Анита Милс
Горчиво и сладко (12)

Дванадесета глава

— Ще внимавате, нали?

— Да. — Спенс се хвана за седлото и сложи крак на стремето. Възседна коня, намести се и чак тогава погледна към нея. — Бих искал да ви кажа същото. Все още си мисля, че правите грешка и че трябва да се върнете в Северна Каролина, докато още е възможно.

— Вече безброй пъти ви казах, че ще се оправя. Може да съм жена, но това не значи, че съм трепереща страхливка — изрече твърдо Лора.

Вятърът развя кичур от косата й, която бе хваната на кок отзад на тила. Дали беше от смелост или от глупост, но тя наистина беше твърда жена — трябваше да й се признае. По понятни причини никоя друга не би искала да е на нейно място в този момент. С жена като Лора Джеси е имал защо да живее…

— Надявам се, че ще е така — каза той най-накрая. — Ако нещо ви се случи, ще се чувствам отговорен, че съм ви оставил тук сама.

— Ако на връщане минете по същия път, отбийте се, ще ви нагостя — предложи тя. — Напролет ще съм още тук.

Той кимна.

— Вероятно ще бъда със сина си. Надявам се да го намеря в Сан Франциско.

— Бих се радвала да го видя. Имам слабост към момченцата — заради Дани.

— Да. — Спенс вдигна поглед към небето и се намръщи. — Май ще вали, по-добре да тръгвам. Щеше ми се отдавна да съм вече в Ларами.

— Трябваше да продължите веднага, но се радвам, че докарахте фургона ми дотук. Джеси казваше, че имате добро сърце и сигурно е така.

Той бръкна под палтото си, измъкна пачка банкноти и отброи петдесет долара.

— Ето, това не е много, но ще ви помогне, докато си стъпите на краката.

— Не мога да приема парите ви, доктор Хардън. Имам достатъчно, за да преживея.

— Не умеете да лъжете, госпожо Тейлър. Хайде, вземете ги! Ако вие нямате нужда от тях, спестете ги за бебето.

Тя поклати глава.

— Не знаете какво може да ви се случи по пътя за Калифорния, така че по-добре ги задръжте.

— Не. Имам достатъчно. Все едно, след Ларами няма да има много селища, където да ги похарча.

— Може да се наложи да презимувате при мормоните, нали разбирате?

— Вижте, приемете това като заем — взе да я придумва Спенс и се наведе да й подаде парите.

— И така не мога.

— Защо?

— Няма да е честно.

— По дяволите, ама че жена — отвърна той. — Нямам време да споря с вас.

— Тогава недейте. Не съм ви молила.

Хардън я изгледа ядно и хвърли банкнотите в краката й. Когато видя, че тя няма намерение да ги вземе, той й каза:

— Тръгвам, така че ги пъхнете в джоба си, ако не искате да ги духне вятърът.

— Тогава значи ще ги духне.

Докторът измърмори няколко епитета по неин адрес, после изруга на глас и накрая успя да изрече:

— Смятам, че съм задължен на Джеси, задето ми помогна в Каролина тогава. Той би искал да ги вземете.

Лора поклати глава.

— Не, Джеси никога не би приел нещо подобно. Освен това аз не мога да ви върна заема. Ако можех, би било различно. А петдесет долара са много пари, за да ги раздавате така. Още повече, че вероятно на вас ще са ви по-нужни, отколкото на мен. Аз все още не съм докоснала последната заплата на Джеси.

— Колко е тя?

— Достатъчно, за да се оправя.

— Въпросът ми не беше такъв, госпожо Тейлър.

Тя въздъхна и омекна.

— Добре, не че е ваша работа, но господин Ръсел ми даде петдесет и два долара и момчетата от бригадата събраха още деветнадесет, това прави седемдесет и един долара, без да броя двайсетте, които съм спестила за идващата зима. Сега разбирате, че нямам нужда от помощ.

— Деветдесет и един долара — повтори той и поклати глава. — Лиди харчеше за нов тоалет повече от това.

