Метаданни
Данни
- Серия
- Ив Дънкан (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killer Dreams, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Вангелова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 35 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава (2009)
- Разпознаване и корекция
- tsocheto (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Айрис Йохансен. Убийствени сънища
ИК „Калпазанов“, София, 2007
ISBN: 978-954-17-0238-3
История
- — Добавяне
Глава 15
Върнаха се в къщата едва няколко часа след залез-слънце.
— Добре ли си? — запита Ройд докато отключваше вратата. — Много си тиха.
Тя се насили да се усмихне.
— Чувствам се чудесно. И защо да не е така? През последните няколко часа не съм правила нищо друго, освен да се излежавам на плажа. — Тя влезе преди него във вътрешния двор. — Ти беше прав. Имах нужда от няколко часа спокойствие и почивка.
Макар че спокойствието беше съмнително и противоречиво. Тялото й си почиваше, но умът и чувствата й — не. Те сякаш вибрираха.
И Ройд го знаеше, усещаше го.
Виждаше, че той също е нащрек, изражението му не беше спокойно. Софи извърна поглед от него и тръгна по-бързо.
— Добра идея беше да пренебрегнем кубинския ресторант и…
— Ще имам ли късмет?
Тя веднага се закова на място.
— Какво?
— Чу ме — каза той грубо. — Може би това не е най-дипломатичният начин да го кажа. Но трябва да знам.
Тя се обърна с лице към него.
— Дали ще имаш късмет? — повтори. — За Бога, караш ме да се чувствам като евтина проститутка, която „забърсват“ от някой бар.
— Не е така. Аз просто трябва да… О, забрави! — Ройд мина покрай нея и започна да изкачва стъпалата по две на веднъж. — Би трябвало да знам, че ще…
Тя чу как вратата на спалнята му се затръшна. Гледа втренчено след него една — две секунди, преди да продължи нагоре по стълбите. Беше изумена, възмутена и объркана.
И разочарована. Не знаеше какво е очаквала, но не беше да я отхвърлят така рязко.
И така, какво искаше тя? Казваше си, че няма начин да прави секс с Ройд. Това щеше да бъде грешка. Единственият им общ интерес беше да заловят Санборн и Бош, а иначе те двамата бяха различни като деня и нощта. Човек не може да изгради връзка, ако няма нищо общо с другия. С Дейв имаха еднакви интереси и цели, а бракът им пак се беше провалил. Връзката им се оказа прекалено слаба, за да издържи на трагедията. Нима би могла сега да очаква да се получи връзка с мъж, който…
Боже, за какво мислеше? Ройд не искаше връзка. Той искаше секс.
А нима тя не искаше също секс? Защо й бяха всички тези анализи, след като нямаше намерение да се обвърже?
Вратата на стаята му се отвори. Сърцето й подскочи в гърдите.
— Трябваше да ти кажа. — Гласът му трепереше. — Казах всичко погрешно. Не съм глупав, но когато съм край теб, ми е невъзможно да се изразявам правилно. Не знам защо. Всичко обърквам.
Тя стисна здраво перилата.
— На мен всичко ми изглеждаше ясно.
Той поклати глава.
— Ти мислиш, че съм те обидил. Използва думата „евтина“. Това е последното, което бих си помислил за теб.
Тя навлажни устни.
— Наистина ли?
— Ти не ми вярваш. — Ройд стисна ръце в юмруци. — Онези думи просто излязоха от устата ми. Окей? Израснах груб и ми се е налагало да бъда груб през целия си живот. Казах каквото мисля. Не се получи красиво, но отговаряше на истината.
Тя не можеше да откъсне поглед от него.
— Какво, тогава, искаше да кажеш?
Той мълча малко.
— Че ще се смятам за най-щастливия кучи син на планетата, ако ми позволиш да те докосна. Ако ми позволиш да правя секс с теб, ще се чувствам така, все едно съм спечелил от лотарията. — Той направи гримаса. — Това също беше грубо. Не мога да се изразявам по-различно. Това съм аз.
— Грубо беше.
Но осъзна, че дори неговата грубост я вълнува.
