред. Ако не се върнеш до пет минути, аз ще се върна в замъка, като избегна от вниманието на Кемпбъл при портата.

— От него не е лесно да се избяга — каза Джок, който се появи на пътеката пред тях. Беше гол от кръста нагоре и много изпотен, но им се усмихваше. — А ако успееш да му избягаш, ще трябва да уволня горкия човек. — Той й подаде ръка и сбърчи нос. — Здравей, Софи. Щях да те прегърна, но в момента мириша отвратително. МакДъф и Майкъл здравата ме изпотиха.

— Какво?

— Ела.

Той се обърна и изчезна в мрака. Тя смръщи вежди и го последва. Изпотили са го здравата? За какво ли говореше той?

После тя зави зад ъгъла на замъка и видя ивицата земя, която служеше за футболно игрище. Беше равно парче земя, оградено от двете страни от скали. А по него тичаха Майкъл и висок тъмнокос мъж с голи гърди, облян в пот също като Джок. Косата му беше завързана отзад на конска опашка. И двамата се задъхваха, смееха се и изглеждаха най-безгрижните същества на света.

Софи ги гледаше шокирана. Не такъв си представяше тя Майкъл, докато пътуваше насам. Той изглеждаше… свободен. Тя се почувства щастлива, а после изпита ужас при мисълта, че ще трябва да сложи край на тази негова радост.

— Мамо!

Майкъл вдигна поглед и я видя. И затича към нея. Тя падна на колене и разтвори прегръдки за него. Ръцете й го обгърнаха здраво и го притиснаха към тялото й. Той миришеше на сол, пот и сапун. Господи, колко го обичаше! Прочисти гърлото си.

— Какво правите тук навън? Играете? Не трябваше ли да си в леглото?

— Чаках те. — Той направи крачка назад. — А и лердът нямаше нищо против. Той казва, че футболът е полезен за душата по всяко време на деня и нощта.

— Страхувам се, че не съм съгласна. — Тя отметна косата назад от челото му. — Но не изглеждаш по-зле, наистина.

— Чувствам се чудесно. — Той погледна през рамо. — Това е майка ми. А това е граф Коно, лерд на имението МакДъф. Той има още много други имена, но не мога да ги запомня всичките. Предполагам, че сега ще спрем играта, сър.

— Много лошо. — Лердът вървеше към тях. — Очарован съм да се запозная с вас, мис Дънстън. Надявам се пътуването ви да е минало без проблеми.

— Да. Докато не стигнахме дотук и не видяхме, че пътят е зает от стадо овце.

Той смръщи вежди.

— Така ли?

— Така. — Тя направи усилие и освободи Майкъл от прегръдките си. — Трябва да говоря със сина си насаме. Ще ни оставите ли?

— Не. — МакДъф се обърна към Ройд и му подаде ръка. — Ти си Ройд?

— Да. — Той бавно пое и разтърси ръката на лерда.

— Ще заведеш ли Майкъл и мис Дънстън в замъка? Трябва да си поговоря с Джок. Ще го накарам да извика Джеймс, който да ви покаже стаите.

— Майкъл и аз можем да говорим и тук — каза Софи.

МакДъф поклати глава.

— За него това място е специално сега. Не искам представата му да бъде развалена от каквото и да било. Ще говорите някъде другаде.

Той се обърна и направи знак на Джок.

Арогантно копеле.

— Развалена?

Тревожният поглед на Майкъл не се отделяше от лицето му. Лердът го прегърна през раменете.

— Ще влезем в замъка.

— Знаех си, че нещо не е наред — прошепна той. — Кажи ми.

— Не се опитвам да крия нищо от теб — каза тя нежно. — Но, изглежда, не можем да разговаряме тук. Да отидем в стаята ти. — Тя го побутна към пътеката. — Ройд?

— Ще съм зад вас, когато стигнете до замъка, за да знам, че сте в безопасност. След това няма да имате нужда от мен, нали?

Тя искаше да му каже, че май непрекъснато има нужда от него. Беше започнала да свиква с неговата компания и сила, на която несъзнателно разчиташе през последните няколко дни. Това обаче нямаше нищо общо с връзките, които привързват двама души един към друг. А въпросът, който предстоеше, засягаше само нея и сина й. Софи кимна и тръгна по пътеката.

— Не, няма да имаме нужда от теб.

Ройд гледаше как Софи и Майкъл прекосяват вътрешния двор на замъка и вървят към входната му врата. Раменете на Софи бяха твърдо изправени — като че ли се беше стегнала, за да понесе някакъв удар. Беше виждал тази стойка на тялото й и преди. Откакто я беше срещнал, тя като че ли не получаваше нищо друго от живота, освен удари. И ги понасяше с все същото търпение и сила.

