Аманда Стивънс
Любовта е странник (11)

Десета глава

— Е? — каза Елън, когато ревът на мотора на колата на Джаръд заглъхна в далечината. — Искаш ли чай? Спомняш ли си, че всяка вечер пиехме чай в тази стая?

Лиза се усмихна.

— Да. Разпитваше ме за всичко. И дори тук ти казах за Джаръд, макар по онова време да живеех в Ню Йорк. — Споменът я накара да се замечтае. Седна и подви крака на коженото канапе. Странно, че само преди час тази стая й изглеждаше толкова непозната, а сега, накъдето й да се обърнеше, я заливаха спомени.

Елън тихо се засмя.

— Сещам се кога за пръв път доведе Джаръд. Калвин бегло го познаваше и много уважаваше работата му, но трудно го възприе като твой бъдещ съпруг. Даже прояви грубост, доколкото си спомням.

— Но бързо станаха големи приятели.

— И още са, макар да не се виждат често — съгласи се Елън, приближи до Лиза и леко я докосна по рамото. — Тази година си преживяла твърде много. Но отново се намерихте с Джаръд. Всичко ще бъде наред.

— Нямаш представа, колко ми се ще да вярвам, но не виждам как ще стане — отвърна Лиза, обзета от непоносимо усещане за самотност. — Все още съм мишена. Ако Джаръд не измъкне нещо от Джентри, единственият начин да сме заедно ще бъде, ако и той изчезне с мен.

Елън се изненада. После бавно изрече:

— Да, Джаръд ще трябва да се жертва заради теб.

— Но на каква цена? На каква цена, Елън? И докога ще ме обича при тези условия? Докато ме намрази, задето съм го откъснала от всичко, за което толкова много е работил.

— Това никога няма да стане.

Лиза сграбчи ръката на братовчедка си.

— Винаги знаеш какво и кога да кажеш. Благодаря ти — искрено каза тя, а очите й се напълниха със сълзи.

— Нали затова са братовчедките. Ей, ами чаят? Ей сега ще го приготвя.

Къде ли беше Джаръд сега, чудеше се Лиза. Какво щеше да се случи при срещата с Джентри? Ако федералният агент ги предадеше, щеше да се наложи двамата с Джаръд да изчезнат, най-малкото тя трябваше да замине. Можеше ли да продължи да излага живота му на опасност? Тя затвори очи от нахлулата болка. Но как щеше да живее без него?

Острият звън на телефона я стресна. Сърцето й учестено заблъска в гърдите. Елън вдигна слушалката в кухнята. След малко телефонът иззвъня отново. Когато братовчедка й се върна с подноса в ръце, въображението на Лиза трескаво работеше.

— Джаръд ли беше? — тревожно попита тя и застина в очакване на отговора.

Лиза сложи подноса на масичката и припряно отметна един кичур, паднал на лицето й.

— Не. Две бучки захар?

Лиза я хвана за ръката.

— Очевидно един от разговорите не е бил приятен за теб. Ако не и двата. Кажи ми истината, Елън? Какво има?

— Нищо, което да засяга теб или Джаръд.

— Какво значи това?

Елън стисна устни и подаде чашата на Лиза.

— Обадиха се от болницата. Една моя пациентка, малко момиче, опитало да се самоубие нощес. Изгубило много кръв. Има нужда от мен.

— Значи трябва да отидеш.

— Не мога да те оставя. Обещах на Джаръд.

— Не се тревожи за мен — настоя Лиза. — Ще се оправя. Никой не знае, че съм тук. Няма да светвам лампите. Пациентката ти има нужда от теб. Трябва да отидеш.

Елън прехапа устни и се замисли.

— А ако се наложи да тръгнеш за летището?

— Сега не мога да мисля за това.

— Налага се да измислим нещо. Струва ми се, че има начин. Второто обаждане беше от Калвин. Събранието му е свършило по-рано и той е на път за вкъщи. Ако се случи нещо, ще бъде при теб.

— Каза ли му, че съм тук?

— Да. Но той вече знаеше. Отбил се преди това и говорил с Джаръд.

Лиза се ококори от изненада.

— Така ли? Защо Джаръд не спомена нищо?

— Вероятно е забравил. Имаше си други проблеми. Но защо? Притесняваш ли се от срещата с Калвин?

— Разбира се, че не. Ще бъде прекрасно. Хайде, тръгвай.

Елън се съгласи неохотно. На вратата отново се обърна.

— Ако не беше спешно, нямаше да те оставя.

