Анита Милс
Горчиво и сладко (13)

Тринадесета глава

Уайоминг

5 октомври 1865 г.

Това беше дефилето на река Уинд в Скалистите планини. Спенс подкара бавно коня и с нямо благоговение загледа величествените заснежени върхове, издигащи се на северозапад. Докато пътуваше през полетата на Ларами, планините на юг го впечатлиха, но всяко било в Скалистите планини, което преваляше, му се струваше по-високо от предишното. Върховете се издигаха от сивите подножия и разрязваха високопланинските ливади като огромни остри зъби на акула. Тази гледка бе добре дошла за Спенс след десет дни път през сухи долини, в които вирееха само магарешки тръни и салвия.

В Ларами един стар трапер твърдеше, че е ловувал навсякъде: от Лоджпол Крийк на юг от земите на Айдахо до реките Паудър и Йелоустоун на север, от Северното плато до реките Грийн, Салт и Снейк на запад. Траперът посочи на Спенс „сухоземния“ маршрут върху една военна карта и му каза, че ако тръгне по него, ще пропусне най-прекрасните гледки. Той говореше за върхове, стигащи облаците, за бездънни каньони, стръмни пропасти и бисерни езера, за горещи гейзери, бълващи пара и вряща вода на стотици стъпки във въздуха. Човекът уточни, че са необходими години, за да се види всичко това.

Точно сега Спенс не можеше да отдели седмица, камо ли години. Той се присегна назад, извади картата и я разви, за да я разгледа. Имаше още много път до Калифорния, а времето не бе достатъчно.

Траперът бе казал:

— От средата на октомври можете да очаквате лошо време. Ако дотогава не сте стигнали до селищата на мормоните, по-добре да останете тук, защото едва ли ще можете да стигнете до планините, камо ли да ги прекосите преди началото на зимата. Мормоните ги наричат Дезерет, което за тях би трябвало да е нещо като обетованата земя, но проклет да съм, ако съм видял там нещо друго, освен гърмящи змии и соколи. От Соленото езеро до Карсън Сити всичко е покрито с кости на умрели от жажда твари. Ако намерите вода, в половината от случаите в нея има толкова сол и сода, че не става за пиене.

С това темпо Спенс нямаше да успее да стигне при мормоните навреме. С огорчение бе разбрал, че никой не можеше да му даде надежда, че ще стигне до Калифорния през този сезон. Но трябваше. Искаше сина си и трябваше да стигне дотам, нямаше друг начин да си го вземе. Проклет да бъде, ако прекара зимата като отшелник сред негостоприемни сектанти, чиято религия не разбира. И Лидия му бе достатъчна.

Не, ако чакаше до пролетта, Рос можеше да продължи нататък и той, а дори и Пинкертън да изгубят следите му. Всъщност имаше и друга вероятност — Рос да не иска Джош. След смъртта на Лиди може би вече бе оставил детето някъде. Имаше и трета възможност, за която Спенс не смееше да си помисли дори, но често се будеше нощем със студена пот на челото. Можеше Рос и Джош да не са стигнали до Калифорния. И двамата са били изложени на заразата достатъчно дълго, преди леля Фан и Лидия да умрат. Тая проклета болест вземаше млади и стари, не прощаваше на никого. Малцина оцеляваха.

Спенс погледна към небето и видя да кръжат огромни червеноглави черни птици — лешояди, които чакаха нечия смърт. Ръката му потърси револвера, но мигом се съвзе. Не, не трябваше да стреля, освен при необходимост. Той не различаваше „гарваните“ от шейните или сиуксите и ако имаше късмет, можеше да не ги срещне повече, докато е жив. Вече на два пъти се бе отървал на косъм от индианците и със сигурност не искаше отново да предизвиква съдбата.

— Хайде, Клайд. Ако стоим тук, доникъде няма да стигнем.

Той се опита да надене сбруята на коня, но животното се дръпна.

Късно следобед Спенс напредваше все по-трудно. Клекът се простираше на мили разстояние и се смесваше с разпръснати тук-там борове върху неравна камениста земя. Преди близо месец оттук бяха минали последните коли на заселниците и сега пътят бе изоставен. Дотук не бе срещнал жива душа, освен двамата земемери от железниците, които видя на по-малко от петдесет мили извън обсега на Ларами. Те би трябвало отдавна вече да са се прибрали. Пътят водеше към подножието на планината и навлизаше в един неравен проход на юг към река Уинд. Неизмеримите бездни, стръмните урви в керемиденочервено и високопланинските ливади, които заедно с върховете и каньоните образуваха пейзажа, подчертаваха колко нищожен е човекът. Беше едновременно прекрасно и страшно.

Изведнъж той усети лекия мирис на пушек във въздуха. Там, в далечината, някой бе запалил лагерен огън. Едва ли беше бял човек, затова трябваше да внимава още повече. Тази нощ той нямаше да си позволи да запали огън.

На здрачаване Спенс спря, за да си направи стан. Нахрани животните — Клайд и мулето Сали, спъна краката им и си приготви вечеря от сухари и бизонско месо. После разположи завивките си под един скален навес. Уви се в одеялото и лежа известно време, гледайки очертанията на облаците, носещи се сред звездите. Чувстваше се безкрайно самотен.

Някъде в дивия простор на нощта се чуваше воят на глутница вълци, излезли на лов; после светът постепенно утихна, остана само звукът на търкулващи се от време на време камъчета. Преди да се унесе в сън, последната мисъл на Спенс беше, че трябва да стане много рано сутринта, за да продължи.

