Джоан Джонстън
Пътят на ястреба (2)

Втора глава

Обикновено Адам Филипс не спираше на автостоп. Но нямаше начин да подмине жената, което седеше на предната броня на стар пикал шеви 51. Капакът на мотора бе вдигнат и от радиатора се виеше пара. Жената бе протегнала ръка с вдигнат нагоре палец. Адам паркира новия си камион зад нейния и си сложи шапката, преди да излезе в горещината на този южно тексаски летен следобед.

Непознатата бе облечена в джинси и селска блуза с открити рамене, която подчертаваше стройното й женствено тяло. Но лицето с мек овал, огромните кафяви очи, широката уста и късата черна коса, разрошена от вятъра — всичко говореше за невинност. Той беше поразен от нейната красота и ужасен от младостта й. Какво правеше младата жена със старата таратайка сама на този рядко използван отрязък от магистралата?

Тя му се усмихна доверчиво и сърцето му ускори ритъма си. Жената се плъзна по ръждивата броня и лениво се отправи към него. Адам почувства как слабините му се стягат от желание и се намръщи. Тя спря — вече трябваше да внимава.

Адам също добре съзнаваше заплахата, която представляваше един непознат за самотна жена на пътя. С навъсено лице той измина разстоянието между двете коли.

Тейт почувства такова облекчение от появата на човешко създание на запустелия път, че не помисли за каквато и да е опасност. Тя само забеляза вълнистата руса коса и искрящите сини очи, преди спасителят й да скрие лицето си в сянката на шапката.

Той имаше широки рамене и стройна осанка. Широките му крачки бързо го отведоха до Тейт. Съдейки по прашните ботуши, износените джинси и потта по ризата му, той беше каубой. Тейт не виждаше причина да очаква опасност от него.

Но вместо приятното: „Мога ли да ви помогна?“, първите му думи бяха:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя се стресна от враждебния му тон и се изплаши от втренчения поглед. Но държането му толкова приличаше на отношението на братята й, че тя повдигна брадичка предизвикателно и отговори:

— Правя опит да стигна на автостоп до близката бензиностанция. Ако случайно не сте видели, пикапът е развален.

Лицето му стана още по-мрачно, но той отговори:

— Влизай в колата!

Тейт бе направила само две крачки, когато високият каубой хвана ръката й и я дръпна.

— Няма ли да питаш нещо за мен? Не искаш ли да знаеш кой съм?

В този момент Тейт бе повече ядосана, отколкото изплашена.

— Добър самарянин в лошо настроение. Трябва ли да зная още нещо?

Адам отвори уста да отвърне, но забелязал гневния израз на лицето й, се отказа от намерението си. Вместо това я повлече безцеремонно към пътническото отделение на пикапа, отвори го, блъсна я вътре и захлопна вратата.

— Сакът ми! Той е отзад в шевито! — извика Тейт. Адам отиде до таратайката, измъкна сака от ръждивата каросерия и го метна в своята кола.

Тази жена е твърде доверчива, помисли той. Острият език едва ли щеше да й помогне, ако Адам бе от ония разбойници, които преследват самотни жени. Но той не беше такъв! Жената имаше късмет.

Тейт обаче изобщо не смяташе, че е имала късмет. По стиснатите устни на Добрия Самарянин тя отгатна, че той може и да я е спасил, но не се радва на това. С дълбоките бръчки около устата и тънката мрежичка под очите изглеждаше на около тридесет и пет-шест години — колкото и големият й брат Гард. Само това й липсваше — още един настойник!

Тя се облегна със скръстени ръце и впери поглед през прозореца, където се простираше безкрайната прерия. Спомни си нощта преди две седмици, когато реши да напусне „Хокс Уей“.

Бягството й от нейните братя, макар и внезапно, не бе необмислено. Тя бе купила няколко селски списания с обяви за работна ръка от цял Тексас и се отправи на юг. Обаче скоро разбра, че нито един стопанин не се интересува от жени за управители на ранчо, особено без препоръчителни писма.

Не стига това, ами и старият пикап се оказа в по-лошо състояние, отколкото предполагаше. Той я остави на няколко километра от „Лейзи Ес“ — последното ранчо в списъка й и последна надежда да си намери работа като управител на стопанство.

— Знаете ли къде се намира „Лейзи Ес“? — запита тя.

Адам се стресна.

— Мисля, че мога да го намеря. Защо?

— Търсят управител. Смятам да подам молба за мястото.

— Та ти си почти дете!

Едва ли имаше други думи, които да накарат косата й да настръхне.

— За ваше сведение аз съм на двадесет и три и съм напълно зряла жена!

Адам не искаше да спори. Погледът му оцени възрастта й по добре оформените гърди, които едва се скриваха от набрания край на блузата й.

— Какво разбираш от стопанство? — запита той.

— Израснах в ранчото „Хокс Уей“ и… — Рязко млъкна, осъзнала, че разкрива повече отколкото би искала да знаят за нея. Дори не бе използвала името си в молбата, тъй като знаеше, че братята й ще я проследят и ще я замъкнат обратно у дома. Затова добави: — Надявам се, че ще запазите това за себе си.

Адам я погледна учудено, но срещна такъв открит поглед, че сърцето му отново ускори туптенето си.

— Разбирате ли… — започна Тейт. — Избягах от дома…

— Не си ли малко голяма за това? — изсумтя Адам.

Тейт сви устни печално.

