Анита Милс
Горчиво и сладко (5)

Пета глава

Централна Джорджия

18 май 1865 г.

Конят се справяше добре. Изминаха повече от двеста мили за по-малко от два дни и Спенс си беше вече почти у дома след около година отсъствие. Когато най-после видя полята на Джорджия, сърцето му заби по-бързо в очакване да види Лидия и момчето. Обеща си, че дълго време или може би никога повече няма да напусне окръг Кроуфорд.

Имението на Джеймисън се намираше на миля надолу по река Флинт, след нейния голям завой. Като затвори очи Спенс си представи огромната бяла къща, широката веранда, простираща се по цялото протежение на къщата, зелените кепенци на прозорците, които сякаш се смесваха със зеленото в короните на дърветата и преливаха в ширналата се отпред ливада. Той никога не бе харесвал кой знае колко прекрасната резиденция на Джеймисън, но сега тя бе за него като обетованата земя, която го мамеше.

Да, ето, тя се показа насреща. Издигаше се сред горист хълм над червената прашна Джорджия, сякаш бе кралица на тези премалели от палещите лъчи на слънцето поля. Дори в дните, когато фермата бе пълна с бали памук, готови за товарене, мястото изглеждаше така, сякаш времето тук бе забавило своя ход и тихите ритмични госпъли на робите звучаха като приспивни песни.

Но сега имението беше празно, нямаше ги балите с памук и робите, и единствените звуци, разнасящи се сред тежкия влажен въздух, бяха глухият плясък на вода и пронизващото грачене на две врани. Мястото изглеждаше нереално.

Спенс проследи с поглед пътя дотам, където той се разделяше на две: единият водеше към господарската къща, а другият — към останалите постройки. Мъжът се взря в къщата и внезапно осъзна, че нещо не беше наред.

Гледката, която от разстояние бе толкова величествена, отблизо бе съвсем различна. Спенс видя разнебитения скелет на бившата резиденция: изпотрошени прозорци, счупени решетки, увиснали на пантите си кепенци, нескривани от зелените корони на дърветата; тишината и грозотата властваха над един пуст свят. Охолството и великолепието на Джеймисъновия дом бяха отстъпили място на запустението.

Спенс не вярваше на очите си. Съзнанието му отказваше да приеме тази гледка. Не можеше да бъде, но все пак бе факт. Когато се отърси от вцепенението, мислите му препуснаха, търсейки някакво обяснение.

Лидия и семейството й са били прогонени от войската или от въстанали роби, въпреки че последното му се струваше по-малко вероятно. Каквото и да се бе случило, явно е било достатъчно ужасяващо, за да разпръсне почти стотината обитатели на фермата и да не остане никой, който да разкаже.

Северняците би трябвало да са изгорили фермата, но следи от пожар нямаше. А ако робите бяха нападнали имението, то къде тогава бяха те? Френските килими, кристалните полилеи от Австрия, венецианските тапети — тези вещи не представляваха интерес за робите. Дори да бяха избили всички бели, негрите щяха да са още тук ако не за друго, то поне защото нямаше къде другаде да отидат. Освен това Спенс бе взел под внимание думите в писмото на Лидия отпреди шест месеца. Той бе изпратил Рос Донъли тук нарочно поради тази причина. Но може би след края на войната Рос бе заминал за Англия? Може би Лидия и Джошуа са избягали в Мейкън, но в такъв случай трябваше да са му писали оттам. А какво бе станало с леля Фан — старата негърка, която бе отгледала Лидия? Доколкото знаеше, Джеймисънови нямаха много роднини. Калън бе дошъл сам преди години от Арканзас, а Сали Уинслоу Джеймисън била единственото дете и наследила всичко. Лидия също бе едно дете в семейството. Всички роднини на Калън бяха измрели, с изключение на някакви далечни родственици в Арканзас. Но Спенс бе чувал от Лиди, че в Мейкън живеела някаква далечна братовчедка на майка й. Стивънс ли се казваше? Или Стефенсън? Може би Елиза Стефенсън? Беше убеден, че Лидия бе говорила за жена на име Стефенсън. Ако отидеше в Мейкън, щеше да разбере.

