Аманда Стивънс
Любовта е странник (4)

Трета глава

Джаръд разхлаби предпазния колан и се завъртя така, че да може да гледа през затъмнения прозорец. Частният самолет бе излетял от Кий Уест малко преди десет часа. Ако имаха късмет, щяха да пристигнат във Вашингтон преди полунощ. Вече бе уредил на летището да ги чака кола.

Като привлечен от магнит погледът му се плъзна към съседната седалка. Жената още не беше дошла на себе си. Конякът, който я бе принудил да изпие, заедно с питиетата отпреди, бяха причина да изпадне в безсъзнание, а той от опит знаеше, че скоро няма да се свести. Мрачно се усмихна. Винаги се напиваше. Не беше помогнал и шокът, когато го бе видяла в дома си.

Още не беше сигурен какво го бе прихванало, та се държа така с нея. Изведнъж я бе открил, след като цяла година я беше търсил и се бе питал какво ли е станало с нея. Беше взел решението бързо, без да го обмисли и сега му се струваше неразумно, макар отчаяно да търсеше отговорите и да не му се искаше да я загуби отново. Не и сега. След цялото това време.

Той приглуши светлината в кабината, но още виждаше нежните очертания на тялото й. Роклята без презрамки следваше формата на гърдите й. Той повдигна одеялото към брадичката й, после провери пулса й. Почти нормален. Ако не се съвземеше скоро, трябваше да потърси нещо в аптечката.

Стоя така още известно време и наблюдава лицето й, преди да се отпусне обратно на стола си. Потърка очи.

О, Боже, защо правеше това? Каква мазохистична лудост го караше да я търси? Тихо простена. По-добре да не беше видял глупавата й картина. Тъкмо започна да подрежда живота си. След една година на същински ад бе успял да се съвземе. Какъв бе този ужасен обрат на съдбата, който го заведе на онази вечеря, след като дълго бе отклонявал всякакви покани? Защо дъщерята на домакинята бе избрала точно тази вечер да покаже картината, която току-що бе донесла от ваканцията си в Кий Уест?

Стилът, техниката, чувството в рисунъка така го преследваха, че той попита момичето откъде точно е купило тази картина.

И ето го тук. Ето я и нея, отдавна изгубената му съпруга. Проклета да бъде.

Дали се преструваше, че страда от амнезия, зачуди се той. Изглеждаше правдоподобно. Но в същото време беше невероятно тя да е забравила наистина целия си предишен живот. И все пак…

Все пак му беше по-лесно да повярва, защото всъщност искаше да вярва. Това би могло да обясни толкова много неща. Би могло да промени…

Как така да промени всичко, запита се той. Бракът им се беше провалил дълго преди тя да изчезне от живота му. И загубата на паметта й не можеше да промени този факт.

Когато се прибра вкъщи и откри писмото й, не позволи да го обземе паника. Спокойно проведе няколко разговора — първо с братовчедка й, после с приятелите, накрая със случайните познати. След това дойде ред на болниците. Никой не беше я виждал.

На следващия ден започна да го обзема лудост. Нае цяла армия от частни детективи да я проследят, но доста време те не откриха нищо. Сякаш бе изчезнала без следа. Изминаха няколко седмици и плъзна слухът за друг мъж. Колата й беше намерена пред отдалечен мотел, а детективите се добраха до описание на някакъв мъж, с когото често ходела там. После отново удариха на камък. Санди беше изчезнала, а мъжът остана неизвестен.

Гневът, така силен, както в деня, в който го беше напуснала, изригна отвътре и заплаши да избухне. След всичко, на което го беше подложила, защо изобщо бе тръгнал да я търси?

Той притвори за миг очи. Отговорът беше лесен. Защото трябваше да го стори.

Той мрачно я гледаше, а спомените все повече опъваха вече обтегнатите му нерви. Никога нямаше да забрави онзи ден, когато тя го напусна. Болката и самотата от първите часове не успяха да заглъхнат през изминалите дни и месеци. Трябваше да бъде подготвен, но не беше. Трябваше да го предвиди, но не успя.

Бе отсъствал почти месец от града, преди тя да изчезне. Не бяха говорили много по телефона, защото тогава отношенията им бяха обтегнати. Той разбираше, че нещо не е наред. От дълго време го знаеше…

Но никога не бе допускал, че тя възнамерява да го напусне. Всъщност тя му се обади няколко дни преди да замине и за пръв път от месеци гласът й звучеше радостно. Той с нетърпение очакваше да свърши работата си и да се върне при нея. Бе решил да положи усилия, за да подобри отношенията им и да й отделя повече време.

Вместо това намери празната къща, нямаше я нито колата, нито дрехите й. Беше подпряла с шишенцето си парфюм една бележка на огледалото. Колко пъти бе отварял това шише през тази година, за да вдъхне уханието й? Започна да мрази тази миризма, но нямаше сили да изхвърли парфюма.