— Обаче бях искрен. Не искам да съм друг, освен честен, с теб. Не се опитвам да те придумам да дойдеш в леглото ми. Можех да направя това в началото, но сега е прекалено късно. Ти трябва да го искаш толкова, колкото го искам аз.
— А ако не го искам толкова?
— Няма да е хубаво — каза той простичко. — Аз го искам прекалено много. Може да те нараня, като те накарам да чувстваш това, което чувствам аз. Не мога да го направя. Трябва да искаш това, което искам аз. В противен случай, не ми позволявай да те докосна. — Погледът му не се отделяше от лицето й. — Май те плаша.
— Не, не ме плашиш.
Беше я разтърсил. Господи, дори беше докоснал някаква струна в душата й. Но тя не се страхуваше от него.
— Не си ме изплашил нито веднъж, с изключение на онази първа нощ, когато реших, че ще ми прережеш гърлото. — Опита се да се усмихне. — И не мисля, че ще ме нараниш. Просто… Идеята не е добра. — Тя се застави да пусне перилата и да тръгне по коридора. — Лека нощ, Ройд.
— Лека нощ.
Чувстваше погледа му дори с гърба си. Ройд обаче не проговори, докато тя не стигна до вратата на стаята си.
— Грешиш — каза й тихо. — Идеята е много добра. Помисли си.
Ръката й хвана дръжката. Трябваше само да я завърти, да отвори вратата и после да я затвори след себе си. Това беше само секс. Тя нямаше нужда от Ройд. И той нямаше нужда от нея.
— Кораби, които се разминават в нощта.
— Може би. А може би не. Никога няма да разберем, нали?
Тя вече беше в стаята. Сега трябваше да затвори вратата, без дори да го погледне.
Но не искаше да затвори вратата.
Още една причина да го направи.
И тя затвори.
Софи щеше да дойде.
Не, нямаше. Беше арогантен глупак, щом мислеше, че тя няма да се бори с привличането, което съществуваше между тях.
Той прекоси стаята гол и отвори прозореца. Пое дълбоко топлия и солен морски въздух. Трябваше да остане спокоен. Тя трябваше да дойде при него. Не беше я излъгал, когато й беше казал, че се страхува да не я нарани. Обикновено имаше контрол над себе си, но това беше различно. Тя беше различна.
Вратата на стаята му се отвори. Той замръзна на мястото си, но не се обърна.
— Промених решението си. — Гласът й трепереше.
Ройд не помръдна.
— Слава Богу.
— По дяволите, обърни се! Искам да видя лицето ти.
— Ако се обърна, няма да забележиш лицето ми.
— Господи!
Той бавно се обърна към нея. Погледът й се спря на лицето му, а после се спусна към долната половина на тялото му.
— Господи!
— Казах ти.
Погледът й се върна на лицето му.
— Ти ме очакваше. Чакаше ме.
— Надявах се.
— Разбрах. — Софи издърпа тениската си над главата. — Добре. — Хвърли тениската на земята и миг по-късно, легнала на леглото, дърпаше чаршафа, за да покрие голото си тяло. — Ела тук.
— След минута. Искам да те попитам нещо.
— Не, не искаш. Въобще не искаш да говориш. Нищо не би могло да е по-ясно.
— Добре, имам нужда да те попитам нещо.
— Ела тук.
— Не и докато не ми отговориш. Не мога да се приближа до теб или отговорът няма да има значение за мен.
— Аз не искам да говоря. Нима мислиш, че ми беше лесно да дойда?
Той поклати глава.
— Мисля, че ти е било много трудно. И затова искам да съм сигурен, че причината е била правилна.
Тя вдигна ръка към челото си.
— Исусе. Нека позная. Очакваш обещание, че няма да искам от теб да се обвържеш с мен. По дяволите, не търся връзка от никакъв тип. Знам, че ти…
— Връзките могат да вървят по дяволите. Бих бил идиот, ако допусках, че ти обмисляш връзка от някакъв вид в този момент. Просто искам да ми отговориш на един въпрос.
— Добре, питай!
