Аманда Стивънс
Любовта е странник (7)

Шеста глава

През следващите няколко дни Джаръд отново и отново бе подлаган на изпитания. Всеки миг прекарваше с Лиза и й разказваше за миналото. Водеше я по места, където са били заедно, правеше неща, които с радост са вършили заедно. Но никога не я насилваше и не я притесняваше.

Веднъж я заведе на поход по труден маршрут нагоре в планината през гъстата борова гора. Към върха дърветата започваха да оредяват, а Лиза и Джаръд бяха възнаградени със зашеметяващата гледка на планините наоколо и равнината под тях.

Изтощена и останала без дъх, Лиза спря и се подпря на ствола на едно дърво.

— Ох, защо ли ти позволих да ме предумаш да тръгна? — изпъшка тя.

— Хайде, хайде, къде е вкусът ти към приключенията? — подразни я той.

— В подножието на планината — отвърна му тя.

Той я дръпна за ръката.

— Хайде де! Така не се изкачват върхове.

Лиза се подхлъзна, Джаръд я подхвана и за миг загубиха равновесие.

— Съмнявам се, че по този начин ще стигнем върха — каза тя и двамата се разсмяха. Джаръд нежно я прегърна и я целуна. Тя се дръпна с усмивка. Джаръд облекчено въздъхна. Магията продължаваше.

Двамата продължиха да се изкачват. Действителността бе забравена. Трудно бе да си представят, че убиецът би могъл да е някъде тук, небето бе чисто и синьо, планинският въздух — кристален и свеж, а слънцето топло грееше.

На върха седнаха един до друг и мълчаливо се загледаха във вечната красота на планините наоколо. Сякаш никой друг не съществуваше на този свят, освен тях двамата.

— Зашеметяващо красиво е — продума накрая Лиза.

Джаръд бе зареял поглед в далечината.

— Да. Това винаги е било любимото ни място. Тук изчезваха всичките ни проблеми от всекидневието.

— Често ли идвахме?

— Винаги, когато можехме. Почти всяка събота и неделя през първите една-две години, но ставаше все по-трудно да се измъкнем и да намерим време. Аз бях много зает с кариерата си. Забравих онова, което бе най-важно в живота ми.

Горчивината в гласа му я изненада. Тя го погледна и тихо каза:

— Всички понякога грешим.

— Да, но аз не трябваше да го допускам. Защото съм израснал в семейство, където всичко друго беше по-важно от живота ни заедно.

— Нещастно детство ли си имал?

Смехът му прозвуча дрезгаво.

— Имах всичко, което можеше да се купи с пари — най-скъпите велосипеди, после — коли, след това — момичета. — Той я погледна, сетне отмести очи към планината. Тя разбра, че неговото минало може да й помогне да го разбере.

— Разкажи ми за живота си, Джаръд — настоя.

Той сви рамене.

— Няма какво толкова да се разказва. Израснах в богато нюйоркско семейство, където положението в обществото беше от особено значение. Родителите ми живееха в безкраен кръговрат от официални обеди, събрания на комитети, коктейли и тържества. Едва ли съм вечерял заедно с тях повече от два-три пъти, когато бях малък. Ако, разбира се, не бе наложително да ме покажат.

— Нямаш ли братя и сестри?

— Не, бях единствено и случайно появило се дете, предполагам.

— Звучи много самотно.

— Справях се със самотата. Пък и с безкрайния парад от любовници на майка ми и на баща ми.

Лиза затвори очи, защото тези думи изплющяха като камшик. Боже, помисли си тя, и аз съм му причинила същата болка. Беше докоснала стара рана в душата му.

Тя се извърна с надеждата Джаръд да не е забелязал сълзите й, но той нежно изтри бузите и очите й.

— Всичко е наред — тихо каза той. — Постигнах разбирателство с родителите ми през годините. Те ме обичат, но го показват по собствения си странен начин. Пък и майка ми е тази, която всъщност ме запозна с теб и винаги ще й бъда благодарен.

Лиза изненадано вдигна вежди. Не можеше да си представи, че се е движила в средата, която Джаръд й описа.

Той се засмя, схванал учудването й.

