Анита Милс
Горчиво и сладко (23)

Двадесет и трета глава

— Не зная, Спенс. Това не е място, където би живял един джентълмен от Юга. Сигурен ли си, че това е адресът?

— Чичо му каза, че се е пропил и загазил.

Лора огледа скептично занемарената къща.

— Бих казала, че е прав.

Той си пое дълбоко въздух и се заизкачва по стълбите. На избелялата табела над вратата бе написано претенциозното име Хатауей Хаус. Спенс почука няколко пъти и когато никой не му отвори, влезе в тъмно тясно фоайе, в дъното на което имаше стръмни стълби.

Единственото осветление бяха свещниците, поставени по стълбите, които водеха към горната площадка. Стените, някога боядисани в приятен зелен цвят, сега бяха мръсни и олющени. Килимът по стълбите беше избелял и оръфан. Когато очите му привикнаха с полуздрача, Спенс видя редицата от табели на предната стена. Лора приближи към тях и започна да ги чете наред. Стигна и до пожълтялата хартия, на която пишеше Р. Донъли.

— Е, това трябва да е той.

Присви очи да види избелелия номер, написан с молив.

— Мисля, че пише 8, но може и да е 3 — каза тя.

— Ще идем първо на трети номер.

Отидоха по тъмния влажен коридор до № 3 и Спенс почука на вратата. Чу се размърдване вътре, после някой, клатушкайки се, приближи, металното резе щракна и вратата изскърца. Дебела беззъба старица го огледа, преди да попита:

— С какво мога да ти помогна, миличък?

— Търся Рос Донъли. Името му е на една от пощенските кутии, но не можахме да разчетем номера.

— Не познавам такъв. Как каза?

— Донъли. Рос. Донъли.

— Да не е господин Рос отгоре? Тук го знаят като Рос. Не му знам другото име.

— Къде живее той?

— На горния етаж, втората врата отдясно.

— Благодаря.

Спенс хвана Лора за лакътя и я поведе към стълбите.

— Ама не е за гледане — каза жената след тях. — Един пияница и това е.

— Ей сега ще видим — каза той твърдо. — Извървяхме дълъг и тежък път дотук.

Лора мина пред него и заудря с всичка сила по изкривената дървена врата.

— Господин Донъли, вътре ли сте? — извика тя.

— Аз за какво съм? — промърмори Спенс.

— Да, но на теб може да не отвори. Казвал си ми, че си пада по жените, затова реших, че имам по-големи шансове.

— Кой е? — попита някой отвътре.

— Лора, Лора Тейлър.

Щракнаха три резета и вратата се отвори. Тя огледа разчорлената руса коса, бледата брада по лицето му и измачканите дрехи.

Той видя първо нея и потри кървясалите си очи.

— Ти коя си? Не зная…

— Здравей, Рос — каза Спенс. — Това е съпругата ми. — Преди да успее да тресне вратата, Спенс я подпря с крак.

— Така ли се отнасяш към стар приятел? — каза той почти нежно. — Дойдох от майната си да те видя.

— Господи!

— Това е чисто богохулство от вашите уста — заяви Лора. После го огледа от главата до петите и поклати глава. — Със сигурност не ми приличате на мъж, по когото си падат жените.

— Бях достатъчно добър за Лиди. Тя…

Думите му замряха на устните, когато Спенс блъсна вратата в него. Главата му се наклони назад от удара в брадата и той падна на пода.

— Искаш да живееш, нали, Рос? Ще ти дам една възможност, само една.

— Спенс! — извика Лора.

Той не й обърна внимание и се нахвърли върху Донъли, който се опитваше да се изправи, драскайки по избелелия диван.

— Къде е синът ми, Рос?

— Не зная, по дяволите, Спенс! Нямаш право!

— О, имам, мога да те убия ей сега, но ще те оставя да живееш, ако намеря сина си.

Ниският му тон беше много по-заплашителен от какъвто и да е крясък. Лора го хвана за дясната ръка и извика:

— Спенс, не бива, той е твърде пиян, за да се защитава.

— Не зная за какво говориш. Твоят син никога не е бил при мен — обади се Рос.

— Ти избяга с него и с Лиди! Сега няма да си губя времето — или ми кажи къде е Джош, или това ще е последният ден от живота ти!

Той се дръпна от Лора, сви пак юмрук и след като Донъли не отговори, го удари силно в гърдите, при което Рос излетя на дивана.

— Отговори ми, проклет да си! Отговори ми!

— Тя е мъртва, но аз не съм я убил, кълна се! Холера! Лиди и старата негърка се разболяха и двете умряха. — Рос го погледна тъжно и поклати глава. — Тя не заслужава да ме убиеш заради нея. Аз не бях единственият, тя ме използваше, точно както използваше и теб.