— Това да не е някакъв начин да ми се отплатиш?
Тя го гледаше объркано.
— Да се отплатя?
— Защо си толкова изненадана? Ти си мека и нежна натура и всеки път, когато ме погледнеш, се сещаш за Гарууд. Изпитваш силно чувство за вина. Не искам да правиш секс с мен само защото това е начин да направиш нещо за мен.
— Мили Боже, ти си откачен. — Тя спусна краката си на пода и седна. — Няма да се опитам нищо да ти докажа.
— Просто ми отговори.
— Не! — Тя го погледна гневно. — По дяволите, да, съжалявам и се чувствам отговорна за онова, което ти се е случило.
— Виждаш ли, не си отговорна. Ти си само оръжието в ръцете на убиеца, а каква отговорност може да има то.
— Мисля, че е различно. — Тя се изправи. — Това обаче не може да ме накара да се предложа като жертва пред олтара, като глупава девица. Ценя себе си прекалено много. Направих огромна грешка, но това пак няма нищо общо с факта, че по някаква причина те намирам… Господи, това е само секс. — Тя тръгна към вратата. — Обаче няма да се опитвам да те убеждавам. Не си струва…
— Ще направя така, че да си струва. — Той прекоси стаята за секунди и я хвана за ръката. Падна на колене пред нея.
— Дай ми три минути.
— Стани. Няма да ти дам…
Тя потръпна, защото устните му погалиха корема й. Дланите му обхванаха дупето и тя почувства как мускулите й се свиват.
— Три минути. — Езикът му я галеше. — Винаги можеш да промениш решението си по-късно.
— Мога ли? — Пръстите й се заровиха в косата му. — Не съм сигурна.
— И аз не съм сигурен. — Той я погали с буза по корема. — Вероятно лъжа. Хайде, върни се в леглото. Няма да те принуждавам, няма да има никакъв натиск…
— Чувствам натиск в момента. — Гласът й беше неравен. — Мисля, че коленете ми ще се огънат.
— Остави ги да се огънат. — Той я дръпна на пода и я покри с тялото си. — И килимът е добър колкото леглото…
— Ройд…
— Тихо, прекалено е късно… — Той разтвори краката й. Господи, беше й добре. — Имаме прекалено силна нужда от секс. Ти имаш нужда от него. Чувствам го.
— Тогава, дай ми го. — Тя стисна зъби и заби нокти в гърба му. — И, за Бога, не ми задавай повече глупави въпроси или ще те убия…
— Окей? — прошепна Ройд, когато я освободи от тежестта на тялото си. — Не бях ли прекалено груб?
— По кое време?
Сега дъхът й излизаше по-лесно, но тя все още трепереше. Ройд беше само на няколко сантиметра от нея, но не я докосваше. Искаше той да я докосне, да почувства допира на кожата му. Май се държеше като нимфоманка. И двамата бяха стигнали до оргазъм няколко пъти, търкаляха се по пода като животни, а тя искаше още. Тогава, вземи го, по дяволите! Тя протегна ръка и го погали по гърдите. Той беше топъл и леко влажен от потта. Дланта й сякаш се наелектризира, когато докосна твърдите къдрави косъмчета по гърдите му.
— Да, груб беше. И аз бях груба. А сега, кой от нас трябва да се чувства виновен?
— Само запитах. — Той хвана дланта й и я поднесе към устата си. — Просто правя проучване.
— Какво?
— Мога ли да ти задам още един въпрос?
— Абсолютно не. — Тя го гледаше с любопитство. — Какъв?
Той засмука показалеца й.
— Аз ли съм най-добрият, когото някога си имала?
Тя го гледаше така, все едно не можеше да повярва на ушите си.
— Ти, самодоволно копеле!
— По-добър ли съм от бившия ти съпруг?
— Ройд, кой задава такива въпроси?
— Аз. — Той наведе глава и погали зърното й с устните си. — Важно е.
— За да бъде поласкано егото ти?
— Не. — Той вдигна глава и я погледна. — Ако съм направил нещо неуместно, трябва да знам за това. Трябва да съм най-добрият, когото си имала. Ако не съм, ще поработя по въпроса.
