Джоан Джонстън
Пътят на ястреба (7)

Седма глава

Когато Тейт остана сама, сълзите, които не искаше Адам да види, неудържимо започнаха да се стичат по лицето й. Но бе възпитана в борчески дух от братята си и нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Не след дълго тя избърса очите си и започна да планира как най-добре да накара Адам да съжалява за казаните думи.

Ако той не изпитваше никакви чувства към нея, едва ли щеше да се стресне от заплахата й, че ще потърси Бък. Беше сигурна, че ревността на Адам щеше да бъде мощното оръжие в нейните ръце, с което да го убеди, че двамата си принадлежат. Особено след като той показа, че е готов на най-крайни мерки — даже да спи с нея, но да я откъсне от Бък. Тейт възнамеряваше да се срещне с Бък и нека тогава зеленоокото чудовище се изяде от яд!

През следващите няколко дни обаче тя разбра с тъга и изумление, че по някакъв начин Адам бе успял да разиграе нейните козове срещу самата нея. Под най-различни предлози я пращаше къде ли не с Бък. И го правеше с усмивка на лице.

Къде бе ревността на зеленоокото чудовище? Наистина ли Адам не изпитваше нищо към нея? Че я тласка към Бък, беше очевидно. Дали това не бе някакво изпитание? Или очакваше тя да се хвърли, в края на краищата, в обятията на Бък? Искаше ли Адам действително тя да го направи?

Както Тейт не можеше да определи намеренията на Адам, така и той бе не по-малко объркан. Сутринта след любовната им нощ той се бе събудил с някакво ново усещане. Някъде между усмивката й на гаврош, която му бе дарила на пътя, и обладаването й, той се бе влюбил в нея! Откритието му беше ужасно. То идваше едва след като я бе обидил и отхвърлил…

Да я обича означаваше да прави това, което бе най-добро за нея — дори ако се наложеше, той щеше да пожертва любовта си. С благородно себеотрицание бе взел абсурдното решение, че е по-добре, ако тя остане с Бък. Адам реши да не й пречи и затова все им намираше работа заедно. И страдаше от невъзможността да узнае възползвал ли се бе Бък от предлагащите му се шансове…

И Адам, и Тейт можеха да преодолеят ината и да признаят взаимните си чувства, но не го сториха, докато обстоятелствата не причиниха нов сблъсък между двама им.

Със скърцане на зъби Адам се бе съгласил и бе изпратил Тейт на танци с Бък в Грейндж Хол в Книпа. Той не знаеше обаче, че бяха спрели по пътя и бяха взели Велма с тях.

Тейт имаше достатъчно партньори за танци, но все пак се чувстваше ужасно самотна — искаше само един мъж да бъде до нея, но той бе далеч. По едно време отказа на поредния кавалер и се отдаде на мислите си, като наблюдаваше разсеяно танцуващите двойки.

Беше решила да се откаже от плана си да предизвика ревността на Адам просто защото този план бе неуспешен. Но ако той наистина не я желаеше, не й оставаше нищо друго, освен да напусне „Лейзи Ес“. Не можеше да понася близостта с несподелената й любов.

Шумна разправия на танцовата площадка я откъсна от мрачните мисли и привлече вниманието й. Като видя, че един от биещите се е Бък Магнесън, тя скочи моментално, приближи се до Велма и извика през шума:

— Какво се случи? Защо се бият?

— Горкият човечец само ми намигна! — изкрещя в отговор Велма. — Нищо повече. Нямаше основателна причина Бък да се нахвърли върху него така.

Тейт обърна глава към биещите се, но всичко вече бе свършило. Каубоят, който бе намигнал на Велма, бе излязъл, а Бък разтриваше раненото си коляно. Лицето му бе украсено със синина, а брадичката му бе порязана, но усмивката му беше широка и самодоволна.

— Мисля, че повече няма да ти досажда, мила — каза Бък на Велма.

— Ти си идиот! Животно! Не помня да съм била унижавана така през целия си живот! — разбесня се тя.

— Но, мила…

— Как можа да го направиш?!

— Но, мила…

Тейт и Бък бяха изненадани от решителността, с която Велма се обърна и тръгна към вратата. Бък хвърли на масата пари за напитките и хукна след нея. Тя бе седнала в пикапа, скрила лицето си с ръце, и бе дала воля на сълзите си.

Бък протегна ръка към нея, но тя го отблъсна.

— Стой настрана от мен!

— Какво съм направил? — недоумяваше той. Започна да го обхваща гняв.

— Даже не знаеш, нали? — хлипаше тя.

— Не, не зная и ще ти бъда признателен, ако ми обясниш.

— Ти не ми вярваш! — през сълзи изрече тя.

— Какво?