Спенс насочи коня към малката порта в задната част на къщата и слезе. Прекоси верандата и натисна бравата на отключената врата. Тежките крила изскърцаха и пропуснаха сноп слънчева светлина през празното фоайе. Сенките от вратата пропълзяха почти до тавана. Той влезе и ехото от ботушите му отекна във високите бели стени. Над него гипсови орнаменти ограждаха голото петно, където бе висял огромният изящен полилей със сто свещи.

Извитите стълби бяха изчезнали, но по стените още личаха очертанията на перилата. Дори перилата на втория етаж и балюстрадите липсваха и създаваха илюзията, че горното фоайе виси във въздуха. Стълбището беше толкова широко, че по него можеха да слязат едновременно три жени в кринолини. Първия път, когато зърна Лиди, тя го гледаше от перилото на втория етаж, после баща й я повика и тя слезе грациозно по стълбите, а роклята й се диплеше след нея.

Той заразтваря вратите една след друга и видя стаи, напълно лишени от предишния си разкош. Елегантните мебели, скъпите френски килими, гравираните мраморни решетки покрай камините, портретите и огледалата — всичко ценно бе взето. Мястото не беше просто изоставено. Изглеждаше разграбено, опустошено.

Трябваше да се качи по аварийната стълба до прозореца към спалнята на Калън на втория етаж. И тук стъклата бяха счупени и прозорците висяха на пантите си. Спенс се промъкна през отвора, прекоси празната стая и се запъти към будоара на Сали Джеймисън, където до тапицирана с брокат, наклонена на една страна кушетка се въргаляше кожен пантоф.

Стаята на Лиди бе празна като всички останали. Нямаше мебели, нито дрехи или завеси. Нямаше нищо, освен едно счупено шишенце от парфюм без запушалка. Може би бе парфюмът, който той бе пратил от Атланта, но не беше сигурен. Вдигна шишето и подуши гърлото му. Миришеше на прах.

Спенс отиде до прозореца и погледна навън към конюшнята. Говореше се, че Калън обича конете си повече от жена си, и той никога не отрече това. Кобилата Среднощната Фоли, а и всички останали коне бяха от чистокръвна арабска порода. Под натиска на правителството на Конфедерацията старецът бе продал повечето от конете за нуждите на войската и две седмици по-късно бе получил първия инсулт.

Докато се обръщаше, на Спенс му се стори, че долови някакво движение край ъгъла на конюшните. Той погледна отново надолу точно в момента, когато едно босоного негърче се шмугна в обора.

— Стой! Спри на място! — извика Спенс и се спусна по стълбата. Извади пистолета си и ритна с крак вратата на конюшнята. Въздушната струя вдигна облак мухлясало сено и прах.

— Не мърдай или ще стрелям! — изкрещя той и влезе вътре.

Иззад купчина от сбруи и седла се подадоха две тъмни кльощави ръце, последвани от една глава.

— Нищо не съм напра’ил, не съм. — Кръглите бели очи се откроиха върху почти черно лице: — Аз спя тук, госс’дарю.

Спенс не позна момчето.

— Къде е Джеймисън? — попита той рязко. — Къде е господарят?

Момчето не отговори и той зареди пистолета.

— Къде е Джеймисън?

— Той заминал.

— Къде?

— Сигур’ в ада. — Момчето завъртя очи. — Той умрял. — То свали едната си ръка и се почеса по издутия корем. — Той бил подъл дядка, но дявола ша го пече сега.

— А какво е станало с другите? Къде са другите? — попита Спенс припряно.

Детето вдигна рамене.

— Те заминали. Тука няма никой. Само такива черни кат’ мене.

Тътрейки единия си крак по мръсния под, то се приближи и издаде брадичката си напред:

— Ние свободни. Няма да правя нищо, дет’ ме карат белите. Аб Ликън, той така вика!

