Анита Милс
Горчиво и сладко (17)

Седемнадесета глава

— Ще умреш от студ на земята — каза му тя. Треперейки, той сви колене към гърдите си, като се опитваше да се стопли.

— Добре съм — промърмори Спенс в тъмното.

— Не си. Дори нямаш одеяло върху себе си.

Той отвори очи и се втренчи в почернелите въглени на огъня от предишната вечер. Обърна се, докосвайки нощницата на Лора, и се събуди напълно.

— Какво има?

— Не ти ли е студено?

— Но ти не бива да ставаш още!

Той придърпа палтото си и седна. Беше схванат, замръзнал и всичко го болеше. Парцалената черга не беше дюшек все пак.

— Колко е часът?

— Два.

— Върни се в леглото. Спи!

— Не съм мигнала. Първо, боя се да не отвия бебето — рече тя. — Второ, страх ме е да не я задуша.

Той чу как вятърът свиреше навън. Беше по-зловещо от виенето на глутница вълци, заобиколили нещастно животно. Надигна се и се придвижи в тъмното до сандъчето с дърва до вратата.

— Проклетият огън почти е загаснал — промърмори Спенс.

— Мислех си да поседя малко — каза Лора тихо. — Ако запалиш огъня, ще донеса бебето тук и ти ще можеш да легнеш в леглото ми. Аз и бездруго не мога да спя от вълнение. Искам само да я гледам.

— Добре.

Вчера тази идея би му се сторила чиста глупост, но сега я прие. Лора взе кибрита, който държеше до огнището, и запали фенера. На стената се раздвижиха странни сенки.

— Тя е живо същество, нали? Страхувам се, че е твърде малка, за да се развива нормално.

— Е, няма как да я върнем обратно, така че ще трябва да порасне.

Той коленичи пред огнището и хвърли малко прахан, като се надяваше така да разпали огъня. Не му се искаше да й казва, но размерите на бебето безпокояха и него.

— Ще порасне — каза Спенс, уверявайки както нея, така и себе си.

— Толкова е малка, че се страхувам да я взема в ръце, но мисля, че бързо ще свикна.

— Да.

Той видя как едно пламъче близва сухите клонки.

— Ако си събера дланите, я обхващам цялата. — Тя потъна в люлеещия се стол зад него. — Знаеш ли, щях да кръстя бебето Джеси, на баща му, дори не съм си мислила, че може да е момиченце. Не съм си избрала име за момиче.

— Кръсти я Джесика и й казвай Джеси — предложи Спенс.

— Да, може — прие Лора. — Джесика Тейлър. Трябва да го обмисля ден-два, преди да реша. Винаги ми се е искало мама да бе измислила нещо различно от Лора, но трябваше да се примиря с името си.

— Какво не харесваш на „Лора“? Аз мисля, че е хубаво име.

— Винаги съм го смятала за старомодно.

— Не е. Нещо като Джейн, Ан или Мери звучи старомодно.

Младата жена замълча за миг, клатейки се в стола, докато го гледаше как разпалва огъня.

— Бих искала да носи и твоето име, ако нямаш нищо против — каза тя. — Без теб тя нямаше да е на този свят.

Спенс се залюля, като че ли нещо го удари.

— Какво? О, не, от мен не излезе добър съпруг първия път, не искам да правя втори опит — заяви той категорично.

— Ти си мислиш, че аз…? — Изненадана от реакцията му, Лора побърза да се изясни. — Нямах това предвид. Исках само да те попитам дали имаш нещо против в нейното име да има част от твоето. Повярвай ми, и аз не си търся втори съпруг. Вече съм ти го казвала, но, изглежда, просто не си ме слушал.

В този момент той се почувства адски глупаво.

— Мисля, че съм твърде изморен. Беше кошмарна нощ.

— Е, имаш ли нещо против?

— Не, но нито Спенсър, нито Хардън подхождат на момиче.

— Ти имаш ли второ име?

— Дейвид.