Когато вратата се затвори след тях, ръцете му от двете страни на тялото се свиха в юмруци. Господи, чувстваше се безпомощен! Тя вече страдаше, а щеше да страда още повече, докато разказваше на Майкъл за баща му.

Е, той не можеше да направи нищо по този въпрос. Беше външен човек. Така че, трябваше да потуши импулса да изтича след тях и да направи нещо полезно. Обърна се и тръгна обратно към мястото, където разговаряха Джок, МакДъф и Кемпбъл, охраната. Той се намеси в разговора им с:

— Окей, какъв е проблемът?

МакДъф повдигна вежди.

— Проблемът?

— Проклетите овце. Когато Софи ти каза за овцете на пътя, ти реагира… Разтревожи се. А после пожела да говориш с Джок. Какво има?

— Може да е съвпадение — каза МакДъф. — Може би съм искал да кажа на Джок да помогне на мис Дънстън, когато тя има нужда от това.

— Глупости.

Кемпбъл направи крачка напред.

— Не можеш да говориш на лерда по този начин — каза той тихо. — Искате ли той да си отиде, сър?

— Спокойно, Джеймс, всичко е наред — каза МакДъф. — Отиди да вземеш няколко от хората ми и се върнете тук след десет минути.

— Сигурен ли сте? — запита Кемпбъл. — Той няма да е проблем за мен.

Джок се засмя.

— Не бъди толкова сигурен. Той би бил проблем дори за мен, Джеймс. — Посочи с палец към замъка. — Десет минути.

Кемпбъл се обърна и тръгна към вратата.

— Овцете — повтори Ройд.

— Кажи му — каза Джок на МакДъф. — Можем да го използваме, ако е онова, което мислим.

МакДъф мълча един миг, после сви рамене.

— Прав си. — Погледна към хълма. — Овцете никога не трябва да са на пътя. Хълмовете са моя собственост, но позволих на Стивън Дермот и на неговия син да отглеждат малко стадо там. Неговият род има това право от поколения. Стивън уважава моите права и много внимава да не ги наруши. Никога досега не е позволявал на овцете да излизат на моя път.

Ройд също погледна към хълмовете.

— Трябва да се провери какво е станало с Дермот. — Извърна поглед. — И да се изследва местността.

— Никакви въпроси? Никакви спорове по отношение на съвпаденията? — запита МакДъф.

— Едно от първите правила, които научих по време на обучението си, е, че всичко, извън обичайното, е подозрително. — Той погледна през рамо към Джок. — Ще дойдеш ли с мен?

— Вярвам, че можеш и сам да се справиш. — И тихо добави: — Израснах в игри по тези хълмове. Играех със сина на Стивън, Марк. Ще отида с МакДъф.

Ройд кимна.

— Ако не видя никого, ще се върна тук и ще ви прикрия.

— Джеймс и още няколко от хората ни ще направят това — каза МакДъф. — Мога да изпратя някои от тях и с теб.

— Не, само ще ми пречат.

— Те познават терена.

— Ще ми пречат — повтори Ройд. — Не искам да се наложи да се грижа и за някого другиго, освен за себе си.

— Кемпбъл и останалите не са безпомощни — каза МакДъф. — Служили са с мен във флота.

— Добре. Ти ги вземи.

И той тръгна по пътя. Дали го наблюдаваше някой? Вероятно. Но още няколко метра щеше да е извън обсега и на карабина. А после ще се скрие между дърветата в подножието на хълма…

 

 

— Свадливо копеле! — измърмори МакДъф, като се обърна към Джок. — Мисля, че съм малко ядосан. По-добре ще е за него да е добър. Винаги ли е такъв?

— Той е добър — каза Джок. — И, да, обикновено е ужасно груб. Може би само е малко по-раздразнителен от обикновено. Мисля, че долових у него разочарование и стаен гняв. Вероятно защото нещата не се развиват така, както той иска.

— А кога нещата се развиват според желанията ни?

— Но Ройд трябва да се справи със Софи Дънстън, а не знае как да направи това. — Сви рамене. — Вероятно въобще не знае как да общува с жените. За него е препятствие това да се съобразява и с някого другиго, докато единственото му желание е да докопа Санборн и Бош. — Той надникна над рамото на МакДъф. — Ето ги Джеймс и момчетата. Да тръгваме към пасището и кошарата.