— Госпожа Сали? Къде е госпожа Сали? — попита отново Спенс.

Момчето изхихика в шепи, чукна с пръст по главата си, а от косата му излетяха уплашено няколко буболечки.

— Не е наред вече. Мис Сали, тя нищо не знае вече.

— Мъртва ли е?

Негърчето поклати отново глава и показа белите си зъби.

— Мис Сали не умряла. Ха-ха, не умряла. Само дет’ не знае нищо, щото е болна. Мис Лиди, тя, ама много лоша, дет’ пра’и така на мис Сали.

— Къде е госпожа Лиди?

Кльощавите рамене отново се повдигнаха незнаещо.

— И тя отишла.

— Тук имаше и един мъж — Рос Донъли, — какво знаеш за него?

— Той заминал кат’ другите.

Спенс се отпусна облекчено. Сигурно Рос бе завел Лиди на безопасно място и трябваше да научи къде.

— Предполагам, че не знаеш, къде са отишли, нали?

— Ъъ.

Той извади от джоба си пакетче бонбони, разтвори го, извади един бонбон и го размаха пред лицето на момчето.

— Погледни. Кажи ми всичко и ще получиш това. Къде е госпожа Лиди?

Детето отстъпи:

— Т’ва за мене ли е?

— Ако ми кажеш всичко, което знаеш. Трябва да открия госпожа Лиди и младия господар — момченцето й. Можеш ли да ми помогнеш?

— Те не са тука, не са. Тука сме само черни, кат’ мене.

— Колко сте? — попита той веднага с надеждата, че ще намери някой, който да му каже повече от момчето.

— Няколко — отвърна негърчето уклончиво и посегна към бонбона. — Вече няма памук, не можем да пра’им нищо. Гладни са и нямат нищо за ядене.

— Колко освободени роби има тук?

— Де да знам. Не мога да броя. — То сякаш се замисли за момент и поклати глава: — Избягаха, ама няма къде да идат.

— А какво е станало с леля Фан?

— Мис Лиди, тя накара Фан да иде. Фан, тя каза, че момичето е кат’ дявола.

Спенс не можа да си спомни името на съпруга на старата дойка.

— Мъжът на леля Фан, къде е той?

— Умря. Бък умря, кат’ копаеше дупката за госс’ин Калън.

Може би Спенс бе измъкнал всичко от момчето, но опита за последен път.

— Къде отидоха? Госпожа Лиди, госпожа Сали, леля Фан — кога заминаха?

— Преди ’ного време. Преди листата да окапят.

— И взеха ли Сали с тях?

— Не, госс’ине… мис Сали… тя…

— … е болна — довърши Спенс. — Ако госпожа Лиди не е взела госпожа Сали, но е тръгнала с леля Фан, тогава къде е госпожа Сали сега?

Момчето пристъпи от крак на крак, разлюля ръце и погледна нагоре.

— Ша си зема ли бонбона?

— Да. — Спенс извади друг бонбон от кесийката и му го показа. — Ти, малък дяволе, ти знаеш къде е госпожа Сали, нали? Няма да го получиш, докато не ми кажеш.

— Мис Сали… тя е в града.

Една кльощава ръка се протегна светкавично, момчето сграбчи кесията с бонбони и избяга.

Спенс реши, че няма смисъл да гони хлапето. Нямаше да научи нищо повече. Единственият град наблизо бе Мейкън.

 

 

Спенс изкачи няколкото стъпала до сивата входна врата с надеждата, че това бе къщата, която търсеше. Когато разпита за Елиза Стефенсън, го насочиха към вдовицата Стефенсън, но никой не я свързваше със семейство Джеймисън.

Доколкото съдеше по вида на вратата, нещата не изглеждаха обещаващи. Спенс спря, за да приглади косата си, и почука. Ако се окажеше, че вдовицата не е братовчедка на Сали, Спенс щеше да се озове в задънена улица. Той разтегна устни в любезна усмивка и зачака.