— Спенсър Дейвид Хардън — каза тя нежно. — Звучи дори грубо.

— Не е търсено — Спенсър е моминското име на майка ми, а баща ми се казваше Дейвид.

— Джесика Спенсър Тейлър? Джесика Хардън Тейлър?

— Ще звучи, като че ли е омъжена, преди да е излязла от люлката. Защо не й дадеш име, което ще значи нещо за нея, когато порасне? Защо не я кръстиш на майка ти?

— Защото съм обещала да не го правя. Моминското й име беше Нели Мей Париш, а тя го мразеше.

— Е, не те обвинявам — каза той.

Изглежда, огънят се разгаряше. Изправен, Спенс изтупа саждите от дрехите си.

— Виж, нямам нищо против да я кръстиш и на мен, но след десетина години тя може да те обвини за това.

— Ще го приеме, като разбере, че е жива благодарение на теб. Ако не беше ти, тя нямаше да оцелее.

— Може би.

— Така е. Винаги ще съм ти благодарна за това, което направи за нас. — Лора го погледна и добави: — Джеси казваше, че си най-добрият лекар, когото е виждал, и мисля, че беше прав. Не мога да разбера как можеш дори да си помислиш да зарежеш медицината!

— Бил съм полезен! Не ми се иска да режа крайници, нито да израждам бебета. Нагледал съм се на кръв повече, отколкото мога да понеса! — заяви Спенс категорично. — Не искам повече кръв.

Лора за миг осмисли думите му, после поклати глава.

— Ако го убиеш, пак това ще получиш! — каза тя тихо.

— Какво?

— Още искаш да убиеш онзи Рос, нали? Ще окървавиш ръцете си повече, това е. Досега само си се опитвал да спасяваш и си спасявал. Никога не си убивал. Пациентите ти са умирали от войната, а не заради теб!

— По дяволите, никога не се предаваш, нали? — попита той раздразнен. — Кой ти дава право на собственост над моето съзнание?

— Никой. Но то напълно противоречи на това, което си всъщност.

Лора забеляза яростта по лицето му и реши да остави тази тема засега.

— Не съм искала да те дразня, дори ако така изглежда — каза тя с въздишка. — Исках само да седна с бебето си пред огъня и си мислех, че може би ти ще поспиш в леглото за малко. В крайна сметка аз съсипах завивките ти.

— Ти трябва да бъдеш в леглото.

— След ден-два, когато започне постоянно да плаче, може би ще ми се иска да поспя, но сега искам само да я гледам.

Той не каза нищо и Лора продължи:

— Леглото е с два пухени дюшека и е топло. Освен това, ако сега се разболееш, здравата ще загазим. Както вали, ще натрупа два метра сняг, а аз няма да мога да го разчистя в това си положение.

Спенс разбра, че е изморен, раздразнителен и измръзнал.

— Добре — каза той накрая. — Ако имаш нужда от мен, събуди ме. Сложи стола по-близо до огнището и се завийте, или и двете лесно ще хванете пневмония. Тя е малка и трябва да й е топло, както й е било, преди да се роди. Трябваше да постои в сигурното си убежище още месец.

— Зная.

Когато се увери, че е достатъчно топло, Спенс с благодарност се дотътри в леглото, където все още бе запазена топлина от нейното тяло. Твърде уморен, той затвори очи и се унесе в дълбок сън. Нито вилнеещата буря, нито постоянното скърцане на стола му пречеха.

— Доктор Хардън! Господи, доктор Хардън — извика Лора. — Бебето!

— Какво?… Какво става? — попита той сънено, търсейки с ръка фенера.

— Тя не диша.

— Помислих, че си видяла змия — промърмори Спенс в просъница.

— Тя не диша. Сигурна съм, нещо не е наред!

При тези думи Спенс се разсъни. Взе бебето от нея и каза:

— Донеси фенера тук. Нищо не виждам в тази тъмница. — После постави момиченцето на масата, разви го и потърси признаци на живот.