— Срещнахме се на едно тържество, което майка ми организира за някакъв художник в галерията, където работеше ти. Даже не си спомням как е успяла да ме убеди да присъствам. Но там беше и ти, сякаш паднала от…

— Не казвай небето или някое село — изръмжа Лиза.

Джаръд се усмихна.

— И няма да съм прав. Защото по онова време ти живееше във Вашингтон заедно с Калвин и Хелън, които редовно се появяваха по светските събирания. Ти беше свикнала.

— Тъй ли? Трудно ми е да повярвам. Значи ние се запознахме на тържеството на майка ти — подсказа му тя.

— И го напуснахме двайсет минути по-късно. Заедно.

Тя въздъхна дълбоко.

— О! Действал си доста бързо.

Той я погледна.

— Но кой е казал, че идеята е била моя?

 

 

Дълго време прекараха в планината, разговаряха и се смяха над спомените на Джаръд. После слязоха към къщата, хванати за ръка.

— Твой ред е да готвиш тази вечер — каза Джаръд, докато вадеше от хладилника нещо за пиене.

Лиза безпомощно се огледа.

— Не можем ли да поръчаме пица?

— Да, ако си готова да изчакаш вечерята до другата седмица — каза той, подаде й чашата и двамата седнаха на бара, за да погледат залязващото слънце. — Ти беше прекрасна готвачка. Обзалагам се, че ако опиташ, навиците ти ще се възвърнат. Може би това ще помогне и на паметта ти.

Тя присви очи.

— Защо ми се струва, че не си се загрижил само за мен?

— Вероятно защото съм ужасно гладен.

Лиза се разсмя и когато вдигна очи към него, си пожела да не бе срещала този негов поглед. Тъкмо беше успяла да повярва, че могат да бъдат просто приятели, поне докато излязат невредими от това положение. Но внезапното спиране на дъха й припомни, че някога между тях е съществувало нещо много по-дълбоко от обикновено приятелство.

Тя се усмихна и побърза да разсее мрачното предчувствие:

— Ще опитам. Какво предлагаш да сготвя за начало?

— Световноизвестното ти чили.

— Звучи почти заплашително.

— Ще се справиш. — В гласа му прозвуча предизвикателство. — След онова, което си преживяла през последната година, мисля, че с всичко можеш да се справиш. Освен това ако сготвиш, аз ще изчистя.

Джаръд й помогна да извади месото, зеленчуците и подправките, после изчезна от кухнята, споменавайки нещо за някакъв доклад, който трябвало да прочете. Лиза остана сама и се порови из шкафовете и чекмеджетата, докато откри всичко, което й трябваше. После се захвана за работа, докато кухнята се изпълни с приятни аромати.

В края на краищата всичко е въпрос на навик, реши Лиза. Като карането на велосипед. Или като рисуването. Тя опита ястието. Не беше лошо. Даже доста хубаво. Добави още малко подправки. Прекрасно.

— Мирише вкусно — рече Джаръд, щом пристъпи в кухнята. — Кога ще е готово?

— След половин час.

Той седна на бара. Беше му приятно да я наблюдава. Тя изми ръцете си, после се избърса и отново се зае с ястието. Колко на място изглеждаше тя и колко много му беше липсвала през последната година, помисли си Джаръд.

— А ти докъде стигна? — попита тя и го отвлече от мислите му.

— Свърших малко работа. Калвин ми е изпратил някакви материали.

— Строго поверителни ли? — Тя вдигна вежди, но в погледа й личеше, че се забавлява.

Боже, наистина изглежда прекрасно, помисли си Джаръд. Толкова спокойна и толкова у дома. Той се усмихна, усетил напрежението, обхванало цялото му тяло.

— Разбира се. Какво друго може да бъде?

— Често ли работите заедно с Калвин?

Тя подхвърли забележката небрежно, но Джаръд разбра.

— Не.

Тя се поколеба.

— А как така един обикновен преподавател в колеж получава задачи от Държавния департамент? Защо?

— Канят много преподаватели като експерти по различни въпроси — сви рамене той. — Обичайна практика.

Той криеше нещо. А така й се искаше да му вярва. Тя стана и приближи към печката.

— Чилито е готово.

