Анита Милс
Горчиво и сладко (25)

Двадесет и пета глава

Сан Франциско

ноември 1871 г.

— Госпожи и господа, с голямо удоволствие ви представям една наистина забележителна жена, която трябва да ни служи за пример — обяви изискана дама. Държейки две книги, подвързани с кожа, тя добави драматично: — Използвайки дареното й от нейната майка, тя обогати живота на хиляди други жени, млади и стари.

— Коя е тя, татко? — тихо попита Джеси.

— Ш-ш-т! Това е мама — отговори Джош вместо Спенс.

Поклащайки глава, момиченцето рече:

— Не, не е мама, мама е ей там.

— Дами и господа, моля, приветствайте благородната дъщеря на госпожа Лейн.

Зелената й копринена рокля изшумоля, когато Лора стана и се усмихна. Учтивите ръкопляскания избухнаха в бурни аплодисменти. Спенс се изправи от първата редица, за да й отдаде своето уважение. Хората зад него също се изправиха на крака. Докато я гледаше как грациозно се качва на подиума, той не можеше да опише с думи гордостта си.

— Благодаря! — Лора се усмихна и почака малко да затихнат овациите. — Благодаря! — повтори тя малко по-високо. — Сега, когато съм привлякла вниманието ви, бих искала да ме чуете добре.

Направи пауза, огледа цвета на обществото в Сан Франциско, после спря погледа си върху Спенс, Джош и Джеси и им махна щастлива. Нямаше и следа от предишната й стеснителност. Всъщност изглеждаше уверена в себе си, реши Спенс.

— Това е мама! — каза Джеси на всички около нея. След като аплодисментите затихнаха, Лора започна пак:

— Благодаря ви много за радушния прием. Много съм развълнувана.

Тя се изкашля леко и започна своята реч.

— Докато някои от вас ме знаят чрез съпруга ми, доктор Спенсър Хардън, мисля, че тези, които са прочели „Практически съвети към младата жена“ или „Домашен справочник“, са срещнали дъщерята на майка ми под измисленото име госпожа Кендал, която всъщност съм аз. Да, аз бях и съм благодарният приемник на мъдростта в тези две книги. За тези, които не ме познават, името ми е Лора Лейн Тейлър Хардън и съм родена преди 29 години в малка ферма в Салисбъри, Северна Каролина. Издателят любезно е определил семейството ми като проспериращо, но истината е, че бяхме направо бедни.

Когато публиката леко се разшумя, не вярвайки на думите й, тя продължи:

— Баща ми искаше да стане проповедник вместо фермер, но имаше семейство, което трябваше да изхранва, и продължи да обработва най-неплодородната ферма в окръга, надявайки се реколтата да бъде по-добра през следващата година.

Майка ми беше наистина изключителен човек. Родена е като Нели Мей Париш осемнайсет години преди мен в същата тази малка ферма. Тя със сигурност беше бедна в материално отношение, но имаше мечти — искаше да стане учителка. За съжаление дядо ми не е виждал смисъл да изучи синовете си, камо ли дъщерите си. Те е трябвало да могат да готвят, да чистят, да шият и да отглеждат деца. За него е било без значение, че майка ми се е научила сама да чете и пише. Тя е трябвало да стои вкъщи и да помага на майка си да се грижат за осемте й по-малки братя и сестри.

Била почти на 16 години, когато опасна треска отнела живота на повечето хора от семейството й. Починали двамата родители и пет от деветте деца.

Чичо й, когото тя не познавала, дошъл и погребал мъртвите и отвел със себе си в Тенеси трите по-малки от нея деца… Тази загуба я мъчеше през целия й живот.

Когато се омъжила, искала да създаде голямо семейство, но това не станало. Била е на 18, когато ме е родила, после загубила няколко деца, докато шест години след мен се роди брат ми. Когато бях на единайсет, тя почина от туберкулоза, а на следващата година я последва и баща ми и ние останахме сами с Дани.

Заради това, което се бе случило с нейното семейство, мама ме накара да обещая, че няма да позволя на никого да вземе Дани, и ако мислите, че не бях уплашена до смърт, ужасно грешите.

Бях малко кльощаво момиче, което се опитваше само̀ да се оправи с буйния си брат. Не можех да се обърна за помощ към никого. Страхувах се, че ако го направя, ще дойде някой да ми го отнеме.

Сега няма да ви разказвам ужасяващи истории за това как преживяхме тогава, защото само ако не сте толкова умни, колкото мисля, че сте, не можете да си го представите… Работех много и оцеляхме. Благодарение на мама и на Бог Дани стана добър младеж, с когото всеки родител би се гордял. Когато първият ми съпруг се записа в армията на Конфедерацията, и Дани се записа. Тъй като беше много млад, за да се бие, беше санитар, докато холерата не го повали.

Днес винаги, когато държа двете си дъщерички Джеси и Нел или синовете си Джошуа и Дейвид, си мисля за мама и татко. Когато разбра, че е неизлечимо болна, майка ми изписа три дневника с всичко, което искаше да зная. Тя нямаше възможност да види мен и Дани как пораснахме, но беше чрез думите си с нас. Нейната мъдрост и предвидливост ни напътстваха през трудните години и все още напътстват мен…

Спенс се огледа и видя, че Лора е омагьосала публиката. Няколко жени тихо триеха сълзите си с кърпички, а не един мъж уж се прокашля. Въпреки че бе чувал този разказ много пъти, той все още му въздействаше и го разчувстваше до сълзи. Тя имаше дар и за словото, както и за много други неща.