Събуди се по тъмно — трепереше от студ, — духаше силен северен вятър, кълбяха се тежки облаци и закриваха звездите и луната. Той метна отгоре си още едно одеяло, обърна се на една страна и се зави хубаво с надеждата да заспи отново.

Когато се озова в света на сънищата, Лиди и Рос му се подиграваха, а той се заканваше да си отмъсти.

Студен дъжд закапа по скалния навес, повлече камениста почва със себе си и го събуди за втори път. Тъмнината се бе превърнала в мрачна сива зора. Той потърси часовника си. Беше почти седем. Докато лежеше, за момент си помисли, че Господ сигурно го наказва заради някой ужасен грях, който Спенс бе забравил. Той се огледа сред шубраците и видя, че всичко блестеше от лед. Наблизо дребното муле стоеше срещу Клайд и от гривите на двете животни висяха ледени висулки. През нощта бе задухал севернякът и сега Спенс видя съвсем различен кошмар.

Трябваше да продължи. Ледът щеше да се разтопи за няколко часа. Той с нежелание излезе изпод завивките, намери вързопа с дрехите на Джеси и навлече върху своята риза още две. Метна и палтото отгоре. Извади чифт чорапи и когато ги раздели, от тях паднаха няколко банкноти.

Той с огорчение разбра, че това бяха петдесетте долара, които бе дал на Лора сякаш преди цяла вечност. Беше го изиграла. Тая жена се инатеше за собственото си щастие, каза си Спенс, докато навличаше чорапите на Джеси върху своите. Докато я наричаше идиотка, глупачка и какво ли още не, успя да нахлузи и ботушите си.

Спенс се загърна в ямурлук от промазан брезент, събра завивките и вещите си и ги напъха бързо под седлото на мулето. Извади от дисагите си твърда като камък бисквита и се опита да я изяде, докато оседлаваше Клайд.

Развали бивака си, като ругаеше ужасното време, после пое отново по пътя с надеждата, че то няма да се влоши още повече. До обяд дъждът би трябвало да отмие последните остатъци от лед. Той яздеше, прегърбен върху седлото, а вятърът бръснеше лицето му и минаваше през палтото му като нож през масло. Ръцете го боляха и постепенно се вкочаниха, северният вятър виеше все по-зловещо и го покриваше с лед. Спенс разбра, че не е разумно да продължава. Трябваше да изчака.

Намери заслон от южната страна на един хълм и си направи бивак, опъна навес за себе си и за животните, като завърза краищата на едно одеяло за върховете на борчетата, подаващи се от скалните пукнатини отгоре. Отсече с ножа си малки клонки от боровете и ги струпа под одеялото, за да се предпази от студената земя. Постла завивките отгоре, уви се в тях и се опита да се стопли, без да пали огън.

Малко след пладне лапавицата се превърна в сняг, а той гледаше и не вярваше на очите си. Не очакваше сняг поне още две-три седмици. Снежинките бяха големи, мокри и тежки и ако вятърът се сменеше или утихнеше, снегът щеше да се стопи бързо.

Към три следобед снегът валеше толкова силно, че той не можеше да различи пътя, и температурата спадаше, вместо да се покачва. Пред очите му бурята премина във виелица. За да запази водата в манерката си, дъвчеше сняг. По някое време хапна отново бизонско месо, докато гледаше как шансовете му за пътуване намаляваха.

Чувстваше се прокълнат. Реши, че всичко се е обърнало срещу него и му пречи да стигне до Калифорния през тази година. Ако продължеше, щеше да се изгуби в тая развихряща се буря. Ако обърнеше, го чакаше дълъг път до Ларами. А ако останеше тук, вятърът щеше да го засипе в някоя преспа. Но трябваше да продължи. Някъде там, в Сан Франциско, той имаше син. Постепенно вътрешната борба позатихна и даде път на разума. Щом още тук валеше, значи по-нататък на запад, из проходите в планината, положението бе много по-лошо. Ако не успееше да мине през тях, вероятно щеше да умре и нямаше да има кой да потърси Джош и да накаже Рос. Трябваше да е твърдоглав глупак, за да продължи…

Той погледна към заснеженото небе, обзет от безсилен гняв. Очакваше лекарската кариера да му осигури приятен живот, а всичко се разпадна, не му остана нищо, освен пепел от мечтите, които си мислеше, че той и Лиди споделят. Четирите години война, нейната изневяра с най-повърхностния мъж от неговото обкръжение, загубата на сина му — не му остана почти нищо друго, освен желанието за мъст. Искаше му се да вдигне юмрук към Господ и да го попита какъв ужасен грях е извършил, че го наказва така.

Тед Бингам все проповядваше, че Бог има велик план за всяко същество на този свят, и на Спенс му се искаше да вярва в това, но вече не можеше. Този бог, който позволи Джеси да умре и да остави жена си в бедствено положение с дете на ръце; този бог, който отне на Спенс всичко, което обича; този бог, който му пречи да намери сина си, плът от неговата плът, не беше богът, в когото вярваше Тед Бингам. Нямаше никакъв смисъл да стигне толкова далеч, а после да бъде принуден да се върне обратно с празни ръце. Но сега трябваше да прекара зимата в Ларами или в Макферсън независимо дали искаше или не.