Тя го гледаше изумена.
— Знаех, че обичаш съревнованията, но това отива малко прекалено далеч.
Той поклати глава.
— Започваме с много малко общо помежду си. Може би има няколко въпроса, по които сме съгласни, но нямаме време да ги обсъждаме. А дотогава имаме това, което имаме. Няма да позволя сексът да не е добър и ти да се откажеш от него. Или да не се въртиш край мен.
— Трябва да се въртя край теб. Съществува РЕМ-4.
Той стисна челюсти.
— Трябва да пожелаеш да останеш с мен.
— Защо?
Той не отговори веднага.
— Защото изпитвам нещо към теб. Не съм сигурен какво е, но не мога да позволя то да си отиде.
— Колко прецизно казано.
— Ти си учен, не аз. Единственото, в което съм прецизен, е в това, как да поваля човек, който се намира на хиляда ярда от мен. — Устните му се изкривиха. — Ти трепериш. Не ти харесва.
— Повечето хора биха трепнали при тези думи.
— Не е задължително. На някои жени им харесва идеята да са близо до смъртта. Това им дава определена тръпка. — Той се изправи. — Хайде да си лягаме.
— Може би е по-добре да се върна в стаята си.
— Още не. — Той й помогна да се изправи. — Отново казах не каквото трябва. Трябва да се поправя.
— И да се докажеш като най-добрия в секса?
— По дяволите, не. — Той я прегърна. — Просто искам да съм най-добрият за теб. Какво лошо има в това?
Той само трябваше да я докосне и тя започваше да тръпне, беше готова.
— Сигурна съм, че има нещо. И не знам дали то е на психологическа основа. Аз ли съм най-добрата, която си имал?
— Ще ти отговоря, че ти си добра, но заедно сме чудесни. — Той започна да гризе леко долната й устна. — И че ти не трябва да го правиш с някого, който ще принизи стандарта ти.
Тя откри, че се усмихва.
— Ройд. Невъзможен си.
Той я поведе към леглото.
— Но съм най-добрият?
— Може би.
— Това не е достатъчно добро за мен. Предполагам, че трябва да започна да работя по въпроса. — Той легна и я дръпна върху себе си. — Но ти ще ми помогнеш. Ще ми кажеш какво ти харесва, какво те възбужда. Ще го направиш ли?
Дъхът й излизаше бързо, на тласъци.
— Вероятно не.
— Защо не?
— Ах, ти, идиот такъв, защото не мога да мисля, още по-малко — да говоря, когато ми правиш това.
— Прекалено лошо. — Той й се усмихна. — Ще трябва да анализираме по-късно. И да бъдем наистина прецизни, каквито, обикновено, са учените.
— Няма. — Тя взе лицето му в дланите си и втренчи поглед в него. — Млъкни, Ройд.
— Както кажеш. — Той вече не се усмихваше, но тя виждаше дяволитите пламъчета в очите му. — Мислех, че обичаш да говориш по време на секс. Защото издаваше много звуци преди малко. — Той се престори, че се замисля. — Но доколкото си спомням, повечето звуци бяха стонове, викове и въздишки. О, да, има и няколко думи, например „още“… Ох! Това не беше честно!
— Заслужи си го.
— Това също ще трябва да го обсъдим. Ти обичаш да причиняваш болка на бедния си партньор. Не знам колко мога да понеса, макар че съм готов на всичко за теб, Софи.
Еротика, страст, а сега и чувство за хумор. Не беше очаквала, че той има такова чувство за хумор.
— Копеле. — Тя го целуна страстно. — Сега ще млъкнеш ли?
— О, да. — Ръцете му отново я галеха. — Както казах, готов съм на всичко за теб, Софи…
Софи отвори сънено очи. През прозореца струеше ярка слънчева светлина. Снощи Ройд беше стоял гол до прозореца, когато беше отишла при него. Беше с гръб към нея и тя беше видяла мускулестото му и твърдо дупе и мощните му рамене. Тогава беше поискала да го докосне, а после ръцете й бяха научили…
Ройд го нямаше.