— Кога стана това?

— Сигурно съм задрямала на стола. Не зная… Осъзнах, че е твърде тиха, че не я чувам да диша.

Спенс опипа малкото телце, натискайки нежната кожа. Беше топла. Направи пак това, което бе направил преди — изчисти гърлото й и я чу как въздъхна.

— Всичко е наред — каза той бързо. Бебето хлъцна, потвърждавайки, че диша.

— О, слава богу!

Докторът не знаеше какво се бе случило, но сега бебето дишаше.

— Сигурен ли си, че е добре? — попита Лора разтревожено.

— Мисля, че да. Но всичко, което зная за бебетата, може да се постави в напръстник и ще остане още много място — призна Спенс.

— Ти си лекар — каза тя.

— Интересувах се повече от хирургия.

Той вдигна бебето, притисна го към себе си, изумен отново от очевидната крехкост на това телце, очарован от живота в него.

— Иди да си легнеш. Аз ще остана с нея.

— Не мога, просто не мога — противопостави се Лора.

— Един от нас просто трябва да поспи, това може и да си ти. Утре сутринта тя ще иска да яде, а аз съм абсолютно убеден, че няма да мога да й помогна. А независимо дали осъзнаваш или не, ти изгуби много кръв. По-изтощена си, отколкото си мислиш.

— Да, но…

— Опитай се да поспиш!

Той изглеждаше толкова голям, а дъщеричката й — толкова мъничка…

— Моля те, иди да поспиш — каза Спенс тихо. — Аз ще я гледам. Дай ми само този шал да я увия.

— Добре — каза Лора накрая. — Но ако се случи нещо, ще ме събудиш, нали?

— Ти си нейната майка. Аз съм само лекарят.

Гледайки малкото лице, чипото носле, малките свити китки, той почувства необикновена нежност към това бебе и същевременно усети загубата, че бе пропуснал раждането на сина си.

Лора си легна, а той сложи бебето на гърдите си и внимателно седна в стола й. Зави момиченцето с шала и започна бавно да се люлее в ритъм с пукащия огън, напрегнат да чуе всеки звук. Беше толкова малка, толкова ужасяващо малка, че Спенс се бореше тя да оцелее, отправяйки постоянно молитвите си към Бога. Тя бе толкова неподвижна, толкова тиха…

Малките устнички замърдаха и той изведнъж разбра, че тя бозаеше в съня си. Помисли си, че утре, когато Лора щеше да има мляко, нямаше да й е трудно да я накара да суче.

— Ти си чудо — промълви Спенс и помилва нежно бузката й. — Едно малко чудо.

След няколко часа Лора се размърда, болезнено усещайки пълните си с мляко гърди, и се обърна, фенерът бе изгаснал, огънят гореше леко, а двата прозореца бяха снежнобели. Тя потърси люлеещия се стол и въпросът замря на устните й. Черната коса на Спенсър Хардън бе разчорлена, главата му — клюмнала назад, а бебето настоятелно се опитваше да суче по врата му. Беше гледка, която Лора със сигурност щеше да запомни.

Тя седна в леглото, но разбра, че още не може да стане.

— Виждам, че си престанал да я наблюдаваш — каза младата майка и го събуди.

— А? — Спенс отвори бързо сините си очи и усети как бебето гушеше главичката си във врата му.

— Какво?… О, сигурно съм задрямал — призна той сънено.

— Изглежда, тя няма повече проблеми с дишането. — Погали с ръка меката пухкава косица.

— Ако търсиш закуска, Джеси, не е това мястото — промълви той на бебето. — Трябва ти майка ти.

Поглеждайки надолу, докато я вдигаше към рамото си, видя мокрия кръг на ризата си.

— Да, госпожичке, със сигурност искаш майка си.

Той стана от стола и я занесе на Лора.

— Не само устичката й работи — отбеляза той и я подаде. — Докато я нахраниш, аз ще си намеря друга риза, а после ще сложа още дърва в огъня — каза Спенс бавно. — Вече става студено.