Сякаш мина цяла вечност, преди някой да отговори, но накрая вратата се открехна и зад нея се показа тъмнокожо момче. То изгледа Спенс и каза:

— Дааа.

— Вкъщи ли е госпожа Стефенсън?

— Какво искате от нея?

— В известен смисъл съм неин роднина.

— О, мили боже. Уили, кой е?

— Де да знам. — Момчето отвори по-широко вратата. — Казва, че ви бил рода, мис Лиза.

— Добре, пусни го — нареди припряно възрастна дама. Тя се приближи, мърморейки с извинителен тон: — Не се сърдете на Уили. Той още се учи. Сега да те няма — обърна се към хлапето. — Ще упражняваме това по-късно.

Тъмните й очи на птица се взряха в лицето на Спенс.

— Страхувам се, че не се познаваме, господин…?

— Хардън. Спенсър Хардън, госпожо. Не се познаваме, но аз съм съпругът на Лидия. Мисля, че вие сте роднина на Сали Джеймисън, нали?

Тя се ококори слисано.

— О, мили боже! Вие сте докторът, нали?

Преди да успее да й отвърне, тя продължи с отговора на неговия въпрос:

— Да. Майка ми и майката на Сали са братовчедки, господине. Но Лидия…

— Тя тук ли е?

— Разбира се, че не.

— Знаете ли къде е?

— Нямам никаква представа.

Тя съзря разочарованието, изписано на лицето му, и отстъпи назад.

— Може би ще е по-добре да влезете и да поседнете, доктор Хардън. — Извърна лице настрани и допълни: — Мразя тези сцени, наистина. Тази нещастница, как… Господине, не мога да се сдържа.

— Да не й се е случило нещо? Да не е болна?

Вместо да му отговори, тя го въведе в гостната, чиито интериор не можеше да прикрие окаяното финансово състояние на собственичката й. Посочи към две кресла и покани госта:

— Заповядайте, седнете, господине, ще кажа на Уили да ви донесе кафе. Не е от най-доброто, но аз съм доволна, че изобщо имам някакво. С малко захар и сметана може да се преглътне. Уили!

— Да, мис Лиза.

— Кафе за господин Хардън, ако обичаш. И донеси каната със сметана и захарницата.

Когато момчето излезе, тя погледна Спенс със светлите си очи и въздъхна.

— Ако Сали беше на себе си, вероятно щях да накарам нея да ви каже, но тя е в ужасно състояние, доктор Хардън.

— Боя се, че не ви разбирам, госпожо.

— Е, тя никога не е била много силен характер, разбира се, и моя братовчедка или не, е най-вятърничавата жена, която познавам. Дори като момиче тя хващаше окото, но нямаше много разум в главата си.

— Да, разбирам — отвърна Спенс сухо, чудейки се колко ли дълго щеше да увърта старицата. — И вероятно войната е влошила нещата при нея.

— Не беше само войната, доктор Хардън. След като Калън се спомина и момичето се отнесе така лошо към нея, навярно щеше да е чудо, ако беше запазила разсъдъка си.

— Нервен шок ли е получила?

— Да, разбира се, страхувам се, че е луда като Офелия. Не че Лидия много я интересуваше този факт, напротив. Тя не мисли за никого другиго, освен за себе си.

Госпожа Стефенсън се сепна и погледна към Спенс.

— Съжалявам, доктор Хардън, аз никога не съм била предвзета жена и не смятам да се превръщам в такава.

— Госпожо Стефенсън?

— Сали дори не знае къде се намира и как се е озовала тук. Не съм сигурна дали знае коя съм.

— Съжалявам.

— Вие не бяхте тук, така че не ви виня, но при Лидия е друго — заяви жената и стисна устни в израз на неодобрение. — Тя знаеше много добре какво прави.

— Госпожо Стефенсън, Лидия е моя жена — напомни й той. — Единственото ми желание е да намеря нея и сина ми. Безпокоя се, че нещо не е наред.