— Е, не съм отгледана като нея и не съм Лидия, така че нямам право да взема парите ви. Нямам никакво основание да искам нещо от вас.

Смаян от логиката й, Спенс погледна нагоре, за да се успокои, после отново се опита да я вразуми:

— Вижте, наистина нямам време да споря с вас. Трябва да стигна до Сан Франциско, но съвестта не ми дава да ви оставя сама на това забравено от бога място. Тези пари ще притъпят чувството ми за вина, задето не ви върнах обратно във форт Киърни и не ви качих на влака.

— О, като си наумите нещо, не се предавате лесно, а?

Тя впери поглед в лицето му, надзърна в тези сериозни сини очи, видя стиснатите му зъби и разбра, че бе достатъчно твърдоглав и откровен.

— Добре — реши Лора най-после. — Иначе ще стоите така цял ден. Ще взема парите, за да ви доставя удоволствие. Но ако се върнете по същия път напролет, не се изненадвайте, ако не съм пипнала и цент от тях.

Тя се наведе трудно и събра банкнотите. Като се изправи, добави:

— Искам само да знаете, че все още съм на мнение, че не постъпвате правилно, като ми давате тези пари.

— Това ме кара да се чувствам по-добре — увери я той.

— Но и вие ми разрешете да направя нещо за вас. Чакайте тук, веднага се връщам. Не тръгвайте. Ще ви донеса нещо за из път.

— Нямам време, трябва да пътувам по светло — извика Спенс. — Трябва да вървя.

Лора се обърна и отвърна:

— Добре, но трябва да ядете, нали? Ще се забавя само минутка.

Тя изтича в бараката и го остави да укротява нетърпеливия кон.

— Спокойно, Клайд! — приласка го той и дръпна поводите.

Докато чакаше, се замисли. Никога не бе срещал две толкова различни жени. Лора Тейлър и Лидия Джеймисън бяха като деня и нощта. Едната им обща черта беше инатът, но Спенс реши, че това особено качество е присъщо на всички представителки на нежния пол.

Той хвърли поглед към разнебитената барака на трапера. Лора щеше да е голяма късметлийка, ако тая колиба не се разпаднеше до идването на пролетта. Или ако не се подпалеше от въглените, които могат да изскочат от счупения комин и да паднат върху продънения покрив. Хардън погледна наоколо и се ядоса на Джеси, задето бе умрял и бе оставил тази млада жена в такова затруднено положение. Не би трябвало да я води на първото срещнато място, при тия мъже от най-долна класа и да я зареже да се грижи сама за себе си, докато той отсъства седмици наред.

Тя излезе с два вързопа в ръце — по-малък, увит в мъжка носна кърпа, и друг, по-обемист. Връчи му ги и каза:

— Ето, поне няма да си палите огън оттук до Ларами.

— Какво е това? — полюбопитства той.

— В големия вързоп има ризи и чорапи на Джеси, а в малкия сандвичи с мармалад, няколко парчета бизонско месо и сирене. Не е много за мъж с вашия ръст, но ще ви засити за известно време. — Лора направи крачка назад и добави: — Знам, че искате да ви е леко, като пътувате, но не давайте дрехите на друг.

— Благодаря.

— Ако там горе се застуди, може да си сложите повече ризи под палтото и да обуете два чифта чорапи.

— Да.

— Е, по-добре тръгвайте. И внимавайте за индианци, защото край Ларами имат проблеми с шейните и като минете форта, по това време на годината вече няма да има военни патрули по пътя. Това е всичко — каза тя и отстъпи още назад. — Довиждане, доктор Хардън.

Лора стоеше там в избелялата си басмена рокля с ръце върху заобления си корем. Приличаше на загубено дете. Ако търсеше доказателство за твърдението, че животът не е честен, то можеше да го види в нея. Спенс докосна шапката си за сбогом, пришпори Клайд и го насочи към пътя, надолу по каменистия склон. Беше му мъчно за Лора, но не можеше да й помогне повече. Трябваше да решава собствените си проблеми.