— Идеята ти е добра — каза тя тихо и се изчерви.

След като сложи два пъна в огнището, той стоя на колене пред него с гръб към Лора цели десет минути, правейки се, че разгаря огъня, за да не я притеснява. Когато накрая се изправи, един бърз поглед го увери, че бебето знаеше как да суче. После забеляза, че Лора изпитваше болка.

— Какво има?

— Е… боли. Гърдите ми са възпалени.

— Нека да видя — каза Спенс веднага.

Отиде до леглото, наведе се и докосна издутата гърда, стараейки се да си спомни всичко, което бе чел по този въпрос в медицинския колеж. Бебето бе толкова малко, че трябваше да се храни на всеки два часа. Ако Лора нямаше мляко, това щеше да е истински проблем.

— Трябваше да правим ето това малко по-рано и нямаше да има възпаление. Мисля, че гърдите ти се пълнят доста бързо с мляко.

Засрамена, Лора си извърна главата и стисна зъби, докато той притисна възпаленото й зърно между палеца и показалеца си, при което пръсна тънка бяла струйка. Бебето плачеше силно.

Тя затвори очи и попита тихо:

— Не трябва да е така, нали?

— Може би тя още няма сила да суче. Ще видим дали, като изтече малко мляко, ще ти олекне.

Той се изправи, отиде до шкафа и извади от чекмеджето една стара хавлиена кърпа. Върна се при нея, покри гърдата с кърпата и започна леко да масажира зърното. Лора пък започна да прехапва устните си.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не зная, може би да.

— Ако се чувстваш по-добре, значи дъщеря ти не е смукала достатъчно силно.

— Но издаваше разни звуци.

— Тя не може да изпие много.

Той премести кърпата на другата гърда и изцеди още мляко.

— Така, дай й сега пак да опита.

Твърде засрамена, за да срещне погледа му, Лора кимна с глава и постави бебето до гърдата си, при което писъците му спряха.

— По-добре ли е?

— Сигурно.

Розовата устичка работеше. Той докосна долната устна на бебето с показалеца си, видя, че езичето се движи и покрай него има мляко.

— Сега тя суче — каза Спенс. — Дръж я така, докато се нахрани, аз ще се върна след малко.

— Къде отиваш? — В гласа й имаше безпокойство. — Как да разбера…

— Отивам навън. Просто ще спре да суче, като се насити — отговори той и на двата въпроса. — Трябва да проверя как са животните. При този силен вятър и дълбок сняг, изглежда, ще става още по-лошо. Ще видя дали мога да намеря въжето, което опънах между вратата и тоалетната, не ми се иска да се загубя.

— Не е възможно.

— Това е положението — каза той спокойно. — Ще се наложи да ползваш нощно гърне. Като се върна, ще се опитам да поставя някаква завеса.

Мислейки, че вече бе изгубила голяма част от достойнството си, като му беше позволила да види най-интимните й места, Лора бе впечатлена от опита му да запази авторитета й.

— Благодаря — каза тя искрено. — Притеснявах се за това.

— Зная, ти доста дълго издържа. Освен това, ако навън снегът е толкова дълбок, колкото си мисля, може би ще трябва и аз да ползвам гърнето зад завесата. Ще се наложи да живеем за малко наистина заедно, но ще направя всичко възможно да се чувстваш добре.

— Вече си го направил с присъствието си в този дом.

— Е, и двамата сме принудени да стоим тук, така че трябва да се примирим. Когато дойде май, ще си страшно щастлива да ми видиш гърба.

— Не мисля така. Може би ще съм малко тъжна, че си тръгваш, защото дотогава ще съм свикнала с теб. Сигурно ще се чувствам и самотна за известно време, да си кажа честно. Но ще се оправим.