Сега не можеше да откъсне очи от нея. Не се бе променила много. Белегът, разбира се. Както и леките бръчици, появили се от болката и отчаянието. Но продължаваше да изглежда млада и уязвима. Сигурно и на нея не й е било лесно, помисли си той. По дяволите, защо не се беше прибрала у дома при него?

Защото преди това теб те нямаше там, прошепна му някакъв вътрешен глас. Защото всъщност ти я изостави. Той все още искаше да поеме своя дял от вината, но бракът им бе продължил пет години. Пет години. Нима те не означаваха нищо за нея?

Вината, която се надигна в него, се сля с чувството за безсилие. Лекото ухание на парфюма й го преследваше. Това бе нова миризма, не онази, която го беше измъчвала и не беше забравил.

Това бе лудост. Той се побъркваше. След всичко, което му беше сторила, не можеше да я желае така болезнено сега. Отново се надигна гневът. Тя те напусна заради друг мъж, за Бога. Тя не те искаше.

Но предупреждението не успя да възпре потока от спомени. Само трябваше да затвори очи, за да си спомни копринената мекота на кожата й и вкуса на нейните устни.

Той си наля уиски от барчето до стола. Но като пеперуди, привлечени от светлината, очите му отново се спряха на нея. Изглеждаше толкова хубава, толкова крехка. Касандра. Неговата Санди. Какво й се беше случило през цялата тази година? Бе непозната и все пак толкова близка.

Той гледаше през прозореца тъмното небе, когато я чу да се размърдва.

— Къде съм? — замаяно попита тя, като се мъчеше да седне. После огледа кабината, а очите й широко се отвориха, когато съзря Джаръд.

— На около десет хиляди метра от земята — сухо я осведоми той.

Тя ахна и погледна през прозорчето, за да се увери в думите му. По гърба й полазиха ледените тръпки на страха.

— Къде ме водиш? — тревожно попита тя.

— На някое уединено местенце, където можем да поговорим.

Какво да прави сега? Лиза трескаво размишляваше. Как да избяга във въздуха? Сърцето й учестено заби, пулсираше чак в главата й, тя пребледня и се обля в студена пот. Стомахът й се разбунтува. Лиза притисна устата си с длан.

— Май ще повърна — изстена.

Джаръд светкавично откопча колана й и я изправи, после я поведе към тоалетната. Тя едва успя да се наведе.

Малко по-късно, изтощена и трепереща, младата жена се надигна.

— Ето — стресна я гласът му и тя вдигна очи. Надяваше се, че състоянието й ще го отблъсне и той ще се върне обратно в кабината, но мъжът спокойно се надвесваше над нея с една влажна кърпа. Дори не му беше неприятно. Само изглеждаше загрижен. Тя объркано го погледна.

— Ще ти налея сода — каза той. — Ще ти помогне за стомаха.

Обърна й гръб и това й даде време да се посъвземе. Изми се и подсуши лицето си. Докато ровеше из съдържанието на шкафчето над мивката, тя намери неразпечатана четка за зъби, паста, гребен, лак за коса и грим. Който и да беше Джаръд Чандлър, явно пътуваше с всички удобства, реши тя. Просторната тоалетна бе по-луксозна от тези в другите самолети. Лиза пооправи външния си вид, доколкото можа — заради себе си, а не заради мъжа — и отново се върна при него.

Той я изчака да седне и й подаде една чаша. Тя бавно отпи, като очакваше стомахът й отново да се разбунтува. Но започна да се чувства по-добре. Огледа кабината.

— Трябва да отбележа, че наистина знаеш как да пътуваш — хладно изрече Лиза.

— Можеш да благодариш на баща ми за удобствата. Самолетът е негов, на Джонатан Чандлър.

Лиза усети погледа му върху себе си, когато се замисли над това име. Джонатан Чандлър. Нищо не й говореше, но повече я тревожеше сегашното й положение.

— Трябва да кажа нещо на пилота — каза Джаръд. — Ей сега ще се върна.

Лиза го проследи с поглед, докато мъжът затвори вратата след себе си. Очите й обходиха кабината. Какво, по дяволите, щеше да прави? Беше в капан. Оттук нямаше изход.

Изведнъж погледът й попадна на телефон и в душата й се прокрадна надежда. Джентри! Можеше да провери посоката на техния полет от кулата в Кий Уест и да изпрати някой да ги причака, когато се приземят.

Тя грабна слушалката, докато планът все още се оформяше в главата й, после набра домашния номер на Джентри. Молеше се той да е там. Едно позвъняване. Две. Хайде! Три. Не беше там! Четири. Боже, какво щеше да прави сега? Пет.

— Ало?

