Аманда Стивънс
Любовта е странник (8)

Седма глава

Сънища тревожеха съня на Лиза с разкривени сенки без имена и лица. Силни и гневни гласове крещяха в главата й: „Спрете я! Боже Господи, ако е чула…“

Лиза се въртеше и стенеше. Мощна гръмотевица я разбуди и в гърлото й се надигна писък. Тя се разтрепери от страх. Миналото сякаш се връщаше.

Лиза седна в леглото и се огледа. Беше тъмно. Но все пак тя се намираше в къщата на Джаръд, а това означаваше безопасност, поне засега.

Замръзваше. Едното крило на балконската врата бе отворено от вятъра.

Лиза с нежелание стана от леглото и изтича боса да затвори. За миг остана трепереща там, загледана в бурята навън.

Дърветата отвън се клатеха и хвърляха зловещи сенки по тавана. Проблесна светкавица, придружена от мощен гръм. Лиза изпищя и се скри под завивките.

Сънищата я бяха разтревожили, но ужасяващите образи бяха избледнели. Новият страх бе причинен от бурята и вятъра, а Лиза не можеше да си го обясни.

И в Кий Уест имаше бури, но не такива. Тук изглежда нищо не можеше да устои на природната стихия.

Гърлото й се сви от страх. Задушаваше се. Отчаяно се мъчеше да поеме въздух, притиснала с длани ушите си, за да не чува воя на вятъра.

Ужасът не бе нещо ново за нея — живяла бе с него през цялата последна година. Но за пръв път имаше при кого да изтича. Поколеба се само за миг, преди да отметне завивките. Тихо пристъпи в мрака и се спусна надолу по стълбите.

Светкавица очерта силуета на Джаръд върху канапето пред камината. Той лежеше по гръб, подпрял главата си с ръка. Гол до кръста, надолу завит с някакъв чаршаф.

Лиза се наведе над него, загледана по отблясъците върху лицето му. Той отвори очи и се вдигна на лакът.

— Лиза? Какво има?

— Страх ме е от бурята — прошепна тя, развълнувана от погледа, опарил кожата й.

Той бавно се отмести и я остави да легне на мястото, което бе затоплил. Светкавица освети голото му тяло, надвесено над нея, широките рамене и силните мускули.

Дъхът й спря. Той се изтегна до нея, подпря се на лакът и я загледа.

Усети нервността й и нейния ужас. Помъчи се да остави разстояние помежду им, докато тя се успокои, но на тясното канапе това беше дяволски трудно.

— Винаги си се страхувала от бурите — тихо каза той. — Някога торнадо връхлетяло къщата на родителите ти и я разрушило. Часове наред си била затрупана в отломките. Никога не си успяла да превъзмогнеш ужаса.

Той пое дълбоко дъх и долови познатото ухание на кожата й. Последният път, когато бяха толкова близо…

Тя видя пламъка в очите му и напрежението помежду им стана съвсем осезаемо.

Дълго стояха така, после той предпазливо се размърда. Леко докосна ръката й.

— Знаеш ли — дрезгаво пошепна той, — докъде ще ни доведе това?

Тонът му я развълнува повече от близостта на тялото му. Тя отново се задъха, но този път не от страх.

Беше грешка, че дойде при Джаръд, защото сега не искаше да си тръгне. Никога нямаше да поиска. А не можеше да си позволи отново да му причини болка. Близостта, към която се стремяха, щеше да ги направи уязвими. Тя не трябваше да забравя, нито пък той. Едно бе да рискуваш своите чувства, а друго — живота си.

— Ще се кача горе — прошепна тя.

— Остани. — В тихата му заповед прозвуча обещание, което хвърли Лиза в паника. Тя опита да се измъкне, но Джаръд силно я стисна.

— Наистина ли искаш да избягаш? — нежно попита той.

Тя притвори за миг очи, а в душата й се бореха страх и нужда, отчаяние и копнеж. Заради двама им не трябваше да се оставя на чувството. Но когато отвори очи и срещна настойчивия му поглед, тя прошепна:

— Не.

С тих стон Джаръд я притисна и зарови лице в косата й. Лиза затвори очи. Беше прекрасно. Решението беше нейно, независимо правилно или погрешно. Никой от двамата нямаше да е същият след тази нощ. Тя се молеше да имат сили да понесат последствията.