— Знам. Обещавам ти, че ще се справя.

— Ще заключа вратата. Не вдигай телефона, включила съм секретаря, ще чуеш, ако се обади Джаръд. Сега опитай да си починеш и да се успокоиш. — След малко пак се върна и додаде: — О, и още нещо. Изпий си чая, скъпа.

— Добре, мамо — усмихна се Лиза.

Ако преди къщата й изглеждаше тиха, сега й заприлича на гробница. Долавяше само тиктакането на стария часовник, който отмерваше изтичащите секунди. Бавно отпиваше от чая, опъна крака на канапето, но бе невъзможно да се отпусне. Болеше я глава. По-добре да изпие нещо, мрачно помисли тя. Налагаше се да бъде спокойна и с бистър ум.

Тръгна бавно в мрака надолу. Намери аспирин и го разтвори в чаша вода. Луната бледо осветяваше алеята зад къщата. След малко надолу по улицата заглъхна моторът на кола.

Лиза седна срещу прозореца. Колко ли трябваше да чака? Този ден й се стори безкраен. Беше изтощена… Някакъв шум долу я извади от унеса.

Първата й мисъл бе, че Джаръд се връща. Погледна часовника и видя, че са изминали едва трийсет минути. Не можеше да е той.

После чу как тихо се затваря задната врата. Сърцето й спря в гърлото. Стана и се заслуша. Някой леко открехна вратата на кухнята.

Калвин, с облекчение помисли Лиза. Понечи да му извика, но някакво предчувствие я възпря. Нещо й напомни, че все още не е в безопасност. Някой продължаваше да иска смъртта й. Трябваше да внимава.

Като избягваше лунната светлина, проникваща през прозореца, Лиза погледна през перилата на стълбите. Долу се раздвижи сянка — не приличаше на някой, който се прибира в собствената си къща — движеше се внимателно, предпазливо и крадешком. Сякаш дебнеше своята жертва.

Лиза се взираше в мрака, а сърцето й блъскаше в гърдите. Внезапно луната се скри зад облак и долу всичко потъна в непроницаем мрак. След миг нов шум я накара да се напрегне. Неканеният гост влезе в кабинета на Елън.

Лиза ужасено се дръпна назад. Какво да правя, отчаяно се питаше тя. Да се скрие? Или да потърси оръжие? Горе беше в капан, но секундите, необходими да се спусне надолу по стълбите, можеха да я разкрият. Тя затвори очи. Мисли! Мисли, заповядваше си Лиза. Времето изтичаше. Той несъмнено щеше да я потърси. Трябваше бързо да измъкне от къщата.

Тя се втурна надолу. Имаше няколко секунди, а разстоянието до външната врата бе твърде голямо.

Изведнъж решението й се предложи само. Точно зад нея някой бе забравил вратата към вътрешния двор отворена. Можеше безшумно да се измъкне оттам. След миг се озова навън.

Нощта бе студена и мрачна. Лиза затича към градината отзад. Криеше се в сенките, притисната до тухлената стена. След малко се озова до желязната порта на алеята.

И тогава го видя. Силуетът му се очертаваше на вратата към задния двор. Стоеше и чакаше. В този миг луната изплува иззад облака и тя видя лицето му, полускрито под широката периферия на шапка. За секунда й се стори, че го разпозна, но образът мигновено й се изплъзна. Тя сграбчи желязната халка на вратата.

 

 

— Къде е Лиза?

— Засега е в безопасност.

— По дяволите, няма начин да е близо до теб и да е в безопасност, Чандлър. — Бледосивите очи на агента се впиха в Джаръд над една маса във фоайето на хотел „Вашингтон“. — Имаш ли представа на какъв риск я излагаш, като я доведе във Вашингтон?

На свой ред Джаръд го изгледа свирепо.

— Разбира се, че осъзнавам риска. Но ми трябват някои отговори, Джентри, а засега ти си единственият, който може да ми ги даде.

— Лиза знае всичко, което знам и аз…

— Не ти вярвам — рязко го прекъсна Джаръд. — Твърде често си я лъгал преди и сега искам да разбера защо.

Джентри го загледа втренчено и преценяващо. Стоманеният блясък на очите на Джаръд излъчваше решителност и гняв. Трудно можеше да се справи с този мъж, заключи той.

— Какво искаш да знаеш?

— За начало — защо си й казал, че съм мъртъв?

Джентри сви рамене и това ядоса Джаръд.

— Много просто. Така щеше да й бъде по-лесно да се измъкне.