— И аз мисля така. Но моите братя не ми дават да живея нормално. Следят всяка моя стъпка и… Те се престарават със закрилата си. Трябваше да избягам, ако искам да срещна мъжа на моите мечти, да се влюбя и да имам деца.

— Струва ми се, че можеш да направиш това по-добре у дома, вместо да се скиташ из целия щат — отбеляза Адам.

— Не познавате големите ми братя. Те са готови да ме завържат, за да ме запазят. Всъщност искат да остана девствена цял живот.

Адам се задави при това невероятно признание и се изкашля смутено.

— Вярно е! — настоя тя. — Те прогонват всяко хубаво момче, с което се запознавам. Макар че това е просто загуба на време и енергия, защото сигурно знаете, че ако на човек му е писано да се удави, ще му се случи дори в пустиня. Искам да кажа, че предопределеното от съдбата ще стане, и то независимо от обстоятелствата. — Почака Адам да каже нещо, но той остана мълчалив и тя продължи: — След смъртта на татко най-големият ми брат, Джес, също напусна дома. Тогава бях на осем. Не сме го виждали от много години. Аз не желая да остана далеч от дома толкова дълго, но все пак, кой може да каже кога ще намеря своя принц? Не че непременно трябва да се омъжа за принц… — Тейт се засмя и сви рамене. — Но би било хубаво да пожелаеш на някое момче лека нощ с целувка, без братята ми да го изтъркалят по стълбите само защото не бил достатъчно добър за мен… — Внезапно млъкна.

Зад привидната смелост на младата жена Адам прозря отчаянието, което я бе накарало да напусне с бягство сигурното убежище, сътворено от братята й. Стана му болно. Дали и неговата по-малка сестра бе преживяла същото? В подобна светлина ли го бе видяла Мелани — един потискащ тиранин, каквито бяха братята за жената до него?

Когато срещна погледа му, тя задържа дъх. В очите му имаше ужасна тъга. За да я разсее, Тейт започна отново да говори:

— Търсих работа навсякъде. През последните две седмици вероятно съм била най-малко на петнадесетина места из целия район. Но никой не прояви интерес… Най-обидното бе, че повечето собственици не ме вземаха на сериозно. Вярно е, че съм млада, но зная всичко, що се отнася до управлението на едно ранчо.

— Знаеш ли как се изчислява количеството смески за всяко животно? — попита Адам.

— Зависи от това дали животните ще бъдат в обора, или ще пасат — отговори незабавно Тейт. — Например, ако са вързани…

Адам я прекъсна:

— Кажи ми някои симптоми на колики.

— Един кон има колики, ако спре да яде или ако започне да рие с копито, или много обикаля напред-назад. Общо взето, ако едно животно не се държи по обичайния начин, значи има проблем.

— Можеш ли да водиш счетоводство с помощта на компютър?

Тейт изсумтя неучтиво.

— Дали мога? Господи, бях затрупана със счетоводството в „Хокс Уей“. И така, ако вие бяхте собственик на „Лейзи Ес“, щях ли да получа мястото?

— Какво ще правиш, ако не намериш работата? — вместо отговор запита Адам.

Тейт сви рамене.

— Не зная. Но съм уверена, че няма да се върна у дома.

— А ако братята ти те намерят?

— Отново ще избягам! — отвърна тя непоколебимо.

Адам мислеше дали неговата сестра бе така пряма и обезоръжаващо честна с младия мъж, който я бе срещнал през нощта, когато избяга от дома… Дали онзи непознат престъпник е знаел всичко за момичето, което бе изнасилил, убил и изоставил в канавката край пътя? Адам стисна зъби решително. Засега можеше само да каже, че това невинно младо момиче до него няма да влезе като жертва в престъпната статистика. Той имаше възможност да й помогне. Защото бе собственикът на ранчото „Лейзи Ес“.

Наистина от деня на обявата в списанието той бе променил решението си и се бе отказал от управител. Беше решил да изостави медицинската си практика и сам да изправи на крака „Лейзи Ес“. Но ако не й кажеше кой е, къде ще отиде тя? Какво ще прави? И как ще се чувства той, ако я отпрати и я намерят някъде мъртва и хвърлена в канавката край пътя?

— Кажете, това не е ли „Лейзи Ес“? — Тейт посочи към табелата от ковано желязо при разклона на главния път. За нейна изненада каубоят насочи колата към пасището на „Лейзи Ес“.

— Мислех, че ще ме закарате в града — каза тя.

— А аз мисля, че искате да кандидатствате за мястото.

Тейт изгледа каубоя. Беше объркана. Много западняци бяха мълчаливи по природа, но този непознат беше направо резервиран. Толкова я заинтригува! Бе изненадана, че я беше докарал право в „Лейзи Ес“. Идваше й да се удари с нещо тежко по главата, задето се бе изпуснала за личния си живот, без да знае нищо за него — даже името му! Може би, след като я остави пред канцеларията на ранчото, няма да се видят никога повече… Изведнъж осъзна, че би искала да го види пак.

Желанието й бе твърде силно, а значи и обезпокоително.

Каубоят спря пикала пред внушителна къща. Преди да слезе, Тейт каза:

— Много съм ви признателна, че ме докарахте до тук. Бих искала да ви благодаря, но даже не зная името ви.

Адам се обърна и я изгледа. Видя усмивката й и по цялото му тяло премина тръпка на възбуда. Е, трябваше да й каже сега или никога.

— Казвам се Адам Филипс. Аз съм собственикът на „Лейзи Ес“. Влез, за да обсъдим кандидатурата ти за онова място.