Отвори широко очи и обърна глава към възглавницата. Ройд го нямаше.
Затвори очи, обзета от разочарование. Глупаво. Какво беше очаквала? Бяха правили секс и бяха прекарали фантастична нощ. Това не означаваше, че той има каквито и да било задължения към нея.
— Готова ли си?
Видя го да стои в долния край на леглото. Косата му беше мокра, миришеше на свежест.
— Готова за какво?
Ройд се усмихна.
— Секс? Душ? Закуска? Сутрешно плуване? Изредих ти възможностите така, както са подредени по важност за мен.
Тя почувства как я обзема приятна топлина. Странно, как тези само няколко думи бяха прогонили чувството за самота, което изпитваше.
— Косата ти е мокра. Душ или плуване?
— Душ. Ще те изчакам. — Ройд продължаваше да я гледа. — Стани от леглото, защото, в противен случай, аз пак ще легна. Тъй като е почти обед, мисля, че трябва да изчакаме, докато хапнем. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Отиди да вземеш душ. Прерових нещата ти и ти сложих чисти дрехи в банята. Ще направя кафе и омлет. Двайсет минути?
— Имам нужда от трийсет минути. — Софи седна и отметна чаршафите. — Трябва да си измия косата. Чувствам се така, сякаш съм попаднала в торнадо.
— Ти наистина беше в торнадо. — Ройд й се усмихна през рамо. — Да, торнадо.
Той се отдалечи, преди да е успяла да му отговори. Софи стана и тръгна към вратата на банята. Чувстваше тялото си леко, гъвкаво, мускулите й бяха отпуснати, но в готовност — въобще, чувстваше се като пантера в покой. Мислеше, че ще е уморена след нощ на такъв интензивен секс. А вместо това се чувстваше чудесно, като обновена. Не можеше да си спомни да се е чувствала някога така с Дейв. Сексът беше задоволителен, но никога така всепоглъщащ.
„Не мисли за Дейв. Не прави сравнения.“ Онова, което бяха преживели снощи, беше уникално. Понякога се случва двама души да са напълно съвместими сексуално. Това не означава, че са съвместими и по някакъв друг начин. Господ знаеше, че с Ройд са на цели мили разстояние, когато става въпрос за нещо друго.
Тя пусна водата и влезе под струята. Топлата вода също беше чувствено удоволствие. Добре. Сега не искаше да мисли за нищо. Искаше да живее за момента. Отметна глава назад и остави водата да облива тялото й.
— Забави се с пет минути повече. — Ройд извърна глава от котлона, когато тя влезе в кухнята. — Но аз също не успях да приготвя омлета навреме. Говорих по телефона.
Тя застина.
— МакДъф?
Той поклати глава.
— Кели. Искаше указания.
— И ти какво му каза?
— Да намери друга лодка с подходящо оборудване и да ни чака. — Той разпредели омлета в две чинии. — Налей кафето, докато аз извадя портокаловия сок от хладилника.
— Добре. — Тя все още мръщеше вежди, когато вдигна гарафата. — А защо ще имаме нужда от оборудване?
— Може би няма, но аз обичам да съм подготвен. — Ройд постави чиниите на масата. — Престани да се тревожиш. — Той взе гарафата от нея и наля кафето в две чаши. — Тревогата ти не ми харесва.
Тя повдигна вежди.
— Следователно аз трябва да престана да се тревожа?
— Докато няма причина, да. Знаех, че ще те разтревожа, като ти кажа за Кели, но, от друга страна, знам, че искаш да те държа в течение, и щеше да се разсърдиш, ако не ти бях казал.
— Да, щях да се разсърдя.
— Седни. — Той я побутна да седне на един стол. — И ми се усмихни така, както направи, като влезе в кухнята.
— И как, по-точно?
Той наклони глава и я погледна.
— Нетърпеливо. Определено нетърпеливо. Знаеш ли как ме кара да се чувствам това? — Той я докосна по косата. — Копринена. И кожата ти е копринена. Всяко място, което докоснах, е копринено.