— Не може да останеш тук, това е ясно. Не можеш да изкараш още една зима тук. Не бих изпратил и най-големия си враг в Небраска през зимата. Ако се движиш с железницата, догодина по това време ще се окажеш на още по-лошо място.

— Не зная, ще видим. Когато тя порасне малко, ще реша какво да правя.

— Върни се в Северна Каролина.

— Възнамерявам да помисля за това. Ще реша какво е най-добро за нея, после ще мисля за себе си.

— Казвам ти какво трябва да направиш.

— Не си ти този, който трябва да ми казва какво да правя — промълви тя. — Аз сама решавам как да живея.

— Внимавай, инатът ти може да те заведе в ада, ако не го обуздаеш.

Раздразнен от това, че Лора никога не се вслушва в добрите съвети, той сграбчи дръжката на вратата. Тя не помръдна. Спенс погледна надолу и разбра каква беше причината. Старата кал се бе разтопила и се бе промъкнала под вратата, а след това този студен вятър я бе превърнал в лед. Проклинайки наум глупостта си да живее в такова място, той намери нож и започна да стърже леда от прага. Когато успя да отвори вратата, пред него се срути снежна стена, висока до раменете му. Снежен вихър нахлу в къщурката и задръсти вратата. Вятърът изпълни цялата стая с леденостудения си дъх.

— Завий бебето! — нареди бързо Спенс, гледайки в купчината сняг.

— Ще ми трябва малко време да разчистя! — обади се Лора.

Тя бързо зави бебето, постави го в леглото и сложи рокля върху нощницата си.

— Ще взема метлата и ще ти помогна.

— Ще се оправя сам — промърмори Спенс.

— Двамата ще свършим по-бързо — заяви категорично. — Вземи лопатката.

Те започнаха да изгребват снега с метла, лопатка и с голи ръце, борейки се със студения хапещ вятър. Накрая Спенс разчисти отпред, за да може да излезе, а тя — прага, за да затвори вратата след него. Лора се страхуваше, че той може да се загуби в снежната вихрушка и да измръзне навън, затова извика:

— Внимавай!

Треперейки от студ, тя отиде до леглото при бебето, което така силно пищеше, че я изплаши. Седна, оголи гърдата си и го взе. То мигновено утихна и след пет минути вече сучеше. После заспа.

Лора дълго гледа изящното личице. Беше й много мъчно, че Джеси никога нямаше да види тяхното красиво момиченце. Щеше да се гордее с него, ако не беше станал ужасният инцидент. Той толкова много работеше за по-добрия живот, за който жадуваше, а загуби всичко. Тя затвори очи. Сълзите й напираха. Знаеше, че няма дори негова снимка, която да покаже на дъщеря си. Детето никога нямаше да разбере как е изглеждал баща му. Отсега нататък щяха да са винаги само двете. Тази мисъл я плашеше.

Сама с бебето в тази груба малка колиба и вилнеещата буря навън, тя се чувстваше ужасно уязвима. Преди, колкото и отчаяна и самотна да беше, успяваше да си вдъхне вяра. Но сега — с дете на ръце — болезнено осъзнаваше, че отговаря за още един живот. Мислеше си дали въобще ще може да осигури сносен живот на дъщеря си, или това момиченце трябваше да се бори с бедността, както тя през всичките си дни.

Имаше чувството, че откакто се помни, е работила много, както тя си знае, а нищо не е постигнала. Имаше само това бебе.

Джеси. Джеси Спенсър Тейлър. Джеси Хардън Тейлър. Не, Джесика Спенсър Тейлър. Звучеше елегантно. Арогантно, както биха казали в Салисбъри, Северна Каролина. Погали с пръсти бузката и нослето й. Чувстваше как диша.

— Господи — промълви Лора, — не ми позволявай да й опропастя живота. Помогни ми да се грижа за нея, както трябва.

Вятърът като че ли й отговори, успокоявайки я. Ако Бог иска, нека да провери характера й. Независимо от това колко трябва да работи, тя ще се погрижи Джеси да има всичко, от което се нуждае.