— И не те беше грижа как ще й се отрази?

— Главната ми цел бе да запазя живота й.

Джаръд го изгледа със съмнение.

— А слуховете, че е избягала с друг мъж? Лъжливата информация, подадена на моите детективи?

— Това, което е видяла, я е накарало да се скрие в малък мотел в покрайнините на града. Агентът, който разговарял с нея след нейно обаждане, каза, че е била разстроена почти до безумие. Не изкопчил нищо друго по телефона, освен името й, но то беше достатъчно да ни накара да я потърсим и да разговаряме с нея. Когато по-късно нашият агент се обади от стаята й в мотела и каза, че ще я доведе, явно историята й доста бе разтърсила и него самия. Толкова, че нямаше време да обяснява по телефона, освен да заяви, че става въпрос за националната сигурност. Беше убеден, че животът й е в опасност и трябва бързо да я измъкне оттам. И се оказа прав. Някой искаше да убие и двамата, за да замълчат. Трябваше да се доберем до информацията й на всяка цена и затова се налагаше да я пазим.

Двамата дълго се взираха един в друг, преди Джентри да продължи:

— Претърсихме къщата ви и намерихме бележката, която ти беше оставила. Разбрахме, че бракът ви е бил пред провал. Затова съчинихме онази история за другия мъж. За да предотвратим желанието ти да я потърсиш. Колата й все още беше в мотела и това пасваше на нашата легенда.

— Много лесно, нали? И без угризения? И този ад, който трябваше да преживея? Негодник!

— Направих, каквото трябваше, за да спася живота й — повтори Джентри, а в гласа му за пръв път се долови гняв. — Ако не друго, поне трябва да си ми благодарен.

Джаръд горчиво се изсмя.

— Извинявай, но напоследък съм забравил какво е благодарност. Можехте да ме предупредите, да ми изложите фактите и да ме оставите да се присъединя към нея, вместо да я изпращате някъде сама.

— Не ти казахме, защото тогава ти беше главният заподозрян.

Джаръд онемя. После недоверчиво изрече:

— Това не може да бъде сериозно.

Джентри сви рамене и отпи глътка кафе.

— Така ни се струваше. Тогава ти участваше в сериозни преговори. Психиатрите, които се занимаваха с Лиза, бяха на мнение, че амнезията й е вследствие на някакъв силен шок — вероятно онова, което е видяла или чула, е било свързано с някого, когото е познавала. Например с теб.

— Както разбирам, вече не съм заподозрян.

— Не. Елиминирахме те.

— О, благодаря. Защо тогава не се свърза с мен, щом разбра, че съм чист?

— Мисля, че отговорът ти е известен — каза Джентри и внимателно го изгледа. — Ти си важен човек, Чандлър. Не можеш да изчезнеш просто така, много хора ще те търсят. Нямахме право да те оставим да доведеш някого при Лиза.

— Но аз все пак я намерих — каза Джаръд и замислено се загледа през прозореца. Изведнъж му хрумна нещо. — Господи — бавно изрече той. — Но вие сте искали тя да бъде открита, нали?

— Това е нелепо! — твърде припряно отрече мъжът.

— Така ли? Защо тогава сте избрали Кий Уест? Защо не някъде из Канзас, например? А място, където всеки ден идват и си отиват туристи? Това е било капан, нали? Знаели сте даже и за картините.

Поне съзнава вината си, ядосано отбеляза Джаръд. Голямо удоволствие щеше да изпита, ако удареше Джентри в лицето, но все още много неща не беше научил.

— Не е толкова опасно, колкото изглежда — защити се Джентри. — В Кий Уест имахме оперативни работници, които да я държат под око.

— А къде бяха в нощта, когато я отвлякох аз?

— Агентът тъкмо бил извикан по някаква афера с наркотици. Лош момент.

Двамата отново се изгледаха хладно, докато келнерът им наливаше още кафе.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — тихо попита Джаръд. — Само сте я използвали. Умишлено сте излагали живота й на опасност. Лъгали сте я. Трябва да те пребия от бой.

— Забравяш безопасността на Лиза — каза Джентри, а в тона му се таеше заплаха.

— Оттук нататък за нея ще се грижа аз.

— И какво смяташ да правиш, Чандлър? Да намериш убиеца ли? Да отведеш Лиза и да се криете до края на живота си? Бяхме я оставили като примамка, защото имахме намерение да хванем онези, които искаха смъртта й, преди да успеят да я убият. И дори да не вярваш, аз не бих искал тя да живее в страх до края на дните си. Залогът срещу нея е твърде голям.