Тя не можеше да диша. Заля я горещина и затопли дори бузите й, които пламнаха. Ръката му се спусна по-надолу и нежно погали гърдите й.
— Красива, нежна и копринена — каза той тихо. — Искаш ли да опитаме на пода в кухнята?
Да, искаше. Тръпнеше от нуждата да го прегърне и…
— Хайде — каза той и ръцете му се плъзнаха под блузата й. Кожата й потръпна от допира до неговата. Мускулите на корема й се свиха. — Можем да ядем и по-късно. Няма значение.
— Не, няма… — Тя си пое дълбоко дъх и покри дланта му със своята под блузата. Исусе, беше й трудно да спре. — Няма значение кога ще ядем. Няма значение това, че използваш секса, за да ме разсейваш. Би трябвало да се тревожа за всяко нещо, което се случва, а ти се отнасяш с мен като с кукла, която изваждаш, играеш си с нея, а после отново поставяш в кутията.
— Грешна тактика? — Той сви рамене и седна на стола срещу нея. — Съжалявам, изпитвам нужда да те закрилям. Това чувство се промъква в мен отдавна, но снощи ме обхвана неудържимо. Вероятно има нещо общо с инстинкта на пещерния човек да защитава семейството си. Сигурен съм, че знаеш повече по въпроса от мен. Нали ти имаш всичките онези научни степени.
— Непрекъснато ми навираш моята научна степен в лицето. Тя притеснява ли те?
— Не, не и ако не тревожи теб. — Той поднесе чашата към устните си. — Разбрал съм, че мога да науча всичко, което трябва и когато ми се наложи.
Както беше изучил тялото й и всеки нюанс на нейната чувственост, помисли си тя, но отхвърли тази мисъл. Тялото й все още тръпнеше, готово още при първия му допир, и нямаше нужда да си спомня колко хубави могат да бъдат ласките му.
— Ти, изглежда, имаш огромен талант в тази насока.
Той се засмя и тя го погледна. Ройд прекрасно знаеше дори какви са мислите й. Не можеше да извърне поглед. Взе вилицата си и отхапа от омлета.
— Радвам се, че мислиш така. — Устните му потрепериха. — Обикновено мога да правя това, което изисква моментът. Ако нуждата е достатъчно изкусителна. — Изражението му стана сериозно. — Можем да говорим по тази тема и през следващата седмица, но не ми се иска. Чувствам, че ходя по хлъзгава почва, и трябва да затвърдя позициите си.
— Какво искаш да кажеш?
— В момента съм в прекрасна форма. Ти също прекара приятна нощ и чувството е все още в теб. В момента не мислиш. Не мога обаче да разчитам на това с времето. Ти отново ще започнеш да се страхуваш и да мислиш за сина си и за живота си. И за това, колко различни сме ние двамата.
— Но ние сме различни.
— Не и в леглото — каза той грубо. — А за останалото можем да преговаряме. Казах ти снощи, че изпитвам нещо към теб. Това чувство още е в мен и е по-силно. Много по-силно. Не съм сигурен до какво ще доведе, но не мога да го оставя да си отиде. Не мога да ти позволя да си отидеш, Софи.
— В момента не искам да говоря за това.
— Но аз искам. Не знам колко време имаме, преди всичко да се взриви буквално под носа ни. Никога не съм очаквал това да се случи, но се случи, и двамата трябва да се справим с него. — Той стисна здраво чашата си. — Бях честен с теб. И ти трябва да бъдеш честна с мен.
— И какво искаш да кажа? — Тя навлажни устни. — Изминалата нощ беше повече от добра, беше фантастична. Била съм работохолик през целия си живот и сексът никога не е бил важен за мен. Той беше просто нещо приятно. — Устните й се изкривиха конвулсивно. — Сексът с теб е приятен, Ройд. Видя как ти отговорих. Искам да продължаваме да правим секс. Ти реши, че лягам с теб, защото изпитвам съжаление. Но аз съжалявам себе си. Животът ми не беше прекрасен през изминалите години и сега аз ще взема толкова удоволствие, колкото мога. Мисля, че го заслужавам. Това ли искаш да знаеш?