— И пет пари не давам за Лиди. Чуваш ли, Рос? Пет пари не давам за нея! — Спенс го хвана за мръсната яка на ризата и го повдигна на няколко сантиметра.

— Къде е той?

— Не зная къде е сега!

Лора премигна, когато главата на Рос се удари в стената.

— За бога, Спенс!

— Не се бъркай, това е между нас двамата.

Той хвана Донъли за косата и го удари пак в стената, от удара мазилката се напука.

— Имаш избор, Рос: главата ти или момчето ми! Колко пъти искаш да я ударя? Пет? Десет? Повече? Защото ще го правя, докато не разбера къде е. Или ще ми кажеш, или ще умреш!

— Казвам ти, че не зная.

При следващия удар той извика:

— За бога, Спенс! Не зная.

— Бил е с теб, когато си дошъл тук. Чичо ти го е видял и ми го описа подробно, така че не ме лъжи.

— Не те лъжа.

— Тогава значи ще са четири удара.

— Не! Не съм го виждал от година. Кълна се.

— Какво си направил с него?

— Нищо, той беше добре.

— Къде е? Много скоро главата ти ще цъфне, мисля, че разбираш какво точно те очаква.

— Пусни ме, Спенс!

Вместо това той го блъсна в напуканата мазилка и Рос се свлече на пода. Спенс стоеше над него, все още стискайки юмруци.

— Не ме интересува какво ще направя с теб — дали ще те стъпча или ще разбия главата ти. Обещах на Лора да не те застрелвам, но, бога ми, само това ще ти се размине.

Донъли се наведе и изплю кръв на пода.

— Имаш погрешна представа, Спенс. Дори идеята не беше моя, а на Лидия. Не бях прекарал и две седмици там и тя започна да ме моли да я доведа тук. Тя не те чакаше — бяхме само средствата, с които искаше да постигне целта си…

— Не ми пука за нея, казах ти, не ми пука.

— Но трябва да ме чуеш. — Той спря и изтри кръвта от устата си, после го погледна с подути очи. — Беше като вдовицата паяк. Изплиташе паяжината си около един мъж, омотаваше го в нея и когато привършеше с него, изплюваше останките му. Така е постъпила с теб, с мен, с редица други глупаци като нас.

— Тя е мъртва, Рос. Ти замъкна трупа й в Макферсън и го зарови, после избяга с Джош, който е плакал, докато сте напускали форта. Няма нужда нищо повече да ми казваш, защото аз зная. Видях гроба й там.

— Казвам ти, че използва и двама ни.

— Това сега няма значение. Ако искаш да говориш, по-добре да е нещо, което ме интересува.

— Тя не искаше мен, искаше само да се измъкне от там. Друг я чакаше.

— Не ми дрънкай глупости. Видях хотелските регистри в три града със собствените си очи.

— О, не отричам, че съм спал с нея, нямам предвид това. Казвам, че и двамата ни е лъгала. Не е желала мен, не е искала теб. Трябваше да разбера какво представлява, когато видях как се отнесе с баща си, а ако това не беше достатъчно да ми отвори очите, да се уверя в деня, в който напуснахме Сали Джеймисън с онази жена. Мислеше си, че тук я чака Чарли, но той се оказа по-умен от нас. Казал й, че ще дойде в Калифорния, а заминал другаде.

— Не искам да слушам тези приказки. Само ми кажи какво си направил с Джош.

— Сега ще ти кажа. Водеше и детето при него. Разбрах това чак когато започна да бълнува от треската. Тя интимничеше с мен, позволяваше ми да правя с нея всичко и аз си мислих, че ме иска. Трябваше да се усетя, че се заблуждавам, защото тя беше най-студената жена, която съм виждал. Докато стигнахме до Мисури, правих любов с нея, но имах чувството, че спя с леден блок. Не обичаше и момчето. Използваше го да се добере до Чарли, но мисля, че той не й се върза. Може би е знаел, че не е единственият, с когото тя спи.

— Дори не съм чувал за този Чарли, така че нямам нищо общо с това.

— Той е бащата на детето, Спенс. Калън ги е хванал една нощ в градината с праскови. Него заплашил, че ще го убие, ако се появи отново, а нея — че ще я заключи завинаги вкъщи. След един-два дни тя те завела у тях. Сигурно е мислила, че ще я измъкнеш оттам.

— Тя знаеше, че вече се бях записал в армията.

— Вероятно е смятала, че може да те накара да се върнеш, или пък й е харесвало да не си до нея — омъжената жена принадлежи на съпруга си, не на баща си. Но това не е моя работа. Когато искаше от мен да я доведа тук, тя ми каза, че се страхува да не разбереш, че детето не е твое. Каза, че щом се върнеш и научиш, ще я убиеш. Така започна да ме обработва. Забелязал ли си как искаше невъзможни неща, после ги използваше като извинение за нещо друго? Докато не дойде войната, тя винаги е постигала това, което е искала.