Вече повече от пет години Лора споделяше леглото му, бе обогатила неизмеримо живота му и въпреки че познаваше всеки сантиметър от тялото й, все така го привличаше. Всичките пари, които той спечели от практиката си и тя — от книгите, не я промениха. Сега Лора имаше огромна къща на хълма, скъпи дрехи, красива карета и високо социално положение, но все още опора намираше в него и децата им.

Бе се съгласила да си наемат домашна прислужница и иконом, но отказа бавачка за децата, настоявайки тя да се грижи за тях.

Повечето дни, когато се прибереше у дома, я заварваше да гони боса шестгодишната Джеси и четири и половина годишния Дейвид по алеята или да седи в стария люлеещ се стол и да приспива с песен бебето Нел. Когато й се налагаше да пътува, за да рекламира книгите си, вземаше семейството си с нея. Казваше, че няма нищо против да наемат в хотелите детегледачки за няколко часа, но няма да позволи чужди хора да отгледат децата й.

Погледът му се спря на Джош и си помисли какво щеше да пропусне, ако тя не го бе завела в сиропиталището тогава. Сега момчето беше почти на десет години и вече дори не му напомняше за Лидия. Лора със своето търпение и любов го бе направила свой син.

Странно какво се бе получило в крайна сметка. Палавият Джош се бе пристрастил към книгите, докато Джеси бе станала голяма палавница и с Дейвид все правеха бели. Елинор, която Спенс наричаше Нел, на името на Лорината майка, нямаше още две години, но май щеше да стане като Джеси.

— Преди пет години позволих на съпруга си да прочете дневниците на мама и той реши, че е егоистично от моя страна да ги запазя само за себе си. Каза, че са толкова ценни сега, колкото и когато ги е писала, и смяташе, че ще бъдат полезни на стотици жени. Бе прав за всичко — освен за броя.

— Татко, тя казва за теб — рече тихо Джеси.

Той погледна Лора, когато тя спря, за да огледа публиката.

— Първият дневник на мама, публикуван под заглавието „Практични съвети към младата жена“ преди три години бе прочетен от хиляди, не от стотици жени. Съдейки по писмата до издателя, думите на една невероятно честна жена от провинциална Северна Каролина бяха помогнали на много момичета и жени. Изглежда „Домашен справочник“ ще има същия успех. Толкова се гордея с майка си и съм й много благодарна за обичта и мъдростта, които ми даде. Благодаря ви много, че я оценихте.

Когато тя си тръгна от сцената, публиката избухна в оглушителни аплодисменти. Спенс стана и ръкопляскаше силно като всички, а Джеси го дърпаше за сакото:

— Татко, нищо не виждам!

— Качи се на стола — посъветва я Джош.

Вместо това Спенс я повдигна и хвана здраво сина си за ръката.

— Дами и господа, моля за вашето внимание. — Жената, която бе представила Лора, удряше с малко чукче и чакаше присъстващите да утихнат. — Моля, имам едно съобщение!

Когато аплодисментите намаляха, тя удари пак с чукчето.

— Тези от вас, които се радваха да чуят госпожа Хардън, но все още не са имали удоволствието да прочетат нейните забележителни книги, могат да си ги купят във фоайето. Държа да изтъкна, че госпожа Хардън дарява половината от приходите от двете книги на местното сиропиталище.

Когато присъстващите започнаха да излизат, Спенс тръгна към сцената.

— Това е моята майка — казваше Джеси на всеки срещнат.

— Доктор Хардън! — извика някой.

Спенс се обърна и видя непознат мъж.

— Исках само да ви кажа, че имате изключителна жена, която е преодоляла такова ужасно начало — каза му непознатият. — Аз много й се възхищавам.

— И аз.

— Тя е моята майка — рече пак Джеси.

— А кое е това хубаво момче? — попита мъжът, посочвайки Джош.

— Аз съм нейният най-голям син.

Когато най-после се добраха до сцената, Лора ги очакваше.

— Беше прекрасна! — възкликна Спенс, преди тя да попита каквото и да било.

— Не си длъжен да ми го казваш.

— Това е истина. Като видях как всички се отправиха към фоайето, бих казал, че сестра Карлота трябва да е щастлива.

— Знаеш, че тя се моли за мен.

Лора се обърна към Джош и го попита:

— Искаш ли утре да дойдеш с мен да я видим? Тя винаги ме пита за теб.

— Сигурно иска да знае дали още ругая — предположи момчето.

— Е, вече не ругаеш, нали?

— Не.

— Все още казва понякога „по дяволите“ — каза Джеси.

— Джеси!

— Но не много често — добави бързо момиченцето.

— Хайде, става късно — каза Спенс. — Познавам две дечица, които трябва да са си в леглата.

— Ако искате да избегнем навалицата, има врата зад сцената, която води навън — каза Лора. После погледна мъжа си и добави с друг тон: — Нямам нищо против да си легна рано, Спенс.

Той погледна тези златисти очи и почувства как пулсът му се ускорява и устата му пресъхна.

— И аз.

В каретата, на път за вкъщи, тя бе сложила глава на рамото му и слушаше Джош, който й разказваше за някаква жена с голяма шапка.

Спенс затвори очи и си помисли колко е щастлив. Прегърна я и я притегли към себе си. Допря устни до уханната й коса и прошепна:

— Обичам те духом и тялом, Лора Хардън.

Притисната в него, тя остана безмълвна. Сълзи от заслужено щастие напираха в очите й.