— Отчасти. Значи това не беше секс за една нощ?
Тя се поколеба.
— Не знам как… Всичко може да се промени само за секунда. Как бих могла да съм сигурна в чувствата си? Съществува и Санборн и не мога…
— Окей. Окей. По-добре е, отколкото мислех. Нямаш опасения от секса с мен. Просто не си сигурна за бъдещето. — Той изпи кафето си. — Мога да се погрижа за това.
— Може и да не пожелаеш да го направиш — каза тя тихо. — Аз не съм „фаталната жена“. Онова, което чувстваш, може да изчезне след ден-два.
— Може би. Не е вероятно. Аз съм човек, който понякога оставя чувствата да го обсебят. Изяж закуската си и ще отидем да поплуваме.
Тя се облегна назад и го погледна. Мили Боже, Ройд беше опасен. Настроението му се променяше лесно, той показваше двама различни мъже само за части от секундата.
— Само ти давам свободно пространство. — Погледът му не се отделяше от лицето й. — Разтърсих те неочаквано и грубо. Ти имаше нужда от това.
— Много си сигурен в себе си. — Софи се изправи. — И в мен. Предложението да поплуваме е добро. — Започна да разкопчава блузата си. — Но не достатъчно добро. И не точно това искам в момента. Съблечи се, Ройд.
— Софи?
— Обеща ми нещо вълнуващо на пода в кухнята. — Разкопча и последното копче на блузата си. — Спази обещанието си, Ройд.
— Добре. — Той беше зад нея, ръцете му бяха върху гърдите й. Прошепна в ухото й: — Винаги.
Телефонът на Софи звънна след два часа. Тя протегна ръка над тялото на Ройд, за да го вземе от нощното шкафче.
— Имам информация за Горшанк. Винъбъл от ЦРУ ми я осигури — каза МакДъф, когато тя отговори. — Антон Горшанк. Руски учен, работил по някои наистина отвратителни проекти преди разпадането на Съветския съюз.
— Химик?
— Да. За последно има данни за него от Дания. Изчезнал от погледа на ЦРУ преди две години.
— И не знаят къде е сега?
— Работят по въпроса. Казват, че имат няколко следи. Помолих Джо Куин да ги натисне още малко. Той също има приятели в агенцията. Очаквам скоро да науча още нещо. Ще се свържа пак с теб.
— Благодаря ти. Как е Майкъл?
— Чудесно.
— Мога ли да говоря с него?
— Трябва да се обадиш на Жан. С Джок тръгнахме от имението преди два часа.
— Аз… разбирам.
— Казах ти, че ще тръгнем веднага, щом открием нещо, Софи — каза той тихо.
— Знам.
И все пак изпитваше известно безпокойство, като знаеше, че МакДъф и Джок не са вече с Майкъл. Беше започнала да разчита на тях.
— Къде отивате?
— Може би ще дойдем при вас. Дочуване, Софи.
— Дочуване.
И тя затвори.
— Горшанк? — запита Ройд.
Тя кимна.
— Знаем кой е. Руски учен, изчезнал от Дания преди две години. Не знаят къде е. МакДъф очаква още информация всеки момент.
— Добре.
— С Джок са тръгнали от имението. Той очевидно очаква нещата да започнат да се развиват скоро.
Ройд се облегна на лакът и я погледна.
— И ти се тревожиш за Майкъл.
— Разбира се. Винаги се тревожа за него. Така е от деня, в който умряха родителите ми. — Тя се претърколи в леглото и се изправи до седнало положение. — Ще му се обадя и ще разговарям с Жан. Това ще ме накара да се почувствам по-добре.
— Дали?
— Трябва да имам доверие на някого. Напоследък се чувствам много самотна.
— А аз какво съм? Нещо непотребно?
— Не исках да кажа…
— Знам. — Той стана от леглото. — Току-що ме поля със студена вода. Каза ми, че не ме виждаш като свой помощник в живота, другар, който може да те закриля. Мислех, че се справям достатъчно добре в тази насока, но очевидно не е така. — Той сви рамене. — Всичко е наред. Ще взема това, което мога. Ти ми каза, че имаш проблеми с доверието. Какво ще кажеш все пак да поплуваме, след като говориш с Майкъл?