— Ти си лъжливо копеле, Рос. Едно проклето лъжливо копеле.

— Бащата на детето е Чарли Медсън, Спенс. Висок, снажен, добре изглеждащ мъж, който е обяздвал конете на Калън. Ти си от по-добро потекло, така че дори и да не му е допадала идеята, теб е могъл да приеме много по-лесно, отколкото един коняр. Но в крайна сметка, Медсън се отърва. Той не е искал нито нея, нито детето.

Притеснявайки се, че гневът на Спенс може да избухне, Лора се приближи до Рос.

— Лъжите могат да ви убият сега на място, господин Донъли. Не е ваша работа да унищожавате живота на другите, като твърдите отвратителни неща, които не можете да докажете. Минахме през планини и пустини, бихме се с индианци, за да дойдем тук, и искаме само да разберем къде можем да открием Джошуа Хардън. Другото са врели-некипели.

— Добре, ако искате доказателства, госпожо, ще ви дам едно. След като чух бълнуванията й, прегледах нейните неща, казвах си, че не говори истината, че просто не е на себе си. Но това може би беше единственият път, когато не ме е лъгала. Тя имаше писмо от него, отговор на едно от нейните. Искате ли да чуете най-лошото? Намерих почти завършеното писмо на тази кучка, тя му бе писала, след като се бе разболяла. Пишеше му за смъртта на старата негърка и че се опасява, че и тя ще умре. Молеше го да се погрижи за детето.

— Искам да видя това писмо.

— Искате ли да чуете най-ужасното? Колкото и да й бях ядосан, доведох детето в този град, като си мислех, че Медсън ще го вземе. По дяволите, той дори не беше тук. Аз се вързах с момчето, трябваше да го гледам всеки ден, а то беше нейно копие.

— Къде е писмото, господин Донъли?

— Ей там — отговори той и махна с ръка.

— Къде?

— Остави, не искам да го виждам. — Спенс погледна разкървавеното лице на Рос и каза: — Не си заслужава да те убия.

— Къде? — попита Лора отново.

— В една кутия зад стола. Но той няма да иска да го прочете.

— Казах, че не искам да го виждам! — почти извика Спенс.

— Но аз искам. Не вярвам, че има такова писмо.

Тя прекоси малката стая, отиде до старото кресло и се наведе да потърси кутията. Отвори я и видя няколко плика.

— Този, който мирише на публичен дом — каза Рос изморено. — Дори го е парфюмирала за кучия син.

— Този най-отгоре?

— Да. От време на време го чета, за да си напомням какъв глупак съм бил. Исках да й вярвам, както и Спенс, а знаех какво представлява. — Той се изсмя тъжно и трепна. — Дори вярвах, че я обичам.

Лора отвори сгънатия лист и започна да чете. Спенс бързо излезе, тряскайки вратата.

— Спенс!

Тя изтича след него, видя го как удари с юмрук вратата на пансиона и излезе. Докато Лора стигна на улицата, от него вече нямаше и следа. Отпред беше само каретата, с която бяха дошли.

— Спенс, не го слушай! Върни се.

Него го нямаше. Тя допрочете на улицата писмото и си помисли каква идиотка е била Лидия. Когато се изкачи по стръмните стълби, Рос Донъли си седеше на същото място.

— Ако искате това обратно, трябва да ми кажете къде сте оставили Джош.

Той я погледна тъжно.

— Изглежда, Спенс е щастливец. Успял е да го преживее.

— Да. Очакваме дете през зимата.

— Браво!

Тя почти го съжали.

— Не биваше да му казвате. Жестоко е да постъпите така с някой, който ви е смятал за приятел.

— Може би исках да не страдам само аз.

— Желая да видя момчето, господин Донъли. Дали му се иска или не, Спенс е единственият човек, който му е останал.

— Заведох го в католическо сиропиталище. Не можех да го гледам повече.

— Адресът имате ли?

— В кутията е.

Тя отвори пак капака, а Рос въздъхна.

— Проклет да съм, ако Спенс не е най-големият щастливец. Мислех си, че вие ще го извлечете от стаята, доволна, че сте се отървали от детето.

— Надявам се Джош да е все още там. Имахме планове за него и вярвам, че ще ги осъществим.

Тя си тръгна. Когато подаде на кочияша листчето с адреса на сиропиталището, го попита:

— Знаете ли къде се намира?

— Да, госпожо.

— Искам да ме заведете там, преди да ме откарате в хотела.

Затвори очи и се облегна на меката седалка. Чудеше се как жена като Лидия е успяла да излъже толкова много мъже, след като не е знаела как да обича със сърцето и тялото си. Тя просто се е мамела, мамейки тях.