Докосна бузата му. Джаръд се извърна и притисна устни в дланта й.

Лиза нежно му се усмихна.

— Ще се разплача, ако ме гледаш така. Не искам да те наранявам, Джаръд, но толкова малко мога да ти дам.

— Нищо не искам — тихо отвърна той. — Оставил съм миналото зад гърба си и не съжалявам за нищо, даже за болката. — Погледът му беше като милувка. — И отново бих преживял всичко, за да стигна до този миг с теб.

Устните им се сляха и целувката изтри всяка следа от съпротива. Мъжът вложи в нея цялата си надежда и копнеж, цялата нужда и желание, които дълго бе сдържал. И двамата простенаха.

Джаръд осъзна, че едва се владее. Не бързай, каза си той, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

Борейки се с нуждата, която заплашваше да го погълне, той се отпусна назад, усмихна й се, искаше тя да му повярва. Нежно целуна челото, бузата, шията й, а ръцете му леко смъкнаха презрамките по раменете й.

— Колко си красива — дрезгаво прошепна той, когато и последната бариера помежду им бе премахната. Очите й бяха потъмнели от страст и все пак в тях се таеше и страх.

— Не се плаши от мен, Лиза. Никога няма да ти причиня болка. Искам да ми вярваш.

— Не се страхувам от теб, а от себе си, от онова, което чувствам.

— И какво е то?

Тя пое дълбоко дъх.

— Искам това да продължи вечно.

— Така ще бъде — усмихна се той.

После устните му продължиха пътешествието си по голото й тяло. Всяка нейна фибра се разбуждаше от целувките и ласките му. Тя зарови пръсти в косата му, зашепнала без дъх неговото име.

Как е могла да забрави това? Миг след миг усещането я поглъщаше, а страхът и безкрайните тревоги от досегашния й живот оставаха някъде далеч. Джаръд бавно я освобождаваше от опасенията и задръжките.

— Толкова отдавна копнеех за това — шепнеше той. Не спираше да я прегръща и целува. — Не знам как съм издържал без теб.

Тя отвръщаше на целувките му, а ръцете й се плъзгаха по пламналото му тяло.

— Джаръд…

Тя изрече само името му, но то прозвуча като страстна покана, без следа от несигурност. Той я погледна в очите. Лиза му предлагаше не само тялото си, но и тайните на своята душа. Даваше му доверието си, осъзна той. Винаги я беше обичал, преди цял един живот, но никога толкова силно, така всепоглъщащо, както в този миг.

И двамата загубиха контрол, а чувствата им ги водеха до върха, отново и отново. Обзе ги лудост, тя чуваше как той шепне името й, страстта ги поглъщаше. След миг Лиза полетя във вихъра на екстаза.

По-късно лежаха заедно, все още слети в едно, сърцата им лудо биеха, а дъхът им беше накъсан.

Накрая Джаръд се овладя, дръпна я върху себе си и се взря в очите й, като се молеше там да не види разкаяние. Нямаше да понесе, ако тя съжаляваше. Би могла да го обвини, че се е възползвал от уязвимостта й. И щеше да бъде права, мрачно помисли той. Но тя му се усмихваше, очите й нежно блестяха. Прокара пръсти по челото му и приглади косата му назад. Той хвана ръката й и целуна пръстите й един по един.

— Беше прекрасно — каза тя. — Невероятно. Не съм и сънувала, че любовта може да бъде… Винаги ли е така?

— За нас — да. — Той я целуна по челото. — Макар въздържанието през последната година да е засилило копнежа.

— Знам какво имаш предвид. И аз бях сама. Не мога да си представя да е имало някой друг, освен теб…

Очите му й казаха онова, което не можеше да се изрече с думи.

Тя полежа мълчаливо с глава върху рамото му. После неочаквано попита:

— Какво те е накарало да станеш преподавател в колеж?

Джаръд се разсмя и се протегна.

— Винаги задаваш най-странните въпроси в такъв интимен момент.

Тя се усмихна.

— Така ли? Просто не мога да си те представя в класната стая. В някоя заседателна или съдебна зала — да, но не и в училище.

Той разсеяно я погали.