— И затова ли я лъга, Джентри?

— Може и да съм я излъгал, обаче и ти я излъга, нали?

Устата на Джаръд пресъхна.

— Никога не съм я лъгал.

— Така ли? Защо тогава не й каза кой си? Защо не й призна? Страхуваше се да не избяга ли?

— Това е съвсем различно…

— О, наистина ли? Защо? Защото я обичаш ли? Защото й мислиш доброто? — Джентри сведе очи към чашата си. — Е, и при мен беше така.

Джаръд беше изумен. Зад твърдата обвивка, в Джентри също туптеше човешко сърце, учудено си помисли той, макар да не схвана точно какво искаше да му каже. Че я обича или че й мисли доброто? Или пък и двете?

Двамата замълчаха, а шумът около тях се усили. Келнерът отново приближи и си отиде. И двамата мислеха и преценяваха възможностите. Сякаш мълчаливо постигаха някакво разбиране помежду си, малко доверие и дори възхищение един от друг.

— Е, и какво? — попита Джаръд, напрежението му леко бе спаднало. — Каква е истината?

— Имаме подозрения, но не и доказателства. Когато разбрахме, че ти не си замесен, започнахме да разследваме в друга посока.

— В каква?

— Все още съсредоточаваме усилията си към Държавния департамент, но върху други служители.

— Защо точно там?

— Заради факта, че Лиза бе под закрила на държавата, а психиатрите твърдяха, че е замесен някой, когото тя познава.

— Чакай малко — бавно изрече Джаръд. — Какво точно искаш да кажеш?

— Може да означава много неща, но мислим, че става въпрос за продаване на поверителна информация на някоя държава в Централна Америка, която не споделя нашите възгледи по отношение на тероризма.

Джаръд зяпна.

— Боже мой, това не е ли прекалено? Как би могла Лиза да се добере до такава информация?

— Първо, появиха се секретни документи от различни канцеларии на Държавния департамент малко след катастрофата на Лиза. Второ, знаехме, че има пробив в сигурността на Департамента, но не можехме да разберем къде. Трето, Лиза е познавала някого, който е имал достъп до секретната информация в тези документи.

— Чакай малко. Ти каза, че аз вече не съм заподозрян? — намеси се Джаръд.

— Точно така.

— Но остава само… Нямаш предвид Калвин Мейсън, нали? Казвай.

— Изглежда подходящ.

Джаръд разтри слепоочия.

— Не мога да повярвам. Познавам го от години. Той не би продал информация, а най-вече — не би изложил на опасност Лиза. Тя му е като дъщеря.

— Отчаяните хора са способни на отчаяни постъпки. А знаеш ли, че той от години има любовница? С богато жилище близо до Рок Крийк Парк? Както и че има големи финансови неприятности?

Калвин! Последният човек, когото Джаръд би заподозрял. А само преди малко изглеждаше така искрено загрижен за Лиза…

— Сега разбираш защо трябваше да държим Лиза далеч от Вашингтон — прекъсна обърканите му мисли Джентри. — Той ще я преследва, ако разбере, че е тук.

— Той знае — бързо каза Джаръд и пребледня. — Трябва да стигнем там преди него!

Той скочи и обърна чашата с кафе. Джентри хвърли пари на масата и го последва. Двамата изхвърчаха навън.

 

 

Желязната халка безшумно се завъртя в ръката на Лиза. Тя отвори вратата и застина, когато фигурата излезе от сянката и й препречи пътя. Ужасът се превърна в облекчение, когато позна силуета пред себе си. Все пак избавлението беше дошло!

— Помогни ми. Тук има някой — истерично прошепна тя. — Трябва да се измъкнем!

— Страхувам се, че няма да се наложи — каза Елън, влезе и захлопна портата зад гърба си. — Тя е тук — тихо извика тя.

Лиза отново беше обзета от ужас.

— Елън? Какво правиш? Той ще ме убие!

Елън излезе от сянката и чак тогава Лиза забеляза студения сиво-синкав блясък на пистолета в ръката й. Елън се усмихна, но очите й останаха студени.

— Съжалявам, че се стигна до това, Санди. Наистина съжалявам. Надявах се да стоиш настрана, но ти се върна и се страхувам, че няма друг изход.

Значението на думите й ясно достигна до съзнанието на Лиза. Тя се вцепени.

— Значи си била ти.