— Не е наред? Да, бих казала, че е така. Тая нахалница просто доведе Сали тук, уж на гости, и докато режех лимоновия кейк за кафето, тя се изнесе. Всички си помислихме, че ще се върне веднага, а Сали я чака цяла нощ като куче господаря си, но те просто изчезнаха без нея.

— Не може да бъде.

— Да, но е истина. А ни беше много трудно с прехраната. Преди едва намирах храна за себе си, а сега трябва да храня и Сали. Ако си нямах Уили, не зная как бих се оправила. Давам му по двадесет и пет цента на седмица и дори това ми идва в тежест.

— Трябва да има някаква грешка.

— Грешка? Не мисля. Лиди знаеше много добре какво прави. Просто не са искали Сали да им е в тежест. Чудя се дори, че са взели момченцето.

— За какво, по дяволите, говорите? Не можете ли да ми дадете ясен отговор? — настоя той.

Жената го подлудяваше, като му сервираше нещата лъжичка по лъжичка. Спенс прокара нервно пръсти през косата си и се опита да възстанови спокойния тон на разговора.

— Вижте, съжалявам. Но вие разбирате загрижеността ми. Нямам вести за нея от месеци, а сега се прибирам у дома и разбирам, че е заминала. Просто ви питам какво се е случило, госпожо Стефенсън — това е всичко, което искам да науча.

— Излишно е да избухвате, нали?

— Не зная.

— Е, предполагам, че имате право да сте ядосан — реши старицата. — Уили, къде се изгуби? Доктор Хардън иска кафе!

Когато момчето се появи с голям поднос в ръце, тя се усмихна със стиснати устни.

— Остави това на масата и бягай, разбра ли! Добро момче!

Изчака хлапето да излезе от стаята, наля кафе в двете чаши, добави две твърди бучки нерафинирана захар и по една голяма лъжица гъста сметана и побутна едната чаша към Спенс.

— Някога можех да предложа повече от това, но ми се струва, че вече нищо няма да е същото. Просто ми се искаше тя да бе оставила нещо за майка си, но не го направи. Толкова пари и да не даде нито цент за Сали.

Спенс вече бе готов да я удуши, но вместо това посегна към кафето. Отпи глътка и реши, че течността е твърде горчива, беше по-лоша на вкус дори от сместа на Лора Тейлър.

— Не е много добро, нали? — попита тя и въздъхна.

— Не, добро е — излъга той. — Тъкмо ми разказвахте какво знаете за Лиди — напомни й с настойчив тон.

— Какво ли да ви кажа. Тя просто замина.

— Къде? — попита Спенс през стиснати зъби.

— Те, разбирате ли, не ми казаха къде отиват.

— Кои са тези те, госпожо Стефенсън?

— Ами тя и този мъж — някой си от семейство Донъли, струва ми се.

— О! — Малко поуспокоен, той се облегна назад. — Предполагам тогава, че те ще са някъде в града. Мога да поразпитам наоколо.

Две тънки вежди се повдигнаха в учудване.

— Не мисля така, господине — каза жената резервирано. — Мейкън не е такова място. Ние не приемаме с отворени обятия такава безсрамница.

— Не е това, което си мислите, госпожо. Аз зная, че той бе тук. Аз лично го изпратих в имението на Джеймисън.

Един дълъг миг тя го гледаше така, сякаш виждаше пълен глупак.

— Тогава сте изпратили лисицата в курника, доктор Хардън. Не е необходимо да ми вярвате. Много други хора могат да ви кажат какво се разигра тук.

Старицата се смили над слисания му вид и кимна разбиращо.

— Няма как да ви кажа това, без да ви заболи, но тя избяга с него.

— Какво? Не ви вярвам.