— Не знам. Сигурно съм искал да избягам от това, което бяха родителите ми и което се надяваха да стана и аз. Когато навърших осемнайсет, отдавна бях видял и разбрал много повече. Родителите ми не се интересуваха дори от пререканията ми със закона. Бях богат и играех добре ролята си, докато накрая осъзнах, че те очакваха точно това. Тогава се опълчих и скоро разбрах, че представата на баща ми за успеха не съвпада с моята. Исках да постигна нещо повече от притеснението дали колата ми е по-скъпа и по-бърза от тази на някой познат и от желанието да имам все по-млада и хубава любовница.

Тя прокара длан по гърдите му.

— Е, успял си. Какво преподаваш? Стратегически науки? Работа в Държавния департамент? Звучи впечатляващо.

— Може би. Но през последната година научих и друго. Че нищо няма значение без теб.

— А какво се случи между нас, Джаръд? — не се въздържа да попита тя.

Джаръд сви рамене.

— Ти беше твърде млада, когато се оженихме, а и не се познавахме достатъчно. Аз имах цели за преследване и бях обсебен от собствената си значимост. Винаги съм крил притеснението да не бъда като родителите си.

— Не си ли ми обяснявал всичко това? Не сме ли говорили?

— Не много — призна той. — По-късно успях да анализирам и разбера себе си. Наложи ми се, след като ти ме напусна. Не се харесах особено. Твърде късно осъзнах, че ти си единственото нещо в живота ми, което ме кара да бъда чист.

— Поемаш цялата вина върху себе си, но и аз съм била егоистка. Работата ти е била много важна. Би трябвало да го разбера. Това не ми прилича на достатъчна причина да те напусна, или да те предам. Струва ми се, че не харесвам човека, който съм била.

Той нежно докосна устните й.

— Сега това няма значение. Важното е, че отново сме заедно.

Но това едва ли ще продължи, тъжно помисли тя. Очите й се напълниха със сълзи.

— Каквото и да се случи занапред, винаги ще бъда щастлива заради този миг с теб.

Той разбра какво иска да каже тя, но не му се искаше да го чува. Трябваше да вярва, че това не е край, а начало. И тя трябваше да се убеди в това.

— Говориш така, сякаш се сбогуваш с мен — безизразно изрече той.

— Рано или късно, ще се наложи — призна тя.

Той въздъхна и целуна ръката й.

— Единственото, за което можем да сме сигурни, е сега, този миг. И това е достатъчно. Хайде да не го пропиляваме.

Търпение, посъветва се той, докато изтриваше сълзите й.

Дълго лежаха мълчаливо. После Лиза чу равномерното му дишане. Стана, навлече ризата му, захвърлена до канапето, и тихо пристъпи до прозореца.

Дъждът бе спрял, а небето се беше прояснило, даже имаше звезди. Лек ветрец люлееше дърветата. Тя открехна вратата и в стаята нахлу свеж въздух.

Джаръд приближи отзад и обви ръце около кръста й. Тя се облегна на него.

— Обичам те — прошепна той.

Лиза се натъжи. Знаеше какво следва да отвърне тя и какво иска да чуе той. Но не би могла да му даде обещание за утре, какво остава завинаги.

— Джаръд, не знам какво чувствам. Толкова много неща се случиха. Когато съм с теб, сякаш отново съм аз и отново съм у дома. Никога не съм усещала друг човек толкова близък. Това дали е любов?

— Всичко ще бъде наред, повярвай ми — тихо отвърна той и я помилва.

Тя го целуна пламенно. Мъжът я привлече в прегръдките си. Бе развълнуван, че и тя го желае. Толкова безсънни нощи бе мислил за нея, за нейната любов. След тези месеци на мечти му беше трудно да повярва, че тя наистина е при него, че я държи в обятията си, че любовта им е по-силна от всякога.

Лиза обсипа с целувки шията и гърдите му. Усети как мускулите му се стегнаха и той пое дъх. Ръцете й смело се плъзнаха надолу.

— Подлудяваш ме. — Той я положи на възглавниците и впи очи в нея.

— Какво ще правиш сега? — прошепна тя.

— Ей сега ще разбереш. — Устните му се впиха в нейните.

В отговор Лиза въздъхна и телата им се преплетоха в гореща прегръдка.