— Представи си изненадата ми, когато Джаръд се обади и каза, че те води при мен за помощ и че страдаш от амнезия. Не би могло да се уреди по-добре. Вече цяла година те търсим. Нямаше да те оставя отново да се измъкнеш. Трябваше да разбера, какво знаеш. Хипнозата бе чудесно извинение да те задържа, докато приведем плана си в действие. Не се бях и надявала, че с Джаръд ще ми паднете в ръцете по този начин.

— Но ти знаеш, че не помня нищо от онова, което съм видяла — отчаяно каза Лиза. — Не трябва да правиш това.

Елън поклати глава със съжаление.

— Както и по-рано ти казах, няма как да сме сигурни, че някога паметта ти няма да се върне. Залогът е твърде голям, за да рискуваме.

— Кои сте вие?

Точно тогава от тъмнината на двора се обади и мъжът с шапката:

— Добре, че се върна навреме. За малко да ми избяга.

Елън се обърна към Лиза:

— Значи не си изпила чая, така ли, скъпа? — После попита мъжа: — Къде е колата ти? — Гласът й прозвуча така професионално, както Лиза много пъти я беше чувала да говори преди. Обърна се да види мъжа, но той стоеше, скрит в сянката.

— Паркирах в улицата на няколко пресечки оттук. Не исках да я оставям наблизо.

— Не трябваше да идваш — припряно каза Елън. — Трябваше да изпратиш някой друг. Много е рисковано. Ами ако са те забелязали? Лесно ще те познаят…

— Кой щеше да ме види, освен нея? А това вече няма значение. — Той грозно се изсмя и тръпки побиха Лиза. — Освен това искам да се уверя, че този път работата няма да се провали.

Елън процеди:

— И двамата знаем какво е наказанието за държавна измяна. По-добре бързо да я отведем оттук. Калвин и Джаръд може да се върнат всеки миг.

— Държавна измяна? — невярващо и зашеметено прошепна Лиза. Полазиха я ледени тръпки на ужас и тя впи очи в жената, с която толкова много неща бе споделяла някога. — Ти… ти си предателка?

— Зависи от гледната точка — каза Елън. — Защо, мислиш, понасях измяната на Калвин толкова години? Служебното му куфарче, а и семейното ни ложе бяха добър източник на информация през цялото това време. Не си го и помисляй, Лиза — бързо изрече тя, когато Лиза понечи да хукне към портата.

Зад тях мъжът отново заговори:

— Отивам за колата. Ще се справиш ли с нея? — иронично попита той.

Този глас! Струваше й се толкова познат, макар още да не можеше да се сети. Тя се извърна още веднъж към него, но усети дулото на пистолета на Елън.

— Не ставай много любопитна, Лиза. Ако се наложи, ще стрелям, бъди сигурна. — И за потвърждение опря оръжието в гърдите й. — Хайде! По-бързо! — извика през рамо тя.

Лиза не видя, а по-скоро усети как мъжът потъна в сенките и изчезна.

Внезапно тя се озова очи в очи с една жена, която никога не беше познавала.

— А аз си мислех, че ме обичаш — сковано изрече Лиза.

Елън сви рамене.

— Обичах те. През всичките тези години ти ми беше като дъщеря. Но това е много по-важно. То е над семейството, дори над любовта.

— Какво може да бъде по-важно от това? — отчаяно попита Лиза.

— Каузата. Моята кауза.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Лиза се сети за нещо, което и Джаръд, и Елън й бяха казвали. В нощта, когато беше изчезнала, Лиза имаше среща с Елън. Сигурно тогава е разбрала, че Елън е предателка. Доповръща й се.

— Значи аз съм те разкрила. Затова ли трябваше да бягам и да се крия през всичките тези месеци?

— Да речем, че си подслушала компрометиращи разговори при една среща. Повече не питай.

Студенината в гласа й подейства на Лиза зашеметяващо. Боже мой, как не е забелязала нищо? Беше живяла с тази жена, беше я приемала като майка, като приятел. Беше споделяла с нея мечтите и своите тайни. Стомахът й се сви от тези спомени.

— Няма да се измъкнеш — промълви Лиза. — Джаръд ще те разкрие. Никой друг не знаеше, че съм тук.

— Да, но аз излязох, не помниш ли? Извикаха ме в болницата. Там имам свидетели. И колата ми е там. Когато му разкажа колко беше разтревожена за опасността, на която ще го подложиш, ако останеш с него, няма да бъде трудно да го убедя, че си избягала за негово добро. И, което е по-лошо, Калвин ще трябва да поеме вината за останалото.