Напълни две купички, а Джаръд извади приборите и отвори бутилка червено вино. При първата хапка възкликна:

— Прекрасно. — Напълни чашите и подхвърли: — Да поговорим пак за Калвин. Знам, колко ще се радват, когато разберат, че си добре. Цяла година те търсят.

Лиза притеснено го погледна:

— Нали не смяташ да им се обадиш? Джаръд, на никого не трябва да казваш, че съм при теб. Опасно е. Джентри каза, че… — Тя млъкна, зърнала суровото му изражение. Смачка салфетката си и добави: — Той ще ме търси. Сигурна съм, вече е разбрал, че сме кацнали във Вашингтон.

— Самолетът само зареди и отлетя за Ню Йорк. А за пилота мога да гарантирам, че ще мълчи.

— Но Джентри ще разбере, че сме излетели от Вашингтон. И двамата го знаем.

Джаръд сви рамене.

— Нека разбере. Но няма да намери къщата. Не е на наше име. Тук си в безопасност, Лиза.

Щеше ли това да бъде възможно някога? Лиза въздъхна.

— И в Кий Уест мислех, че съм в безопасност. Но ти ме намери. И Марго ти помогна. Мислех, че ми е приятелка. Беше ми обещала, а не изпълни обещанието си.

— Не е така. Тя нищо не ми каза. Аз купих една твоя картина и докато тя записваше продажбата, помолих да използвам телефона. Тя ме пусна в кабинета си и аз претърсих бюрото. Откраднах папката с имената, адресите и телефоните на художниците, чиито картини тя излагаше в галерията. Започнах да се обаждам на всички, докато не познах гласа ти.

— Много си подъл — усмихна се Лиза.

— Съжаляваш ли? — тихо попита той.

Тя сведе очи.

— Не, не съжалявам. Радвам се, че ме намери, Джаръд. Щастлива съм, че съм тук, с теб.

— И аз — нежно й се усмихна той, а очите й се напълниха със сълзи.

Лиза усети, че този разговор е довел до повратна точка в отношенията им. Започваше да го вижда истински, а не само като непознат, който случайно се е оказал неин съпруг. Той я обичаше. Искаше да й помогне. Каквото и да се случеше, щеше да бъде до нея.

И на него не му е лесно, помисли си Лиза, докато мълчаливо привършваха вечерята. Той опитваше да не издава собствената си болка. Колко ли мъже можеха да бъдат така лишени от егоизъм, чудеше се тя.

Верен на думата си, Джаръд се зае да разтреби. Лиза се отпусна на канапето пред камината. Какъв ден, сънено си помисли тя. Но това изтощение й беше приятно. Тя се прозя и подви крака. Отдавна не се беше чувствала толкова спокойна.

Следващото нещо, което усети, бе как Джаръд я носи по стълбите. Инстинктивно щеше да се притисне и да заспи отново, но сетивата й бяха необичайно напрегнати през последната година. Тя отвори очи и опита да се освободи.

— Какво става? — попита объркано.

Джаръд тихо се засмя и я притисна.

— Заспа на канапето. Опитвам се да те пренеса до леглото. Във филмите изглежда толкова лесно — шеговито се оплака той.

— Това ли е най-тактичният начин да ми намекнеш, че съм дебела? — подразни го тя.

— Лека си като перце. Само че аз остарявам, пък и отдавна не съм тренирал.

— Остаряваш? Не ставай смешен. Не може да си много по-възрастен от мен… — Точно в този миг, вече вътре в стаята, тя забеляза леглото. Заемаше почти цялата стая, не беше обърнала внимание досега.

Усети как мускулите на Джаръд се напрегнаха. Той неловко я задържа в прегръдките си, преди да продължи към леглото.

Лиза се покашля.

— Мога и сама.

Думите й сякаш го тласнаха напред.

— Искам да довърша това, което съм започнал — усмихна се той, но гласът му издаваше напрежението.

Джаръд я сложи на леглото, после събу обувките и чорапите й и започна леко да масажира стъпалата й.

— О, прекрасно — измърмори Лиза.

— Имаш нужда от малко грижи, щом изкачи планината, а после ми приготви и вечеря. Почакай само и ще видиш какво ни предстои утре. — Той загадъчно се усмихна.

Лиза простена.

— Ей сега ще позная. Ще преплуваме някоя река.

— Почти позна.