— Предполагам, че можем. — Тя тръгна към банята. — Ако дотогава не научим нещо повече от МакДъф.
— Естествено, това винаги ще е първата ни задача. Ти караш главата ми да се замайва, но аз все пак не забравям работата, която трябва да свърша.
— Бих била идиот, ако мислех, че можеш да бъдеш отвлечен от работата си до такава степен. Винаги съм знаела…
— Софи.
Тя го погледна. Устните му бяха стиснати, а гласът му — груб.
— Ти вече се отдалечаваш от мен. Това няма да се случи. Ще приема второто място, но няма да изчезна от живота ти.
— Не знам за какво говориш.
— Вероятно казваш истината. Толкова си свикнала да не мислиш за никого другиго, освен за Майкъл, че отблъскваш вече спомена за това, което имаме двамата. Опитваш се да не му обръщаш внимание. Няма да е толкова лесно. Аз ще се погрижа. — Той изкриви устни. — Меденият ни месец не е свършил.
— Меден месец? Това изисква връзка, каквато няма между нас.
— Наричай нещата, както искаш. — Той тръгна към вратата. — Само това исках да кажа. И реших, че е честно да те предупредя.
— Мили Боже, звучи като заплаха.
— А какво очакваш от човек като мен? — Той поклати глава. — Не е заплаха, не искам да те уплаша. Ако си отидеш от мен, когато това свърши, ще ти пожелая късмет и щастие. Но ще направя всичко възможно, за да не си отидеш. А когато реша нещо, аз ставам много добър. Ще бъда цивилизован и толерантен, толкова мил, че ще ми се доповръща от това. Ще се видим долу.
Вратата се затвори след него.
Цивилизован и толерантен? Това копеле не знаеше дори значението на тези думи. Беше груб и твърд и да е с него, беше, като да се е хванала за някаква откъртена греда по време на торнадо.
Но все пак беше такъв през последните двайсет и четири часа. Беше и груб от време на време, но това не й причиняваше болка, а той беше неочаквано вълнуващ любовник. Неговата непредсказуемост и намек за скрито насилие бяха страшни наистина, но тя май се беше пристрастила дори към това. Понякога се чувстваше заплашена, застрашена, от Ройд. С него невинаги беше лесно, но тя знаеше, че няма да я нарани по никакъв начин. И макар да го беше обвинила, че я заплашва, само преди няколко минути, това беше по-скоро защитен ход.
Защитен. Защо трябваше да се защитава, когато току-що беше признала, че не се страхува от Ройд?
Контрол.
Отговорът й дойде като гръм от ясно небе. През целия си съзнателен живот беше искала да държи всичко под контрол — в брака си, в кариерата, с Майкъл. Когато беше в леглото с Ройд, губеше този контрол. Преднамерено прогонваше тази нужда да контролира всичко, защото удоволствието беше толкова силно, интензивно. Да, това звучеше така, сякаш тя се стараеше да доминира над всичко. Беше държала юздите с Дейв, защото и на него му харесваше така. Като лекар, трябваше да бъде дисциплинирана и да показва авторитет. С Майкъл, беше майка и това означаваше определен начин на поведение.
Но с Ройд нямаше определен начин на поведение. Той можеше да прави компромиси, но това беше всичко. Каза, че я уважава, но тя трябваше да прави така, че да заслужи това уважение всяка минута от всеки ден.
Затвори вратата на банята и се облегна на нея. Трябваше да престане да мисли за Ройд. Вероятно беше направила грешка, като беше станала интимна с него, но това вече беше свършено. Беше прекарала наистина добре, което не означаваше, че трябва да продължава. Трябваше да прекъсне тези им взаимоотношения рязко и щеше да е по-добре да се концентрира върху…
Исусе. Върна се споменът за Ройд в онази последна минута, преди да излезе от спалнята. Гол, мускулест, смел и ужасно еротичен.
„Да, престани да мислиш за него.“
Не беше много вероятно.