— Джентри? Не казвай нищо, само слушай. Отвлечена съм. Намирам се… — Тя усети присъствието на Джаръд секунда преди да дръпне телефона от ръката й. Лиза изпищя: — Аз съм на един частен самолет! — Но връзката беше прекъсната. Победена и трепереща, Лиза се отпусна назад.

— Кой, по дяволите, е Джентри? — гневно попита Джаръд, след като прибра телефона и се върна при нея.

Лиза го гледаше намръщено.

— Няма да успееш. Сигурно вече ме търсят. Ще те проследят.

— Кой? — рязко я прекъсна Джаръд. — Кои са те? Кой е Джентри?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Това е отвличане, както знаеш. Но няма да успееш да го доведеш до края.

Той тихо се изсмя.

— Отвличане ли? Та ти си моя съпруга.

— Не ти вярвам — разтрепери се тя. — Ти лъжеш. Каза ми това, за да тръгна с теб. Моят съпруг е починал.

— Тази историйка ли пробутваш? Много удобно, с изключение на една малка подробност — както виждаш, аз съм съвсем жив.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защото мога да ти разкажа толкова много за теб, колкото не си и сънувала. Познавам те по-добре от себе си, Санди.

— Аз се казвам Лиза — студено отвърна тя.

— Чудесно, ако така се чувстваш по-добре. Но каквото и да е името ти, ти си моя жена — въздъхна той. — Виждам, че се налага да те убеждавам. Ти се казваш Касандра Чандлър. О, извинявай, твоето име беше Касандра Чандлър. На двайсет и седем си и си доста талантлива художничка. Това вече си го знаеш. Родена си в Индиана, но родителите ти починали при катастрофа, когато си била на шестнайсет и ти си отишла да живееш при братовчедка си и нейния съпруг във Вашингтон. Те се казват Елън и Калвин Мейсън.

Той замълча и зачака реакцията й. Лиза не промени изражението си, но съсредоточено слушаше разказа на мъжа. Искаше й се той да продължи.

— Живяла си с тях, докато си отишла в колеж по изкуствата. След завършването си се преместила в Ню Йорк и си започнала работа в престижна художествена галерия. Там се запознахме.

Недей, предупреди се Лиза. Не му вярвай. Може да е събрал подробности от биографията ти от хора, които те познават. Този мъж не е твоят съпруг. Джентри ти каза, че той е мъртъв и че нямаш живи роднини.

— Това нищо не доказва — високо изрече тя, но стомахът й се разбунтува отново и се наложи пак да отпие от чашата. Не изпускаше от очи мъжа.

— Виждам, че още носиш халката си — кимна към ръката й той. — Надписът отзад е: „С цялата ми любов, Дж.“.

Лиза отвори уста от изненада. Нямаше нужда да проверява. Стотици пъти бе чела това посвещение в болницата, докато се мъчеше да извика някакъв образ в съзнанието си и се надяваше, че съпругът й ще се появи като по чудо, за да я спаси и защити. Да я отведе някъде… Тя замръзна, когато очите й се върнаха на Джаръд. Нали Джентри я бе предупредил, че онзи, който я потърси, би могъл да е много хитър. Лукав и опасен.

— Някой ти е казал… Бижутерът…

— Сама си го търсиш. Много добре. — Той я погледна така, сякаш бе започнал да се забавлява. Седна, подпря с длан брадичката си и замислено впи очи в младата жена. — Не ми оставяш избор, макар да не ми е приятно. Имаш мъничък белег от раждането във формата на сърце на дясното си бедро. Отвътре — добави той.

Тя се задави. Закашля се, а лицето й пламна. Откъде можеше да знае това? Може би от докладите в болницата или… Видя й се възможно.

— Радвам се, че накрая наистина казах нещо, което да ти направи впечатление — каза той. — Убедих ли те?

Ръцете й силно трепереха и едва крепяха чашата. Тя я остави на масичката отпред, а чашата за миг се разлюля. Джаръд бързо я хвана, преди да падне. Лиза опита да стори същото и пръстите им се срещнаха.

Младата жена дръпна ръка и се извърна към прозореца. Затвори очи и опита да помисли и да схване смисъла на това, което ставаше.

— Май започваш да ми вярваш — тихо попита той.

От няколко минути самолетът се спускаше. Долу проблясваха светлини. Незнайно по каква причина, очите на Лиза се напълниха със сълзи.

— Къде отиваме?

— У дома, Лиза — тихо отвърна той. После кимна към прозореца — Това е Вашингтон.

Дланта й се стрелна към устата, за да заглуши възклицанието. Боже мили, от самото начало беше права. Той я водеше във Вашингтон, най-опасното за нея място на земята. В края на краищата, се оказа един от тях.

Докато колелата на самолета се триеха в пистата, тя се сети какво й бе повтарял Джентри. Не се доверявай на никого.