— Боя се, че виковете ви няма да променят истината. — Тя извърна лице и с искрено съчувствие каза: — Аз също не можах да повярвам, но на следващия ден, след като остави Сали тук, излязох в града, което не е много лесно за мен с тези едва крепящи ме крака. Не можете да си представите изненадата ми, когато научих, че Лидия и младият Донъли са живели заедно като съпруг и съпруга почти цял месец преди да заминат. Те не са тръгнали просто така, господине. Това не е било моментно решение. Планували са цялата тази работа.

— Не! — обади се Спенс с дрезгав глас.

Тя кимна.

— След като Калън почина през януари, Лидия обявила разпродажба, без изобщо да я интересува, че всичко това е на Сали, а не нейно. Банкерът каза, че като не успяла да намери достатъчно богат купувач за имението, продала вещите на търг. Спретнала си тлъста сумичка — почти двадесет хиляди долара — в тези трудни времена. И това не било всичко. Тази малка крадла открила къде Калън бил скрил касата с парите си и два дни след смъртта му занесла в банката четири хиляди долара в злато. Когато господин Дейвидсън казал, че трябвало да вложи парите на името на майка си, тя направила сцена и настоявала, че Сали е твърде некомпетентна, за да й бъде поверена такава сума.

— Боже мой!

— Той не й разрешил да си вземе парите обратно, иначе и тях е щяла да лапне. Тъй че сега Сали гладува заедно с мен, защото не може да се докосне до тези четири хиляди долара, докато не мине официалното утвърждаване на завещанието, а доколкото знам, изобщо не е бил определян негов изпълнител. Сали няма да живее толкова дълго, за да види тези пари, и накрая те пак ще отидат при Лидия.

— Лиди не би позволила майка й да мизерства.

— О, не е необходимо да ми вярвате, господине. Можете да попитате банкера или адвоката на Калън, или всеки друг. Без да се съобразява със закон и благоприличие, Лидия прибра всичко, което бе на Сали. После тя и господин Донъли си опаковаха багажа и напуснаха града. Безпокоя се за това момченце, господине. Жена, която е толкова безразлична към родната си майка, също не може да бъде добра майка.

Спенс бе твърде потресен, за да отговори. Не може да бъде, каза си той. Лиди дори не харесваше Рос. Веднъж бе казала за него: „Доста красив, но елементарен“.

— Според тези, които са я видели, на излизане от града тя била сложила главата си на рамото му, а той я бил прегърнал. Мисис Хендерсън каза, че от начина, по който се държали, е заключила, че мъжът е съпругът на Лидия. Е, и ако това не е безсрамие.

Трябваше да излезе навън, преди да избухне. Не можеше да мисли. Дори не можеше да си поеме дъх. Той отмести чашата с кафе, изправи се, залитайки, и хукна към входната врата. В двора се облегна на един огромен дъб и затвори очи, за да изчака яростта му да премине. Сигурно старата го лъжеше за Лиди. Но в това нямаше никакъв смисъл. За какво да го прави?

— Не искате ли да видите Сали? — попита жената от вратата.

Той се посъвзе и успя да отговори:

— По-късно, не днес.

Щом излезе от Мейкън, Спенс препусна като луд, без цел и посока, безразличен към всичко, докато накрая изтощеният му кон забави ход и спря, твърде капнал, за да продължи. Спенс се свлече от седлото и зарови лице в мократа трева, проклинайки Лиди, Рос и целия свят.

Тая вещица го бе напуснала. Докато бе далеч заради тази дяволска война, тя му бе изневерила с мъж, когото той бе смятал за приятел, и после го бе напуснала, преди още да стигне у дома си, като бе отмъкнала и сина му. Безсрамница не бе най-точната дума за нея.

Спенс не се интересуваше кой кого бе прелъстил. Те и двамата го бяха измамили. И щяха да си платят за това, обеща си той. Независимо от това, колко време щеше да му отнеме и къде и как щяха да се крият, щеше да ги проследи и да ги убие. Честен кръст, те щяха да гледат към дулото на пистолета му и да молят за прошка, преди да ги прати и двамата в ада.