— Надявам се да се шегуваш. — Лиза се облегна на възглавниците и притвори очи. — И все пак на колко години си?

— На трийсет и три. Шест години по-възрастен от теб — добави той. — Калвин мислеше, че е твърде много. Направо щеше да припадне, когато разбра, че се срещаме.

— Защо? Шест години не са чак толкова много.

— Е, той се притесняваше повече от намеренията ми. Които не бяха особено почтени, трябва да призная.

— Какво искаш да кажеш?

Той се наведе над нея и обхвана лицето й. Лиза нямаше избор, освен да го погледне в очите.

— Не мисля, че сега е времето, а и мястото да обсъждаме това. До утре — каза той и леко докосна устните й.

После бързо излезе от стаята. Лиза се отпусна върху възглавниците и въздъхна. Дали винаги е било така? Леко и спокойно и все пак с вълнуващо напрежение във всеки поглед, всяко движение и дума?

Сигурно не, иначе никога не би го напуснала.

 

 

На другия ден Джаръд я изведе с лодка по кристалното езеро, което се виждаше през прозорците. Около два часа се носиха по течението. Денят бе топъл, слънцето напичаше гърбовете им. Беше прекрасно и отпускащо.

— Знаеш ли, че поемам голям риск, като те извеждам с лодката. Първия път за малко да ни удавиш и двамата.

— И защо го направих?

Изведнъж Джаръд се притесни, сякаш късно се е сетил как всъщност се е случило всичко.

— Ти… беше ядосана, струва ми се.

— И за какво?

— Не си спомням.

— Спомняш си. Какво се случи? — Стори й се, че той се изчерви.

— Направих една глупава забележка, която те ядоса. Хайде да не говорим за това, става ли?

— Не. Искам да ми кажеш — настоя тя, а нежеланието му сякаш я забавляваше.

Той въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Май имаше нещо във връзка с големината на бюста ти.

— Какво? О! — Сега бе неин ред да се изчерви, а очите й се сведоха към блузата. — И добре съм направила тогава!

— Само дето и ти се намокри.

Лиза се ядоса.

— Не мога да повярвам, че си се подиграл с недостатъка ми — обидено извика тя, а Джаръд се разсмя. Лиза направи заплашително движение, а той изкрещя:

— Не ставай! — И хвана двете страни на лодката, а младата жена се разсмя, очаквала точно тази реакция.

— Пошегувах се.

— Много смешно. — Но Лиза усети, че е развеселен. — Ние… наистина ли си говорехме така?

— Лиза, бяхме заедно пет години. Разговаряхме за всичко.

Разбира се. И сега беше така. Тя се учудваше колко лесно и непринудено допуска Джаръд в живота си. Той й помагаше. Беше й приятно да бъде с него не само заради информацията, която очакваше да получи. Той беше забавен, очарователен, умен. И по-привлекателен, отколкото един мъж имаше правото да бъде, заключи тя, седна обратно и се загледа в облаците.

Как е могла да го напусне? Би ли могла да го стори и сега? Толкова много държеше на него.

Очите й се премрежиха, докато го наблюдаваше как гребе към брега.

В късния следобед се върнаха в къщата, изморени и щастливи. Претоплиха останалото от снощи чили и после отидоха да си починат в другата стая.

Джаръд се стовари върху канапето пред камината.

— Като пребит съм!

— Не само ти. — Лиза понечи да седне до него, но той хвана ръката й и я дръпна върху себе си. Тя падна отгоре му, като се заливаше от смях.

— Прекрасен ден беше, нали? — Усмивката накара сърцето й да се разтупти. Той поднесе дланта й до устните си.

— Да — едва изрече тя, осъзнала колко много й се щеше той да я целуне. Копнееше с цялото си същество за това. Мъжът не откъсваше очи от нея.

Протегна ръка и я погали, прокара пръсти по устните й. Сърцето й спря.

Нежното докосване я развълнува с обещанието си за магията, която можеше да последва. Много бавно, много предпазливо той се наведе и устните му срещнаха нейните.

Лиза обви ръце около врата му и отвърна на целувката. Само преди няколко дни това щеше да й се струва напълно невъзможно.