— Нямаше ми доверие аз да покажа на момчето, че то не ме интересува. Реши сам да го отстраниш. Ти никога няма да забравиш, че веднъж те напуснах, Бък. Винаги ще ме следиш и ще дебнеш да не би отново да ти изневеря. И всеки път ще правиш нещо, с което ще ми напомнящ, че не ми вярваш — като боя тази вечер. И ще ме боли както сега… Няма да мога да го изтърпя, Бък. Ще ме убие съзнанието, че те обичам, а ти ме дебнеш. Заведи ме у дома. Не искам никога повече да те виждам…

Велма мълча, седнала на края на предната седалка до Тейт, през целия петнадесетминутен път от Книпа до Увалде. Когато спряха пред дома й, тя скочи от колата и изтича в къщата, преди Бък да успее да я последва. Той скръсти ръце на кормилото и отпусна глава върху тях.

— По дяволите! Чувствам се ужасно.

Тейт не знаеше как да го успокои и реши да го остави да говори.

— Не можех да се спра — каза той. — Като видях това момче как я гледаше… Просто полудях!

— Защото те беше страх, че той ще започне да сваля Велма.

— Да.

— Права ли е Велма, Бък? Наистина ли не вярваш, че тя ще има сили сама да откаже на някой натрапник?

— Не — въздъхна той с отчаяние.

Нямаше какво повече да се каже. Бък смяташе, че може да й прости и да забрави. Но когато се наложи да го покаже, се оказа, че той никога повече няма да й повярва. Твърде голям бе рискът, че доверието му ще се окаже излъгано.

— Не искам да оставам сам сега — промълви Бък. — Би ли дошла във Фрио с мен? Може би ще намерим удобно място на плажа, ще се излегнем и ще броим звездите. Само за малко — обеща той. — Няма да те карам да закъсняваш.

Тейт знаеше, че вероятно Адам я чака, но нали Бък бе обещал, че няма да закъсняват… А и поведението на Адам през последните няколко дни, така както я тласкаше към Бък, показваше, че не изпитва никакви чувства към нея.

— Добре, Бък. Да вървим. И на мен ми трябва време за размишление.

Намериха местенце под едно огромно кипарисово дърво и се изтегнаха на тревистата земя, заслушани в песента на вятъра. Опитаха се да намерят съзвездията и Северната звезда в безоблачното синьо-черно небе. Край тях ромолеше водата на реката и утешаваше ранените им души.

Разговаряха за детските си мечти и надежди, за горчивите житейски реалности, за желанията, които така и останаха неосъществени. Говориха си, докато очите им започнаха да се затварят. И така заспаха.

Тейт се събуди първа. Един комар пищеше в ухото й. Едва тогава разбра къде се намира. И кой лежи до нея. И колко бе часът. Тя разтърси Бък.

— Събуди се! Вече е почти утро. Заспали сме и двамата. Трябва да се прибирам у дома.

Бък бе свикнал с ранното ставане, но от спането на студената твърда земя, а и от събитията през изминалата вечер, главата му тежеше.

— Ставам, ставам — мърмореше той, докато се събуди напълно.

Тейт седя на края на седалката през целия път. Тя се молеше единствено да може да се промъкне в стаята си, преди Адам да я зърне. Можеше да си представи какво ще каже той, ако я види с петна от трева по полата и по измачканата блуза. Никога нямаше да й повярва, че е прекарала една напълно невинна нощ.

Когато Бък я остави пред къщата, тя изтича по стълбите към входната врата. Оттук бе по-добре да влезе, ако искаше Адам да не я забележи. Старанията й обаче бяха напразни — той рязко отвори вратата и се отдръпна, за да може тя да влезе.

— Без да искаме, заспахме… — изведнъж призна тя. — О, Господи! Виж, Адам, мога да обясня всичко. Бък и аз наистина заспахме, но не сме спали заедно!

— Аз обаче не бих ти дал да заспиш — каза той провлечено.

— Искам да кажа, не сме се любили — обясни тя, ядосана от неговия сарказъм.

— Наистина ли? — Беше очевидно, че не й вярва.

— Казвам истината!

— Какво те кара да мислиш, че много ме интересува с кого си прекарала нощта или какво си правила? — запита той с леден глас.

— Разбери, че с Бък не сме се любили, между нас няма нищо! — продължи да настоява тя.

Адам искаше да й вярва. Но не можеше да си представи как Бък би могъл да прекара с нея нощта, без да я докосне. Той самият нямаше тази сила на волята. Без да иска, устата му се разтвори и думите отлетяха:

— Някога ти направих предложение, малко момиченце, и държа на него. Ако търсиш повече опит в леглото, с удоволствие ще споделя знанията си с тебе.

Очите й се разшириха от обида. Но щом ревнуваше, значи не беше напълно безразличен към нея! Само да имаше начин да го накара да признае истинските си чувства! Разбира се, имаше нещо, което може да го провокира…

Тейт седна на кожения диван и свали ботуша си. Когато Адам не каза нищо, тя събу и другия. После стана и започна да сваля ципа на полата си.

— Какво правиш? — не издържа той накрая.

— Приемам твоето предложение.

— Какво?! Сериозно ли?

— Абсолютно! А ти не държиш ли на него вече? — Премигна невинно и се наслади на удоволствието да го види как се изчервява.

— Не зная какво правиш — каза той.

— Да, но аз зная.