О, Боже, тя беше права, помисли Лиза, обзета от ужас. Джаръд сигурно ще повярва. Толкова пъти самата тя му беше казвала, че ще е по-добре да го остави. Беше опитала да избяга и преди, когато още не му вярваше. Защо да не се хване на историята на Елън? Щеше да бъде съкрушен, но щеше да повярва. Какво можеше да направи тя? Да крещи, да бяга? Но Елън нямаше да се поколебае да използва оръжието си.

Обаче нямаше да се предаде без съпротива. Нямаше да остави Джаръд да повярва, че пак го е предала. Трябваше да направи нещо.

В далечината се чу мотор на кола.

— Това е за нас — каза Елън. — Тръгвай към портата, безшумно и бавно.

— Къде ще ме водиш? — попита Лиза, докато трескаво обмисляше как да постъпи.

— До реката. Ще минат дни, даже месеци, преди да открият тялото ти. Времето ще заличи всички следи.

Лиза чуваше приближаващата кола. За секунда изтича покрай Елън, която не очакваше това. Завъртя се и хукна в обратна посока.

Внезапно насреща й се появи още една кола. Лиза попадна в светлината на фаровете. За миг заслепена, тя се спъна и щеше да падне, а нещо изсвистя край бузата й.

Колата още не беше спряла, когато вратата се отвори и отвътре изхвърча Джаръд, блъсна я на земята и върху тях се изсипа градушка от куршуми.

Фаровете осветяваха всичко наоколо. Хлопаха врати, крещяха хора, свистяха куршуми.

— Зад теб! Бяга към стената! Спри го! — Като в мъгла Лиза разпозна гласа на Джентри, който издаваше командите, после стрелбата утихна. Тя опита да седне, но Джаръд я притискаше към земята.

— Джаръд? Боже мой, Джаръд! — изпищя тя, обзета от нова вълна на ужас. Бореше се да седне, да се изплъзне от него. Над нея се чу гласът на Джентри.

— Добре ли си?

— Раниха Джаръд — изхлипа тя. — Помогни ми.

Агентът коленичи до Джаръд. Заедно с Лиза успяха да го обърнат по гръб. Отпред на ризата му бе избило червено петно. Лиза изпищя при вида на кръвта. Джаръд отвори очи и немощно се усмихна.

— Всичко е наред — облекчено пошепна той.

— О, Джаръд — изплака тя и сграбчи ръката му. — Какво ти причиних!

Той пак се усмихна.

— Ще се оправя. Не се тревожи. Хвана ли ги? — обърна се той към Джентри.

— Още не.

До тях приближи друг агент.

— Сър?

— Да? — изправи се Джентри.

— В къщата намерихме една жена. Мъртва. Застреляла се е.

— О, Господи, не — прошепна Лиза. — Това е Елън, Джаръд. Тя стоеше зад всичко.

— А другият? — попита Джентри. — Някаква следа?

— Нищо — поклати глава агентът.

— Продължавайте да търсите. Не може да изчезне. — После се обърна към Лиза: — Ти разпозна ли го? Знаеш ли кой е?

Тя поклати глава.

— Не.

— Линейката идва! — извика някой.

— Идвам с теб — прошепна Лиза на Джаръд, като не изпускаше ръката му.

— Няма да стане — обади се Джентри. — Трябва да те измъкнем оттук. Все още си мишена и не желая да поемам никакви рискове. Агент Грийнуд ще те заведе в една къща извън града, докато ти дадем нова самоличност.

— Не мога да оставя Джаръд! — отчаяно извика Лиза.

— Сега и двамата сте в опасност. По-добре ще е да сте далеч един от друг. Заведи я в колата, Грийнуд.

Лиза усети как една силна ръка я сграбчва и я изправя. Тя се вкопчи в Джаръд. Той я погледна умолително.

— Джентри е прав. Трябва да отидеш. Аз не съм в състояние да те защитя сега. Прави каквото ти нарежда той. Скоро и аз ще се присъединя към теб.

Лиза разбра, че той има право. А и вече бе получил един куршум, предназначен за нея самата. Не можеше да излага живота му на опасност. Трябваше да тръгне. Друг изход нямаше.

Запрепъва се в желязната хватка на агента. Той я настани на задната седалка в един седан.

Лиза се обърна към прозореца. Джаръд беше седнал и говореше на Джентри. За миг погледите им отчаяно се срещнаха. Тя прошепна името му и колата бързо пое в нощта.