Близостта им я поглъщаше все повече и повече. Тя усети как ръцете му галеха тялото й. Потръпна в отговор и се притисна към него.

Тялото му се напрегна. Ръката му се плъзна под блузата й.

Никога не е знаела или навярно бе забравила какво можеше да стори едно докосване, един звук на плъзгащ се надолу цип. Тя тръпнеше от желание.

Простена и се притисна още по-плътно към Джаръд. Нещо се разбуждаше в нея. Нужда, каквато никога преди не беше изпитвала. Внезапно копнежът й започна да се превръща в неловкост, после в страх. Не беше сигурна, че е готова. Това щеше да ги свърже и да ги направи още по-уязвими, да ги накара да забравят онова, което трябваше неизменно да помнят.

Лиза опита да се отдаде изцяло на целувката, да потъне във водовъртежа на чувството, но Джаръд бе доловил краткото й колебание. Младата жена усети как той се мъчи да овладее чувствата си.

Лиза скри лице в рамото му и стисна очи, за да не позволи на сълзите да рукнат.

— Всичко е наред — дрезгаво прошепна той. — Рано е още.

— Джаръд, съжалявам…

Той нежно я свали от скута си и двамата се изправиха.

— Уморен съм — тихо каза мъжът, но в гласа му още се долавяше напрежение.

Лиза опита да каже нещо, да се извини отново, но погледът му я спря. Той разбираше. Нищо друго не й оставаше, освен да тръгне нагоре по стълбите, изпълнена с угризения.

 

 

Долу Джаръд се отпусна на канапето и се замисли за Лиза.

Веднага беше усетил кога у нея се появиха съмненията. Съпротивата й бе мимолетна, но той не можеше да си позволи да я тласне към близост, която тя не желаеше. Беше й необходимо разстоянието помежду им. Нужно й беше време да помисли и да разбере всичко онова, което се случваше между тях.

Не че той го осъзнаваше напълно. Но през последните няколко дни помежду им се бе установила близост. Лиза изглеждаше по-спокойна, даже щастлива понякога. Започваше да му вярва.

Макар да бе усетил и нейното желание, трябваше да я остави сама да дойде при него, когато е готова. Ако някога това се случеше.

Той тежко въздъхна. За него Лиза бе същата жена, която спечели любовта му още в мига, когато бе погледнал красивите й сини очи. Тя беше неговата съпруга, която бе обичал повече от живота си. И още я обичаше, но му беше трудно да си напомня, че за нея е само един непознат.

Сега, когато я чуваше да се движи горе, да влиза в банята, да пуска душа, той се разкъсваше от желание. Представяше си я как изглежда, познаваше голотата й, нежната й кожа.

Имаше нужда да пийне нещо. Освен виното на вечеря, не си бе позволявал друго, откакто тя беше тук. Не, нямаше да пие. Сега отговаряше за нейната безопасност.

След малко всичко утихна. Чуваше се само тътенът на приближаваща буря.

Той се зачуди дали Лиза е заспала, или лежеше будна като него.

Винаги се беше страхувала от бурите.

 

 

Денят беше прекрасен, мислеше си Лиза, докато седеше пред тоалетката и разресваше косата си, все още влажна от банята. Най-естественото нещо на света би било той да я последва в спалнята й, за да продължат онова, което започнаха долу. Но той се отдръпна, защото реши, че такова е нейното желание. Изчакваше тя да направи първата стъпка. Въпреки близостта им, тя все още се чувстваше несигурна.

Подтиквана от непреодолим импулс, Лиза излезе на балкона. Вятърът разроши косата й. Облаците бяха надвиснали и скриваха луната и звездите. Небето бе почерняло, само в далечината проблясваха светкавици.

Ще има буря, помисли Лиза и потръпна. Обзе я предчувствие за опасност. Тя бързо се прибра вътре и затвори вратата.

Мушна се под завивките, затвори очи и повика съня. Но той не идваше. В съзнанието й изплува образът на Джаръд и мисълта колко много означаваше той за нея. Как е могла да го напусне заради друг мъж? Изглеждаше й невъзможно. Джаръд бе въплъщение на мъжа, за когото всяка жена би мечтала. Толкова лесно беше да го обича.

Но тя не искаше да се влюбва.

Не можеше.

И все пак беше влюбена.