Полата се свлече в краката й и Тейт остана по тънки бикини и блуза, които също бе готова да съблече и захвърли на пода. Адам дишаше тежко. Той чувстваше, че трябва да я спре, ала нямаше сили да го стори.

— Мария ще…

— Знаеш, че Мария я няма. В неделя тя почива.

Тейт протегна ръка към блузата и я изтегли през главата. Адам замръзна. Той никога не я бе виждал със сутиен — ако така се наричаше малкото парче плат, което обгръщаше гърдите й и ги отделяше от тялото в дантели, сякаш специално създадени за треперещите пръсти на жадуващия да я люби мъж. Тейт тръгна към него. Тя взе топлата му ръка в своята. Усещаше ускорения му пулс.

— В твоята спалня или моята? — попита тя.

— В моята… — едва изрече той.

Адам позволи да го заведат в собствената му стая. Наистина се чувстваше като герой от някаква приказка. Но тъй като му харесваше, не искаше да разпръсне магията.

— Ето ни сами — каза Тейт, като затвори вратата зад себе си. — Никога не съм се любила сутрин — добави тя. — Има ли нещо специално, което трябва да се направи в този час?

Едва ли съществуваше здрав кипящ от желание мъж, който би отказал подобна покана.

С едно движение Адам вдигна Тейт от пода. От тази секунда я обзе ураган от страст. Но сега той водеше, а тя го следваше. Устните търсеха устни. Тялото търсеше тяло. Съзнанието й едва възприемаше неговите движения — твърди мускули и нежна кожа, резки усещания и опияняващи тръпки по цялото й тяло — докато Адам я въвеждаше в екстаза на секса в тази топла слънчева утрин.

Този път нямаше болка, а само радост, когато той сля телата им. След като изпитаха върховната наслада, те останаха да лежат изтощени…

— Не искам отново да излизаш с Бък — каза той тихо.

— Добре.

— Само това ли? Добре?

— Аз не искам Бък — прошепна тя. — Аз искам тебе.

Адам простена и я привлече в своите обятия. Притисна я толкова силно, че тя извика в протест:

— Аз никъде не отивам!

— Почти не ми се вярва, че си тук. Че искаш да си тук. Бях като луд през последната седмица.

— И аз — призна Тейт. — Но сега всичко ще се оправи, нали, Адам? Ти ме обичаш, нали? — Без да дочака отговора му, продължи: — Можем да се оженим и да създадем семейство. О, как бих искала да имам малко момченце с твоите сини очи и…

Адам рязко се надигна и седна на края на леглото. Тейт сложи ръка на гърба му, но той я отблъсна със свиване на мускулите си.

— Адам, какво има?

Той я погледна през рамо. Очите му бяха безизразни.

— Обясних ти, че не предлагам женитба.

— Но ти ме обичаш! Нима не е така?

Вместо да отговори на въпроса й, той каза:

— Бях женен преди време. Цели осем години. Всичко свърши с развод, от който още ме боли. Нямам никакво желание да повтарям преживяването.

Тейт бе по-изумена, отколкото ако й бяха казали, че Адам е масов убиец.

— Защо никога не си споменавал за това?

— Не е твоя работа.

— Да, но вече е! — отсече тя, поразена от откровеността му. — Няма защо да повтаряш грешките си, Адам. Това, че един брак е пропаднал, не означава, че и следващият ще свърши по същия начин.

Той стисна зъби, за да събере сили за истината, която трябваше да й каже. Но не смееше да рискува — тя можеше да избере възможността да има деца, вместо да го има него. И той щеше да продължи да отказва да се оженят, докато ужасната му тайна стоеше между тях…

— Искам те в леглото, не го отричам — каза Адам. — Но трябва да се съгласиш с това, което предлагам.

— И какво е то? Любовна авантюра!

Адам сви рамене.

— Наричай го, както желаеш.

— А какво ще стане, когато ти омръзна?

Никога няма да ми омръзнеш, помисли той, а на глас изрече:

— Ще мислим, когато му дойде времето.

Тейт бе поразена от откритието, че Адам е бил женен. Тя би искала да знае повече за причините на развода му, които явно го правеха нещастен. Гордостта й подсказваше да се махне, докато все още бе възможно. Но сърцето й не можеше да се примири с бъдеще без Адам. С наивността на младостта си тя все още вярваше, че любовта може да победи всичко и че нещата ще се уредят.

— Добре — съгласи се Тейт накрая. — Нека да бъде авантюра. — Притисна се в гърба на Адам. Той хвана ръцете й и ги обви около гърдите си. — Добре, че братята ми не могат да ме видят сега — подразни го тя.

— Вече щях да съм в гроба — въздъхна той.

— Благодари на щастливата си звезда, че използвах фалшиво фамилно име. Те никога няма да ме намерят тук.

— Да се надяваме, че ще бъде както казваш — промърмори Адам.

С това разговорът свърши, защото Адам се обърна и издърпа Тейт в скута си. Той все още не вярваше напълно, че тя бе избрала да остане, вместо да си отиде с гордо вдигната глава. Прехвърли краката й от двете страни на кръста си и отново я облада…